Жул Верн
Тайнственият остров (52)

Глава X

Хърбърт в Гранитния дом. Наб разказва какво се беше случило. Сайръс Смит на възвишението. Развалини и опустошение. Преселниците безпомощни пред болестта. Върбовата кора. Смъртоносна треска. Топ пак лае

Не стана вече и дума за разбойниците, за опасностите, които грозяха Гранитния дом, и за развалините, с които беше покрито възвишението. Състоянието на Хърбърт стоеше над всичко. Пренасянето ли го беше погубило, като бе причинило някакъв вътрешен кръвоизлив? Дописникът не можеше да каже нищо, но и той, и другарите му бяха отчаяни.

Закараха колата до завоя на реката. Там сплетоха носилка от няколко клона и прехвърлиха на нея постелята, на която лежеше припадналият Хърбърт и след малко той почиваше на собственото си легло в Гранитния дом.

Положиха всички грижи, за да го свестят. Той се усмихна за миг, като видя, че се намираше в стаята си, но едва успя да прошепне няколко думи, толкова беше отмалял.

Джедеон Спилет прегледа раните му. Боеше се да не са се отворили отново, тъй като не бяха добре заздравели… Нямаше такова нещо. На какво ли се дължеше тогава тази отпадналост? Защо ли състоянието на Хърбърт се беше влошило?

Някакъв трескав сън налегна момъка и дописникът и Пенкроф останаха край леглото му.

В това време Сайръс Смит осведомяваше Наб какво се беше случило в кошарата, а Наб разказваше на господаря си как се бяха развили събитията на възвишение Обзор.

Разбойниците се появили едва миналата нощ край гората към река Глицерин. Наб пазел до курника и не се колебал, а стрелял веднага по един от пиратите, който се готвел да мине реката, но нощта била доста тъмна и не могъл да разбере дали е улучил проклетника. Във всеки случай изстрелът не прогонил шайката и Наб едва успял да се прибере в Гранитния дом, където поне бил в безопасност.

Тогава на Наб му дошло наум да използва Юп и да изпрати по него една бележка.

Наб не мислил много. Той написал бележката, вързал я на шията на Юп, завел маймуната до вратата на Гранитния дом, пуснал дълго въже, което стигало до земята, и повторил на няколко пъти:

— Юп! Юп! Кошарата! Кошарата!

Юп го разбрал, сграбчил въжето, спуснал се бързо на брега, без да го забележат разбойниците.

Инженерът и Наб се изкачиха на възвишението. Картината там беше жалка. Нивите бяха изпотъпкани. Наближаваше жътва, а класовете лежаха на земята. И другите посеви бяха страшно пострадали. Зеленчукът беше отишъл по дяволите. За щастие в Гранитния дом имаше достатъчно запас от семена, което щяха да им позволят да възстановят загубата.

А мелницата, курникът и оборът на онагите бяха изгорели напълно. Няколко подплашени животни се скитаха по възвишението. През пожара птиците бяха избягали в езерото — сега вече се прибираха на обичайното си място и се ровеха в калта по брега. Тук всичко трябваше да се строи отново.

Последваха най-тъжните дни, които преселниците бяха прекарали дотогава на острова! Хърбърт все повече и повече отпадаше. Сякаш някаква по-тежка болест, последица на голямото физиологическо сътресение, което беше преживял, щеше да се прояви и Джедеон Спилет се опасяваше, че няма да има сили да се бори срещу такова усложнение в състоянието му!

И наистина Хърбърт беше унесен почти непрестанно в някаква дрямка и вече се проявяваха известни пристъпи на бълнуване. Разхладителните питиета бяха единственото лекарство, с което разполагаха преселниците. Треската не беше още много силна, но изглеждаше, че скоро щеше да започне да се проявява в строго определено време.

Джедеон Спилет се убеди в това на 6 декември. Клетият момък, чиито пръсти, уши и нос станаха смъртнобледи, най-напред започна да настръхва, да трепери, да се гърчи. Пулсът му беше слаб и неправилен, кожата суха и го мъчеше силна жажда. После скоро го хвърли в огън. Лицето му пламна, цялото му тяло се зачерви, пулсът се ускори. След това се обля в пот и треската сякаш започна да намалява. Пристъпът трая около пет часа.

Джедеон Спилет не се отдели нито за миг от Хърбърт — явно беше, че него вече го тресеше редовно и трябваше да пресекат на всяка цена тая треска, преди да стане по-силна.

— А за да я пресечем — каза Джедеон Спилет на инженера, — ни трябват лекарства против треска.

— Против треска ли!… — отвърна Сайръс Смит. — Нямаме нито хинин, нито хининов сулфат!

— Да — забеляза Джедеон Спилет, — но край езерото има върби, а върбовата кора може да замени донякъде хинина.

— Да опитаме тогава, но без да губим нито миг! — каза Сайръс Смит.

И наистина с право се смята, че върбовата кора както индийският кестен, листата на остролистника и змийският корен могат да заменят хинина. Трябваше, разбира се, да опитат, макар че кората беше много по-слабо средство от хинина и да я употребят в естествения й вид, тъй като нямаха възможност да отделят алкалоида или с други думи, салицила.

Сайръс Смит отиде сам и изряза от една черна върба няколко парчета кора. Занесе ги в Гранитния дом. Стри ги на прах и още същата вечер дадоха на Хърбърт от праха.

Нощта мина доста спокойно. Хърбърт бълнуваше по малко, но през нощта не го втресе, не го втресе и на следния ден.

Пенкроф започна да се надява. Джедеон Спилет не казваше нищо. Възможно беше треската да не се повтаря всеки ден, а през ден, с други думи, да се появи на следния ден.

И те очакваха много разтревожени какво щеше да стане на следния ден.

Забелязаха и друго — когато не го тресеше, Хърбърт беше като смазан, главата му тежеше и му се виеше свят. И друг признак изплаши страшно дописника: черният дроб на Хърбърт започна да се увеличава и да се възпалява, а едно по-силно бълнуване доказа, че възпалението засягаше и мозъка му.

Джедеон Спилет изпадна в ужас пред това ново усложнение. Той дръпна инженера настрана.

— Блатна треска! — му каза той.

— Блатна треска ли! — възкликна Сайръс Смит. — Грешите, Спилет! Блатната треска не се проявява току-така! Трябва да има зараза!…

— Не греша — отвърна дописникът. — Хърбърт трябва да се е заразил от блатата в острова и това стига. Втресе го вече веднъж. Ако го втресе втори път и не успеем да предотвратим третия пристъп на треската — той е загубен!…

— А върбовата кора?…

— Не е достатъчна — отвърна дописникът. — Ако третият пристъп на блатната треска не се пресече с хинин, той е винаги смъртоносен!

За щастие Пенкроф не чу нито дума от тоя разговор. Щеше да полудее.

Ясно е колко тревожни бяха инженерът и дописникът на 7 декември през деня и следната нощ.

По обед започна вторият пристъп. Кризата беше страшна. Хърбърт чувстваше, че беше загубен! Той протягаше ръце към Сайръс Смит, към Спилет, към Пенкроф! Не искаше да умре!… Картината беше потресаваща. Трябваше да изведат Пенкроф.

Страхотна нощ! В безсъзнанието си Хърбърт говореше неща, които разкъсваха сърцата на другарите му. Бълнуваше, бореше се с разбойниците, викаше Еъртън! Призоваваше на помощ тайнственото същество, закрилника, който вече беше изчезнал, но образът му живееше в неговото съзнание… После пак изпадаше в пълно безсъзнание, което съвсем го съсипваше… На няколко пъти Джедеон Спилет помисли, че горкото момче е умряло!

На 8 декември през деня Хърбърт почти не дойде на себе си. Съсухрените му ръце се гърчеха върху завивките. Дали му бяха пак стрита кора, но дописникът беше загубил вече всяка надежда.

— Ако до утре сутринта, не му дадем по-силно лекарство против треската — каза дописникът, — Хърбърт ще умре!

Настъпи нощта — несъмнено последната нощ на това смело, добро и умно момче, толкова развито за възрастта си и което всички обичаха като свое дете! Едничкото лекарство, което съществуваше срещу страшната блатна треска, единствения цяр, който можеше да я победи, го нямаше на остров Линкълн.

През нощта на 8 срещу 9 декември Хърбърт започна да бълнува още повече. Черният му дроб беше силно възпален, а същото беше и с мозъка му и той не можеше вече да познае никого.

Дали щеше да живее до следния ден, до третия пристъп, който положително щеше да го убие? Нямаше надежда. Той беше изгубил сетни сили и в краткия промеждутък между кризите лежеше като бездушен труп.

Към три часа сутринта Хърбърт нададе нечовешки вик. Той сякаш започна да се мята в предсмъртни гърления. Наб, който беше край него, се втурна изплашен в съседната стая, дето бдяха другарите му!

В същия миг Топ залая някак особено.

Всички влязоха веднага в стаята и успяха да задържат умиращия момък, който искаше да се хвърли от леглото, а Джедеон Спилет го хвана за ръката и установи, че пулсът му се усилваше малко по малко…

Беше пет часът сутринта. Утринното слънце надникваше вече в стаите на Гранитния дом. Денят обещаваше да бъде хубав и той щеше да бъде последният ден на клетия Хърбърт!…

Един лъч освети масата до леглото. Изведнъж Пенкроф извика и показа нещо върху масата. То беше малка продълговата кутийка, а на похлупака й пишеше: Хининов сулфат.