Жул Верн
Тайнственият остров (36)

Глава XIV

Какво имаше в къщата. Издирванията продължават. Растения и животни. Хърбърт, изложен на голяма опасност. На борда. Заминаването. Лошо време. Несъзнателен проблясък. Изгубени в морето. Навреме запален огън

Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет стояха безмълвни в мрака.

Пенкроф извика силно. Никой не му отговори. Тогава морякът чукна кремъка и запали сухо клонче. Светлината озари за миг малката стая, която изглеждаше съвсем изоставена. В дъното имаше грубо огнище с малко студена пепел, а върху нея наръч сухи дърва. Пенкроф хвърли вътре запалената съчка, дървата запращяха и пламна буен огън.

Морякът и другарите му забелязаха тогава разхвърляно легло — влажни и пожълтели одеяла показваха, че отдавна никой не беше лягал на него; в къта край огнището се търкаляха две ръждясали котлета и обърнато гърне; в някакъв долап висяха полуизгнили моряшки дрехи; на масата лежеше калаен прибор и библия, разядена от влагата; в къта имаше няколко сечива: лопата, мотика, търнокоп; две ловни пушки, едната беше счупена; на една дъска, нещо като полица, бяха оставени непипнато още буре с барут, буре със сачми и няколко кутии капсули; всичко беше покрито с дебел слой прах, напластен навярно от дълги години.

— Няма никой — каза дописникът.

— Никой! — съгласи се Пенкроф.

— И тая стая отдавна е напусната — забеляза Хърбърт.

— Да, отдавна! — потвърди дописникът.

— Господин Спилет — предложи тогава Пенкроф, — вместо да се връщаме на кораба, мисля, че е по-добре да пренощуваме тук.

— Имате право, Пенкроф — съгласи се дописникът, — и ако домакинът се прибере — е, може и да не съжалява, че стаята му е заета!

— Той няма да се прибере! — каза Пенкроф, като поклати глава.

— Да не мислите, че е напуснал острова? — запита дописникът.

— Ако беше напуснал острова, щеше да вземе със себе си оръжието и сечивата — отвърна Пенкроф. — Знаете как корабокрушенците държат на последните останки от корабокрушението. Не! Не! — повтори убеден морякът. — Не! Не е напуснал острова! Ако си беше направил лодка и беше заминал с нея, по никой начин нямаше да остави тия толкова необходими вещи! Не, той е на острова!

— Жив ли?… — попита Хърбърт.

— Жив или мъртъв — отвърна Пенкроф. — Но ако е мъртъв, не се е заровил сам и мисля, че ще намерим поне останките му!

Колко дълга се стори тая нощ на моряка и на двамата му другари! Единствен Хърбърт поспа два часа, тъй като на неговата възраст сънят беше необходимост.

Съмна. Пенкроф и другарите му веднага се заеха да разгледат къщата.

Къщата беше дъсчена и ясно личеше, че дъските бяха от коритото или от палубата на кораб. Навярно някой разбит кораб е бил изхвърлен на острова, поне един човек от екипажа му се бе спасил и тоя човек бе построил къщата с останките от кораба и със сечивата, които е имал на разположение. И това предположение се потвърди напълно, когато Джедеон Спилет обиколи къщата и видя на една дъска, навярно от фалшборта на разбития кораб, следните вече полуизтрити букви:

Б Р . Т А Н . Я

— Британия! — извика Пенкроф, когото дописникът беше повикал.

— Има много кораби с това име и не мога да ви кажа английски ли е бил тоя кораб, или американски!

— Няма значение, Пенкроф!

— Наистина няма значение — съгласи се морякът — и ние ще спасим останалия жив корабокрушенец, ако е още жив, от каквато народност и да е той! Но преди да продължим издирванията си, да се върнем на борда на „Бонадвенчър“!

Пенкроф някак се безпокоеше за кораба си. Ако островчето все пак беше населено и някой от жителите му беше завладял кораба… Но той вдигна рамене при това невероятно предположение.

Двадесет минути след като напуснаха къщата, Пенкроф и другарите му видяха пак източния бряг на острова и „Бонадвенчър“, който стоеше на котвата си, забита дълбоко в пясъка.

Пенкроф не можа да се сдържи и си отдъхна облекчен. В края на краищата тоя кораб му беше дете, а бащите имат право да се безпокоят за децата си често пъти повече, отколкото трябва.

— Ще си тръгнем утре призори — каза Пенкроф на двамата си другари, които към два часа следобед се излегнаха под сянката на китка борове, за да си поотдъхнат.

— Мисля, че можем да приберем с чиста съвест вещите на корабокрушенеца — добави Хърбърт.

— И аз мисля така — съгласи се Джедеон Спилет, — и това оръжие, и сечивата ще попълнят съоръженията ни в Гранитния дом. Ако не се лъжа, има доста сачми и барут.

— Да — отвърна Пенкроф, — и да не забравяме да уловим една-две двойки прасета, за да ги развъдим на остров Линкълн…

— И да си съберем семена — добави Хърбърт, — за да имаме всички зеленчуци от Стария и Новия свят.

— Да не губим време — повтори Пенкроф. — Ти, Хърбърт, иди и събери семена, защото ги познаваш по-добре от мене. В това време аз и господин Спилет ще отидем за прасета и макар че го няма Топ, надявам се, че все ще уловим някое и друго парче!

И Хърбърт тръгна по пътечката, която водеше към обработената част на островчето, а морякът и дописникът влязоха направо в гората.

Много прасета бягаха пред тях и тези особено пъргави животни изглежда не бяха склонни да се оставят да ги приближат. Все пак след половин час тичане ловците успяха да уловят две прасета, едно мъжко и едно женско, които се бяха заврели в гъст храсталак, когато се разнесоха викове на стотина крачки на север. Виковете бяха примесени със страшен рев, в който нямаше нищо човешко.

Пенкроф и Джедеон Спилет скочиха, а прасетата използваха случая и избягаха тъкмо когато морякът приготвяше въжета да ги вържат.

— Хърбърт! — каза дописникът.

— Тичайте! — извика Пенкроф.

И веднага морякът и Джедеон Спилет хукнаха с всички сили към мястото, откъдето идеха виковете.

И добре направиха, че избързаха, защото, като свиха по пътечката край една полянка, видяха момчето повалено на земята от някакво диво същество, някаква грамадна маймуна навярно, която щеше да го удуши.

Пенкроф и Джедеон Спилет се хвърлиха в миг върху чудовището, повалиха го, измъкнаха Хърбърт от лапите му и го притиснаха здраво о земята. Морякът имаше Херкулесова сила, дописникът също беше много здрав и макар че чудовището се съпротивляваше отчаяно, те го вързаха много здраво, така че да не може да мръдне.

— Ранен ли си, Хърбърт? — запита Джедеон Спилет.

— Не! Не!

— Ах! Само да те беше ранила тая маймуна!… — ревна Пенкроф.

— Но това не е маймуна! — прекъсна го Хърбърт.

Пенкроф и Джедеон Спилет се загледаха тогава в странното същество, което лежеше на земята.

И наистина то не беше никаква маймуна! Беше човек, да, човек! Но какъв човек! Дивак в най-страшния смисъл на думата и най-ужасното беше, че той, изглежда, бе подивял напълно!

Разчорлена коса, никога невчесвана брада, която стигаше до гърдите му, почти голо тяло с дрипа от одеяло на кръста, страшни очи, грамадни ръце, безмерно дълги нокти, съвсем тъмно като махагон лице, крака, твърди като рог — ето в какво състояние се намираше клетникът, който все пак трябваше да се нарече човек! Преселниците с пълно право можеха да се запитат в това тяло имаше ли още душа, или в него бе останала само дивата животинска природа!

— Уверен ли сте, че той е или е бил някога човек? — запита Пенкроф дописника.

— Уви! В това няма никакво съмнение — отвърна му той.

— С една дума, това е нашият корабокрушенец, нали? — обади се Хърбърт.

— Да — отвърна Джедеон Спилет, — но в тоя нещастник не е останало вече нищо човешко!

Дописникът не грешеше. Явно беше, че корабокрушенецът е бил някога разумно същество, но самотата го беше превърнала в дивак или още по-лошо може би в истинска маймуна.

Джедеон Спилет го заговори. Той изглежда не го разбра, дори не го чу… И все пак, като се взря в очите му, на дописника се стори, че разумът не беше угаснал напълно в него.

Но пленникът не се бореше и не се опитваше да скъса въжетата си. Усмирен ли беше от присъствието на хората, на които някога е приличал? Не таеше ли в някое кътче на мозъка си бегъл спомен, който го възвръщаше пак към човешкия род? Свободен, щеше ли да се опита да избяга, или щеше да остане? Не се знаеше, но не направиха опит да узнаят. След като разгледа внимателно нещастника, Джедеон Спилет каза:

— Който и да е, какъвто и да е бил и каквото и да стане, наш дълг е да го приберем със себе си на остров Линкълн!

— Да! Да! — съгласи се Хърбърт. — И може да ни се удаде с малко повече грижи да възвърнем донякъде изгубения му разум!

— Душата не умира — заяви дописникът — и ще бъда истински доволен, ако успеем да изтръгнем това божие създание от подивяването, в което се намира!

Пенкроф клатеше недоверчиво глава.

— Трябва да опитаме все пак — заяви дописникът — и човешкият дълг ни повелява това.

И наистина човешкият и християнският дълг им повеляваше това. И тримата го разбраха и знаеха, че Сайръс Смит щеше да одобри постъпката им.

— Ще го оставим ли вързан? — запита морякът.

— Може да върви, ако му развържем краката — каза Хърбърт.

— Да опитаме — предложи Пенкроф.

Махнаха въжетата, с които бяха вързали краката на пленника, но ръцете му останаха здраво вързани. Той се изправи сам и сякаш нямаше никакво желание да бяха. Сухите му очи пронизаха с остър поглед тримата мъже, които вървяха край него, и нищо не показваше да си спомня, че е или поне че е бил някога като тях. Непрестанно си свиркаше, лицето му беше страшно, но не направи опит да се противи.

По предложение на дописника заведоха нещастника в неговия дом. Можеше вещите, които му принадлежаха, да му направят някакво впечатление! Една искра може би щеше да бъде достатъчна, за да разпали угасналата му мисъл, да съживи замрялата му душа!

Тогава на дописника му дойде на ум, че огънят можеше да му подейства и в миг един от ония светли пламъци, които привличат дори животните, лумна в огнището.

Пламъкът сякаш привлече в началото вниманието на нещастника. Но скоро той се отдръпна и бездушният му поглед угасна.

Ясно беше, че нямаше какво друго да се прави засега поне, оставаше само да го качат на борда на „Бонадвенчър“ — така и направиха и оставиха Пенкроф да го пази.

Хърбърт и Джедеон Спилет се върнаха на островчето, за да привършат работата си, и след няколко часа се появиха на брега със съдовете и оръжието, със семена от зеленчуковите растения, с малко дивеч и с четири прасета — две мъжки и две женски. Качиха всичко на кораба и „Бонадвенчър“ беше готов да дигне котва още на следния ден сутринта, щом започнеше приливът.

Настаниха пленника в каютата на носа и той си остана там тих и безмълвен, глух и ням едновременно.

Пенкроф му предложи храна, но той отблъсна печеното месо, което му поднесоха и което навярно не му харесваше. И наистина морякът му показа една от патиците, които Хърбърт беше убил, и той се нахвърли върху нея лакомо като звяр и я изяде.

— Мислите ли, че ще се опомни? — каза Пенкроф и поклати глава.

— Може би — отвърна дописникът. — Може грижите ни в края на краищата да му повлияят, нали самотата го е направила такъв, а отсега нататък той никога вече няма да бъде сам!

— Навярно клетият човечец е отдавна в такова състояние! — каза Хърбърт.

— Може би — отвърна Джедеон Спилет.

— На колко ли години трябва да е? — запита момъкът.

— Трудно е да се определи — отвърна дописникът. — Невъзможно е да се видят чертите му от гъстата брада, която покрива лицето му, но не е вече млад и предполагам, че трябва да е поне на петдесет години.

— Забелязахте ли, господин Спилет, колко са хлътнали очите му? — попита момъкът.

— Да, Хърбърт, но трябва да добавя, че те са по-човешки, отколкото може да се предположи по вида му.

— Е, ще видим — отвърна Пенкроф, — но съм любопитен да чуя какво ще каже господин Смит за нашия дивак. Тръгнахме да търсим човек, а се връщаме с чудовище! В края на краищата — кой каквото може!

На следния ден, 15 октомври, призори времето, както беше предвидил Пенкроф, се промени. Задуха северозападен вятър, благоприятен за връщането на „Бонадвенчър“. Но в същото време той се засили и щеше да затрудни пътуването.

В пет часа сутринта дигнаха котва. Пенкроф хвана рифа на грота и даде курс изток-североизток, така че корабът да плава право към остров Линкълн.

Първия ден пътуването мина спокойно. Пленникът си кротуваше в каютата на носа и понеже е бил моряк, вълнението оказваше над него някакво благоприятно влияние. Спомняше ли си за някогашното си занятие? Във всеки случай той стоеше спокоен, по-скоро изненадан, отколкото угнетен.

На следния ден, 16 октомври, вятърът много се засили и стана по-северен, с други думи, по-неблагоприятен за „Бонадвенчър“, който подскачаше по вълните. Пенкроф скоро беше принуден да се придържа към вятъра и без да споменава за това, започна да се тревожи от състоянието на морето — вълните се разбиваха яростно в носа на кораба му. Ако вятърът не изменеше посоката си, връщането на остров Линкълн щеше положително да му отнеме повече време от пътуването до остров Табор.

Измина още едно денонощие и пак не се виждаше никаква суша. Вятърът стана съвсем противен, а морето ужасно. Трябваше да се маневрира бързо с платната, заливани от вълните, да се държат рифовете и да се сменя курсът с чести лавирания. На 18 през деня една вълна даже заля целия кораб и щеше да отнесе пътниците, ако не се бяха вързали предварително на палубата.

Пенкроф и другарите му много бързаха да се развържат и получиха неочакваната помощ на пленника, който изскочи из входника, сякаш моряшката му природа беше надделяла, разби с един силен удар с лост фалшборта и водата, която заливаше палубата, изтече бързо в морето. После, след като водата изтече, се прибра в каютата си, без да промълви нито дума.

Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт, съвсем смаяни, го оставиха да си гледа работата.

Но положението беше лошо и Пенкроф имаше основание да смята, че се е заблудил в безбрежното море, без да има някаква възможност да се оправи!

Нощта на 18 срещу 19 беше тъмна и студена. Все пак към единадесет часа вятърът стихна, морето се поуспокои, вълните не люшкаха вече толкова много „Бонадвенчър“ и той заплава по-бързо. Всъщност той издържа прекрасно в морето.

Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт и не помислиха да дремнат. Те бдяха неуморно и към два часа сутринта Пенкроф изведнъж скочи:

— Огън! Огън! — ревна той.

И наистина ярък пламък светеше на двадесет мили на североизток. Остров Линкълн се намираше там и огънят, запален навярно от Сайръс Смит, им сочеше пътя.

Пенкроф, който се беше отклонил много на север, смени курса и отправи кораба право към огъня, който блестеше като голяма звезда.