Жул Верн
Тайнственият остров (14)

Глава XIV

Ширината на острова. Излет на север. Поле от стриди. Кроежи за бъдещето. Преминаването на слънцето над меридиана. Координатите на остров Линкълн

На другия ден, 16 април — неделя и Великден, — преселниците излязоха още призори от Комините и изпраха бельото и почистиха дрехите си. Инженерът смяташе да направи сапун веднага щом си набавят най-необходимите материали за това, сода или поташ^[1], лой или масло. А важният въпрос за нови дрехи щеше да бъде разгледан, когато му дойдеше времето. Във всеки случай дрехите им щяха да изтраят прекрасно още шест месеца, защото бяха здрави и можеха да издържат на тежкия ръчен труд. Но всичко щеше да зависи от положението на острова спрямо другите населени земи. А то щеше да се определи още същия ден, ако времето позволеше.

Слънцето изгря над ясен хоризонт и предвестяваше прекрасен ден, един от ония чудни есенни дни, които сякаш са последно сбогом с топлото време.

Сайръс Смит взе уреда, който си беше направил вечерта и чиито две раздалечени дъсчици показваха ъгловото разстояние между звездата Алфа и хоризонта. Той измери много точно големината на този ъгъл върху една окръжност, която раздели на триста и шестдесет равни части. Ъгълът беше десет градуса. Като прибави двадесетте и седем градуса, които делят Алфа от Южния полюс, общото ъглово разстояние между полюса и хоризонта стана тридесет и седем градуса. И Сайръс Смит дойде до заключението, че остров Линкълн се намира на тридесет и седем градуса южна ширина, или като се вземе една разлика от пет градуса поради несъвършенството на измерванията, островът навярно се намираше между тридесет и петия и четиридесетия паралел.

Оставаше да се определи и дължината, за да се получат координатите на острова. Инженерът смяташе да направи това изчисление още същия ден на обед, с други думи, когато слънцето щеше да мине над меридиана.

Решиха този неделен ден да направят една разходка или по-скоро да проучат оная част на острова, която се намираше между северния край на езерото и залив Акула, и ако имаха време, да продължат проучването на северния склон на нос Южна челюст.

В осем и половина сутринта тръгнаха по брега на протока. На отсрещната страна, на островчето Спасение, много птици се разхождаха важно. Бяха гмурци от рода на пингвините, които се разпознават много лесно по неприятното си крякане, което напомня магарешки рев. Пенкроф ги разглеждаше само от готварска гледна точка и остана доста доволен, когато узна, че месото им, макар и черно, е много вкусно.

По пясъка пълзяха и едри земноводни, тюлени изглежда, които навярно бяха избрали островчето за почивка. Тия животни не можеха да се разглеждат от готварска гледна точка, защото тлъстото им месо е отвратително. Но Сайръс Смит ги наблюдаваше внимателно, без да казва защо, и съобщи на другарите си, че в най-скоро време ще отидат на островчето.

Най-полезното беше едно безкрайно поле със стриди, открито по време на отлива, което Наб показа на другарите си близо на четири мили от Комините.

Над този жалък бряг прелитаха някои и други морски птици — гларуси, грамадни албатроси, както и диви патици, които с пълно право раздразниха апетита на Пенкроф. Той се опита да ги свали със стрели, но напразно, защото те въобще не кацаха и трябваше да ги улучи, когато летят.

Това накара моряка да повтори на инженера:

— Виждате ли, господин Сайръс, докато си нямаме една-две ловджийски пушки, все ще ни липсва оръжие.

— Разбира се, Пенкроф — отвърна дописникът, — но това зависи само от вас! Намерете ни желязо за цевите, стомана за спусъка, селитра, въглен и сяра за барута, живак и азотна киселина за капсулите и накрая олово за патроните и Сайръс ще ни направи прекрасни пушки.

— О! — обади се инженерът. — Сигурно ще намерим всички тия неща на острова, но едно огнестрелно оръжие е тънка работа и изисква много точни инструменти. Все пак ще видим по-късно.

— Защо ни трябваше — затюхка се Пенкроф. — Защо ни трябваше да изхвърляме от коша всичкото оръжие, което бяхме взели със себе си, та чак и джобните си ножчета!

— Ако не ги бяхме изхвърлили, Пенкроф, нас балонът щеше да ни изхвърли вдън морето! — възрази Хърбърт.

— Истина е това, момчето ми! — отвърна морякът.

После друго му мина през ума.

— Мисля си — добави той — как ли са се стъписали Джонатан Форстър и другарите му, когато на другата сутрин са видели, че на площада няма нищо и че балонът е отлетял!

— Хич не искам и да зная какво са си помислили! — каза дописникът.

— Но на мене най-напред ми дойде тая мисъл в главата! — заяви самодоволно Пенкроф.

— Прекрасна мисъл, Пенкроф — отвърна засмян Джедеон Спилет, — тя ни докара тука.

— Предпочитам да бъда тук, отколкото в ръцете на южняците — извика морякът, — още повече, че господин Сайръс се съгласи да ни придружи!

— И аз, да си призная, съм на същото мнение! — отвърна дописникът. — Че какво ни липсва тук! Нищо!

— Или по-скоро… всичко! — добави Пенкроф, който щеше да се пръсне от смях, а широките му рамене се тресяха. — Но все някой ден ще намерим начин да се измъкнем!

— И по-скоро може би, отколкото предполагате, приятели — намеси се тогава инженерът, — стига остров Линкълн да не е много далеч от някой населен архипелаг или континент. Най-много след час ще знаем вече това. Нямам карта на Тихия океан, но помня много ясно южната му част. Според ширината, която получих вчера, остров Линкълн се намира на един паралел с Нова Зеландия на запад и с чилийското крайбрежие на изток. Но разстоянието между тия две земи е най-малко шест хиляди мили. Остава значи да определим на коя точка в тая грамадна морска шир се намира нашият остров и след малко дължината ще ни покаже това в доста голяма точност, предполагам.

— Нали архипелагът Помоту е най-близо до нас по ширина? — попита Хърбърт.

— Да — отвърна инженерът, — но от него ни делят повече от хиляда и двеста мили.

— А там? — попита Наб, който следеше извънредно внимателно разговора, и посочи с ръка на юг.

— Там, нищо — отвърна Пенкроф.

— Нищо наистина — добави инженерът.

— Е, Сайръс — попита дописникът, — ако остров Линкълн се намира на двеста-триста мили от Нова Зеландия или Чили?…

— Тогава — отвърна инженерът, — вместо да строим къща, ще построим кораб и бай Пенкроф ще се наеме да ни изведе…

— Разбира се, господин Сайръс — прекъсна го морякът, — готов съм да ви стана капитан… веднага щом намерите начин да построите кораб, достатъчно здрав, за да плава по море.

Наблюдателите се намираха тогава на шест мили от Комините, близо до ония дюни, където откриха инженера след тайнственото му спасяване. Спряха на това място и приготвиха всичко за обед, защото беше единадесет и половина.

Докато траяха тия приготовления, Сайръс Смит подреди всичко за астрономическите си наблюдения. Той избра на брега едно много чисто място, напълно изравнено от отлива. Нямаше значение дали дългата шест стъпки пръчка, която забиха в пясъка, се издигаше отвесно. Напротив, инженерът даже я наклони малко на юг, с други думи, на противоположната страна на слънцето, тъй като не бива да забравяме, че преселниците на остров Линкълн виждаха лъчезарното светило да описва дневния си път над северния хоризонт, а не над южния, по простата причина, че островът им се намираше в Южното полукълбо.

Когато сянката достигнеше най-малката си дължина, щеше да бъде точно обед и достатъчно беше да се проследи нейният край, за да се забележи кога, след като е намалявала постепенно, тя щеше пак да започне да се удължава. С наклоняването на пръчицата към срещуположната страна на слънцето Сайръс Смит удължаваше сянката й и така нейните изменения можеха да се установят по-лесно.

Когато видя, че е вече време, Сайръс Смит коленичи на пясъка и започна да отбелязва с малки колчета, които забиваше в пясъка, последователното намаление на сянката.

Дописникът с хронометър в ръка беше готов да отбележи часа, щом сянката стигнеше най-малката си дължина. Освен това Сайръс Смит извършваше наблюдението си на 16 април, ден, в който истинското и средното време се смесват, а часовникът на Джедеон Спилет показваше точно истинския час във Вашингтон, което щеше да опрости изчисленията.

Сянката на пръчката намаляваше постепенно и когато на Сайръс Смит му се стори, че тя започна да се увеличава, той попита:

— Колко е часът?

— Пет и една минута — отвърна веднага Джедеон Спилет. Ясно беше, че при закръгляне на цифрите между вашингтонския меридиан и меридиана на остров Линкълн имаше една разлика от пет часа, с други думи, на остров Линкълн беше обед, когато във Вашингтон беше вече пет часът вечерта. А при своето видимо движение около земята слънцето изминава един градус за четири минути или петнадесет градуса на час. Петнадесет градуса на час. Петнадесет градуса, умножени по пет часа, даваха седемдесет и пет градуса.

А понеже Вашингтон е на седемдесет и седем градуса от Гринуичкия меридиан, следваше, че островът се намира на седемдесет и седем градуса, като се прибавят още седемдесет и пет градуса на запад от Гринуичкия меридиан, или, с други думи, на сто петдесет и два градуса западна дължина.

Сайръс Смит с увереност заяви, че остров Линкълн се намира между тридесет и петия и тридесет и седмия паралел и между сто и петдесетия и сто петдесет и петия меридиан на запад от Гринуичкия меридиан.

Възможното отклонение, което той приписваше на грешките при наблюдението, при шестдесет мили на градус можеше да даде една разлика от триста мили дължина или ширина при точно изчисление.

Но тази разлика не можеше да повлияе на решението, което преселниците трябваше да вземат. Явно беше, че остров Линкълн се намираше толкова далече от който и да било континент или архипелаг, че не можеше да се излагат на опасността да преминават това разстояние с обикновена слаба лодка.

И действително според местоположението си той беше най-малко на хиляда и двеста мили от Таити и от островите на архипелага Помоту, на повече от хиляда и осемстотин мили от Нова Зеландия, на повече от четири хиляди и петстотин мили от американския бряг!

И когато Сайръс Смит напрегна паметта си, не можа да си спомни по никой начин нито един остров в тая част на Тихия океан, който да има местоположението на остров Линкълн.