Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова


Глава XXI

Няколко градуса под нулата. Изследване на югоизточната блатиста местност. Лисиците. Изглед на морето. Разговор върху бъдещето на Тихия океан. Непрекъснатата дейност на инфузориите. Какво очаква земното кълбо. Лов. Тадорнското блато

Оттогава ден не мина Пенкроф, да не посети онова, което той сериозно наричаше своята „нива“. Тежко на насекомите, които се навъртаха там! Никаква пощада!

Към края на месец юни след безкрайни дъждове времето напълно застудя и един термометър Фаренхайт сигурно не би показвал повече от двадесет градуса над нулата (6° 67’, Целзий под нулата).

На няколко пъти трябваше да се запасяват пак с дърва.

Пенкроф не беше чакал реката да замръзне, за да докара грамадни салове дърва. Тя беше неуморим двигател и той я използва, за да влече дърва, докато студът я скова. Към обилното гориво от гората той прибави и няколко колички въглища, които трябваше да докара чак от полите на разклоненията на планината Франклин. Едно силно спадане на температурата, която на 4 юли стигна осем градуса Фаренхайт (13° Целзий под нулата), стана причина да оценят силната топлина на каменните въглища.

През силните студове Сайръс Смит можеше само да се поздрави, че беше отбил чак до Гранитния дом една струя от водите на езерото Грант. Хваната под ледената повърхност, тя не замръзваше и се събираше през стария проход в малко вирче, което беше издълбано в ъгъла на задния склад, а излишната вода се вливаше през кладенеца в морето.

По това време навън беше много сухо и преселниците, облечени колкото можеше по-добре, решиха да посветят един ден за проучване на югоизточната част на острова между река Благодарност и нос Липа. Това беше грамадна блатиста местност, където можеше да падне добър лов, защото там навярно гъмжеше от водни птици.

Ето защо на 5 юли още в шест часа сутринта, когато едва беше почнало да се зазорява, Сайръс Смит, Джедеон, с лъкове и стрели и с достатъчно храна, напуснаха Гранитния дом, а пръв вървеше Топ, който скачаше весело пред тях.

Тръгнаха по най-прякото, а най-пряко беше да пресекат Благодарност, която тогава беше задръстена с ледени буци.

— Но те не могат да заменят един здрав мост — забеляза основателно дописникът.

И направата на един „здрав“ мост бе набелязана в предстоящата им работа.

Но не бяха изминали и половин миля, когато от един гъсталак се разбяга цяло семейство четириноги, които живееха там, и Топ ги беше разгонил с лаенето си.

— Я! Като че ли са лисици! — възкликна Хърбърт, като ги видя как бягаха, колкото им държаха краката.

Наистина бяха лисици, но много едри лисици, и някак лаеха, което сякаш зачуди много и самия Топ, който спря да ги гони и даде възможност на бързоногите животни да изчезнат.

Кучето имаше право да се чуди, защото не знаеше естествена история. Но лаят на тия лисици със сивкавочервеникава козина, с черна опашка с бяло пискюлче накрая разкри произхода им. И Хърбърт ги нарече, без да се колебае, с истинското им име „диви кучета“.

Хърбърт съжаляваше много, че Топ не успя да хване поне едно от тия месоядни животни.

— Ядат ли се? — попита Пенкроф, който разглеждаше представителите на животинското царство в острова само от тая гледна точка.

— Не — отвърна Хърбърт, — но зоолозите още не са определили дали зеницата на тия лисици е дневна или нощна и не е ли редно те да бъдат причислени към самата кучешка порода.

Сайръс Смит не можа да се сдържи и се усмихна на разсъждението на момчето, което подчертаваше сериозния му ум. А морякът, щом научи, че тия лисици не могат да бъдат причислени към животните, които се ядат, малко искаше да ги знае. Все пак той забеляза, че когато си направи курник в Гранитния дом, добре ще е да вземат мерки срещу вероятните посещения на тия четириноги грабители. Никой не му възрази.

Като заобиколиха нос Останка, преселниците откриха дълъг равен пясъчен бряг, къпан от морските вълни.

Тая част от остров Линкълн беше наистина безплодна и пълна противоположност на целия западен бряг. Това накара дописника да забележи, че ако случаят ги беше захвърлил първо на тоя бряг, те щяха да получат много жалка представа за бъдещото си владение.

— Мисля дори, че нямаше да излезем на брега — отвърна инженерът, — защото морето е дълбоко и няма никаква канара, където човек да се приюти. Пред Гранитния дом имаше поне плитчини, островче, които увеличаваха вероятностите за спасение. Тук — нищо, само пропаст!

— Доста странно е — забеляза Джедеон Спилет, — че тоя сравнително малък остров има толкова разнообразна повърхнина. Такова разнообразие е присъщо само на по-просторни континенти.

— Имате право, драги Спилет — отвърна Сайръс Смит, — и аз съм със същото впечатление. Намирам, че и изгледът, и природата на този остров са странни. Сякаш в него е събрано разнообразието на цял континент и няма да се зачудя, ако някога е бил континент.

— Как! Континент сред Тихия океан ли! — извика Пенкроф.

— Защо не? — отвърна Сайръс Смит. — Защо Австралия, Нова Ирландия, всичко, което английските географи наричат Австралоазия, заедно с тихоокеанските архипелази да не са образували някога една шеста част на света, голяма колкото Европа или Азия, Африка или двете Америки? Аз мога да допусна, че островите, които се издигат в тоя грамаден океан, са само върховете на потънал вече предисторически континент.

— Както някога Атлантида — забеляза Хърбърт.

— Да, момчето ми… ако тя все пак е съществувала.

— И остров Линкълн да не е бил част от тоя континент? — попита Пенкроф.

— Възможно е — отвърна Сайръс Смит — и така може да се обясни донякъде разнообразието на природните му богатства.

— И големият брой животни, които още го населяват — добави Хърбърт.

— Тогава — възрази Пенкроф, който не изглеждаше напълно убеден — един прекрасен ден и този остатък от някогашния континент може да изчезне и между Америка и Азия няма да има вече никаква суша!

— Не — отвърна Сайръс Смит, — ще изникнат нови континенти, за които работят в тоя миг милиарди и милиарди животинки.

— И какви са тия строители? — попита Пенкроф

— Коралови инфузории — отвърна Сайръс Смит. — Те са създали чрез продължителен труд остров Клермон Тонер, атолите и другите безброй коралови острови в Тихия океан. За един гран[1] са необходими четиридесет и осем милиона инфузории, а въпреки това благодарение на морските соли, които всмукват, и на най-твърдите вещества във водата, които поглъщат, тия животинки произвеждат варовик, а варовикът образува грамадни подводни основи, твърди и здрави като гранит. Някога, в началото на сътворението, природата е използвала огъня и е образувала сушата чрез повдигане на земната кора. Но сега тя е натоварила микроскопичните животинки да заместят огъня, чиято динамична сила в недрата на земята явно е намаляла — големият брой изгаснали днес вулкани на земната повърхност доказват това. И аз вярвам, че след много векове и много поколения инфузории Тихият океан може да се превърне в просторен континент и нови поколения ще го заселят и ще го цивилизоват.

— Всичко това е добре — забеляза тогава Пенкроф, който цял се беше превърнал в слух, — но ще ни кажете ли, господин Сайръс, и остров Линкълн ли е дело не инфузориите?

— Не — отвърна Сайръс Смит, — той е от чисто вулканичен произход.

— И ще изчезне ли някой ден?

— Навярно.

— Надявам се, че тогава няма да бъдем тук.

— Не, успокойте се, Пенкроф, няма да бъдем тук, защото ние нямаме никакво намерение да умираме и все ще намерим някакъв начин да се измъкнем оттук.

— А дотогава — обади се Джедеон Спилет — да се настаним така, като че ще останем завинаги тук. Нищо не бива да се върши наполовина.

Така завърши разговорът им. Нахраниха се. Преселниците продължиха изследването и скоро стигнаха до мястото, където започваше блатистата местност.

Тя беше истинско блато, което заемаше пространството до закръгления край, с който завършваше островът на югоизток, и имаше към двадесет квадратни мили.

Над блатните треви, над самата застояла вода прелитаха безброй птици. Опитен стрелец или ловец на блатни птици не би гръмнал нито веднъж на вятъра. Диви патици, буличета, маници и бекасини живееха там на ята и тия птици не бяха много плашливи и лесно оставаха да ги приближи човек.

Един изстрел със сачми сигурно би повалил няколко десетки от тия птици, в толкова гъсти редици летяха те. Трябваше да се задоволят със стрелите. Те свършиха по-малка работа, но имаха това предимство, че не изплашиха птиците, които при един пушечен гърмеж биха се пръснали на всички страни. Тоя път ловците се задоволиха с дванадесет патици, бели, с кафява ивица, със зелена глава, с черни, бели и червеникави криле, с плоска човка — Хърбърт ги позна, че са от рода на „тадорните“. И Топ спомогна за умелото улавяне на птиците, на чието име и кръстиха тази блатиста местност на острова.

Към пет часа вечерта Сайръс Смит и другарите му пресякоха Тадорнското блато, минаха ледовете на Благодарност и се запътиха към дома.

В осем часа вечерта всички се бяха прибрали в Гранитния дом.

Бележки

[1] Един гран тежи 59 милиграма