Серия
Необикновени пътешествия (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Île mystérieuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 43 гласа)
Сканиране и корекция
Zarhi (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Жул Верн. Тайнственият остров

Роман в три части

Издателска група „Неохрон“, Пловдив, 1993

Художник: Здравко Близнаков

Редактор: Николай Горностаев

Коректори: Светлана Пройчева, Мария Дойкова


Глава X

Едно изобретение на инженера. Въпросът, който занимава Сайръс Смит. На път към планината. Гората. Вулканична почва. Трагопаните. Муфлоните. Първото възвишение. Пренощуването. Вятърът на конуса

След миг тримата ловци се намериха пред пламнало огнище. Сайръс Смит и дописникът бяха там. Пенкроф поглеждаше ту единия, ту другия, без да обели дума, с кабиая в ръка.

— Да, да, драги — извика дописникът. — Огън, истински огън, който ще опече прекрасно знаменития дивеч, с който ние ще се нагостим след малко!

— Но кой го запали?… — попита Пенкроф.

— Слънцето!

Джедеон Спилет каза истината, слънцето беше запалило огъня, на който Пенкроф се удивяваше. Морякът не вярваше на очите си и беше толкова смаян, че и не мислеше да разпитва инженера.

— Да не сте имали лупа, господин Смит? — попита Хърбърт.

— Не, момчето ми — отвърна Сайръс, — но си направих.

И показа на Хърбърт как се бе сдобил с лупа. Извадил беше чисто и просто двете стъкла — от своя часовник и от часовника на дописника. След това ги напълнил с вода, залепил краищата им с малко глина и така получил истинска лупа, която събрала слънчевите лъчи върху малко сух мъх и го подпалила.

Морякът разгледа лупата, после погледна инженера, без да продума. Но погледът му беше толкова красноречив! Ако за него Сайръс Смит не беше бог, положително беше нещо повече от човек. Най-после отвори уста и извика:

— Запишете, господин Спилет, запишете случая в бележника си!

— Записан е — отвърна дописникът.

После с помощта на Наб морякът нагласи ръжена и добре изкорменият кабиай скоро се опече на пламналия буен огън като обикновено прасенце.

Вечеряха прилично. Месото на кабиая излезе много вкусно. Саргасите и боровите ядки допълниха вечерята, през която инженерът говори много малко. Погълнат беше от плановете си за утрешния ден.

След вечерята нахвърляха още дърва в огнището и всички обитатели на Комините заедно с верния Топ заспаха дълбок сън. Нищо не смути спокойната нощ и на другия ден — 29 март, — бодри и с пресни сили, те се събудиха, готови да предприемат излета, който щеше да определи тяхната съдба.

Всичко беше готово за път. Остатъците от кабиая можеха да изхранят още двадесет и четири часа Сайръс Смит и другарите му. А те се надяваха да намерят храна и по пътя. Стъклата пак бяха поставени на часовниците на дописника и инженера и Пенкроф изгори малко от кърпата си, която щеше да послужи вместо прахан. А в тая плутонична[1] местност не можеше да няма кремък.

В седем и половина сутринта пътниците с тояга в ръка напуснаха Комините. Според Пенкроф най-добре беше да тръгнат по познатия вече път през гората, а да се върнат по друг път. Той беше и най-прекият път към планината. И те свиха на юг, тръгнаха по левия бряг на реката и се отбиха от него там, където тя завиваше на югозапад.

В десет часа спряха за малко да си поотдъхнат. Като излязоха от гората, планинските възвишения изникнаха пред погледа им. Планината се състоеше от два корпуса.

Трябваше да се изкачат на върха на втория корпус, а билото на разклоненията беше навярно най-удобният път, който щеше да ги изведе дотам.

— Вулканична почва — беше казал инженерът и другарите му, които вървяха след него, се заизкачваха лека-полека по склона на едно разклонение — лъкатушен и следователно по-лесно проходим, той извеждаше на първото възвишение.

Като започнаха да се изкачват по първите възвишения, Хърбърт забеляза стъпки, които показваха, че наскоро са минавали грамадни животни, хищници или други зверове.

— Тия зверове може да не ни отстъпят доброволно владенията си — забеляза Пенкроф.

— Какво от това! — възрази дописникът, който беше ходил вече на лов за тигри в Индия и за лъвове в Африка. — Ще гледаме да се отървем от тях. Но засега да бъдем нащрек!

По обед, когато спряха да похапнат под широката сянка на китка борове, край малък ручей, който образуваше водопад, бяха още на половината път от първото възвишение и навярно щяха да го изкачат чак привечер.

Тук морето се разстилаше по-широко, но вдясно погледът, ограничен от острия югоизточен нос, не можеше да определи дали брегът не се съединяваше чрез някакъв рязък завой с някоя невидима още суша. Вляво погледът обхващаше още няколко мили на север. Но на северозапад, там, където бяха пътниците, се изпречваше хребетът на чудно отсечено разклонение, което сякаш беше грамадната основа на главния корпус. И нищо още не можеше да се предположи по въпроса, който Сайръс Смит искаше да разреши.

Когато излязоха от горичката, изкачиха стотина стъпки по много стръмен склон, като се подигаха един друг и си подаваха гръб, и стигнаха вулканична местност, осеяна с много малко дървета. Животните, които се навъртаха по тия височини — срещаха се дири от животни, — навярно бяха със здрави крака и гъвкав гръбнак, диви кози или сърни. Видяха няколко от тях, но Пенкроф не ги нарече така, а изведнъж извика:

— Овци!

Всички се спряха на петдесет крачки от шест едри животни със здрави рога, извити назад и плоски към върха, с вълнисто червеникаво руно.

Не бяха обикновени овци, а една порода, особено разпространена в планинските области на умерените климати. Хърбърт ги нарече муфлони.

— Имат ли бутове и пържоли? — запита морякът.

— Да — отвърна Хърбърт.

— Е, тогава са овци! — възрази Пенкроф.

Животните, застанали неподвижни сред базалтовите отломки, гледаха зачудени, сякаш за първи път виждаха двукраки, и то хора. После изведнъж се изпоплашиха, заскачаха от скала на скала и изчезнаха.

— Довиждане! — викна подире им Пенкроф, и то толкова смешно, че Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт и Наб се разсмяха от сърце.

Продължиха да се изкачват.

Само петстотин стъпки деляха преселниците от възвишението, където искаха да се изкачат, за да пренощуват, но тия петстотин стъпки се превърнаха в повече от две мили поради криволиците, които трябваше да опишат. Нямаха, тъй да се каже, почва под краката си. Склоновете бяха понякога толкова стръмни, че клетниците се плъзгаха по втвърдената лава. Свечеряваше се малко по малко и вече беше мръкнало, когато Сайръс Смит и другарите му, капнали от седемчасово уморително изкачване, стигнаха върха на първия корпус.

Тогава стана дума да се настанят и да възстановят силите си, като най-напред вечерят, а после преспят. Основите на това планинско възвишение бяха скали, сред които лесно намериха къде да се приютят. Нямаше достатъчно гориво. Но можеха да си запалят огън и с мъха и сухите храсти, които се мяркаха тук-таме по върха. Заудряха кремъка, изгорялата кърпа се запали от искрите и скоро благодарение на Наб, който духаше здравата, сред скалите пламна буен огън.

Вечеряха с останалото месо от кабиая и няколко дузини борови ядки. Нямаше още шест и половина, когато се нахраниха.

Тогава Сайръс Смит намисли да разгледа в полумрака кръглото скалисто подножие на горния планински конус. Преди да си поотпочине, той искаше да разбере дали това подножие може да се заобиколи в основата си, ако нямаха възможност да се изкачат на самия връх по стръмните му склонове.

И инженерът, без да обръща внимание на умората, остави Пенкроф и Наб да се погрижат за преспиването, а Джедеон Спилет да впише случките, които бяха станали през деня, и тръгна на север по кръглото подножие на конуса. Хърбърт го придружаваше.

Беше красива и тиха, още не много тъмна нощ. Сайръс Смит и момчето вървяха един до друг, без да разменят нито дума. На някои места пред тях се откриваше широк път и те напредваха лесно. Другаде пък имаше срутвания и двама души не можеха да вървят един до друг по тясната пътечка между тях. Случи се даже, че след като вървяха двадесет минути, Сайръс Смит и Хърбърт бяха принудени да спрат. На това място двата конуса се сливаха в едно. Нищо не отделяше един от друг двата планински дяла. А невъзможно беше да заобиколят планината по почти отвесните склонове.

Инженерът и момчето трябваше да се откажат да заобиколят конуса в подножието му, но се яви възможността да се изкачат направо на върха.

И тъй пред тях зееше дълбока пукнатина в скалата. Пукнатината беше в горния кратер, в гърлото, ако щете, през което са се изливали течните изригвания по времето, когато кратерът не бил още угаснал. Втвърдената лава и вулканичната пяна, превърната в кора, образуваха нещо като естествена стълба с много широки стъпала, които навярно улесняваха изкачването до планинския връх.

С един само поглед Сайръс Смит прецени положението и без да се колебае, навлезе, последван от момчето, в грамадната пукнатина сред нарастващия мрак.

Към осем часа Сайръс Смит и Хърбърт стъпиха на самия връх на конуса.

Цареше пълен мрак и погледът не можеше да проникне и на две мили в далечината. Морето заобикаляше ли тая незнайна страна, или тя се съединяваше на запад с някой континент на Тихия океан? Не можеше още да се определи. Към запад ивица облаци, ясно очертана на хоризонта, увеличаваше мрака и погледът не можеше да различи дали морето и небето не се сливат ведно.

Но изведнъж в една точка на хоризонта се появи бледа светлина, която се спускаше бавно надолу, докато облакът се издигаше постепенно към зенита.

Това беше лунният сърп, изплувал от облаците, преди да изчезне в океана. Но светлината му беше достатъчна да очертае ясно линията на хоризонта, изчистена вече от облака, и инженерът съзря за миг трептящия й отблясък върху водната повърхност.

Сайръс Смит хвана момчето за ръката и му каза твърдо:

— Остров!

А в това време лунният сърп гаснеше сред вълните.

Бележки

[1] Плутоничен, от плутонични скали (геол.) — Скали, които се формират в дълбочините на земната кора и имат еднороден минерален състав, еднокристалинна структура и масивен изглед.