Жул Верн
Тайнственият остров (34)

Глава XII

Снаряжението на кораба. Лисиците нападат. Юп ранен. Лекуването на Юп. Юп оздравява. Довършването на кораба. Пенкроф тържествува. „Бонадвентур“. Първо плаване в южния край на острова. Неочакван документ

Ловците се прибраха още същата вечер с добър лов, буквално претоварени от дивеч, и носеха толкова, колкото можеха да понесат четирима мъже. Топ имаше наниз от буличета на шията, а Юп няколко пояса бекасини около кръста.

— Ето, господарю, с какво ще си запълним времето! — извика Наб. — Консерви, пастети, ще се запасим както трябва! Само че имам нужда от помощник. Разчитам на тебе, Пенкроф.

— Не мога, Наб — отвърна морякът. — Корабът ме чака и ще трябва да се оправяш без мене.

— Тогава ще ми помогнете вие, господин Спилет, нали?

— На драго сърце, Наб — отвърна дописникът, — но те предупреждавам, че ако ме посветиш в тайните си, ще ги отпечатам.

Ето как още на другия ден Джедеон Спилет стана помощник на Наб и се настани в кухненската му лаборатория! Но преди това инженерът го беше осведомил за проучването, което беше направил предния ден, и дописникът се съгласи със Сайръс Смит, че все пак тук се криеше някаква тайна, макар че инженерът не бе открил нищо!

През тая седмица Пенкроф, подпомогнат от Хърбърт, който боравеше много сръчно с шивашката игла, работи толкова усърдно, че платната на кораба бяха готови. Имаха и конопени въжета благодарение на мрежата, която бяха намерили заедно с ризата на балона. Въжетата и вървите на мрежата бяха много доброкачествени и Пенкроф ги използва както трябва. Пенкроф направи и флаг — синьо-червено-бял, боядиса го с някакви багрилни растения, които се намираха в изобилие на острова. Само че към тридесетте и седем звезди, които представляват тридесетте и седем щата и блестят на американските флагове, морякът прибави тридесет и осма, звездата на „щата Линкълн“, тъй като смяташе вече своя остров присъединен към американската република.

— Присъединен е по сърце — казваше той, — ако не в действителност!

Докато му дойде времето, издигнаха флага на средния прозорец на Гранитния дом и преселниците го поздравиха с трикратно „ура“!

След добре запълнен ден преселниците спяха дълбок сън, но към четири часа сутринта ги сепна лаят на Топ.

Кучето не лаеше тоя път край кладенеца, а на вратата и се хвърляше отгоре й, сякаш искаше да я издъни. И Юп пищеше пронизително.

Всички се облякоха набързо, спуснаха се към прозорците и ги отвориха.

Пред очите им се разстилаше снежна пелена, която едва се белееше в мрачната нощ. Преселниците не видяха нищо, но дочуха някакъв особен лай, който се носеше в мрака. Явно беше, че на брега бяха нахлули някакви животни, но не можеха да познаят какви са.

— Какво ли е това? — попита Пенкроф.

— Вълци, ягуари или маймуни! — отвърна Наб.

— А курникът ни — сепна се Хърбърт, — а посевите?…

— Откъде ли са минали? — запита Пенкроф.

— По мостчето край брега — отвърна инженерът, — някой от нас е забравил да го вдигне.

— Лисици!

— Напред! — ревна морякът.

Всички грабнаха секири, пушки и револвери, скочиха в коша на асансьора и слязоха на брега.

Тия лисици са опасни животни, когато са много на брой и са изгладнели. Въпреки това преселниците не се стреснаха, а се хвърлиха сред глутницата и първите револверни изстрели, които светнаха бързо в мрака, отблъснаха първите нашественици.

Най-важното беше да не позволят на грабителите да се изкачват на възвишение Обзор, тъй като посевите и курникът зле щяха да си изпатят. Но тъй като лисиците можеха да нахлуят на възвишението само по левия бряг на Благодарност, достатъчно беше да им преградят пътя на тясната ивица суша между реката и гранитната стена.

Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт, Пенкроф и Наб се наредиха така, че образуваха непробиваема стена. Топ със страшно зинала муцуна стоеше пред преселниците, а до него беше застанал Юп с чепата тояга в ръка, която размахваше като боздуган.

Скоро преселниците трябваше да влязат в ръкопашен бой и не можеха да се измъкнат без някои и други леки рани. Хърбърт с изстрел отърва Наб от една лисица, която беше скочила на гърба му като тигър. Топ се биеше с дива ярост, скачаше на вратовете на лисиците и направо ги душеше. А Юп с тоягата в ръка удряше като бесен и другарите му напразно се мъчеха да го накарат да се дръпне назад. Надарен навярно със зрение, което му позволяваше да вижда в мрака, той беше винаги в разгара на боя и от време на време пищеше пронизително, което у него беше признак на истинско ликуване. Първите лъчи на зората навярно прогониха нашествениците, които избягаха на север, така че минаха пак по мостчето — Наб изтича и го вдигна веднага.

Когато слънчевите лъчи осветиха достатъчно бойното поле, преселниците успяха да преброят към петдесет трупа, пръснати по брега.

— А Юп! — извика Пенкроф. — Къде е Юп?

Юп беше изчезнал. Приятелят му Наб го извика и Юп за пръв път не отговори на вика на своя приятел.

Всички тръгнаха да търсят Юп и трепереха да не го открият между мъртвите. Разчистиха мястото от труповете, които бяха обагрили снега с кръвта си, и намериха Юп под цяла купчина лисици с разбити муцуни и счупени гръбнаци — доказателство, че бяха имали работа със страшната тояга на храбрата маймуна. Клетият Юп още стискаше парче от счупената тояга, но останал без оръжието си, е бил принуден да отстъпи пред многочисления противник и гърдите му бяха набраздени от дълбоки рани.

— Жив е! — извика Наб, който се беше навел над него.

— И ще го спасим — добави морякът. — Ще го лекуваме, както бихме лекували някого от нас!

Наб и Пенкроф занесоха Юп до асансьора и само някакъв лек стон се изтръгна от устните му. Качиха го внимателно в Гранитния дом. Там го сложиха на постеля, взета от някое легло, и промиха много внимателно раните му. Никой съществен орган не изглеждаше засегнат, но Юп беше много отслабнал от загубата на кръв и го хвърли в страшен огън. След превръзката го сложиха да си легне, наложиха му строга диета, също „като на истински човек“, забеляза Наб, и го накараха да изпие няколко чаши разхладителен чай, приготвен от билките в аптеката на Гранитния дом.

Още същата сутрин се заловиха с труповете — замъкнаха ги в гората Фар-уест и ги заровиха дълбоко.

А Юп, след като накара другарите си да се тревожат истински няколко дни за него, се опъна здравата на болестта. Природата му надделя, треската лека-полека премина и Джедеон Спилет, който разбираше по малко и от болести, скоро сметна, че маймуната е вън от всякаква опасност.

Десет дни след като легна на легло, на 21 август, бай Юп стана. Раните му бяха заздравели и си личеше, че скоро пак ще стане силен и пъргав като преди. Както всички, които са на оздравяване, Юп започна да чувства страшен глад и дописникът го остави да яде, каквото си иска.

Преселниците се бяха събрали в голямата зала в Гранитния дом и станаха, като чуха Наб, който беше в стаята на Юп.

— Какво има? — запита дописникът.

— Вижте! — отвърна Наб, като се превиваше от смях.

И какво видяха? Бай Юп си пушеше важно и спокойно, седнал по турски на прага на Гранитния дом!

— Лулата ми! — извика Пенкроф. — Взел ми е лулата. Ах, Юп, подарявам ти я! Пуши си, братко, пуши си!

А Юп пускаше важно гъсти кълба дим, сякаш му доставяше грамадно удоволствие.

Корабът бързо напредваше. Той беше вече цял обшит, заздравяваха го и отвътре, така че да съединят всички части на коритото с ребра, огънати на водна пара, които отговаряха на всички изисквания на скелета му.

Вътрешната обшивка и палубата бяха напълно привършени към 15 септември. Запушиха цепнатините с кълчища от сухи водорасли, като ги набиваха здраво с дървен чук между обшивката на коритото, вътрешната обшивка и палубата. После ги заляха с вряла смола, която боровете в гората даваха в изобилие.

Обзавеждането на кораба беше много просто. За баласт струпаха към дванадесет хиляди ливри едри гранитни камъни и ги зазидаха здраво. Покриха баласта с палуба и вътре корабът бе разделен на две каюти — надлъж сложиха по една пейка, която служеше и за сандък.

Пенкроф много лесно намери подходящо дърво за мачта. Той избра един млад бор, прав и гладък, издяла долния му край и го закръгли на върха. Оковките на мачтата, на кормилото и на коритото бяха грубо, но здраво направени в ковачницата в Комините.

На 10 октомври спуснаха кораба в морето. Пенкроф сияеше. Всичко мина благополучно. Изкараха с кръгли греди напълно екипирания кораб до самото море, приливът го дигна и той заплава при радостните викове на преселниците и особено на Пенкроф, който не прояви никаква скромност в случая. Всъщност тщеславието му не беше стигнало още своя връх, защото, след като построи кораба, той щеше да му бъде и комендант. Преселниците единодушно го произведоха капитан.

За да задоволяват капитан Пенкроф, трябваше най-напред да дадат някакво име на кораба и след дълги спорове се спряха на „Бонадвенчър“^[1], което беше кръщелното име на смелия моряк.

Когато приливът поде „Бонадвенчър“, видяха, че водолиниите му бяха отлични и че той щеше да плава добре при всички ходове.

В десет и половина всички бяха на борда, дори Юп и Топ! Наб и Хърбърт дигнаха котвата, която беше забита в пясъка край устието на Благодарност, опънаха триъгълния грот, линкълнският флаг се развя на върха на мачтата и „Бонадвенчър“ отплава в открито море под командата на Пенкроф.

За да излязат от залив Обединение, трябваше да тръгнат с попътен вятър и установиха, че при тоя ход корабът развива задоволителна скорост.

След като заобиколиха нос Останка и нос Лапа, Пенкроф трябваше да плава срещу вятъра, и след като лавира на няколко пъти, установи, че „Бонадвенчър“ можеше да взима към пет румба от вятъра, почти без да се отклонява. Той лягаше много добре на друг галс при противен вятър, „рязко“, както казват моряците, и печелеше при тая маневра.

Пенкроф навлезе в открито море на три-четири мили от брега, на траверс срещу Порт Балон. Островът се появи цял-целеничък пред тях, съвсем друг наглед, с разнообразния изглед на крайбрежието си от нос Лапа до нос Влечуго, отпред горите, където иглолистните още се открояваха сред младата зеленина на едва напъпилите други дървета, а над тях се издигаше планината Франклин — върхът й, покрит със сняг, се белееше.

— Колко е хубаво! — възхити се Хърбърт.

— Да, нашият остров е хубав и добър — отвърна Пенкроф. — Обичам го, както обичам клетата си майка. Той ни прие бедни и лишени от всичко, а какво липсва сега на неговите пет деца, които му се изтърсиха от небето?

— Нищо, капитане! — отвърна Наб. — Нищо!

— Е, господин Сайръс — попита го Пенкроф, — какво ще кажете за нашия кораб?

— Изглежда добър — отвърна инженерът.

— Добър я! И как мислите, сега ще можем ли да предприемем някое по-дълго пътешествие?

— Приятелю — отвърна Сайръс Смит, — мисля, че в краен случай не бива да се колебаем и ще се доверим на „Бонадвенчър“ и за по-дълъг път. Но вие знаете, че ще ми бъде мъчно, ако заминете за остров Табор така, без причина.

— Хората обичат да познават съседите си — отвърна Пенкроф, който продължаваше да упорства. — Остров Табор е наш съсед, и то единственият ни съсед! Учтивостта изисква поне да го посетим!

— Възможно е, Пенкроф, но ви повтарям, че се излагаме на опасност без нужда.

Упоритият моряк не възрази нищо и прекрати разговора с твърдото намерение да го подеме пак. Но той и не подозираше, че случаят щеше да му помогне и да превърне в човеколюбива постъпка обикновената прищявка, върху която все пак можеше да се спори.

И наистина, след като поплава в открито море, „Бонадвенчър“ приближи към брега и се отправи към Порт Балон.

Бяха само на половин миля от брега и трябваше да лавират, за да излязат срещу вятъра. „Бонадвенчър“ плаваше много бавно, защото вятърът, задържан донякъде от високия бряг, едва издуваше платната, а и морето беше гладко като огледало и някой своеволен лъх едва набръчкваше от време на време повърхнината му.

Хърбърт стоеше на носа, за да сочи фарватера, и изведнъж извика:

— Дръж към вятъра, Пенкроф, към вятъра!

— Какво има? — попита морякът и стана. — Скала ли?

— Не… чакай — каза Хърбърт, — не виждам добре… дай още малко… добре… още малко…

При тия думи Хърбърт легна на борда, потопи бързо ръка във водата, стана и каза:

— Бутилка!

Той държеше в ръката си запушена бутилка, която беше уловил на няколко кабелта от брега.

Сайръс Смит взе бутилката. Без да промълви нито дума, той я отпуши и извади от нея влажна хартия, на която пишеше:

Корабокрушенец… Остров Табор: 153° зап. дълж. — 37° 11’ южна шир.