Жул Верн
Тайнственият остров (6)

Глава VI

Вещите на преселниците. Нищо. Изгорената кърпа. Излет в гората. Зелените дървета. Следи от хищни зверове. Курукуси. Тетраси. Чуден риболов

Лесно можеше да се установи с какви вещи разполагаха четиримата нещастници, захвърлени на един бряг, който изглеждаше пуст.

Те нямаха нищо освен дрехите на гърба си, когато стана злополуката. Трябва да споменем обаче един бележник и един часовник, които Джедеон Спилет беше запазил навярно по невнимание, но нито едно оръжие, никакво сечиво, нито даже джобно ножче. Пътниците в коша бяха изхвърлили всичко навън, за да облекчат аеростата.

Измислените герои на Даниел Дефо и на Вис, както и разните Селкирковци и Реналовци, корабокрушенци на остров Хуан Фернандец или на Окландския архипелаг, никога не са се намирали в такова напълно окаяно положение. Те или откриваха в разбития си кораб обилни запаси семена, добитък, сечива, оръжие, или пък останките от някой кораб, изхвърлени на техния бряг, им позволяваха да задоволят първите си жизнени нужди. Те не се намираха още в самото начало, напълно безпомощни пред природата. Но нашите герои нямаха никакво сечиво, никакво оръжие! От нищо трябваше да се сдобият с всичко!

Поне Сайръс Смит да беше с тях, поне ако инженерът можеше да им помогне при това положение с практическите си познания и с изобретателния си ум, можеха да хранят известна надежда! Уви! Не биваше да се надяват вече да видят пак Сайръс Смит. На нещастниците им оставаше да разчитат само на себе си и на провидението, което никога не изоставя тия, които вярват искрено.

Но преди всичко трябваше ли да се установят на това крайбрежие, без да се опитат да узнаят към кой континент принадлежи то, населено ли е или не, или пък е бряг на някой пуст остров?

Това беше важен въпрос, който трябваше да се разреши, и то в най-скоро време. От разрешението му зависеше какви мерки ще трябва да вземат. Все пак според Пенкроф редно беше да почакат още няколко дни, преди да предприемат каквито и да било проучвания. И наистина трябваше да си набавят храна, и то по-силна храна от яйцата и литодомите. Изложени на продължителна умора, без да имат къде да се подслонят и да си поотдъхнат, те трябваше преди всичко да възстановят силите си.

Комините бяха задоволително временно жилище. Имаха огън и не беше трудно да си запазват жар. Засега на брега и по скалите имаше миди и яйца.

Това решение допадаше особено много на Наб. Упорит и в мислите, и в предчувствията си, той никак не бързаше да се отделя от тая част на брега, където стана злополуката. Той не вярваше, не искаше и да повярва, че Сайръс Смит е загинал. Не, изглеждаше му невъзможно такъв човек да загине по толкова глупав начин, грабнат от вълните, потънал в морето на неколкостотин стъпки от брега! Докато вълните не изхвърлеха тялото на инженера, докато той, Наб, не видеше със собствените си очи и не опипаше със собствените си ръце трупа на своя господар, нямаше да повярва в смъртта му! И тази мисъл се загнезди в непримиримото му сърце по-дълбоко от всеки друг път. Заблуда може би, но заблуда, достойна за уважение, която морякът не искаше да разсее! Според него нямаше вече никаква надежда и инженерът наистина бе загинал сред вълните, но с Наб нямаше какво да се спори.

Сутринта на 26 март още призори Наб тръгна по брега на север и се върна там, където вълните вероятно бяха погълнали злочестия Смит.

След закуската Пенкроф попита дописника дали иска да ги придружи в гората, където той и Хърбърт щели да се опитат да уловят малко дивеч. Но след като размислиха, решиха, че е необходимо някой да остане, за да поддържа огъня и да помогне на Наб в най-невероятния случай, че Наб има нужда от помощ. И дописникът остана.

— Да идем на лов, Хърбърт — каза морякът. — Патрони ще съберем по пътя, а пушката ще отсечем в гората.

Но като тръгнаха, Хърбърт забеляза, че щом нямаха прахан, разумно щеше да бъде да я заменят с нещо друго.

— С какво? — попита Пенкроф.

— С изгоряло платно — отвърна момчето. — В случай на нужда изгорялото платно може да замени праханта.

Морякът намери предложението много разумно. Неудобно беше само, че трябваше да пожертват парче от някоя носна кърпа. Все пак работата си заслужаваше труда и част от кърпата на едри квадрати на Пенкроф скоро се превърна в полуизгорял парцал. Скътаха това запалително вещество в средната стая, в дъното на една дупчица в скалата на завет от вятъра и запазено от всякаква влага.

Като стигнаха в гората, Пенкроф откърши от първото дърво два здрави клона и направи от тях тояги, а Хърбърт заглади долния им край о една скала. Ах! Какво ли не би дал да имаше нож! После двамата ловци навлязоха сред високата трева покрай брега.

Излишно е да споменаваме, че в гората, както и по брега, който бяха вече изминали, нямаше и следа от човешки крак. Пенкроф забеляза само дири от четириноги, пресни стъпки на животни, но не можеше да разпознае какви са. Разбира се — такова беше мнението и на Хърбърт, — някои от тях бяха следи от грамадни хищници, с които навярно щяха да си имат работа. Но никъде нямаше ни най-малък знак от секира по дърветата, ни следа от угаснал огън, нито човешка стъпка, за което може би трябваше да се радват, защото на тая земя сред Тихия океан присъствието на човека можеше да бъде повече опасно, отколкото желателно.

Изследването продължи. Колкото повече ловците навлизаха в гората, дърветата ставаха по-редки и по-красиви, но нито едно дърво не даваше плодове за ядене. Пенкроф напразно търсеше някоя от ония ценни палми, които вършат толкова много работа в домакинството и се срещат от четиридесетия паралел в Северното полукълбо само до тридесет и петия в Южното. Но в тая гора имаше само иглолистни дървета като деодарите, които Хърбърт вече позна, дугласи, прилични на тези, които растат по северозападните брегове на Америка, и чудни борове, високи по сто и петдесет стъпки.

В тоя миг ято дребни птици с прекрасни пера, с дълга и искряща опашка, се пръснаха сред клоните и посяха слабо зарасналите си пера, които покриха земята с нежен пух. Хърбърт събра няколко пера и след като ги разгледа, каза:

— Курукуси.

— Предпочитам някоя токачка или глухар — отвърна Пенкроф. — Но стига да се ядат…

— Ядат се и месото им е много вкусно — продължи Хърбърт. — Всъщност, ако не се лъжа, лесно е да ги приближи човек и да ги убие с тояга.

Морякът и момчето се провряха между тревите и стигнаха под едно дърво, долните клони на което бяха покрити с дребни птици. Курукусите чакаха да прелетят насекомите, с които се хранят. Мъхнатите им крака стискаха здраво вейките, на които бяха кацнали.

Тогава ловците се изправиха, развъртяха тоягите си като коси и повалиха цели редици курукуси, които не се и опитаха да отлетят, а се оставиха глупаво да ги избиват. Стотина лежаха вече на земята, когато другите се решиха да побегнат.

— Добре е — каза Пенкроф. — Ето дивеч тъкмо за ловци като нас! И с ръка може да ги лови човек!

Морякът наниза курукусите като чучулиги на една жилава пръчка и продължиха пътя си.

Към три часа следобед забелязаха между някои дървета други ята птици, които кълвяха ароматични зърна и между другото хвойнови. Изведнъж истински тръби екнаха в гората. Ония птици от рода на кокошките, наричани в Съединените щати тетраси, издаваха това чудно и звънливо тръбене. Скоро видяха няколко двойки със сиви и кафяви пера и с кафява опашка. Хърбърт позна мъжките по двете остри перца над перата на врата им. Пенкроф реши, че е необходимо да улови една от тия птици, едри колкото кокошка, вкусни като охранена ярка. Но беше трудно, тъй като те не се оставяха да ги приближи човек. След няколко безплодни опита, които само изпоплашиха тетрасите, морякът каза на момчето:

— Като не можем да ги убием във въздуха, ще се опитаме да ги уловим с въдици.

— Като шарани ли? — възкликна Хърбърт, смаян от предложението.

— Като шарани — отвърна сериозно морякът.

Пенкроф беше открил сред тревата шест гнезда на тетраси с по две-три яйца. Той внимаваше много да не развали гнездата, в които стопаните им не можеха да не се приберат. И намисли да нагласи край тях въдиците, не примки за птици, а истински риболовни въдици. Хърбърт следеше работата му с лесно обяснимо любопитство, като продължаваше да се съмнява в успеха. Пенкроф завърза една за друга тънки лиани, дълги по петнадесет-двадесет стъпки, и въдиците бяха готови. Той отчупи от един храсталак с дребни акации големи здрави тръни с извити върхове й ги закачи за единия край на въдиците като куки. А за стръв послужиха едри червени червеи, които пълзяха по земята.

След това Пенкроф се провря между тревата, като се прикриваше умело, и нагласи края на въдиците, където бяха закачени куки, край гнездата на тетрасите. После се върна, взе другия им край в ръка и се скри заедно с Хърбърт зад едно грамадно дърво. И двамата зачакаха търпеливо. Но трябва да споменем, че Хърбърт не разчиташе много на успеха на изобретателния Пенкроф.

Мина половин час и както беше предвидил морякът, няколко двойки тетраси се прибраха в гнездата си. Те подскачаха, кълвяха по земята, без и да подозират, че наблизо има ловци, които пък се бяха свили предпазливо настрани от вятъра, който духаше към птиците.

Явно, че морякът в тоя миг беше много по-развълнуван от някой рибар, който, като хвърли въдицата, не може да види рибата във водата.

Подръпването скоро привлече вниманието на птиците, които закълваха куките. Три тетраса, много лакоми, изглежда, налапаха едновременно и стръвта, и куката. Изведнъж Пенкроф дръпна с рязко движение въдиците и плясъкът на криле му показа, че птиците са уловени.

— Ура! — ревна той, спусна се към дивеча и го прибра. Хърбърт пляскаше с ръце. За първи път той виждаше да се ловят птици с въдица. Но крайно скромният моряк му обясни, че не му е за първи път, а и самият той нямаше никакви заслуги за това изобретение.

— Във всеки случай — добави той — при положението, в което се намираме, много работи ще ни дойдат наум!

Вързаха тетрасите за краката и Пенкроф, като видя, че се свечерява, щастлив, дето не се връщат с празни ръце, реши, че най-разумно ще бъде да се приберат.