Том Кланси
Всички страхове (8)

6.
МАНЕВРИ

Церемонията по смяната на командирите в американския флот не се е променила много от времето на Джон Пол Джоунс^[1]. Тя започна по разписание — точно в 11,24. Бе изтеглена с две седмици по-рано от очакваното, за да може напускащият капитан по-бързо да се заеме със задълженията си в Пентагона. Той не бе много щастлив от тази идея. Капитан първи ранг Джим Росели бе с американската подводница „Мейн“ още от последната година и половина от строежа й в корабостроителницата на Гротън, Кънектикът. След това бе присъствал на пускането на вода и окончателното оборудване. Бе участвал в набирането на екипажа. Също и при изпитанията. Бе ръководил еднодневна учебна стрелба край Порт Канаверал. Най-накрая я бе превел през Панамския канал до базата за атомни подводници в Бангор, Вашингтон. Последната му задача се състоеше в това да командва лодката — „Мейн“ бе огромна, но в американския флот я наричаха „лодка“ — на първия й патрул в залива на Аляска. Но всичко свърши. Четири дни след завръщането на лодката в базата той прекрати връзките си с нея, като я предаде на заместника си — капитан Хари Рикс. Разбира се, не всичко бе толкова просто. От времето на първата американска атомна подводница „Джордж Вашингтон“, която отдавна бе превърната в бръснарски ножчета и други полезни стоки, тези лодки имаха по два екипажа. Единият се наричаше „Син“, а другият „Златен“. Идеята бе проста. Ако екипажите се сменят, подводницата може да прекара по-дълго в морето. Въпреки че бе скъпа, тази практика даваше добри резултати. Флотските подводници от клас „Охайо“, въоръжени с балистични ракети, прекарваха две трети от времето си в морето. Патрулите им продължаваха седемдесет дни, последвани от двадесет и пет дневна почивка. Затова Росели бе отстъпил на Рикс половината от командването на огромната подводница и цялото командване над Златния екипаж. Членовете му в момента напускаха лодката. Следващият патрул щеше да се осъществи от Синия екипаж.

Церемонията завърши и Росели за последен път се оттегли в каютата си. Като първи командир той имаше право да задържи някои сувенири. Един от тях бе дъсчица от тиковата табла, върху която се записваха точките на крибидж^[2]. Капитанът никога не бе играл крибидж в живота си (след един неуспешен опит), но това нямаше значение. Макар традициите да не датираха от времето на капитан Джоунс, те бяха утвърдени. Към колекцията му щяха да се прибавят и бейзболната шапка с надпис „Първи командир“ и кокардата с изобразената на нея подводница, снимка на екипажа с подпис от всеки член и най-различни други подаръци.

— Господи, как ми се ще и аз да имах някои от сувенирите ти.

— Наистина са чудесни, капитане — отвърна Росели с тъжна усмивка.

Не бе честно. Разбира се, работата, която бе вършил, се поверяваше само на най-добрите офицери. В началото бе командвал атакуващата подводница „Хонолулу“, чиято репутация на сръчна и професионална лодка Росели бе задържал цели две и половина години. После му повериха Златния екипаж на подводницата „Текумсе“. И тук капитанът се бе показал откъм най-добрата си страна. Третата му и най-необичайна задача бе съкратена по необходимост. Работата му включваше надзор над строежа на лодката в Гротън и изпробването й, преди да бъде поверена на първия си командир. И колко време му се събираше с подводницата? Някъде около стотина дни. Тъкмо колкото да свикне с „момичето“.

— Само си усложняваш живота, Роси — каза командирът на ескадрата капитан първи ранг — сега вече кандидат за контраадмирал — Барт Манкузо.

Росели се опита да придаде весели нотки на гласа си:

— Хайде, Барт, нали и на двамата дядовците ни са италианци. Покажи малко съчувствие.

— Вярно е, paisan^[3]. Сигурно не ти е лесно.

Росели се обърна към Рикс:

— Това е най-добрият екипаж, който съм имал. Помощникът има чудесни заложби и сигурно ще стане отличен капитан, когато му дойде времето. Лодката е дяволски добра. Всичко е бомба. Ремонтът бе чиста загуба на време. Единствената повреда е осветлението на барчето в каюткомпанията. Някакъв техник е объркал кабелите и прекъсвачите не са обозначени както трябва. Регс казва, че трябва да се оправят кабелите, а не да се сменят прекъсвачите. И това е всичко. Нищо повече.

— А машините?

— Четири, нула, нула за хора и екипировка. Сигурно си видял резултатите от ПСРР, нали?

— Аха — кимна Рикс.

При „Проверката на сигурността при работа с реактора“ (ПСРР) екипажът бе постигнал отличен резултат. Тази проверка бе Свещеният Граал за хора, работещи с ядрени реактори.

— А сонарът?^[4]

— Екипировката е най-добрата в целия флот. Разполагаш с най-модерната апаратура, която все още не е приета на масово въоръжение. Работих заедно с момчетата от Втори отдел още преди лодката да бе пусната на вода. Там има един човек от бившия ти екипаж, Барт — доктор Рон Джоунс. Сега се занимава със сонарите. Дори плава една седмица заедно с нас на подводницата. Лъчевият анализатор е направо магьосник. Торпедният екип има нужда от малко повече тренировки, но съвсем малко. Мисля, че могат да се справят с около тридесет секунди по-бързо. Командирът им е млад. Всъщност целият екипаж е съставен само от млади момчета. Все още не са успели да се сработят, но в интерес на истината се справят не по-зле от хората, с които работих на „Текумсе“. Ако разполагах с малко повече време, щях напълно да ги обуча.

— Не се притеснявай — забеляза доволно Рикс. — По дяволите, Джим, и аз трябва да имам някаква работа. Влезе ли в контакт по време на патрула?

— Една подводница от клас „Акула“ — „Адмирал Лунин“. Засичах я три пъти, но не съм приближавал по-близо от шест хиляди метра. Ако са ни усетили… Не, не е възможно. Въобще не са се обръщали към нас. Единия път я държахме под око цели шестнадесет часа. Водата бе доста добра, пък и — усмихна се Росели — следвах го на достатъчно безопасно разстояние.

— Щом веднъж си бил на атакуваща подводница, за цял живот си оставаш агресивен — усмихна се Рикс.

Той бе прекарал цялата си досегашна кариера на ракетоносци и идеите с преследването не му допадаха. Но сега не бе време за критики.

— Добре си се справил — обади се Манкузо, за да покаже, че не възразява срещу постъпката на Росели. — Лодката все пак е доста прилична.

— Коя? Акулата? Повече от прилична. Но все пак не е достатъчно добра — отвърна Росели. — Аз лично не бих се притеснявал, докато самите ние не открием как да преследваме собствените си подводници. Когато бях на „Хонолулу“, веднъж се опитах да погодя подобен номер на Ричи Сейц, командващ „Алабама“. Той направо ме побърка. Предполагам, че само Господ може да открие „Охайо“, и то ако има късмет.

Росели съвсем не се шегуваше. Атомните подводници от клас „Охайо“ бяха повече от тихи. Шумът, който излъчваха, бе доста по-слаб от този на океана. Сравнени един с друг, те приличаха на шепот при концерт на рокгрупа. За да ги засече, другата подводница трябваше да се приближи невероятно близо. Но пък „Охайо“ разполагаше с най-добрата сонарна система, изобретявана някога. С една дума, този клас подводници бе истински шедьовър. По предварителни изчисления лодката трябваше да развива максимална скорост от 26,7 възела. А по време на изпитанията „Мейн“ показа 29,1. Това се дължеше на новата изключително фина суперполимерна боя. Сдемлопатъчният винт позволяваше да се развие скорост от двадесет възела без какъвто и да е шум. Реакторът пък работеше почти във всички режими само с естествена циркулация, премахвайки необходимостта от сравнително шумните захранващи помпи. Именно в този клас подводници флотската мания за намаляване на шума бе достигнала апогея си. Дори приставките на миксера в камбуза бяха покрити с винил, за да се избегне търкането на метал в метал. Казано накратко, класът „Охайо“ бе ролс-ройсът на подводниците.

— Е, сега е твоя, Хари — обърна се Росели към колегата си.

— Не можеше да ми я предадеш в по-добро състояние, Джим. Хайде, офицерският клуб е отворен. Ще ви черпя по една бира.

— Аха — съгласи се бившият командир с хриплив глас.

На излизане екипажът се бе строил в шпалир, за да се ръкува за последен път с него. Когато Росели достигна до трапа, в очите му вече блестяха сълзи, а докато слизаше на пирса, те се стичаха по бузите му. Манкузо го разбираше. И той бе преживял същото. Добрият капитан се влюбва в лодката и екипажа си, а за Росели бе още по-лошо. Той бе командвал повече подводници дори от самия него и раздялата с последната ужасно му тежеше. Също както и Манкузо, сега Росели не можеше да се надява на нищо повече от чиновническа служба. Щеше да седи на бюро, което въобще не можеше да се сравнява с богоизбрания пост на командир на боен кораб. Разбира се, отново щеше да има възможност да плава на кораби. Например, за да инспектира капитаните им или пък да провери годността на някоя идея или замисъл. Но именно този факт щеше да го прави нежелан, макар и ухажван гост на борда. Най-лошото бе, че щеше да избягва предишния си екипаж, за да не можеха хората да правят сравнения между него и сегашния си капитан. А те сигурно щяха да са в полза на Росели. Манкузо си помисли, че емигрантите може би са се чувствали по същия начин. Вероятно собствените му предшественици, поглеждайки за последен път към Италия, са знаели, че никога повече няма да се завърнат и че животът им е окончателно променен.

Тримата мъже се качиха в служебната кола на Манкузо и потеглиха към офицерския клуб. Росели остави сувенирите си на пода и извади кърпичката, за да избърше очи. „Не е честно. Просто не е честно. Да оставя командването на кораб като този, за да стана скапан телефонист в НВКЦ. Отговорен пост, бабината им трънкина!“ Росели си издуха носа и се замисли за бреговата служба, която го очакваше до края на кариерата му.

Манкузо съчувствено извърна поглед.

Рикс просто поклати глава. Според него нямаше нужда от толкова чувства. Той вече бе започнал да прави плановете си. Торпедният екип действал бавничко, а? Е, той щеше да се постарае да промени този факт. Пък и помощникът бил страхотен. Хмм. Кой капитан ще каже лоши думи за помощника си? Ако този приятел си мислеше, че е готов за командир, може би нямаше да е толкова отзивчив и дори нещо по-лошо. Рикс вече бе имал такъв случай. Подобни помощник-капитани от време на време имаха нужда от леко напомняне кой всъщност е шефът. Рикс знаеше как да го направи. Най-добра си оставаше новината за двигателя. Рикс бе продукт на флотската мания, свързана с атомните двигатели. Според него ескадреният командир Манкузо не обръщаше достатъчно внимание на този въпрос. Същото сигурно се отнасяше и за Росели. Е, преминали са ПСРР и какво от това? Инженерният състав на неговата лодка трябваше всеки божи ден да е готов за ПСРР. Недостатъкът на клас „Охайо“ бе, че отличната работа на системите караше хората да се отпускат. Още повече, ако са преминали ПСРР. Самодоволството предвещава нещастие. И тези глупаци от атакуващите подводници с първобитното им мислене. Да тръгнеш да следиш „Акула“, по дяволите. Та било и от шест километра. Какъв ненормалник трябва да си, та да го направиш?

Мотото на Рикс бе това на ракетоносците — „КРИЕМ СЕ ГОРДО“ (което е по-благозвучната версия на „МОРСКИ КОКОШКИ“). Ако не могат да те намерят, значи не могат и да те нападнат. Ракетоносците не кръстосваха океана, за да си търсят белята. Работата им бе да я избягват. Всъщност ракетните подводници въобще не бяха предназначени за сражения. Фактът, че Манкузо не напомни на Росели за това, удиви Рикс.

Но трябваше да се съобразява с обстановката. Манкузо не само не бе порицал Росели, но даже го бе похвалил.

Манкузо му бе ескадрен командир и имаше два медала за отлична служба.

Не бе много честно, че един специалист по ракетоносци трябва да работи за някакво си „атакуващо“ недоносче, но какво да се прави. Той явно бе човек, изискващ от капитаните си агресивност. Пък и освен това именно Манкузо щеше да оценява работата му. В крайна сметка единствено оценката имаше значение. Рикс бе амбициозен мъж. Искаше да стане ескадрен командир. След това щяха да дойдат службата в Пентагона, контраадмиралското звание, командването на подводна група. Например тази в Пърл Харбър — Рикс обичаше Хаваите. После новата служба в Пентагона. Рикс бе предначертал кариерата си още като лейтенант. Докато следваше правилата на играта по-точно от всеки друг, той нямаше да се отклони от предначертания си път.

Макар че в плана му не влизаше да работи за бивш капитан на атакуваща подводница. Но се налагаше да свикне. Е, поне знаеше как да го стори. Ако онази „Акула“ се появеше и при следващия патрул, той щеше да повтори действията на Росели, но доста неумело. Трябваше. Манкузо го очакваше, а Рикс знаеше, че трябва да се състезава с още тринадесет други капитани на ракетоносци. За да получи командването на ескадрата, трябваше да е най-добрият от всичките четиринадесет. А за да бъде най-добрият, трябваше да впечатли командира на ескадрата. Добре, значи, за да продължи предначертания си път, следван вече двадесет години, трябваше да направи няколко нови неща. Рикс не бе възхитен от идеята, но кариерата стоеше над всичко, нали? Знаеше, че му е писано някой ден да има адмиралски флаг в кабинета си в Пентагона. И този ден не бе далеч. Щеше да направи каквото трябва. А с адмиралския флаг идваха секретарките, шофьорът и запазеното място в огромните паркинги на Пентагона. Идваха служби, ускоряващи кариерата. И ако имаше късмет, щеше да се настани в кабинета на началника на морските операции. Или още по-добре в този на директора на флотските реактори. Постът на директора бе по-нисък от този на началника на морските операции, но за сметка на това несменяем за цели осем години. Рикс знаеше, че е по-подготвен именно за директор. Пък и директорът чертаеше политиката на цялата ядрена система. Директорът на флотските реактори пишеше правилата. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да ги следва. Също както Библията сочеше пътя за спасение на християни и евреи, правилата водеха към адмиралския флаг. Рикс познаваше правилата. Той бе отличен инженер.

 

 

„Все пак Дж. Робърт Фаулър е човек“ — каза си Райън. Съвещанието се провеждаше в Белия дом на етажа със спалните. Климатичната инсталация в Западното крило се бе повредила, а слънцето, припичащо през прозореца на Овалния кабинет, го правеше почти неизползваем. Седяха в една от големите всекидневни, която президентът обичаше да използва като гостна за неофициалните си вечери, давани за „тесен кръг“ от петдесет човека. Старите столове бяха наредени около голяма маса. Фреските по стените представляваха странна смесица от исторически сцени. Обстановката предразполагаше към официалност. Фаулър не бе свикнал да има украса в кабинета си. Той бе започнал кариерата си като федерален прокурор, за да продължи като адвокат. Преди да се хвърли с главата надолу в политиката, бъдещият президент бе защитавал не един престъпник. Бе свикнал да работи в обикновена обстановка с разхлабена връзка, разкопчана яка и навити до лактите ръкави. Райън намираше този факт за странен, тъй като Фаулър бе доста педантичен и строг с подчинените си. Още по-странно бе, че президентът влезе в стаята със спортната притурка на „Балтимор Сън“, който предпочиташе пред местните вестници. Президентът Фаулър бе заклет футболен запалянко^[5]. Контролните мачове, предшестващи сезона в Националната футболна лига, вече бяха история и сега той проучваше готовността на отборите за първенството. Заместник-директорът на Централното разузнаване Повдигна рамене и свали сакото си. Джак знаеше, че президентът не крие повече изненади от всички останали хора, но странностите в характера му Обикновено бяха непредвидими.

Фаулър дискретно бе разредил календара си, за да има време за събирането. Той зае мястото си начело на масата, точно под вентилатора на климатичната инсталация, и дори леко се усмихна на гостите си. Вляво от него стоеше Дж. Денис Банкър — министър на отбраната. Бивш главен изпълнителен директор на корпорацията „Аероспейс“, Банкър бе започнал като летец изтребител в американските ВВС. В актива си имаше над сто бойни полета над Виетнам. След напускането на армията той бе основал компания в Южна Калифорния, превърнала се в мултимилиардна империя. При назначаването му за секретар по отбраната Денис Банкър бе продал всичко. Сега контролираше едно-единствено предприятие в Сан Диего. Този факт бе предмет на доста продължителни шушукания по време на утвърждаването му. У някои дори се прокраднаха съмнения, че Фаулър е избрал Банкър главно заради любовта му към футбола. Секретарят по отбраната бе рядка птица в президентската администрация. Прякорът „Ястреб“ без съмнение би подхождал най-много нему. Той се отличаваше с компетентността си в областта на отбраната и военните се вслушваха в мнението му. Въпреки че бе напуснал военновъздушните сили с чин капитан, той имаше три кръста за бойни заслуги. Спечелил ги бе за полети над обкръжения Ханой с изтребителя бомбардировач Р-105. Така че можеше да обсъжда както тактика с капитаните, така и стратегия с генералите. Секретарят по отбраната се ползваше с уважение както сред военни, така и сред политици — нещо, срещано доста рядко.

До Банкър седеше държавният секретар Брент Талбът. Бивш професор по политология в Северозападния университет, Талбът бе дългогодишен приятел и съюзник на президента. На седемдесет години, с побеляла коса и бледо интелигентно лице, той приличаше не толкова на учен, колкото на старомоден джентълмен. Безпогрешният му инстинкт не нарушаваше това впечатление. След дългогодишно присъствие в Комисията от съветници на президента по външната политика той най-сетне бе заел достатъчно влиятелен пост. Типичен професионалист, когото все оставят вън от играта, Талбът най-после бе изтеглил печелившата карта в лицето на Фаулър. Освен всичко друго той бе и реалист. Промените в отношенията Изток-Запад подсказваха на държавния секретар историческата възможност за промяна на света. И Талбът искаше да фигурира в списъка на хората, осъществили тези промени.

Вдясно от президента бе шефът на канцеларията Арнолд ван Дам. В крайна сметка събирането имаше политическа цел и политическите съвети щяха да бъдат най-необходими. До Ван Дам седеше Елизабет Елиът — новият съветник по националната сигурност. Джак отбеляза, че днес тя изглеждаше доста строга. Носеше скъп костюм, а тънкият й врат бе увит с копринено шалче. В стаята присъстваше и Маркъс Кабът, директор на ЦРУ и пряк началник на Джак.

Хората от втора ръка бяха настанени настрана от важните клечки. Райън и Адлер седяха в далечния край на масата, на достатъчна дистанция от президента и за да са пред очите на другите, когато започнат да говорят.

— Май твоето време дойде, а, Денис? — обърна се президентът към министъра на отбраната.

— И още как — отвърна Банкър. — Чакам го доста дълго, но с двамата крайни защитници, които имаме, тази година ще сме в Денвър.

— И там ще се срещнете с „Викингите“ — отбеляза Талбът. — Денис, ти имаше добра възможност да привлечеш Тони Уилис. Защо я пропусна?

— Имам трима добри бекове. Трябваха ми крайни защитници, а онова момче от Алабама е най-добрият, когото съм виждал.

— Ще съжаляваш — предрече държавният секретар.

Звездата на Тони Уилис бе изгряла в „Северозападния“. Момчето почти без чужда помощ бе възродило футболните им традиции. Освен това бе най-добрият студент на Талбът. Тони Уилис без съмнение бе изключителен младеж и хората вече говореха за политическото му бъдеще. Според Райън за това бе твърде рано дори и в бързо променящата се политическа действителност на Америка.

— Ще ви разкаже играта още в третия мач от сезона. А след това и на финала за суперкупата. Макар и да се съмнявам, че отборът ти ще стигне дотам, Денис.

— Ще видим — изръмжа Банкър.

Президентът се засмя и започна да подрежда листите си. Джак забеляза, че Лиз Елиът безуспешно се опитва да скрие раздразнението си от водения разговор. Нейните листи вече бяха подредени, моливът — готов да прави бележки, а лицето й — гневно от клюкарския разговор. Е, тя най-после бе получила мечтания си пост, пък дори и с цената на смъртта. Райън вече бе научил подробностите.

— Мисля, че можем да започваме — каза президентът Фаулър. В стаята се възцари гробно мълчание. — Господин Адлер, ще ни осведомите ли за резултатите от пътуването си?

— Благодаря ви, господин президент. Трябва да кажа, че почти всичко върви по плана. Ватиканът прие предложението ни безусловно и е готов да домакинства на преговорите по всяко време.

— Как реагира Израел? — обади се Лиз Елиът, за да покаже, че е добре информирана.

— Можеше да бъде и по-добре — отвърна безстрастно Адлер. — Сигурно ще се включат в играта, но очаквам голяма съпротива.

— Колко сериозна?

— Ще направят всичко възможно, за да не се окажат притиснати в ъгъла. Идеята, че може да стане точно така, въобще не им допада.

— Реакцията им до голяма степен се очакваше, господин президент — добави Талбът.

— А какво мислят в Саудитска Арабия? — обърна се Фаулър към Райън.

— Според мен, сър, те ще се включат. Принц Али се изказа доста оптимистично. Говорихме около час и с краля. Той бе предпазлив, но настроен благосклонно. Притесняват се обаче, че независимо от натиска, който можем да окажем на Израел, те няма да приемат плана. Загрижени са, че ако това се случи, те ще се окажат измамени. Главното обаче е, че арабите по принцип са съгласни с плана и с отредената им в него роля. Предложиха и никои изменения, които съм изложил в доклада си. Както сам можете да се уверите, те няма да нарушат основната идея. Две от поправките дори могат да я допълнят.

— А Съветският съюз?

— Скот преговаря с тях — отвърна държавният секретар Талбът. — Те подкрепят инициативата ни, но също както и саудитците, смятат, че Израел няма да сътрудничи. Президентът Нармонов лично се обади преди два дни, за да каже, че планът не противоречи на политическата му линия. Склонни са да подпишат споразумението, ако в него е залегнала клаузата, че продажбите на оръжие в региона ще се ограничат само до необходимите за отбрана.

— Наистина ли? — измърмори Райън.

— Това май опровергава едно от предположенията ти — цъкна с език Кабът.

— Как така? — попита Фаулър.

— Господин президент, продажбата на оръжие в региона е един от главните източници на валута за Съветите. Евентуалното й ограничаване би означавало загуба на милиарди във валута, от която те определено се нуждаят.

Райън се облегна назад и подсвирна.

— Доста изненадващо.

— Освен това искат на преговорите да има няколко души от тяхна страна. Смятам, че това е нормално. Клаузата за оръжейните доставки — ако се стигне до нея — ще бъде включена като двустранно споразумение между Америка и Съветския съюз.

Лиз Елиът се усмихна на Райън. Тя бе предрекла такова развитие.

— В замяна руснаците искат селскостопанска помощ и няколко нови търговски заема — добави Талбът. — Смятам, че цената е евтина. Помощта на Съветския съюз при сключването на този договор ни е изключително необходима. Пък и международният престиж от него ще е добре дошъл за тях. Сделката е изгодна и за двете страни. Освен това сме натрупали доста големи излишъци от пшеница.

— Значи единственото препятствие е Израел? — попита присъстващите Фаулър. Всички кимнаха утвърдително. — Трудно ли ще го преодолеем?

— Джак — обърна се Кабът към заместника си. — Каква беше реакцията на Ави Бен Якоб?

— Обядвахме заедно в деня, преди да замина за Саудитска Арабия. Изглеждаше доста нещастен. Не съм сигурен с каква информация разполагаше. Не му казах нищо особено, с което можеше да предупреди правителството си и…

— Какво значи „нищо особено“, Райън? — прекъсна го от другия край на масата Елиът.

— Нищо — отвърна Джак. — Казах му да почака и ще види. Разузнавачите не обичат подобни съвети. Предполагам, че е подозирал нещо, но не е знаел точно какво.

— Когато съобщих предложението ни, всички ме изгледаха доста изненадано — обади се Адлер в подкрепа на Райън. — Те явно очакваха нещо, но то не бе нашият план.

Държавният секретар се наклони напред.

— Господин президент, израелците вече две години живеят с впечатлението, че само те и никой друг са отговорни за националната си сигурност. То се е превърнало почти в религия. И въпреки ежегодните ни оръжейни доставки и други помощи правителството им предпочита да поддържа илюзията. Опасенията им са, че ако ипотекират националната си сигурност в замяна на добрата воля на други страни, стават зависими от тази добра воля.

— Те повтарят все едно и също — забеляза хладно Лиз Елиът.

„Сигурно и ти щеше да го правиш — помисли си Райън, — ако шест милиона от близките ти се бяха превърнали в прах. Как, по дяволите, можем да забравим за холокоста?“

— Мисля, че Сенатът няма да откаже ратификация на двустранна спогодба за сигурност между нас и Израел — обади се Арни ван Дам за пръв път.

— Колко време ще ни отнеме съсредоточаването на необходимите армейски части в Израел? — попита Фаулър.

— Не повече от пет седмици от деня, в който издадете заповедта за това, сър — отвърна министърът на отбраната. — Десети механизиран кавалерийски полк вече се сформира. Той е равностоен на тежка бригада и може да разбие — по-точно да унищожи — всяка бронетанкова дивизия, която арабите биха хвърлили насреща му. Прибавете към него една част морски пехотинци за блясък, както и споразумението за използване на пристанището в Хайфа, и получавате бойна група със самолетоносач в Източното Средиземноморие. Авиационното крило със самолети F-16 от Сицилия ще допълни картината. Идеята определено ще допадне на военните. Тя им предоставя огромен полигон за учения. Базата ни в Негев^[6] по нищо няма да се различава от Националния център за подготовка във форт „Ъруин“. Най-добрият начин да поддържаш боеспособността на една военна част е да я скъсаш от учения. Разбира се, това ще изисква доста средства, но…

— Но ние ще ги дадем — прекъсна го меко Фаулър. — Разходите са оправдани от всяка гледна точка и, предполагам, на Хълма няма да възразят. Прав ли съм, Арни?

— Всеки конгресмен, който се противопостави, сам скъсява кариерата си — заяви уверено шефът на канцеларията.

— Значи единственият проблем е да преодолеем израелската опозиция? — продължи Фаулър.

— Точно така, господин президент — отвърна от името на всички Талбът.

— И как най-добре можем да го направим?

Президентският въпрос бе реторичен. Отговорът му се знаеше от всички. Сегашното израелско правителство, както впрочем и останалите през последните десетилетия, бе нестабилна коалиция от противоречиви интереси. Ако Вашингтон само леко го побутнеше, то без съмнение щеше да се сгромоляса.

— А какво е мнението на останалите страни в света?

— Страните от НАТО не са проблем. Останалите членки на ООН само ще гледат и ще ръкопляскат — отвърна Елиът, преди Талбът да успее да отвори уста. — Щом Саудитска Арабия е в играта, ислямският свят няма да има нищо против. Ако Израел се опъне, ще си остане самотен както винаги.

— Според мен не бива да им се оказва голям натиск — каза Райън.

— Доктор Райън, въпросът не е от вашата компетентност — възрази му медено Елиът.

Няколко глави се помръднаха. Няколко чифта очи се присвиха. Никой обаче не се обади в защита на Джак.

— Вярно е, доктор Елиът — отвърна Райън, нарушавайки неловкото мълчание. — Както е вярно, че излишният натиск ще има обратен на замисления от президента ефект. Въпросът има и морална страна, която не бива да се пренебрегва.

— Доктор Райън, целият проблем е свързан с морала — намеси се президентът. — Моралната страна е много проста: войната в региона продължава достатъчно дълго и е крайно време да бъде прекратена. Нашият план цели точно това.

„Нашият план“ — каза си Райън. В погледа на Ван Дам за момент проблеснаха искри. Джак разбра, че е абсолютно сам. Точно както трябваше да бъде и Израел. Той сведе поглед към бележките си и млъкна. „Морална страна — дрън, дрън! — помисли си гневно той. — Просто ти се иска да оставиш стъпките си в пясъците на времето и да се изявиш като Великият Умиротворител.“ Но моментът не бе подходящ за цинизъм. Пък и фактът, че планът вече не се приписваше на Райън, не намаляваше достойнствата му.

— Как ще подходим, ако се наложи да ги притиснем? — попита небрежно президентът. — Няма нужда от грубости. Достатъчно е само едно малко разбираемо съобщение.

— Следващата седмица ще е готов за отплаване голям морски конвой със самолетни части. В момента там се заменят радарните системи на изтребителите F-16 — каза министърът на отбраната Банкър. — Има и още някои неща, но радарните системи са най-важни. Те са чисто нови. Внедряваме ги за пръв път. Същото важи и за ракетните системи на F-16. В Израел най-много разчитат на авиацията си. Ако задържим този конвой по технически причини, съобщението ще е достатъчно ясно и силно.

— Може ли да се извърши без много шум? — попита Елиът.

— Ще им дадем да разберат, че врявата няма да им помогне — обади се Ван Дам. — Ако речта пред ООН мине добре, в което не трябва да се съмняваме, може би ще успеем да запушим устата на тяхното лоби в Конгреса.

— Не е ли за предпочитане да тушираме натиска, като им обещаем нови оръжия, които да заменят морално остарялата им техника? — изигра последния си коз Райън.

— Не можем да си го позволим — отряза Лиз Елиът заместник-директора на Централното разузнаване.

— Бюджетът не позволява да се изцедят нови долари за отбрана — съгласи се шефът на канцеларията. — Дори и за отбраната на Израел. Просто няма пари.

— Ако наистина възнамеряваме да ги притиснем — обади се държавният секретар, — предлагам да ги уведомим предварително.

— Не — поклати глава Лиз Елиът. — Щом ще им изпращаме послание, по-добре да бъдем твърди. В крайна сметка техният подход е същият. Трябва да разберат.

— Чудесно — отбеляза си нещо президентът. — Ще задържим речта до следващата седмица. Освен това ще включа в нея и покана за преговори в Рим в двуседмичен срок, считано от вчера. Трябва ясно да покажем на Израел, че или ще играят с нас, или ще си носят последствията. Този път няма да се шегуваме. Ще изпратим съобщението си по начина, предложен от министъра на отбраната Банкър, и то без предупреждение. Нещо друго?

— Изтичане на информация — обади се тихо Ван Дам.

— Възможно ли е израелците да се разприказват? — обърна се Елиът към Скот Адлер.

— Предупредих ги, че въпросът е изключително важен, но…

— Брент, обади се на външния им министър и му кажи, че ако се разшумят, преди да съм произнесъл речта, ще има тежки последици.

— Да, господин президент.

— А що се отнася до хората в тази стая, то изтичане на информация няма да има.

Президентската забележка бе отправена към далечния край на масата.

— Край на заседанието.

Райън събра листите си и излезе. След миг Маркъс Кабът го застигна.

— Трябва да знаеш кога да си държиш езика зад зъбите, Джак.

— Виж, шефе, ако ги натиснем прекалено много…

— Ще получим своето.

— Мисля, че това е грешка, и то тъпа. Ще получим своето. Добре и какво ще ни стане, ако почакаме няколко месеца? Защо трябва да ги плашим?

— Президентът иска въпросът да се разреши точно по този начин — сложи край на разговора Кабът и се отдалечи.

— Да, сър — отвърна Джак на стената.

Останалите също започнаха да излизат. Талбът смигна и кимна на Райън. Другите, с изключение на Адлер, избягваха погледа му. След кратка консултация с шефа си Скот се приближи към него.

— Добър опит, Джак. Преди пет минути за малко не си подписа оставката.

Райън се изненада. Нима не трябваше да изказва мислите си на глас?

— Виж, Скот, ако не ми позволяват да…

— Не ти позволяват да противоречиш на президента. Не и на този. Постът ти не е достатъчно висок, за да даваш мнения, обратни на неговите. Брент щеше да се опита да защити тезата ти, но ти тръгна с рогата напред и загуби. Освен това не му остави пространство за маневри. Другия път просто не се обаждай.

— Благодаря за подкрепата — каза иронично Райън.

— Ти просто оплете конците, Джак. Бе прав, но избра грешен път. Вземи си поука. — Адлер направи малка пауза. — Шефът каза също да ти предам, че в Рияд си се справил отлично. Ако просто се научиш кога да си мълчиш, ще бъдеш доста по-ефективен.

— Добре, благодаря — отвърна Райън, като съзнаваше, че Адлер е прав.

— Накъде си сега?

— Прибирам се вкъщи. Свърших с работата за днес.

— Защо не дойдеш с нас? Брент иска да поговори с теб. Ще вечеряме у нас.

Двамата тръгнаха към асансьора.

 

 

— Е? — попита президентът, който все още не бе излязъл от стаята.

— Изглежда доста добре — каза Ван Дам. — Особено ако успеем да го задвижим точно преди изборите.

— Още няколко места няма да ни навредят — съгласи се Фаулър.

Първите две години не се оказаха лесни за администрацията му. Бюджетните проблеми и икономиката, която сякаш не можеше да реши накъде да тръгне, бяха осуетили плановете на Фаулър. В резултат зад твърдия му подход стояха повече въпросителни, отколкото удивителни знаци. Задаващите се ноемврийски избори за Конгрес щяха да бъдат първата обществена оценка за работата на новия президент. Прогнозите за тях обаче ставаха все по-несигурни. По традиция в средата на мандата президентската партия губи места в изборите, но Фаулър не можеше да си го позволи.

— Не е хубаво, че трябва да натискаме израелците, но…

— Ако договорът бъде подписан, политическите дивиденти ще са доста добри.

— Ще бъде — обади се Елиът, която се бе облегнала на рамката на вратата. — Ако спазим срока, договорът трябва да влезе в Сената най-късно до шестнадесети октомври.

— Ти си доста амбициозна дама, Лиз — забеляза Арнолд. — Е, аз имам още работа. Ако ме извините, господин президент…

— Ще се видим утре, Арни.

Фаулър се приближи до прозореца с изглед към авеню „Пенсилвания“. Нажеженият августовски въздух трептеше над улиците и тротоарите. През алеята в парка „Лафайет“ се виждаха два плаката, останали от демонстрацията против ядреното въоръжаване. Фаулър изсумтя и се ухили. Нима тези тъпи хипита не бяха разбрали, че ядреното оръжие принадлежеше към миналото? Той се обърна.

— Искаш ли да вечеряме заедно, Елизабет?

— С удоволствие, Боб — усмихна се към шефа си доктор Елиът.

 

 

Единствената полза от наркотрафика на брат му бе останалият от него очукан куфар с почти сто хиляди долара. Марвин Ръсел го взе и отиде в Минеаполис, откъдето си купи представителни дрехи, чанта за багажа и билет. Едно от нещата, научени в затвора, бе правилният начин за смяна на самоличността. Той имаше три различни паспорта, за които ченгетата не знаеха нищичко. Марвин умееше и да не се набива на очи. Дрехите му наистина бяха хубави, но в никакъв случай бляскави. Той си купи самолетен билет, който му даваше възможност да си избере полета. Останалите деветдесет и една хиляди петстотин четиридесет и пет долара трябваше да му стигнат за още доста време, а там, където отиваше, животът бе скъп. От друга страна, собственият му живот бе станал доста евтин. Но тук парите не можеха да помогнат. Марвин обаче реши, че един воин трябва да бъде готов на всичко.

След прехвърляне във Франкфурт той продължи на юг. Ръсел не бе глупак. Преди години взе участие в нещо като международна конференция на терористични организации. Тя му бе струвала цял набор документи за самоличност. Там обаче завърза няколко контакта. И още по-важно, научи как да се свързва с необходимите му хора. Международната терористична общност се отличаваше с особена мнителност. Но като се имаха предвид противниците й, това беше в реда на нещата. Ръсел не знаеше дали ще има късмет. От трите телефонни номера, с които разполагаше, единият бе отдавна компрометиран. С него тихичко бяха изчезнали и двама души от „Червените бригади“. Марвин използва един от останалите два и имаше късмет. Контактът го отведе на една вечеря в Атина, където го провериха и му казаха, че ще го прехвърлят по-нататък. Ръсел забърза обратно към хотела си — местната храна не му понасяше добре — и седна до телефона в очакване да иззвъни. Бе доста нервен, защото знаеше, че въпреки предпазливостта си е уязвим. Пътуването с оръжие криеше опасности и Ръсел не носеше дори джобно ножче. Така ставаше твърде лесна мишена за всяко ченге с пистолет. Ами ако и този телефонен номер бе разкрит? Тогава щяха да го арестуват още тук или да го подмамят в засада, от която надали щеше да излезе жив. За разлика от американските си колеги европейските ченгета май не обръщаха голямо внимание на конституционните права. Споменът за убийството на брат му от федералните агенти бързо прокуди тази мисъл.

„По дяволите!“ Още един сиукски воин застрелян като псе. Без да има време дори за „Песента на смъртта“. Щяха да си платят за това. „Но само ако остана жив достатъчно дълго“ — напомни си Марвин Ръсел.

Той изгаси лампите и седна до прозореца в очакване на телефонния звън. Загледа се в движението, като внимаваше за приближаващи се коли с ченгета. „Как ще ги накарам да си платят?“ — запита се Ръсел. Не знаеше, пък и не го бе грижа. Точно сега не можеше да направи нищо. Коженият колан, в който бе натъпкал парите си, стягаше кръста му. Един от недостатъците на тялото му бе, че талията не позволяваше да се съберат всичките пари. Но Марвин не можеше да си позволи да ги загуби. Без тях щеше да загине. Пък и тези валутни курсове бяха цяло бреме. Марки в Германия, драхми или дявол знае още какво тук. Добре, че поне самолетните билети се плащаха с долари. Именно заради това Марвин пътуваше с американски коммпании. Знамето със звезди и райета на опашката не му допадаше особено, но… Телефонът иззвъня. Ръсел го вдигна.

— Да?

— Утре в девет и тридесет пред хотела, готов за път. Разбра ли?

— Девет и половина. Ясно.

Линията прекъсна, без да му даде време за повече обяснения.

— Добре — каза си той.

Марвин стана и отиде на леглото. Вратата бе заключена, веригата закачена и подсигурена със стол под бравата. Ръсел се замисли. Ако му готвеха клопка, сигурно щяха да го хванат още пред хотела. Или пък можеха да го закарат на някое усамотено място, за да не тревожат гражданите… Марвин прецени, че второто предположение е по-вероятно. Във всеки случай обаче нямаше да си правят труда да му уреждат срещи и след това да разбиват вратата. Поне така си мислеше. Но действията на ченгетата бяха трудно предвидими. Така че Ръсел прекара нощта, без да се съблича и без да сваля колана с пари от кръста си. Крадците също не бяха за подценяване…

Слънцето изгря почти по същото време, по което изгряваше и у дома му. Ръсел се събуди още с първите лъчи. Когато се регистрираше, бе поискал стая с източно изложение. Той каза молитвите си към слънцето и се приготви за път. Донесоха му закуската в стаята. Изхарчи няколко драхми повече, но какво от това, по дяволите? После прибра малкото неща, които бе извадил от куфара си. В девет часа бе напълно готов и също толкова изнервен. Ако нещо имаше да става, то щеше да е след половин час. Можеше да бъде мъртъв още преди обяд. В чужда страна, далеч от духовете на народа си. Дали щяха да върнат тялото му в Дакота? Сигурно не. Просто щеше да изчезне от лицето на земята. Предвижданията му за действията на полицаите съвпаднаха със стъпките, които сам той би предприел. Но тактиката на един воин не се покриваше непременно с акциите на полицията, нали? Ръсел крачеше напред-назад из стаята, като от време на време хвърляше поглед към колите и минувачите. Всеки един от продавачите на сувенири и кока-кола можеше да бъде дегизиран полицай. Не, сигурно не бе само един. Може би десет? Ченгетата май не си падаха по честните двубои. Те стреляха от засада и нападаха на групи.

Девет и петнадесет. Цифрите на електронния часовник се сменяха с вихрено темпо или се влачеха мързеливо в зависимост от настроението на Ръсел. Той вдигна багажа си и напусна стаята, без да се обръща. Асансьорът бе близо. Той пристигна почти веднага и още повече усили параноята на Ръсел. След минута вече бе във фоайето. Портиерът предложи да му помогне с багажа, но Марвин отказа и се насочи към рецепцията. Единственото нещо, което му оставаше да плати, бе закуската и той бързо уреди сметката с последните си драхми. Имаше на разположение още няколко минути, така че се приближи до павилиончето с вестници, за да си вземе нещо на английски. Какво ставаше по света? За Ръсел, чийто свят бе поредица от заплахи и бягства, моментното любопитство премина бързо. „Какво е светът?“ — запита се той. Обкръжаващата го околност и нещо повече. Малко пространство, заключено от сетивата, които му съобщаваха за промените. У дома можеше да вижда далечните хоризонти и огромния бездънен купол на небето. Тук действителността бе затворена от стени и хоризонтите лежаха едва ли не на сто метра един от друг. Внезапно го обзе пристъп на паника. Марвин знаеше какво е да си преследвано животно. Опита се да се овладее. Погледна часовника си: 9, 28. Време бе.

Ръсел излезе от фоайето и отиде до пиацата за таксита. Чудеше се какво ли ще последва. Той остави куфарите си на земята и се опита да си придаде спокойно изражение. Знаеше, че дори в този момент пушките може би го държаха на мушка. Нима щеше да умре като Джон? Един куршум в главата без всякакво предупреждение. Дори и животните умираха по-достойно. От мисълта за подобна безславна смърт на Марвин му се повдигна. Една кола се приближи и той сви дланите си в здрави могъщи юмруци, за да спре треперенето им. Шофьорът го гледаше. Ето че дойде. Ръсел вдигна куфарите си и се приближи.

— Господин Дрейк?

Това бе името, с което се представяше Марвин. Но шофьорът не бе човекът, с когото вечеряха предната вечер. Ръсел веднага разбра, че си има работа с професионалисти, които преценяват всеки ход. Добър знак.

— Да, аз съм — отвърна той с усмивка, която наподобяваше на гримаса.

Шофьорът излезе от колата и отвори багажника. Ръсел натика куфарите си вътре, след което седна на предната седалка. Ако му бяха устроили клопка, поне щеше да удуши шофьора, преди да умре. Нямаше да даде живота си без борба.

На петдесет метра от тях сержант Спиридон Папаниколау от Гръцката национална полиция седеше в стар опел, боядисан като такси. Изкуствените мустаци и сандвичът в ръката му го оприличаваха на всичко друго, но не и на полицай. В жабката на колата имаше малък пистолет и както и повечето европейски полицаи, той не бе много сръчен с него. Всъщност истинското му оръжие бе фотоапаратът „Никон“, скрит в един джоб на седалката. Сержантът имаше задача да наблюдава, тъй като работеше към Министерството на обществения ред. Той имаше фотографска памет за лица. Носеше фотоапарата си, за да помага на хора, лишени от способността, с която справедливо се гордееше. Методите му на работа изискваха огромно търпение, но Папаниколау умееше да чака. Когато началниците му получеха сведения за вероятна терористична операция в Атина, Папаниколау започваше да обикаля хотелите, летищата и пристанищата. Разбира се, той не бе единственият подобен служител, но се славеше като най-добрия. Имаше нюх, подобен на бащиния си. Старецът винаги знаеше къде се крие рибата. Освен това Папаниколау мразеше терористите. Всъщност мразеше всички престъпници, но терористите безспорно бяха най-ужасните от цялата шайка. Поради това често се ядосваше на непостоянния интерес на правителството му към прочистването на древната и благородна страна от тези гадини. Сега обаче правителството отново се бе заело с тях. Преди седмица бе получен рапорт, че около Партенона са забелязани членове на терористична организация. Четирима от колегите му в момента проверяваха летището. Няколко други се занимаваха с морската гара, но Папаниколау обичаше хотелите. Все пак обектите трябваше да спят някъде. Не в най-добрите, тъй като бяха много лъскави. Нито пък в най-лошите, защото копелетата обичаха комфорта. Избираха средната класа. Семейните хотели в страничните улички, бъкащи от младежи, пристигнали на екскурзия. В навалицата бе трудно да се запомни определена физиономия. Но Папаниколау бе наследил зрението на баща си. Можеше да разпознае лице, видяно за половин секунда от седемдесет метра разстояние.

Шофьорът на синия фиат бе именно такова „лице“. Папаниколау не можеше да си спомни дали е чувал името, но за лицето нямаше съмнение. Сигурно бе виждал снимката в папката „Неизвестни“. Там се подвързваха стотици фотографии, пристигащи от Интерпол и военното разузнаване. Военните преследваха терористите с още по-голяма жар, объркани от политиката на правителството си. Това бе страната на Леонид и Ксенофонт, Одисей и Ахил. Гърция — за сержанта „Елада“ — бе родина на епични герои и люлка на свободата и демокрацията. Земята й не трябваше да се мърси от чуждестранна паплач, дошла да убива безнаказано…

„Кой ли е другият? — зачуди се Папаниколау. — Облечен е като американец, въпреки че има… странни черти.“ Той с плавно движение вдигна фотоапарата си, фокусира обектива и бързо направи три снимки. Фиатът потегли… Е, щеше да види къде отиват. Сержантът изключи червената лампичка на таксито си и запали мотора.

Ръсел се облегна на седалката. Не си направи труда да закопчае колана. Шофьорът явно бе добър, защото без усилие маневрираше из натовареното движение. Не му бе казал нищо. Това напълно устройваше Марвин. Американецът погледна през прозореца и се огледа за евентуална клопка. После очите му опипаха купето на колата. Не се виждаше място, където можеше да се скрие оръжие. Нямаше и микрофон, нито пък радиопредавател. Разбира се, това не означаваше нищо, но Ръсел все пак се огледа. Най-накрая се престори, че се отпуска, и облегна глава на облегалката. Така можеше да гледа напред и да следи движението зад тях в страничното огледало. Тази сутрин ловните му инстинкти бяха нащрек. Отвсякъде го дебнеха скрити опасности.

Шофьорът сякаш караше без определена посока. Разбира се, Ръсел не познаваше града, тъй че не можеше да бъде сигурен. Улиците бяха проектирани по-скоро за колесници, отколкото за автомобили. Дори и по-късните подобрения не бяха успели да превърнат Атина в Лос Анжелис. Въпреки че колите изглеждаха малки, движението не намаляваше дори и за минута. Ръсел имаше чувството, че е попаднал в средата на огромна, постоянно движеща се тълпа. Искаше му се да разбере къде отиват, но знаеше, че е безсмислено да пита. Първо, нямаше да може да различи истината от лъжата. И, второ, дори да му отговореха честно, той пак нямаше да се ориентира. За добро или лошо, трябваше да стои и да чака. Не че мисълта го караше да се чувства по-добре, но да отречеш истината си беше чиста лъжа. Ръсел не искаше да се самозалъгва. Най-доброто за момента бе да стои нащрек. И той го правеше.

„Летището“ — помисли си Папаниколау. Това бе добре. Освен четиримата колеги от отдела му там имаше и поне още двадесет полицаи, въоръжени с пистолети и автомати. Значи нямаше да е трудно. Двама от цивилните агенти щяха да се приближат, подкрепени от няколко уж случайно минаващи въоръжени полицаи. И щяха да ги „закопчаят“ — сержантът харесваше американския евфемизъм — тихо и кротко. След това щяха да ги отведат в служебната стая и да проверят дали са хората, за които ги смятат. Ако не са — капитанът ще им се извини. „Съжаляваме — щеше да каже той, — но отговаряте на описанието, изпратено ни от…“ — и можеше да набеди всекиго. Французи, италианци: всички внимаваха за сигурността на самолетните връзки. След това билетите им автоматично щяха да бъдат презаверени за първа класа. Подходът почти винаги успяваше.

От друга страна, ако лицето се окажеше същото, за което го смяташе Папаниколау, то значи щеше да залови третия си терорист през тази година. А защо не и четвъртия? Какво от това, че другият бе облечен като американец? „Четирима за осем месеца — не, само за седем“ — поправи се сержантът. Съвсем не звучеше зле за ексцентрично ченге като него. Особено пък като се вземеше предвид фактът, че работи сам. Папаниколау леко приближи колата си до предната. Не искаше да загуби тези риби в движението.

Ръсел забеляза няколко таксита. Те сигурно се наемаха предимно от туристи или от хора, на които не им се занимаваше с претовареното движение… „Странно.“ Отне му половин минута, преди да разбере защо. „О, разбира се — помисли си той, — червената лампичка трябва да свети.“ Вътре бе само шофьорът. „Сигурно червената светлина означава, че е заето“ — прецени той. Но червената лампичка на това такси не светеше. Шофьорът на Ръсел взе бавно следващия десен завой и излезе на нещо, подобно на истинска магистрала. Повечето от такситата, забелязани от Марвин, не го последваха. Те отиваха към различни магазини и музеи, въпреки че Ръсел не знаеше това. Но таксито с изключената лампичка продължи да кара на около петдесет метра зад тях.

— Следят ни — обяви тихо Марвин. — Да не би да имаш приятел, който кара след нас?

— Не — отвърна шофьорът и погледна в огледалото. — Кой мислиш, че ни следи?

— Не „мисля“, човече. Виж онова такси на около петдесет метра зад нас — мръснобялото без лампичка. Не знам каква марка е колата. Вече на два пъти завива след нас. Трябва да внимаваш повече — добави Ръсел и се зачуди дали това не бе капанът, от който се опасяваше.

Нямаше да е проблем да се справи с шофьора. Той имаше тънко вратле, което щеше да се счупи и при най-малкия напън. Да, нямаше да е трудно.

— Благодаря. Май наистина трябва да внимавам — отвърна шофьорът, като забеляза таксито.

„Кой ли си ти… Е, ще видим.“ Той отново зави. Таксито ги последва.

— Прав си, приятелю — каза замислено шофьорът. — И как го забеляза?

— Просто обръщам внимание на нещата около себе си.

— Аха… Е, това малко променя плановете ни.

Умът на шофьора запрепуска във вихрено темпо. За разлика от Ръсел той знаеше, че не са му устроили капан. И въпреки че не бе сигурен в добрите намерения на спътника си, никой разузнавач или полицай не би го предупредил. „Е, вероятно не“ — поправи се той. Имаше само един начин да разбере. Освен това шофьорът не бе много добре настроен към гърците. През април един от другарите му бе изчезнал от улиците на Пирея, за да се появи няколко дни по-късно във Великобритания. Сега лежеше в затвора „Паркхърст“ на остров Уайт. А само преди години незаинтересоваността на гърците позволяваше лесно да се работи в тази страна. Използваха я предимно като безопасен път за преминаване. Знаеше, че е грешка тук да се провеждат истински операции. Гърция бе много по-ценна като убежище и предимствата й не трябваше да се пропиляват с лека ръка. Но от този факт омразата му към гръцката ПОЛИЦИЯ не намаляваше.

— Може да се наложи да предприемем някакви действия.

Ръсел погледна шофьора.

— Нямам оръжие.

— Аз имам, но предпочитам да не го използвам. Силен ли си?

Вместо отговор Марвин протегна ръка и стисна дясното коляно на спътника си.

— Ясно — каза шофьорът със спокоен глас. — Ако ме осакатиш, няма да мога да карам. — „А сега как да го измислим…“ — Убивал ли си преди?

— Да — излъга Ръсел.

Никога не бе убивал човек, но за сметка на това имаше богат опит с животни.

— Мога да го направя.

Шофьорът кимна и натисна газта, за да излезе от Атина. Трябваше да намери…

Папаниколау се намръщи. Не отиваха на летището. Лошо. Добре, че не се бе обадил там. Значи така. Той се облегна и скри колата си зад другите. Движението намаляваше, а и цветът на фиата го правеше лесно забележим, така че нямаше нужда да кара близо зад тях. Може би отиваха в някоя от квартирите си. Ако е така, трябваше да бъде много внимателен. Но информацията сигурно щеше да се окаже безценна. Разкриването на тайна квартира би било изключително постижение. После здравеняците можеха да си свършат работата. Или пък вероятно разузнаването щеше да следи къщата известно време и да я нападне така, че да арестува трима-четирима от гадовете. След тази задача можеше да има дори награда, а защо не и повишение?! Сержантът още веднъж се поколеба дали да не се обади, но в крайна сметка с какво толкова разполагаше? Просто позволяваше възбудата му да вземе връх. Дали очите не го лъжеха? Дали лицето бе друго? Може би принадлежеше на обикновен престъпник? Спиридон Папаниколау изруга съдбата и късмета и отново впери поглед в колата. Влизаха в старата част на Атина. Тук улиците бяха тесни. В този район не идваха туристи. На празните през деня улички живееха главно работници. В момента те бяха на работа. Жените пазаруваха в магазините, а децата играеха в парковете. Една малка част пък прекарваха отпуската си на островите. Така че улиците бяха по-пусти от обичайното. Фиатът внезапно намали и зави в една от многобройните безименни пресечки.

— Готов ли си?

— Да.

Колата спря. Ръсел вече бе свалил сакото и връзката си. Все още се питаше дали това не е последната стъпка към клопката, но нима вече имаше някакво значение? Да става каквото ще. Той опъна ръце и излезе от колата.

Сержант Спиридон Папаниколау натисна газта, за да стигне по-бързо до ъгъла. Ако се забиеха из тази плетеница от тесни улички, нямаше да може да ги следи от голямо разстояние. Ако го усетеха, щеше да се обади за помощ. Полицейската работа бе трудно предвидима. Когато наближи ъгъла, сержантът видя някакъв човек, който четеше вестник. Не бе от неговите хора. Този не носеше сако. Въпреки че лицето му не се виждаше и стойката приличаше на позите от онези филми. Сержантът се усмихна на мисълта си, но усмивката му веднага замръзна.

Още щом зави, Папаниколау видя на двадесет метра пред себе си приближаващия се на заден ход фиат. Сержантът натисна спирачките, за да спре таксито си, и започна да мисли дали да не се върне назад. Тогава една ръка се протегна към него през прозореца. Той пусна волана, за да я сграбчи, но дланта натисна брадичката му назад, докато другата подпираше врата му. Нападателят сякаш бе отгатнал инстинктивното му желание да види какво става. Той завъртя главата му наляво и сержантът видя лицето на американеца. После почувства напрежението във врата си и чу шумния звук от строшена кост, оповестяващ смъртта. Мъжът имаше странни черти. Като нещо друго, което бе видял във филм. Като…

Ръсел се дръпна от колата и махна с ръка. Фиатът се засили и се блъсна силно на заден ход в таксито. Главата на шофьора се отърколи на гърдите му. Ръсел знаеше, че мъжът сигурно е мъртъв, но това нямаше значение. Не, имаше. Марвин затърси пулса му и после опипа врата, за да се убеди, че е счупен. След като бе сигурен, се върна във фиата. Докато влизаше в колата, Ръсел вътрешно се усмихна. „Е, не беше толкова трудно…“

— Мъртъв е. Хайде да се разкараме по-скоро оттук.

— Сигурен ли си?

— Счупих врата му като клечка за зъби. Мъртъв е, човече. Не беше трудно. Имаше врат като молив.

— Искаш да кажеш като моя? — ухили се шофьорът.

Разбира се, щеше да се наложи да изостави колата, но радостта от измъкването и убийството бе достатъчна. Поне за момент. Освен това бе намерил ценен приятел.

— Как се казваш?

— Марвин.

— Аз съм Ибрахим.

 

 

Речта на президента се превърна в триумф. „Явно знае как се изнасят представления“ — помисли си Райън, докато слушаше бурята от аплодисменти в залата на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Благосклонната му, макар и малко студена усмивка благодари на представителите на повече от сто и шестдесет страни. Камерите фиксираха израелската делегация, която не се стараеше много в ръкопляскането. За разлика от нея арабите бурно аплодираха. Руснаците пък надминаха себе си. Членовете на съветската делегация се присъединиха към станалите на крака. Джак взе дистанционното и смени програмата, преди коментаторът на Ей Би Си да е успял да обобщи казаното от президента. Райън имаше собствено копие от речта и вече бе направил собствени бележки. Веднага след изказването Ватиканът бе изпратил покани до всички заинтересовани министри на външните работи. Те щяха да се съберат в Рим след десет дни. Проектът на съглашението вече им бе предаден. Благодарение на бързите и безшумни действия на посланици и заместник държавни секретари останалите правителства по света също бяха информирани. Те на свой ред изказаха одобрението си. И израелците знаеха за това. На необходимата информация бе позволено да изтече в желаната посока. Ако се обградяха с мълчание — е, Банкър бе задържал морския конвой със самолетни части и израелците все още не можеха да се съвземат от шока. И по-точно, казано им бе да не реагират, ако държат на новите радарни системи. Израелското лоби обаче бе започнало да бръмчи. То имаше собствени източници на информация в американското правителство и телефоните на доверени конгресмени вече звъняха. Но Фаулър от своя страна още преди два дни бе уведомил ръководството на Конгреса и желаното одобрение от тяхна страна не закъсня. Председателят и ръководителите на сенатската комисия за външна политика обещаха, че двете споразумения ще бъдат ратифицирани за по-малко от седмица. „Ще стане“ — помисли си Джак. Наистина можеше да стане. Във всеки случай щеше да е само за добро. Цялото доверие, което Щатите си бяха спечелили с авантюрата в Персийския залив, бе налице. За арабите планът бе поврат в американската политика. И не бяха далеч от истината. Америка се обръщаше срещу Израел. За еврейската държава нещата щяха да изглеждат по същия начин, но това бе само привидно. Мирът щеше да бъде гарантиран по единствения възможен начин — от американската политическа и военна сила. Сгромолясването на конфронтацията Запад-Изток даваше възможност на Америка да си сътрудничи с другите военни сили и да наложи условията на справедлив мир. „Или поне ние го мислим за справедлив — поправи се Райън. — Господи, дано планът проработи.“

Но той вече работеше. В крайна сметка „Планът Фаулър“ бе идея на Джак. Именно Щатите трябваше да пробият омагьосания кръг и да намерят изход от положението. И двете страни вярваха в Америка — репутация, спечелена както с американска кръв, така и с големи парични суми. Америка трябваше да гарантира мира. Мир, смятан за справедлив от всички засегнати страни. Уравнението за постигането на целта бе едновременно просто и сложно. Принципите можеха да бъдат изразени в няколко реда. Детайлите по изпълнението щяха да се вместят в малка книжка. Що се отнасяше до парите, то необходимият закон щеше да бъде одобрен от Конгреса независимо от размера на разходите. Още повече че преди няколко дни бе успял да убеди Саудитска Арабия да поеме една четвърт от тях. В замяна на това арабите щяха да получат нова пратка висококачествено оръжие. За това пък се бе погрижил Денис Банкър. Двамата с държавния секретар бяха свършили работата си превъзходно и Райън го знаеше. Каквито и грехове да имаше президентът, двама от най-важните членове на администрацията му — и двамата близки негови приятели — бяха най-добрият екип, който Джак бе виждал. През последната седмица този екип чудесно бе служил както на президента, така и на страната си.

— Планът ще проработи — каза тихичко Джак. — Може би, може би, може.

Той погледна часовника си. След около три часа трябваше да представи доклад върху него.

 

 

Куати намръщено гледаше телевизора. „Нима е възможно?“ Историята казваше „не“, но…

Но Саудитска Арабия бе спряла да праща пари, прелъстена от помощта, оказана й от Америка по време на Иракската война. И организацията му бе заложила на губещ кон. Бойците вече чувстваха ограничените си финансови възможности, въпреки че предвидливо бяха спестявали пари от предишни поколения. Швейцарските и другите европейски банкери осигуряваха значителен приток на средства, тъй че ограниченията бяха повече от психологическо естество. Но за арабите, както и за всеки политически ум, психологията бе действителност.

Куати знаеше, че сега въпросът е дали американците ще окажат реален натиск върху ционистите. Никога досега не го бяха правили. Те дори бяха позволили израелците да нападнат американски военен кораб. И не само това. Бяха им простили още преди раните да спрат да кървят. Още преди да умре последната жертва. Докато американските военни трябваше с нокти и зъби да изтръгват всеки нужен им долар от Конгреса, политическите им проститутки си счупваха краката да носят оръжие на евреите. Америка никога, по никакъв начин не бе притискала Израел. Именно на това се дължеше оцеляването им, нали? Докато в Близкия изток нямаше мир, неговата мисия бе една: унищожаването на еврейската държава. Без това…

Но размириците в Близкия изток съществуваха още от преди раждането му. Можеха да се премахнат, но само ако…

„Сега настъпи моментът на истината“ — каза си Куати и протегна изморените си и болни крайници. Какви бяха изгледите за унищожаването на Израел? То не можеше да дойде отвътре. Не и докато Америка подкрепяше евреите. Не и докато арабските държави бяха разединени.

А руснаците? Проклетите руснаци! Докато Фаулър изнасяше речта си, те стояха и го гледаха като покорни кучета.

Беше възможно. Мисълта плашеше Куати не по-малко от раковата му диагноза. Той се облегна на стола и затвори очи. Ами ако американците натиснеха евреите? Ами ако руснаците подкрепяха този абсурден нов план? Ами ако израелците се поддадяха на натиска? Ами ако палестинците сметнеха, че отстъпките на Израел са точно това, което им трябва? Планът можеше да проработи. Ционистката държава можеше да продължи да съществува. Палестинците можеха да останат доволни от новата си земя. Можеше да се установи modus vivendi^[7].

Това щеше да означава, че е живял живота си напразно. Щеше да означава, че всичко, за което бе работил, всички лишения са отишли на вятъра. Цяло поколение борци за свобода се бяха били и умирали за… за кауза, която можеше да изчезне безвъзвратно.

Предаден от братята си араби, чиито пари и политическо влияние бяха поддържали хората му.

Предаден от руснаците, чиито подкрепа и оръжие съпътстваха движението още от самото начало.

Предаден от американците, най-перверзните от всички. Те бяха отнели врага му.

Предаден от Израел, който се бе съгласил на условия, близки до справедливия мир. Но справедливост не можеше да има. Не и докато последният ционист не напуснеше арабската земя.

Можеха ли да го предадат и палестинците? Ами ако приемеха плана? Откъде щяха да идват преданите му бойци?

Предаден от всички.

Не, Бог нямаше да допусне това. Бог бе милостив и даряваше със светлината си само правоверните.

Не, това не можеше да се случи. Не бе възможно. За подредбата на тази мозайка трябваше да съвпаднат твърде много елементи. Нима вече не бяха измисляни хиляди мирни планове? Хиляди гледни точки. Нима те се бяха увенчали с успех? Дори и преговорите Картър-Садат-Бегин^[8] в Америка, на които американците се бяха опитали да помирят двете страни, пропаднаха, когато Израел се оказа неспособен да осигури подходящи условия за живот на палестинците. Не, Куати бе сигурен. Вероятно вече нямаше да може да разчита на руснаците. Вероятно саудитците също щяха да го изоставят. Без съмнение американците също не заслужаваха доверие. Но със сигурност можеше да разчита на Израел. Евреите бяха прекалено глупави, прекалено самонадеяни, прекалено късогледи, за да видят, че единствената им гаранция за дълготрайна сигурност е равноправният мир. Иронията го порази толкова силно, че по устните му заигра усмивка. Сигурно сам Бог бе замислил спасяването на борците за свобода от смъртните им врагове. Нито инатът, нито пък твърдите еврейски вратове щяха да им позволят да се преклонят пред такъв план. И ако именно това бе необходимо за продължаването на войната, нима можеше да има съмнение, че посланието е пратено от Бог? Нима можеше да има съмнение, че Куати и хората му наистина се бореха в името на свещената цел?

 

 

— Никога! Никога няма да сведа глава пред този позор! — извика министърът на отбраната.

Представлението бе драматично дори и за самия него. Бе ударил по масата достатъчно силно, за да обърне чашата си с вода, която вече течеше към края на покривката и заплашваше да се разлее в скута му. Министърът нарочно не й обърна внимание. Гневните му сини очи обгърнаха стаята.

— Ами ако заплахите на Фаулър не са празни приказки?

— Ще провалим кариерата му — отвърна министърът на отбраната. — Можем да го направим. И преди сме проваляли американски политици.

— Повече пъти, отколкото сме били способни да го направим тук — забеляза външният министър sotto voce^[9] към съседа си.

— Какво беше това?

— Казах, че в този случай може и да не успеем, Рафи. — Давид Ашкенази отпи от чашата си, преди да продължи. — Посланикът ни във Вашингтон съобщи, че планът на Фаулър се ползва с подкрепата на Конгреса. Миналата седмица посланикът на Саудитска Арабия е дал голям прием за ръководството на Конгреса. Ако не се лъжа, се е представил доста добре. Прав ли съм, Ави?

— Напълно, министре — отвърна генерал Бен Якоб. Шефът му отсъстваше от страната и сега той представляваше „Мосад“. — Саудитците и останалите „умерени“ страни от Персийския залив са склонни да прекратят войната с нас. Освен това искат да установят дипломатически отношения на ниво министри, подготвящи пълното признаване на неуточнена, по-късна дата. Съгласни са и да поемат част от американските разноски по настаняването на военните части и самолетите им тук. И позволете да прибавя още нещо от себе си: те поемат цялата цена за поддържане на умиротворителните сили и за икономическото оздравяване на палестинските ни приятели.

— Можем ли да откажем на подобно предложение? — попита сухо министърът на вътрешните работи. — Изненадан ли си сега от подкрепата на Американския конгрес?

— Правят ни номер — настоя министърът на отбраната.

— Ако е така, то номерът им е дяволски умен — каза Бен Якоб.

— И ти вярваш на тези бръщолевения, Ави? Ти?

Преди доста години Ави бе най-добрият батальонен командир на Рафи Мандел.

— Не знам, Рафи.

Заместник-директорът на „Мосад“ никога не бе разбирал по-добре значението на думата „заместник“. Не бе лесно да говори от името на шефа си.

— Оценката ти? — попита спокойно министър-председателят. Той бе решил, че все пак някой на масата трябва да е спокоен.

— Американците са напълно искрени — отвърна Ави. — Желанието им е да осигурят осезателна гаранция. Договорът за взаимна защита и настаняването на частите им тук не подлежат на съмнение. От чисто военна гледна точка…

— Аз ще говоря за защитата на Израел! — изръмжа Мандел.

Бен Якоб погледна бившия си командир.

— Рафи, ти винаги си имал по-висок чин от мен, но аз съм убил полагащата ми се част от враговете ни и ти го знаеш.

Ави направи малка пауза, за да успокои обстановката. Когато заговори, ГЛасът му прозвуча отчетливо и безстрастно. Въпреки че емоциите му бяха не по-малки от тези на Мандел, разумът взе връх.

— Американските военни части са доста сериозна сила. Става въпрос за увеличаване на военновъздушната ни мощ с около двадесет и пет процента. А танковата им част е по-добра и от най-силната ни бригада. Още повече, че не виждам как някога частите им могат да бъдат изтеглени оттук. Нашите приятели в Америка никога няма да го позволят.

— И преди са ни изоставяли — забеляза студено Мандел. — Можем да разчитаме единствено на себе си.

— Рафи — обади се отново министърът на външните работи, — къде ще ни отведе това? Двамата с теб и друг път сме се борили рамо до рамо, и то не само в тази стая. Нима борбата ще продължава вечно?

— Ако ще подписваме лош договор, по-добре да не подписваме нищо!

— Съгласен съм — каза министър-председателят. — Но колко лош е този договор?

— Всички сме чели проекта. Ще предложа някои малки промени, но мисля, че е време, приятели — обади се министърът на външните работи. — Съветът ми е да приемем плана „Фаулър“ със следните условия. — Той ги прочете.

— Ще ги гарантират ли американците, Ави?

— Ще се оплакват, че парите са много, но приятелите ни в Конгреса ще се съгласят. Тогава мнението на президента Фаулър ще е без значение. Те ще признаят историческите ни завоевания и ще се опитат да направят нашите граници сигурни.

— Тогава ще подам оставка — изкрещя Рафи Мандел.

— Не, Рафи, няма да го направиш — отвърна министър-председателят, по-уморен от театралниченето на своя колега. — Ако подадеш оставка, сам си отрязваш обратния път. Сигурно някога отново ще поискаш да заемеш това място, но оставката ти сега ще означава, че никога повече няма да се върнеш тук.

Мандел почервеня като домат.

Министър-председателят огледа стаята.

— И така, какво е мнението на правителството ни?

 

 

След четиридесет минути телефонът на Джак иззвъня. Това бе най-секретната линия, която не минаваше през Нанси Къмингс. Джак го вдигна.

— Райън?

Той послуша няколко минути, като през това време си водеше бележки.

— Благодаря.

Заместник-директорът на ЦРУ по разузнаването премина през канцеларията на Нанси, зави наляво и влезе в по-голямата стая на Маркъс Кабът. Той лежеше на кушетката в далечния ъгъл. Също като предшественика си — съдията Артър Мур — Кабът обичаше от време на време да изпушва по една пура. Шефът бе свалил обувките си и четеше някаква папка, отбелязана с раирана лента. Още едно секретно досие в сграда, където човек не можеше да се размине от тях. Кабът свали папката и червеното му закръглено лице, приличащо на вулкан, проследи приближаването на Райън.

— Какво има, Джак?

— Току-що говорих с израелските ни приятели. Кабинетът им е приел плана с няколко изменения. Ще пристигнат на преговорите в Рим.

— И какви са тези изменения?

Райън му подаде бележника си и Кабът набързо ги прегледа.

— Двамата с Талбът сте имали право.

— Да. Трябваше да го оставя да говори вместо мен.

— Добър удар. Не си успял да предвидиш само едно нещо.

Кабът стана и обу обувките си. След това се приближи към бюрото и вдигна слушалката.

— Кажете на президента, че ще се срещнем в Белия дом, след като се върне от Ню Йорк. Искам Талбът и Банкър също да присъстват. Предайте му, че работата потръгна.

Директорът постави слушалката обратно на вилката. След това доволно се огледа с пурата в уста. Явно се опитваше да подражава на Джордж Патън^[10], който според Райън никога не бе пушил.

— Какво ще кажеш за това, а?

— Според теб за колко време ще приключи всичко?

— Заедно с подготвителната работа, която свършихте ти и Талбът, и заключителните щрихи на Банкър и Талбът… да речем, две седмици. Няма да стане така бързо, както с Картър в Кемп Дейвид. Тук са забъркани твърде много професионални дипломати. До две седмици обаче президентът ще се качи на боинга си, за да подпише документите в Рим.

— Искаш ли да дойда с теб в Белия дом?

— Не, ще се оправя сам.

— Добре.

Това се очакваше. Райън напусна стаята по същия начин, по който бе дошъл.