Том Кланси
Всички страхове (39)

37.
РЕАКЦИИ

— Капитане, получихме съобщение за тревога по телеграфа.

— Какво? — попита Рикс и вдигна поглед от масата на щурмана.

— Съобщение за тревога, капитане — повтори свързочникът и му подаде лист с няколко кодови групи.

— Страхотно време за учения — поклати глава Рикс. — Заемете бойните си постове. Тревога първа степен — извика той.

Един старшина включи вътрешната уредба и повтори заповедта:

— Внимание! Всички по бойните постове. Веднага след съобщението се чу електронният звънец, който окончателно разсея съмненията, че ще има тревога.

— Господин Питни — надвика шума Рикс, — вдигнете се на антенна дълбочина.

— Тъй вярно, капитане. Дълбочина две-нула метра.

— Слушам, дълбочина две-нула метра. Вдигнете носа с десет градуса към повърхността.

— Десет градуса към повърхността, тъй вярно — отвърна младият моряк, За рулеви обикновено се назначаваха най-нисшестоящите членове на екипажа. Той започна да изпълнява маневрата.

— Сър, носът е с десет градуса нагоре към повърхността.

— Много добре.

Маневрата тъкмо приключи и хората започнаха да заемат местата си. Капитан трети ранг Клагет влезе в командния пост, за да замести Рикс Щурманът Питни също зае новия си пост. Моряците насядаха около оръжейните конзоли. На кърмата останалите офицери и моряци заеха места в центъра за ракетно управление, откъдето се командваха двадесет и четири те ракети „Трайдънт“ на „Мейн“. От отсека за спомагателна екипировки пък се контролираше резервният дизелов двигател.

В командния пост вътрешният оператор се свърза последователно с всички отсеци и те му докладваха готовността си за действие.

— Какво става? — обърна се Клагет към Рикс.

Капитанът просто му подаде листчето с няколкото кода, съобщаващи за тревогата.

— Учение ли?

— Предполагам. Пък и защо не? — продължи Рикс. — Днес е неделя, нали?

— Морето на повърхността май още не се е укротило.

Като по команда вълните започнаха да люлеят „Мейн“. Стрелката на дълбокомера показваше деветдесет и пет метра, когато лодката се наклони с десет градуса към десния си борд. Целият екипаж се заоглежда и замърмори. На борда едва ли имаше човек, който да не е страдал от вълнението. Лодката бе идеалното място за хващане на морска болест. Без възможност за външна ориентация — подводниците по очевидни причини нямат илюминатори — очите не могат да забележат никакво движение. Средното ухо обаче регистрира движението с абсолютна сигурност. Явлението, което бе засегнало почти всички астронавти на „Аполо“, започна да оказва въздействие и на моряците. Несъзнателно те започнаха енергично да тръскат глави, сякаш за да прогонят досадно насекомо. Целият екипаж се надяваше, че каквото и, по дяволите, да става — никой от подчинените на Рикс, включително и самият той, не знаеше какво, — то скоро щеше да свърши. Тогава отново щяха да се върнат на най-хубавата дълбочина — сто и двадесет метра, — където движенията на лодката бяха недоловими.

— Изкачихме се на две-нула метра, сър.

— Много добре — отвърна Питни.

— „Сонар“ вика „Контрол“. Контактът със „Сиера-16“ е изгубен. Шумът от повърхността пречи.

— Какви са последните данни за нея? — попита Рикс.

— Последно положение две-седем-нула, разстояние до целта тридесет и седем хиляди метра — отвърна мичман Шоу.

— Добре. Извадете антената за свръхвисоки честоти. Вдигнете перископа — заповяда той на дежурния щурман. „Мейн“ вече се люлееше усилено и Рикс искаше да разбере причината. Щурманът завъртя боядисаното в червено и бяло колело и хидравликата изтласка блестящия от смазка цилиндър нагоре.

— Охо — каза капитанът и сложи ръце на двете ръкохватки.

Мощта на вълните бе толкова голяма, че вибрациите от перископа се предаваха чак до ръкохватките му. Рикс се наведе и погледна.

— Уловихме сигнал със свръхвисока честота, сър — обади се свързочникът.

— Добре — каза Рикс. — Според мен вълните са най-малко десетметрови, момчета. Някои от тях се разбиват точно над нас. Ако се наложи да стреляме, няма да успеем да ги пробием — опита се да се пошегува той. Все пак имаха учение.

— Как е небето? — попита Клагет.

— Облачно. Няма звезди.

Рикс се изправи и сви ръкохватките.

— Приберете перископа — каза той и се обърна към Клагет: — Помощник, искам да продължим заниманията с нашия приятел по възможно най-бързия начин.

— Да, капитане.

Рикс посегна да вдигне телефона, за да се обади в центъра за ракетно управление. Искаше да каже на хората там, че учението трябва да приключи в рекордно кратък срок. Но преди да успее да натисне нужния бутон, се появи свързочникът.

— Капитане, това не е учение.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рикс.

Лейтенантът не изглеждаше много щастлив.

— Бойна готовност — ДВЕ, сър — докладва той и подаде съобщението.

— Какво?

Погледът на Рикс пробягна по краткото и вледеняващо съобщение.

— Какво, по дяволите, става? — попита той и подаде бележката на Клагет.

— Бойна готовност — ДВЕ? Никога не сме били в Бойна готовност — ДВЕ. Поне откакто съм… Спомням си за една Бойна готовност — ТРИ, но тогава бях още в първи курс на морското училище…

Моряците в отсека се спогледаха. В американската армия има пет степени на бойна готовност, номерирани от пет до едно. Бойна готовност — ПЕТ означава нормални мирновременни операции. ЧЕТИРИ е малко по-висока степен. При нея се увеличава численият състав на определени постове. Осигуряват се повече пилоти и танкисти в близост до бойната техника. Бойна готовност — ТРИ е свързана с доста по-сериозни действия. На този етап целият боен състав се свиква в подразделенията си. При Бойна готовност — ДВЕ подразделенията се разгръщат. Тази степен е запазена за непосредствена заплаха от война. Бойна готовност — ЕДНО все още не бе обявявана. В този случай съществува нещо повече от заплаха за избухване на война. Оръжието се подготвя и се зарежда в очакване на заповед за стрелба.

Но, общо взето, системата за обявяване на бойна готовност не се спазва толкова точно, колкото изглежда на пръв поглед. Например по време на ежедневните си операции подводниците поддържат по-висока от нормалната степен на бойна готовност. Ракетоносците, които по всяко време са готови да изстрелят ракетите си, на практика постоянно се намират в Бойна готовност — ДВЕ. Съобщението от системата за спътникова свръзка на военноморския флот просто узакони положението и го направи по-заплашително.

— Нещо друго? — попита Рикс свързочника.

— Това е всичко, сър.

— Някакви съобщения по новините? Някакви заплахи?

— Сър, вчера получихме обичайните метеорологични прогнози. Мислех да установя нова връзка след около пет часа, за да можем да научим резултата от мача. — Лейтенантът замълча за момент. — Сър, в новините нямаше нищо особено. Нямаше и официално съобщение за някаква кризисна ситуация.

— И какво, по дяволите, става? — попита реторично Рикс. — Но това май няма голямо значение, а?

— Капитане — обади се Клагет, — мисля, че за начало е добре да се отдалечим от нашия приятел на две-седем-нула.

— Да. Заповядай курс на североизток, помощник. Той скоро няма да завие, така че се отваря доста по-голяма пролука. После ще я разширим, като поемем северен курс.

Клагет по навик погледна към картата, колкото да се увери, че дълбочината е достатъчна. Така беше. Всъщност в момента се намираха точно по дългия обиколен маршрут от Сиатъл към Япония. По подадена команда „Мейн“ започна маневра за ляв завой. Можеха да завият и надясно, но нямаше да увеличат толкова много разстоянието до руската лодка, която преследваха вече от няколко дни. За минута подводницата застана успоредно на огромните вълни, бучащи няколко метра над нея. Това положение я правеше лесно уязвима за природните сили. Лодката се наклони с около четиридесет градуса. Хората от екипажа започнаха да залитат и да се хващат за всичко, попаднало пред очите им.

— Да я смъкнем ли надолу, капитане? — попита Клагет.

— След няколко минути. Може би по спътника ще пратят още информация.

Трите парчета, които някога бяха стебло на едно от най-величествените вечнозелени дървета в Орегон, от няколко седмици плаваха из северната част на Тихия океан. При падането си от борда на „Джордж Макреди“ трупите все още бяха влажни и тежки. Превърнали се в поредната отломка, дрейфуваща из океана, те бяха прогизнали от вода. Тежките вериги, които ги държаха завързани една за друга, превръщаха плавателноста им почти в нулева. Така че трупите не можеха да изплават на повърхността във всеки случай не и при подобни атмосферни условия. Ударите на вълните прекършваха опитите им да видят слънцето — което в момента не грееше — и те се носеха без посока. Междувременно те с всички сили се опитваха да скъсат свързващите ги вериги.

Младшият сонарен оператор на „Мейн“ долови нещо. Нещо на нула-четири-едно, почти право по курса. „Странен звук — помисли си той. — Прилича на подрънкване, но е по-дълбок. Не, не е кораб, нито пък жив организъм.“ Той почти се сля с шума от повърхността и не се поддаваше на прехващане…

— Мамка му! — Той включи микрофона си. — „Контрол“, тук „Сонар“. Много близък контакт.

— Какво?

Рикс се спусна към кабината на сонара.

— Не знам какво е, но е близко, сър.

— Къде?

— Не мога да ви кажа. Май е от двете страни на носа. Не е кораб, но не знам какво, по дяволите, е, сър!

Старшината отбеляза точката на екрана, докато напрягаше слух да различи звука.

— Източникът не е ясен — близко е, сър!

Рикс спря, обърна се и почти инстинктивно изкрещя:

— Спешно потапяне! — Макар и да знаеше, че вече е късно.

Първият дънер удари купичката от фибростъкло над носа. Американската подводница „Мейн“ завибрира по цялата си дължина като барабан.

В океана плаваха три части от ствола на някогашното дърво. Първата част удари подводницата фронтално, малко под купола на сонара, и причини сравнително малки поражения, тъй като подводницата се движеше само с няколко възела. Освен това всичко по корпуса й бе направено здраво и сигурно. Шумът обаче бе отвратителен. Първият дънер се оттласна встрани, но след него идваха още два. Средният удари корпуса точно до командния пост.

Рулевият веднага изпълни заповедта на капитана и се опита да насочи подводницата надолу. И така кърмата й изникна на пътя на трупите. „Мейн“ имаше кръстовидна кърма. Рулят бе разположен отгоре и отдолу на задвижващия винт. Вляво и вдясно се намираха кърмовите плоскости. Те работеха на принципа на стабилизаторите в самолета. Върху горната страна на всяка от тях имаше вертикални конструкции, приличащи на допълнителни рулове. Всъщност те представляваха арматурата за сонарните сензори, Веригата между два от трупите се удари в тях. Сега два от трупите бяха от едната страна на борда, а третият — от другата. Той бе достатъчно дълъг, за да достигне въртящия се винт. Шумът от съприкосновението наподобяваше звука от камбаните на ада. Седемлопатъчният винт на „Мейн“ бе изработен от магнезиево-бронзова сплав и моделиран почти до съвършенство в продължение на седем месеца. Той бе невероятно здрава част, но това се оказа недостатъчно. Подобните му на ятаган перки една след друга удряха дънера като бавен и изтъпен трион. Всеки удар още повече ги притъпяваше и деформираше. Офицерът в рулевата кабина близо до кърмата вече бе решил да спре винта, когато получи заповед за това. Той чуваше писъците на чупещия се метал, идващи извън корпуса. Дясната конструкция, носеща сонарните сензори, не издържа и се прекърши. В този момент трупите се изхлузиха от корпуса и камбаните на ада замлъкнаха.

— Какво, за бога, беше това? — почти изкрещя Рикс.

— Опашката я няма, сър. Току-що изгубихме сонарната опашка — отвърна операторът на сонара. — Дясната сензорна група е вън от строя.

Рикс вече го нямаше в кабината. Операторът говореше на себе си.

— „Контрол“, тук рулевото отделение — обади се един високоговорител. — Нещо току-що разби винта ни.

— Кърмовите плоскости са повредени, сър. Не можем да маневрираме.

Боцманът издърпа младия рулеви от стола и зае мястото му. После бавно и внимателно се зае да движи руля.

— Изглежда, има повреда в хидравликата. Другото като че е в ред, сър.

— Застопорете кърмовите плоскости в неутрално положение. Носът с десет градуса към повърхността — заповяда помощник-капитанът.

— Тъй вярно.

 

 

— И какво беше това? — попита Дубинин.

— Металическо, огромно механично смущение на нула-пет-едно — отвърна офицерът и посочи кръстчето на екрана пред себе си. — Както виждаш, нискочестотен, прилича на барабан… Но този шум тук е доста по-висок Чух го в слушалките си. Приличаше на картечен откос. Чакай малко — каза старши лейтенант Рюков, а мозъкът му трескаво заработи. — Честотата — имам предвид интервала на импулсите — наподобяваше движение на винт… Не може да е друго…

— А сега? — попита капитанът.

— Изчезна напълно.

— Искам целия хидроакустичен екип тук — каза уверено капитан Дубинин. — Поемаме нов курс нула-четири-нула. Скорост десет възела.

 

 

Намирането на съветски военен камион се оказа детска игра. Откраднаха го заедно с една служебна кола. В Берлин бе малко след полунощ, а в неделя обикновено по улиците нямаше никой. Както и всички други столици. Берлин е весел град, но от другия ден започваше нова работна седмица, а германците се отнасят към работата си сериозно. Единствените хора, които се виждаха, бяха закъснели клиенти на кварталните бирарии или отиващи на нощна смяна работници. Единственото, което имаше значение обаче, бе, че движението е слабо и те успяха да достигнат целта си навреме.

„Тук някога имаше стена — помисли си Гюнтер Бок. — От едната страна бяха американските, а от другата съветските бойни части. До лагерите им се намираха малки, но интензивно използвани учебни полигони.“ Сега стената я нямаше и между двете механизирани военни части се простираше само голяма затревена площ. Служебната кола спря пред съветския портал, Часовият бе двадесегодишен старши сержант с пъпчиво лице и мръсна униформа. Когато видя трите звезди върху пагоните на Кайтел, очите му се разшириха от изненада.

— Мирно! — прогърмя на перфектен руски гласът на немеца. — Аз съм от щаба на армията и идвам на внезапна проверка за бойната готовност. Няма да докладваш на никого за пристигането ми. Ясно ли е?

— Тъй вярно, другарю полковник!

— Продължавай да носиш службата. И почисти тази мърлява униформа, преди да съм се върнал, иначе няма да усетиш кога ще изхвърчиш на китайската граница! Карай! — заповяда Кайтел на Бок, който бе зад волана.

— Zu Befehl, Herr Oberst!^[1] — каза Бок, след като потеглиха. Напушваше го смях. „В цялата работа има нещо забавно — помисли си той. — Само нещо. Но трябва да притежаваш необходимото чувство за хумор.“

Полковият щаб се помещаваше в стара сграда от времето на Хитлеровия вермахт. Руснаците обаче повече бяха наблегнали на използването, отколкото на поддържането й. Пред постройката се виждаше обичайната градинка, в която през лятото дори растяха цветя. Танковият полк имаше доста богата история, на която войниците — съдейки по часовия на портала — явно не обръщаха голямо внимание. Бок спря точно пред вратата. Кайтел и останалите слязоха от колата и нахълтаха в щаба като глутница раздразнени булдози.

— Кой е дежурният офицер в този бардак? — извика Кайтел.

Един ефрейтор само посочи с пръст. Ефрейторите обикновено не оспорват действията на висшите офицери. Дежурният офицер, когото намериха, бе около тридесетгодишен майор.

— Какво става тук? — попита той.

— Аз съм полковник Иваненко от Инспектората на армията. Правим внезапна проверка за бойната готовност. Вдигнете полка по тревога!

Майорът пристъпи напред и натисна някакъв бутон, от който из цялото поделение засвириха сирени.

— А сега повикайте полковия си командир. Искам веднага да довлече пияния си задник тук. Каква е бойната ви готовност, майоре? — попита Кайтел, без да остави време на офицера срещу него да си поеме дъх.

Младият майор, който тъкмо бе посегнал към телефона, спря. Не знаеше коя заповед да изпълни първо.

— Е?

— Бойната ни готовност е в съответствие с армейските изисквания, другарю полковник.

— Е, ще имате възможност да го докажете. — Кайтел се обърна към един от придружаващите го офицери: — Запиши името на този хлапак.

На по-малко от две хиляди метра се виждаха светлините на американската база, която съвсем доскоро се намираше в Западен Берлин.

— Те сигурно също провеждат учение — забеляза Кайтел/Иваненко. — Чудесно. Покажете, че действате поне толкова бързо, колкото и те — прибави той.

— Какво става тук? — Командирът на полка, също полковник, бе пристигнал с разкопчана униформа.

— Започва да ми прилича на мелодрама — избумтя Кайтел. — Това е внезапна проверка за бойната готовност. Вие сте командир на полка. По-добре се хванете на работа, отколкото да задавате въпроси.

— Но…

— Какво но? — попита Кайтел. — Не знаете ли какво означава „проверка на бойната готовност“?

„За да се справиш с руснаците, е необходимо само едно нещо“ — помисли си Кайтел. Те бяха надменни, нетолерантни и каквото и да говореха, мразеха германците. От друга страна, когато човек ги натиснеше, действията им ставаха предсказуеми. Въпреки че чинът му не бе по-висок от този на полковия командир, Кайтел със сигурност крещеше по-силно. Това бе достатъчно.

— Ще ви покажа на какво са способни момчетата ми.

— Ще видим — увери го Кайтел.

 

 

— Доктор Райън, по-добре веднага слезте тук — каза гласът и линията прекъсна.

— Добре — отвърна Джак.

Той взе цигарите си и слезе долу в стая 7-F-27 — оперативния център на ЦРУ. Той се намира в северната част на сградата и доста прилича на стаите със същото предназначение в други държавни служби. Щом влезе през вратата, на която имаше шифров секрет, човек попада в помещение с размери осем на десет метра. В средата се вижда голяма кръгла маса, около която са наредени шест стола. Над всеки от столовете има табелка с надпис: Старши дежурен офицер; Преса; Африка — Латинска Америка; Европа — СССР; Близък изток — тероризъм; Южна Азия — Източна Азия — Тихият океан. Часовниците на стените показват времето в Москва, Пекин, Триполи, Бейрут и естествено Гринуич. До оперативния център се намира зала за конференции, от която се вижда вътрешният двор на ЦРУ.

— Какво става? — попита Джак още с влизането си.

Гудли го следваше по петите.

— Според ПВО за Северна Америка в Денвър току-що е избухнало ядрено устройство.

— Що за тъпи шеги?! — отвърна Джак инстинктивно. Преди другият де бе успял да отговори, стомахът на Райън се преобърна. Никой не си правеше подобни шеги.

— Де да беше така — отвърна старшият дежурен офицер.

— Какво знаем?

— Почти нищо.

— Кажи ми нещо ориентировъчно. Някаква криза?

У Джак отново действаше инстинктът, а не разумът. Ако имаше някаква криза, той вече щеше да я знае.

— Добре, къде е Маркъс?

— На път за насам. На борда на С-141, някъде между Япония и Алеутските острови. Вие сте шефът, сър — забеляза дежурният офицер и мислено благодари на Бога, че не е той. — Президентът е в Кемп Дейвид. Държавният секретар и министърът на отбраната…

— Са мъртви ли? — попита Джак.

— По всичко личи, че е така, сър.

Райън затвори очи.

— Милостиви Боже! А вицепрезидентът?

— В официалната си резиденция. Самите ние знаем от около три минути. Дежурен в НВКЦ е капитан Джеймс Росели. Генерал Уилкс пътува за там. Имаме връзка с военното разузнаване. Президентът току-що е наредил Бойна готовност — ДВЕ за стратегическите ни сили.

— Някаква реакция на руснаците?

— Нищо необичайно. В Източен Сибир се провежда локално военновъздушно учение. Това е всичко.

— Добре, предупреди всички станции. Кажи им, че искам да знам всичко, с което евентуално разполагат. Всичко. Да преровят източниците си на информация по най-бързия възможен начин. — Джак спря за момент. — Сигурен ли си, че това наистина се е случило?

— Сър, два разузнавателни спътника са засекли огненото кълбо. От ПВО твърдят, че със сигурност става въпрос за ядрен взрив, но все още нямат данни за жертви и разрушения. Изглежда, експлозията е точно до стадиона. Прилича на „Черната неделя“, сър, само че е истинско. Това определено не е учение, сър, иначе нямаше да поставяме стратегическите си сили в Бойна готовност — ДВЕ.

— Прехваната ли е траектория на балистична ракета? Или пък може би е хвърлена от самолет?

— Не, сър, не са регистрирани никакви балистични ракети. Проверката на радарите също не дава резултат.

— Ами спътниците? — обади се Гудли.

Оръжието може да бъде направлявано и от спътник. Именно това бе целта на орбиталната система за поразяване.

— Щяха да го засекат — отвърна дежурният офицер. — Но вече ги питах. Що се отнася до самолет, там все още не са сигурни. В момента проверяват диспечерските записи.

— Значи сме кръгла нула?

— Точно така.

— Президентът търсил ли ни е? — попита Райън.

— Не, но имаме директна връзка с него. В Кемп Дейвид е и съветничката по националната сигурност.

— Според теб какво е най-вероятното обяснение?

— Мисля, че е работа на терористи.

Райън кимна.

— Аз също. Отивам в залата за съвещания. Искам веднага да бъдат извикани шефовете на оперативния отдел, на разузнаването и на научно-техническия отдел. Ако трябва, ще пристигнат и с хеликоптер.

Райън влезе в съвещателната зала, но не затвори вратата след себе си.

— Господи! — каза Гудли. — Сигурен ли си, че искаш да остана?

— Да. И когато имаш идея, казвай я високо. Аз съвсем забравих за спътниците.

Джак вдигна телефона и натисна бутона за връзка с ФБР.

— Командният център.

— Обажда се заместник-директорът на ЦРУ Райън. С кого говоря?

— С инспектор Пат О’Дей. Заместник-директорът на ФБР също е тук. Можете да говорите, сър.

— Слушам те, Дан — каза Джак. Един от дежурните офицери му подаде чаша кафе.

— Не знаем нищо, Джак. Нямаме никакви насочващи следи. За терористи ли си мислиш?

— В момента те ми се струват най-логичната версия.

— Сигурен ли си?

— Сигурен? — поклати глава Райън. — Какво искаш да кажеш, Дан? Сигурен!

— Значи така. Тук все още се опитваме да разберем какво се е случило. Дори и Си Ен Ен я няма.

— Какво?

— Един от техниците тук обясни, че всички спътници са извън строя каза Мъри. — Не знаеше ли?

— Не. — Джак направи знак на Гудли да се върне в оперативния център и да провери. — Ако е вярно, тогава идеята ми за терористи може да върви по дяволите. Господи, това звучи страшничко.

— Вярно е, Джак. Вече проверихме.

— Според тях десет спътника не работят — каза от вратата Гудли. — Но пък всички военни са в строя. Нашите връзки също са непокътнати.

— Върви и попитай най-старшия от научно-техническия отдел, който можеш да намериш, какво е в състояние да повреди спътниците. Бягай! — заповяда Джак. — Къде е Шоу?

— Придвижва се насам, но сигурно няма да дойде скоро. Пътищата са ужасни.

— Дан, ще ти съобщавам всяка нова информация, която получа.

— Аз също — отвърна Мъри и затвори.

Най-ужасното бе, че Райън просто не знаеше какво да прави сега. Работата му бе да събира информация и да я предава на президента, но информация нямаше. Всички нови сведения щяха да идват чрез военните. „ЦРУ отново се провали“ — помисли си Джак. Някой бе сторил нещо на страната му, а той не бе успял да предупреди. Имаше мъртви хора, защото службата му не беше се справила със задачата си. Райън бе заместник-директор — човекът, който върши истинската работа заради политическия търтей, нагнездил се над главата му. Грешката бе изцяло негова. Може би броят на жертвите бе около един милион. А той си стоеше в малката кокетна зала за конференции и се взираше в празната стена. Джак намери бутона за връзка с ПВО и го натисна.

— Командване на ПВО за Северна Америка — каза някакъв механичен глас.

— Тук е оперативният център на ЦРУ. Обажда се заместник-директорът Райън. Трябва ми информация.

— Не разполагаме с много, сър. Мислим, че бомбата се е взривила в непосредствена близост до „Скайдоум“. Опитваме се да установим мощността й, но все още нямаме нищо. От военновъздушната база „Лоури“ е изпратен хеликоптер.

— Ще ме държите ли в течение?

— Да, сър.

— Благодаря.

„Голяма утеха“ — помисли си Райън. Сега поне знаеше, че има и някой друг, който е на тъмно като него.

 

 

Шефът на денвърската пожарна команда Майк Калахан знаеше, че гъбовидният облак не е никакво чудо на природата. Той и друг път бе виждал такъв пожар, макар и още като млад огнеборец. Беше през 1968 година при един пожар на гарата в Бърлингтън, намираща се извън града. Една цистерна с пропан-бутан се бе подпалила и взривила влака с боеприпаси, който се намирал близо до нея и пътувал за Оукланд, Калифорния. Тогавашният началник на пожарната команда бе проявил достатъчно здрав разум, за да изтегли хората си на половин километър от горящата цистерна. Оттам те наблюдаваха адския фойерверк, организиран от тонове бомби. Тогава също се бе образувал гъбовиден облак. Огромното количество горещ въздух бързо се бе издигнал в атмосферата и се бе разпръснал във формата на полукръг.

Но този бе доста по-голям.

Калахан седеше зад волана на боядисания в червено камион. Зад него идваха още три пожарни коли, един камион стълба и две линейки. Това, разбира се, бе съвсем недостатъчно. Калахан обяви обща тревога по радиото си. После заповяда на хората си да не се приближават срещу посоката на вятъра.

За бога, какво бе станало тук?

Не, не можеше да е това… По-голямата част от града бе непокътната.

Калахан не разбираше какво точно става, но знаеше, че има пожар, който трябва да потуши, и хора за спасяване. Когато камионът му зави за последен път и излезе на булеварда, водещ към стадиона, той забеляза откъде идва основната част от пушека. От паркинга, разбира се. Нямаше откъде другаде да е. Гъбовидният облак бързо напредваше на югозапад към планините. Паркингът бе ужасна каша от огън, пламъци от горящ бензин, масло и самите коли. Мощен порив на вятъра за момент прогони част от дима и Калахан видя това, което е било стадион… Няколко сектора все още бяха… не цели, но поне можеше да се каже, че преди няколко минути ги е имало. Шефът на пожарната прогони мислите си. Трябваше да потуши пожара. Трябваше да спаси хората. Първият камион спря до един водонапорен кран. Противопожарната система на стадиона бе доста добра. Крановете се намираха близо един до друг. Пожарникарите трябваше само да скачат маркучите си и да започнат да гасят.

Калахан спря до първия камион и се качи на каросерията, за да подаде наконечника на маркуча. Вдясно от него се виждаха разпръснати парчета от някаква тежка конструкция — вероятно покрива на стадиона. Друга част от него бе паднала на около петстотин метра по-далеч в за щастие празния паркинг пред един супермаркет. Калахан се свърза по радиото с пристигащите нови коли и ги насочи към супермаркета и площадката около него. Малките пожари щяха да почакат. В стадиона сигурно имаше хора, които се нуждаеха от помощ, но пожарникарите трябваше да преминат стоте метра, обсипани с горящи отломки от коли, преди да стигнат до тях…

Едва тогава Калахан видя синия армейски спасителен хеликоптер. VH-1N се приземи на тридесетина метра от него. Шефът на пожарната команда изтича до него. Офицерът вътре бе майор от армията.

— Калахан — представи се той. — Началник на пожарната команда.

— Григс — отвърна майорът. — Искаш ли да огледаш отгоре?

— Да.

— Скачай вътре.

Майорът каза нещо в микрофончето на шлема си и хеликоптерът се издигна. Калахан преметна предпазния си колан, но не го закопча.

Не беше нужно да се издигат много високо. Това, което от улицата изглеждаше като димна завеса, от въздуха бе само стълбове от черен и сив пушек. Поне половината коли горяха. Калахан можеше да влезе и по-навътре с някоя от пожарните, но пътят бе преграден от горящи коли и отломки. Хеликоптерът направи само един кръг, като подскачаше из горещия и задимен въздух. На земята се виждаха парчета разтопен асфалт, някои от които все още нажежени до червено. Единственото място, което не пушеше, бе южният край на стадиона. Той обаче блестеше странно и Калахан така и не разбра защо. Всъщност гледката представляваше огромен кратер с трудни за определяне размери, тъй като го виждаха само от време на време. След дълго взиране обаче успяха да установят, че четири или може би пет сектора от стадиона все още не са разрушени. „Там трябва да има хора“ — помисли си Калахан.

— Добре, стига толкова — каза той на Григс. Майорът му подаде шлем със слушалки, за да могат да разговарят спокойно. — Какво е станало?

— Прецени сам от това, което видя. Повече не мога да ти кажа — отвърна Григс. — Имаш ли нужда от нещо?

— От бронирани коли. В стадиона сигурно има оцелели. Трябва да ги спасим. А можеш ли да ми кажеш нещо за… радиацията?

Майорът повдигна рамене.

— Не знам. Оттук тръгвам към Роки Флатс, откъдето ще прибера един екип със специалисти. Аз работя във военните складове и не разбирам от тези неща. Специалистите са в Роки Флатс. Там има екип за борба с последиците от ядрени аварии. Трябва да ги докарам тук възможно най-бързо. Но все пак мога да кажа на хората в складовете, че ви е нужна солидна техника. И дръж хората си само откъм наветрената страна. Не се опитвайте да пробиете от друго място. Стойте тук.

— Добре.

— Сформирай набързо един лагер за първа помощ, тук до камионите. Когато измъкнете някого, веднага го облейте с вода. Съблечете го и го облейте с вода. Разбра ли? — попита майорът, докато хеликоптерът се приземяваше. — После ги откарайте до най-близката болница. И запомни, стойте само откъм наветрената страна. Всичко отива на североизток. Щом не духа срещу вас, значи сте в безопасност.

— Ами падащият от небето прах?

— Не съм експерт, но ще ти кажа какво мисля. Според мен е била малка, така че няма да има много прах. Огненото кълбо е всмукало повечето от него, а и вятърът е издухал голяма част от радиоактивните боклуци. Не всички, но голяма част. Смятам, че ако останеш навън не по-дълго от един час, няма да има проблеми. По това време вече ще съм докарал екипа и те ще ти кажат всичко много по-добре от мен. Засега не мога да направя нищо повече за теб, шефе. Успех.

Калахан скочи от хеликоптера и побягна към камиона си. Вертолетът се издигна и пое курс на североизток към Роки Флатс.

 

 

— Е? — попита Куропаткин.

— Генерале, установяваме мощността посредством измерване на първоначалното излъчване и на остатъчната топлина. Но ми се струва, че нещо не е наред. Според изчисленията ми излиза, че мощността е между сто и петдесет и двеста килотона.

Майорът подаде изписания с цифри лист на генерала.

— И какво толкова странно има?

— Енергията, излъчена от взрива, бе малка. Това може да означава и че на пътя й са се изпречили облаци. Остатъчната енергия обаче е доста висока. Експлозията е крупна и може да се сравнява с избухването на голяма стратегическа или малка тактическа бойна глава.

— Ето го справочника за целите — каза един лейтенант.

Справочникът представляваше малко четвъртито томче с кожена подвързия, чиито страници всъщност бяха сгънати карти. Използваше се в случай на война. Облечената в найлон карта на Денвър показваше целите на съветските стратегически ракети в града. В случай на въоръжен конфликт Денвър трябваше да бъде поразен от осем ракети — пет СС-18 и три СС-19. Или общо шестдесет и четири бойни глави с мощност двадесет мегатона. „Някой е мислил Денвър за доста сериозна цел“ — каза си Куропаткин.

— На взрив от повърхността ли се спряхте? — попита генералът.

— Точно така — отвърна майорът. Той взе един пергел и с негова помощ очерта кръгчето на стадиона. — Бомба с мощност двеста килотона трябва да има смъртоносна вълна в ето такъв радиус…

Картата бе цветна. С кафяво бяха означени устойчивите постройки. Къщите бяха жълти. Зеленият цвят съобщаваше за търговски и други сгради, смятани за лесно поразими. Генералът забеляза, че стадионът, както и почти всичко около него, е оцветен именно в зелено. В радиуса на смъртоносната ударна вълна попадаха стотици къщи и неколкоетажни постройки.

— Колко хора е имало на стадиона?

— Помолих КГБ за оценка — отвърна лейтенантът. — Той е закрита постройка — с покрив. Американците обичат комфорта. Пълният му капацитет е над шестдесет хиляди.

— Господи — въздъхна Куропаткин. — Шестдесет хиляди на стадиона и поне още сто хиляди в обсега на вълната. Американците сигурно са полудели. — „И ако си мислят, че е наша работа…“

 

 

— Е? — попита Борщайн.

Проверих изчисленията три пъти. Според мен мощността е сто и петдесет килотона, сър — каза една жена капитан.

Борщайн разтри лицето си с длани.

— За бога? А жертвите?

— Ако вярваме на бързия компютърен модел и на картите, с които разполагаме — двеста хиляди — отвърна тя. — Сър, ако някой си мисли, че устройството е работа на терористи, то бърка. Много е голямо.

Борщайн отново се включи в линията с президента и главнокомандващия САК.

— Разполагаме с някои предварителни изчисления.

— Добре, слушам — обади се президентът и загледа към високоговорителя, сякаш бе живо същество.

— Първоначалните ни оценки за мощността са сто и петдесет килотона.

— Толкова много? — намеси се гласът на генерал Фремънт.

— Проверихме изчисленията си три пъти.

— Жертви? — попита отново главнокомандващият САК.

— Приблизително двеста хиляди загинали. Към тях можете да прибавите още петдесет хиляди от вторичните ефекти. Президентът Фаулър се отпусна в стола си, сякаш току-що го бяха зашлевили през лицето. През последните пет минути той се бе опитвал да се успокои колкото се може повече. Най-важното успокоение току-що се бе изпарило. Двеста хиляди убити. Неговият народ, хората, които се бе клел да защитава.

— Друго? — попита гласът му.

— Не ви чух — каза Борщайн.

Фаулър си пое дълбоко дъх и отново попита:

— Разполагаме ли с нещо друго?

— Сър, впечатлението ни е, че мощността е твърде голяма за устройство, заложено от терористи.

— Присъединявам се към това мнение — обади се Фремънт. — Едно импровизирано ядрено устройство — каквото може да се очаква от необразовани терористи — сигурно е с пределна мощност двадесет килотона. Сто и петдесет ми прилича на многостепенно оръжие.

— Многостепенно? — промълви Елизабет.

— Термоядрено устройство — обясни Борщайн. — Водородна бомба.

 

 

— Обажда се Райън. С кого говоря?

— Майор Фокс, сър. От ПВО. Разполагаме с първоначална оценка за мощността и жертвите.

Майорът прочете данните за мощността.

— Много е голяма, за да е дело на терористи — обади се един офицер от научно-техническия отдел.

— И ние така смятаме, сър.

— Жертви? — попита Райън.

— Вероятният брой на първоначално загиналите е около двеста хиляди. Включително и хората на стадиона.

„Трябва да се събудя — каза си Райън и силно стисна очи. — Това е някакъв шибан кошмар, от който трябва да се събудя.“ Той отвори очи, за да види, че нищо не се е променило.

 

 

Роби Джексън седеше в каютата на капитана на самолетоносача — капитан Ърни Ричардс. Те надаваха по едно ухо на мача, но всъщност обсъждаха тактиката на предстоящата военна игра. Бойната група „Теодор Рузвелт“ трябваше да приближи Израел от запад и да симулира нападение. В този случай щяха да се преструват на руснаци. Звучеше доста неправдоподобно, но все пак играта трябваше да има някакви правила. Руснаците на свой ред щяха да бъдат хитри. Бойната група щеше да бъде раздробена, за да прилича на нестройна колона от търговски кораби, а не на тактическа единица. Първата атакуваща вълна щеше да се състои от изтребители и бомбардировачи, маскирани като пътнически самолети, които щяха да опитат да се доберат до международното летище „Бен Гурион“. Ако пък успееха да проникнат незабелязано в израелското въздушно пространство — толкова по-добре. Хората на Джексън вече изучаваха с подробности трафика на пътническите самолети, за да могат да си осигурят възможно най-добра маскировка. Разбира се, очакваха ги хиляди трудности. Никой не вярваше, че бойната група ще постигне нещо повече от това да раздразни израелските военновъздушни сили и новия контингент от американски военни самолети. Но Джексън обичаше предизвикателствата.

— Пусни радиото, Роб. Забравих какъв е резултатът.

Джексън се наведе над масата и включи приемника, но оттам се разнесе музика. Самолетоносачът разполагаше със собствена бордова телевизионна система и беше включен в американската армейска радиомрежа.

— Антената сигурно се е повредила — каза командирът на авиокрилото.

Ричардс се засмя.

— По това време? Моряците вече щяха да са се разбунтували.

— Доста добре ще изглежда в досието ти, нали?

На вратата се почука.

— Влез! — каза Ричардс.

Беше свързочникът.

— Спешно съобщение, сър. — Старшината му подаде един лист.

— Нещо важно ли е? — попита Роби.

Ричардс му подаде съобщението. После вдигна телефона и се свърза с мостика.

— Обявете бойна тревога.

— Що за глупост? — промърмори Джексън. — Бойна готовност — ТРИ… Но за какъв дявол?

Ърни Ричардс — бивш летец изтребител — имаше репутацията на чудак. Той бе възстановил старата традиция тревогите на борда да се обявяват с военна тръба. В този случай по тонколоните прозвуча френетичният призив за бой на Джон Уилямс от „Междузвездни войни“. Последва го обичайната електронна аларма.

— Да вървим. Роб.

Двамата мъже се затичаха към командния пункт.

 

 

— С каква информация разполагаме? — попита Андрей Илич Нармонов.

— Бомбата е с мощност почти двеста килотона. Това означава, че е голямо устройство. Водородна бомба — каза генерал Куропаткин. — Жертвите са доста повече от сто хиляди. Освен това имаме сведения за мощен електромагнитен импулс, извадил от строя един от спътниците ни за оповестяване.

— И какъв е източникът на всичко това? — обади се един от военните съветници на Нармонов.

— Не знаем.

— Имаме ли изчезнало ядрено оръжие? — попита отново президентът.

— Със сигурност не — отвърна някакъв друг военен.

— Имате ли да ми казвате нещо друго?

— С ваше разрешение бих искал ПВО да премине към по-висока степен на бойна готовност. Освен това трябва да ви уведомя, че в Източен Сибир се провежда учение на военновъздушните сили.

— Какво се тренира? Нападателни действия ли? — попита Нармонов.

— Не, учението е с изцяло отбранителен характер. Освен това радарите ни не могат да засекат обекти, намиращи се на повече от неколкостотин километра от границите ни. Засега предпочитам да държим самолетите си в нашето въздушно пространство.

— Добре тогава. Действайте.

В подземния си команден център Куропаткин просто посочи един офицер, който веднага вдигна телефона. Съветската система за противовъздушна отбрана, разбира се, вече бе подготвена. Само за около минута заповедите бяха предадени и радарите с далечен обхват покриха цялата периферия на страната. Съобщенията и радарните сигнали на свой ред бяха засечени от Агенцията за национална сигурност.

— Трябва ли да направя още нещо? — обърна се към съветниците си Нармонов.

Представителят на външното министерство отвърна от името на всички:

— Мисля, че засега бездействието е най-разумно. Ако Фаулър желае да разговаря с нас, той ще го направи. И без нас си има достатъчно неприятности.

 

 

Самолетът на „Америкън еърлайнз“ MD-80 се приземи на международното летище в Маями и спря пред аерогарата. Куати и Гусн станаха от местата си в първа класа и излязоха. Багажът им щеше да бъде прехвърлен директно на следващия полет. Не че много им трябваше. И двамата бяха доста нервни, но не толкова, колкото можеше да се очаква. И Гусн, и Куати се бяха примирили с мисълта, че смъртта може да е логичен завършек на мисията им. Ако пък оцелееха — толкова по-добре. Гусн не се поддаде на паниката, докато не забеляза, че обстановката на летището е съвсем нормална. „Трябваше да има някакво оживление“ — помисли си той. Ибрахим спря в едно кафене и погледна към обичайния за американските заведения телевизор. По него вървеше някаква местна програма. Тя не предаваше мача Гусн се поколеба дали да не попита, но се отказа. И правилно. Само след минута се чу някакъв глас, който се интересуваше от резултата.

— Беше 14:7 за „Викингите“ — отвърна му друг. — После скапаната картина изчезна.

— Кога?

— Преди десетина минути.

— Може да е станало земетресение, както на оня мач в Сан Франциско.

— Можете да гадаете колкото си искате — обади се барманът.

Гусн стана и се отправи към следващия полет.

 

 

— С какво разполагате в ЦРУ? — попита Фаулър.

— В момента с нищо, сър. Събираме информация, но не знаем нищо повече от… изчакайте за момент. — Райън пое съобщението, донесено от старшия дежурен офицер. — Сър, току-що получавам спешно съобщение от Агенцията за национална сигурност. Руската система за противовъздушна отбрана е преминала към по-висока степен на бойна готовност. Радарите им започват да действат, а радиообменът се е оживил.

— Какво означава това? — попита Лиз Елиът.

— Че искат да увеличат защитната си способност. ПВО не заплашва никого, освен ако евентуалният враг не напредва към територията им или вече не е влязъл в нея.

— Но защо повишават бойната си готовност? — попита отново Елиът.

— Може би се опасяват от нападение.

— По дяволите, Райън — извика президентът.

— Извинете ме, господин президент, забележката ми не бе иронична. Казах самата истина. ПВО е система за защита на въздушното пространство, също както и нашата ПВО за Северна Америка. В момента нашите собствени части са в повишена бойна готовност. Техните също. Действието им е с напълно защитен характер. Когато възникнат подобни проблеми, усилването на защитата е нещо естествено. Така постъпваме и самите ние.

— Да, но е обезпокоително — обади се генерал Борщайн от щабквартирата на ПВО. — Райън, струва ми се, забравяш, че ние бяхме нападнати. Те не са били. И сега въобще не си правят труда да се свържат с нас, а направо повишават бойната си готовност. Намирам това за смущаващо.

— Райън, а какво стана с докладите за липсващото съветско ядрено оръжие? — попита Фаулър. — Могат ли да имат връзка със ситуацията?

— Какво липсващо ядрено оръжие? — попита главнокомандващият САК. — Защо, по дяволите, никой не ми е казал за това?

— От какъв вид е оръжието? — не закъсня и въпросът на Борщайн.

— Става въпрос за непотвърден доклад от внедрен агент. Той не ни съобщава подробности — отвърна Райън и разбра, че трябва да продължи. — Резюмето на получената информация е следното: Казаха ни, че Нармонов има политически проблеми с армията си. Че тя недоволства от поведението му По време на изтеглянето на съветските войски от Германия е изчезнало неопределен брой ядено оръжие — вероятно тактическо. И че КГБ провежда операция, за да разбере точно какво и дали въобще нещо липсва. Освен това уж Нармонов бил загрижен, че е обект на шантаж, вероятно със средствата на ядреното оръжие. Но — подчертавам но — въпреки многобройните ни опити не успяхме да потвърдим нито дума от доклада. В момента работим над възможността да са ни излъгали.

— А защо не си ни осведомил за това? — попита Фаулър.

— Господин президент, намираме се в процес на оформяне на мнението си. Работата все още продължава, сър. Работихме през почините дни.

— Със сигурност обаче не е от нашите — обади се разгорещено генерал Фремънт. — Както не е и някаква скапана бомба, заложена от терористи. Много е голяма. А сега ни казваш, че на руснаците им се губи някоя и друга бомба. Това е доста повече от „обезпокоително“, Райън.

— Освен това обяснява повишената бойна готовност на тяхната ПВО — намеси се заплашително Борщайн.

— Да не би да казвате, че бомбата е била съветска? — обади се президентът.

— В света няма чак толкова много ядрени държави — отвърна пръв Борщайн. — Мощността на това устройство просто е дяволски голяма, за да е аматьорско.

— Чакайте малко — намеси се отново Джак. — Не забравяйте, че фактите, с които разполагаме, са твърде малко. Разликата между информация и предположение е огромна. Трябва да се съобразяваме с това.

— Какво е съветското тактическо ядрено оръжие? — попита Лиз Елиът.

Генерал Фремънт се зае с обяснението:

— Прилича на нашето. Разполагат с малки бойни глави — около един килотон, — които се изстрелват с артилерийски оръдия. Имат и големи — по петстотин килотона, — останали от ракетите СС-20, които унищожиха.

— С други думи, мощността на експлозията влиза в кръга на съветските бойни глави, за които имаме сведения, че са изчезнали.

— Точно така, доктор Елиът — отвърна главнокомандващият САК.

В Кемп Дейвид Елизабет Елиът се отпусна на стола си и се обърна към президента. Гласът й бе твърде тих, за да бъде чут от останалите им трима събеседници:

— Робърт, ти трябваше да бъдеш на мача заедно с Брент и Денис.

„Странно, че досега не съм се сетил за това“ — помисли си Фаулър и също се облегна.

— Не — отвърна президентът. — Не вярвам, че руснаците ще се решат на такъв ход.

— Какво беше това? — попита някой по високоговорителите.

— Изчакайте малко — каза прекалено тихо Фаулър.

— Не ви чух, господин президент.

— Казах „изчакайте малко“! — изкрещя Фаулър и закри микрофона с ръка. — Елизабет, ние трябва да овладеем ситуацията и ще го направим. Да се опитаме за момент да забравим личните си пристрастия.

— Господин президент, настоявам да се качите на „Нийкап“ възможно най-бързо — каза генерал Фремънт. — Положението може да се окаже твърде сериозно.

— Ако ще го овладяваме, Робърт, по-добре веднага да се хващаме на работа.

Фаулър се обърна към офицера зад гърба си:

— Кога трябва да пристигне хеликоптерът?

— След двадесет и пет минути, сър. След това за половин час ще ви откара до базата „Андрюс“, където чака „Нийкап“.

— Почти час…

Фаулър погледна към часовника на стената. Така обикновено постъпват хора, които знаят колко е часът, знаят колко време ще им трябва, за да свършат нещо, но въпреки това гледат часовника.

— Радиовръзката на хеликоптера няма да е достатъчна. Кажете му да заведе на „Нийкап“ вицепрезидента Дърлинг. Генерал Фремънт?

— Да, господин президент?

— Вие разполагате с резервен „Нийкап“, нали?

— Точно така, сър.

— Вицепрезидентът ще се качи на първия. Искам да изпратите резервния тук. Той ще успее да се приземи в Хагърстаун, нали?

— Да, сър. Можем да използваме пистата „Феърчайлд-рипаблик“.

— Добре, направете го. За да стигна до „Андрюс“, ще ми е необходим цял час, който не мога да изгубя. Работата ми е да се справя с положението и нямам излишно време.

— Правите грешка, сър — каза Фремънт с най-ледения тон, на който бе способен. Самолетът можеше да пристигне в Централен Мериленд най-рано след два часа, помисли генералът.

— Може и да сте прав, но сега решавам аз. Не искам да бягам от отговорност.

Зад него Пит Конър и Хелън д’Агустино си размениха тъжни погледи. Те отлично знаеха какво щеше да се случи при евентуална ядрена атака срещу Съединените щати. Подвижността бе най-силният коз на президента, но той току-що го бе проиграл.

 

 

Заповедта от Кемп Дейвид веднага бе изпратена по радиото. Президентският хеликоптер се намираше над Вашингтон, когато я получи, и се обърна обратно на югоизток. Приземи се до военноморската обсерватория. Вицепрезидентът Роджър Дърлинг и цялото му семейство се качиха на борда. Те дори не закопчаха коланите си. Агентите от тайните служби коленичиха на пода с готови за стрелба автомати „Узи“ в ръце. Дърлинг бе научил всичко, което знаеше, именно от тях. Вицепрезидентът си каза, че трябва да се отпусне и да разсъждава трезво. Той погледна най-малкото си дете — четиригодишно момче. Предния ден Дърлинг си мечтаеше отново да е четиригодишен и да има възможност да израсне в свят, над който не тегне заплахата от голяма война. Дърлинг си спомни ужаса от младежките си години — кубинската ракетна криза по време на първата му година в колежа и едногодишния престой във Виетнам като взводен командир на 82-ра въздушнодесантна дивизия. Напук на всички правила, войната превърна бъдещия вицепрезидент в доста либерален политик. Той не се бе стремил към това. Просто помнеше двамата си другари, умрели в ръцете му. Вчера бе погледнал сина си и бе благодарил на Бога, че детето му никога няма да преживее подобно нещо.

И сега това. Синът му разбираше само, че предприемат внезапно пътуване с хеликоптер, а той обичаше да лети. Жена му обаче усещаше доста повече и когато погледна към съпруга си, сълзите вече напираха в очите й.

„Морска пехота-две“ кацна на петдесет метра от самолета. Първият таен агент скочи на земята и видя кордона от военни полицаи, охраняващи достъпа до „Нийкап“. Вицепрезидентът просто бе завлечен до тях, а един мускулест агент хвана сина му под ръка и пробяга разстоянието до самолета. След две минути, преди още пътниците да бяха успели да закопчеят коланите си, пилотът на Националния въздушен пункт за управление на въоръжените сили при извънредно положение — „Нийкап“ — се насочи към първа писта. Той пое курс към Атлантическия океан, където един КС-10 вече го чакаше, за да допълни резервоарите му.

 

 

— Проблемът наистина е сериозен — каза Рикс. „Мейн“ тъкмо се бе опитала да увеличи скоростта. При повече от три възела винтът скърцаше ужасно. Оста му бе леко изкривена, но това засега не бе болка за умиране.

— Сигурно и седемте перки са повредени. Ако се движим с повече от три възела, вдигаме шум. Над пет възела няма да се чуваме какво говорим. Извънбордовият двигател може да ни помогне с два-три възела, но той също е доста шумен. Някакви забележки?

Нямаше. Всички до един вярваха в експертните инженерни способности на Рикс.

— Възможности?

— Май не са много, а? — забеляза Клагет.

„Мейн“ трябваше да се придържа към повърхността. При тази степен на бойна готовност заповедта за стрелба можеше да дойде всеки миг. По принцип трябваше да се потопят по-дълбоко. Ако не за друго, то поне за да избягнат жестокото вълнение на повърхността. Но невъзможността за бърз ход поставяше доста пречки пред бързото им изплаване.

— На какво разстояние е „Омаха“? — попита главният механик.

— Вероятно на около сто мили. Освен това в Кодиак има Р-3, но не трябва да забравяме и за „Акулата“ — каза Клагет. — Сър, можем да останем в това положение и да изчакаме.

— Не. Ракетоносецът е повреден. Трябва ни помощ.

— Това означава, че ще излъчваме сигнали — забеляза помощникът.

— Ще пуснем авариен буй.

— При скорост два възела той няма да ни е от голяма полза. Сър, излъчването на сигнала е грешка.

Рикс погледна главния си механик, който каза:

— Малка помощ няма да дойде зле.

— И аз мисля така — каза капитанът.

Операцията не им отне много време.

Буят изплава на повърхността за секунди и веднага започна да излъчва кратко съобщение в свръхвисокочестотния диапазон. Според програмирането му това щеше да продължи с часове.

 

 

— Цялата страна ще бъде обхваната от паника — каза Фаулър.

Предположението му не се отличаваше с особена прозорливост. Паниката вече си пробиваше път в собствения му команден пункт и той го знаеше.

— Излъчва ли се нещо, свързано с Денвър?

— Поне доколкото ми е известно, никой телевизионен или радиоканал не е предавал от Денвър — отвърна главнокомандващият САК.

— Добре, изчакайте за момент.

Фаулър огледа таблото и натисна друг бутон.

— Командният пункт на ФБР. Тук е инспектор Пат О’Дей.

— Говори президентът — съобщи абсолютно ненужно Фаулър. Линията бе директна и съответният бутон във ФБР прилежно надписан. — Кой е най-старшият в момента при вас?

— Аз съм заместник-директорът Мъри, господин президент. Засега директора го няма.

— Как са връзките ви?

— В ред, сър. Имаме контакт с военните спътници.

— Притеснява ме евентуалното разразяване на всеобща паника. За да го предотвратим, искам да изпратим хора в централите на всички телевизионни компании. Нека служителите ви им обяснят, че не трябва да излъчват нищо, свързано с инцидента. Ако е необходимо, прибегнете до употреба на сила.

Думите на Фаулър въобще не се понравиха на Мъри.

— Господин президент, това е в противоречие с…

— Отлично познавам законите. Работил съм като прокурор. Мерките се налагат от необходимостта да се запазят животът на гражданите и редът. И вие ще ги осъществите, господин Мъри. Това е президентска заповед. Действайте.

— Да, сър.