Том Кланси
Всички страхове (20)

18.
НАПРЕДЪК

За Уелингтън работеха трима сътрудници. Всеки от тях бе опитен следовател, свикнал с политически деликатните случаи, изискващи изключителна секретност. Работата му бе да установи свързаните с разследването области, а след това да прегледа и свърже в едно информацията, подавана от сътрудниците му. Най-трудната част бе да не се даде повод на обекта да подозира, че е разследван. А обекти от типа на Райън правеха задачата тежка. Заместник-директорът на Централното разузнавателно управление бе самата проницателност. Предишната му работа го бе научила да долавя и най-незабележителните аспекти от всекидневието. Значи трябваше да се пипа бавно, но не прекалено мудно. Освен това младият прокурор имаше чувството, че целта му не е да събере доказателства, подходящи за пред Върховния съд. Така че му се предоставяше повече свободно пространство за действие. Уелингтън смяташе, че Райън не е толкова глупав, та да наруши закона. Разпоредбите на сенатската икономическа комисия са били заобиколени, а може би дори пренебрегнати, но по време на проверката й става ясно, че Райън е предприел всички свои действия съвсем добронамерено и с пълното съзнание, че не нарушава никакви разпоредби. Преценката може и да е била технократска, но законът също бе такъв. Комисията сигурно е можела да натисне и сигурно е щяла да получи обвинение, но не и осъдителна присъда срещу Райън… може би дори са можели да го принудят да направи самопризнание, макар че Уелингтън се съмняваше. Те са му го предложили в знак на добронамереност, но Райън е отвърнал с краткото и просто „не“. Той не бе човек, който се примирява, когато го натискат и побутват в ъглите. Райън бе убивал хора! Все пак Уелингтън не се плашеше. За него фактът просто бе индикатор за силата на характера. Райън бе кораво, заплашително копеле, което посрещаше опасностите и с рогата напред, ако се наложи.

„И именно тук се крие слабостта му“ — помисли си Уелингтън.

Той предпочита да се справя с нещата по кратката процедура. Липсва му лукавство. Това бе характерна черта на честните и фатална слабост в политиката.

Но в края на краищата Райън не можеше да се оплаче от липса на политически покровители. Ако не друго, то Трент и Фелоус със сигурност бяха изкусни политически занаятчии.

„Доста интересен тактически проблем…“

Уелингтън виждаше две насоки на задачата си: да намери нещо, което би могло да се използва срещу Райън, и нещо, което би могло да неутрализира политическите му съюзници.

„Карол Зимър“. Уелингтън затвори едно досие и отвори друго.

Там имаше снимка от Емигрантската служба. Доста стара. От нея гледаше детското куклено личице на Карол от времето, по което бе пристигнала в Америка. Имаше и друга снимка, направена съвсем наскоро от сътрудниците му. Макар и недостигнала четиридесет години, на втората снимка Карол изглеждаше зряла жена. По някога гладката като порцелан кожа се виждаха бръчки. Но ако не друго, тя със сигурност бе по-красива отпреди. Плашливият вид на преследвано животно от първата снимка — направена веднага след бягството й от Лаос — бе заменен с изражение на сигурна в живота си жена. „Има чаровна усмивка“ — помисли си Уелингтън.

Прокурорът си спомни за една своя съученичка — Синтия Ю. „По дяволите, тя беше истинска послушница… същите очи, ориенталска кокетност…“

„Нима е това?“

„Толкова просто?“

Райън бе женен. Жена — Карълайн Мюлър Райън — професор по офталмологична хирургия. Снимка: идеалната Оса — само че беше католичка. Слаби и привлекателна, майка на две деца.

„Е, това, че един мъж има красива жена…“

Райън бе учредил образователен фонд… Уелингтън отвори друго досие. В него имаше ксерокопиран документ.

Той твърдеше, че Райън сам е задвижил нещата, и то не чрез личния си адвокат. Някакъв юрист от Вашингтон. Карълайн Райън не бе подписала документите… дали въобще знаеше за тях? Информацията на бюрото му подсказваше, че по-скоро е обратното.

Следващата работа на Уелингтън бе да провери данните на последното дете на Зимър. Мъжът й бе загинал при „учебен инцидент“… времето бе подозрително. Можеше да е забременяла през седмицата, в която е загинал мъжът й. А можеше и да не е. Това бе седмото й дете. Или осмото? Не й личеше особено. Бременността траеше девет месеца или по-малко. Първите деца обикновено закъсняваха, а последните по правило се раждаха по-рано. Детето се бе появило на бял свят с тегло… два килограма и седемстотин грама… по-малко от обикновеното, но все пак бе азиатче, а те са по-малки… дали и бебетата им бяха такива?

Уелингтън си записа фактите с пълното съзнание, че има поне десет „може би“, но нито един факт.

Но нима търсеше факти, по дяволите?

Двамата хулигани. Бодигардовете на Райън — Кларк и Чавес — бяха пребили единия. Сътрудниците му бяха говорили с Ал Арнолдс от местния полицейски участък. Тамошните ченгета се бяха солидаризирали с Кларк. Въпросните хулигани имаха дебели досиета, макар и пълни с дреболии. Нищо сериозно. Ченгетата бяха останали доволни от развитието на събитията. „Нямаше да имам нищо против дори и да бе застрелял онзи малък нехранимайко — бе казал един сержант пред касетофона на сътрудниците му. — Тоя Кларк май наистина си го биваше. Пък и приятелят му не падаше по-долу. Ако копеленцата са били достатъчно тъпи, за да ги предизвикат — нека си сърбат попарата. Животът не е шега, братче. Останалите хлапаци от бандата им потвърдиха историята така, както я разказаха добрите момчета, и приключихме случая.“

Но защо Райън бе насъскал бодигардовете си срещу тях?

„Той е убивал, за да защити семейството си, нали? Не е човек, който обича да закачат… приятелите му… семейството му… любовницата му?

Нима бе възможно?

«Хмм…» — забеляза Уелингтън. Заместник-директорът на ЦРУ май не върви по прав път. Нищо противозаконно, просто малко лош вкус в устата. Някак си непривично за светеца доктор Джон Патрик Райън. Ако някакви местни хулиганчета безпокоят любовницата му, той просто им изпраща бодигардовете си като някакъв мафиотски бос. Просто върши общественополезни неща, срещу които никое ченге не би се осмелило да вдигне глас.

Дали това ще е достатъчно?

Не.

Трябваше му нещо повече. Доказателство, някакво доказателство. Не чак толкова представително, че да става за пред Върховния съд… но достатъчно добро за какво? За да предизвика официално разследване. Разбира се. Подобни разследвания никога не оставаха секретни. Малко шушукане, малко слухове. Лесна работа. Но на първо време Уелингтън имаше нужда от нещо, на което да се опре.

 

 

— Доста хора казват, че този мач може би ще е увертюра към суперкупата на Националната футболна лига. И двата отбора са чудесни. И двата отбора, изглежда, ще заемат първите места в своите групи. «Кавалеристите» от Сан Диего и «Викингите» от Минесота.

— Знаеш ли, че новобранският сезон на Тони Уилис започна по-добре дори и от колежанските му изяви? Само за два мача е пробягал триста и шест ярда с четиридесет и шест дрибъла. Значи всеки път, щом хване топката, пробягва средно по 6,7 ярда. Показателно е, че двата мача са срещу «Мечките» и «Соколите» — отбори с чудесна защита — поясни цветнокожият. — Нима някой може да спре Тони Уилис?

— Освен това има сто двадесет и пет ярда по време на деветте си комбинации с двойни подавания.

— Да не забравяме и доктората му от университета в Оксфорд — засмя се цветнокожият. — Той е човекът, който съвсем сам, с две пътувания до «Роуз боул»^[1], върна Северозападния университет отново на картата. Май че е по-бърз от куршум?

— Ще разберем. Онзи нов полузащитник на «Кавалеристите» — Максим Брадли — е най-доброто, което съм виждал, откакто Дик Бъткъс излезе от Илинойс. Най-добрият полузащитник, раждан в Алабама. А да не забравяме, че оттам дойдоха Томи Нобис, Корнелиъс Бенет и доста други професионалисти. Не случайно го наричат «министъра на отбраната».

Последното бе най-голямата шега в НФЛ. Денис Банкър, истинският министър на отбраната, бе собственик на «Кавалеристите».

— Тим, мисля, че ще стане голям мач.

— Трябваше да отида — забеляза Брент Талбът. — Денис е там.

— Ако му забраня да ходи на мачове, просто ще подаде оставка — обади се президентът Фаулър. — Освен това се придвижва със собствен самолет.

Денис Банкър притежаваше малък самолет и въпреки че позволяваше и на други да го карат, все още пазеше удостоверението си за търговски пилот. Това бе една от причините военните да го уважават. Той можеше да се справи с почти всички летящи апарати, тъй като имаше богат опит зад гърба си.

— Какъв е резултатът?

— «Викингите» водят с три точки — отвърна президентът, — но само защото играят на собствен терен. Възможностите и на двата отбора са доста изравнени. Миналата седмица гледах Уилис срещу «Соколите». Направо е страшен.

— Вярно е. Чудесно момче. Умен, възпитан, а освен това отделя доста време и на децата.

— Защо не го поканим за говорител в кампанията против наркотиците?

— Вече се занимава с това в Чикаго. Мога да го извикам и тук, ако искате.

— Моля те, Брент — обърна се към него Фаулър.

Зад тях на една кушетка седяха Пит Конър и Хелън д’Агустино. Президентът знаеше, че и двамата са запалянковци, а телевизионната му зала бе достатъчно голяма и удобна, за да ги покани при себе си.

— Някой да иска бира? — попита Фаулър. Не можеше да гледа мач, без да пие бира.

— Аз ще донеса — обади се Д’Агустино и се запъти към хладилника в съседната стая.

Дага не можеше да се начуди на тези черти в характера на президента. Той ходеше, обличаше се, държеше се и изглеждаше като патриций. Беше истински интелектуалец, при това с подобаващата доза надменност. Но когато седнеше пред телевизора да гледа футбол — Фаулър гледаше бейзбол само ако задълженията му го налагаха, — се превръщаше в типичен кибик с кесия пуканки и няколко чаши бира до себе си. Дори и репликата му «някой да иска бира» бе заповед. Бодигардовете му не пиеха по време на дежурство, а Талбът не близваше алкохол. Дага си взе кутия с диетична кола.

— Благодаря — каза Фаулър и пое чашата.

По време на футболен мач ставаше по-любезен от обикновено. «Може би — помисли си Д’Агустино, — защото футболът му напомня за жена му.» Тя искрено се надяваше, че е точно така. Това щеше да даде на президента човешки облик, от който толкова много се нуждаеше.

— Охо, Брадли удари Уилис толкова силно, че се чу чак тук. На екрана двамата мъже се изправиха и си размениха жестове, които изглеждаха доста разгорещени.

— Добре е, че започват отсега, Тим. Ще се срещат още два пъти Този Брадли е хитър полузащитник. Дръпна се назад и запълни празната зона, Сякаш знаеше какво точно го чака.

— Определено играе прекрасно за новобранец. Миналата година центърът на «Викингите» достигна до финала — забеляза цветнокожият.

— Големи приказки за този Брадли — забеляза тихо Дага.

— Винаги съм смятал, че еманципацията отива твърде далеч, Дага — усмихна се Пит и се поразмърда, за да извади служебния си пистолет, който се бе забил в бъбреците му.

 

 

Гюнтер Бок и Марвин Ръсел стояха на тротоара пред Белия дом в тълпата от стотина туристи. Повечето от хората около тях не спираха да щракат с фотоапаратите си. Двамата бяха пристигнали в града предния ден, а на другия щяха да разглеждат Капитолия. И немецът, и индианецът носеха бейзболни шапки, за да се пазят от лъчите на все още силното слънце. На врага на Бок също висеше фотоапарат. Той щракна няколко пъти с него, за да не изостава от другите туристи. Но не фотоапаратът, а очите му запечатваха необходимата информация. Това занимание бе доста по-трудно, отколкото изглеждаше. Белият дом отвсякъде бе заобиколен от големи сгради, даващи отлични възможности за прикритие на снайперистите. Бок знаеше, че вероятно дори и в момента е обект на наблюдение. Но наблюдателите едва ли имаха времето и средствата да сравнят лицето му с всяка снимка, която притежаваха. За всеки случай обаче Бок се бе постарал да промени външността си и да усложни задачата им до крайност.

Президентският хеликоптер долетя и кацна само на около стотина метра от туристите. Ако човек бе въоръжен с преносима ракетна установка, едва ли би издържал на изкушението да я извади точно в този момент. Но идването тук в подходящо време бе доста сложно. Идеалният вариант бе малък камион с изрязано в покрива отверстие. Така зенитчикът можеше да се прицели, да стреля и евентуално да избяга. Можеха да му попречат само снайперистите, които сигурно се спотайваха по околните сгради, а Бок знаеше, че те рядко пропускат целта. Именно американците бяха изобретили снайпера и президентът им с право се ползваше от най-добрите постижения в тази област. Без съмнение някои от хората около него също бяха агенти на тайните служби, но Бок едва ли имаше шанс да ги разпознае.

Бомбата можеше да бъде докарана тук и взривена в камион… като се вземеха предвид охранителните мерки, за които го бе предупредил Гусн. Освен това можеха да успеят да придвижат бомбата в непосредствена близост до Белия дом по времето на обръщението на президента към нацията… ако бе готова навреме. В последното не бяха много сигурни, а и трябваше да помислят за транспортирането й до Америка. Пътуването с кораб щеше да отнеме три седмици. От Латакия до Ротердам, а след това до някое американско пристанище. Най-близкото бе Балтимор. След него идваше Норфолк-Нюпорт нюз. И в двете ежедневно се обработваха голямо количество контейнери. Можеха да я пренесат и със самолет, но обикновено по летищата прекарваха товара през рентген — риск, който не можеха да поемат.

Идеята бе да изненадат президента по време на почивните дни. Те трябваше да са почивни и за всички останали. Абсолютно всички. Бок знаеше, че загърбва един от най-важните оперативни принципи — простотата. Но за да проработи, планът трябваше да предизвика повече от един инцидент и най-подходящи за това се оказваха почивните дни. От друга страна обаче, президентът прекарваше голяма част от уикендите си извън Белия дом. Движението извън Вашингтон, Охайо и други места бе доста непредсказуемо. Охраната на президента на САЩ обичаше да прилага най-простото предпазно средство — движението. Макар и добре известна, системата на пътуванията му често се нарушаваше, а подробностите й грижливо се пазеха от чужди погледи. Бок имаше нужда поне от седмица — и то при добро стечение на обстоятелствата, — за да уреди всички подробности, но никой нямаше да му даде толкова време. На практика излизаше, че е по-лесно да се планира обикновено убийство с прости средства. Например един малък самолет, въоръжен с ракети SA-7… не, не така. Президентският хеликоптер без съмнение разполагаше с най-добрите възможни електронни устройства…

«Една възможност. Имаш само една възможност. Какво ще стане, ако изчакаме? Ако просто стоим мирно и кротко една година и докараме бомбата за следващото обръщение на президента към нацията?» Нямаше да е трудно да придвижат бомбата на такова разстояние от Белия дом, че да разруши сградата и всичко в нея. Беше чувал — а утре щеше и да види, — че Капитолият е сграда с класическа конструкция, изобилие от камък и малко желязо… Може би просто трябваше да изчакат.

Но това бе немислимо. Куати нямаше да го позволи. Имаше две причини. Първата — сигурността. И втората — по-важната, — Куати се мислеше за умиращ човек, а те обикновено не преливат от търпение.

А дали планът въобще щеше да се осъществи? В каква степен се охраняваха зоните, където можеше да се появи президентът? Дали ги съоръжаваха с радиометрична апаратура?

«На тяхно място щеше да постъпиш точно така, нали?»

Само една възможност. Никога нямаше да може да опита отново.

Трябваше му поне една седмица за подготовка, иначе резултатът от усилията му щеше да бъде само масово убийство.

Трябваше да бъде място без датчици за радиоактивност. Значи Вашингтон отпадаше.

Бок се отдалечи от черната желязна ограда. По лицето му нямаше и следа от това, което изпитваше.

— В хотела ли се връщаш? — попита Ръсел.

— Да, защо не?

И двамата бяха все още уморени от пътуването.

— Добре. Тъкмо ми се искаше да хвана мача. Знаеш ли, това е единственото нещо, по което вкусовете ни с Фаулър съвпадат.

— Хмм. И какво е то?

— Футболът — засмя се Ръсел. — Не знаеш ли какво е футбол? Добре, ще те науча.

След петнадесет минути бяха в хотелската стая. Ръсел настрои телевизора на местната станция на Ен Би Си.

 

 

— Това беше чудесно изпълнение, Том. «Викингите» шест пъти трябваше да догонват в резултата, но и този път се справиха.

— Да, с нарушение — отвърна президентът Фаулър.

— Съдията явно не мисли така — цъкна с език Талбът.

— Спират Тони Уилис на всеки три ярда дрибъл. Но като ги хвана да зяпат на другата страна, и направи цели двадесет.

— Свърши много работа за тези точки, но ги спечели.

— Да видим сега какво ще направят «Кавалеристите» в нападение. Защитата на «Викингите» е малко несигурна. Двама от играчите им излязоха заради контузии. Ако не успеят да ги спрат, ще има да съжаляват.

Полузащитникът на «Кавалеристите» взе топката, отстъпи няколко крачки назад, хвърли я към фланга и се вряза в центъра. Нечия ръка обаче се пресегна, отклони я и топката попадна в изненаданото лице на един от нападателите на «Викингите». Той я улови и се спусна напред.

 

 

Играта допадна на Бок, но правилата му се сториха напълно неразбираеми. Ръсел се опита да помогне, но от това не излезе нищо. Гюнтер седна в единия край на леглото с бира в ръка и умът му отново запрехвърля видяното. Бок знаеше какво иска да постигне, но подробностите по изпълнението — особено тези в Америка — се оказаха по-трудни от предвиденото. Ех, само…

— Какво казаха?

— Министърът на отбраната — отвърна Ръсел.

— Това шега ли е?

Марвин се обърна.

— Да, нещо такова. Така викат на полузащитника Максим Брадли от университета в Алабама. Но истинският министър на отбраната е собственик на отбора — Денис Банкър. Ето го там.

Камерата тъкмо показваше Банкър в една от ложите на стадиона. «Гледай ти!» — каза си Бок.

— Каква е тази суперкупа, за която говорят?

— Това е срещата, която определя шампиона. Най-добре представилите се отбори играят серия плейофи и двата най-добри се срещат за суперкупата.

— Имаш предвид нещо като световно първенство?

— Да, нещо такова. Само че тук го правим всяка година. Тази година — всъщност в края на януари през следващата — мачът ще се играе на новопостроения стадион в Денвър. Мисля, че се казва «Скайдоум».

— Май очакват, че до финала ще достигнат тези два отбора?

Ръсел повдигна рамене.

— Така разправят. Редовният сезон е шестнадесет седмици. После идват три седмици плейофи и още една за суперкупата.

— И кой ходи на този последен мач?

— Най-различни хора. Хей, човече, това е финал! Всеки иска да го гледа. Голяма блъсканица пада за билетите. Тези два отбора са с най-големи шансове да достигнат до финала, но кой знае?

— Значи и президентът Фаулър е запалянко?

— Така се говори. Май ходи на доста от мачовете на «Червенокожите» тук, във Вашингтон.

— Ами охраната? — попита Бок.

— Доста е солидна. Влиза в една от специалните ложи. Мисля, че е екипирана с бронирани стъкла или нещо такова.

«Доста глупаво» — каза си Бок. Охраната на един стадион бе доста по-лесна, отколкото изглеждаше отстрани. Тежко оръжие можеше да се внесе само през входовете, а те не бяха чак толкова много. От друга страна…

Бок затвори очи. Мислите му бяха неорганизирани и се люшкаха от традиционните до нетрадиционните подходи към проблема. Освен това губеше време в съсредоточаване върху погрешни методи. Убийството на американския президент бе желателно, но не и задължително. Основното бе да се убият колкото се може повече хора по възможно най-зрелищния начин, след което да се координират други акции, за да се разпали…

«Мисли! Съсредоточи се над същността.»

— Телевизионното предаване на мача е изпипано доста добре — забеляза след минута Бок.

— Да, наистина се вдига голям шум. Сателитни фургони и други такива.

Ръсел съсредоточено наблюдаваше играта. «Викингите» тъкмо бяха отбелязали нещо, наречено «тъчдаун», но другият отбор явно не мислеше да се отказва.

— А някой успявал ли е да саботира мачове досега?

Марвин се обърна.

— Какво? Аа, по време на войната с Ирак охраната бе доста засилена. Освен това нали си спомняш за онзи филм?

— Филм ли? — попита Бок.

— Мисля, че се казваше «Черната неделя». В него някакви терористи от Близкия изток се опитаха да взривят стадиона — засмя се Ръсел. — Вече са ГО правили, човече. Макар и само в Холивуд. Използваха малък дирижабъл. Думата ми беше, че докато воювахме с Ирак, по време на мача за суперкупата над стадиона не се разрешаваше да прелитат дирижабли.

— Има ли мач в Денвър днес?

— Не. Утре вечер ще играят «Мустангите» и «Чайките». Няма да бъде много интересно. «Мустангите» не са във форма.

— Разбирам.

Бок излезе от стаята и отиде да направи резервации за сутрешния полет до Денвър.

 

 

Кети стана, за да го изпрати. Дори приготви закуска. Студеното й отношение през последните няколко дни в никакъв случай не помагаше с нещо на Джак. Точно обратното. Но нима той можеше да каже нещо? Тя дори се престара, като му оправи вратовръзката, целуна го и го изпрати до вратата, «Усмивка, любещ поглед и всичко това заради съпруг, който не се справя с мъжките си задължения» — помисли си Джак, докато се приближаваше към колата. Обградените от състрадание и внимание инвалиди сигурно се чувстваха по същия начин.

— Здравей, док.

— Здрасти, Джон.

— Гледа ли «Викингите» и «Кавалеристите» вчера?

— Не. Аз, ъъ, водих сина си да гледа «Скорците». Паднахме с шест на едно.

«Успехът» явно следваше Джак навсякъде, но поне бе удържал на обещанието към сина си, нали? И това бе нещо.

— Двадесет и четири на двадесет и едно в продълженията. Господи, този Уилис направо е страхотен. Просто ги разкъса — осведоми го Кларк.

— Беше ли заложил нещо?

— Петачка в службата, но за проклетия разликата е само три точки. Както и да е, ще отидат в полза на образователния фонд.

Райън не преставаше да се учудва от този факт. Както във всички държавни учреждения, така и в ЦРУ хазартът бе забранен. Но един по-сериозен начин да се прекрати залагането на футболни мачове сигурно щеше да предизвика бунт. Същото бе положението и във ФБР. Това създаваше интересни правила за залагане между различните служби. Например бе забранено да се залага за разлика от половин точка. Доста от хората внасяха печалбите си във «Фонд за подпомагане на образованието» към управлението. Пред залозите затваряше очи дори и главният инспектор в ЦРУ. Всъщност той участваше в залаганията с не по-малка страст от другите.

— Е, поне си си починал добре, Джак — забеляза Кларк, докато пътуваха по магистралата.

— Осем часа сън — призна си Райън.

Предната нощ бе поискал нова възможност, но Кети му бе отказала. «Прекалено си уморен, Джак. Това е всичко. Работиш прекалено много и рушиш здравето си.»

«Сякаш съм кираджийски кон.»

— Това е добре — каза Кларк. — Да не би жена ти да е настоявала да си починеш?

Райън впери поглед в шосето.

— Къде е куфарчето?

— Ето го тук.

Джак го отвори и се зарови из информацията от уикенда.

 

 

Хванаха директен полет от вашингтонското национално до денвърското международно летище «Стейпълтън». Времето бе хубаво почти през целия път. Както и повечето европейци, Бок бе впечатлен или по-скоро поразен от огромните пространства. Гористите хълмове на Апалачите; безкрайните равнини на Канзас, осеяни с гъста мрежа от напоителни съоръжения; удивителният начин, по който прерията внезапно свършваше, за да премине в Скалистите планини, намиращи се съвсем близо до Денвър. Марвин без съмнение щеше да каже нещо от сорта на: «тези красоти принадлежат на моя народ» и тъй нататък. Глупости. Били са варвари, живеещи на племена, които са следвали навсякъде бизоните или каквото и друго да е имало тук преди идването на цивилизацията. Вярно, че Америка му беше враг, но поне цивилизована страна, което, разбира се, я правеше още по-опасна. През целия полет Бок се бореше с желанието си да пуши и едва успя да дочака кацането на самолета. Само десет минути след слизането си от самолета те вече бяха наели кола и разглеждаха картата на Денвър. Бок изпитваше леко неразположение от разредения въздух. После разбра, че се намират почти на хиляда и петстотин метра надморска височина. Беше истинско чудо, че в града се играеше американски футбол.

Бяха кацнали в късния предобед, така че нямаха проблеми със задръстването. Намериха стадиона лесно. «Скайдоум» бе внушителна постройка, разположена югозападно от града. Около стадиона имаше доста празни площи, преустроени в паркинги. Бок спря колата до едно от билетните гишета и реши да се довери на обикновения подход.

— Имате ли билети за тазвечерния мач? — попита продавачката той.

— Разбира се. Останаха още неколкостотин. Къде желаете да бъдат?

— Ами всъщност аз не познавам стадиона.

— Сигурно не сте идвали друг път — забеляза жената и му се усмихна приятелски. — Останаха ни места само в горната част — сектори 66 и 68.

— Два билета, моля. Мога ли да платя в брой?

— Разбира се. Откъде сте?

— От Дания — отвърна Бок.

— Наистина ли? Добре дошли в Денвър тогава. Надявам се, че мачът ще ви хареса.

— Мога ли да погледна вътре, за да се ориентирам къде точно са местата?

— По принцип не, но всъщност няма да пречите на никого.

— Благодаря ви — усмихна се Бок в отговор на предвзетата продавачка.

— Нима имат билети за тази вечер? — учуди се Марвин Ръсел. — Ще се гръмна.

— Ела да видим къде са ни местата.

Бок влезе през най-близкия вход. До него имаше няколко големи фургона със сателитна техника на Ей Би Си, които щяха да предават мача. Бок си направи труда да забележи, че на телевизионните станции е отделено специално внимание. Това означаваше, че всеки път паркират на едно и СЪЩО място — до изход номер пет. Вътре немецът забеляза група работници, кои то монтираха апаратурата. Той се отправи към най-близката рампа, като нарочно избра погрешна посока.

Стадионът разполагаше със седящи места за малко повече от шестдесет хиляди човека. Бе разделен на три части: долна, мецанин и горна. Виждаха се и две големи остъклени ложи, в които местата изглеждаха доста привлекателни. Структурата на съоръжението бе впечатляваща. Конструкцията бе от железобетон, а всички горни места се издигаха върху носещи греди. Нямаше колони, които да се изпречват в полезрението на зрителя. Прекрасен стадион. Прекрасна мишена. На север зад паркингите се простираха безкрайни хектари от нискоетажни сгради. На изток се виждаше някакво държавно учреждение. Стадионът не се намираше в центъра на града, но това не можеше да се поправи, нали? Бок намери мястото си и седна. После извади компаса, за да се ориентира за мястото на телевизионните екипи. Това не бе много трудно. До една от журналистическите кабини висеше знамето на Ей Би Си.

— Хей!

— Да? — обърна се Бок и погледна към пазача.

— Какво правите тук?

— Извинете — показа билетите Бок. — Току-що ги купих и исках да разбера къде са местата и къде трябва да паркирам. Никога не съм ходил на мач по американски футбол — прибави той, като наблегна на акцента си. Бе чувал, че американците се отнасят много вежливо към хора с европейски акцент.

— Най-добре е да паркирате в секторите А или Б. Освен това елате по-раничко — да речем, към пет. Така ще избегнете задръстването. Понякога става ужасно.

Гюнтер поклати разбиращо глава.

— Благодаря ви. Вече си тръгвам.

— Няма проблеми, сър. Не е станало нищо особено. Всичко е заради здравните застраховки. Ако тук се мотаят хора без работа, могат да се наранят, а после да ни съдят.

Бок и Ръсел си тръгнаха. Те заобиколиха по най-долната част на стадиона, тъй като Гюнтер искаше да е сигурен, че е запомнил всичко. Но после разбра, че усилията му са били напразни, защото се сдоби със схема на стадиона, отпечатана върху малка брошурка.

— Видя ли всичко, което искаше? — попита Марвин, когато се качиха в колата.

— Предполагам, че да.

— Знаеш ли, че това е доста хитро — заразсъждава на глас американецът.

— Какво имаш предвид?

— Ами използването на телевизията. Грешката на революционерите е, че с лека ръка подминават психологическата страна на въпросите. Всъщност не е нужно да се убиват много хора. Трябва просто да ги изплашиш, да им вземеш страха, нали?

Бок спря точно при изхода на паркинга и погледна придружителя си.

— Доста нови неща си научил, приятелю.

 

 

— Информацията е отлична — каза Райън, докато прелистваше страниците.

— Самата аз също не съм предполагала подобен развой — съгласи се Мери Патриша Фоли.

— Как си?

Очите й заблестяха.

— Клайд вече напира. Чакам да ми изтече водата.

Джак вдигна поглед.

— Клайд?

— Така го наричам. Или може би я наричам. Все още не знам.

— Правиш ли упражненията си?

— Сигурно и Роки Балбоа не е бил в по-добра форма от мен. Ед току-що приключи с боядисването на детската стая. Люлката отново е сглобена. Всичко е готово, Джак.

— Колко отпуска ще си вземеш?

— Четири седмици. Или пък шест.

— Искам да вземеш малко от този материал за у дома — каза Райън, без да вдига поглед от втора страница.

— Щом ми плащаш — засмя се Мери Пат.

— Какво мислиш, МП?

— Мисля, че СПИНАКЪР е най-добрият ни източник на информация. Щом го казва, вероятно е истина.

— Да, но отникъде другаде няма нищо подобно.

— Именно затова се вербуват високопоставени агенти.

— Вярно — съгласи се Райън.

Докладът на агент СПИНАКЪР не можеше да бъде сравнен със земетресение. Той по-скоро приличаше на слаб трус, от който хората разбираха какво ги чака по-нататък. Откакто руснаците бяха дали тон за начало на реформите, Съветският съюз мигновено бе развил повсеместна политическа шизофрения. «Думата не е точна — каза си Райън. — По-скоро прилича на общо объркване.» На политическата сцена съществуваха пет ясно отделени един от друг сектора. Първо — истинските комунисти, убедени, че всяко отклонение от партийната линия е грешка. Някои ги наричаха ретрогради“. Второ — прогресивните социалисти. Те пък се стремяха да създадат социализъм с човешко лице. „Опит, който вече се провали в Масачузетс“ — помисли си сухо Райън. Трето — умерените центристи, желаещи капиталистическа пазарна икономика, подплатена със солидни социални помощи. Според икономистите това бе най-лошият вариант. Четвърто — реформаторите, които се бореха за минимални социални осигуровки и бурно развитие на капитализма. Но, от друга страна, значението на думата „капитализъм“ та сега се знаеше само в бързо разширяващия се престъпен свят. Пето — крайно десните, радетели на авторитарен режим. Преди седемдесет години именно тази форма на управление бе довела комунистите на власт. Групи те, изпадащи в двете крайности, притежаваха по около десет процента от местата в Конгреса на народните депутати. Останалите осемдесет процента от гласовете бяха сравнително равномерно разпределени между трите центристки групировки. Напълно естествено обаче различните въпроси разцепваха коалициите. Един от тях бе екологията, която винаги предизвикваше разгорещени дебати. Но като че ли най-парлив си оставаше въпросът за отделянето на републиките, които винаги досега са били под руско управление. В крайна сметка всяка от петте групи се раздели на по-малки политически образувания. Например напоследък в средите на крайната десница упорито се говореше за поканването на Романови в Москва. Те не искаха отново да ги сложат на трона, а просто да им поднесат полуофициалните си извинения за убийството на царското семейство. Или поне така твърдяха слуховете. Джак си мислеше, че авторът на идеята или е най-наивният хапльо, родил се след влизането на Алиса в заешката дупка, или пък е политик с опасно опростен начин на мислене. Хубавото в цялата история — както предаваше станция Париж на ЦРУ — бе, че великият княз на всички руснаци явно умееше да преценява политиците и се грижеше за сигурността си повече от спонсорите, които го канеха.

Лошото обаче идваше оттам, че политическата и икономическата ситуация в Съветския съюз изглеждаше напълно безнадеждна. А докладите на СПИНАКЪР й придаваха направо зловещ вид. Андрей Илич Нармонов явно се бе отчаял. Той вече нямаше избор, нямаше съюзници, нямаше идеи, нямаше време, нямаше пространство за маневри. Докладът твърдеше, че се занимава единствено с етническите проблеми. Бил стигнал дотам, че се опитвал да заздрави позициите си в силовите ведомства — МВД, КГБ и армията, — за да предотврати разпадането на империята със сила. Но според СПИНАКЪР армията не била много ентусиазирана от идеята, както и от половинчатия начин, по който Нармонов смятал да я осъществи.

Подозренията относно евентуалните политически амбиции на съветските военни датираха още от времето на Ленин. Те не бяха нещо ново. В края на тридесетте години Сталин бе провел чистка сред офицерския корпус. Според всеобщото мнение маршал Тухачевски не е представлявал никаква политическа заплаха и обвиненията са били поредният плод на Сталиновата злостна параноя. В края на петдесетте години Хрушчов бе постъпил по аналогичен начин, но без да прибягва до масови екзекуции. Към тази мярка го бе подтикнало желанието да ограничи производството на танкове и да заложи на ядреното оръжие. Нармонов също бе пенсионирал доста генерали и полковници. Така съкращаваше ненужните средства за отбрана и облекчаваше икономиката. Но в този случай съкращенията в армията се съпровождаха и от политически ренесанс. За пръв път в страната съществуваше реална политическа опозиция. Но в крайна сметка оръжието се намираше в ръцете на армията. Трето главно управление на КГБ е имало за цел именно предотвратяването на тази смущаваща възможност. Служителите му са били офицери, облечени във военна униформа, които са следели настроенията в армията. Но сега Трето главно управление бе бледа сянка на предишната си слава. Военните бяха успели да убедят Нармонов да го премахне, за да не пречи на превръщането на руската армия в професионална бойна единица, вярна на родината и новата конституция.

Историците неизменно квалифицираха епохата, в която живеят, като „време на промени“. „Е, поне за това са прави“ — помисли си Джак. Ако това не бе време на промени, то тогава какво, по дяволите, бе? Сега Съветите имаха възможността да избират между два политически и икономически свята. Те все още се колебаеха, люшкаха се, не знаеха по кой път да поемат. И това правеше политическата ситуация, в която се намират, опасно уязвима. „За какво?“ — запита се Джак.

„За абсолютно всичко, по дяволите.“

Според СПИНАКЪР Нармонов бил принуден да сключи сделка с армията, която агентът смяташе за „ретроградна“. Първа група. „Съществува опасност — продължаваше той — Съветският съюз да се превърне в полумилитаризирана държава, която потиска прогресивните си елементи.“ Освен това смяташе, че Нармонов вече е изгубил търпение.

— Казва, че е разговарял с Андрей Илич на четири очи — посочи Мери Пат. — По-добра разузнавателна информация просто не съществува.

— И това е вярно — отвърна Джак. — Но все пак сведенията му са доста тревожни, нали?

— Лично аз не се притеснявам от реставрация на марксистката идеология. Това, което наистина ме тревожи…

— Знам. Гражданската война.

„Гражданска война в страна с тридесет хиляди ядрени бойни глави. Звучи весело.“

— Подходът ни е да отпускаме на Нармонов необходимата му свобода на действие, но ако нашият човек е прав, то тогава може би постъпваме погрешно.

— А какво мисли Ед?

— Мнението му е като моето. Вярваме на Кадишев. Все пак аз съм го вербувала. Абсолютно всеки негов доклад е минавал както през моите, така и през ръцете на Ед. Той ни дава информация. Умен е, в добра позиция, много проницателен и нахакан. Спомняш ли си да ни е давал погрешни сведения?

— Не — отвърна искрено Райън.

— Нито пък аз, Джак.

Заместник-директорът се отпусна в стола си.

— За бога, просто съм влюбен в лесните решения… Не знам, МП. Когато се срещнах с Нармонов… Той е много упорит, умен и действен човек. Просто има куража да върши работата си.

— Но човешките възможности не са безкрайни — усмихна се Мери Пат. — Понякога хората се уморяват. Просто губят форма. Стресът, продължителната работа, недоспиването… Животът ни изстисква. Защо, мислиш, си вземам отпуска? Бременността ми идва точно навреме, за да ми даде оправдание. Е, разбира се, раждането не прилича на екскурзия, но аз сменям обстановката за около месец. Сблъсквам се с действителността вместо с всекидневната работа в управлението. Това е преимуществото ни пред мъжете, док. Вие не можете да се откъснете толкова лесно като нас. Не мислиш ли, че именно там се крие проблемът на Андрей Илич? Има ли към кого да се обърне за съвет? Има ли от кого да поиска помощ? Той тъпче на едно и също място вече от доста време. Опитва се да се справи с влошаващото се положение, но вече няма сили. Ето това ни казва СПИНАКЪР и думите му съвпадат с фактите.

— Само дето не сме го чували от никое друго място.

— Но той е най-добрият ни източник на подробности от кухнята.

— Доводът ти просто затваря омагьосания кръг, в който се намираме, Мери Пат.

— Док, разполагаш с доклада, а знаеш и мнението ми — каза госпожа Фоли.

— Разбира се, мадам — отвърна Джак и остави папката на бюрото си.

— И какво смяташ да им кажеш? — „Те“ бяха висшата тройка на изпълнителната власт — Фаулър, Елиът, Талбът.

— Мисля, че ще използвам твоята оценка. Не съм напълно съгласен с нея, но не разполагам с аргументи за оборването й. Освен това последния път, когато застанах срещу теб, именно аз оплетох кълчищата.

— Знаеш ли, че си много добър шеф?

— А пък ти отлично умееш да ме подработваш.

— Е, на всекиго може да се случи — отвърна госпожа Фоли и с мъка се изправи. — Сега трябва да се дотътря до кабинета си.

Джак също стана и побърза да й отвори вратата.

— Кога трябва да родиш?

— На тридесет и първи октомври — усмихна му се тя. — Празникът на Вси светии. Но винаги закъснявам и все се раждат големи.

— Е, внимавай тогава.

Джак я изгледа, докато се отдалечи, и се отправи към кабинета на директора.

— Хвърли един поглед на това.

— Нармонов? Чух, че е пристигнал нов доклад на СПИНАКЪР.

— Точно така, сър.

— Кой ще напише отчета за него?

— Аз — отвърна Джак. — Първо обаче искам да сверя някои неща.

— Утре ще ходя надолу. Бих искал дотогава да е готов.

— Ще го свърша още тази вечер.

— Добре. Благодаря, Джак.

 

 

„Това е мястото“ — каза си Гюнтер по средата на първата четвърт. Стадионът приютяваше шестдесет и две хиляди седемстотин и седемдесет запалянковци. Бок видя още около хиляда човека, които продаваха напитки и закуски. Мачът не бе важен, но американците явно се отнасяха към футбола си с не по-малко уважение, отколкото европейците към своя. Учудващо много хора бяха нашарили лицата си с цветовете на местния отбор. А неколцина дори бяха голи до кръста с изрисувани върху телата фланелки, по които ясно се открояваха големите цифри на номерата, характерни за американския футбол. По оградата, близо до първия ред, висяха най-различни окуражителни лозунги. На терена имаше жени, подбрани с оглед на танцувалните им способности, както и по някои физически качества, които даваха тон на агитките. Бок стана свидетел на една доста странна демонстрация, наречена „вълната“.

Освен това научи и някои неща за господстващото положение на американската телевизия. Огромната разнородна тълпа хрисимо се съгласяваше с прекъсванията, през които Ей Би Си пускаше рекламите си. Подобен инцидент би предизвикал бунт дори и сред най-възпитаните европейски запалянковци. Телевизията дори се използваше при ръководството на играта. Теренът бе буквално осеян със съдии, облечени в раирани фланелки. Те бяха следени от камерите и както обясни Ръсел, друг съдия се занимавал с преглеждането на видеозаписите от мачовете, за да открие евентуални грешки при ръководството. Освен всичко това два големи екрана, монтирани на стадиона, повтаряха спорните моменти, за да може и тълпата да прецени доколко е вярно съдийското решение. Ако някой се опиташе да приложи всички тези мерки в Европа, със сигурност на всеки мач щеше да има жертви сред съдиите и запалянковците. Странната смесица между ревностен ентусиазъм и кротка цивилизованост се стори доста странна на Бок. Мачът не му се видя много интересен, макар че Ръсел явно бе на друго мнение. Разюзданото насилие, демонстрирано от американските футболисти, бе накъсано от дълги периоди на пасивност. Редките прояви на буен характер бяха обуздавани до голяма степен и от факта, че състезателите трябваше да използват поне пистолет, за да пробият защитната екипировка на съперника си. Всички футболисти без изключение изглеждаха огромни. Едва ли на терена имаше човек под сто килограма. Но макар и наглед тромави и непохватни, халфовете, пък и другите състезатели демонстрираха завидна пъргавост и бързина. И въпреки всичко правилата си оставаха неразбираеми. Бок и не положи много усилия да ги схване, тъй като спортът не го привличаше особено. Като дете бе играл европейски футбол, но спомените от него отдавна бяха избледнели.

Гюнтер отново съсредоточи вниманието си върху стадиона. Той представляваше масивно и впечатляващо съоръжение с извита над него стоманена козирка. Седалките бяха застлани с тънки възглавнички. Имаше достатъчно много тоалетни и впечатляващ брой павилиончета, където продаваха предимно слаба американска бира. Общият брой на присъстващите бе около шестдесет и пет хиляди души, включително полицаите, продавачите и телевизионните екипи. Околните сгради… Бок разбра, че ако иска да предвиди приблизителния брой на очакваните жертви, ще трябва да се запознае с ефектите от ядреното оръжие. Щяха да бъдат най-малко сто хиляди. Сигурно и повече. Достатъчно. Той се зачуди колко ли от сегашните зрители щяха да бъдат между тях. Вероятно повечето. Щяха да си седят на седалките, да пият студената си и слаба бира и да дъвчат фъстъци и кренвирши Бок бе участвал в два самолетни атентата. При първия бе взривен по време на полет един въздушен лайнер, а вторият — опит за отвличане на самолет — завърши доста безславно. Тогава също си представяше жертвите, които са удобно настанени и предъвкват храната си, докато гледат филма, прожектиран по време на полета. Те са спокойни, защото въобще не подозират, че животът им изцяло зависи от някакви непознати хора. Те просто не знаят нищо. Именно в това беше красотата. Той знаеше, а те — не. Той властваше над човешкия живот. „Сигурно, докато оглежда тълпите отгоре, Бог се чувства точно така“ — помисли си Гюнтер. Той бе жесток и безчувствен Бог, но истинският също бе жесток и безчувствен, нали? Да, точно това бе мястото.