Том Кланси
Всички страхове (27)

25.
РЕШЕНИЕ

— И за какво са им тези? — попита вторият офицер и погледна към товарната палуба.

— Май ще ги използват за покрив на храм. Предполагам, че е доста малък — добави първият офицер. — Докога ще растат тези вълни?

— Щеше ми се да се движим по-бавно, Пит.

— Вече два пъти говорих с капитана. Той разправя, че трябвало да гоним разписание.

— Да отиде и да го каже на скапания океан.

— Предполагам, че не му е дошло наум. Нима има на кого да се оплачеш?

Вторият офицер, който в момента бе на вахта, изръмжа. Първият офицер — който бе и пръв помощник-капитан — бе дошъл на мостика, за да огледа положението. Това спадаше към задълженията на капитана, но Господарят на кораба в момента спеше.

„Джордж Макреди“ се бореше с десетметровите вълни и се опитваше да поддържа скорост от двадесет възела. Въпреки пълната мощност, с която работеха машините му обаче, това не му се отдаваше. Небето бе мастиленочерно, но луната все пак успяваше от време на време да надникне през дупките между облаците. Всъщност бурята едва сега започваше, но вятърът вече духаше със скорост седемдесет възела, а морето бушуваше още повече. Двамата офицери решиха, че се касае за обикновена за Северния Пасифик буря. Нищо обаче не бе в рамките на нормалното. Температурата на въздуха бе някакви си мизерни десет градуса по Фаренхайт^[1], а летящите пръски замръзваха във въздуха и тракаха по прозорците на мостика като сачми по време на ловния сезон. Единственото хубаво в цялата работа бе, че вълните се разбиваха в носа. „Джордж М“ бе товарен кораб, а не пътнически лайнер и не разполагаше със стабилизатори. Всъщност като цяло пътуването съвсем не бе лошо. Надстройката бе в задната част на кораба и това до голяма степен намаляваше клатенето, което обикновено се получава в бурно море. Освен това не позволяваше на офицерите да следят внимателно положението в предната част. Безбройните пръски, носещи се навсякъде, допълнително влошаваха видимостта.

Заедно с тези проблеми имаше и още някои интересни особености. Когато носът се врежеше във висока вълна, скоростта на кораба намаляваше. Но поради големината на дървовоза носът забавяше движението си по-бързо от кърмата. При това силите, намаляващи скоростта на кораба, срещаха съпротивата на корпуса, който ужасно скърцаше. Всъщност той се огъваше с няколко сантиметра. Човек трудно може да си представи подобно нещо, докато не го види с очите си.

— Известно време плавах на самолетоносач. Той се огъваше с около тридесет сантиметра в средата. Веднъж…

— Погледнете право напред, сър — извика рулевият.

— Мамка му! — изкрещя вторият офицер. — Вълна убиец!

Тя беше точно пред тях — петнадесетметрова вълна на около сто метра от тъпия нос на „Джордж М“. Това бе често срещано явление. Когато се съберат две вълни, те обикновено увеличават височината си, задържат се така няколко секунди и след това вълната убиец се разпада… Носът се повдигна от една средно голяма вълна и се смъкна точно пред връхлитащата зелена стена.

— Нанизахме се!

Корабът просто нямаше време да се качи върху вълната. Зелената водна маса мина през носа, сякаш той въобще не съществуваше, и продължи да напредва през сто и петдесетте метра палуба, които я деляха от надстройката. Двамата офицери гледаха като омагьосани. За кораба нямаше опасност поне засега. Зелената вода мина през съоръженията, прикрепящи товара, със скорост около тридесет мили в час. Дървовозът отново започна да се огъва, тъй като носът бе ударил долната част на вълната и бе намалил скоростта си. Всъщност носът бе все още под водата, защото вълната бе по-широка, отколкото висока. Сега огромната водна маса напредваше към боядисаната в бяло метална скала — перпендикулярна на оста й на движение.

Гребенът на вълната не успя да достигне капитанския мостик, но удари прозорците на офицерските каюти. В един момент бялата пелена от пръски отдели надстройката от останалия свят. Това продължи само секунда, която за екипажа се превърна в минута. Когато пяната изчезна, палубата бе все още на мястото, макар и покрита с морска вода, изтичаща през отворите в борда. „Джордж М“ се наклони с петнадесет градуса и отново се изправи.

— Свалете скоростта на петнадесет възела. На моя отговорност — заповяда първият помощник.

— Разбрано — отвърна кормчията.

— Няма да позволя да потопим кораба, докато съм на мостика — прибави офицерът.

— Правилен ход. Пит.

Вторият офицер погледна към контролния пулт, за да провери дали някоя от аварийните лампички не свети. Нямаше проблеми. Корабът бе построен така, че да издържи на доста по-големи натоварвания, но бдителността в морето никога не бе излишна.

— Всичко е наред, Пит.

Телефонът иззвъня.

— Мостика. Първият помощник слуша.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита главният механик.

— Някаква голяма вълна — отвърна лаконично Пит. — Има ли някакви проблеми при теб?

— Сериозно ли? Та тя направо огъна предната преграда. За малко да си изям илюминатора. Стъклото му май е пукнато. Защо не намалим малко? Да не сме на рали? Не ми се иска да спя в мокри чаршафи.

— Вече наредих.

— Добре.

Главният механик затвори телефона.

— Какво става?

Капитанът бе дошъл на мостика по пижама и халат. Водата от палубата бе почти напълно изтекла обратно в морето.

— Петнадесет-двадесетметрова вълна. Свалих скоростта до шестнадесет. Двадесет възела са твърде много за тези атмосферни условия.

— Сигурно си прав — изръмжа капитанът.

Всеки час в повече на пристанището означаваше нови петнадесет хиляди долара, а собствениците не обичаха допълнителните разходи.

— Вдигни я пак при първа възможност — каза капитанът и тръгна, преди да са му измръзнали краката.

— Тъй вярно — отвърна на вратата Пит.

— Скорост 15,8 възела — докладва кормчията.

— Много добре.

Двамата офицери седнаха пак на столовете и засърбаха кафето си. Преживяването не ги бе изплашило, а само пооживило. Оттук пръските, осветени от лунната светлина, изглеждаха великолепно. Първият помощник погледна към товарната палуба. Трябваха му няколко секунди, за да разбере.

— Запали осветлението!

— Какво става?

Вторият офицер стана, направи две крачки и включи прожекторите на палубата.

— Е, поне една е останала.

— Една от…

Младшият офицер погледна надолу.

— О, останалите три…

Първият помощник поклати глава. Нима силата на водата можеше да бъде описана?

— Веригите бяха много здрави, а ги е скъсала като конци. Страхотно!

Вторият офицер вдигна телефона и натисна един от бутоните.

— Товарът на палубата току-що е паднал през борда. Направете проверка за целостта на предната част от надстройката.

Нямаше нужда да добавя, че проверката трябваше да бъде извършена от вътрешната страна.

След един час стана ясно, че са извадили късмет. Ударът от палубния товар бе попаднал точно в частта от надстройката, укрепена със здрави стоманени греди. Повредата бе незначителна — малко изчукване и един ден боядисване щяха да свършат работа. Това, разбира се, съвсем не променяше факта, че някой трябваше да отреже ново дърво. Три от четирите трупи ги нямаше и японският храм щеше да почака.

Трите трупи, все още вързани една за друга, вече бяха далеч зад „Джордж Макреди“. Те все още бяха сурови, а просмукващата се морска вода ги правеше още по-тежки.

 

 

Кети Райън видя колата на мъжа си, която спря отвън. Тя вече бе преодоляла раздразнението си от Джак. Сега бе наранена. Той не искаше да говори за случая — по-точно не искаше да й обясни, да се извини. Опитваше се да се преструва, че… Какво? Освен това от време на време казваше, че не е добре, че се чувства изморен. Кети искаше да обсъдят всичко, но не знаеше откъде да започне. Доктор Карълайн Райън бе наясно, че мъжкото его е крехко и че това е най-чупливата част от него. Сигурно проблемът бе съчетание от стрес, умора и пиене. Джак не бе робот. Той се изморяваше. Кети бе забелязала симптомите още преди няколко месеца. Всеки ден по два и половина, дори три часа пътуване с кола. Фактът, че има шофьор, облекчаваше напрежението, но не достатъчно. Три часа в повече той бе далеч. Мислеше, работеше, отсъстваше от дома си.

„Помагам ли му или го наранявам? — питаше се тя. — Грешката не е ли и моя?“

Кети влезе в банята и се погледна в огледалото. Е, разбира се, вече не бе розовобузесто момиченце. Тревогата бе изписала малки бръчки около устата и очите й. Трябваше да коригира диоптрите на очилата си. По време на процедурите започваше да я боли глава. Кети знаеше, че главоболието може би е резултат от проблемите с очите. Но както и повечето хора, тя постоянно страдаше от недостиг на време и отлагаше прегледа при някой от колегите си от института „Уилмър“. „И постъпвам глупаво“ — призна си тя. Очите й обаче бяха все още доста хубави. Добре, че поне цветът им се бе запазил въпреки напрежението, на което ги подлагаше професията й.

Освен това бе достатъчно слаба. Нямаше да й навреди, ако свали два-три килограма или пък ако ги сложи на гърдите си. Кети бе дребногърда жена от дребногърдо семейство, в свят, който припадаше по кравешки вимета, Обичайната й шега, че бюстът е обратнопропорционален на размера на мозъка, бе просто защитен механизъм. Тя мечтаеше за по-големи гърди, също както и всеки мъж мечтае за по-голям пенис, но Бог или пък гените й ги бяха отказали. Въпреки това Кети никога не би се подложила на суетния позор на хирургията. Пък и не одобряваше методите й. Прекаленото количество силиконови подплънки предизвикваше усложнения.

Останалата част от нея… Косата, разбира се. Тя вечно се намираше в безпорядък, но лекарската дисциплина й отнемаше всякаква възможност да полага по-големи грижи за нея. Косата й все още бе руса, къса и много мека. В случаите, в които Джак й обръщаше внимание, той я харесваше. Лицето й въпреки малките бръчки все още бе хубаво. Краката й също бяха хубави, а постоянното ходене пеш в „Хопкинс-Уилмър“ като че ли ги постегна. Кети заключи, че не изглежда толкова зле, за да разлайва кучетата, покрай които минава. В интерес на истината все още бе доста привлекателна. Поне колегите й в болницата мислеха така. Дори смяташе, че някои от дипломиращите се студенти по медицина я ухажват. Във всеки случай не избягват срещите с нея.

Освен това бе добра майка. Въпреки че в момента Сали и малкият Джак спяха, тя не забрави да надникне в стаята им. При постоянното отсъствие на Джак Кети всячески се стремеше да запълни празнината, оставена от него. Дори играеше бейзбол със сина си (Джак се почувства доста гузен, когато разбра). Ако имаше време, готвеше вкусни ястия. Кети или вършеше сама цялата работа в къщата, или пък „се договаряше“ — израз на Джак — с домашни помощници. И в двата случая обаче тя бе тази, която се грижи за дома им.

Кети все още обичаше съпруга си и му го показваше. Освен това смяташе, че има добро чувство за хумор. Не си позволяваше да изпада в депресии. Не пропускаше възможността да се докосне до Джак, а като лекар знаеше как да го направи. Говореше с него, питаше го за мнението му по този или онзи въпрос, показваше му обичта си и уважението към позициите, които защитава. Джак не можеше да има и капчица съмнение, че Кети все още е неговото момиче. Всъщност го обичаше с цялата любов, на която е способна една съпруга. Кети разбра, че не върши нищо неправилно.

Тогава защо не можеше…

Лицето в огледалото бе повече озадачено, отколкото измъчено. „Какво още мога да направя?“ — запита се тя.

„Нищо.“

Кети се опита да прогони мислите си. Започваше нов ден. Трябваше да приготви децата За училище, а значи и закуска, още преди да ги събуди. Кети не смяташе, че задълженията в съпружеския живот са разпределени справедливо. Тя бе хирург — професор по хирургия! — но освен това бе и майка с всички произтичащи от това грижи, които съпругът й не споделяше. Не и в ранните сутрини на делниците. Е, такава беше женската съдба. Тя облече халата си и отиде в кухнята. И двете й деца обичаха овесена каша и нямаха нищо против полуфабрикатите. Тя кипна водата и я остави на бавен огън, докато ги събуди. След десет минути Сали и малкият Джак бяха измити, облечени и на път към кухнята. Сали пристигна първа и веднага включи телевизора на канала „Дисни“. Сега Кети разполагаше с десет минути за сутрешното си кафе и за вестника.

В долния десен ъгъл на първа страница имаше някакви статия за Русия. „Може би това е едно от нещата, които тревожат Джак.“ Тя реши да я прочете. Може би щеше да поговори с него, да разбере защо е толкова… откъснат от нея?

„… разочаровани от безсилието на ЦРУ да осигури нужната информация по проблема. Има и слухове за предприето разследване. Служител от администрацията потвърди сведенията, че висш функционер на ЦРУ е заподозрян във финансови злоупотреби и сексуална разпуснатост. Името на функционера не бе споменато, но той без съмнение заема много отговорен пост и координира информацията за администрацията…“

„Сексуална разпуснатост?“ Какво означаваше това? Кой беше този човек?

„Той.“

„Много отговорен пост и координира…“

Това бе Джак. Това бе съпругът й. Именно тази фраза използваха за хора с неговото служебно положение. Кети внезапно разбра, че съмненията й са верни.

„Джак… ходи по жени? Моят Джак?“

Не беше възможно.

Нали?

Неспособността му да изпълни мъжките си задължения, умората, пиенето, отчуждеността? Нима причината да не може… Дали го привлича друга?

Не беше възможно. Не и Джак. Не и нейният Джак.

Но защо тогава… Тя все още бе привлекателна — всички го казваха. Все още бе добра съпруга — в това не можеше да има съмнение. Джак не беше болен. Тя щеше да долови симптомите — Кети бе лекар, при това добър, и нямаше да пропусне болестта. Тя наруши принципите си, за да бъде мила с него, за да му говори, да му каже, че го обича и…

Бе невероятно, но възможно.

Да.

Не. Кети остави вестника и отпи от кафето си. Не беше възможно. Не и нейният Джак.

 

 

Течеше последният час на последната фаза от обработката на детайлите. Гусн и Фром наблюдаваха струга с добре прикрита възбуда, която на пръв поглед приличаше на опиянение. Фреоновата течност, обливаща въртящия се метал, им пречеше да видят продукта, който вече беше почти готов. Те се взираха усилено, макар отлично да знаеха, че с нищо повече не могат да помогнат. Частта от плутония, която се обработваше в момента, бе скрита от погледите им от друго парче метал. Но дори и да не бе така, и двамата знаеха, че зрението им е твърде слабо, за да забележи евентуални отклонения. И Гусн, и Фром се взираха в данните, подавани от компютъра. Показваните отклонения влизаха в рамките на дванадесетте ангстрьома, определени от хер доктор Фром. Все пак трябваше да вярват на компютъра, нали?

— Само още няколко сантиметра — каза Гусн на Бок и Куати, които се присъединиха към тях.

— Ти не ни обясни втората част от елемента — обади се командирът. Напоследък той бе започнал да нарича бомбата „елемент“.

Фром не бе много доволен от прекъсването, но се обърна.

— Какво искаш да знаеш?

— Разбирам как протича първата, но не и втората реакция — отвърна просто и разумно Куати.

— Много добре. Теоретичната страна е доста проста стига веднъж да се разбере принципът. Именно това е било трудното — да се открие принципът. В началото се е смятало, че вторичната реакция е въпрос на температура. В крайна сметка именно тя е определяща за центъра на звездата. Всъщност обаче не е съвсем така. Първите теоретици са пренебрегнали ролята на налягането. От нашата гледна точка грешката им изглежда детинска, но откривателската работа е много по-трудна, отколкото ни се струва. Ключът към вторичната реакция е овладяването на енергията по такъв начин, че да може едновременно с превръщането й в налягане да се използва топлината и освен това да се измени посоката й на деветдесет градуса. Задачата съвсем не е лесна, тъй като става въпрос за седемдесет килотона енергия — каза самодоволно Фром. — Както и да е, от теоретична гледна точка вторичната реакция не е толкова трудна, за колкото се смята. Прозрението на Улам и Телер е било просто, както и повечето велики открития. Налягането е температура. Заслугата им е, че са разбрали истината: тайната, която търсят, просто не съществува. След като веднъж си проумял принципа, остава само черната работа. Изработването на бомбата изисква математически, а не технически умения. Най-трудната част е да се направи преносима. Ето това е работата на инженера — натърти Фром.

— Пластмасовите сламки ли? — обади се Бок, който знаеше, че сънародникът му иска да чуе въпроса. Той бе самовлюбен глупак.

— Не мога да бъда категоричен, но смятам, че те са мой личен принос. Материалът е идеален. Лек, кух и гъвкав. — Фром отиде до масата и се върна с една от „сламките“. — Основният материал е полиетилен. Отвън сме го покрили с мед, а отвътре — с родий. Дължината на „сламката“ е шестдесет сантиметра, а вътрешният диаметър малко под три милиметра. Хиляди от тях ограждат втората степен на устройството. Съединени са на снопчета, прегънати на сто и осемдесет градуса, в геометрична фигура, наречена „хеликс“. Хеликсът е много полезна форма. Той може да насочва енергията, като същевременно запазва способността си да излъчва топлина във всички посоки.

Куати си помисли, че всеки инженер е нереализирал се учител.

— И какво правят? — попита той.

— Така… първата емисия е от масирана гама радиация. Веднага след нея идват рентгеновите лъчи. И в двата случая става дума за високоенергийни фотони — квантови частици, които носят енергия, но нямат маса…

— Светлинни вълни — обади се Бок, спомняйки си за училищните уроци по физика.

— Точно така — кимна Фром. — Светлинни вълни, но натоварени с изключително много енергия и с по-висока честота. Така че още в началото ще разполагаме с голямо количество енергия от първичната реакция. Част от нея можем да насочим в помощ на вторичната посредством каналите, които сме изработили. Повечето от нея, разбира се, ще се изгуби, но всъщност на нас ще ни бъде достатъчно незначително количество. Рентгеновите лъчи проникват в сламките. Повечето от енергията им се абсорбира от металното покритие, а част от нея се отразява от полегатите повърхности и продължава надолу, където също се абсорбира. Полиетиленът на свой ред също поглъща доста енергия. И какво, мислите, става?

— След поглъщането на толкова много енергия трябва да последва експлозия — отвърна Бок, преди Куати да успее да реагира.

— Много добре, хер Бок. Когато сламките експлодират — всъщност те се превръщат в плазма, — плазмата бързо се разстила по цялата им дължина. Така аксиалната енергия от първичната реакция се превръща в радиална във вторична.

Куати внезапно бе осенен от прозрение.

— Гениално, но губите половината енергия. Онази, която се излъчва навън.

— И да, и не. Тя образува нещо като енергийна бариера, която ни е нужна. След това урановите перки около корпуса на втората степен също се превръщат в плазма. Тя е част от същия енергиен поток, но се появява по-бавно, тъй като масата на перките е по-голяма. Плазмата е с по-голяма плътност и се свива навътре. Самият корпус на втората степен има два сантиметра вакуум. Така че сгъстяващата се навътре плазма получава, тъй да се каже, „летящ старт“.

— Значи ще използваме енергията от първичната реакция, насочена под прав ъгъл, за същата функция, която са изпълнили преди експлозивите? — попита Куати.

— Прекрасно, командире! — отвърна Фром достатъчно покровителствено, за да бъде забелязано от всички. — Сега разполагаме с относително тежка маса плазма, която натиска навътре. Вакуумната дупка й дава възможност да се засили, преди да се удари във втората степен. От удара втората степен се свива. Тя е изработена от литиев деутерид и литиев хидрат, покрити с тритий и заобиколени от уран-238. Всичко това ще бъде смачкано от вътрешния взрив на плазмата. Бомбардират го и неутроните от първичната реакция. Комбинацията от налягане, висока температура и бомбардиране с неутрони предизвиква трансформация на лития в тритий. Тритият от свои страна незабавно започва да се топи и освобождава огромни количества високоенергийни неутрони и енергия. Неутроните атакуват уран-238, от което се получава бърза верижна реакция, прибавяща нова мощ към втората степен.

— Ключът към всичко, както обясни хер Фром — намеси се Гусн, — е Правилното управление на енергията.

— Сламки — изкоментира лаконично Бок.

— Да. И аз казах същото — обади се пак Гусн. — Идеята е брилянтна. Все едно да построиш мост от хартия.

— А каква е силата на втората степен? — попита Куати. Той не разбираше от физика, но проумя последното обяснение.

— Първичната реакция ще произведе приблизително седемдесет килотона. Вторичната — около четиристотин шестдесет и пет килотона. Цифрите са ориентировъчни, защото в оръжието са допустими отклонения, а нямаме възможност по опитен път да установим реалните резултати.

— Сигурен ли сте в действието на оръжието?

— Абсолютно — отвърна Фром.

— Но нали казахте, че без опити…

— Командире, от самото начало знаех, че няма да имам необходимите условия за експерименти. В ГДР се сблъскахме със същия проблем. Поради това направих проекта по-сигурен от необходимото. Някъде съм се застраховал с около четиридесет, а другаде с над сто процента. Трябва да знаете, че американските, английските, френските и дори съветските оръжия с мощност като нашето са в най-лошия случай пет пъти по-леки. Подобна прецизност в размера и ефективността се постига само след усилени експерименти. Физиката на бомбата е напълно ясна. Инженерните рационализации са плод на практика. Както забеляза хер Гусн, тук има доста общи неща със строежа на един мост. В античността римските мостове са били доста неефикасни. Според сегашните специалисти римляните са използвали ненужно много камъни и оттам ненужно много труд. Оттогава досега сме се научили да строим доста ефикасни мостове с по-малко труд и материали. Но не забравяйте, че някои римски мостове са се запазили и до днес. Макар и неефективни, те продължават да обслужват хората. Бомбата, която ви направих, е пълна загуба на материали, но въпреки това ще работи, както обещах.

В този момент стругът спря и всички глави се обърнаха към него. Зелената сигнална лампичка светеше. Задачата бе изпълнена, Фром се отдалечи, за да каже на работниците, че могат да източат фреона от системата. След пет минути предметът, изработен с толкова любов и грижи, вече се виждаше. Механичната ръка го приближи до предпазното стъкло. Бе готово.

— Великолепно — не се сдържа Фром. — Ще огледаме внимателно плутония и тогава ще пристъпим към сглобяването. Meine Herren^[2], трудното е вече зад нас.

Манфред си помисли, че в такива моменти не може без бира и тогава изведнъж се сети, че още не се е сдобил с паладий.

Подробности, подробности. Но те бяха същността на инженерството.

 

 

— Какво става, Дан? — попита Райън по секретния телефон.

Той бе пропуснал да прочете обвинителната статия у дома си, но тя го чакаше на бюрото в кабинета му като част от „Бърд“.

— Със сигурност не идва от нас, Джак. Това са си ваши вътрешни проблеми.

— Току-що разкъсах на парчета директора по секретността. Той също твърди, че не знае нищо. Какво, по дяволите, означава „функционер на много отговорен пост“?

— Означава, че този Холцман е попрекалил с епитетите. Виж Джак, вече говорихме достатъчно. Знаеш, че не мога да обсъждам неприключили разследвания.

— Не ме е грижа за това. Някой се е раздрънкал пред пресата и този „някой“ явно не страда от липса на секретна информация. Холцман веднага трябва да бъде разпитан! — изкрещя Джак в слушалката.

— Защо не успокоиш топката, синко?

Райън си пое дълбоко дъх и се опита да не се поддава на емоциите си. В крайна сметка Холцман не бе виновен.

— Извинявай, просто не се сдържах.

— Каквото и разследване да тече в момента, Бюрото няма нищо общо с него.

— Говориш сериозно, нали?

— Имаш думата ми, че е така — отвърна Мъри.

— Това е добре, Дан.

Райън се успокои още повече. Щом не беше ФБР или пък собственият им отдел по секретността, значи част от статията бе пълна измислица.

— От кого може да е излязло?

Джак нервно се изсмя.

— От кого може ли? Поне от десет-петнадесет човека на Хълма, около пет в Белия дом и от двадесет до четиридесет в ЦРУ.

— Значи другата част може да е просто за блясък или пък е за уреждане на нечии сметки.

Мъри не питаше, а просто констатираше. Според него поне една трета от публикациите в пресата имаха за цел да предизвикват скандали.

— Достоверен ли е източникът?

— Не забравяй, че телефонът не е чак толкова сигурен.

— Ясно. Виж, мога да подпитам Холцман внимателно и полуофициално. Той е добър човек, с чувство за отговорност и е професионалист. Можем да поговорим с него на чашка и да го убедиш, че подобни разкрития са опасни както за служителите, така и за работата като цяло.

— Ще трябва да се посъветвам с Маркъс за това.

— А аз пък с Бил, но той ще се навие.

— Добре, ще поговоря с директора и ще ти звънна по-късно.

Райън затвори телефона и отново отиде в кабинета на Кабът.

— Видях го — посрещна го той.

— Нито Бюрото, нито пък нашите хора знаят нещо за подобно разследване. Предположението ми е, че скандалната част от статията е просто за камуфлаж. Останалото обаче касае сведения, предадени ни от СПИНАКЪР. Именно по такъв начин губим агентите си.

— Какво предлагаш? — попита директорът.

— Двамата с Дан Мъри ще поговорим неофициално с Холцман. И ще го предупредим, че навлиза в забранена територия. Ще го помолим да не публикува повече подобна информация.

— Ще го молим?

— Разбира се. Кой може да заповядва на журналистите? Предполагам, само собственикът на вестника — отговори си сам Джак. — Аз всъщност никога не съм прибягвал до подобни методи, но Дан явно има опит. Идеята е негова.

— Ще трябва да попитам какво мислят горе — каза Кабът.

— По дяволите, Маркъс, ние сме това „горе“.

— Но не можем да се занимаваме с пресата. Тук трябва разрешение от другаде.

— Чудесно. Скачай в колата и потегляй да ги молиш. Само не забравяй да си измислиш хубави реплики.

Райън се обърна и излетя от кабинета, преди Кабът да бе успял да се изчерви от обидата.

През няколкото метра, които деляха кабинета му от кабинета на директора, Джак не можа да укроти треперещите си ръце. „Не може ли да се съгласи с мен поне един-единствен път?“ Напоследък всичко вървеше нагоре с краката. Джак удари с юмрук по бюрото си и болката леко го успокои. Оставаше само малката операция на Кларк, която май се развиваше според очакванията. Колкото и незначителна да изглеждаше тази утеха, тя все пак бе по-добре от нищо.

Но не много. Джак погледна снимката на семейството си.

— По дяволите — изруга на глас той.

Не можеше да получи подкрепата на Кабът. Бе се превърнал в лош баща и със сигурност изоставаше в съпружеските си задължения.

 

 

Лиз Елиът прочете статията на първа страница и остана доста доволна. Холцман бе свършил работата си точно според очакванията й. Колко лесно се манипулираха журналистите! Макар и с известно закъснение Лиз видя възможностите, които й се откриваха по този начин. Маркъс Кабът бе несигурен. Ако успееше да го лиши и от единствената му подкрепа, ЦРУ можеше да бъде напълно под неин контрол. Звучеше хубаво.

Премахването на Райън от поста му вече не бе продиктувано само от злоба, въпреки че мотивът й си оставаше именно такъв. Именно Райън бе отхвърлил няколко молби на Белия дом. Пак той я прескачаше като инстанция и говореше направо с конгресмените по някои вътрешни въпроси… и отново Райън й пречеше да се сближи с ЦРУ. Когато го махнеше от пътя си, щеше да заповядва — да прави „предложения“ — на Кабът, който щеше да ги изпълнява без капчица съпротива. Денис Банкър щеше да си остане с отбраната и тъпия си футболен отбор. Брент Талбът — в Държавния департамент. Елизабет Елиът щеше да разполага с апарата за национална сигурност, защото притежаваше не само слуха, но и всички други сетива на президента.

— Директорът Кабът е тук.

— Пуснете го — каза Лиз.

Тя стана и се приближи към вратата.

— Добро утро, Маркъс.

— Здравейте, доктор Елиът.

— Какво те води насам? — попита тя и махна с ръка към канапето. — Сядай.

— Статията във вестника.

— Четох я — осведоми го съветничката по националната сигурност със съпричастен тон.

— От когото и да е излязла информацията, тя сериозно застрашава един от най-важните ни агенти.

— Знам. Може да се е изпуснал някой от вашите хора. Нали в статията пишеше за някакво вътрешно разследване?

— Не, не е от нас.

— Така ли?

Доктор Елиът се облегна. Пръстите й се заиграха със синьото копринено шалче, което носеше на врата си.

— Кой може да е тогава?

— Не знам, Лиз.

Кабът изглеждаше още по-объркан, отколкото можеше да се очаква. „Може би — помисли си игриво тя — си мисли, че той е обект на разследването? Интересна идея.“

— Искам да говорим с Холцман.

— Какво означава това?

— Имам предвид, че със съдействието на ФБР можем неофициално да го предупредим, че се държи безотговорно.

— Чия е идеята, Маркъс?

— На Райън и Мъри.

Тя замълча за момент, сякаш обмисляше положението.

— Не мисля, че предложението е уместно. Знаеш какви са репортерите. Ако ще ги удряш, по-добре ударът ти да попадне точно в целта… хмм. Мисля, че мога да се справя с положението. Ако ми разрешиш, разбира се.

— Проблемът е изключително сериозен. СПИНАКЪР е много важен агент.

Вълнението понякога караше Кабът да се повтаря.

— Знам. Райън бе абсолютно категоричен за това. Все още ли не сте потвърдили сведенията му?

Кабът поклати глава.

— Не. Джак ходи в Англия и е помолил Интелиджънс сървис да се поослуша, но не очакваме да открият нещо.

— Какво искаш да кажа на Холцман?

— Че е възможно да компрометира изключително ценен източник на информация. Агентът ни може да бъде убит, а политическите последствия ще бъдат сериозни — заключи Кабът.

— Да, подобно разкритие ще окаже нежелан ефект върху политическия им живот, нали?

— Ако СПИНАКЪР е прав, очакват ги големи сътресения. Но разгласяването на сведенията му го застрашава. Не забравяй, че…

Елиът го прекъсна:

— Че Кадишев е главният ни коз там? Да. И ако „изгори“, оставаме без силни карти. Разбрах те отлично, Маркъс. Благодаря. Ще поработя по въпроса.

— Ще ти бъда много благодарен, ако успееш — отвърна Кабът след кратко мълчание.

— Чудесно. Имаш ли още нещо тази сутрин?

— Не. Дойдох само за това.

— В такъв случай искам да ти покажа нещо. Нещо, върху което работим Доста е интересно — прибави тя и Маркъс я разбра.

— Какво е то? — попита предпазливо директорът.

— Предупреждавам те, че е абсолютно поверително.

Елиът извади голям плик от бюрото си.

— Абсолютно, Маркъс. Не трябва да излиза от сградата. Ясно ли е?

— Да — отвърна Кабът, който вече любопитстваше.

Лиз отвори плика и му подаде няколко снимки. Кабът ги разгледа.

— Коя е тази жена?

— Карол Зимър. Вдовица на сержант от военновъздушните сили, който е загинал по неясен начин.

Елиът му разказа още няколко подробности.

— Райън ходи по жени? Да пукна на място.

— Има ли някакъв начин да получим допълнителна информация от вас?

— Ако трябва да го направим, без да събудим подозрението му, ще е доста трудно — поклати глава Кабът. — От двамата му бодигардове — Кларк и Чавес — няма да научим нищо. Ще го прикрият. Приятели са.

— Райън е приятел с охраната си? Сериозно ли говориш?

Елиът бе изненадана. Все едно човек да дружи с мебелите си.

— Кларк е стар оперативен офицер. Чавес е младок, който работи като охрана, докато учи в колежа. Иска да става оперативен офицер. Преглеждал съм досиетата им. Кларк трябва да се пенсионира след още няколко години и мястото в охраната е нещо като благодарност за добрата му служба. Вършил е доста интересни неща. Добър човек и добър офицер.

Елиът бе леко разочарована, но щом като Кабът го казваше, значи не можеха да постъпят по този начин.

— Искаме да освободим Райън.

— Няма да е лесно. На Хълма го харесват.

— Преди малко каза, че не ти се подчинява.

— Тези номера не вървят в Конгреса и ти добре го знаеш. Ако сте решили да го уволните, президентът трябва да поиска оставката му.

„Но това също няма да мине на Хълма“ — помисли си Елиът. Явно Кабът не можеше да й помогне. В интерес на истината Елиът не бе очаквала помощ от него. Маркъс бе твърде слабохарактерен.

— Предполагам, че ще успеем да се справим и сами.

— Така ще е най-добре. Ако в Ленгли се разчуе, че и аз имам пръст в работата, ще ме помислят за злобен. Не мога да го позволя — каза замислено Кабът. — Ще разваля дисциплината.

— Добре — изправи се Лиз. — Благодаря ти, че намина.

Две минути по-късно тя отново седеше на бюрото си, подпряла крака на едно от чекмеджетата. Всичко вървеше като по ноти. Не можеше да бъде по-добре. „Започвам да се специализирам…“

 

 

— Какво има?

— Тази статия е публикувана в един днешен вашингтонски вестник — каза Головко.

В Москва бе седем часът вечерта. Небето бе навъсено, а времето — студено, типично по руски. Фактът, че Головко трябваше да докладва за статия, публикувана в американски вестник, въобще не го стопляше.

Андрей Илич взе преведения материал от ръката на първия заместник-председател и го прочете. После хвърли презрително двата листа на бюрото си.

— Що за глупости са това?

— Холцман е доста добър вашингтонски журналист. Има достъп до високопоставени служители от администрацията на Фаулър.

— И сигурно не се свени да пише измислици, както и повечето от колегите му.

— Смятаме, че случаят не е такъв. Според нас тонът на статията недвусмислено подсказва, че Холцман е получил информацията си от Белия дом.

— Наистина ли?

Нармонов извади кърпичка и си издуха носа. Не пропусна и да наругае мислено студа, който донесе внезапната промяна на времето. Ако нямаше време за нещо, то това бе да се разболее. Не можеше да си позволи дори и безобидна настинка.

— Не вярвам. Аз лично казах на Фаулър за трудностите, които срещаме при унищожаването на ракетите. Знаеш, че постоянно ми се налага да се занимавам с разни униформени глупаци. Например онези, които действаха на своя глава в Прибалтика. Американците също го знаят. Не мога да приема, че ще вземат подобни глупости на сериозно. Не се и съмнявам, че разузнаването им ги осведомява каква е истината. А истината е такава, каквато я казах на Фаулър.

— Другарю президент.

Головко спря. Все още не можеше да си избие това „другарю“ от главата.

— Знаете, че у нас има хора, които продължават да мразят американците и да не им вярват. При тях е същото. Промените в отношенията ни се осъществиха бързо. Прекалено бързо, за да имат някои хора време да ги проумеят. Според мене е напълно възможно част от американските политици да вярват на тази статия.

— Фаулър е суетен и много по-слаб, отколкото иска да изглежда. Той е неуверен в себе си, но не е глупак. А само глупак може да повярва на тази статия. И то ако не се е срещал с мен.

Нармонов върна листовете на Головко.

— Експертите ми са на друго мнение. Според нас е възможно американците да вярват на статията.

— Благодаря за мнението им, но няма да го използвам.

— Ако американците получават доклади с подобни мнения, значи имат внедрен в правителството ни шпионин.

— Не се и съмнявам, че разполагат с подобни хора — в крайна сметка ние също имаме такива, нали? — но не вярвам, че в случая става въпрос за това. Причината е проста: никой шпионин няма да докладва за думи, които не СЪМ казал. Прав ли съм? А подобно нещо не съм казвал на никого. То просто не е вярно. Как постъпвате с шпиони, които ни лъжат?

— Не гледаме с добро око на тях — увери го Головко.

— Без съмнение американците са на същия принцип.

Нармонов замълча за момент и после се усмихна:

— Знаеш ли какво може да е това?

— Винаги сме готови да чуем нови мнения.

— Помисли като политик. Може би става дума за борба за власт в правителството им. А нашата връзка е чиста случайност.

Головко бързо прецени хипотезата.

— Чухме, че има… че Райън, заместник-директорът им, не се ползва с доверието на Фаулър…

— Райън? А, да, помня го. Труден противник, Сергей Николаевич.

— Точно така.

— Освен това и достоен. Веднъж ми обеща нещо и удържа на думата си.

„Политиците дълго помнят такива неща“ — помисли си Головко.

— И защо не са доволни от него? — попита Нармонов.

— Без съмнение става въпрос за сблъсък на лични интереси.

— Виж, тук ви вярвам. Фаулър е толкова суетен. — Нармонов вдигна ръце. — Ето ви я причината. Сигурно съм можел да стана добър анализатор на разузнавателна информация.

— Без съмнение — съгласи се Головко.

Налагаше се да се съгласи. Още повече че президентът бе забелязал нещо, убягнало от вниманието на експертите му. Головко напусна августейшата компания на президента си с угрижено лице. Дезертирането на председателя на КГБ Герасимов преди години безспорно бе оказало влияние върху отвъдморските операции. Според информацията на Головко измяната бе режисирана точно от Райън, но това нямаше голямо значение. Предателството бе провалило шест шпионски мрежи в Америка и осем в Западна Европа. Новите мрежи започваха да влизат в действие едва сега. Загубата остави големи празноти във възможностите на КГБ за разгадаване на ходовете на съветското правителство. Единственото постижение бе, че започваха да разчитат голяма част от американската дипломатическа и военна кореспонденция. Имаше месеци, в които можеха да се похвалят с пет-шест процентна успеваемост. Но разбиването на кодове не можеше да замести внедрените агенти. Сега там ставаше нещо доста странно. Головко все още не знаеше точно какво. Може би президентът бе прав? Може би се касаеше само за отзвуци от вътрешна борба за власт? Но можеше и да е нещо друго. Фактът, че Головко не знаеше с какво си има работа, още повече усложняваше нещата.

 

 

— Едва успях да се върна навреме — каза Кларк. — Огледаха ли колата днес?

— Ами ако сме сряда… — отвърна Джак.

Всяка седмица служебният му автомобил бе преглеждан за скрити подслушвателни устройства.

— Значи можем да говорим?

— Да.

— Чавес бе прав. Ще бъде лесно. Трябва само да пуснем малко аванта на нашия човек. Служителят, отговарящ за поддръжката, този ден ще се разболее. Така че ние двамата ставаме обслужващ персонал на боинга. Аз ще играя прислужница — ще търкам мивките, тоалетните и ще попълвам запасите на бара. Утре ще имаш официална оценка на бюрото си, но казано накратко: можем да го направим и рискът от провал е минимален.

— Предполагам, знаеш последиците.

— О, да. Голям Международен Инцидент. Ще ме пенсионират по-бързо. Няма проблеми, Джак. Мога да се пенсионирам, когато поискам, но ще бъде жалко за Динг. Това хлапе показва обещаващи способности.

— А ако ви открият?

— Ще им кажа на блестящ испански, че някакъв японски журналист ме е накарал да го направя и е платил много песос. Това е спасението ни, Джак. Ако помислят, че си е тяхна работа, няма да вдигат много шум. Иначе ще си развалят репутацията.

— Джон, ти си пресметливо и подмолно копеле.

— Просто се опитвам да служа на страната си, сър.

Кларк избухна в смях. След няколко минути зави и излезе на магистралата.

— Дано не сме закъснели.

— Днес беше доста тежък ден.

— Четох онова нещо във вестника. Какво ще правим?

— От Белия дом ще говорят с Холцман и ще му кажат да се укроти.

— Някой пие вода от държавния кладенец, а?

— Да, но не знаем кой. ФБР също са на тъмно.

— Освен това са се погрижили за камуфлажа.

— Така изглежда.

— Какви тъпаци — забеляза Кларк, докато спираше на паркинга.

Карол си беше у дома и миеше чиниите след вечеря. Семейство Зимър вече бяха украсили коледната си елха. Кларк започна да слага подаръците под нея. Джак бе купил някои от тях в Лондон. Кларк и Нанси Къмингс ги бяха опаковали, тъй като Райън бе абсолютно неспособен в тази област, Още от вратата на къщата обаче се чу плач.

— Няма проблеми, доктор Райън — каза му едно от децата в кухнята. — Джаки е направила някаква беля. Мама е в банята.

— Добре — каза Райън и тръгна в посока към плача.

— Добре, добре. Влез — обади се гласът отвътре.

Джак отвори вратата и я видя наведена над ваната. Джаклин плачеше като дете, което знае, че се е провинило. На теракотовия под се виждаха куп детски дрешки, а въздухът просто вонеше на цветя.

— Какво е станало?

— Джаки помислила, че парфюмът е също като играчките и изляла половин шише — обясни Карол.

Райън вдигна детската тениска.

— Шегуваш ли се?

— Цяло шише — скъпо. Лошо момиче!

Джаклин зарева още по-силно. Сигурно вече я бяха натупали. Джак бе доволен, че е пропуснал сцената. Той наказваше децата си, когато е нужно, но не обичаше подобни гледки. Това бе една от слабостите в характера му. Карол най-сетне извади най-малкото си дете от ваната, но миризмата не бе изчезнала.

— Оо, доста е силен.

Джак взе малката Джаки в прегръдките си, но тя продължи да плаче.

— Осемдесет долар! — не спря да нарежда Карол, въпреки че вече се бе успокоила.

Тя имаше доста богат опит в гледането на малки деца и знаеше, че пакостите им са неизбежни. Джак занесе малката в хола. При вида на подаръците настроението й веднага се промени.

— Много мил — благодари му майка й.

— Просто напазарувах. Това е всичко.

— Ти няма бъде тук на Коледа. Имаш семейство.

— Знам, Карол, но не мога да не поднеса подаръците си за Коледа.

Кларк влезе с последния куп в ръце. Джак видя, че тези са лично от него. „Джон е прекрасен човек.“

— Ние нямаме подарък за теб.

— Разбира се, че имате. Джаки току-що ме прегърна.

— Ами за мен? — попита Джон.

Джак прехвърли детето в ръцете му. Гледката бе комична. Повечето от хората се страхуваха от външния вид на Джон Кларк, но децата на Карол го мислеха просто за голям мечок. След няколко минути си тръгнаха.

— Беше чудесен жест от твоя страна, Джон — каза в колата Райън.

— Нищо не съм направил. Знаеш ли колко хубаво ми беше да пазарувам за малчугани? Кой на майната си ще иска да купува на дъщеря си сутиен? Маги ме помоли точно за това. Еротичен сутиен, за бога. Може ли един баща да влезе в магазина и да купи подобно нещо за дъщеря си?

— Е, вече не си играят с кукли Барби.

— За съжаление, док, за съжаление.

Джак се обърна към него и цъкна с език.

— Този сутиен…

— Само да пипна този копелдак и ще му потроша кокалите.

Райън се засмя гръмко, защото можеше да си го позволи. Малката му дъщеря все още не излизаше с момчета. Щеше да му бъде трудно да я гледа как излиза с друг — далеч от закрилата му. На Джон Кларк сигурно му бе още по-тежко.

— Утре по същото време, нали?

— Да.

— Довиждане, док.

Райън влезе вкъщи в 8,55. Вечерята го чакаше на обичайното място. Той си наля дежурната чаша вино, изпи я и закачи палтото си в гардероба. После се качи горе, за да се преоблече. По пътя срещна Кети и й се усмихна. Не я целуна. Просто беше много изморен. Нищо повече. Ех, само ако имаше време да си почине. Кларк имаше право — трябваха му няколко дни извън града. „Само няколко дни“ — каза си Джак, докато се преобличаше.

Кети отвори гардероба, за да вземе някакви документи, забравени в палтото й. Вече се бе обърнала, когато усети нещо, но не бе сигурна точно какво. Кети Райън се наведе озадачено и разбра какво бе привлякло вниманието й. Откъде идваше? Носът й душеше във всички посоки. Отстрани може би изглеждаше комично, но когато го намери, изражението й стана страшно. Идваше от скъпото палто от камилска вълна на Джак. Това, което му бе подарила миналата година.

Тя не употребяваше такъв парфюм.