Том Кланси
Всички страхове (21)

19.
РАЗВИТИЕ

— Комодоре, наистина не мога да повярвам на ушите си — каза Рикс с възможно най-спокоен тон.

Почивката на Хаваите явно му се бе отразила добре. Имаше хубав загар и изглеждаше отпочинал. Докато бе там, се отби и в Пърл Харбър, за да разгледа военноморската база и да помечтае за дните, когато щеше да командва Първа ескадра. Тя бе съставена от атакуващи подводници, но щом човек като Манкузо командваше ескадра от ракетоносци, то явно нямаше пречка и Рикс да застане начело на Първа ескадра.

— Доктор Джоунс наистина си разбира от работата — отвърна Барт Манкузо.

— Не се и съмнявам, че е така, но нашите момчета прегледаха лентите два пъти.

Това беше нормална оперативна процедура, въведена още преди тридесет години. Лентите със записи, направени по време на патрула на ракетоносците, се проверяваха и от екип експерти на брега, за да бъде напълно сигурно, че операторите не са пропуснали нищо. Американските военни искаха да са сто процента убедени, че никой не преследва подводниците им.

— Джоунс наистина е бил страхотен сонарен оператор, но сега работи по договор с флота и трябва по някакъв начин да оправдае парите, които получава, нали? Не искам да кажа, че се опитва да ни преметне. Работата му е да следи за аномалии и в този случай просто е събрал серия от съвпадения в една хипотеза. Това е всичко. Информацията може да се тълкува по различни начини — по дяволите, всеки има право да я тълкува. Но ако хипотезата на доктор Джоунс е вярна, трябва да приемем, че екипажът, проследил „Омаха“, се е оказал неспособен да прехване руска лодка. Нима ви звучи достоверно?

— Аргументът ти е добър, Хари. Джоунс не е напълно убеден в твърдението си. Дава шанс едно към три.

Рикс поклати глава.

— Според мен шансът е едно към сто, и то защото съм в добро настроение.

— Трябва да ти кажа, че и експертите мислят като теб. Освен това преди три дни тук имаше и момчета от отдел „Бойна готовност-02“, които оспориха мнението на Джоунс.

„И какъв е смисълът от този разговор?“ — искаше да попита Рикс.

— При излизане от базата лодката бе проверена за шумове, нали?

Манкузо кимна.

— Точно така, и то по всички правила.

— И?

— Все още е черна дупка. Следящата подводница я е изгубила на разстояние три хиляди метра, при скорост пет възела.

— И какво ще правим тогава? — попита Рикс, като се опитваше да не издава чувствата си. Тези сведения отиваха право в досието му, което съвсем не бе без значение за него.

Сега пък Манкузо се почувства неудобно. Все още не бе решил. Бюрократът в него му казваше, че е изпълнил задълженията си. Той бе изслушал флота и Пентагона. Всички категорично заеха една и съща позиция: доктор Джоунс е прекалено параноичен. Проблемът бе, че Манкузо бе прекарал три от най-хубавите си години заедно с Джоунс на борда на „Далас“. За този период приятелят му не бе направил нито една грешка. Нито една. Никаква. Освен това руската „Акула“ все пак е била някъде из залива на Аляска. От момента, в който патрулиращият самолет Р-3 я бе изгубил, до появяването си в базата „Адмирал Лунин“ сякаш се бе преселила на друга планета. Къде е била руската подводница през това време? Ако се прокараха часовите и скоростните линии, имаше вероятност да е била в патрулната зона на „Мейн“, да се е отделила от американския ракетоносец в определено време и да е пристигнала в базата си отново точно навреме. Но имаше вероятност — и то дяволски голяма — „Адмирал Лунин“ въобще да не се бе приближавала до американската подводница. Не я бяха засекли нито „Омаха“, нито пък „Мейн“. Каква беше вероятността една руска подводница да успее да мине незабелязано покрай два супермодерни американски бойни кораба?

Не много голяма.

— Знаеш ли какво ме тревожи? — попита Манкузо.

— Не.

— Занимаваме се с ракетоносни подводници вече над тридесет години. Все още никой не е успял да ни проследи в дълбоки води. Когато бях помощник-капитан на „Хамърхед“, проведохме тренировка с „Джорджия“ и те направо ни разказаха играта. Когато командвах „Далас“, никога не съм се опитвал да проследявам клас „Охайо“. Единствената тренировка, проведена с „Пуласки“, бе най-трудното изпитание в живота ми. Затова пък съм успявал да проследя подводници от клас „Делта“, „Тайфун“ и въобще всичко, което руснаците някога са пускали на вода. Правил съм подводни снимки на клас „Виктор“. Ние просто нямаме равни в този занаят… — Ескадреният командир се намръщи. — Хари, свикнахме да бъдем първи.

Рикс продължи да говори разумно:

— Барт, ние сме най-добрите. Единствените, които са близо до нас, са британците, но дори и те нямат шансове. Никой друг не скача на нашата височина. Имам идея.

— Каква?

— Значи се тревожиш за господин „Акула“? Добре, разбирам те. Тя е добра лодка. Може би дори достига клас „637“. Със сигурност е най-добро то нещо, което някога са правили. Постоянните ни заповеди са да избягваме всичко, изпречило се на пътя ни. Въпреки това ти похвали Росели проследяването на същата тази „Акула“. Сигурно отгоре са ти трили сол на главата.

— Позна, Хари. Няколко пръста наистина се размахаха заплашително, но в края на краищата, ако не харесват начина, по който ръководя ескадрата, винаги могат да ми намерят заместник.

— Какво знаем за „Адмирал Лунин“?

— В момента е на ремонт в дока. Трябва да се появи отново в края на януари.

— След ремонта може би ще стане малко по-тиха.

— Вероятно. Чува се, че ще й бъде монтиран нов сонар, който е с около десет години по-назад от нас — прибави Манкузо.

— И въпреки това те все още не могат да се справят с нас. Дори не НИ И доближават. Защо не го докажем?

— Как? — попита Манкузо.

— Защо не препоръчаш на шефовете да издадат следната заповед. Всяка наша лодка, попаднала на „Акула“, трябва да я проследи, и то агресивно Нека момчетата от атакуващите подводници се опитат да се приближат. А освен това, ако ракетоносец се приближи достатъчно близо до руска лодка, за да я проследи, без да бъде усетен, също да опита. Смятам, че за тази птичка ни трябва по-добра информация. Ако наистина представлява заплаха, то трябва да я познаваме, за да се пазим от нея.

— Хари, само ако чуят това, всички в групата ще се изправят на нокти. Идеята въобще няма да им хареса.

Но на Манкузо тя явно допадаше и Рикс го забеляза.

— Така значи — изръмжа той. — Та ние сме най-добрите, Барт. Ти го знаеш, аз го знам, те го знаят. Трябва да се определят някакви разумни стандарти.

— Например?

— Какво е най-голямото разстояние, на което някой някога е проследявал „Охайо“?

— Четири хиляди метра. Майк Хаймбах на „Скрептън“ срещу Франк Кемини на „Тенеси“. Кемини пръв е прехванал Хаймбах. Интервалът между двете прехващания е бил около минута. Всичко друго е било резултат на предварително подготвени тренировки.

— Добре, нека умножим това по… да кажем, пет. Повече от сигурно, Барт. Майк Хаймбах е разполагал с чисто нова лодка, току-що усъвършенствана сонарна система и с трима допълнителни сонарни оператори.

Манкузо кимна.

— Точно така. Всичко бе направено нарочно с цел да се установи дали някой въобще може да прехване подводница от клас „Охайо“. Изотермична вода под слоя на термоклина, въобще всичко.

— И все пак „Тенеси“ е спечелила — забеляза Рикс. — Франк е имал заповед да не се напъва много, но въпреки това ги е засякъл пръв. Пък и ако не се лъжа, е подготвил торпеден залп три минути по-рано от колегата си.

— Вярно — Манкузо се замисли за момент. — Нека бъдат двадесет и пет хиляди метра, но не по-близо от това.

— Чудесно. Знам как да проследя „Акула“ от такова разстояние. Сонарното ми отделение е отлично — както и на всички наши подводници. Ако се натъкна на този приятел, ще се закача за него и ще събера всичката възможна информация. Ще очертая около лодката му една окръжност с радиус двадесет и пет километра и няма да припаря вътре. По дяволите, той няма абсолютно никакъв шанс да ме засече.

— Преди пет години шефовете щяха да застрелят и двама ни само защото водим подобни разговори — забеляза Манкузо.

— Светът се променя. Виж, Барт, ти можеш да пуснеш и „688“ да свърши тази работа, но нима има смисъл? Защо трябва да си крием главите в пясъка, ако наистина сме разтревожени за уязвимостта на ракетоносците?

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш?

— Разбира се, че съм сигурен. Ще напиша предложението си, а ти ще го изпратиш нагоре по етапен ред.

— Предполагам, знаеш, че предложението ти ще стигне чак до Вашингтон, нали?

— Да, но е време да сложим край на КРИЕМ СЕ ГОРДО, нали? В крайна сметка не сме компания от лелки, събрали се на следобеден чай. По дяволите, Барт, аз съм капитан на боен кораб. Ако някой твърди, че съм уязвим, ще му докажа, че дрънка пълни глупости. Все още никой не е успял да ме проследи. Нито пък ще успее. Готов съм да го докажа.

Разговорът съвсем не бе протекъл според очакванията на Манкузо. Рикс говореше като истински капитан на подводница, а комодорът обичаше да чува подобни думи.

— Сигурен ли си, че си напълно подготвен за това? Предложението ти ще предизвика спорове. Ще бъдеш подложен на натиск.

— Ти също.

— Аз съм ескадрен командир и работата ми е да поемам ударите върху себе си.

— Няма да се откажа от тази възможност, Барт. Добре, ще се наложи хората ми да потренират малко повече. Особено сонарният екип. Но аз имам време, а имам и отличен екипаж.

— В такъв случай напиши предложението си. Аз ще му дам положителна резолюция и ще го изпратя нагоре.

— Виждаш ли, че не е толкова трудно?

„Ако искаш да бъдеш номер едно сред капитаните в ескадрата, трябва да изпъкваш с нещо“ — помисли си той. Отдел „Бойна готовност-02“ в Пентагона сигурно щеше да подскочи, като чуе предложението, но те знаеха кой е Хари Рикс и го смятаха за умен и предпазлив капитан. Така че въпреки споровете и шума, които щеше да предизвика предложението, Рикс се надяваше да бъде одобрено. Хари Рикс: най-добрият подводен инженер вън флота. Човек, готов да подкрепи думите си с дела. Не звучеше зле. Със сигурност щеше да бъде забелязан и запомнен.

— Как беше на Хаваите? — попита Манкузо, приятно изненадан от капитана на Златния екипаж на „Мейн“.

 

 

— Това е много интересно. Астрофизическият институт „Карл Маркс“.

Полковникът от КГБ подаде няколко черно-бели снимки на Головко. Първият заместник-председател ги разгледа и ги остави на бюрото си.

— Сградата е празна, така ли?

— Почти. Вътре намерихме само това. Документ за доставка на пет американски машини. Много добри и изключително скъпи.

— За какво се използват?

— За много неща. Например за производство на лещи за телескопи. Операция, доста близка до задачите на института. Приятелят ни в „Арзамас“ обаче твърди, че със същите инструменти се моделират частите на ядреното оръжие.

— Кажи ми нещо повече за този институт.

— Ами изглежда, че е напълно редовен. Задачата му е била да осъществява космическата програма на бившата ГДР. Сега е погълнат от института „Макс Планк“ в Берлин. Те планират строежа на голяма обсерватория и телескоп в Чили. Освен това работят по проект за спътникови връзки с Европейската агенция за космически изследвания. Важно е да се отбележи, че телескопите с рентгенови лъчи имат доста общи неща с ядреното оръжие.

— А как се установява разликата между научно изследване и…

— Не може да се установи — призна полковникът. — Направих необходимите проверки. Дори и от нас е изтичала информация.

— Какво? Как?

— В различни списания са публикувани няколко статии по въпросите на звездната физика. Една от тях започва с думите: „Представете си центъра на звезда с такъв и такъв радиационен поток.“ Само че има една малка подробност. Радиационният поток, описан от автора, е много по-голям от потока на която и да е звезда. Четиринадесет пъти по-голям.

— Не разбирам — призна Головко, който се затрудняваше от изобилието на научна информация.

— Той е описал физична среда, в която напрежението е с десет на тринадесета по-голямо, отколкото в звездите. Всъщност описва вътрешността на термоядрена бомба в момента на детонацията.

— И как, за бога, цензурата е пропуснала подобно нещо? — попита удивено Головко.

— Генерале, според вас докъде се простират научните познания на паши те цензори? След като са видели думите „представете си центъра на звезда“, те веднага са решили, че статията не съдържа нищо секретно. Материалът е публикуван още преди петнадесет години. Има и други. Едва през последната седмица открих колко безполезни са били предпазните мерки. За щастие, информацията може да бъде използвана само от изключително прозорлив читател. Което, разбира се, не е изключено. Говорих с екип от млади инженери в Кищим. С малко помощ оттам сме в състояние да предприемем задълбочено проучване относно изтичането на информация чрез научните издания. Разработката ще ни отнеме от пет до шест месеца. Тя няма да засяга директно сегашната ни операция, но ще бъде изключително полезна за в бъдеще. Според мен е твърде вероятно неоснователно да сме подценили опасността от наличието на ядрено оръжие в страните от Третия свят.

— Но това е невъзможно — възрази Головко. — Знаем, че…

— Генерале, преди три години лично участвах в проучването и мога да ви уверя, че бях прекалено оптимистичен в преценката си.

Първият заместник-председател се замисли за няколко секунди.

— Пьотър Иванич, ти си честен човек.

— Аз съм изплашен човек — отвърна полковникът.

— В Германия ли се връщаш?

— Да. Не успяхме да открием трима от хората, за които подозирахме, че могат да участват в проекта за разработване на ядрено оръжие в бившата ГДР. И тримата са изчезнали заедно със семействата си. Останалите са започнали друга работа. Двама от тях може би работят по проекти за разработка на ядрено оръжие, но не сме сигурни. Нима някой е в състояние точно да определи границата между научните изследвания и конструирането на оръжие? Аз лично не знам.

— А тримата, които липсват?

— Единият със сигурност е в Южна Америка. Другите двама просто са изчезнали. Смятам, че трябва да предприемем мащабна операция, за да открием какво точно става в Аржентина.

— Ами американците? — заразсъждава на глас Головко.

— Нищо определено. Предполагаме, че проблемите им не са по-малки от нашите. — Полковникът направи пауза. — Не вярвам да имат интерес от по-широкото разпространение на ядреното оръжие. Това е в противоречие с държавната им политика.

— Тогава Израел?

— Израелците взеха ядрен материал от Америка още преди двадесет години. Плутоний от завода „Савана Ривър“ и обогатен уран от хранилището В Пенсилвания. И в двата случая явно ставаше въпрос за кражба. Самите американци предприеха разследване на инцидента. Според тях израелският „Мосад“ е осъществил една от най-значимите операции в историята си. Помогнали са му американски граждани от еврейски произход, заемащи важни постове. Обвинение обаче не бе предявено. Свидетелските показания, с които разполагаха, идваха от хора, чието появяване в съда щеше да бъде, меко казано, неудобно. Освен това са преценили, че е политически неизгодно да бъдат оповестявани толкова важни сведения за националната им сигурност. В крайна сметка всичко се потули. Американците и европейците с лека ръка продаваха ядрени технологии на различни страни. Търговията им носеше доста пари — капитализъм в действие. Но от своя страна ние допуснахме същите грешки с Китай и Германия, нали? Не — завърши полковникът, — не вярвам, че американците желаят да видят немско ядрено оръжие повече от самите нас.

— Какъв ще е следващият ни ход?

— Не знам, генерале. Проверихме докрай всичките си следи, като внимавахме да не ни усетят. Според мен трябва да погледнем и към Южна Америка. Освен това са нужни и дискретни проучвания в областта на немската военна индустрия, за да разберем със сигурност дали се занимават с ядрена програма.

— Ако се занимаваха, досега трябваше да знаем — намръщи се Головко. — За бога, аз ли казах това? Как могат да бъдат пуснати в действие ядрените заряди?

— Със самолет. Няма нужда от балистични установки. Все пак разстоянието от Източна Германия до Москва не е чак толкова голямо. Те отлично познават възможностите на противовъздушната ни отбрана, нали? Оставихме им доста оборудване.

— Пьотър, имаш ли въобще някакви добри новини тази сутрин?

Полковникът мрачно се усмихна.

— А онези глупаци на Запад продължават да тръбят колко спокойно място за живеене е станал светът.

 

 

Туфирането на волфрам-рения приличаше на детска игра. Използваха пещ, която доста наподобяваше микровълнова фурна. Металният прах бе насипан в калъп и оставен да се загрее. След като се нажежи до бяло — за жалост не до точката на топене на волфрама, тъй като той изисква прекалено висока температура, — поставиха сместа под налягане и комбинацията от двете сили (температура и налягане) го превърна в маса, която, макар и да не бе метална, имаше качества на такава. Процедурата се повтори, докато бяха готови всичките дванадесет детайла. Сега трябваше да бъдат обработени с машините, за да се постигнат желаните форма и полировка.

Голямата фрезоваща машина работеше над последната част от берилия Тя представляваше обемист метален хиперболоид, който бе е дължина около петдесет сантиметра и максимална ширина двадесет сантиметра. Необичайната форма създаваше затруднения дори и за компютъра, управляващ машината, но по този въпрос не можеше да се направи нищо.

— Както виждаш, първоначалният неутронен поток ще представлява просто едно сферично разширение, ограничено от берилия — обясни Фром на Куати. — Тези метални детайли всъщност отразяват неутроните. Те се въртят около оста си със скорост, равна на една пета от скоростта на светлината. Така че остава единствено изходът в тази вдлъбнатина. В хиперболоида ще бъде инсталиран цилиндър от тритий, обогатен с литиев деутерид.

— Толкова бързо ли става — попита командирът. — Значи експлозивите ще разрушат всичко.

— За да го разбереш, трябва да промениш начина си на мислене. Не забравяй, че колкото и бързо да действат експлозивите, за да завърши детонацията на бомбата, са необходими само три трептения.

— Три какво?

— Трептения — повтори Фром и пусна една от редките си усмивки. — Знаеш какво е наносекунда, нали — една милиардна част от секундата. За това време светлината изминава само тридесет сантиметра, т.е. времето, необходимо на светлината, за да стигне от тук до тук — каза Фром и разтвори ръце на около тридесет сантиметра.

Куати кимна. Времето сигурно наистина бе малко.

— Добре, едно трептене е десет наносекунди — времето, за което светлината изминава три метра. Терминът е въведен от американците през 1940 година. Имали са предвид времето, за което една овца мърда опашката си — техническа шега. С други думи, за три трептения — времето, за което светлината изминава девет метра — детонационният процес в бомбата е започнал и завършил. Времето е твърде недостатъчно за каквато и да е реакция от страна на химическите експлозиви.

— Разбирам — отвърна Куати, без да знае дали говори истината, или лъже.

Той излезе от стаята и остави Фром да се занимава с призрачните си експерименти. Гюнтер го чакаше отвън.

— Какво става?

— Американската част от плана е готова — осведоми го Бок, след като разгърна една карта и я остави на земята пред него. — Ще сложим бомбата тук.

— Какво е това място?

Бок му обясни.

— Колко човека? — попита командирът.

— Там ще бъдат събрани над шестдесет хиляди. Ако мощността на бомбата е такава, каквато ни обещаха, в радиуса на действие попада и тази област. Общият брой на жертвите ще е между сто и двеста хиляди.

— Само толкова? Нали имаме атомна бомба?

— Исмаил, тя е просто голямо взривно устройство.

Куати затвори очи и изруга. Само преди минута му казаха, че ще преживее нещо невиждано, а сега твърдяха точно обратното. Командирът обаче бе достатъчно умен, за да разбере, че и двамата са прави.

— Защо избра точно това място?

Бок отново му обясни.

— Ще бъда много щастлив, ако успеем да убием и президента им.

— Щастието не означава непременно изгода. Можем да занесем бомбата и във Вашингтон, но рисковете стават големи. Прекалено големи. Командире, планът ми е напълно съобразен с обстоятелството, че имаме само една бомба и един-единствен шанс да я използваме. Преди това трябва да сведем рисковете за залавянето ни до крайност и да заложим на сигурността като основно изискване.

— А немската част от плана?

— Тя ще бъде осъществена далеч по-лесно.

— А ще проработи ли? — попита Куати, загледан в прашните хълмове на Ливан.

— Трябва. Според мен шансът е около шестдесет и пет процента.

„Най-малко ще накажем американците и руснаците — помисли си командирът. — А дали ще е достатъчно?“ — беше следващият въпрос. Куати се замисли над него и чертите на лицето му се изопнаха.

Но освен тези имаше и други въпроси. Куати си мислеше, че умира. Болестта имаше своите пристъпи и оттегляния досущ като неумолим прилив. Но далеч не бе така предвидима като прилива. Въпреки че днес се чувстваше добре, знаеше, че ще е за кратко. Шансът земният му път да приключи следващата година бе почти равен на вероятността за успех, която Бок даваше на плана си. Можеше ли да си позволи да умре, без да направи всичко, за да осъществи целта си?

Не. Пък и щом смъртта му приближаваше, какво значение имаше животът на другите? Нима не бяха неверници?

„Гюнтер също е неверник. Истински безбожник. Марвин Ръсел пък е друг — езичник. Хората, които възнамеряваш да убиеш… не са безбожници. Те са хора от Писанието. Заблудени последователи на пророка Исус, но освен това хора, вярващи в единния Бог.“

Но евреите също бяха хора на Писанието. Така казваше Коранът. Те бяха духовни предтечи на исляма и деца на Аврам също като арабите. Религията им толкова приличаше на неговата собствена. Но войната му срещу Израел нямаше нищо общо с религията. Тя бе в защита на народа му, изгонен от собствената си земя. Бяха го изгонили хора, които се оправдаваха с религиозните си вярвания, но те им служеха само като прикритие.

Куати погледна вярата си с всичките й противоречия. Израел му бе враг. Американците също. Руснаците и те. Ето в тези прости истини се заключа ваше личната му теология. Куати твърдеше, че е мюсюлманин, но движещите го сили имаха много малко общи точки с религията.

— Продължавай нататък, Гюнтер.