Том Кланси
Всички страхове (13)

11.
КИБЕРНЕТИЧНИ ВОЙНИЦИ

Не се опитваха да приличат на нормални хора. Всички швейцарски гвардейци бяха високи над сто осемдесет и пет сантиметра и никой не тежеше по малко от осемдесет и пет килограма. За американските туристи тези мерки бяха съответно: шест фута и един инч и сто и осемдесет паунда. Физиката говореше сама за себе си. Швейцарските гвардейци бяха разквартирувани извън града в къщи, обитавани само допреди две седмици от евреи. В лагера си имаха добре оборудвана зала за физическа подготовка, където вдигаха тежести, докато кожата им се опънеше като барабан. Под навитите им до лактите ръкави се виждаха предмишници, по-дебели от нормален прасец. Слънцето вече казваше думата си и загарът ясно изпъкваше на фона на русите косми. Сините очи на швейцарците обикновено се криеха зад тъмни слънчеви очила и плексигласови маски.

Гвардейците носеха камуфлажни униформи, подходящи за градския пейзаж. СТранното на пръв поглед съчетание от бяло, черно и няколко оттенъка на сивото им позволяваше да се сливат с камъните и белосаните къщи на Ерусалим. Маскировката бе особено ефективна през нощта. Ботушите им, подобно на всичко друго, нямаха нищо общо с лъскавите парадни униформи. Каските им бяха от кевлар, покрити с плат в същия десен. Над камуфлажа гвардейците носеха американски бронирани жилетки, които им придаваха още по-страховит вид. Най-накрая идваше снаряжението. Всеки войник разполагаше с четири гранати, две димки, други амуниции и еднолитрова манерка с вода. Общото тегло на всичко бе точно дванадесет килограма.

Гвардейците патрулираха на групи по пет човека. Един сержант и четирима редници. Във всеки от районите имаше по дванадесет такива групи. Войниците носеха пушки СИГ, половината от които с вградено устройство за изстрелване на гранати. Сержантът бе въоръжен с пистолет, а по двама ВОЙНИЦИ от група се движеха с радиопредаватели. Целият патрул поддържаше постоянна радиовръзка и тренировките за координация на действията не бяха рядкост.

Докато половината от патрула обикаляше из района си, другата половина се движеше бавно и заплашително с джипове, американско производство. Те бяха големи машини и всеки от тях имаше поне бордова картечница, а някои дори и шестцевни миниоръдия. Бронята пък предпазваше екипажа им от внезапни нападения. Звуците от клаксоните на джиповете караха всички бързо да се отдръпват.

В командния пункт имаше няколко бронирани коли. Те бяха английско производство и поради размерите си трудно маневрираха из улиците на древния град. Освен тях постоянно дежуреше и взвод гвардейци, командвани от капитан. Това бе швейцарската част за бързо реагиране, въоръжена с тежко оръжие. Карабините им наподобяваха шведските „Карл Густав“ М-2 и можеха да пробият всяка стена. В тяхна подкрепа пък бе оставена инженерна част, разполагаща с мощни експлозиви. „Сапьорите“ демонстративно се упражняваха върху сградите, които израелското правителство бе решило да събори. Всъщност изоставените сгради станаха любимо място за тренировки на целия полк. На любопитните бе позволено да наблюдават от около неколкостотин метра и броят им постоянно се увеличаваше. Тренировките се превърнаха в туристическа атракция. Предприемчивите арабски търговци побързаха да пуснат фланелки с надписи КИБЕРНЕТИЧЕН ВОЙНИК. Търговският им нюх бе възнаграден моментално.

Швейцарските гвардейци не се усмихваха и не говореха със случайни минувачи. Това явно им се отдаваше лесно. Журналистите можеха да се срещат с командира — полковник Жак Швиндлер. Понякога им позволяваха да говорят и с по-ниски чинове в лагера, дори и по време на тренировки, но никога на улицата. Разбира се, някои контакти с местните жители бяха просто неизбежни. Войниците заучаваха основни фрази на арабски, а с всички други се разбираха на английски. По принцип обаче с уличните безредици се занимаваше все още формиращата се местна полиция. Израелските полицаи постепенно й отстъпваха територията си. Швейцарските гвардейци рядко се намесваха в улични боеве или други инциденти. А освен това самият вид на групата от петима войници респектираше и подтикваше гражданите към тишина и благоприличие. Мисията на швейцарците бе помирителна и хората скоро разбраха, че гвардейците наистина разбират от работата си. В същото време операциите им далеч не разчитаха само на физическата сила.

На дясното рамо на всеки войник имаше емблема във формата на щит. В центъра се виждаше бял кръст на червен фон — швейцарското знаме. Около него бяха подредени ислямски кръст с полумесец, еврейската шестоъгълна звезда и християнският кръст. Емблемата имаше три варианта, така че всеки един от символите да е на върха. На всички бе известно, че емблемите се раздават съвсем произволно и че швейцарският флаг в средата демонстрира подкрепата си за трите символа.

Войниците постоянно поддържаха връзка с религиозните водачи. Полковник Швиндлер не пропускаше ежедневните срещи с религиозната тройка, управляваща града. По всеобщо мнение именно тримата духовници вземаха решенията, но предложенията на умния и разсъдлив полковник бяха направили впечатление на патриарха, имама и равина още от първия ден. Освен това Швиндлер бе посещавал столиците на всички близкоизточни държави. Всъщност той ръководеше гвардейския полк просто защото бе най-добрият полковник в швейцарската армия. Швиндлер се ползваше със завидната репутация на честен и пословично справедлив човек. В кабинета му вече висеше меч с позлатена дръжка — подарък от краля на Саудитска Арабия. В лагера на гвардейците бе подслонен друг подарък — великолепен арабски жребец. Но за жалост Швиндлер не знаеше да язди.

Управлението на града бе поверено на тримата духовници. Те надминаха дори и най-смелите очаквания. Избрани заради светостта и мъдростта си, всеки един много скоро впечатли колегите си. Те веднага се съгласиха веднъж седмично да бъде провеждан публичен молебен на всяка от трите религии. Другите двама от тройката щяха да присъстват на него, за да демонстрират уважението си към общата цел. Идеята дойде от имама и се оказа неочаквано сполучлива. Публичните молебени не само заглаждаха споровете между тримата, но бяха чудесен пример за гражданите, чийто град управляваха. Като правило обаче третият винаги служеше като посредник на спорещите си колеги и уталожваше страстите. Мирният и разумен компромис бе в интерес на всички. „Бог“ — дума, която и тримата използваха без притеснение — искаше вярващите да са добронамерени. Така че след един-два по-разгорещени спора добрата воля наистина надделя. Веднъж по време на следобедното кафе след разрешаване на спора за достъп до различните храмове гръцкият патриарх удивено заяви, че това е първото чудо, на което става свидетел. Равинът отвърна, че няма чудеса там, където вярващите следват принципите и догмите на своята религия. „Всички заедно ли?“ — бе попитал с усмивка имамът. Според него събитието може би не бе чудо, но все пак го бяха чакали повече от хилядолетие. Гръкът се засмя гръмогласно и предложи да не започват нов спор, след като тъкмо са приключили стария. След това се помоли конфликтите между християните да се разрешат също толкова успешно.

Когато на улиците се срещнеха духовници от различни религии, те се поздравяваха един друг, за да послужат за пример на миряните. На свой ред швейцарските гвардейци също поздравяваха всеки срещнат Божи служител. Ако пък заговореха с по-висш духовник, те махаха очилата или каските ОТ ГЛАВите си.

И това си оставаше единственото човешко качество, което демонстрираха. Мълвата твърдеше, че дори не се потят.

— Страшничко изглеждат тези момчета — забеляза Райън, който стоеше на един ъгъл само по риза.

Американските туристи не преставаха да снимат. Евреите все още изглеждаха малко мрачни. Арабите се усмихваха. Християните, почти напълно избягали от насилието в Ерусалим, бяха започнали да се завръщат. Групата от петима мъже забързано се движеше по улицата, като обръщаше глави наляво и надясно. Никой не смееше да се изпречи на пътя й.

— Наистина приличат на роботи.

— Знаеш ли — каза Ави, — че срещу тях не е извършено нито едно нападение. Нито едничко.

През първата седмица от швейцарското присъствие в Ерусалим един арабски младеж бе убил възрастна еврейка. Престъплението бе грабеж и имаше по-скоро криминален, отколкото политически характер. Младежът обаче бе имал неблагоразумието да го извърши пред очите на швейцарски гвардеец. Войникът без колебание го повали на земята с ефектен удар. Арабинът бе отведен пред тримата духовници, които му дадоха шанс да избира между еврейски и ислямски съд. За свое нещастие младежът избра справедливостта на единоверците си. След едноседмично лечение в болница, за да заздравеят раните му, той се изправи пред ислямски съд, председателстван от имама Ахмед Бин Юсуф и съдещ според каноните на Корана. На другия ден бе изпратен със самолет за Рияд, Саудитска Арабия, където го екзекутираха публично. Разбира се, след като бе прочел молитва за опрощаване на греховете си. Райън се зачуди как ли се казва pour encourager les autres^[1] на гръцки, арабски и иврит. Израелците доста се учудиха от бързината и жестокостта на наказанието. Мюсюлманите обаче просто повдигнаха рамене и казаха, че Коранът си има собствен наказателен кодекс, доказал ефективността си през вековете.

— Твоите хора май все още не са особено доволни от това?

Ави се намръщи. Райън го караше или да изрази собственото си мнение, или да каже истината.

— Щяха да се чувстват по-сигурни, ако ги пазеха нашите парашутисти, Райън… Казвам ти го като мъж на мъж.

Все пак искреността взе връх у Ави.

— Разбира се.

— Ще свикнат. Ще им трябват още няколко седмици, но ще свикнат. Арабите харесват швейцарците, а ключът към много неща в Ерусалим са именно арабите. А сега ще ми отговориш ли и ти на един въпрос?

При тези думи главата на Кларк инстинктивно се размърда.

— Може би — отвърна Райън, оглеждайки улицата.

— Каква част от цялата тази работа е твоя заслуга?

— Никаква — отвърна студено и безстрастно Джак. Гласът му наподобяваше поведението на гвардейците. — Идеята бе на Чарли Алден, нали си спомняш? Аз само посредничех.

— Така разправя и Елизабет Елиът — отбеляза Ави и млъкна.

— Нямаше да задаваш въпроса, ако не знаеш отговора, Ави. Защо се мориш да говориш?

— Добре се измъкваш.

Генерал Бен Якоб седна на стола и махна към келнера. Преди да заговори отново, той поръча две бири. Кларк и другият бодигард не пиеха.

— Президентът ви доста ни натисна. Дори ни заплашва със спиране на оръжейните доставки…

— Предполагам, че е можел да го направи и по друг начин, но аз не се занимавам с политика, Ави. Цялата работа стана по ваша вина. Заради убийството на демонстрантите. Инцидентът ни припомни откъс от нашата история, който искаме да забравим. Освен това случката неутрализира вашето лоби в Конгреса. Вярвам, не си забравил, че доста от хората в него не зачитат стремежа ни към гарантиране на човешките права. Вие ни принудихте да действаме, Ави. Знаеш, че е така. Освен това… — Райън внезапно спря.

— Да?

— Ави, този план наистина може да проработи. Огледай се наоколо! — каза Джак точно когато пристигна келнерът.

Райън бе доста жаден и изпи една трета от бирата още с първото надигане на бутилката.

— Вероятността е доста малка — призна Бен Якоб.

— Вие имате доста по-добра информация за Сирия от нас — посочи Джак.

— Чух, че са започнали да говорят добре за споразумението. Тихичко, разбира се. Прав ли съм?

— И какво, ако е вярно? — изръмжа Ави.

— Знаеш кое е трудното в „мирното“ разузнаване, нали?

Докато се опитваше да отговори на въпроса, погледът на Бен Якоб бе впит в отсрещната стена.

— Да повярваш, че е възможно?

Джак кимна.

— В тази област сме по-напред от вас, приятелю. Вече сме преживели трудната част.

— Вярно е. Но не забравяй, че Съветите никога не са казвали, че искат да ни изличат от лицето на земята. Нито пък са го повтаряли в продължение на цели две поколения. Кажи на безценния президент Фаулър, че подобни опасения не се забравят толкова бързо.

Джак въздъхна.

— Ще му кажа. Казвал съм му. Ави, аз не съм ти враг.

— Нито пък си ми съюзник.

— Съюзници? Сега вече сме, генерале. Споразуменията са в сила. Генерале, работата ми е да осигурявам информация и анализи на правителството ми. Политиката я правят хора, по-висшестоящи и по-умни от мен — завърши иронично Джак.

— А, така ли? И кои са те?

Генерал Бен Якоб се усмихна на по-младия си събеседник. Гласът му се понижи с няколко октави:

— От колко време си в занаята, Джак? Няма и десет години, нали? Случаят с подводниците в Москва, ролята ти в последните избори…

Райън се опита да сдържи емоциите си, но не успя.

— За бога, Ави. — „Как, по дяволите, е разбрал за това?“

— Не споменавай напразно името Господне, доктор Райън — смъмри го заместник-директорът на „Мосад“. — Намираме се в Божия град. Онези швейцарски приятелчета могат да те застрелят. Кажи на очарователната госпожица Елиът, че все още имаме хора във вашите медии, и ако натиска твърде много, една пикантна историйка… — усмихна се Ави.

— Ави, ако хората ти споменат подобно нещо на Лиз, тя няма да разбере за какво става въпрос.

— Глупости! — изсумтя генерал Бен Якоб.

— Готов съм да гарантирам с думата си за това, сър.

Този път бе ред на Бен Якоб да се изненада.

— Трудно ми е да повярвам.

Джак довърши бирата си.

— Ави, казах ти каквото мога. Никога ли не ти е хрумвало, че информацията, която получаваш, може и да не идва от напълно достоверен и източник? Слушай сега: лично аз не знам нищо във връзка с предположенията ти. Дори и да е имало някаква сделка, аз не съм участвал в нея. Добре, може и да имам основания да смятам, че нещо се е случило. Мога дори да предполагам какво е то. Ако обаче се наложи да отговарям на съдийски въпроси, с чисто сърце ще кажа, че не знам нищо. И ти, приятелю, не можеш да изнудваш когото и да било с факти, за които той дори не е и чувал. Първо на първо, трябва доста да се потрудиш, за да ги убедиш, че нещо въобще се е случило.

— Господи, капанът на Мур и Ритър наистина бе елегантен, Нали?

Райън остави празната си чаша.

— Подобни неща никога не се случват в действителност, генерале. Има ги само във филмите. Виж, Ави, може би твоят журналист си пада малко фантазьор. Обикновено те правят сензациите. В края на краищата, изкуството и действителността са две различни неща.

Добър ход. Райън се усмихна, за да подсили ефекта от думите си.

— Доктор Райън, през 1972 година фракцията „Черният септември“ от ООП възложи на японската „Червена армия“ да взриви летище „Бен Гурион“. Те го сториха и между загиналите имаше доста голям брой американски богомолци от остров Пуерто Рико. Единственият жив терорист, заловен от нашите сили за сигурност, казал на разпитващите го, че мъртвите му другари и жертвите му ще се превърнат в съзвездие на небето. В затвора след това твърдеше, че е приел юдаизма. Дори се обряза със зъби, което доста красноречиво говори за гъвкавостта му — прибави сериозно бригадният генерал Бен Якоб. — Не ми казвай, че нещо е твърде странно, за да е истина. Работя като офицер в разузнаването вече от двадесет години и единственото, в което съм сигурен, е, че не съм видял всичко.

— Ави, дори аз не съм толкова параноичен.

— Ти не си преживял холокоста, доктор Райън.

— О, така ли? Значи Кромуел и Картофеният глад не се броят? Я стига, генерале. Ние разполагаме американски войски в Израел. Ако се стигне дотам, по Голан, Негев и където още искаш, ще има американска кръв.

— И какво ще стане, ако…

— Ави, питаш ме „и какво ако“. Ако това „и какво ако“ някога се случи, генерале, аз сам ще долетя тук. Бил съм морски пехотинец. Знаеш, че и преди са стреляли по мен. Втори холокост няма да има. Не и докато съм жив. Моите сънародници няма да го допуснат. Не правителството, Ави, а сънародниците ми. Просто няма да позволим. Ако за защитата на страната ти е нужна американска кръв, то тя ще се пролее.

— Така говорехте и на Виетнам. — Бен Якоб забеляза, че очите на Кларк проблеснаха. — Искаш ли да кажеш нещо?

— Генерале, аз не съм високопоставен служител, а просто един мухльо с претенции. Но съм се бил повече от всеки израелец. И ви казвам, сър, че се плаша от начина, по който момчетата ви винаги се издънват. Ние също го направихме там, но за разлика от вас си взехме поука. Доктор Райън говори истината. Той ще дойде тук. Аз също, ако се наложи. Макар и да съм убил своята порция врагове — каза тихо и спокойно Кларк.

— И ти ли си морски пехотинец? — попита Ави, въпреки че знаеше отговора.

— Близо сте — отвърна Кларк. — И както се казва, поддържам формата — усмихна се той.

— А приятелят ти? — кимна Ави към Чавес, който стоеше до ъгъла и разсеяно оглеждаше улицата.

— Никога не съм бил толкова добър, колкото е той сега. Момчетата от кавалерийския полк са същите като него. Но тези дрънканици за войната са пълни безсмислици и вие с доктор Райън го знаете. Ако искате сигурност, сър, уредете вътрешните си проблеми. Мирът сам ще дойде. Също като дъга след дъжд.

— Да се учим от грешките си…

— Имахме буферна зона, дълга четири хиляди мили, генерале. Та дори оттук до Средиземно море няма толкова разстояние. По-добре се учете от нашите грешки. Доброто в случая е, че имате съвсем реална възможност за хубав мир. Нещо, което ние не успяхме да постигнем.

— Но да ни бъде наложен…

— Сър, ако планът се осъществи, ще ни благодарите. Ако пък не, разполагаме с достатъчно хора да посрещнем връхлитащата паплач.

Кларк забеляза, че Динг се е отдалечил от поста си. Той се движеше небрежно към отсрещния тротоар. Приличаше на турист.

— И ти ли си в това число?

— Можете да заложите честта си, генерале — отвърна Кларк, но мислите му вече бяха другаде.

Той застана нащрек, оглеждайки хората по улицата. Какво бе забелязал Чавес? Какво бе пропуснал самият той?

 

 

„Кои ли са тези? — запита се Гусн, но само след секунда си отговори: — Бригаден генерал Аврам Бен Якоб, заместник-директор на «Мосад»“. В съзнанието му изплуваха всички снимки на евреина, които бе видял през годините. „Говори с някакъв американец. Кой ли пък е той?“ Гусн бавно и нехайно обърна глава. Американецът сигурно имаше няколко бодигардове… онзи близо до него очевидно бе такъв. Доста сериозен мъж… възрастен, вероятно около петдесетте. Издаваше го твърдостта — не, не твърдостта, а предпазливостта. Човек може да контролира лицето, но не и очите си. Аха, сложи си тъмните очила. Сигурно имаше и други бодигардове. Не трябваше да забравя и израелските офицери. Гусн знаеше, че е задържал погледа си в една посока повече, отколкото трябва, но…

— Оопаа.

Някакъв мъж се блъсна в Гусн. Той бе висок почти колкото него, но по-слаб. Имаше тъмна кожа и може би дори бе арабин. Но пък заговори на английски. Мъжът се отдели от него, преди Гусн да разбере, че е бързо и майсторски претърсен.

— Извинете — каза той и се отдалечи.

Гусн не бе сигурен дали сблъсъкът е чиста случайност, или току-що го е проверил американски или израелски офицер. Във всеки случай той не носеше никакво оръжие. Дори и джобен нож. Просто сак, пълен с книги.

 

 

Кларк видя Динг да прави знак, че всичко е чисто. Съвсем обикновен жест, сякаш колегата му махаше буболечка от врата си. Но защо тогава „целта“ — всеки, който проявяваше интерес към доктор Райън, бе „цел“ — се бе загледала в тях? Защо човекът бе спрял? Кларк извърна глава и погледна зад гърба си. На две маси от него седеше хубаво момиче. Не беше арабка или еврейка. По-скоро европейка. Езикът, на който говореше, звучеше като немски или може би холандски. Момичето бе хубаво и привличаше мъжките погледи. Може би Кларк и хората до него случайно бяха попаднали в полезрението на младежа, гледащ момичето. Може би. За един охраняващ офицер бе трудно да балансира между предпазливостта и параноята дори и когато се намираше в позната обстановка. А Кларк нямаше подобни илюзии. От друга страна, бяха избрали случаен ресторант на случайна улица. Пък и фактът, че Райън бе в Ерусалим и двамата с Бен Якоб се срещнаха да обсъдят нещата… Не, никой нямаше толкова добро разузнаване и достатъчно хора, за да покрие цял един град. Освен може би руснаците в Москва. Но защо все пак младежът се бе загледал?

Кларк запомни лицето и то се присъедини към стотиците други в паметта му.

 

 

Гусн продължи обиколката си. Необходимите книги вече лежаха в сака му и той наблюдаваше швейцарските гвардейци. Как патрулират, как изглеждат… „Ави Бен Якоб — помисли си той. — Жалко за пропуснатата възможност.“ Мишени като него не се срещаха всеки ден. Гусн продължи надолу по застланата с камъни улица, а безизразните му очи не преставаха да опипват тълпата. Сега щеше да завие надясно, да ускори крачка и да се опита да изпревари швейцарските гвардейци на следващата пресечка. Видът на войниците едновременно го плашеше и го караше да съжалява.

 

 

— Добре свършена работа — забеляза Бен Якоб към Кларк. — Помощникът ти е обучен прекрасно.

— Дава надежди — съгласи се Кларк, докато гледаше как Динг Чавес отново заема позиция на ъгъла. — Познавате ли лицето?

— Не. Хората ми сигурно имат снимка. Ще проверим, но според мен става въпрос за обикновен младеж с нормални сексуални желания — кимна Бен Якоб към холандката, ако момичето наистина бе холандка.

Кларк се изненада от пасивността на израелците. В един сак можеше да има всичко. А в тази обстановка „всичко“ имаше негативно значение. Господи, как мразеше работата си! Да се грижиш за себе си бе лесно. Кларк обикновено се движеше по различни маршрути, ходеше ту по-бързо, ту по-бавно, оглеждаше се за възможни засади или пък пътища за бягство. Райън също бе предпазлив — в тактическо отношение Джак притежаваше определени умения, — но прекалено много вярваше в опитността на бодигардовете си.

— И така, Ави? — попита Райън.

— Първият ешелон от кавалерийския ви полк вече е разквартируван. Полковник Дигс явно се харесва на танкистите ни. Трябва да ти кажа обаче, че намирам емблемата им за твърде странна. В края на краищата бизонът е просто дива крава — цъкна с език Ави.

— Той прилича повече на танк, Ави. Не е приятно да се изправиш насреща му.

Райън се зачуди какви ли ще бъдат отзивите след първото учение на Десети кавалерийски с израелските части. В американската армия господстваше мнението, че израелците се надценяват, а полковник Дигс се ползваше с репутацията на отличен тактик.

— Значи мога да докладвам на президента, че обстановката тук е обещаваща.

— Няма да мине без трудности.

— Разбира се, че няма да мине. Ави, хилядолетните конфликти не се разрешават за няколко години — забеляза Джак. — Но нима си предполагал, че всичко може да се нареди така добре за толкова кратък срок?

— Не, не съм — призна Бен Якоб.

Той извади портфейла си да плати сметката и двамата се изправиха. Кларк разбра, че разговорът е свършил, и тръгна към Чавес.

— Е?

— Само онзи младеж. Носеше тежък сак, но явно бе пълен с книги. Всъщност мисля, че бяха учебници. В единия все още се виждаше касовата бележка. Сигурно няма да повярваш, ако ти кажа, че учебниците бяха по ядрена физика. Поне единият от тях. Дебел колкото тухла. Може би е студент или нещо такова, а онази мадама там си я бива.

— Нека не забравяме, че сме тук по работа, господин Чавес.

— Тя не е мой тип, господин Кларк.

— А какво мислиш за онези момчета, гвардейците?

— Изглеждат доста добре за обикновени войници. Няма да ми бъде приятно да ги срещна, освен ако сам не съм избрал времето и мястото. — Чавес млъкна за момент. — Забеляза ли, че младежът, когото претърсих, ги оглеждаше доста внимателно?

— Не.

— Е, така беше… изглежда, знаеше какво… — Доминго Чавес отново замълча. — Предполагам, че местните хора са се нагледали на войници. Както и да е, той ги наблюдаваше като специалист. Именно това ми направи впечатление отначало. Едва после видях, че гледа и вас. Момчето имаше умни очи, нали ме разбираш?

— Нещо друго?

— Движеше се добре и изглеждаше във форма. Въпреки това ръцете му бяха меки. Не приличаха на войнишки. Бе възрастен за колежанин, но не и за студент. — Чавес отново направи пауза. — Света Богородице! Ние сме завършени параноици, човече. Той просто вървеше по улицата и гледаше швейцарците. След това хвърли един поглед към доктор Райън и си тръгна. Край.

Понякога Чавес съжаляваше, че не си е останал в армията. Вече щеше да е офицер, вместо да слуша вечерните лекции на Джордж Мейсън и да си играе на бодигард на доктор Райън. Слава богу, че док бе добър човек, а работата с Кларк му се струваше… интересна. Но все пак разузнаването си оставаше странна работа.

— Време е да тръгваме — каза Кларк.

— Ясно.

Ръката на Динг пробягна по пистолета, скрит под разпасаната му риза. Охраната на израелеца вече бе потеглила.

 

 

Гусн ги застигна точно както бе предвидил. Един възрастен мюсюлмански свещеник тъкмо бе спрял сержанта, за да го пита нещо. Но явно не можеха да се разберат. Имамът не говореше английски, а познанията на швейцареца по арабски все още бяха в начален стадий. Ибрахим имаше чудесна възможност, която не трябваше да пропуска.

— Извинете ме — обърна се Гусн към имама, — мога ли да ви помогна с нещо?

Той изслуша бързата като картечен откос реч на родния си език и се обърна към войника:

— Имамът е от Саудитска Арабия. Не е идвал в Ерусалим още от детските си години и се интересува как да намери сградата, в която работят тримата духовници.

Сержантът видя, че имамът е от висшето духовенство, свали шлема си и почтително кимна с глава.

— Моля ви, предайте му, че за нас ще е чест да го придружим.

— А, ето ви и вас — извика някой.

Един евреин се приближи към тях. Говореше арабски с акцент, но правилно.

— Добър ден, сержант — прибави той на английски.

— Здравейте, рави Равенщайн. Познавате ли този човек? — попита гвардеецът.

— Това е Мохамед ал-Фейсал — известен учен и историк от Медина.

— Вярно ли е всичко, което ми казахте? — обърна се ал-Фейсал направо към Равенщайн.

— И още как! — отзова се равинът.

— Извинете ме — намеси се Гусн.

— Вие сте? — попита Равенщайн.

— Студент. Опитвах се да помогна с превода.

— А, да — каза Равенщайн. — Много мило от ваша страна. Мохамед е тук по повод на един ръкопис, открит при разкопки. Той представлява коментар на мюсюлмански учен върху много стара Тора. От девети век. Фантастична находка. Сержант, мисля, че вече можем да се оправим и сами. Благодаря и на вас, млади човече.

— Желаете ли да ви придружим, сър? — попита гвардеецът. — Отиваме в същата посока.

— Не, благодаря ви. И двамата сме твърде стари, за да вървим бързо като вас.

— Чудесно. Приятен ден — отдаде чест сержантът. Швейцарците продължиха обиколката си Няколкото минувачи, забелязали разговора, ги посочиха с усмивка.

— Коментарът е от самия ал-Калда. Явно той е продължил делото на Нухем от Акра — каза Равенщайн. — Състоянието, в което се намира, е просто невероятно добро.

— Тогава трябва да го видя веднага!

Забравили за целия свят, двамата учени тръгнаха надолу по улицата толкова бързо, колкото можеха да ги носят старите им крака.

Изражението на Гусн остана непроменено. Той бе показал почуда и удивление от срещата единствено заради швейцарските гвардейци. Сега обаче те се намираха на половин пресечка от него, следвани от цял рояк деца. Гусн се насили да тръгне. Той сви в една пресечка и изчезна в тесните улички. Това, на което бе станал свидетел току-що, ужасно го депресираше.

Мохамед ал-Фейсал имаше славата на един от най-големите ислямски учени. Изявен и уважаван историк, той бе и далечен роднина на кралското семейство въпреки непокорния си дух. Единствено преклонната осемдесетгодишна възраст му бе попречила да влезе в тройката духовници, управляващи Ерусалим. Имаше, разбира се, и нещо друго. По очевидно политически причини за ислямски представител бе предпочетен човек с палестинско родословие. Нима имамът, прочул се като консервативен религиозен водач и неприятел на Израел, бе очарован от споразумението?

Гусн бе видял, че швейцарците се отнесоха към стареца с изключително уважение. И още по-лошо — евреинът го посрещна като брат. Хората по улиците — повечето от тях палестинци — бяха наблюдавали сцената с удивление и… Разбиране? Приемаха го като най-естественото нещо на света. Израелците постоянно твърдяха, че ще се отнасят с уважение към арабските си съседи, но думите им се изпаряваха по-бързо от утринна роса.

Равенщайн, разбира се, не приличаше на сънародниците си. Той бе учен, затворен в собствения си свят на мъртви идеи и предмети. Поради това не презираше арабите и водеше разкопките си с мюсюлманска помощ… И сега това…

Сега се бе превърнал в психологически мост между арабския и израелския свят. Равинът щеше да продължи да постъпва по същия начин, но вече нямаше да бъде изключение.

Мир. Той бе възможен. Осезаем. Не бе просто поредната налудничава идея, експериментирана от чужденци. И хората се приспособяваха към него поразително бързо. Израелците напускаха домовете си. Швейцарците вече бяха заели един от опразнените райони и разчистили няколко други. Саудитската комисия, занимаваща се с връщането на земята на собствениците им, бе сформирана и работеше. Саудитска Арабия щеше да отпусне средства за изграждането на голям арабски университет в покрайнините на Ерусалим. Всичко се движеше със светкавична бързина. Израелците се съпротивляваха, но доста по-слабо от очакваното. Гусн научи, че туристите започват да пристигат само след седмица. Телефоните вече се топяха от обаждания за резервации в хотелите. За да посрещнат наплива, се проектираха два нови огромни хотела. Само туризмът щеше да донесе на палестинците огромни печалби. Арабите вече оповестяваха пълната си политическа победа над Израел. Но според всички победителите се държаха благородно. Това бе продиктувано и от икономическа изгода. А е добре известно, че палестинците са с най-развито търговско чувство в целия арабски свят.

Но Израел щеше да оцелее.

Гусн се спря в едно кафене, остави чантата си и поръча портокалов сок. Докато чакаше, погледът му замислено обхождаше улицата. По нея се виждаха мюсюлмани и евреи. Туристите също нямаше да закъснеят. Първата вълна от тях вече слизаше на летището. В групите имаше мюсюлмани, дошли да се помолят в Храма на скалата, американци, идващи да изхарчат парите си, и дори японци, любопитни да видят земя, по-древна от родината им. Палестина скоро щеше да се радва на благоденствието си.

Благоденствието бе дойка на мира и убиец на размириците. Но Ибрахим Гусн не желаеше народът му да се радва на благоденствие. Не и преди да е свършена черната работа. Той плати портокаловия сок с долари и стана. После махна на едно такси и се качи в него. Бе влязъл в Израел от Египет. Щеше да го напусне през Йордания, на път за Ливан. Чакаше го работа и Гусн се надяваше учебниците в сака да му помогнат да я свърши.

 

 

Бен Гудли бе дипломиран студент от центъра за управленски кадри „Кенеди“ в Харвард. Млад и симпатичен двадесет и седем годишен учен, той притежаваше амбиция да затъмни стремежите на цялото семейство, чието име носеше центърът за управленски кадри. Докторската му дисертация се занимаваше с виетнамската авантюра от гледна точка на разузнаването. Тя правеше толкова противоречиви изводи, че рецензиралият я професор помоли Лиз Елиът за коментар. Единствената забележка на съветничката по националната сигурност към Бен Гудли бе, че е мъж. Е, никой не е съвършен.

— И с какво точно бихте желали да се занимавате? — попита тя.

— Иска ми се да проследя процеса по вземане на решения в разузнаването и конкретната им връзка с последните промени в Европа и Близкия изток. Проблемът е с получаването на разрешение за достъп до определени сектори.

— И каква е крайната ви цел? Имам предвид преподаване, научна дейност или правителствена служба — поясни Елиът.

— Правителствена служба, разбира се. Смятам, че историята изисква решенията да се вземат от хора, подготвени за това. Моята теза го доказва, нали? От 1960 година насам разузнаването ни е доста неефективно. Въобще цялата институция се движи в грешна посока. — Той се облегна и се опита да се отпусне. — Поне с такова впечатление остава обикновеният наблюдател.

— И какви според вас са причините?

— Една от тях е вербуването. Например начинът, по който ЦРУ набира информаторите си, се отразява на получаването и анализа на сведенията им. Те са създали гигантска система за пророкуване. А къде остава обективността? Къде остава способността им да съзират тенденциите в развитието? Нима предвидиха 1989? Разбира се, че не. А какво им убягва сега? Вероятно един куп неща. Хубаво е — заключи Гудли — да се захванеш с важните проблеми още преди да са се превърнали в кризисни.

— Съгласна съм.

Гудли въздъхна облекчено и раменете му се отпуснаха. Елиът забеляза реакцията и реши да си поиграе с него просто за да му покаже кой държи юздите.

— Чудя се за какво ли можем да ви използваме… — каза Лиз и погледът й се зарея към отсрещната стена. — Маркъс Кабът има едно вакантно изследователско място. Ще трябва да бъдете запознат със секретна информация, като преди това подпишете доста строга декларация за неоповестяване на сведенията. Няма да можете да публикувате абсолютно нищо, преди да сте го съгласували.

— Доста сериозно ограничение — забеляза Гудли. — Ами конституционните права?

— Ако иска да работи добре, правителството трябва да има своите тайни Ще се занимавате със забележителна по произхода си информация. Нима целта ви е да правите публикации в пресата? Държавната служба изисква някои жертви.

— Ами…

— През следващите няколко години в ЦРУ ще се овакантят доста важни постове — обеща Елиът.

— Разбирам — каза искрено Гудли. — Всъщност никога не съм възнамерявал да публикувам секретна информация.

— Разбира се — съгласи се Елиът. — Предполагам, че ще мога да уредя въпроса чрез кабинета си. Намирам дисертацията ви за впечатляваща. Иска ми се именно човек като вас да работи за правителството, ако, разбира се, приемете необходимите ограничения.

— В такъв случай мисля, че съм съгласен.

— Чудесно — усмихна се Елиът. — Сега вече сте човек от Белия дом. Секретарката ми ще ви отведе до бюрото по секретността. Там ще попълните няколко формуляра.

— Вече ме инструктираха за секретността.

— Няма да е достатъчно. Ще ви е нужен и инструктаж по ПСД/СС — това означава „Програми със специален достъп/строго секретно“. Обикновено процедурата отнема няколко месеца…

— Месеца? — попита Гудли.

— Казах „обикновено“. Можем да ускорим нещата. Не е зле да си потърсите квартира. Достатъчна ли ви е стипендията?

— Напълно.

— Чудесно. Ще се обадя на Маркъс в Ленгли. Сигурно искате да се срещнете с него.

Гудли се усмихна на съветничката по националната сигурност.

— Добре дошли на борда.

Новият „човек от Белия дом“ се изправи.

— Ще се постарая да не ви разочаровам.

Елиът изгледа излизащия млад мъж. Тя знаеше, че съблазняването е лесна работа. В тази област сексът бе полезно оръжие, но не по-добро от амбицията и властта. Тя вече го бе доказала. Съветничката по националната сигурност се усмихна.

 

— Атомна бомба? — попита Бок.

— Така изглежда — отвърна Куати.

— Кой друг знае за нея?

— Само Гусн. Той я откри.

Може ли да бъде използвана? — попита немецът. „И защо ми казваш за нея?“

— Има сериозни повреди и трябва да бъде поправена. Ибрахим вече събира необходимата за това информация. Смята, че е възможно.

Гюнтер се отпусна в стола си.

— Да не би да е някаква хитра клопка? Израелска или американска?

— Ако е така, то значи са прекалено умни — отвърна Куати и обясни как са я намерили.

— Хиляда деветстотин седемдесет и трета… съвпада. Спомням си, че сирийците почти бяха разгромили Израел! — Бок замълча за момент и после поклати глава. — Как бихме могли да я използваме?

— Това е въпросът, Гюнтер.

— За него е много рано. Първо, трябва да разберем дали бомбата може да бъде поправена. Второ, трябва да определите мощността й. Не, преди нея идват размерът, тежестта и възможността за транспортиране. Те са най-голямата ни грижа. Ако въпросът опре до мощност, предполагам, че… — Гюнтер отново замълча. — Предполагам? Та аз не знам почти нищо за ядреното оръжие. То е с висока степен на ефективност. Може да бъде изстрелвано от артилерийско оръдие с калибър, по-малък от двадесет сантиметра. Май знам само толкова.

— Нашата бомба е доста по-голяма, приятелю.

— Не трябваше да ми казваш това, Исмаил. В такива начинания секретността решава всичко. Не можеш да се доверяваш на никого. Хората говорят, правят грешки. В организацията ти може да има и внедрени информатори.

— Не можех да не ти кажа. Гусн е убеден, че му е необходима помощ. Какви са контактите ти в ГДР?

— Какво имаш предвид?

Куати му каза.

— Познавам неколцина инженери, работили по ядрената програма на ГДР. Както знаеш, и програмата, и ГДР вече не съществуват.

— Защо е била прекратена програмата?

— Хонекер планираше изграждането на няколко реактора по руски образец. След обединението на Германия еколозите прегледаха работните схеми и… Както знаеш, в това отношение руснаците не се ползват с блестяща репутация — изръмжа Бок. — Вече ти казах, че са назадничави хора. Един приятел ми довери, че ядрените им реактори са предназначени главно за производство на оръжие…

— И…

— И е много вероятно в ГДР също да са се занимавали с програма за производство на ядрено оръжие. Интересното е, че никога не съм се замислял за това — каза почти на себе си Бок. — Какво точно искаш от мен?

— Да се върнеш в Германия и да намериш хора — за предпочитане само един човек, който да ни помогне.

„Да се върна в Германия?“ — запита се Бок.

— Ще ми трябват…

Куати подхвърли към приятеля си един плик.

— Бейрут от векове насам е кръстопът. Тези документи са по-добри от истински.

— Трябва незабавно да преместите лагера си — каза Бок. — Ако ме хванат, сигурно ще извлекат цялата информация, която имам. Пречупили са Петра, значи могат да пречупят мен и когото си поискат.

— Ще се моля за теб. В плика има и един телефонен номер. Когато се върнеш, позвъни на него и ще ни намериш.

— Кога заминавам?