Том Кланси
Всички страхове (12)

10.
ПОСЛЕДНИ СПИРКИ

Полетът на запад е винаги по-лесен от този на изток. Човешкият организъм по-лесно се приспособява към по-дълъг, отколкото към по-къс ден. Доброто вино и храна също помагат. Самолет номер едно разполагаше с обширна съвещателна зала, която можеше да се използва и по различни други поводи. Тази вечер задачата й бе да послужи като гостна за вечерята на висши служители от администрацията и избрани представители на пресата. Както обикновено храната бе превъзходна. Самолет номер едно сигурно е единственият в света, който сервира повече от лека вечеря. Стюардите му всекидневно набавят пресни продукти, готвени при скорост шестстотин възела на височина единадесет хиляди метра. Готвачите му пък след напускане на армията често започват работа в елитни клубове и изискани ресторанти. Готвенето за президента на Съединените щати е добра препоръка.

Тази вечер виното бе доставено от Ню Йорк. Чудесно розово „Шабли“, което президентът обичаше да опитва, когато не пие бира. Самолетът разполагаше с три каси от него. Двама сержанти с бели униформи се грижеха чашите да не остават празни по време на вечерята. Атмосферата бе спокойна, а разговорите — дружески. Въпреки това всеки от журналистите се съобразяваше с правилото: „Мери си приказките или друг път няма да вечеряш тук.“

— И така, господин президент — обади се кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“, — кога според вас ще започнат действията по осъществяването на договора?

— Вече са започнали. В момента в Ерусалим пристигат войници от швейцарската армия, които ще поемат нещата в свои ръце. Министърът на отбраната Банкър също е в Израел, за да уточни пристигането на американските части в района. Всъщност очакваме нещата да се задвижат за около две седмици.

— А хората, които ще трябва да напуснат домовете си? — допълни въпроса на колегата си един журналист от „Чикаго Трибюн“.

— Това, разбира се, е твърде голямо неудобство, но с наша помощ новите жилища ще бъдат построени доста бързо. Израелците поискаха и ще получат кредит за закупуване на строителни материали, произведени в Америка. Освен това ще поемем изграждането на такава фабрика в Израел, за да могат да продължат строителството по-лесно. Ще се наложи да бъдат преместени хиляди хора. Вече полагаме всички усилия, за да сведем неприятностите им до минимум.

— В същото време — намеси се Лиз Елиът — да не забравяме, че жизненият стандарт не се изчерпва с покрив над главата. Мирът си има цена, но плащането й носи печалби. Тези хора за пръв път в живота си ще се почувстват истински сигурни и спокойни.

— Извинете ме, господин президент — каза кореспондентът на „Трибюн“ с вдигната чаша. — Думите ми не бяха отправени като критика. Мисля, никой няма да възрази, че договорът е дар Божи. — Хората около масата закимаха с глави. — Осъществяването му е важна част и читателите ни ще се интересуват как върви.

— Най-трудно ще бъде предислоцирането на войските — отвърна спокойно Фаулър. — Трябва да поздравим израелското правителство, че се съгласи на тази стъпка, и да се постараем да осъществим процеса възможно най-безболезнено.

— И кои американски части ще заминат, за да защитават Израел? — попита друг репортер.

— Радвам се, че ми задавате този въпрос — каза искрено Фаулър.

Предишният репортер бе пропуснал най-важното препятствие по пътя на осъществяването. Щеше ли Израелският кнесет да ратифицира споразумението?

— Както сигурно сте чули, ние отново сформираме една армейска част — Десети кавалерийски полк на Съединените щати. Операцията се провежда във форт „Стюарт“, Джорджия. По моя заповед Националният отбранителен флотски резерв ще транспортира полка до Израел възможно най-бързо. Десети кавалерийски е известна армейска част със забележителна история. Той е една от главните „черни“ части, които историците често пренебрегват. Съдбата избра — съдбата нямаше нищо общо с избора — за пръв командир полковника от афроамерикански произход Мариън Дигс. Той е отличен войник, завършил е академията „Уест пойнт“ и тъй нататък. Всъщност това е армейската част, която ще защитава сушата. Във въздуха имаме цяло авиокрило изтребители бомбардировачи F-16, подкрепяни от самолети АУАКС и обичайния обслужващ персонал. Най-накрая израелците ни предоставят пристанището в Хайфа. Както знаете, в Източното Средиземноморие винаги имаме бойна група със самолетоносач и морски пехотинци, които са готови да помогнат.

— Но с ограничените средства от бюджета…

— Идеята за Десети кавалерийски полк принадлежи на Денис Банкър и аз му завиждам за нея. Що се отнася до останалите, ще се опитаме някак си да ги вмъкнем в гласувания бюджет за отбраната.

— Наистина ли е необходимо, господин президент? Имам предвид с всички тези бюджетни спорове, особено пък във връзка с отбраната…

— Разбира се, че е необходимо — отряза го безцеремонно съветничката по националната сигурност. „Тъпак такъв“, допълваше изражението на Лиз Елиът. — Израел има доста сериозни и осезаеми заплахи за сигурността си. Ролята ни за опазване на тази сигурност е sine qua non^[1] на споразумението.

— Боже милостиви — измърмори друг журналист.

— Допълнителните разходи ще бъдат компенсирани — каза президентът. — Съжалявам, че пак се връщам към идеологическите дрънканици от сорта на „как се отплаща правителството за разходите си“, но мисля, че ясно доказахме тезата си. Парите, хвърлени от правителството, не отиват на вятъра. Ако се наложи да увеличим леко данъците с цел запазване на световния мир, то американският народ без съмнение ще ни разбере.

Репортерите не пропуснаха тази реплика. Президентът възнамеряваше отново да увеличава данъците. Вече имаше две увеличения, свързани със запазването на мира. Това щеше да бъде третото. Но то щеше да бъде одобрено от Конгреса заедно с всичко останало — усмихна се една репортерка. Усмивката й не бе предизвикана само от това. Тя забеляза погледите, които президентът хвърля към съветничката си по националната сигурност, и се замисли. Точно преди заминаването за Рим репортерката на два пъти се бе опитвала да се свърже с Лиз Елиът у дома й. И в двата случая й отговори телефонният секретар. Можеше да се поровичка из историята. Можеше да подежури около къщата на Елиът на Калорама роуд и да провери колко често спи у дома си Лиз. Но… Но това не й влизаше в работата, нали? Не. Президентът нямаше съпруга. Бе вдовец. Личният му живот не биваше да става публично достояние. Не и докато бе достатъчно дискретен и не пречеше на работата му. Репортерката забеляза, че откритието й е останало тайна за другите. „Какво, по дяволите — помисли си тя. — Може би не е толкова лошо, че президентът и съветничката му по националната сигурност са необичайно близки. В крайна сметка подписването на Ватиканското споразумение премина чудесно…“

 

 

Генерал Бен Якоб четеше текста на договора в кабинета си. Той умееше добре да подрежда мислите си. Навикът бе едно от малкото предимства на параноята. На шестнадесетгодишна възраст Бен Якоб за пръв път бе взел оръжие в ръка, за да защитава родината си. От този миг бе започнал зрелият му живот. През всичкото това време светът бе достатъчно прост за разбиране. Имаше два вида хора: израелци и всички останали. Повечето от тези „останали“ бяха потенциални врагове. Имаше, разбира се, и съюзници, и приятели, но Израел разбираше приятелството доста едностранчиво. Ави бе провеждал пет операции в Америка срещу американците. „Срещу“ бе доста относителна дума. Ави никога не бе възнамерявал да стори зло на американците. Той просто искаше да знае някои неща, известни на правителството им, и да получи информация, от която Израел имаше нужда. Информацията и израелското оръжие никога нямаше да бъдат използвани срещу Америка, но въпреки това американците не обичаха да се разделят с тайните си. Това ни най-малко не смущаваше генерал Бен Якоб. Целта на живота му бе да защитава държавата Израел, а не да доставя удоволствие на когото и да било. И американците го разбираха. Затова понякога доброволно предоставяха информацията си на „Мосад“. Практиката бе такива обмени да стават неофициално. „Мосад“ също информираше американците, но доста по-рядко. Всичко се извършваше цивилизовано. Всъщност разузнавателните служби приличат на търговци, които продават на един и същ пазар. Понякога си помагаха, но никога не си вярваха.

Сега връзката щеше да се промени. Америка предоставяше армията си в защита на Израел. Америка ставаше отговорна за сигурността на еврейската държава, а Израел трябваше да пази американските войници (факт, все още неустановен от пресата). Това бе работа на „Мосад“. Размяната на разузнавателна информация трябваше да стане честа практика. Ави не бе възхитен от перспективата. Америка не бе страна, на която можеш да повериш тайните си, особено пък ако си ги получил с пот на челото и с кръвта на офицерите си. Скоро американците трябваше да изпратят висш служител от разузнаването, с когото да бъдат уточнени подробностите по сътрудничеството. Разбира се, щяха да изпратят Райън. Ави започна да набелязва задачите си. Нужна му бе цялата информация за Райън, която щеше да позволи сключването на по-изгодна сделка с американците.

Райън… истина ли бе, че той е в основата на цялото споразумение? „Тук има доста въпросителни“ — помисли си Бен Якоб. Американското правителство отричаше факта, но Райън със сигурност не бе измежду любимците на президента Фаулър и кучката по националната сигурност Елизабет Елиът. Информацията за нея говореше красноречиво. По време на лекциите си като професор по политология в Бенингтън тя бе канила представители на ООП да изясняват положението в Близкия изток. В името на честността и справедливостта! Но можеше да бъде и по-зле. В крайна сметка тя не бе Ванеса Редгрейв, танцуваща с АК-47 над главата си — каза си Ави. Но „обективността“ й бе достигнала дотам любезно да изслушва представители на хората, нападнали израелски деца в Маалот и израелски спортисти в Мюнхен. Както и повечето членове на американското правителство тя, изглежда, бе забравила значението на думата „принцип“. Но Райън не приличаше на тях…

„Споразумението е негова работа.“ Информаторите на Ави имаха право. Фаулър и Елиът никога нямаше да измислят подобно нещо. Никога нямаше да им хрумне, че религията е ключ към проблема.

Споразумението. Той отново се загледа в текста пред себе си. Как се бе оставило правителството да го обвържат с това?

„Ние ще надделеем…“

Нима бе толкова просто? Уплашените телефонни обаждания от американските им приятели. Пристигането им в Израел със свръхзвукова скорост…

„Но нима може да бъде другояче?“ — запита се Ави. Както и да е, Ватиканското споразумение вече бе сключено. „Вероятно е сключено“ — поправи се той. Народните вълнения вече бяха започнали и следващите дни се очертаваха като тежки. Причините за това бяха повече от ясни:

Израел напускаше Западния бряг. Армейските части щяха да останат ТАМ, Но положението им нямаше да бъде по-различно от това на американците в Германия и Япония. Западният бряг бе предназначен за територия на палестинска държава. Щеше да се превърне в демилитаризирана зона, гарантирана от ООН — „или поне така е на хартия“, помисли си Бен Якоб. Истинските гаранции щяха да дойдат от Израел и Америка. Саудитска Арабия и другите държави от Залива щяха да платят икономическата реставрация на палестинците. Достъпът до Ерусалим също бе гарантиран. Именно тук се съсредоточаваше голямата част от израелските войски, разпределени на лагери и патрулиращи по отряди. Самият Ерусалим оставаше под закрилата на Ватикана. Щеше да се управлява от изборен кмет. Ави се зачуди дали израелецът, заемащ длъжността в момента, щеше да запази поста си… „Защо не? Той е доста умен човек“ — отговори си сам генералът. Този кмет щеше да осъществява гражданското управление. Но външните връзки и религиозните дела щяха да бъдат контролирани от Ватикана и ръководени от трима духовници. Охраната на Ерусалим бе поверена на швейцарски моторизиран полк. Макар и да не одобряваше това, Ави знаеше, че швейцарците имат образцова армия, от която Израел вземаше пример. Освен това те щяха да се обучават съвместно с американците. Десети кавалерийски полк бе редовна армейска част. Въобще на хартия всичко изглеждаше розово. Така бе с всички документи.

Бесните демонстрации по израелските улици обаче вече бяха факт. Хиляди израелци трябваше да напуснат жилищата си. Вече имаше и ранени — двама полицаи и един войник. От израелски ръце. Арабите се криеха в миши дупки. Отделна комисия, ръководена от саудитците, щеше да се опита да установи кои арабски семейства са собственици на земите. Когато ги завземаха, израелците се постараха да заличат всякакви следи… Но това не засягаше Ави. Слава богу, името му бе Аврам, а не Соломон.

„Дали ще проработи?“ — запита се той.

 

 

„Не може да проработи“ — каза си Куати. Слуховете за подписването на споразумението бяха предизвикали десетчасови пристъпи на гадене и повръщане. Сега, с текста в ръце, Куати се почувства на прага на небитието.

„Мир? И Израел ще продължи да съществува?“ А какво щеше да стане с жертвите му? Със стотиците хиляди борци за свобода, загинали от израелските бомби и автомати? За какво бяха умрели? За какво бе погребал живота си и самият той? „И аз можех да загина“ — каза си Куати. Бе се отрекъл от всичко. От нормалния човешки живот с жена, деца, къща, работа. Сега можеше да бъде лекар или инженер, или банкер, или търговец. Бе достатъчно интелигентен, за да доведе до успех всяко начинание, което сметнеше за достойно. Но не, той бе избрал най-трудния път. Целта му бе да сформира нова нация, да построи жилище за народа си и да му даде достойнството, което заслужава. Да поведе народа си. Да разгроми нашествениците.

Да бъде запомнен.

Ето за това мечтаеше. Всеки можеше да различи неправдата. Но отстраняването й щеше да му донесе славата на мъж, променил човешката история. Нищо че промяната бе незначителна и че засягаше малка нация…

„Това не е вярно“ — призна си Куати. За да осъществи целта си, трябваше да разгроми велики нации — американците и европейците, донесли нещастието в древната му родина. Онези, успели да постигнат подобна цел, оставаха в паметта на хората като славни мъже. Ако успееше, щеше да се нареди рамо до рамо с великите. Защото именно великите дела правеха извършителите си велики и оставяха името им в историята. Но чии дела щяха да бъдат запомнени сега? Излизаше, че никой не е завладял нищо и никого.

„Не е възможно!“ — каза си командирът. Но докато за пореден път четеше сухите и точни думи на споразумението, стомахът му сякаш твърдеше обратното. Нима палестинците — неговият достоен и храбър народ — можеха да бъдат съблазнени от такова безсрамие?

Куати стана и отново отиде в банята, за да повърне. „Това — каза му някакъв вътрешен глас, докато се навеждаше над мивката — е отговорът на въпроса ти.“ След известно време Куати се изправи и изпи чаша вода, за да премахне гадния вкус в устата си. Но вътре в него остана друг вкус, който не изчезваше така лесно.

 

 

От другата страна на улицата в една от тайните квартири на организацията Гюнтер Бок слушаше чуждестранната емисия на „Дойче Веле“. Въпреки идеите си и местата, в които се намираше, Гюнтер никога не бе спирал да мисли за себе си като за немец. Разбира се, революционер социалист, но немски. Радиото съобщаваше, че родината му се радваше на още един прекрасен безоблачен ден. Чудесно време за разходка по брега на Рейн заедно с Петра и…

Едно кратко съобщение смрази кръвта му:

„Днес следобед осъдената убийца Петра Хаслер-Бок бе намерена обесена в килията си. Без съмнение, става въпрос за самоубийство. Съпруга на укриващия се терорист Гюнтер Бок, Петра Хаслер-Бок бе осъдена на доживотен затвор за жестокото убийство на Вилхелм Манщайн. Петра Хаслер-Бок бе на тридесет и осем години…

Успешното представяне на футболния клуб «Дрезден» в шампионата изненада повечето спортни коментатори. Водени от звездата си Вили Шеер…“

Очите на Бок се разшириха. Не бяха способни да гледат дори и светещата скала на радиото, затова потърсиха утеха в звездното небе, надзъртащо през прозореца.

„Петра мъртва?“

Знаеше, че е истина. Знаеше, че е глупаво да се самозалъгва. Разбира се, че бе възможно… дори неизбежно. „Очевидно самоубийство!“ Всички членове на „Баадер-Майнхоф“ се бяха самоубили също така „очевидно“. Един дори се бе прострелял три пъти в главата. „Пръстите му сигурно са се вдървили на спусъка“ — шегуваха се по онова време немските полицаи.

Бок знаеше, че жена му е била убита. Неговата красива Петра бе мъртва. Най-добрият му приятел, най-верният му другар, любимата му. Мъртва. Гюнтер знаеше, че не трябва да е толкова шокиран. Нима можеше да очаква друго? Разбира се, че е трябвало да я убият. Тя е представлявала опасна връзка с миналото и с евентуалното социалистическо бъдеще на Германия. С убийството й бяха осигурили политическа стабилност на нова Германия, Das vierte Reich^[2].

— Петра — прошепна Гюнтер.

Тя бе повече от политическа фигура. Повече от революционерка. Той помнеше всяка черта на лицето й, всяка извивка на младото й тяло. Помнеше радостта, с която очакваха децата си, и усмивката върху лицето на Петра след раждането на Ерика и Урсула. Те също му бяха отнети и може би никога нямаше да ги види.

Сега не трябваше да остава сам. Бок се облече, излезе навън и прекоси улицата. За щастие Куати все още бе буден, макар и да приличаше на призрак.

— Какво има, приятелю? — попита го командирът.

— Петра е мъртва.

По лицето на Куати се изписа истинска болка.

— Как се е случило?

— По новините съобщиха, че са я намерили мъртва в килията й — обесена.

Неговата Петра — помисли си все още шокиран Бок — намерена мъртва, обесена за красивата си шия. Видението бе твърде болезнено. Той бе наблюдавал такава смърт. Двамата с Петра бяха екзекутирали един класов враг чрез обесване. Лицето му бе побледняло, след това потъмня и… Картината бе непоносима. Гюнтер не искаше да си представя Петра с въже на врата.

Куати тъжно отпусна глава.

— Нека Аллах се смили над любимата ни другарка.

Бок успя да сдържи гримасата си. Нито той, нито Петра някога бяха вярвали в Бог. Но молитвата на Куати бе добронамерена въпреки безсмислието си. Най-малкото бе израз на симпатия, доброжелателство и приятелство. Сега Бок имаше нужда от всичко това и реши да не обръща внимание на неуместните думи на приятеля си.

— Това е лош ден за нас, Исмаил.

— Дори повече, отколкото предполагаш. Проклетият договор…

— Знам — каза Бок. — Знам.

— И какво мислиш?

Едно от нещата, за които Куати уважаваше Бок, бе искреността му. Гюнтер бе напълно обективен.

Немецът си взе една цигара от бюрото на командира и я запали с настолната запалка. Вместо да седне, той започна да крачи из стаята. Разхождането му казваше, че все още е жив. Гюнтер се насили да обмисли въпроса.

— На споразумението трябва да се гледа като на част от доста по-голям план. Когато руснаците предадоха световния социализъм, те сложиха начало на верига от събития, насочени към завладяване на света от капиталистите. По-рано си мислех, че Съветите са приложили умна стратегия, с която да извлекат икономическа изгода за себе си. Но руснаците са назадничав народ, Исмаил, и ти сигурно го знаеш. При тях даже комунизмът не работеше. Разбира се, комунистическата идеология е измислена от немец — прибави с иронична гримаса Гюнтер.

Еврейският произход на Маркс бе дипломатично премълчан. Бок отново се замисли, след което продължи със студен аналитичен тон. Представяше му се отличен шанс да говори отново като революционер и поне за момент да забрави чувствата си.

— Сега знам, че съм сгрешил. Въобще не е ставало въпрос за стратегия. Това си бе чисто предателство. Прогресивните умове в Съветския съюз са били изиграни дори по-ловко и от тези в ГДР. Сближаването им с Америка не е лъжа. Те заменят идеологическата чистота за преходно благоденствие и въобще не възнамеряват да се връщат в лоното на социализма.

Американците на свой ред не им помагат от добро сърце. Те накараха Съветския съюз да оттегли подкрепата си за Ирак, да намали помощта за вас и арабските ви братя. В крайна сметка това ще завърши с окончателното закрепване на еврейската държава. Ясно е като бял ден, че израелското лоби в Америка отдавна подготвя този план. Решаващият фактор е руската подкрепа. Сега не сме изправени само срещу Америка. Пред нас стои световна конспирация. Ние вече няма на кого да разчитаме, Исмаил. Нямаме приятели.

— Да не би да искаш да кажеш, че сме победени?

— Не! — проблесна погледът на Бок за момент. — Ако сега спрем… Те вече имат достатъчно преднина, приятелю. Ако им предоставим и нашата капитулация, ще ни избият като животни. Отношенията ти с руснаците никога не са били толкова лоши, колкото сега. И положението ще продължи да се влошава. Следващата им стъпка ще е да се сближат с американците и ционистите.

— Кой можеше да предполага, че американци и руснаци някога…

— Никой. Никой освен онези, които го осъществиха. Американските управници и продажните руски кучета. Нармонов и лакеите му. Действаха изключително хитро, приятелю. Ние трябваше да го предвидим, но не успяхме. Ти не го усети тук, нито пък аз заподозрях нещо в Европа. Грешката е наша.

Куати си каза, че в момента му е необходима единствено истината, но стомахът му бе на друго мнение.

— Мислиш ли, че могат да се предприемат някакви мерки? — попита командирът.

— Изправени сме пред съюз на двама доста различни приятели и протежетата им. Трябва да намерим път за разрушаване на приятелството. Историята казва, че когато един съюз се разпадне, членовете му стават още по-подозрителни един към друг. Как можем да постигнем целта си? — Бок повдигна рамене. — Не знам. Трябва ни време… но имаме възможности. Трябва да имаме — поправи се той. — Поводи за разногласия винаги ще се намерят. Ние имаме много съмишленици. В Германия е пълно с хора, които мислят като мен.

— Казваш, че трябва да започнем от Америка и Русия? — запита Куати, увлечен от разсъжденията на приятеля си както винаги.

— Не, там трябва да стигнем. Ако пък намерим начин да започнем точно оттам — още по-добре. Но ми се струва невъзможно.

— Може би не е толкова невъзможно, колкото ти се струва, Гюнтер — каза тихо Куати, почти не осъзнавайки, че изговаря мислите си гласно.

— Моля?

— Нищо. Ще говорим друг път. Изморен съм, приятелю.

— Извинявай, че те задържах толкова дълго, Исмаил.

— Ще отмъстим за Петра, приятелю. Те ще платят за престъпленията си — обеща Куати.

— Благодаря ти.

Бок излезе. След две минути отново бе в стаята си. Бе забравил да и изключи радиото си и сега от него се носеше народна музика. В един миг кошмарите му отново го налетяха. Гюнтер обаче не заплака. В гърдите му нямаше сълзи, а само омраза. Макар и смъртта на Петра да бе лична трагедия, тя му напомняше за предадените идеи. Смъртта на жена му бе просто поредният симптом на жестока болест. Щеше да накара целия свят да плати за убийството на Петра. В името на революционната справедливост.

 

 

Куати отново не можеше да заспи. Този път безсънието му се дължеше и на вината. Той също пазеше спомена от гъвкавото тяло на Петра Хаслер. Тогава тя не бе омъжена. А сега висеше обесена… Как ли бе умряла? Журналистите твърдяха, че е самоубийство. Куати им вярваше. Европейците бяха крехки. Умни, но крехки. Те познаваха опиянението от борбата, но им липсваше издръжливостта, така нужна за нея. Предимството им се криеше в широките възгледи, които имаха. Причина, разбира се, бяха както космополитните европейски градове, така и по-доброто образование. Докато Куати и другарите му не виждаха по-далеч от прага на своите проблеми, европейците преценяваха фактите в тяхната цялост. Моментът на прозрението винаги бе изненадващ. Куати и хората му смятаха европейците за истински бойни другари, но все пак дилетанти в революционното дело. Това бе грешка. Наистина им липсваше точно и ясно определена цел, но това се дължеше на невъзможността да ползват широката народна подкрепа, на която разчиташе Куати. Фактът, че успехите им се брояха на пръсти, бе резултат от обективни пречки, а не от по-малка интелигентност и недостатъчна борбеност.

Бок умееше трезво да преценява ситуацията и от него щеше да излезе чудесен командир.

„А сега?“ — запита се Куати. Това бе въпрос, изискващ дълъг и внимателен размисъл. В никакъв случай не биваше да се бърза. „Ще изчакам няколко дни… може би дори седмица“ — обеща си командирът и се опита да заспи.

 

 

— …Имам огромното удоволствие и честта да ви представя президента на Съединените американски щати.

Пълната с конгресмени зала се изправи като един човек. На първия ред стояха членовете на кабинета, началник-щабовете на родовете войски и съдиите от Върховния съд. Останалите високопоставени лица бяха на балконите. Между тях, за пръв път един до друг, се виждаха и посланиците на Израел и Саудитска Арабия. Телевизионните камери обходиха огромната зала, която познаваше както исторически събития, така и безчестия. Аплодисментите продължиха да отекват от стена в стена, докато ръцете на конгресмените не почервеняха от ръкопляскане.

Президентът Фаулър остави бележките си върху малката катедра. След това се обърна да се здрависа с говорителя на Белия дом, временния председател на Сената и вицепрезидента Робърт Дърлинг. В еуфорията никой не забеляза, че Дърлинг бе оставен последен. Президентът Фаулър се обърна към множеството в залата, усмихна се и помаха с ръка. Аплодисментите се усилиха. Тогава Фаулър демонстрира всички жестове от репертоара си: махане с една ръка, махане с две ръце, две ръце, протегнати напред и вдигнати на главата. Аплодисментите бяха еднакво горещи и от представителите на двете партии, което за Фаулър бе наистина забележително. Дори и най-закоравелите му врагове в Конгреса и Сената показваха хлапашки ентусиазъм, при това неподправен. За всеобща изненада Конгресът все още бе патриотично настроен. Най-накрая президентът направи знак за тишина и аплодисментите постепенно утихнаха.

— Скъпи мои сънародници, идвам в тази зала да докладвам за последните събития в Европа и Близкия изток. Нося със себе си два договора, които ще представя пред Сената на Съединените щати, и очаквам, че ще срещнат вашето бързо и ентусиазирано одобрение. — Нови ръкопляскания. — С тези договори Съединените щати в сътрудничество с много други нации — някои от тях изпитани приятели, а други ценни нови съюзници — помогнаха за установяването на мир в един район от света. Район, допринесъл много за световния мир, но въпреки това останал размирен.

Можете да преровите цялата човешка история, можете да проследите еволюцията на човешкия дух, но няма да намерите подобен прецедент. Целият световен прогрес, всички факли, осветявали пътя ни още от варварството, всички велики мъже и жени са се молили, мечтали, надявали, работи ли за този миг. Този момент, тази възможност, тази кулминационна точка е последната страница в историята на човешките конфликти. Ние не сме в началото, а в края. Ние…

Президентът бе прекъснат от нови аплодисменти. Той бе съвсем леко недоволен, защото прекъсването го изненада. Фаулър широко се усмихна и отново махна за тишина.

— Ние стигнахме до края. Имам честта да ви осведомя, че именно Америка поведе света към мир и справедливост. — Аплодисменти. — И това е съвсем логично…

— Не мислиш ли, че малко прекалява? — попита Кети Райън.

— Съвсем малко — изръмжа Джак от стола си и се пресегна за чашата си с вино. — Но просто така трябва, скъпа. Подобни спектакли се провеждат по определени правила, също както и едно оперно представление. Длъжен си да следваш сценария. Освен това събитието е важно. Господи, колосално. В Близкия изток ще има мир.

— Кога заминаваш? — попита Кети.

— Скоро — отвърна Джак.

— Разбира се, ще трябва да платим определена цена, но историята задължава своите създатели — продължи речта си Фаулър. — Наш дълг е да гарантираме мира. Трябва да изпратим нашите мъже и жени да защитят държавата Израел. Заклети сме да защитаваме тази малка, но храбра страна от всичките й врагове.

— И кои по-точно са те? — попита Кети.

— Сирия въобще не е доволна от споразумението. Нито пък Иран. Що се отнася до Ливан… Всъщност Ливан на практика не съществува. Той е просто петно на картата, където умират хора. Освен това остават Либия и всички терористични организации. Това са все врагове, с които трябва да се съобразяваме.

Райън пресуши чашата си и отиде в кухнята да я напълни отново. „Срамота е да хабя хубавото вино така“ — каза си той. Джак просто се наливаше, а това можеше да се прави с всякакъв бълвоч…

— Овен това ще трябва да платим и известна парична сума — каза Фаулър, докато Райън се връщаше в хола.

— Данъците пак ще скочат — забеляза сърдито Кети.

— Нима си очаквала нещо друго? — „Петдесет милиона от тях тежат на мой гръб, разбира се. Един милиард тук, един милиард там…“

— Нима има смисъл от всичко това? — попита тя.

Трябва да има. Ако не друго, поне ще разберем дали религиозните водачи държат на думата си, или просто разиграват комедии. Ние ги накарахме сами да влязат в капана си, скъпа… Положението е следното — каза Джак след няколко секунди. — Или удържат на думите си, дадени пред хората, или се превръщат в обикновени шарлатани.

— И…

— Лично аз не мисля, че са шарлатани. Смятам, че наистина вярват в това, което проповядват. Трябва да вярват.

— Както е тръгнало, май скоро ще останеш без работа, а?

Джак долови обнадеждените нотки в гласа й.

— Виж, в това не съм сигурен.

След речта на президента започнаха коментарите. На екрана се появи равин Соломон Мендел, който говореше от името на противниците на споразумението. Той бе възрастен нюйоркчанин и един от най-горещите — някои ги наричаха дори „безумни“ — привърженици на Израел. Най-страшното бе, че той никога не бе стъпвал в Обетованата земя. Равинът бе сред малцината, изказали се в одобрение — или „разбиране“ — на стрелбата край Храма на скалата. Той имаше брада и бе облечен в дълго черно расо, под което се виждаше скъп костюм.

— Това е предателство към държавата Израел — каза равинът, след като изслуша първия въпрос. Думите му прозвучаха удивително спокойно. — Принуждавайки Израел да отстъпи от по право принадлежащите му земи, Съединените щати предадоха историческото право на еврейския народ да живее в земята на дедите си. Освен това заложиха сигурността на страната на карта. Израелските граждани ще напуснат домовете си под дулата на автоматите. Картината поразително напомня на събитията отпреди петдесет години — завърши многозначително Соломон Мендел.

— Почакайте малко! — обади се разгорещено друг коментатор.

— Господи, тези хора май ще се хванат за гушите — забеляза Джак.

— Семейството ми загина по време на холокоста — отвърна все още спокойно равинът. — Единствената цел на държавата Израел е да гарантира сигурността на еврейския народ.

— Но президентът изпраща американски войски…

— Ние изпратихме американски войски и във Виетнам — посочи Мендел. — Тогава също имаше обещания и договори. Израел може да бъде сигурен единствено в рамките на добре защитени граници, и то от собствените си войници. Америка чисто и просто принуди държавата да влезе в това споразумение. Фаулър отряза военните доставки за Израел, като по този начин възнамеряваше да им изпрати „съобщение“. Е, съобщението бе изпратено и разбрано: или се предайте, или оставате сами. Ето това се случи. Мога да го докажа и ще свидетелствам пред сенатската комисия по външна политика, за да бъде доказано.

— Охо — забеляза тихо Джак.

— Заместник държавният секретар Скот Адлер лично е занесъл съобщението. По същото време Джак Райън, заместник-директор на ЦРУ е преговарял със Саудитска Арабия. Райън обещал на саудитския крал, че Америка ще принуди Израел да преклони глава. Това, разбира се, е достатъчно показателно, но не мога да повярвам, че един евреин като Адлер е приел подобна задача… — поклати глава Мендел.

— Този приятел май има добри източници.

— Вярно ли е това, което говори, Джак? — попита Кети.

— Не напълно, но мисията ни там трябваше да бъде секретна. Малко хора знаеха, че въобще отсъствам от страната по това време.

— Аз знаех, че си заминал…

— Но не знаеше къде. Няма значение. Той ще вдигне малко шум, но нищо повече.

 

 

Демонстрациите започнаха на следния ден. Демонстрантите залагаха всичките си надежди на тях. Те бяха последният им отчаян ход. Двамата водачи бяха руски евреи, пристигнали съвсем наскоро от страна, която с нищо не показваше, че държи на тях. В единствената земя, която смятаха за родна, ги бяха настанили на Западния бряг. Тази част от Палестина бе отнета от Йордания по време на Шестдневната война от 1967 година. Панелните им жилища — малки за американските стандарти, но луксозни за руските — бяха накацали по стотиците скалисти склонове, характерни за пейзажа тук. Всичко им се струваше ново и странно, но бе родно, а родината е нещо, за което хората се борят до смърт. Синът на Анатолий — сменил името си на Натац — вече бе редовен офицер в израелската армия. Също както и дъщерята на Давид. Скорошното пристигане в Израел им изглеждаше като спасение, а сега отново ги караха да напуснат домовете си. Напоследък животът им бе серия от сътресения. Последното преля чашата на търпението.

Целият жилищен блок се обитаваше от руски евреи, така че за Анатолий И Давид съвсем не бе трудно да сформират „колектив“ и да организират хората. Те намериха един равин — в малката им комуна все още нямаше свещеник, — който ги благослови. После се въоръжиха със знамена и свещената Тора и се насочиха към Кнесета. Дори и в малка страна подобен поход отнема време, тъй че журналистите бързо ги намериха. Когато изморените и изпотени демонстранти достигнаха целта си, целият свят вече знаеше за тях и исканията им.

Израелският Кнесет не е образец на парламентарно спокойствие. Законодателният орган е съставен от мъже и жени с ултрадесни и ултралеви убеждения. Разбира се, в средата е запазено и малко място за умерения център. Тук често се повишава тон и се размахват юмруци, които се стоварват върху всичко, изпречило се пред погледите на депутатите. От стената мълчаливо гледа черно-бялата снимка на австрийския евреин Теодор Херцл. Неговите идеи за ционизма, формулирани в средата на деветнадесети век, са израз на мечтите му за спокойна и сигурна родина, в която изтерзаният му народ ще намери убежище. Разгорещените парламентарни дебати пораждат един логичен въпрос. Как е възможно в страна, където всеки гражданин е войник от запаса и държи оръжие у дома си, депутатите да остават живи въпреки ожесточените си пререкания? Мнението на Теодор Херцл за израелския Кнесет ще си остане вечна загадка. Проклятието на Израел бяха разгорещените му парламентарни спорове и несъгласието на министрите както по политически, така и по религиозни въпроси. Почти всяка религиозна група си има собствена територия и естествено — представител в парламента. В сравнение с Кнесета традиционно разделеният френски парламент изглежда като пенсионерска вечеринка. Именно тази формула поколения наред лишава Израел от стабилно правителство и съгласувана национална политика.

Един час преди откриването на заседанието по въпроса за споразумението демонстрантите пристигнаха пред Кнесета. Падането на правителството вече изглеждаше твърде вероятно и присъединилите се към демонстрацията граждани започнаха да изпращат представители до всеки член от парламента, когото успееха да открият. Депутатите, съгласни с тях, излизаха пред парламента и произнасяха пламенни речи, заклеймявайки споразумението.

— Това не ми харесва — забеляза Лиз Елиът, без да откъсва поглед от телевизора в кабинета си.

Политическият фурор в Израел доста бе надминал очакванията й и тя извика Райън, за да направи оценка на ситуацията.

— Е — съгласи се заместник-директорът, — това е нещо, което не можем да контролираме.

— Ти си чудесен съветник, Райън.

Елиът имаше пред себе си последната информация. Най-уважаваната израелска фирма за социологически проучвания бе сондирала общественото мнение по въпроса за споразумението. Резултатите бяха следните: тридесет и осем процента „за“, четиридесет и един „против“ и двадесет и един „без мнение“. Цифрите приблизително наподобяваха разположението на силите в Кнесета. Десницата леко превъзхождаше левицата, а непостоянният център, състоящ се от малки групировки, изчакваше по-доброто предложение, за да изтъкне политическата си значимост.

— Скот Адлер ни предупреди за това още преди седмици. Като започнахме преговорите, знаехме, че израелското правителство е нестабилно. За бога, та то е такова от двадесет години.

— Но ако министър-председателят не успее да се справи…

— Преминаваме към план Б. Вие искахте да натиснете правителството им. Е, ще получите тази възможност.

Райън си помисли, че този аспект не е добре разгледан, но дори и обстойното му проучване нямаше да помогне. От цяло поколение насам израелското правителство представляваше жив пример за анархия в действие. Преговорите бяха започнали, основани на предположението, че щом веднъж споразумението стане fait accompli^[3], Кнесетът ще го ратифицира. Тогава не бяха поискали мнението на Райън, въпреки че то нямаше да бъде по-различно.

— Служител от посолството ни там съобщи, че в крайна сметка решаваща за баланса може да се окаже малката партия, контролирана от нашия човек Мендел — забеляза Елиът, опитвайки се да говори спокойно.

— Може би е прав — отвърна Джак.

— Това е абсурд! — изръмжа Елиът. — Този стар пръдльо дори не е стъпвал в Израел…

— Направил го е нарочно. Нещо във връзка с религията. Иска да отиде там, когато пристигне месията.

— Исусе! — възкликна съветничката по националната сигурност.

— Точно той. Улучи — засмя се Райън и получи вледеняващ поглед. — Виж, Лиз, човекът си има собствени религиозни възгледи. Може да ни се струват откачени, но конституцията изисква да ги търпим и уважаваме. В Америка нещата стоят така, нали си спомняш?

Елиът размаха юмрук към телевизора.

— Но този луд равин ще провали всичко. Не можем ли да го спрем?

— Как например? — попита тихо Джак, който долови в тона й нещо повече от паника.

— Не знам… да направим нещо… — Елиът позволи гласът й да затихне, като остави вратичка за посетителя си.

Райън се наклони напред и изчака, докато напълно привлече вниманието й.

— Историческият прецедент, който търсите доктор, Елиът, е: „Няма ли кой да ме освободи от този размирен свещеник?“ Ако се опитвате да ми намекнете нещо, не е ли по-добре да си го кажем открито в очите? Какво предлагате? Да попречим на работата на парламента в суверенна приятелска страна или да извършим нещо незаконно в самите Съединени щати? — Джак направи малка пауза. — Няма да се случи нито едното, нито другото, доктор Елиът. Ще ги оставим сами да решават. Ако ще ми нареждате да се намесвам във вътрешните работи на демократична държава, президентът ще получи оставката ми със скоростта на светлината. Ако пък желаете да нараним онзи старец в Ню Йорк, то помнете, че подобни желания попадат под ударите поне на два наказателни закона. Задължението ми като гражданин, а още повече като правителствен служител на тази страна е да съобщя за вероятните нарушения на закона в най-близкия полицейски участък.

Погледът, който получи Райън след думите си, бе изпепеляващ.

— Върви по дяволите! Въобще не съм казвала…

— Вие току-що попаднахте в най-опасния капан на правителствената служба, госпожице. Помислихте си, че намерението ви да направите света по-добър не трябва да се съобразява с принципите, по които работи правителството ни. Не мога да ви забраня да мислите така, но мога да ви кажа, че управлението няма да е съучастник в подобни дела. Не и докато аз съм там.

Думите му звучаха като проповед, но Райън чувстваше, че тя има нужда от нея. Лиз подхранваше у себе си най-опасната от всички идеи.

— Не съм казвала такова нещо.

„Дрън-дрън.“

— Добре, нито сте казвали, нито сте мислили нещо подобно. Просто съм се объркал. Приемете извиненията ми. Нека израелците решат дали да ратифицират, или отхвърлят споразумението. Ние сме в правото си да ги насочим по правия път, да им кажем, че военната ни помощ зависи от съгласието им, но не и да се месим пряко във вътрешните им работи. Има някои линии, които не трябва да се пресичат дори и ако самият „ти“ олицетворяваш американското правителство.

Съветничката по националната сигурност успя да се усмихне.

— Благодаря за мнението ви по въпроса как се води държавна политика, доктор Райън. Мисля, че приключихме.

— Благодаря ви, доктор Елиът. Между другото, смятам, че не трябва да пречим на развитието на процеса. Съглашението ще бъде одобрено въпреки всичко.

— Защо? — едвам се сдържа да не изсъска Елиът.

— Споразуменията са добри за Израел от всяка гледна точка. Хората ще го разберат веднага щом осмислят информацията и изразят мнението си пред избирателите. Израел е демократична страна, а демокрациите обикновено постъпват правилно. Погледнете историята — демокрацията се е разпространила единствено поради ефективността си. Ако се панираме и започнем да взимаме предохранителни мерки, само ще влошим положението. Ако пък оставим процеса да се развива нормално, както се предполага, че трябва да се развива, вероятно всичко ще бъде по план.

— Вероятно?

— В живота няма нищо сигурно. Всичко е само вероятно — обясни Райън. „Защо ли не го проумяват?“, зачуди се той. — Намесата обаче е с по-голям шанс за провал, отколкото пасивното поведение. Въобще пълната пасивност често е най-правилният ход. Смятам, че този случай не е по-различен. Нека оставим системата им да работи. Мисля, че така е най-разумно. Това е мнението ми.

— Благодарна съм за съображенията ви — каза тя и се извърна.

— Удоволствието както винаги бе мое.

Елиът изчака, докато чуе затварянето на вратата, и чак тогава обърна лице към нея.

— Мръсно копеленце такова! Ще те накарам да си платиш за това — обеща тя.

Райън се качи в колата си, паркирана на западната алея. „Май попрекали, момко“ — каза си той.

„Не, не си. Тя започваше да мисли по онзи начин и ти трябваше да затръшнеш вратата под носа на мислите й.“

Това бе най-опасната идея, която можеше да хрумне на един правителствен служител. Джак познаваше и други случаи. Във Вашингтон с хората се случваха ужасни неща. Те пристигаха тук, пълни с идеи. Още със стъпването в него обаче всичките им прекрасни намерения се изпаряваха във и без това влажния климат. Някои го наричаха „срастване със системата“, но според Джак си бе чиста проба замърсяване на околната среда. Самата вашингтонска атмосфера покваряваше хорските души.

„А ти да не си имунизиран, Джак?“

Райън се замисли над въпроса, без да забелязва, че Кларк го наблюдава в огледалото. Това, което го отличаваше, бе фактът, че никога досега не се е предавал… Нито веднъж. Или пък грешеше? Имаше случаи, в които можеше да постъпи и другояче. Имаше и неща, които не се бяха осъществили точно както си ги мислеше.

„Ти си същият като тях. Само се мислиш за различен.

Щом още мога да си задавам въпроса и да си отговарям, значи няма страшно.

Разбира се.“

 

 

— Е, и?

— Мога да направя много — отвърна Гусн, — но не сам. Трябва ми помощ.

— А секретността?

— Тя е изключително важна. Трябва да огледам всички възможности. Едва след това ще ти кажа какво ми е необходимо. Но отсега знам, че по някои въпроси ще ми е нужна помощ.

— Например? — попита командирът.

— Експлозивите.

— Но ти си експерт по тях — възрази Куати.

— Командире, тук се изисква точност, с каквато ние никога не сме работили. Например не можем да използваме обикновен пластичен взрив по простата причина, че е пластичен и променя формата си. Необходимите ми експлозиви трябва да бъдат твърди като скала, оформени до хилядна от милиметъра и изчислени по математически път. Разбира се, мога да усвоя теоретичната страна на въпроса, но за не по-малко от няколко месеца. По-добре да използвам времето си за преработка на ядрения материал… И…

— Да?

— Мисля, че мога да подобря бомбата, командире.

— Да я подобриш? И как?

— Ако не се лъжа, този вид оръжие може да бъде превърнато от бомба в спусък.

— В спусък за какво? — попита Куати.

— За термоядрена бомба, Исмаил. За водородна бомба. Мощността на оръжието може да бъде увеличена десет, а защо не и сто пъти. Ще е в състояние да унищожи Израел или поне голяма част от него.

Командирът замълча, за да осмисли напълно току-що чутото. Когато заговори, гласът му прозвуча тихо и спокойно:

— Но имаш нужда от помощ. Къде смяташ, че можеш да я намериш?

— Може би Гюнтер има някакви контакти в Германия. Ако е надежден, разбира се — уточни Гусн.

— Мислил съм за това. Гюнтер заслужава доверие. — Куати обясни защо.

— Сигурни ли сме, че историята не е блъф? — попита Гусн. — Аз вярвам в съвпадения не повече от теб.

— В един немски вестник публикуваха снимка. Изглежда доста реалистична.

Един вестник от немската жълта преса бе успял да се добере до графична черно-бяла снимка. На нея доста добре личаха ужасните последици от обесването. Фактът, че Петра бе намерена гола от кръста нагоре, осигури публикацията на снимката. Немските мъже не биваше да се лишават от една толкова пикантна смърт. Още повече че терористката бе кастрирала техен събрат.

— Проблемът е, че трябва да ограничим до краен предел кръга на хората, посветени в операцията. В противен случай не отговарям за последствия Исмаил.

— Но така или иначе имаме нужда от помощ. Да, разбирам те — усмихна се Куати. — Прав си. Време е да обсъдим плановете си с нашия приятел. Значи предлагаш да взривим бомбата в Израел?

— А къде другаде? Не е моя работа да правя подобни планове, но сметнах, че…

— Не съм мислил по въпроса. Нека вършим нещата едно по едно, Ибрахим. Кога заминаваш за Израел?

— Мислех си за следващата седмица или някъде по това време.

— Предлагам ти да изчакаш, докато нещата около споразумението се позбистрят. — Куати се замисли. — Заеми се с изследванията си. Няма нужда да бързаме. Нека първо уточним какво ще ти е необходимо. След това ще се опитаме да посрещнем нуждите ти възможно най-предпазливо.

 

 

Процедурата сякаш продължи вечно, но „вечно“ в политиката може да означава както пет минути, така и пет години. В този случай за съществената част бяха необходими три дни. Пред Кнесета пристигнаха повече от петдесет хиляди демонстранти. Водачите на новопристигналите бяха ветерани от всички израелски войни. Разнесоха се викове и се заразмахваха юмруци. Полицията обаче успя да раздели двете групи с различни искания и до инциденти не се стигна Всичко се сведе до стремеж да се надвикат опонентите.

Кабинетът се събра на закрито заседание. Министрите се стараеха да не обръщат внимание на тълпата отвън, но всеки тайничко се вслушваше във виковете. По време на обсъждането министърът на отбраната бе необикновено мълчалив. На въпроса дали допълнителното оръжие, обещано от американците, ще бъде полезно, той отговори утвърдително. Израел щеше да получи още четиридесет и осем изтребителя бомбардировачи F-16. Освен тях за пръв път щяха да им бъдат доставени бронетранспортьорите М-213 „Брадли“, противотанковите ракети „Хелфайър“ и най-новата танкова технология, разработена в Америка. Американците щяха да поемат и по-голямата част от средствата по изграждане на модерно оборудван учебен полигон в Негев. Той щеше да бъде подобен на Националния тренировъчен център във форт „Ъруин“, Калифорния. Предвиждаше се на него Десети кавалерийски полк да играе ролята на противник на израелската армия. Министърът на отбраната знаеше, че в момента американските войници са в най-добра форма от Втората световна война насам и че огромен дял за това има Националният тренировъчен център. Което пък значеше, че с новото обучение и полигон израелците щяха да повишат боеспособността си с около петдесет процента. Към това се прибавяше и тайната клауза от договора за взаимна отбрана, предвиждаща, че в екстрени ситуации военновъздушното крило и танковият полк на американската армия преминават под командването на Израел. Текстът бе заслуга на израелските дипломати. Министърът на отбраната забеляза, че фактът е напълно безпрецедентен в американската история.

— И как според теб ще се отразят споразуменията на националната ни сигурност? Положително или отрицателно? — попита министър-председателят.

— Ще имат известен полезен ефект — призна министърът на отбраната.

— Ще кажеш ли мнението си на народа?

Министърът на отбраната се замисли за момент, без да откъсва поглед от човека, ръководещ заседанието. „А ти ще подкрепиш ли кандидатурата ми, когато поискам да стана министър-председател?“, питаха очите му.

Министър-председателят кимна.

— Ще говоря пред хората. Израел може да продължи да съществува дори и със споразуменията.

Речта не усмири всички духове, но щом я чуха, една трета от демонстрантите, противници на договора, се разотидоха. Решаващият политически център в израелския парламент отчете събитията, посъветва се със съвестта си и взе решение. Споразуменията бяха ратифицирани с минимално мнозинство. Изпълнението им започна още преди Американският сенат да бе успял да си изясни текстовете в комисиите по национална сигурност и външна политика.