Том Кланси
Всички страхове (42)

40.
СБЛЪСЪЦИ

— Райън, откъде да знаем, че разговаряме точно с Нармонов?

— А с кого другиго, господин президент?

— По дяволите, Райън, точно ти донесе онези доклади в Белия дом.

— Господин президент, трябва да се успокоите — каза Джак с не особено спокоен глас. — Да, аз ви информирах за докладите, но освен това ви казах, че не са потвърдени. А преди няколко минути дори ви казах, че имаме големи съмнения в истинността им.

— Нима не вярвате на собствената си информация? Именно ЦРУ ни осведоми за изчезването на съветски ядрени бойни глави! — забеляза Елиът. — Е, сега се намериха. И то тук. Точно където трябваше да бъдем.

„По дяволите, тя е още по-паникьосана от него — помисли си Хелън д’Агустино и размени поглед с пребледнелия като платно Пит Конър. — Всичко става със светкавична бързина.“

— Виж, Лиз, още веднъж ти казвам, че информацията ни е прекалено несигурна. Ние просто не разполагаме с достатъчно сведения, за да вземем добре обосновано решение.

— Но защо повишиха готовността на ракетите си?

— По същата причина, по която го сторихме и ние! — извика Райън. — Сега, ако и двете страни се отдръпнат…

— Райън, не ми казвай какво да правя — намеси се тихо Фаулър. — От теб искам само информация. Решенията вземам аз.

Джак извърна глава от микрофона. „Сега вече изтърва нервите си — помисли си Гудли. — Има ужасен вид.“ Заместник-директорът на Централното разузнаване погледна през прозорците към вътрешния двор на ЦРУ и празните сгради зад него.

— Господин президент — каза най-после спокойно Джак, — мнението ни е, че президентът Нармонов напълно владее положението в Съветския съюз. Наистина не знаем чие дело е взривът в Денвър, но нямаме никаква улика за евентуална съветска връзка в него. Според нас предприемането на подобни действия от страна на тяхното правителство е чист лунатизъм. Но дори и там да има военен преврат — за който нямаме никаква информация, — вероятността за извършване на подобен акт се доближава до нулата. Това е мнението на ЦРУ, сър.

— А Кадишев? — попита Фаулър.

— Сър, вчера и днес работихме върху предположението, че докладите му не отговарят на истината. Не успяхме да потвърдим една от срещите му с…

— Една? Не сте успели да потвърдите една среща? — попита Елиът.

— Ще ме оставите ли да се изкажа? — изпусна отново нервите си Джак. — По дяволите, с тази работа се занимаваше Гудли. Не аз! — Той си пое дълбоко дъх. — Доктор Гудли забеляза някои трудно доловими различия в стила на докладите и реши да ги провери по-основно. Официалната версия е, че Кадишев черпи всичките си сведения от лични срещи с Нармонов. В един от случаите обаче програмите им за деня просто не съвпадат. Въобще не сме сигурни, че този път са се срещнали. А ако наистина не са, значи Кади шев е лъжец.

— Предполагам, че си взел под внимание възможността за тайна среща? — попита иронично Елиът. — Или може би си мислиш, че подобни въпроси се обсъждат всеки ден? Нима е възможно евентуалната опасност от военен преврат да се разглежда по време на следобедния чай?

— Непрестанно повтарям, че нито ние, нито британците, нито който и да е друг успя да потвърди информацията.

— Райън, мислиш ли, че един заговор за преврат в страна като Съветския съюз няма да бъде извършен при най-строга секретност? — попита Фаулър.

— Разбира се, че не.

— Тогава защо очакваш, че подобна информация може да бъде потвърдена и чрез други източници? — продължи с въпросите си Фаулър досущ като адвокат по време на процес.

— Не очаквам, сър.

— Значи до момента не разполагаме с по-добри сведения?

— Да, господин президент. Ако са верни, разбира се.

— Казваш, че не разполагате с неопровержими доказателства в тяхна подкрепа?

— Правилно, господин президент.

— Но нямате и информация, която да подкрепя обратното твърдение, нали?

— Сър, нямаме основание…

— Отговори на въпроса!

Десницата на Райън конвулсивно се сви в здрав юмрук.

— Не, сър, нищо достатъчно убедително.

— И през последните няколко години агентът ни е предавал добра и достоверна информация?

— Да, сър.

— Така, досието на господин Кадишев също твърди, че информацията му е най-доброто, с което разполагаме.

— Да, сър.

— Благодаря. Доктор Райън, предлагам да съберете още информация. Когато я имате, ще я изслушаме.

Президентът изключи линията.

Джак бавно се изправи. Краката му се бяха вдървили от напрежение. Той направи една крачка към прозореца и запали цигара.

— Провалих се — каза той на всеослушание. — Мамка му, провалих се…

— Не си виновен, Джак — опита се да го успокои Гудли.

Райън рязко се извърна.

— Чудесен надгробен надпис: „Той не беше виновен, че скапаният свят отиде на майната си.“

— Хайде стига, Джак. Положението не е чак толкова лошо.

— Мислиш ли? Не ги ли чу?

 

 

Пистата за излитане на съветския самолетоносач „Кузнецов“ се различаваше от тези на американските. Тя приличаше повече на шанца за ски-скокове. Първият МиГ-29 се засили към края и щом достигна извитата част, излетя. Този начин натоварваше както машината, така и пилота, но даваше резултати. Последва го втори самолет и двата мига се насочиха на изток. Те тъкмо се бяха издигнали на необходимата височина, когато командирът на двойката долови някакъв сигнал в слушалките си.

— Звучи ми като сигнал за бедствие — каза той на другия член на екипажа. — Освен това май е от нашите.

— Да, изток-югоизток. Наистина е наш. Кой ли може да бъде?

— Нямам представа.

Командирът на полета уведоми за откритието си на „Кузнецов“ и оттам му заповядаха да проучи случая.

 

 

— Тук е „Ястреб“-две — обади се „Хоукай“. — От руския самолетоносач излетяха два обекта. Движат се бързо. Курс три-едно-пет. Намират се на двеста и петдесет мили от „Мачта“.

Капитан Ричардс погледна картата.

— „Пика“, тук е „Мачта“. Приближи се и ги разкарай.

— Прието — отвърна Джексън.

Току-що бе приключил с презареждането. Сега можеше да остане малко повече от три часа във въздуха. Все още разполагаше с шест ракети.

— Да ги разкараме ли? — попита лейтенант Уолтърс.

— Шредър, аз също не знам какво става.

Джексън се завъртя на сто и осемдесет градуса. Санчес го последва, като отново увеличи разстоянието между двамата.

Две двойки изтребители летяха една срещу друга със скорост малко по-малка от хиляда мили в час. След четири минути двата томкета включиха радарите си. Това трябваше да предупреди руснаците, че наблизо има американски самолети и зоната съвсем не е безопасна. Но новите американски радари имаха твърде ниска интензивност на изкачването и миговете не ги прехванаха.

Оказа се, че това е без значение. Няколко секунди по-късно руснаците сами включиха радарните си системи.

 

 

— Към нас се приближават два изтребителя.

Командирът на водещия руски самолет погледна екрана на радара си и се намръщи. Двата мига само охраняваха зоната на бойната си група. Те излетяха веднага след съобщението за бойната готовност. Сега може би някой бе в опасност и руският офицер нямаше никакво желание да си играе глупави игрички с американците. Особено пък през нощта. Той знаеше, че техните изтребители са го засекли. Радарът му вече бе прехванал излъчванията на контролния им самолет.

— Завиваме надясно — заповяда той. — Слизаме с хиляда метра. Ще потърсим радиопредавателя, излъчващ сигналите за помощ.

Руснакът обаче не изключи радара си, за да покаже, че не иска да го закачат.

— Отклониха се вляво. Слизат надолу.

— Бъд, мини пред мен — заповяда Джексън.

Санчес имаше повече ракети. Той щеше да прикрива тила му.

 

 

— „Мачта“, тук е „Ястреб“-две. Двата обекта се отклоняват на юг и се спускат към морето.

Ричардс погледна към екрана, на който векторите, сочещи курса на самолетите, се промениха. В момента те не се пресичаха с курса на „Рузвелт“, но се приближаваха доста близко.

— Какво са намислили?

— Е, те всъщност не знаят, че сме тук — забеляза оперативният офицер. — Макар че радарите им работят.

— Значи сигурно ни търсят.

— И аз така предполагам.

— Е, сега поне знаем откъде са дошли другите четири.

Капитан Ричардс вдигна микрофона, за да се свърже с Джексън и Санчес.

— Свали ги — бе заповедта.

Роби взе всички предпазни мерки. Санчес намали височината и мина зад руснаците и под тях.

— Изгубихме американците.

— Зарежи ги! Сега търсим бедстващ човек, забрави ли? — Командирът на полета протегна врат. — Това там светлина от фенерче ли е? На повърхността на морето. Два часа…

— Видях го.

— Последвай ме надолу.

— Опитват се да избягат надолу и вдясно! — предупреди Бъд. — Започвам действия.

Той се намираше само на две хиляди метра от двата руски изтребителя. Санчес избра един „Сайдуиндър“ и изравни самолета си с „южния“ „МиГ“. Томкетът продължаваше да съкращава разстоянието. Пилотът чу сигнала за готовност в слушалките си и натисна спусъка. AIM-9M „Сайдуиндър“ се заби точно в десния двигател на целта и тя експлодира. Санчес почти веднага изстреля и втората ракета.

— Свалих единия.

— Какво, по дяволите, става?

Водещият изтребител забеляза светлината с крайчеца на окото си и се обърна. Другият „МиГ“ вече падаше към морето, оставяйки голяма огнена диря след себе си. Руснакът веднага наклони лоста си наляво, а очите му заопипваха тъмнината, за да открият нападателя.

Втората ракета на Санчес прелетя вдясно от целта. Нямаше значение. Той продължи преследването. Десният завой на руския изтребител го постави точно пред двадесетмилиметровата картечница на „Томкет“. Един бърз откос отчупи част от крилото на руснака. Пилотът едва успя да катапултира навреме. Санчес изгледа падащия самолет. Минута по-късно, когато премина отново над мястото на схватката, Бъд видя, че двамата руснаци по всяка вероятност бяха оцелели. Той нямаше нищо против.

— И двата са свалени. „Мачта“, виждам три светлинни лъча — каза Джексън.

От борда на „Рузвелт“ почти веднага излетя спасителен хеликоптер.

— Роб, не ти ли се струва, че всичко става много лесно? — попита Уолтърс.

— Аз също мислех руснаците за по-умни — отвърна Джексън. — Все едно че сме на лов за патици.

След десет минути „Кузнецов“ повика двата си изтребителя и не получи отговор.

 

 

Хеликоптерът на военновъздушните сили са върна от Роки Флатс. В него освен майор Григс бяха и още пет човека, облечени в защитни униформи. Двама от тях веднага се разтичаха да намерят шефа на пожарникарите Калахан, който бе близо до сапьорните танкове М-728.

— Ако имаме късмет, след минути ще сме вътре — извика полковник Лайл от кулата на първия танк.

— Кой е най-старшият тук? — попита един специалист от екипа за борба с радиоактивното замърсяване.

— Кой сте вие?

— Парсънс, шеф на екипа.

Лоурънс Парсънс командваше дежурния екип за борба с последиците от ядрени аварии. Членовете му бяха поредните хора, неуспели да свършат работата си през този ден. Те трябваше да откриват ядрените устройства още преди да са се задействали. В Америка имаше три такива екипа, които дежуреха по двадесет и четири часа в денонощието. Първият се намираше в покрайнините на Вашингтон, вторият — в Невада, и третият в Роки Флатс. Всъщност специалистите бяха пристигнали тук, за да помогнат при унищожаването на една оръжейна фабрика край Денвър. Разбира се, никой не очакваше трите екипа да реагират достатъчно бързо във всяка точка на Съединените щати. Парсънс държеше гайгер-мюлеров брояч в ръце и писукането въобще не му харесваше.

— Откога са тук хората ти?

— От тридесет-четиридесет минути.

— След десет минути искам всички да са изчезнали оттук. Подложени сте на облъчване.

— Как така? Майорът каза, че прахът е…

— Облъчването идва от активността на неутроните. Тук е горещо!

Калахан потръпна. Животът му бе застрашен от нещо, което нито виждаше, нито пък можеше да почувства.

— Вътре може да има хора. Ние почти стигнахме.

— Тогава трябва да действате бързо. Ужасно бързо!

Парсънс и хората му се отправиха обратно към хеликоптера. Те имаха друга работа. Там обаче ги чакаше някакъв мъж с цивилни дрехи.

— Какъв си ти? — попита Парсънс.

— От ФБР. Какво е станало тук?

— Познай от три пъти.

— От Вашингтон искат информация.

— Лари, тук е по-горещо, отколкото на стадиона! — обади се един от членовете на екипа.

— Логично — отвърна Парсънс. — Взривът е земен. Далечната страна на стадиона е подветрената и по-защитена — посочи той.

— Какво можете да ми кажете? — попита агентът от ФБР.

— Съвсем малко — извика Парсънс, за да го чуят въпреки шума от мотора. — Само че взривът е земен и мощността му е под двадесет килотона.

— А тук опасно ли е?

— Разбира се, човече! Най-добре е да отидеш… къде, къде?

— Защо не го изпратиш в презвитерианската болница „Аврора“? Тя е само на две мили оттук — предложи един човек от екипа. — От другата стрина на булевард „Аврора“. Там сигурно все още работят.

— Знаеш ли я? — попита Парсънс.

— Да!

— Тръгвай тогава! Кен, кажи на онези хора да се разкарат оттам. Тук горещината е с двадесет процента по-голяма, отколкото при стадиона. Трябва да вземем проби. Кен, искам да ги махнеш оттам след десет, максимум петнадесет минути. Ако трябва, ги изритай. Започни оттук.

— Добре.

Хеликоптерът излетя и агентът от ФБР изтича настрани. Човекът от екипа за борба с ядрените аварии побягна надолу покрай колоната от пожарни коли, като махаше на хората да тръгват. Агентът реши да послуша съвета му.

 

 

— По дяволите, съвсем забравих за неутроните — каза майор Григс.

— Браво на теб! — изкрещя Калахан, за да надвика шума от танка.

— Няма страшно. Нали казаха, че не е чак толкова опасно.

— Ами хората вътре? — попита Калахан по радиото на танка. — Слушай, имаме на разположение само десет минути. След това наистина ще трябва да се разкараме. Давай по-бързичко!

— Няма проблеми — отвърна командирът на танка. — Кажи на хората си да се дръпнат. Ще броя до десет.

Калахан се затича към пожарникарите. Полковник Лайл скочи от M-728 и го последва. Шофьорът дръпна машината си десетина метра назад, освободи спирачката и набра скорост. Танкът помете пет коли и ги избута встрани. Сега М-728 се движеше с около десет километра в час, но продължи да напредва. Веригите му къртеха асфалта, но най-накрая се отвори коридор.

Зоната в непосредствена близост до стадиона беше удивително запазена. Повечето отломки от покрива и стената се бяха разхвърчали на стотици метри разстояние. Тук се виждаха само малки парчета тухли и бетон. Разбира се, пожарната едва ли щеше да успее да влезе, но хората минаха лесно. Асфалтът бе все още доста горещ и водата се изпаряваше от него. Калахан побягна пред танка, като махаше на хората си да се разпръснат вляво и вдясно.

— Знаеш ли на какво ми прилича това? — попита един от специалистите в хеликоптера, който кръжеше над разрушения стадион.

— Да, на Чернобил. Там също имаше пожарникари.

Парсънс прогони мисълта.

— Лети от наветрената страна — заповяда той на пилота. — Какво ще кажеш, Анди?

— Земен взрив, който в никакъв случай не е сто килотона, Лари. Струва ми се дори, че е по-малък от двадесет и пет.

— Защо тогава в ПВО са сбъркали?

— Заради паркинга. Разтопеният асфалт и горящите коли са ги заблудили. Изненадан съм, че топлинната вълна е била толкова малка. А освен това всичко наоколо е побеляло от сняг и лед. Получило се е гигантско отражение плюс огромен енергиен контраст.

— Звучи смислено, Анди — съгласи се Парсънс. — Дали е работа на терористи?

— Засега не мога да се сетя за по-разумна възможност, Лари. Пробите ще ни кажат всичко.

 

 

Канонадата на битката бе утихнала. Командирът на БТР дочуваше само откъслечна стрелба. Може би руснаците бяха отстъпили. Може би дори се бяха прибрали в лагера си. Пък и какво друго можеха да сторят? Танковете и на двете страни бяха претърпели сериозни загуби и сега трябваше да се намесят пехотата и БТР-те. Той знаеше, че пехотинците са доста по-разумни от танкистите, защото носят платнени униформи вместо брони. Уязвимостта караше хората да мислят. Командирът отново смени позицията си. Отстрани действията им може би изглеждаха странни, но бяха ефикасни. Един войник от екипажа слезе от БТР-а и надникна зад ъгъла.

— Чисто е, серж. Няма… чакай малко. Нещо се движи. На около две мили надолу по улицата…

Войникът погледна през бинокъла.

— Руски БТР. С ракетна установка.

„Значи така — помисли си сержантът. — Разузнаваме за следващото нападение.“ Разузнаването бе сравнително проста работа, състояща се от две части. Първо, трябваше да откриеш противника и, второ, да не му позволиш и той да стори същото.

— Още един.

— Пригответе се за тръгване. Посока — вдясно. Целта — също — прибави сержантът.

— Готови сме, серж.

— Тръгвай.

„Брадли“ размърда бронираното си туловище назад и изскочи в една пресечка. Стрелецът завъртя кулата си. Двата руски БТР-а се движеха точно срещу тях. Стрелецът взе целта на мушка и изстреля противотанковата ракета. БТР-ът подскочи вляво и се стовари върху няколко паркирани коли. Стрелецът незабавно прехвърли вниманието си към втория. Той се опита да избяга вляво, но улицата бе твърде тясна. Стрелецът го порази и започна да се наслаждава на взрива. Но…

— Дръпнете назад. Бързо! — изкрещя сержантът по разговорката.

В улицата имаше и трети БТР. „Брадли“ се върна по пътя, откъдето бе дошъл. Едва бяха стигнали до сградите, когато ракетите избухнаха на улицата. Неколкостотинте метра разстояние ги спасиха.

— Хайде да си тръгваме. Обърни обратно — каза командирът и включи радиовръзката. — Тук е „Делта“ три-три. Имахме сблъсък с разузнавателни БТР-и. Унищожихме два, но третият ни забеляза. Май ще имаме нови гости, сър.

 

 

— Отблъснахме ги зад линията, генерале. Засега мога да удържа позицията, но ако не получа подкрепления, ще ми духнат под опашката — каза полковник Лонг. — Трябва ни помощ, сър!

— Добре. След десет минути ще имате глътка въздух. Подкреплението ви е на път.

— Не знам дали ще е достатъчно.

Главнокомандващият обединените сили на НАТО в Европа се обърна към началник-щаба си:

— С какво разполагаме?

— Втори дивизион на Единадесети бронетанков полк, сър. В момента излизат от казармата.

— Има ли нещо между тях и Берлин?

— Руснаци ли? Малко. Ако се движат бързо…

— Да тръгват.

Главнокомандващият се върна на бюрото си и вдигна телефона за връзка с Вашингтон.

— Да, какво има? — попита Фаулър.

— Сър, изглежда, руснаците изпращат подкрепления в Берлин. Току-що изпратих 2-ри дивизион от 11-и бронетанков полк да помогнат на нашите момчета. Освен това един самолет лети към мястото на сражението, за да прецени обстановката.

— Имате ли някаква представа за намеренията им?

— Никаква, сър. Цялата работа е пълна лудост, но въпреки това продължаваме да даваме жертви. Какво ви казват руснаците, господин президент?

— Питат защо сме ги нападнали, генерале.

— Да не са си изгубили ума? — „Или пък става нещо друго — зачуди се главнокомандващият за Европа, — нещо ужасно?“

— Генерале — обади се някакъв женски глас. „Сигурно е онази Елиът.“ — Искам да изясним нещо. Сигурен ли сте, че руснаците са инициатори на нападението?

— Да, госпожо! — отвърна разгорещено генералът. — Командирът на Берлинската бригада вероятно е мъртъв. Заместник-командир е подполковник Едуард Лонг. Познавам го лично. Много добър професионалист. Той твърди, че руснаците са ги нападнали без предупреждение точно когато нашите са изпълнявали заповедите за повишаване на бойната готовност. Дори не са успели да заредят. Повтарям, госпожо, руснаците първи са открили огън. Със сигурност. Сега ще ми дадете ли разрешение за подкреплението?

— А ако не ги изпратите? — попита Фаулър.

— В такъв случай ще ви се наложи да напишете около пет хиляди съболезнователни писма, господин президент.

— Добре, изпратете подкрепленията. И заповядайте да не се предприемат никакви нападателни действия. Опитваме се да потушим конфликта.

— Дано успеете, господин президент. Сега аз обаче трябва да командвам войските.

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТ НАРМОНОВ:

ПОЛУЧИХМЕ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЕВРОПА, ЧЕ СЪВЕТСКИ ТАНКОВ ПОЛК Е НАПАДНАЛ НАШАТА БЕРЛИНСКА БРИГАДА БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ТОКУ-ЩО ГОВОРИХ С ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯ НИ И ТОЙ ПОТВЪРДИ СВЕДЕНИЯТА.

КАКВО СТАВА? ЗАЩО ЧАСТИТЕ ВИ НАПАДАТ НАШИТЕ?

— Имаме ли вече информация от Берлин? — попита Нармонов.

— Не — поклати глава министърът на отбраната. — Първите ни разузнавачи трябва да са пристигнали едва сега. Радиовръзката е в окаяно състояние. Нашите високочестотни приемници не работят добре в градовете. Получаваме само откъслечни оперативни разговори между командири на малки бойни части. Все още не сме установили контакт с полковия командир. Не е изключено и да е мъртъв. В края на краищата — завърши министърът — американците обичат първо да убиват командирите.

— Значи наистина не знаем какво става?

— Не. Но съм напълно убеден, че никой съветски командир няма да открие огън срещу американците без солидно основание.

Головко затвори очи и изруга наум. Сега пък министърът на отбраната си показваше зъбите.

— Сергей Николаевич? — обърна се към него Нармонов.

— Казахме всичко, с което разполагаме. Американските ракети с наземно базиране се намират в пълна бойна готовност. Подводниците им също. Според нас само след броени часове всички американски подводници ракетоносци ще са в открито море.

— А нашите?

— Една от тях в момента напуска дока. Останалите също се подготвят. Всички ще бъдат извадени едва днес следобед.

— Защо толкова бавно? — попита Нармонов.

— Американците разполагат с по два пълни екипажа за всяка лодка. Ние имаме само по един. Това значително ги улеснява.

— Значи казваш, че техните стратегически сили са напълно готови, а нашите — не, така ли?

— Ракетите ни, разположени на сушата, могат да бъдат изстреляни веднага.

— Господин президент, американците очакват отговора ви.

— Какво да им кажа? — попита Андрей Илич.

В стаята влезе един полковник.

— Доклад от Берлин — каза той и го подаде на министъра на отбраната.

— Американците са в източната част на града. Първите ни разузнавателни БТР-и са били посрещнати с огън. Четири машини са извън строя. Командирът е мъртъв. Отвърнали сме на огъня и сме унищожили два американски БТР-а… Все още не са се свързали с полка.

Министърът погледна към другия доклад.

— Самолетоносачът „Кузнецов“ съобщава, че е изпратил патрулна двойка самолети. Те засекли сигнал за помощ и предприели разузнаване. После връзката между самолетите и кораба е изчезнала. На около четиристотин километра от „Кузнецов“ е разположена американска бойна група. Искат инструкции.

— Какво означава това?

Министърът на отбраната погледна часа на изпращане на втория доклад.

— Ако самолетите ни не са се върнали досега, вече са почти без гориво. Трябва да ги сметнем за изгубени. Причината е неизвестна, но американци те са на обезпокоително близко разстояние… Какво, по дяволите, правят?

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТ ФАУЛЪР:

СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ НИКОЙ СЪВЕТСКИ КОМАНДИР НЕ БИ НАПАДНАЛ АМЕРИКАНСКИ ЧАСТИ БЕЗ ЗАПОВЕД. А ТАКАВА ЗАПОВЕД НЕ Е ДАВАНА. ИЗПРАТИХМЕ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ СИЛИ В БЕРЛИН, ЗА ДА РАЗСЛЕДВАТ СЛУЧАЯ, И ТЕ СА БИЛИ АТАКУВАНИ ОЩЕ В ИЗТОЧНАТА ЧАСТ НА ГРАДА. ТОВА ОЗНАЧАВА — ДАЛЕЧ ОТ ЛАГЕРИТЕ ВИ. КАКВО ПРАВИТЕ?

— Какви ги говори? Какво правя аз ли? Какво, по дяволите, прави той! — избумтя Фаулър.

Една от лампичките пред него светна. Беше тази на ЦРУ. Президентът натисна бутона и към съвещанието им се включи нов глас.

— Зависи кой всъщност е „той“ — обади се предупредително Елизабет Елиът.

— Да, какво има?

— Господин президент, искам да ви кажа, че и двете страни са объркани.

— Райън! Нямаме нужда от анализи, а от информация. Разполагаш ли с някакви сведения? — изкрещя Лиз.

— Руснаците извеждат корабите си от северните пристанища. Една ракетоносна подводница вероятно вече е в открито море.

— Значи ракетите им, базирани на сушата, са в пълна бойна готовност?

— Точно така.

— И към тях прибавят ракетоносци?

— Да, господин президент.

— Имаш ли някакви добри новини?

— Сър, новината е, че в момента просто няма новини и вие…

— Слушай, Райън. Казвам ти го за последен път. От теб искам само информация и нищо друго. Ти ме подкокороса с този Кадишев, а сега го обявяваш за лъжец. Нима мога да ти вярвам?

— Сър, когато донесох доклада в Белия дом, ви предупредих, че не е потвърден.

— Струва ми се, че вече се потвърди — намеси се Лиз. — Генерал Борщайн, при положение че руснаците са поставили частите си в пълна бойна готовност, какви са заплахите, които ни грозят?

— Най-бързо могат да ни достигнат с балистичните си ракети. Един полк от СС-18 е насочен към Вашингтон. Другите имат за цел ракетните ни установки в Дакота и военноморските ни бази в Чарлстън, Кингс Бей, Бангор и тъй нататък. Ще разполагаме с двадесет и пет минути за реакция.

— Предполагам, ние също ще бъдем една от целите?!

— Основателно предположение, доктор Елиът.

— Значи ще се опитат да поправят пропуските на първото си оръжие със СС-18?

— Ако бомбата в Денвър е тяхно дело, тогава — да.

— Генерал Фремънт, къде се намира резервният „Нийкап“ в момента?

— Той излетя оттук преди петнадесет минути, доктор Елиът. Трябва да бъде в Хагърстаун след още деветдесет и пет. Има благоприятен вятър — поясни главнокомандващият стратегическата авиация и веднага съжали за думите си.

— Значи, ако руснаците замислят атака и изстрелят ракетите си в следващия час и половина, то ние сме мъртви?

— Да.

— Елизабет, работата ни е да не допуснем това — каза тихо Фаулър.

Съветничката по националната сигурност погледна президента. Лицето й изглеждаше трошливо, досущ като стъкло. Тя бе главен съветник на най-могъщия човек в света. Намираше се в абсолютно сигурно скривалище, пазена от предани прислужници. И въпреки това само след тридесет минути можеше да бъде мъртва. Смърт, предизвикана от някакъв невидим, призрачен руснак. Щеше да се превърне в прах, разнасян от вятъра. Всичко, за което се бе борила, дебелите книги, безкрайните лекции и семинари щяха да изчезнат само с една ослепителна, унищожителна светкавица.

— Робърт, ние дори не знаем с кого разговаряме — каза Елиът с несигурен глас.

— Да се върнем към съобщението им, господин президент — обади се генерал Фремънт. — „Разузнавателни сили за разследване.“ Сър, това ми звучи като „подкрепления“.

 

 

Един млад пожарникар намери първия оцелял, който пълзеше по бетонната площадка на приземната товарна рампа. По ръцете му се виждаха изгаряния от втора степен. Пълзенето пък бе набило в дланите му парченца стъкло, камъчета и един Господ знае още какво. Пожарникарят вдигна човека — беше полицай — и го отнесе в евакуационния пункт. Там и двамата бяха облени с вода. После ги накараха да се съблекат и отново ги обляха.

Полицейският сержант бе доста зашеметен. Въпреки това откъсна парче хартия и през целия път се опитваше да обясни нещо на пожарникаря. Той обаче бе твърде изморен, измръзнал и изплашен, за да му обърне внимание. Беше изпълнил задълженията си, но заради това можеше дори да умре. Това наистина бе твърде много за един двадесетгодишен младеж, който просто гледаше в мокрия под на линейката и зъзнеше в одеялото си.

Пътят до входа на стадиона бе препречен от парче трегер, изхвърлено там от взрива. Един войник уви около него стоманеното въже на лебедката, Калахан постоянно гледаше часовника си. Вече бе твърде късно да се връщат. Щеше на всяка цена да влезе вътре. Дори ако трябваше да плати с живота си.

Лебедката се завъртя, въжето се опъна и бетонният блок се махна от пътя. Входът като по чудо не се срути. Калахан влезе пръв, а полковник Лайл го последва.

Аварийните лампи светеха и, изглежда, всички пожарни кранове бяха избили. Калахан си спомни, че главният водопровод минаваше именно оттук. Това обясняваше течащата вода. Чуваха се и други звуци Те май идваха от хора. Калахан влезе в мъжката тоалетна. Във водата на пода седяха две жени. Бяха повръщали върху палтата си.

— Изнесете ги оттук — извика Калахан на хората си. — Разпръснете се в двете посоки, огледайте набързо и се връщайте.

Калахан провери всички кабинки в тоалетната, но не намери никого. В дамската тоалетна също нямаше нищо. Бяха дошли с толкова мъки, за да намерят само две жени, и то в мъжката тоалетна. Само две. Калахан погледна към полковник Лайл, но и двамата нямаха какво да си кажат. Излязоха навън.

В първия момент Калахан не можа да го проумее, въпреки че гледката бе пред очите му. Там, където би трябвало да бъде южната част на стадиона и покривът, се виждаха само планините. Все още залязващото слънце очертаваше контурите им с оранжево. Пейзажът го привличаше със странна сила и сякаш изпаднал в транс, той пристъпи напред, за да види долната част от стадиона.

Тя представляваше апокалиптична картина. По някакъв начин секторът бе останал непокътнат от ударната вълна. Но не и от топлинната. Виждаха се около триста сравнително запазени места. Хората все още седяха в тях. Но „хора“ бе неподходяща дума. Овъглените трупове приличаха на забравено във фурната месо. През тридесетгодишната си практика като пожарникар Калахан никога не се бе сблъсквал с подобно нещо. Поне триста въглена седяха по местата си, обърнати към бившето игрално поле.

— Да вървим — каза полковник Лайл и го откъсна от гледката.

Калахан обаче не издържа и повърна в противогаза си. Полковникът бързо го махна.

— Трябва да се измъкваме. Тук не можем да направим нищо повече. Ти свърши работата си.

Оказа се, че пожарникарите са успели да спасят още четири човека. Те ги качиха върху бронята на танка, който веднага потегли към пункта за евакуация. Пожарникарите изплакнаха всичко с вода и си тръгнаха.

 

 

„Може би единственото хубаво нещо през този ден е снежната покривка“ — помисли си Лари Парсънс. Тя бе намалила пораженията от топлинната вълна. Вместо стотиците пожари, които трябваше да избухнат в съседните сгради, там имаше само няколко. Освен това предния ден слънцето бе успяло да оформи ледена коричка в дворовете и по покривите на сградите около стадиона. Парсънс оглеждаше коричката за евентуален материал за проби. Той и хората му работеха със сцинтилометри^[1]. Най-невероятното в случая бе, че макар и ядрената бомба да превръща значителна част от масата си в енергия, тук по-голямата част от материала бе запазена. Освен това масата на устройството не може да бъде напълно унищожена и Парсънс търсеше частици от него за анализ. Работата бе по-лесна, отколкото изглеждаше. Тъмният материал ярко изпъкваше върху белотата на снега, а освен това бе силно радиоактивен. Парсънс вече имаше на разположение шест много горещи места в радиус три километра от стадиона. Той бе избрал най-горещото. Облечен в покрития си с оловен слой защитен костюм, шефът на екипа обикаляше из заснежената градина. „Тук сигурно живее някоя възрастна двойка“ — помисли си той. Не се виждаха снежни човеци или следи от шейни. Бълбукащият звук на брояча се усили… тук.

Пробите бяха с размер на големи прашинки. Но за сметка на това ги имаше в изобилие. „Вероятно са смлян чакъл или асфалт“ — помисли си Парсънс. Ако имаше късмет, щяха да са минали през центъра на огненото кълбо. Но само ако имаше късмет. Парсънс събра материала в една малка лопатка и го сложи в кесия. После я подхвърли към колегата си, който на свой ред я пусна в оловна кофа.

— Много горещ материал, Лари!

— Знам, ще събера още малко.

Той взе друга проба и също я прибра. После включи радиото си.

— Тук е Парсънс. Намерихте ли нещо?

— Да, три чудесни проби, Лари. Мисля, че са ни достатъчни.

— Ще се срещнем при хеликоптера.

— Тръгвам.

Парсънс и колегата му също тръгнаха, без да обръщат внимание на разширените от учудване очи, гледащи ги зад прозорците. Тези хора не бяха негова грижа. „Слава богу, че не ме питаха нищо.“ Хеликоптерът седеше в средата на улицата, готов за излитане.

— Накъде? — попита Анди Боулър.

— Отиваме към супермаркета. Там сигурно е приятно и прохладно. Ти се връщаш обратно с пробите и ги минаваш на спектрометъра.

— И ти трябва да дойдеш.

— Не мога — каза Парсънс и поклати глава. — Трябва да се обадя във Вашингтон. Там все още са с погрешна представа за положението. Някой е сгафил и ще им го кажа. Но мога да го направя само по телефона.

 

 

Залата за конференции разполагаше поне с четиридесет телефонни линии. Една от тях бе за директна връзка с Райън. Бръмченето привлече вниманието му. Джак натисна светещия бутон и вдигна слушалката.

— Райън.

— Какво става, Джак? — попита Кети Райън. В тона й се долавяше тревога, но не и паника.

— Какво да става?

— По местната телевизия съобщиха, че в Денвър е избухнала атомна бомба. Война ли има, Джак?

— Кети, не мога… не, скъпа, няма война.

— Джак, те излъчиха и репортаж. Можеш ли да ми кажеш нещо?

— Аз знам почти колкото и ти. Нещо се случи. Все още не сме разбрали точно какво, но се опитваме да установим. Президентът е в Кемп Дейвид заедно със съветничката по националната сигурност и…

— Елиът?

— Да. Сега говорят с руснаците. Скъпа, наистина съм много зает.

— Да заведа ли децата някъде?

„Сега най-достойното и драматичното нещо, което трябва да им кажа, да си стоят у дома и да поемат риска наравно с всички останали“ — помисли си Джак. Истината бе, че той просто не знаеше къде може да скрие семейството си. Райън погледна през прозореца и се зачуди какво, по дяволите, трябва да каже.

— Не.

— Лиз Елиът ли съветва президента?

— Да.

— Джак, тя е малък и слаб човек. Може би е умна, но вътре в себе си е слаба.

— Знам. Кети, наистина имам работа.

— Обичам те.

— И аз те обичам, мила. Чао — каза Джак и прекъсна връзката. — Пилето е изхвръкнало — обяви той. — Пуснали са телевизионен репортаж и въобще пълна програма.

— Джак!

Беше старшият дежурен офицер.

— „Асошиейтедпрес“ току-що е разпространила съобщение за сблъсък между съветски и американски части в Берлин. „Ройтер“ пък уведомява всички за експлозия в Денвър.

Райън вдигна телефона и се обади на Мъри:

— Чу ли съобщенията?

— Джак, още от самото начало знаех, че няма да стане.

— Какво искаш да кажеш?

— Президентът ми нареди да спрем излъчването на всички телевизионни компании. Сигурно някой от хората ми се е издънил.

— Страхотно. Въобще не е трябвало да го вършиш, Дан.

— Опитах се да го вразумя.

 

 

В света на комуникациите просто имаше твърде много възли и разклонения. Два от спътниците, обслужващи Съединените щати, все още функционираха. Работеше и цялата микровълнова мрежа, която предшестваше появяването на сателитната телевизия. Не функционираха само телевизионните мрежи в Ню Йорк и Атланта. Но след сърцераздирателно телефонно обаждане от центъра „Рокфелер“ бюрото на Ен Би Си в Лос Анжелис пое функциите на централа. Същото сториха бюрата на Си Би Ес и Ей Би Си съответно от Вашингтон и Чикаго. Вбесените журналисти с всички сили затръбиха, че агентите на ФБР „държат за заложници“ хората в централите на телевизионните мрежи и по най-дивашки начин потъпкват Първата поправка на конституцията. От Ей Би Си се вайкаха, че са загубили хора от екипа си, но в сравнение с мащаба на новината това бе нищо. Пословичното шило бе излязло от торбата и телефоните в пресслужбата на Белия дом се разтопиха. Много журналисти разполагаха и с директния телефонен номер в Кемп Дейвид. Президентът все още мълчеше. Това допълнително влоши положението. Хората от филиала на Си Би Ес в Омаха, Невада, трябваше само да минат с кола покрай щабквартирата на САК, за да забележат удвоената охрана и празните писти. Снимките щяха да се разпространят в национален мащаб, и то само за минути. Но почти цялата черна работа се падна на местните телевизионни станции. В Америка едва ли има град без поделение за запасняци. Усилията да се прикрие дейността в тях се равняваха на усилията да се скрие изгревът. Журналистите моментално съобщиха за повишена активност из цялата страна. За потвърждаване на репортажите бе достатъчен неколкоминутният видеоматериал на КОЛД, който почти не спираше да се върти и да обяснява какво става и защо.

 

 

Телефоните в болницата „Аврора“ бяха заети до един. Парсънс знаеше, че ще може да се добере до някой от тях, но предпочете да ползва услугите на изоставения търговски център. Там вече стоеше един агент от ФБР, облечен в синя куртка, която издаваше професията му поне от пет километра.

— Ти си човек от стадиона, нали? — попита Парсънс, който вече бе свалил шлема, но все още носеше металния защитен костюм.

— Да.

— Трябва да се обадя по телефона.

— Спести си парите.

Намираха се пред някакъв магазин за дрехи. Вратата беше с алармена инсталация, но от евтините. Агентът извади служебния си пистолет и с пет изстрела потроши стъклото.

— След теб, приятелю.

Парсънс изтича до щанда, вдигна слушалката и набра номера на управлението си във Вашингтон. Но не последва нищо.

— Къде се обаждаш?

— Във Вашингтон.

— Междуградските връзки не работят.

— Но защо? Взривът не може да е засегнал и телефонните компании.

— Ние ги изключихме. Заповед от Вашингтон — обясни агентът.

— Кой кретен е издал подобна заповед?

— Президентът.

— Забележително. Но аз трябва да се обадя на всяка цена.

— Чакай.

Агентът вдигна слушалката и се обади в службата си.

— Хоскинс на телефона.

— Обажда се Лари Парсънс от екипа за борба с ядрените аварии. Можете ли да предадете нещо във Вашингтон?

— Разбира се.

— Става въпрос за бомбата. Взривът е бил земен с мощност по-малко от петнадесет килотона. Вече взехме проби, които пътуват към Роки Флатс за спектроскопичен анализ. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се, няма проблеми.

— Добре — каза Парсънс и затвори.

— Намерили сте парченце от бомбата? — попита невярващо агентът от ФБР.

— Звучи невероятно, нали? Именно това представлява радиоактивният прах. Парченца от бомбата, прилепнали към други твърди частици. Например прашинки.

— И какво?

— Ами получаваме доста информация. Да вървим — каза той на агента.

„Доста е полезно да се разхождаш с човек от ФБР“ — помисли си Парсънс.

 

 

— Джак, току-що се обади Уолт Хоскинс от Денвър и ни съобщи нещо любопитно. Бомбата е била земен взрив с мощност около петнадесет килотона. Хората от екипа за борба с ядрените аварии са взели проби и сега ще ги изследват.

Райън погледна бележника си.

— А нещо за жертвите?

— Не каза.

— Петнадесет килотона — обади се офицерът от научно-техническия отдел. — Малко са, за да повредят спътниците, но е възможно. И все пак е дяволски голяма за аматьорско устройство.

 

 

F-16C не бе идеален за мисията си, но бе бърз. Четири самолета бяха излетели от Рамщайн само двадесет минути по-рано. Вдигнати във въздуха от Бойна готовност — ТРИ, те се бяха отправили на изток към бившата граница между двете Германии. Дори не бяха стигнали до целта си, когато новите заповеди ги пренасочиха към южните квартали на Берлин. Трябваше да огледат какво става в казармите на Берлинската бригада. Към тях се присъединиха и четири F-15 от Битбург, за да ги прикриват отгоре. Всичките осем американски изтребителя бяха подготвени само за въздушни схватки. Освен това носеха и по два допълнителни резервоара с гориво на мястото на бомбите. Пламъците и експлозиите на земята се виждаха от три хиляди и петстотин метра височина. Четворката от F-16 се раздели на две двойки и се спусна ниско, докато F-15 останаха горе за охрана. По-късно аналитиците решиха, че проблемът е бил с две измерения. Първо, пилотите са били твърде изненадани от неочаквания развой на събитията, за да вземат под внимание всички варианти. И второ — минималните загуби на американските ВВС над Ирак ги бяха накарали да се помислят едва ли не за неуязвими.

Руският танков полк разполагаше с ракети земя-въздух от модели 8 и 11, както и със зенитните установки „Шилка“, въоръжени с двадесет и три милиметрови оръдия. Командирът на противовъздушната част нарочно не бе включил радарите си, изчаквайки удобния момент. С една дума, той бе постъпил по-умно от иракчаните. Когато американските самолети се спуснаха под хиляда метра, той даде необходимата заповед.

Пилотите едва бяха включили радарите си, когато от източния край на руския лагер се вдигна цяло ято зенитни ракети. F-15, които бяха високо, имаха много по-големи шансове за спасение. За сметка на тях обаче F-16 бяха попаднали точно в капана. Едната двойка се взриви почти веднага. Втората успя да избегне първия залп. Вторият обаче бе фатален за единия самолет. Пилотът му успя да катапултира, но се приземи твърде неуспешно върху покрива на един жилищен блок и почина веднага. Четвъртият F-16 се измъкна с пълна скорост ниско над сградите. По-късно към него се присъединиха и двата F-15. Над Берлин се разбиха общо пет американски самолета. От пилотите им оцеля само един. Избягалите самолети веднага предадоха новината на командващия американските ВВС в Европа в базата Рамщайн. Той вече бе дал заповед за подготвянето на дванадесет F-16 с тежко въоръжение. Следващата вълна щеше да е по-различна.

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТ НАРМОНОВ:

ИЗПРАТИХМЕ НЯКОЛКО САМОЛЕТА НАД БЕРЛИН, ЗА ДА РАЗСЛЕДВАТ ИНЦИДЕНТА. ТЕ СА БИЛИ СВАЛЕНИ ОТ СЪВЕТСКИ РАКЕТИ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ЗАЩО?

— Какво означава това?

— „Свалени без предупреждение.“ Та в Берлин се води сражение. Именно заради това са изпратили самолетите си! Полкът ни разполага със зенитна артилерия — обясни министърът на отбраната. — Тя е с малък обхват. Ракетите могат да поразяват само нисколетящи обекти. Ако американците просто са наблюдавали от безопасна височина — десет хиляди метра, — нашите ракети въобще не са можели да ги достигнат. Сигурно са били по-ниско и са се опитвали да помогнат на частите си с въздушна атака. Единствено тогава е можело да ги свалим.

— Но ние нямаме никаква информация, нали?

— Не, все още не сме успели да се свържем.

— Няма да отговаряме на това съобщение.

— Това е грешка — обади се Головко.

— Ситуацията е вече достатъчно напрегната — възрази гневно Нармонов. — Не знаем какво става там. Как да му отговоря, когато той разполага с повече сведения от мен?

— Ако не отговорим, ще излезе, че поемаме отговорността.

— Нищо не приемаме! — извика министърът на отбраната. — Ние не можем да реагираме, без да сме били нападнати. На всичко отгоре не знаем дали въобще е имало инцидент.

— Това и ще им кажем — предложи Головко. — Може би ако разберат, че сме толкова объркани, колкото и те самите, ще…

— Но няма да разберат и няма да ни повярват. Вече ни обвиниха, че сме ги нападнали, и няма да повярват, че не владеем положението в района.

Нармонов се оттегли на една странична маса и си наля чаша чай, докато разузнаването и отбраната спореха. Това ли бе точната дума? Съветският президент вдигна очи към тавана. Този команден център датираше още от времето на Сталин. Построен от един от любимите протежета на Йосиф Висарионович, антисемита Лазар Каганович, той се намираше на сто метра под земята. Сега обаче съветниците му твърдяха, че тук въобще не е в безопасност.

„Какво ли си мисли Фаулър?“ — запита се Нармонов. Със сигурност бе разтърсен от убийството на толкова много американски граждани. Но как можеше да помисли, че Съветският съюз е виновен за това? И какво всъщност ставаше? Битка в Берлин и евентуален сблъсък в Средиземно море без връзка помежду си. Или може би бяха свързани?

Имаше ли някакво значение? Нармонов се загледа в една картина на стената и разбра, че няма абсолютно никакво значение. Двамата с Фаулър бяха политици, а за политиците външният вид има повече тежест от действителността и възприятието е по-важно от фактите. В Рим американецът го бе излъгал по съвсем незначителен повод. Дали го лъжеше и сега? Ако бе така, то последните девет години на развитие и прогрес просто ставаха безсмислени. Всичко е било напразно.

— Как ли започват войните? — запита се тихо Нармонов на масата в ъгъла.

Завоевателните войни бяха разпалвани от силни мъже, които са искали да станат още по-могъщи. Но времето на мускулите и имперските амбиции бе отминало. Всъщност последният престъпник от този род не бе умрял толкова отдавна. Всички промени бяха станали през двадесети век. Как бе започнала Първата световна война? Един туберкулозен убиец бе застрелял някакъв толкова ненавиждан от всички клоун, че дори роднините му не бяха отишли на погребението. После префърцунената дипломатическа нота бе накарала цар Николай II да се вдигне в защита на хора, за които не му е пукало и… „Николай е имал последен шанс“ — помисли си Нармонов. Последният цар е държал в ръцете си възможността да спре всичко, но не го бе направил. Ако е знаел какво ще донесе решението му да се включи вън войната, сигурно е щял да намери сили да го предотврати. Но страхът и слабостта го бяха накарали да сложи подписа си под заповедта за мобилизация. Да сложи подписа си под края на една епоха и началото на друга Войната бе избухнала заради дребнави и страхливи мъже, които повече са се страхували да не се изложат, отколкото да обрекат хиляди хора на смърт.

„Фаулър е точно такъв човек — каза си Нармонов. — Горд, надменен, готов да излъже за нещо дребно, за да не го сметнат за неспособен. Той се е вбесил от жертвите сред населението си. Ще се уплаши от жертвите, които ще последват, но повече ще го е страх да не покаже слабостта си. И родината ми е оставена на милостта на такъв човек.“

Капанът бе хитър. Иронията можеше да изпише върху устните му неприятна и горчива усмивка, но вместо това съветският президент остави чашата с чай. Стомахът му просто не искаше да поема повече горчивата напитка. Той също не можеше да си позволи да демонстрира слабост, нали? Това само щеше да подтикне Фаулър към нови глупости. Част от Андрей Илич Нармонов се питаше дали разсъжденията за Джонатан Робърт Фаулър не се отнасят и до самия него… Но не можеше да си отговори. Бездействието също значеше слабост, нали?

 

 

— Не отговарят ли? — обърна се Фаулър към главния свързочник.

— Все още не, сър.

Погледът на Оронша не се откъсваше от екрана на компютъра.

— Боже мой — промърмори президентът. — Толкова много убити.

„И аз също можех да съм сред тях — каза си Лиз Елиът. Мисълта я обливаше като вълна. Напускаше я само за миг, за да се върне отново със същата сила. — Някой е искал да ни убие и аз съм част от това «ни». И не знаем нито кой, нито пък защо…“

— Не може да продължаваме повече така.

„Дори не знаем какво се опитваме да спрем. Кой стои зад всичко това? Защо го вършат?“ — Лиз вдигна поглед към часовника и пресметна времето, оставащо до пристигането на втория „Нийкап“. — „Трябваше да се качим на първия. Защо не го повикахме да ни вземе от Хагърстаун? Стоим си тук и сме идеална мишена. Ако искат да ни убият, този път няма да пропуснат.“

— Как можем да ги спрем? — попита Лиз. — Та той дори не ни отговаря.

 

 

„Морски дявол“ едно-три — самолет Р-3С „Орион“ за борба с подводници — бе излетял от военноморската база в Кодиак и сега се бореше с вятъра на около сто и седемдесет метра от водата. Той бе пуснал първите десет сонарни шамандури на десет мили югозападно от „Мейн“. В задната му част сонарните оператори здравата се бяха пристегнали към седалките с високи облегалки. Повечето от тях държаха в ръцете си книжни кесии, в които да повръщат, и всички се опитваха да следят мониторите пред тях. След няколко минути полетът стана по-спокоен.

 

 

— За бога, това е моята лодка! — каза Джим Росели.

Той набра Бангор и поиска да говори с Манкузо.

— Какво става, Барт?

— „Мейн“ се е сблъскала с неидентифициран обект. Съобщават за повреден винт и сонар. Един Р-3С я охранява отгоре, а една „Омаха“ напредва към нея. Това са добрите новини. Лошите са, че по време на сблъсъка „Мейн“ е преследвала една „Акула“.

— Какво е преследвала?!

— Хари пробута идеята си пред мен и командването, Джим. Късно е да се тюхкаме. Надявам се, че всичко ще се оправи. „Акулата“ е била доста далеч. Нали чу какъв номер извъртя миналата година Хари на „Омаха“?

— Да, и помислих, че е отнесъл калая.

— Виж, не се безпокой. Сега обаче имам работа по лодките, Джим. Ако нямаш нищо друго, ще трябва да бягам.

— Ясно.

Росели затвори.

— Какво има? — попита Роки Барнс.

Росели му подаде листа със съобщението.

— Това е бившата ми лодка. Аварирала е в залива на Аляска, а около нея се навърта „Акула“.

— Хей, та те са по-тихи от водата. Нали си ми разказвал. Руснаците сигурно въобще не подозират, че са там.

— Аха.

— Горе главата, Джим. Аз вероятно също имам познати от пилотите, свалени над Берлин.

— Къде, по дяволите, се мотае Уилкс? Вече трябваше да е тук — каза Росели. — Той има хубава кола.

— Кой знае, човече. Какво, по дяволите, става изобщо?

— Не знам, Роки.

 

 

— Най-сетне идва. Доста е дълго — каза Оронша. — Ето че започва.

ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:

ВСЕ ОЩЕ НЯМАМЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТ БЕРЛИН ПО ВЪПРОСА, КОЙТО ВИ ИНТЕРЕСУВА. ВРЪЗКИТЕ НИ СА ПОВРЕДЕНИ. ИЗПРАТИЛ СЪМ ЗАПОВЕДИТЕ СИ КЪМ НАШИТЕ ЧАСТИ И АКО СА ГИ ПОЛУЧИЛИ, НЯМА ДА ПРЕДПРИЕМАТ НИКАКВИ ДЕЙСТВИЯ ОСВЕН САМОЗАЩИТА. МОЖЕ БИ СА СИ ПОМИСЛИЛИ, ЧЕ САМОЛЕТИТЕ ВИ ГИ НАПАДАТ, И ПРОСТО СА СЕ ЗАЩИТИЛИ. ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ ВСЕ ОЩЕ СЕ ОПИТВАМЕ ДА УСТАНОВИМ КОНТАКТ С НАШИТЕ ЧАСТИ. ПЪРВИЯТ НИ ОПИТ ОБАЧЕ Е БИЛ СПРЯН ОТ ВАШИ ВОЙНИЦИ, КОИТО СА СЕ НАМИРАЛИ НА ДОСТА ГОЛЯМО РАЗСТОЯНИЕ ОТ ЛАГЕРА СИ. ОБВИНЯВАТЕ НИ, ЧЕ ПЪРВИ СМЕ ОТКРИЛИ ОГЪН. A3 ОБАЧЕ ВИ КАЗАХ, ЧЕ ЧАСТИТЕ НИ НЕ МОГАТ ДА АТАКУВАТ БЕЗ ИЗРИЧНА ЗАПОВЕД. ОСВЕН ТОВА ЕДИНСТВЕНОТО СИГУРНО СВЕДЕНИЕ, С КОЕТО РАЗПОЛАГАМЕ, Е, ЧЕ ЧАСТИТЕ ВИ СА БИЛИ НАХЛУЛИ ДОСТА НАВЪТРЕ В НАШАТА ЗОНА. ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ, ДУМИТЕ ВИ НЕ СЪОТВЕТСТВАТ НА ФАКТИТЕ, С КОИТО РАЗПОЛАГАМЕ. НЕ ВИ ОБВИНЯВАМ, НО НЕ МОГА ДА КАЖА НИЩО ДРУГО, ОСВЕН ОЩЕ ВЕДНЪЖ ДА ВИ УВЕРЯ, ЧЕ ЧАСТИТЕ НИ НЕ СА ПРЕДПРИЕМАЛИ НИКАКВИ НАПАДАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ СРЕЩУ АМЕРИКАНСКИ ВОЙСКИ.

КАЗАХТЕ НИ, ЧЕ ПОВИШАВАТЕ БОЙНАТА ГОТОВНОСТ НА СИЛИТЕ СИ ЕДИНСТВЕНО СЪС ЗАЩИТНА ЦЕЛ. НО НИЕ ДОЛОВИХМЕ ПРИЗНАЦИ, ЧЕ СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ ВИ СИЛИ СЕ НАМИРАТ В ПЪЛНА БОЙНА ГОТОВНОСТ. ТВЪРДИТЕ, ЧЕ НЯМАТЕ ПРИЧИНА ДА НИ ПРИПИШЕТЕ ВИНАТА ЗА ТОВА БЕЗЧЕСТИЕ. И ВЪПРЕКИ ТОВА ОРЪЖИЕТО ВИ, НАСОЧЕНО СРЕЩУ СТРАНАТА МИ, СЕ НАМИРА В ПЪЛНА БОЙНА ГОТОВНОСТ. КАКВО БИХТЕ СИ ПОМИСЛИЛИ НА МОК МЯСТО? ИСКАТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ДОБРОНАМЕРЕНОСТТА МИ. НО САМИТЕ ВИЕ НЕ ГИ ПОКАЗВАТЕ.

— Заплашват ни — забеляза веднага Лиз Елиът. — С когото и да разговаряме, то той със сигурност е изплашен. Добре, значи печелим още време.

— Добре ли? — обади се генерал Фремънт. — Съзнавате ли, че изплашеният човек, за когото говорите, има цял арсенал с ракети, насочени срещу нас? За мен думите звучат по друг начин, доктор Елиът. Според мен срещу нас стои един гневен човек, който хвърля въпросите ни обратно към нас.

— Какво искате да кажете, генерале?

— Твърди, че знае за бойната ни готовност. Добре, това е нормално. Но руският президент освен това казва, че оръжието ни е насочено срещу него. Той ни обвинява, че го заплашваме с ядрено оръжие, господин президент. Това е много по-сериозно от хлапашките игрички в Берлин.

— Съгласен съм — обади се генерал Борщайн. — Опитва се да ни сплаши, сър. Попитахме го за няколко изгубени самолета, а той хвърли всичките тези обвинения в лицата ни.

Фаулър отново включи линията с ЦРУ.

— Получи ли последното, Райън?

— Да, сър.

— Какво мислиш за психическото състояние на Нармонов?

— Струва ми се, че е малко ядосан, а освен това и загрижен за защитните мерки, които вземаме.

— Според мен думите му само издават, че е изплашен.

— И кой, по дяволите, не е? — попита Джак. — Разбира се, че е изплашен, както и всички останали.

— Райън, ние контролираме положението.

— Никога не съм твърдял обратното, Лиз — отвърна Джак и преглътна това, което наистина мислеше. — Ситуацията е изключително опасна и той е не по-малко загрижен от нас. И също като нас се опитва да разбере какво става. Проблемът е, че всъщност никой не знае нищо.

— И по чия вина? Доколкото си спомням, това е твоя работа, нали? — попита Фаулър.

— Да, господин президент, и в момента се опитваме да я вършим. Ангажирали сме много хора.

— Робърт, това прилича ли ти на стила на Нармонов? Ти си се срещал с него, говорили сте.

— Не знам, Елизабет.

— Единственото логично нещо е…

— Лиз, кой казва, че в цялата тази работа има нещо логично? — попита Райън.

— Бомбата е голяма, нали така, генерал Борщайн?

— Според нашите уреди да.

— Кой има бомби с такава мощност?

— Ние, руснаците, британците, французите. Може би и китайците имат подобно оръжие, но според нас е малко вероятно. Техните бомби са големи и непохватно направени. Израел също разполагат с бойни глави в този диапазон. Това е. Индия, Пакистан и Южна Африка вероятно също имат ядрено оръжие, но не от подобна величина.

— Вярно ли е това, Райън? — попита Елиът.

— Да.

— Значи, ако не са били британците, французите или пък Израел, кой, за бога, остава?

— По дяволите, Лиз. Не знаем! Ние просто не знаем и не сме се събрали тук, за да се правим на Шерлок Холмс. С елиминирането на тези, които не са, не остава непременно този, който е. Не могат да се вадят изводи от липсата на информация.

— Знаете ли в ЦРУ кой точно разполага с оръжие от подобен вид? — попита Фаулър.

— Да, сър. Смятам, че знаем.

— Сигурен ли си?

— До днес бях готов да заложа живота си за истинността на тази информация.

— Значи пак не ми казваш истината, така ли? — забеляза студено Фаулър.

Джак се изправи от стола си.

— Сър, може и да сте президент на Съединените щати, но няма да ви позволя да ме обвинявате още веднъж в лъжа! Жена ми току-що се обади, за да ме пита дали трябва да отведе децата на някое сигурно място. Ако си мислите, че в такъв момент ще седна да си играя игрички, то тогава самият вие имате нужда от психиатрична помощ!

— Благодаря ти, Райън, чухме достатъчно.

Линията прекъсна.

— Милостиви боже! — забеляза дежурният офицер.

Джак огледа стаята, за да намери кошче. Забеляза го тъкмо навреме. Райън коленичи и повърна в него. После взе една кутия с кола и си изплакна устата. Никой не проговори, докато Джак не стана.

— Те просто не разбират — каза тихо той. После се протегна и запали цигара. — Те просто не разбират. Всъщност всичко е много просто. Има разлика между това да не знаеш нищо и да разбираш, че не го знаеш. Изправени сме пред кризисна ситуация и всеки си е избрал роля. Президентът мисли като юрист. Опитва се да бъде спокоен, да върши това, което знае, да прегледа доказателствения материал, да си оформи становище, да разпита свидетелите и въобще играе по всички правила. Лиз пък не може да се отърси от мисълта, че за малко не са я убили. Е — повдигна рамене Райън, — това го разбирам. Аз също съм преживявал подобно нещо. Тя е политолог и търси теоретичен модел. На всичко отгоре се опитва да го пробута на президента. Вярно, че е измислила нещо оригинално, но то наистина е измислица. Какво ще кажеш, Бен?

— Пропусна нещо, Джак — отвърна Гудли.

Райън поклати глава.

— Не, Бен, просто още не бях стигнал дотам. И сега просто защото не мога да контролирам скапаните си нерви, те въобще няма да ме изслушат. Всъщност аз дори го предвидих, но пак оставих емоциите си да надделеят. И знаеш ли кое е най-смешното в цялата работа? Ако не бях аз, Фаулър все още щеше да е в Охайо, а Елизабет — да чете лекции в Бенингтън.

Джак отново се приближи до прозореца. Навън бе тъмно и лампите в стаята го превръщаха в огледало.

— Какво е станало?

— Това е тайна, господа. Може би на надгробната ми плоча ще напишат нещо такова: „Тук лежи Джон Патрик Райън. Опитваше се да върши добро и ето какво излезе.“ Чудя се дали Кети и децата ще се оправят.

— Хайде стига, не е чак толкова зле — обади се дежурният офицер, но другите в стаята потрепераха.

Джак се обърна.

— Не е ли? Не виждаш ли накъде е тръгнало? Не слушат никого. Може би щяха да чуят Денис Банкър или Брент Талбът, но сега и двамата летят някъде из Колорадо под формата на радиоактивен прах. В момента аз съм най-добрият им съветник във Вашингтон, а те просто ме изритаха.