Том Кланси
Всички страхове (7)

5.
ПРОМЕНИ И ВОЙНИЦИ

Райън стоеше в посолството на САЩ и чакаше. Трябваше да заеме мястото на доктор Алден за преговорите в Рияд. Принцовете мразят промените в програмата си не по-малко от всеки друг и тъй като Джак имаше среша точно с принц, му се налагаше да изчака времето, по което би трябвало да кацне самолетът на Алден от другия край на света. След три часа на Райън му дотегна да гледа сателитна телевизия и реши да се поразходи. Бодигардът дискретно го последва. По друго време Райън щеше да използва агента като професионален гид, но не и този път. Днес искаше разсъдъкът му да почине. Това бе първото му посещение в Израел и не искаше впечатленията му да се повлияни от друг. Докато се разхождаше, през главата му отново минаваха кадрите, видени по телевизията.

Улиците на Тел Авив бяха горещи. Още по-гореща щеше да бъде и следващата му спирка. Навсякъде гъмжеше от бързащи хора, тръгнали на покупки или по работа. Виждаха се и обичайният брой полицаи. По-необичайна обаче бе гледката на тук-там мяркащите се цивилни с автомати „Узи“ в ръка. Те без съмнение отиваха — или се връщаха — на запасняшки сбор. Видът им безспорно би шокирал всеки американски пацифист (и би стоплил сърцето на милитаристите). Райън си помисли, че оръжието сигурно изкарва ума на джебчиите и уличните крадци. Въпреки че обикновените престъпления тук бяха рядкост. За сметка на тях изобилстваше от терористични атентати и други неприятни случки. На всичко отгоре, вместо да се подобряват, нещата се влошаваха. Но констатацията не бе от вчера.

„Обетованата земя, свещена за християни, мюсюлмани и евреи“ — помисли си той. Историческата неволя на този район бе, че се намира на кръстопът. От една страна, между Европа и Африка — римляните, гърците и египетските империи, — а от друга, Азия — вавилонците, асирийците и персите. А както е известно, едно от основните правила във военната история гласи, че кръстопътят винаги е място на борби. Изгревът на християнството и на ИСЛЯМА, седем века след него, не бяха променили нещата. Те по-скоро бяха разделили спорещите по друг критерий и бяха придали по-голямо религиозно значение на кръстопътя, за който се воюва вече три хилядолетия. Но това разделяне е направило войните още по-ожесточени.

Когато става въпрос за този регион, цинизмът сам идва на езика. Първият кръстоносен поход през 1096 година — ако Райън не грешеше — е бил завоевателен. Рицарите и благородниците като всички страстни хора са имали повече деца, отколкото замъците и църквите им са могли да изхранят. Благородническите синове едва ли са можели да се захванат със земеделие и оцелелите от детските болести е трябвало да отидат някъде. Тогава идва съобщението на папа Урбан II, че неверниците са завзели земята на Христос. То е чудесна възможност за една завоевателна война, чрез която да се възвърне Светата земя, да се намерят нови феодални владения, крепостни селяни и търговски пътища към Ориента. От тях щели да дойдат така желаните данъци. Няма значение коя перспектива е била по-важна — духовната или материалната. Важното е, че всички са знаели и за двете. Джак се зачуди колко ли различни крака са тропали по тези улици и как са съвместили личните си, политически и търговски стремежи с поне на думи свещената цел. Безспорно същото важи и за мюсюлманите. Триста години след Мохамед користните цели са се преплели със светите — точно както е станало и при християните. Между чука и наковалнята са се оказали евреите. Тези, които са оцелели от римляните, и тези, които са успели да се завърнат. В началото на второто хилядолетие евреите са били потискани повече от християните. Но оттогава положението се е променило, и то неведнъж.

„Досущ като кокал. Като вечен кокал, за който се бият безброй прегладнели псета.“

Но причината за оцеляването на кокала и за постоянното прииждане на кучетата през вековете е самата земя. Толкова много история. Тук са идвали безброй исторически личности, включително и Божият син, в когото вярваше и католическата половина на Райън. Като оставим настрани местоположението, този тесен мост между континенти и култури съхранява мисли, идеи, надежди, оживели в хорските умове. Те по странен начин се преплитат в камъните и пясъка на това непривлекателно място, в което може да се влюби само скорпион. За Джак в света съществуваха пет големи религии, от които само три се бяха разпрострели извън границите на възникването си. Тези три съществуваха на няколко мили земя, в която се намираше сега.

„Така че именно тук е мястото, където се сражават.“

Богохулството бе вледеняващо. В крайна сметка монотеизмът се бе родил именно тук, нали? Родена от евреите и отгледана от християните и мюсюлманите, идеята бе израснала върху тази земя. Евреите — израелци бе твърде странен термин — бяха защитавали вярата си с упорито ожесточение в продължение на хиляди години. Сломявайки съпротивата на анимистите и езичниците, те бяха успели да издържат и на най-тежкото изпитание — борбата с религии, израснали от собствените им идеи. Не изглежда честно — разбира се, въобще не е честно, — но религиозните войни са най-варварските от всички. Ако човек се бори в името на самия Бог, то той е способен на чудеса. Противниците му пък също се бият срещу Бог — ужасен и заклеймен. Така че всеки войник се вижда като Божи меч — отмъстител. Задръжките са невъзможни. Действията по наказване на врага/грешника са оправдани от всяка гледна точка. Плячкосването, грабежът, клането — всички човешки престъпления се превръщат в нещо повече от право. Те стават задължение, свещен завет и в никакъв случай грях. Нещо повече от прегрешение заради сладостта на греха. Това е знание, че можеш да извършиш всичко, защото Бог е с теб. В Англия рицарите, участвали в кръстоносни походи, са били погребвани под паметници с кръстосани, а не поставени един до друг крака — знак на свят кръстоносец. За да знаят поколенията, че този човек е служил на Бога. Че е миел меча си в детска кръв, че е изнасилвал всичко попаднало пред самотния му поглед и не е крадял само вкоренените в земята дървета. Евреите по-често са били жертви, но не са пропускали да завъртят меча, защото достойнствата и пороците са еднакви за всички хора.

„Копелетата сигурно са обичали да го правят — помисли си безрадостно Джак, докато наблюдаваше как един полицай разрешава някакъв спор на ъгъла. — Сигурно по онова време е имало и добри хора. Какво ли са правили те? Какво ли са мислили? Какво е мислил Бог?“

Но Райън не бе нито свещеник, нито равин, нито пък имам. Райън бе висш офицер от разузнаването. Инструмент в ръцете на своята страна. Наблюдател и куриер на информация. Той продължи да оглежда наоколо и забрави за историята.

Хората бяха облечени подходящо за ужасната жега. Невъобразимият шум му напомни за Манхатън. Голяма част от минувачите носеха портативни радиоприемници. В един от ресторантите на улицата поне десет човека слушаха емисията новини. Джак се усмихна на своите хора. Радиото в колата му бе настроено на всички новинарски станции в окръг Колумбия. Очите на хората опипваха всичко наоколо. Те бяха толкова предпазливи, че на Джак му трябваха няколко минути, за да го осъзнае. Приличаха на очите на собствените му бодигардове. Подготвени за всякаква опасност. Е, това бе нормално. Инцидентът с равините не бе предизвикал вълна от насилие, но всички я очакваха. Райън не се изненада, че хората не виждаха по-голямата заплаха, идваща от липсата на насилие. Израел страдаше от късогледство, имащо точно определена причина. Израелците, обградени от страни, които с радост щяха да изгледат изчезването на еврейската държава, бяха развили параноята си в изкуство, а националната сигурност — в мания. Деветнадесет века след Масада^[1] и диаспората те се бяха завърнали в свещената земя, бягайки от робството и геноцида… само за да намерят същото. Единствената РАЗЛИКА бе, че сега те държаха меча и знаеха добре да го въртят. Но и това ги извеждаше в задънена улица. Войните трябваше да завършат с мир, но никоя от техните войни не бе завършила. Бяха спирали, прекъсвали, но нищо повече. За Израел мирът бе само кратка пауза, през която да погребат мъртъвците си и да обучат следващото поколение войници. Избягвайки изтреблението от християнски ръце, евреите бяха заложили съществуването си на победа над мюсюлманските народи. Те от своя страна веднага бяха изявили желание да довършат започнатото от Хитлер. И Бог сигурно си мислеше същото, което бе мислил и по времето на кръстоносните походи. За нещастие дела като пресушаването на едно море и спирането на хода на слънцето съществуваха само в Стария завет. Сега хората сами трябваше да решават проблемите си. Но човечеството не винаги върши това, което трябва. Когато Томас Мор написал „Утопия“ — страната, в която всички постъпват морално, — той е дал едно и също име както на произведението си, така и на острова. Всъщност „Утопия“ означава „никъде“. Джак поклати глава и сви по друга улица, обрамчена от бели къщи.

— Здравейте, доктор Райън.

Мъжът бе около петдесет и пет годишен, по-нисък, но по-широкоплещест от Джак. Имаше късо подстригана брада, в която се виждаха снопчета посивели косми. Не приличаше толкова на евреин, колкото на командир от асирийската армия на Синахериб^[2]. В ръцете му чудесно биха стояли както широк меч, така и боздуган. Ако не се усмихваше, Джак вече щеше да съжалява, че Джон Кларк не е наблизо.

— Здравей, Ави. Радвам се да те видя.

Генерал Аврам Бен Якоб изпълняваше същата длъжност като Джак, но в „Мосад“. Бе заместник-директор на израелската разузнавателна агенция. Започнал като армейски офицер от кариерата, Ави бе станал един от хората, с които се съобразяваха в занаята. Парашутист с огромен опит, през 1968 година той бе привлечен за разузнаването от Рафи Ейтан^[3]. През последните няколко години пътищата на Ави и Джак се бяха кръстосвали неведнъж, но винаги във Вашингтон. Райън изключително много уважаваше професионалните умения на Бен Якоб. Но съвсем не бе сигурен какво е мнението на генерала за него. Ави доста умело прикриваше мислите и чувствата си.

— Какви новини носиш от Вашингтон, Джак?

— Всичко, което знам, научих от телевизора в посолството. Все още нямам официално съобщение, но дори и да имах, ти знаеш правилата не по-зле от мен, Ави. Намира ли се някъде наблизо ресторантче, в което човек може да похапне?

Това, разбира се, вече бе планирано. След две минути и стотина метра двамата седяха в задната стаичка на уютен семеен ресторант. Така бодигардовете им можеха да са спокойни. Бен Якоб поръча две бири „Хайнекен“.

— Там, където отиваш, не сервират бира.

— Горещо е, Ави. Много горещо — отвърна Райън след първата глътка.

— Разбрах, че заемаш мястото на доктор Алден в Рияд.

— Как могат хора от моята черга да заемат мястото на доктор Алден където и да било?

— Ще водиш преговорите си по същото време, в което Адлер ще преговаря с нас. Ще ни е интересно да научим какво си подготвил.

— В такъв случай сигурно няма да имаш нищо против да изчакаш.

— Значи без аванси. Дори ако говорим като професионалисти?

— Особено пък ако говорим като професионалисти.

Джак пиеше направо от бутилката. Погледна менюто и видя, че е на иврит.

— Предполагам, че ще трябва да се доверя на твоя вкус… Ах, този глупак!

„И преди съм сърбал попарата, надробена от другите, но никога не е била толкова гореща.“

— Алден — констатира Ави. — С него сме почти връстници. Боже мой, не е ли разбрал, че опитните жени са и по-надеждни, и по-сръчни? — Дори и по сърдечните въпроси генералът показваше завиден професионализъм.

— Можел е просто да обръща повече внимание на жена си.

— Постоянно забравям, че си ревностен католик — ухили се Бен Якоб.

— Въпросът не е там, Ави. Кой глупак може да иска повече от една жена в живота си? — попита с каменно изражение Джак.

— С него е свършено. Такава е оценката на посолството ни. — „Но какво означава това?“

— Може и да си прав. Никой не е искал мнението ми. Аз наистина уважавам този човек. Той дава отлични съвети на президента. Вслушва се в думите ни и когато не е съгласен с управлението, обикновено има сериозни мотиви. Преди шест месеца ме завари неподготвен. Просто е брилянтен. Но да се държи по този начин… е, всички сме грешни. Каква тъпа причина да загубиш такава работа. Не може ли да си държи панталоните закопчани. — „И какво време избра само“ — ядосваше се Джак.

— Такъв тип хора не са за правителствена служба. Компрометират се твърде лесно.

— Руснаците вече не прибягват до подобни номера… Пък и момичето е еврейка, нали? Някой от вашите ли е, Ави?

— Доктор Райън! Нима съм способен на такава постъпка?

Ако мечките можеха да се смеят, то смехът им сигурно щеше да прилича на боботенето на Ави Бен Якоб.

— Вярно, как не се сетих. Ако бяхте вие, щеше да има и опит за изнудване.

Забележката на Джак почти премина границите на благоприличието. Генералът присви очи.

— Това не е наша операция. Да не мислиш, че сме луди? Алден ще бъде заменен от доктор Елиът.

Райън вдигна поглед от бирата си. Не беше се сетил за това. „Мамка му…“

— Тя не е само твоя приятелка, но и наша — забеляза Ави.

— На колко министри си противоречил през последните двадесет години, Ави?

— На нито един, разбира се.

Райън изсумтя и довърши бутилката.

— Какво точно каза преди малко? Онази част за говоренето между професионалисти. Помниш ли?

— И двамата сме в един и същи бизнес. Понякога, ако имаме късмет, се вслушват в думите ни. А понякога ни слушат и когато не сме прави…

Генерал Бен Якоб не отклони твърдия си спокоен поглед от лицето на Райън при тези думи. Той истински харесваше Джак като човек и професионалист, но личните чувства нямаха място в разузнаването. Ставаше нещо фундаментално. Скот Адлер бе ходил в Москва. След това двамата с Райън бяха посетили кардинал Д’Антонио във Ватикана. По първоначалния план Адлер и Райън трябваше да се срещнат с израелския външен министър, но изненадващата faux pas^[4] на Алден бе променила положението.

Дори и за професионален разузнавач Ави Бен Якоб бе информиран доста добре. На въпроса дали Израел е най-стабилният съюзник на Америка в Близкия изток Райън бе започнал да говори глупости. Ави прецени, че това е нормално за един историк. Но каквото и да мислеше Райън, повечето от американците гледаха на Израел точно по този начин. В резултат израелците знаеха за вътрешните работи на американското правителство повече от всяка друга страна в света. Дори повече от англичаните, които поддържаха формални връзки с американската разузнавателна централа.

Източниците на генерал Бен Якоб го информираха, че зад цялата операция стои именно Райън. Това му прозвуча невероятно. Джак бе доста умен, почти колкото Алден, но не можеше да надскочи ролята си на слуга. Предпочиташе вместо актьор да е декор на политическата сцена. Освен това американският президент не го харесваше и не криеше факта от обкръжението си. Ави знаеше също, че Елизабет Елиът открито мрази Райън. Причината бе някаква случка преди изборите. Незначителна подробност или остри думи. Е, министрите бяха пословично докачливи. „Не като нас с Райън“ — помисли си генерал Бен Якоб. И двамата неведнъж бяха гледали смъртта в очите. Може би ги сближаваше именно това. Нямаше нужда да мислят по един и същ начин. Важно бе взаимното уважение, което изпитваха.

Москва, Рим, Тел Авив, Рияд. Какво можеше да се заключи от това?

Скот Адлер бе човек на държавния секретар Талбът. Добре известен с професионалните си достойнства на дипломат. Талбът също бе умен. Макар и да не впечатляваше с нещо особено, президентът Фаулър се бе обградил с първокласен кабинет и лични съветници. „С изключение на Елиът“ — поправи се Ави. Талбът използваше заместника си Адлер за подготвителните работи. А когато преговаряше самият той, Адлер неотлъчно го следваше.

Най-изумителното бе, че нито един от информаторите на „Мосад“ нямаше представа какво става. „Нещо важно в Близкия изток — казваха те. — Не съм сигурен какво… Чух, че Джак Райън от управлението също е в играта…“ Край на доклада.

Звучеше вбесяващо, но Ави бе свикнал. Разузнаването бе игра, в която никога не ти позволяваха да видиш всички карти. Братът на Бен Якоб работеше като педиатър и се сблъскваше със същите трудности. Разбира се, той винаги можеше да пита, да посочва, да опитва…

— Джак, трябва да кажа нещо на шефовете си — каза генерал Бен Якоб умолително.

— Хайде, генерале — отвърна Джак и махна към келнера за нова бира. — Разкажи ми какво се случи при Стената на плача.

— Човекът бе — е луд. В болницата го наглеждат, за да не посегне на живота си. Жена му го е напуснала, попаднал е под влияние на религиозни фанатици и… — повдигна рамене Бен Якоб. — Беше ужасна гледка.

— Вярно е, Ави. Имаш ли представа в какво политическо положение се намирате сега?

— Джак, пред този проблем сме изправени от…

— И аз си помислих същото. Ави, ти си умно момче, но въобще не разбираш какво става в момента. Наистина не разбираш.

— Обясни ми тогава.

— Не исках да те обидя и го знаеш. Случилото се преди няколко дни промени нещата завинаги, генерале. Трябва да го осъзнаеш.

— Към какво ги е променило?

— Ще се наложи да изчакаш. Аз също трябва да спазвам заповедите си.

— Нима страната ви ни заплашва?

— Да ви заплашва? Това няма да се случи никога, Ави. И как би могло?

Райън се предупреди, че се е разприказвал. „Тази човек е добър“ — напомни си той.

— Но вие не можете да диктувате политиката ни.

Джак сдържа отговора си.

— Ти си умен, генерале, но аз все пак имам заповеди. Трябва да почакаш. Съжалявам, че хората ти във Вашингтон са неспособни да ти помогнат, но и аз не мога да го сторя.

Бен Якоб отново смени тактиката.

— Аз дори ти плащам обяда, а моята страна съвсем не е богата като твоята.

Тонът му разсмя Джак.

— Бирата също е добра. Както каза, там, където си мислиш, че отивам, няма да я има. Ако наистина отивам там…

— Екипажът на самолета ти вече е обявил направлението на полета. Проверих.

— И това ми било секретност — отвърна Джак и прие новата бутилка, като се усмихна на келнера. — Ави, нека да не говорим повече за това. — Наистина ли си мислиш, че сме способни да заложим националната ви сигурност на карта?

„Да!“ — помисли си генералът, но не каза нищо. Предпочете да си замълчи. Но Райън не се поддаде и използва тишината, за да промени темата.

— Разбрах, че си станал дядо.

— Да. Дъщеря ми добави нови сиви кичури в брадата на баща си. И тя има дъщеричка. Леа.

— Имаш думата ми, Ави. Леа ще израсне в сигурна страна.

— И кой ще се погрижи за това? — попита Бен Якоб.

— Същите хора, които винаги са се грижили.

Райън се поздрави за отговора. Горкият човек наистина отчаяно се нуждаеше от информация и Джак се натъжи, че го показва толкова явно. „Е, дори и на най-добрите се случва да бъдат притиснати в ъгъла…“

Бен Якоб мислено си отбеляза да опресни досието на Райън. При следващата им среща трябваше да има повече информация. Генералът не обичаше да губи в нищо.

 

 

Доктор Чарлс Алден седеше в кабинета си и размишляваше. Разбира се, все още нямаше да напуска. Това щеше да увреди администрацията на Фаулър. Подписаната му оставка, която седеше на зеленото преспапие, бе за края на месеца. Но тя беше само за пред хората. От днес задълженият му свършиха. Той щеше да се показва, да чете доклади, да прави бележки, но работата му изцяло щеше да се върши от Елизабет Елиът. Президентът съжаляваше, но не го показа. „Съжалявам, че трябва да се разделим, Чарли. Наистина съжалявам. Особено пък в такъв момент. Но се страхувам, че това е единственото решение…“ Макар и да бе вбесен, Алден успя да запази самообладание в Овалния кабинет. Дори и Арни ван Дам се бе показал достатъчно човечен, за да забележи: „По дяволите, Чарли.“ Въпреки гнева от политическия удар по шефа му Арни поне бе намерил сили да покаже някаква симпатия. Но не и Боб Фаулър, закрилникът на бедните и беззащитните.

С Лиз бе още по-зле. Надменната кучка не продума, но погледът й говореше достатъчно красноречиво. В крайна сметка тя щеше да обере каймака. Знаеше го и вече предвкусваше удоволствието.

Официалното съобщение бе предвидено за сутринта. Но пресата вече знаеше. Можеха само да гадаят кой се е изпуснал. Елиът, празнувайки победата? Арни ван Дам, бързащ да овладее положението? Или дузината други?

Във Вашингтон преходът от славата към забвението е бърз. Притесненото изражение на секретарката му. Пресилените усмивки на останалите бюрократи в западното крило. Но забвението идваше след проблясъка от известност, целяща да разгласи факта. Също като присвяткащата светлина на избухваща звезда, обществената смърт е предшествана от оглушителни фанфари. Това бе работа на медиите. Телефонът се скъсваше да звъни. Сутринта пред къщата му чакаха поне двадесет журналисти с фокусирани камери и насочени в лицето му прожектори. И той бе разбрал какво се е случило, още преди да успеят да му зададат първия въпрос.

Тази тъпа малка кучка! С кравешките си очи, кравешкото си виме и широките си кравешки хълбоци. Как можа да сглупи толкова? Професор Чарлс Уинстън Алден стоеше в мекото си кресло и гледаше скъпото си бюро. Главата му се пръскаше от божа и той го отдаваше на гнева и стреса. И бе прав. Но пропусна да отчете, че кръвното му налягане се бе увеличило почти два пъти и стресът го караше да расте още. Пропусна да отбележи и факта, че през последната седмица не бе вземал лекарствата си. Като типичен професор той вечно забравяше малките неща, защото умът му се рееше из висините.

И бе изненадан. Всичко започна като нарастваща слабост в част от кръга на Уилям — кръвоносната система на мозъка. Предназначението му бе да подава кръв до всички клетки. С времето обаче той се състарява. Двадесетте години високо кръвно налягане и вземането на лекарствата само преди посещението при лекаря оказаха влиянието си. Към това се прибави и срутването на кариерата му, придружено с публично обезчестяване. Резултатът бе спукването на кръвоносния съд в дясната част на главата му. Свирепата мигрена внезапно се превърна в смърт. Очите на Алден широко се отвориха, а ръцете му посегнаха към черепа, сякаш се опитваха да предотвратят пръсването му. Но вече бе късно. Разкъсването се разшири и кръвта продължи да изтича. Важни части на мозъка му останаха без кислород, а мозъчното кръвно налягане се увеличи до степен, в която другите клетки бяха притискани до крайност.

Макар и парализиран, Алден още дълго време остана в съзнание. Брилянтният му ум регистрира това състояние с поразителна яснота. Неспособен да се движи, той разбра, че смъртта е близо. „Толкова близко — помисли си той, докато умът препускаше, за да изпревари смъртта. — Тридесет и пет години, за да стигна дотук. Всичките книги. Всичките семинари. Умните млади студенти. Академичната общност. Телевизионните дискусии. Кампанията. Всичко, за да стигна дотук. Бях толкова близко до постигането на нещо важно. О, Господи! Да умра сега, по този начин!“ Но доктор Алден знаеше, че смъртта е тук и трябва да я приеме. Надяваше се, че някой ще му прости. В крайна сметка не бе лош човек, нали? Толкова се бе старал да направи света по-добър и сега, пред прага на нещо наистина важно… И какво значение имаше за другите, ако го бе постигнал, докато се е катерил по някаква си глупава малка крава… В последния момент той осъзна, че щеше да е много по-добре, ако научните разработки и интелектът бяха останали единствената му страст…

Опозоряването на Алден и фактическото му уволнение не позволиха трупът му да бъде открит бързо. Вместо както обикновено да звъни на всеки няколко минути, секретарката го потърси едва след час. Тъй като отклоняваше всички телефонни обаждания, не счете за нужно да го безпокои по-рано. Разбира се, и по-ранната реакция нямаше да промени нищо, освен може би да предпази секретарката от угризения на съвестта. Когато най-после свърши работата си и бе готова да си тръгне, тя реши, че е добре да му се обади. Позвъни му по вътрешната връзка, но не получи отговор. Тя се намръщи, изчака малко и отново позвъни. Пак нищо. Секретарката стана, отиде до вратата и почука. Най-накрая отвори и изпищя толкова силно, че я чу дори охраната пред Овалния кабинет в срещуположното крило. Първа пристигна Хелън д’Агустино — един от личните бодигардове на президента. Тя тъкмо се разхождаше из коридора, за да почине след дългия ден седене.

— По дяволите! — каза тя и почти за същото време извади пистолета си.

Никога през живота си не бе виждала толкова кръв. Тя изтичаше от дясното ухо на Алден и капеше в локвата на бюрото. Д’Агустино незабавно извика помощ по радиопредавателя си. Сигурно го бяха застреляли в главата. Очите й бързо пребродиха стаята над дулото на нейния „Смит & Уесън“ — модел 19. „Прозорците са затворени.“ Тя се спусна в кабинета. „Няма никой. Тогава какво?“

Д’Агустино опипа врата на Алден, за да провери пулса на сънната артерия. Разбира се, такъв нямаше, но професионализмът й диктуваше, че трябва да провери. Вън от кабинета всички изходи на Белия дом бяха блокирани, охраната се разхождаше с извадени пистолети, а посетителите не смееха да мръднат от местата си. Бодигардовете претърсваха цялата сграда.

— Проклятие! — отбеляза Пит Конър при влизането си в кабинета.

— Претърсването завърши! — съобщи нечий глас в слушалките на двамата. — Сградата е чиста. ЯСТРЕБ е в безопасност.

ЯСТРЕБ бе кодовото название на президента, което използваше охраната. Плод на чувството й за хумор, то едновременно добре се връзваше с името му^[5] и иронизираше водената от него политика.

— Линейката пристига след две минути — добавиха от центъра за свръзка. Можеха да докарат линейка по-бързо, отколкото хеликоптер.

— Спокойно, Дага — каза Конър. — Мисля, че е получил удар.

— Отдръпнете се! — нареди главният корпусен лекар на морските пехотинци.

Охраната знаеше как да оказва първа помощ, но в Белия дом винаги дежуреше медицински екип и корпусният лекар пристигна пръв. Имаше чанта, подобна на носените от санитарите по време на бойни действия, но не я отвори. По бюрото имаше твърде много кръв и той видя, че вече е започнала да се съсирва. Корпусният лекар реши да не пипа тялото. Кабинетът бе място на евентуално престъпление и охраната винаги го предупреждаваше какво да прави при такива случаи. Повечето от кръвта бе изтекла през дясното ухо на доктор Алден. От лявото също се процеждаха няколко капки. Посиняването вече бе обхванало всички видими части на лицето. Не бе трудно да се постави диагноза.

— Мъртъв е от около час. Мозъчен кръвоизлив. Удар. Той не страдаше ли от хипертония?

— Да, май че — отвърна специален агент Д’Агустино след минута.

— Със сигурност ще може да се твърди едва след аутопсията, но смъртта е причинена от удар.

После пристигна друг лекар. Той бе флотски капитан и потвърди диагнозата на шефа си.

— Тук е Конър. Кажете на линейката да не бърза толкова. ПИЛИГРИМ е мъртъв. Изглежда, от естествена смърт. Повтарям: ПИЛИГРИМ е мъртъв — каза по радиопредавателя си главният агент.

Разбира се, аутопсията щеше да изясни всичко внимателно. За следи от отрова. За остатъци от развалена храна или заразена вода. Но персоналът на Белия дом вече знаеше отговорите на тези въпроси. Д’Агустино и Конър се спогледаха. Да, Алден наистина бе страдал от високо кръвно налягане, а днешният ден със сигурност се нареждаше между най-ужасните в живота му.

— Как е той?

Всички обърнаха глави. Беше ЯСТРЕБ. Самият президент, обграден от ято агенти, застанали до вратата. И зад него доктор Елиът. Д’Агустино мислено си отбеляза, че ще трябва да измислят кодово име и за нея. Дали ХАРПИЯ^[6] бе подходящо? Дага не обичаше тази кучка. Цялата президентска охрана споделяше чувствата й. Но не им плащаха, за да я харесват, нито пък за да харесват президента.

— Мъртъв е, господин президент — обади се лекарят. — Вероятно е получил удар.

Президентът не реагира по никакъв начин. Агентите от охраната си припомниха, че жената на Фаулър дълги години бе страдала от прогресираща склероза, завършила със смъртта й още по време на губернаторския мандат на президента в Охайо. „Сигурно това е пресушило сълзите му“ — мислеха си хората от охраната и искаха да си вярват. Е, все пак в него се бяха съхранили някакви чувства. Той цъкна с език, направи гримаса, поклати глава и излезе.

Мястото му зае Лиз Елиът, надзъртайки над рамото на агента от охраната. Тя се наведе да види по-добре и Хелън Д’Агустино успя да огледа лицето й. Под грима, който новата съветничка по националната сигурност обичаше да носи, прозираше пребледнялата кожа. Разбира се, гледката бе ужасна и Д’Агустино го знаеше. Приличаше на ведро червена боя, разсипано върху бюрото.

— О, Боже — прошепна доктор Елиът.

— Отдръпнете се, моля — обади се нов глас.

Бяха санитарите с носилката. Единият от тях грубо избута Лиз Елиът от пътя си. Дага забеляза, че шокът й пречеше дори да се разгневи. Лицето й все още бе бледо, а погледът — мътен. „Може би кучката се мисли куражлия — каза си специален агент Д’Агустино, но е сбъркала.“ Това я накара да се почувства по-добре.

„Да не би да ти треперят мартинките, а, Лиз? Инцидентът бе станал само месец след като Хелън д’Агустино бе завършила Академията за тайни агенти. Имаше задача дискретно да следи някакъв измамник. Внезапно «обектът» я разпозна и по причина, която тя така и не разбра, извади голям автоматичен пистолет. Дори успя няколко пъти да стреля към нея. Но НИЩО повече. Тя извади своя «Смит & Уесън» и от десет метра наниза три куршуми точно в «десетката» на нещастника. Сякаш бе картонена мишена Д’Агустино го направи с лекота, за която не смееше дори и да сънува. Този случай й донесе прякора «Дага»^[7]. И така Дага бе едно от момчетата. Тя дори участва в тима по стрелба на охраната, който направи на пух и прах елитните армейски командоси от «Делта Форс». Дага бе мъжко момиче. Явно Лиз Елиът не можеше да се похвали с това. Въпреки надменността си. Май не ти стиска, лейди.“ На Дага не й хрумна, че в момента Лиз Елиът бе главен съветник на ЯСТРЕБ по националната сигурност.

 

 

Бе станала чудесна среща. Гюнтер Бок не си спомняше за друга такава. Липсваше скучната реторика, толкова обичана от революционери. Старият му другар по оръжие Исмаил Куати обикновено бе един от най-красноречивите оратори. Още повече че говореше пет езика. Но Бок забеля, че Куати е доста променен. Нямаше я жестоката усмивка, а разпалените жестове, с които обикновено подчертаваше думите си, изглеждаха сковани. Бок се зачуди дали приятелят му не е болен.

— Много се наскърбих, когато разбрах за арестуването на жена ти — обърна се към него Куати, сменяйки темата за момент.

— Благодаря ти, приятелю. — Бок реши да се изяви откъм най-добрата си страна. — Но моята болка е нищо в сравнение със страданието на народа ти. Препятствията ни не свършват.

И двамата знаеха, че сега те бяха повече от обикновеното. Откакто се помнеха, най-силното им оръжие бе разузнавателната информация. Но Бок вече не разполагаше с него. Години наред фракция „Червена армия“ получаваше информация от всевъзможни източници: от хората си в западногерманското правителство, от сътрудниците на източногерманското разузнаване и от съответните служби в Източния блок, подчиняващи се на един и същ господар — КГБ. Голямата част от сведенията им пристигаха направо от Москва, предавани чрез по-безопасни канали. Тази секретност се налагаше от политически принципи, за които Бок никога не бе разпитвал. В края на краищата самият световен социализъм е борба, водена с най-разнообразни тактически похвати. „Беше борба“ — поправи се той.

Всичко бе изчезнало, включително и помощта, на която разчитаха. Разузнавателните служби от Източния блок бяха подгонили революционните си другари като бесни кучета. Чехите и унгарците направо продадоха информацията си за тях на Запада. Източногерманците пък я бяха жертвали в името на великото немска братство и сътрудничество. Източна Германия — Германската демократична република — вече не съществуваше. Сега бе просто притурка към капиталистическа Германия. А и руснаците… Цялата косвена помощ, получавана някога от Съветския съюз, бе изчезнала. Вероятно завинаги. С провала на социализма в Европа източниците им в различни държавни учреждения просто се изпариха. Някои се превърнаха в двойни агенти, а други спряха да работят за тях, загубили вяра в социалистическото бъдеще. Най-силното и полезно оръжие на европейските революционери бе унищожено с един замах.

За щастие тук бе по-различно. Поне за Куати. Израелците бяха колкото злобни, толкова и глупави. Бок и Куати знаеха, че най-сигурното нещо на света е безсилието на евреите да сътворят каквато и да е смислена политическа инициатива. Сръчността им по време на война се превръщаше в отчайваща некадърност за разрешаване на проблемите с мирни средства. Освен това сполучливо налагаха политиката си и на своите господари, сякаш в никакъв случай не желаеха мир. Бок не бе специалист по световна история, но силно се съмняваше, че такова поведение има прецедент.

Продължаващото въстание на израелските араби, както и на палестинците в окупираните територии, забиваше меча си все по-дълбоко в сърцето на Израел. Свободното преминаване на арабски групи през границата постепенно обезкръвяваше израелската полиция и разузнаване. Така идеята за всенародна подкрепа на въстанието все повече узряваше в главите на враговете им. Куати поне можеше да ръководи операции. И Бок му завиждаше въпреки трудностите, стоящи пред арабина. Израелското разузнаване вече две поколения водеше подмолната си борба срещу арабските борци за свобода. За това време глупаците бяха измрели от оръжието на „Мосад“. Оцелелите като Куати бяха най-умните, най-силните и най-заклетите резултати от Дарвиновия подбор.

— Как се справяш с предателите? — попита Бок.

— Миналата седмица хванахме един — отвърна с жестока усмивка Куати. — Преди да умре, издаде вербувалия го офицер. Сега го наблюдаваме.

Бок кимна. Преди време израелският офицер просто щеше ла бъде убит. Но Куати се учеше от грешките си. Внимателното наблюдение можеше да ги насочи към други предатели.

— А руснаците?

Арабинът реагира остро.

— Тези свини! Не ни дават нищо ценно. Сега сме сами. Както винаги.

За миг лицето на Куати се бе оживило. Просто един проблясък, който изчезна, за да отстъпи отново мястото си на изнурението.

— Струваш ми се поуморен, приятелю.

— Денят бе тежък. Предполагам, че това се отнася и за теб.

Бок се протегна и си позволи една прозявка.

— До утре?

Куати кимна и поведе госта си към стаята му. Познаваха се почти от двадесет години. Куати се върна в гостната и излезе навън. Охраната му стоеше на обичайното си място и бе нащрек. Куати размени няколко изречения С тях. Правеше го винаги, защото верността се раждаше от вниманието към проблемите на хората. След това отиде да си легне. Разбира се, преди това каза вечерните си молитви. Фактът, че приятелят му Гюнтер бе неверник, мета го смущаваше. Макар и храбър, умен и верен на делото си, той нямаше вяра. Куати се зачуди как е възможно човек да продължава борбата без нея.

„Да продължава борбата? Дали немецът все още продължава борбата?“ — пита се Куати, докато си лягаше. Уморените му ръце и крака най-после щяха да си починат. И въпреки че болката не спираше, тя поне се променяше. Бок бе свършен, нали? Щеше да е по-добре, ако онези GSG-9 бяха убили Петра. Сигурно немските командоси са искали точно това, но според слуховете я бяха заварили да кърми двете близначета. А кой можеше да нарече си мъж, след като е стрелял по такава умилителна картина. Самият Куати не би го направил въпреки цялата си омраза към израелците. „Петра“ — помисли си той, усмихвайки се в мрака. Веднъж, докато Гюнтер го нямаше, тя бе посетила леглото му. Чувстваше се самотна, а Куати тъкмо се бе върнал от операция в Ливан, завършила със смъртта на израелец подкрепящ християнските милиции. И така двамата споделиха революционната си жар в продължение на два изпепеляващи часа.

„Дали Гюнтер знае? Дали Петра му е казала?“

Сигурно. Но нима имаше някакво значение? Бок не бе такъв човек. Не приличаше на арабите, които щяха да го приемат като кръвна обида. Европейците се отнасяха така спокойно към подобни неща. За Куати това отношение си оставаше загадка, но животът е пълен със загадки. Бок беше истински приятел. В това не можеше да има съмнение. Огънят в душата на Гюнтер гореше не по-малко бурно и мощно, отколкото в неговата собствена. Стана му неприятно, че събитията в Европа са направили живота на приятеля му толкова труден. Жена му — тикната в затвора. Децата му — откраднати. Само мисълта за това караше Куати да потръпва. Решението да имат деца бе глупаво. Куати никога не се бе женил и рядко прибягваше до женска компания. Онези европейски момичета преди десет години в Ливан. „Някои от тях нямаха дори двадесет години“ — спомни си с лека усмивка той. А знаеха неща, които едно арабско момиче никога няма да научи. Толкова страстни, горящи да покажат верността си. Сигурно го бяха използвали, както и той тях. Но в онези години Куати бе силен и страстен като всеки млад мъж.

Сега вече нямаше страсти. Чудеше се дали някога щяха отново да се появят. Надяваше се да стане така. Надяваше се да се възстанови достатъчно, за да има енергия за повече от едно занятие. Докторът казваше, че лечението върви добре. Справяше се доста по-успешно от другите. Дори и постоянно да се чувстваше изморен, дори и от време на време да имаше омаломощаващи пристъпи на гадене, не трябваше да губи кураж. Това бе нормално — не, дори повече от нормално. Бе добре. „Има реална надежда“ — казваше му всеки път докторът. И думите му не бяха просто обичайните успокоения, които изричат лекарите. Наистина се справяше добре. Наистина имаше шанс. Най-важното бе, че Куати имаше за какво да живее. Имаше цел. Той бе сигурен, че именно това все още поддържа огъня на живота у него.

 

 

— Какво е положението?

— Продължавай да си вършиш работата — отвърна по секретната сателитна телефонна линия доктор Кабът. — Чарли получи удар в кабинета си. — Последва пауза. — Сигурно това е най-доброто, което можеше да му се случи.

— Лиз Елиът ли заема мястото му?

— Точно така.

Райън присви устни в отвратена гримаса, сякаш току-що бе погълнал отвратително на вкус лекарство. Погледна часовника си. Кабът бе станал рано, за да се обади и даде инструкциите си. Джак не бе приятел с шефа си, но важността на мисията скъсяваше разстоянието между тях. „Дано и с Е. Е. да бъде същото“ — помисли си Райън.

— Добре, шефе. Излитам след час и половина, така че ще водим преговорите си по едно и също време. Както е по плана.

— Успех, Джак.

— Благодаря ви, докторе.

Райън изключи телефона. След това излезе от стаята за свръзка и се отправи към тази, в която бе настанен. Чантата му бе готова и го чакаше. Трябваше само да върже вратовръзката си. Той преметна сакото през рамо. Тук бе твърде топло за него, а на всичко отгоре отиваше на още по-топло място. Въпреки това щеше да се наложи да го облече. Още едно от странните правила на етикета, измислен, сякаш да причини на хората колкото се може по-голямо неудобство. Райън вдигна чантата си и излезе.

— Да си сверим ли часовниците? — цъкна с език Адлер, който чакаше отвън.

— Ей, Скот, това не съм го измислил аз!

— Все пак има смисъл… Колкото и малко да е той.

— Предполагам. Аз трябва да гоня самолет.

— Не се безпокой, не може да тръгне без теб — забеляза Адлер.

— Едно от предимствата на държавната служба, нали?

Райън огледа коридора. Бе празен, въпреки че израелците може би бяха успели да монтират подслушвателните си устройства. Е, дори и да е така, нека „Мосад“ ги слуша.

— Какво мислиш?

— Всичко върви по мед и масло.

— Нима?

— Да — усмихна се Адлер. — Сега е моментът, Джак. Идеята ти излезе доста добра.

— Тя не бе само моя. Пък и да не мислиш, че печеля нещо от нея? Никой няма да разбере какво точно се е случило.

— Нали ние знаем? Хайде да се захващаме за работа.

— Искам да ме уведомиш за реакцията им. Успех, синко.

— Мисля, че „мазелтов“ е чудесен израз — каза Адлер и пое ръката му. — Приятно пътуване.

Лимузината на посолството откара Райън право на летището. Самолетът вече чакаше със запалени мотори. Имаше разрешение за излитане и се отлепи от пистата само пет минути след качването на Джак. VC-20B се насочи на юг по продължение на израелската територия. После зави на изток над залива Акаба и навлезе във въздушното пространство на Саудитска Арабия.

Райън по навик гледаше през прозореца. Мислите му се въртяха около задачата. Но тя му бе добре известна вече от седмици и умът му можеше спокойно да работи, докато Джак гледа. Въздухът бе кристално чист, а небето безоблачно. Самолетът се носеше над безплодната пустиня от пясък и камънаци. На фона на еднообразния жълт терен изпъкваха само туфите закърнели храсти, оприличаващи пейзажа на неравно избръснато лице. Джак знаеше, че и голяма част от Израел изглежда по същия начин. Не по-различен бе и Синай — причина за многобройните танкови сражения. Въпросът защо хората отиваха на смърт за земя като тази изникваше от само себе си. Но те го бяха правили още от зората на човешката цивилизация. Именно тук бе арената на първите организирани войни, продължаващи и до днес. Дали щяха да спрат?

Саудитска Арабия е голяма почти колкото частта от Америка, източно от Мисисипи. Столицата й Рияд е разположена приблизително в центъра на страната. Самолетът се приземи бързо, тъй като въздушният трафик в района не е много натоварен. Освен това нямаше въздушни дупки и самолетът плавно кацна на международното летище в Рияд. Няколко минути по-късно „Гълфстрийм“ спря и стюардът отвори вратата.

След два часа охолство, осигурено от климатичната инсталация, Джак имаше чувството, че влиза в парен котел. Температурата на сянка бе сто и десет градуса по Фаренхайт^[8], но сянка не се виждаше. Пък и слънцето се отразяваше от настилката сякаш от огледало и Джак почувства лъчите му по лицето си. За посрещането му бяха пристигнали зместник-шефът на мисията в посолството и дежурните хора от охраната. Само минута по-късно той вече се потеше в друга лимузина.

— Добре ли пътувахте? — попита заместник-шефът.

— Тук всичко наред ли е?

— Да, сър.

„Хубаво е да те наричат сър“ — помисли си Джак.

— Е, тогава да започваме.

— Инструкциите ми са да ви придружа само до вратата.

— Точно така.

— Може би ще ви е интересно да научите, че журналистите не са ни безпокоили. Явно във Вашингтон са успели да запазят мълчание.

— Това ще се промени след около пет часа.

Рияд бе чист и доста различен от западните метрополии град. Контрастът с израелските градове веднага се набиваше на очи. Тук почти всичко бе ново. Разстоянието бе само два часа. Разбира се, със самолет. За разлика от Палестина, тук не се бяха кръстосвали ничии пътища. Древните търговски маршрути са заобикаляли нечовешката жега в Арабия отдалеч. И въпреки че търговските градове и рибарските селища са се радвали на хилядолетен разцвет, номадските племена от вътрешността са живели доста оскъдно. Поддържала ги е само ислямската вяра, имаща за център свещените градове Мека и Медина. Но два фактора бяха променили статуквото. По време на Първата световна война британците бяха използвали региона за атаките си срещу Османска Турция. Привличайки войските й във вътрешността, те са се стремили да ги отдалечат от важните за Германия и Австро-Унгария градове. След това през 1930 е открит нефтът. И то в количества, спрямо които тексаските залежи приличат на дъждовна локва. С негова помощ арабският свят се бе променил и всички останали го бяха последвали.

В началото Саудитска Арабия и Западът поддържа слаби взаимоотношения. Арабите все още са екзотична смес от примитивно и възвишено. Някои от хората на полуострова са първо поколение номади, което звучи доста неизискано за потомци на хората от бронзовата епоха. Същевременно тук съществува забележителна традиция на видни ислямски учени. Въз основа на исляма е изграден строг, но пословично честен морален кодекс. Между другото той е и доста близък до талмудистката традиция на юдаизма. За кратко време тези хора привикват към приказните си богатства. И въпреки че „интелигентният“ Запад се отнася към тях като към смешни нехранимайковци, арабите стават последното попълнение в редицата новобогаташи, на която не е чужда и Америка. Хората със „стари пари“, спечелени от надути предшественици с грижливо забравени груби обноски, често се чувстват неудобно в компанията на тези, които са направили, а не наследили удобствата си. Добре известно е, че държавите приличат на хората. Саудитците и арабските им събратя все още се учеха как да бъдат нация. И макар и недостигнали до тънкости като „богатство и влияние“, процесът ги очароваше. Имаше както лесни, така и трудни уроци — особено със северните им съседи. Но, общо взето, бяха добри ученици и Райън се надяваше, че лесно ще направят следващата стъпка. Нацията изгражда величието си, като помага на другите да постигнат мир, а не като воюва или като търгува. За да научи това, Америка трябваше да извърви пътя от Джордж Вашингтон до Теодор Рузвелт. А сега неговата Нобелова награда за мир краси една от стаите в Белия дом, наречена на името му. „Отнело ни е почти сто и двадесет години — помисли си Джак, когато колата зави и намали ход. — Теди е получил наградата си, задето е помогнал да се уреди някакъв си кокошкарски граничен спор. А ние искаме тези момчета да ни подадат ръка в разрешаването на най-опасния конфликт в целия цивилизован свят, след като съществуват само от петдесет години. Какво основание имаме да се надяваме на подкрепата им?“

В държавните взаимоотношения съществува хореография, не по-малко умела и деликатна от тази в балета. Колата — която преди е била карета — пристига. Вратата се отваря от чиновник — наричан по-рано лакей. Официалното лице в достойно уединение изчаква гостът да слезе от колата. Ако гостът е любезен, кимва на лакея. Райън бе. Друг по-висш служител поздравява госта и го повежда към официалното лице.

От двете страни на входа стоят официални стражи, които в този случай бяха униформени войници. По разбираеми причини фоторепортерите не бяха допуснати. Доста по-подходяща за подобни дела би била температура под сто градуса по Фаренхайт. Добре поне, че представянето му на официалното лице бе извършено под сянката на балдахин.

— Добре дошли в моята страна, доктор Райън — поздрави го принц Али Бин Шейх и подаде твърдата си десница.

— Благодаря, ваше височество.

— Ще ме последвате ли?

— С удоволствие, сър. — „Преди да съм се разтопил.“

Али поведе Джак и заместник-шефа на мисията в сградата, където двамата американци се разделиха. Постройката бе дворец. В Рияд има няколко двореца, тъй като кралските особи са много. За Райън обаче наименованието „работен дворец“ щеше да звучи по-добре. Бе по-малък от английските си събратя, които Джак бе посещавал. Изненада го почти стерилната чистота. Тя може би се дължеше на по-чистия и сух въздух в сравнение с влагата и смога в Лондон. Освен това имаше климатична инсталация. Температурата едва ли бе над осемдесет и пет градуса — факт, който накара Джак да се почувства почти уютно. Принцът носеше широка бяла роба и кърпа за главата, поддържана от какво? Райън се почувства неудобно. „Трябваше да ме предупредят“ — помисли си с известно закъснение той. Но в крайна сметка той зае мястото на Алден в последния момент. Чарли познаваше региона доста по-добре от него и… Обаче Чарли Алден бе мъртъв и Джак трябваше да изпълни задължението му.

И ЦРУ и Държавния департамент наричаха Али Бин Шейх „принц без портфейл“. По-висок, по-слаб и по-млад от Джак, той съветваше краля на Саудитска Арабия по въпросите, касаещи външните работи и разузнаването. Вероятно саудитското разузнаване — обучено от англичаните — докладваше на него, но това не бе много сигурно. Безспорно и тук пръст имаха англичаните, които се отнасяха към секретността доста по-сериозно от колегите си отвъд Атлантика. Въпреки че досието на Али бе доста дебело, в него имаше само стари данни. Получил образованието си в Кеймбридж, той бе станал армейски офицер в Лийвънуърт и Карлайл Баракс, САЩ. В Карлайл бил най-младият в класа си — двадесет и седем годишен полковник. Явно благородническите титли стимулираха кариерата. Завършил трети по успех в група, от която първите десет винаги стават дивизионни командири. Армейският генерал, разказал на Райън за Али, си спомни с добри чувства за младия си съученик. Според него принцът бил умен и с безспорен командирски талант. Али бе изиграл главна роля в убеждаването на краля да приеме американската помощ по време на войната с Ирак. Бе смятан за сериозен професионалист, който бързо взема решения. Но принцът още по-бързо показваше раздразнението си от факта, че някой му губи времето. При това, без да забравя дворцовите си обноски.

Кабинетът на Али Бин Шейх лесно се познаваше по бодигардовете пред двойната врата. Някакъв служител я отвори пред тях, покланяйки се и на двамата.

— Доста съм слушал за вас — каза простичко Али.

— Надявам се, само добри неща — отвърна Райън, като се опитваше да се усмихне.

Принцът се обърна с дяволита усмивка.

— Имаме общи приятели в Англия, сър Джон. Все още ли сте толкова сръчен с малките оръжия?

— Не ми остава много време за тях, сър.

Али посочи на Джак един стол.

— Човек винаги трябва да намира време за някои неща.

Двамата седнаха и официалността изчезна. В кабинета влезе прислужник със сребърен поднос и като им наля кафе, се оттегли.

— Искрено съжалявам за случилото се с доктор Алден. Жалко е, че прекрасен човек като него е попаднал в такава глупава клопка… Нека Бог се смили над душата му. От друга страна, отдавна очаквах срещата с вас, доктор Райън.

Джак отпи от кафето си. Бе гъсто, горчиво и ужасно силно.

— Благодаря ви, ваше височество. Благодаря също, че се съгласихте да се срещнете с мен вместо с по-висш служител.

— Най-големите успехи в дипломацията често започват на ниско равнище. И така, с какво мога да ви бъда полезен — усмихна се Али и се облегна назад. Пръстите на лявата му ръка си играеха с брадата. Очите му бяха черни като маслини и въпреки това сякаш гледаха небрежно. В стаята се възцари работна атмосфера. „Доста бързо“ — помисли си Райън.

— Страната ми желае да потърси средство за… т.е. нахвърляла е план, който да помогне за намаляването на напрежението в района.

— Разбира се, с участието на Израел. Предполагам, че в момента Адлер прави същото предложение на израелците.

— Правилно, ваше височество.

— Доста драматично — забеляза с учудена усмивка принцът. — Продължете, моля.

Джак започна изложението си:

— Сър, най-голямата ни грижа в този случай трябва да бъде сигурността на държавата Израел. Още преди ние с вас да сме се родили, Америка и другите страни пасивно са наблюдавали изтреблението на шест милиона евреи, без да им помогнат с нищо. Вината за това безчестие тежи върху плещите на моята страна.

Преди да заговори, Али кимна мрачно.

— Никога не съм разбирал това. Може би сте могли да се справите и по-добре, но стратегическите решения, взети от Рузвелт и Чърчил през войната, са били напълно добронамерени. Случаят с кораба евреи, който никой не е искал да приеме преди избухването на войната, е съвсем друг въпрос. Макар че отказът на страната ви да даде убежище на тези бедни хора ме удивлява и до днес. Погледнато отстрани, по онова време никой не е могъл да предвиди събитията. Нито евреите, нито пък останалият човешки род. А когато все пак е станало ясно какво ще последва, Европа е била под властта на Хитлер. Намесата от ваша страна е била невъзможна. Тогава държавните ви мъже са решили, че най-добрият начин да се прекрати клането е войната да се спечели възможно най-бързо. Логично. Вероятно са могли да направят политически въпрос от продължаващия Endlosung^[9] — ако не греша думата, — но са го сметнали за безполезно от практическа гледна точка. От дистанцията на времето избраната позиция може и да изглежда неправилна, но тя не е била продиктувана от злоба. — Али направи пауза, за да отшуми урокът му по история. — Във всеки случай ние разбираме и по принцип приемаме причините, стоящи зад целта ви да съхраните държавата Израел. Присъединяването ни към инициативата е обусловено от искането — което, надявам се, ще разберете — да се гарантират човешките права на останалото население. Тази част на света не е населена от евреи и диваци.

— Точно това, сър, е основа на нашето предложение — отвърна Райън. — Ако успеем да намерим формула, признаваща тези човешки права, ще приемете ли план, в който Америка е гарант на израелската сигурност?

Джак нямаше време дори да си поеме дъх, когато отговорът дойде:

— Разбира се. Нима не е ясно? Кой друг освен Америка може да гарантира мира? Щом Израел се нуждае от войските ви, за да се чувства сигурен — изпратете ги. Щом ви трябва договор, за да формализирате гаранциите си — подпишете го. Ние ще се съгласим. Но какво ще стане с арабските права?

— Според вас по какъв начин можем да гарантираме тези права? — попита Джак.

Принц Али бе поразен от въпроса. Нима Райън не бе тук, за да представи американския план? Али усети, че го обзема гняв, но той бе твърде умен, за да се ядоса. Райън не му готвеше клопка. Въпросът му изразяваше генерална промяна в американската политика.

— Доктор Райън, вие задавате въпроса си с определена цел, но той е реторичен. Вярвам, че сам ще дадете отговора. Изложението продължи три минути.

— Доктор Райън — поклати тъжно глава Али, — ние сигурно ще приемем предложението ви, но въпреки това израелците няма да се съгласят. Или може би няма да се съгласят точно поради причините, заради които ние ще приемем. Всъщност би трябвало да се съгласят, но никога няма да го направят.

— Приемливо ли е предложението ни за вашето правителство, сър?

— Разбира се, трябва да се посъветвам и с другите, но смятам, че реакцията ще бъде положителна.

— Някакви възражения?

Принцът довърши кафето си и се загледа в стената зад Джак.

— Можем да помислим за някои неща, но те с нищо няма да изменят основната схема на плана ви. Всъщност преговорите по тези незначителни детайли няма да отнемат много сили и време, тъй като засегнатите въпроси не противоречат на интересите на другите активни страни.

— И кой според вас ще представя мюсюлманите?

Али се наклони напред.

— Това е лесен въпрос. Всеки може да ви отговори. Имамът на Ал Акса е утвърден учен и лингвист. Казва се Ахмед Бин Юсуф. Учените от целия ислямски свят се консултират с Ахмед по теологически въпроси. Сунити, шиити^[10] — всички отстъпват пред мнението му. Освен това е палестинец.

— Нима е толкова лесно? — въздъхна облекчено Райън и затвори очи.

Отново се оказа прав. Юсуф не можеше да се похвали с умерени политически възгледи, тъй като бе призовавал за изгонването на евреите от западния бряг. Но освен това като теолог бе отхвърлил тероризма като средство за решаване на конфликта. Не бе идеален, но щом мюсюлманите го искаха, то Райън нямаше нищо против.

— Твърде сте доверчив, доктор Райън — поклати глава Али. — Прекалено доверчив. Мога да гарантирам, че планът ви е по-справедлив, отколкото аз и моето правителство сме се надявали. Но той няма да се осъществи.

Принцът отново замълча и впери поглед в Джак.

— Логично е да си задам въпроса дали предложението ви е сериозно, или пък е просто имитация на коректност.

— Ваше височество, следващия четвъртък президентът Фаулър излиза с обръщение към Общото събрание на Организацията на обединените нации. В него ще представи същия този план с всичките му подробности. Упълномощен съм да поканя страната ви във Ватикана за преговори по съглашението.

Принцът бе толкова изненадан, че неволно употреби разговорна фраза:

— Наистина ли мислите, че ще проработи?

— Ваше височество, ще положим дяволски големи усилия.

Али стана и отиде до бюрото си. После вдигна телефона, натисна някакъв бутон и заговори бързо и напълно неразбираемо. Поне за Райън. Внезапно в главата на Джак се завъртя причудлива мисъл. Писането на арабски, както и на иврит, ставаше от дясно на ляво. Райън се зачуди как ли се справя човешкият мозък с тази особена задача.

„ПО ДЯВОЛИТЕ! — помисли си Джак. — Този план наистина може да проработи.“

Али затвори телефона и се обърна към госта си:

— Мисля, че е време да посетим негово величество.

— Толкова бързо?

— Предимството на нашето правителство е, че когато един министър иска да се види с друг, трябва просто да се обади на братовчед си или на чичо си. Ние сме едно голямо семейство. Надявам се, че президентът ви държи на думата си.

— Речта, предназначена за ООН, вече е написана. Видях я лично. Президентът предполага, че израелското лоби в Конгреса ще се опита да му окаже натиск. Но той е подготвен и за него.

— Виждал съм ги в действие, доктор Райън. Дори когато се биехме за живота си рамо до рамо с американските войници, те отказваха да ни снабдяват с оръжие. Мислите ли, че това може да се промени?

— Съветският комунизъм е мъртъв. Варшавският договор — също. Толкова много от факторите, оформили света, в който израснах, вече ги няма. Завинаги. Време е да се избавим и от последните безредици. Питате дали можем? Защо не? Единственото постоянно нещо в човешкия живот е промяната, сър.

Джак знаеше, че е безумно сигурен в себе си, и се чудеше как ли се справи Скот Адлер в Ерусалим. Адлер не беше високомерен маниак и знаеше Как да поставя въпроса. С израелците отдавна не бе постъпвано по този наши. Райън се чудеше кога и дали въобще им бе прилаган такъв подход. Но президентът подкрепяше плана. Ако израелците се опитаха да попречат, доста скоро щяха да открият колко самотно място е светът.

— Забравяте Бог, доктор Райън.

— Не, ваше височество — усмихна се Джак, — именно в това е въпросът, нали?

На принц Али му се прииска да се усмихне, но се въздържа. Все още бе рано. Той се обърна към вратата.

— Колата ни чака.

 

 

Военният склад в Ню Къмбърланд бе съоръжение, датиращо от революцията, в което се съхраняваха флагове и знамена. Генералът, който бе професионален антиквар, разгърна на масата полковото знаме, принадлежащо НА Десети американски кавалерийски полк. Той се зачуди дали някои от песъчинките по плата бяха останали още от кампанията на полковник Джон Гриърсън^[11] срещу апахите. Сега знамето щеше да отиде в полка. Май не му бе писано да влиза често в употреба. Може би щяха да го показват веднъж годишно, но със сигурност по същия модел щеше да бъде изработено ново. Странно бе, че въобще се налагаше да го употребяват. В тези времена на разоръжаване се сформираше нова част. Не че генералът имаше нещо против. Въпреки забележителната история на Десети Холивуд не бе направил нито един филм за „Черните полкове“. А Десети принадлежеше към една от четирите черни военни части, участвали в покоряването на Запада. Останалите бяха Девети кавалерийски и Двадесет и четвърти и Двадесет и пети пехотни. Полковото знаме бе изработено през 1866 година. В средата му бе извезан бизон, тъй като индианците, сражаващи се срещу кавалеристите от Десети, оприличавали косите им на козината на животното. Чернокожите войници бяха участвали и при разгрома на Джеронимо^[12] и бяха спасили Теди Рузвелт при хълма Сан Хуан. Точно по това време бяха получили знамето и фактът, че то е било продиктувано от политически причини, съвсем не го омаловажаваше. Десети кавалерийски полк имаше достойна история, която никаква политика не можеше да омаловажи.

— Ще стане за седмица — каза цивилният. — Лично ще се погрижа за него. Господи, чудя се какво ли би си помислил Гриърсън, ако видеше Бизоните днес?

— И с основание — позволи си да отбележи генералът.

Преди няколко години той бе командвал Единадесети въоръжен кавалерийски полк. Кавалерията „Черния кон“ бе все още в Германия, въпреки че един Бог знаеше колко още ще остане там. Но историкът бе прав. Със сто двадесет и девет танка, двеста двадесет и осем бронетранспортьора, двадесет и четири подвижни оръдия, осемдесет и три хеликоптера и пет хиляди войници модерният механизиран кавалерийски полк фактически се бе превърнал в бригада. Тя бе бързо подвижна и изключително мощна.

— И къде ще ги разположат?

— Полкът ще се формира във форт „Стюарт“. След това не знам. Може би ще ги пратят при Осемнадесети военновъздушен корпус.

— Значи ще облекат кафявите униформи?

— Вероятно. Полкът има опит в пустините, нали?

Генералът опипа знамето. Да, все още се усещаха песъчинките от Тексас, Ню Мексико и Аризона. Той се зачуди дали войниците, следвали това знаме, знаеха, че полкът им отново ще се сформира. Може би.