Том Кланси
Всички страхове (31)

29.
КРЪСТОПЪТИЩА

Моторен кораб „Кармен вита“ премина Гибралтарския пролив точно по разписание. Дизеловите двигатели му осигуряваха скорост от осемнадесет възела. Екипажът се състоеше от четиридесет офицери и моряци. В него нямаше жени, въпреки че трима от офицерите водеха съпругите си с тях. След пролива всички се настроиха за прекосяването на Атлантика. До Вирджиния Кейпс им оставаха още седем дни път. Трюмовете и палубите бяха пълни със стандартни контейнери. Всъщност те се деляха на два вида, но всички бяха пълни с най-различни стоки, за които екипажът нито знаеше какви са, нито пък се интересуваше. Контейнеровозите бяха измислени за по-голямо удобство и се използваха също като камионите за превоз на всевъзможни товари. Единственото опасение на екипажа можеше да дойде от претоварване на самите контейнери. Но това рядко се случваше, тъй като те обикновено се докарваха до пристанището от камиони, погрижили се да не допуснат излишен товар.

Южният маршрут на кораба правеше пътуването спокойно и почти безпроблемно. Жестоките зимни бури бушуваха по на север и собственикът на кораба се радваше, че ги избягва. Индиец по рождение, той бе сравнително млад мъж за бизнеса, който въртеше. Собственикът добре знаеше, че хубавото време благоприятства пътуването и намалява разхода на гориво. Искаше му се да притежава по-голям кораб и доходите, реализирани от „Кармен вита“, без съмнение щяха да му го донесат.

 

 

Вече десети пореден ден Кларк не бе виждал госпожа Райън. Имаше добра памет, упорито тренирана през годините. Работата му на оперативен офицер го караше да помни хиляди подробности, за да остане жив. Джон никога не я бе виждал повече от два последователни дни. Джак излизаше рано, но тя също го правеше. Особено пък със сутрешните операции два пъти седмично… А тази сутрин бе будна. Кларк видя главата й през кухненския прозорец. Тя седеше на масата и вероятно пиеше кафе. Или пък може би четеше вестник, или гледаше телевизия. Но когато съпругът й излезе, госпожа Райън въобще не реагира. Обикновено ставаше да го целуне за довиждане като всяка съпруга. Десет дни поред.

Лош знак. Какво ли ставаше? Джак се приближи до колата с наведена глава. По лицето му отново бе изписана онази гримаса.

— Здрасти, док! — поздрави го весело Кларк.

— Здрасти, Джон — смотолеви Джак.

Отново бе забравил вестника си. Райън отвори куфарчето и запреглежда документите. Сега щеше да ги прочете набързо, а по останалия път да гледа отнесено и да пуши цигара от цигара. Кларк реши, че повече не може да продължава така.

— Проблеми у дома ли, док? — попита тихо той, без да откъсва поглед от пътя.

— Да, но те са си моя работа.

— Сигурно си прав. Добре ли са децата?

— Не са децата, Джон. Не искам да говорим на тази тема.

— Добре.

Кларк се съсредоточи в пътя, а Джак — в съдържанието на куфарчето.

„Какво, по дяволите, има? Мисли логично — каза си Кларк. — Огледай го от всички страни.“

Шефът му бе депресиран вече цял месец, но напоследък положението се влоши. Откога? От онази статия на Холцман ли? Семеен проблем, който не е свързан с децата. Значи остава съпругата. Джон си каза, че трябва да провери това, а и всичко останало още щом стигнат службата. Седемдесет минути след като бе качил Райън в колата си — тази сутрин нямаше голямо движение, — Джон се запъти към огромната библиотека на ЦРУ и създаде работа на персонала. Служителите не бяха особено затруднени. Управлението събираше всички статии, които го касаят, и ги трупаше в папки по азбучен ред. Кларк веднага разбра какъв е проблемът.

Холцман пишеше за финансови злоупотреби и сексуална разпуснатост. Веднага след публикуването на статията…

— Мамка му! — прошепна на себе си Кларк.

Той преснима четирите последни статии и излезе да се поразходи и да помисли на спокойствие. Едно от предимствата на работата му при Райън бе, че разполагаше с много свободно време. Джак обикновено прекарваше целия ден в Ленгли и рядко излизаше някъде. Кларк се разходи из района, прочете статиите още веднъж и направи друга връзка. Неделната публикация. Него ден Райън се бе прибрал у дома рано. Изглеждаше в добро настроение, твърдеше, че ще послуша съвета на Кларк и ще си вземе отпуска веднага след мексиканската операция. На другата сутрин обаче изглеждаше като труп и не носеше вестника със себе си. Жена му сигурно го бе прочела и между двамата се бе случило нещо ужасно. Изглеждаше просто като две и две четири. Поне за Кларк.

Джон се върна в сградата и отново мина през пропуска. После тръгни да търси Чавес. Намери го в кабинета, където младокът оглеждаше плановете.

— Грабвай палтото си, Динг.

След десет минути бяха на изхода, а Чавес се взираше в картата на Вашингтон.

— Намерих го — обади се той. — Бродуей и Паметника, от страната на пристанището.

 

 

Ръсел бе облечен с гащеризон. Снимките от репортерските коли на Ей Би Си в Чикаго бяха станали хубави и той ги увеличи до размерите на плакат. После ги сравни със собствения си микробус, който бе същият модел, за да измери надписите точно. Останалата работа обаче съвсем не бе лесна. Той взе големите парчета картон и започна да изрязва шаблоните за надписите върху микробуса. След това залепи картонените букви отстрани и очерта контурите им с маркер. Успя да го направи както трябва едва от шестия опит. Сега трябваше да изстърже старата боя. На Марвин не му се искаше да разваля микробуса, но той така или иначе щеше да бъде взривен. В крайна сметка Ръсел остана доволен от артистичните си умения. Не се бе упражнявал още от затвора, където научи занаята преди много години. Когато боядисаше буквите с черна боя, никой нямаше да различи истинския микробус от двойника му.

Следващата му работа бе да набави регистрационни номера. Марвин обясни, че са му необходими за новия бизнес, с който се занимава — инсталиране и сервиз на търговски телефонни системи. Дадоха му временни и обещаха, че след четири дни всичко ще бъде готово. Ръсел не бързаше чак толкова. Издаването на разрешително стана още по-лесно. Шофьорската книжка, приготвена от Гусн, бе одобрена и в Колорадо. Накараха го само да направи някакъв писмен тест, след което му издадоха разрешително за колата с прикачена към него снимка. Единствената „грешка“, която Марвин допусна, бе, че обърка някакъв формуляр. Чиновникът веднага му подаде друг, а Ръсел смачка сгрешения и го хвърли в кошчето. Или поне се престори, че го хвърля. Топчето хартия потъна в джоба на палтото му.

 

 

Болницата „Джон Хопкинс“ се намираше в доста съмнителен квартал. За сметка на това полицията в Балтимор Сити я охраняваше така, сякаш е на фронта. Кларк намери място за паркиране на Бродуей точно срещу главния вход. Двамата с Чавес минаха покрай внушителната мраморна статуя на Исус и влязоха вътре. „Хопкинс“ е доста голям комплекс, в който никак не е лесно да се ориентираш. След десетминутно лутане обаче двамата намериха кабинета на професор доктор Карълайн М. Райън от Уилмъровия очен институт. Кларк се отпусна на едно канапе и зачете някакво списание, докато развратният поглед на Чавес се зае да разсъблича регистраторката. Доктор Райън — съпруга — се появи в 12,35 с наръч документи под мишница. Тя изгледа двамата офицери от ЦРУ с недоумяващ поглед и влезе в кабинета си, без да каже дума. Кларк също не остана много доволен от срещата с нея. Тя винаги бе изглеждала привлекателна и самоуверена жена. Но не и днес. Лицето на Карълайн Райън имаше по-ужасен вид от това на съпруга й. „Положението наистина става неконтролируемо“ — помисли си Джон. Той преброи наум до десет и безгрижно премина покрай регистраторката, която зяпна от учудване. Кларк отвори вратата на кабинета и влезе в новата си роля — консултант по брачните въпроси.

— Какво правите тук? — попита Кети. — Днес не приемам пациенти.

— Госпожо, бихте ли могли да ми отделите няколко минути от времето си?

— Но кой сте вие? За Джак ли ще ме питате?

— Името ми е Кларк, госпожо.

Той се пресегна и извади от ризата си пропуска за ЦРУ, закачен на врата му с верижка.

— Струва ми се, че ще ви е любопитно да научите някои неща. Очите на Кети станаха леденосини, а гневът й взе връх над болката.

— Знам ги — каза тя. — Научих всичко.

— Не, госпожо, мисля, че не знаете. Но тук е твърде неподходящо за разговори. Мога ли да ви поканя на обяд?

— Някъде наблизо ли? Кварталът не е много…

— Безопасен? — усмихна се Кларк, за да покаже абсурдността на опасението й.

Едва сега Карълайн Райън огледа посетителя си с професионален поглед. Бе висок колкото Джак, но по-набит. Докато лицето на съпруга й изглеждаше мъжествено, човекът срещу нея имаше груби черти. Ръцете му бяха огромни и могъщи, а цялата фигура излъчваше готовност да се справи с всичко. Кети разбра, че Кларк можеше да предизвика всекиго, но се опитваше да се държи джентълменски и успяваше. Приличаше й на състезателите по американски футбол, които понякога идваха в болницата да посещават децата. За Кети човекът срещу нея бе чисто и просто едно плюшено мече. Не защото приличаше, а защото искаше да бъде такова.

— Знам едно заведение надолу по „Монюмънт стрийт“.

— Чудесно.

Кларк се обърна и взе палтото й от закачалката. Държеше го почти като салонен лъв. Чавес ги чакаше отвън. Макар и по-дребен от Кларк, той изглеждаше по-опасен. Досущ като хлапе от улична банда, което се опитва да се държи прилично. Чавес тръгна пред тях и продължи да върви на няколко крачки отпред. Кети сметна поведението му за доста комично. Нямаше спор, че улиците в квартала не бяха много безопасни, особено пък за сама жена през нощта. Чавес обаче действаше така, сякаш е попаднал в тила на врага. „Интересно“ — помисли си тя. Намериха малкото ресторантче сравнително бързо. Кларк избра едно ъглово сепаре. Двамата мъже седнаха с гръб към стената, така че да могат да уловят своевременно всяка опасност. И Кларк, и Чавес оставиха саката си разкопчани, макар че изглеждаха напълно спокойни.

— Кои точно сте вие? — попита тя. Цялата работа ужасно приличаше на слаб гангстерски филм.

— Аз съм шофьорът на съпруга ви — отвърна Кларк. — Оперативен офицер от десантните части. Работя в управлението вече двадесет години.

— Май не трябва да разправяте тези подробности на всеки срещнат.

Кларк поклати глава.

— Едва сега започваме с нарушаването на закона, госпожо. Сега съм в охраната. Динг Чавес също.

— Здравейте, доктор Райън. Истинското ми име е Доминго — подаде ръка той. — Аз също работя със съпруга ви. Двамата с Джон го караме напред-назад и го пазим, когато ходи в чужбина или пък на други места.

— И двамата ли сте въоръжени?

Динг я изгледа объркано.

— Да, госпожо.

„Ето че приключението завърши“ — помисли си Кети. Двама доста силни и здрави мъже се опитваха да я очароват. Дори бяха успели. Но това не решаваше проблемите й. Тя понечи да каже нещо, но Кларк я изпревари.

— Изглежда, че между вас и съпруга ви има някакъв проблем, госпожо. Не знам какъв точно — въпреки че донякъде се досещам, — но той наистина му се отразява много зле. От това страда управлението.

— Господа, оценявам загрижеността ви, но въпросът е от личен характер.

— Да, госпожо — отвърна Кларк с галещ ухото глас. Той бръкна в джоба си и извади пресниманите статии на Холцман. — Това ли е проблемът?

— Не е ваша…

Кети прекъсна изречението си по средата.

— Така си и мислех. Госпожо, нито една буква в тези публикации не отговаря на истината. Особено пък частта за сексуалните похождения. Гарантирам ви, че е лъжа. Вашият съпруг не ходи почти никъде без един от нас. Естеството на работата и постът, който заема, го задължават винаги да съобщава координатите си. Той е нещо като лекар на повикване. Ако пожелаете, ще ви доставя копия от дневното му разписание поне за година назад.

— Това е незаконно.

— Сигурно — съгласи се Кларк. — И?

Кети така искаше да им повярва, но не можеше и реши, че е най-добре да им каже защо.

— Вижте, предаността ви към Джак е наистина забележителна, но аз просто знам! Прегледах сметките и научих за онази жена Зимър, както и за детето.

— И какво точно знаете?

— Знам, че Джак е присъствал на раждането. Знам за парите и за това, че се е опитал да ги скрие от мен и от всички други. Знам, че правителството го разследва.

— Какво искате да кажете?

— Тук, в „Хопкинс“, е идвал следовател. Казаха ми за него.

— Доктор Райън, нито във ФБР, още по-малко пък в ЦРУ се води подобно разследване.

— Тогава кой е идвал тук?

— Страхувам се, че не знам отговора на въпроса ви — отвърна Кларк. Той не каза цялата истина, но в крайна сметка лъжата му нямаше отношение към разговора.

— Вижте, знам за Карол Зимър — повтори Кети.

— И какво по-точно знаете? — парира я тихо Кларк. Отговорът го изненада, защото Кети почти го изкрещя:

— Джак ми изневерява с нея! Има и дете. Толкова е зает с нея, че не му остава време за мен и дори…

Тя отново спря, като с мъка сдържаше сълзите си. Кларк я изчака да се успокои. Не сваляше очи от лицето й, защото там бе изписано всичко. Динг на свой ред съвсем се обърка. Той още бе твърде млад, за да разбере.

— Ще ме изслушате ли?

— Разбира се. Защо не? Всичко е свършено. Останах при него само заради децата. Така че си изпейте песента. Кажете ми, че все още ме обича и тъй нататък. Джак няма смелостта сам да поговори с мен, но съм сигурна, че ви е накарал да ме убеждавате — заключи тя.

— Първо, той въобще не знае, че сме тук. Ако разбере, сигурно ще загубя работата си, но това не е чак толкова голям проблем. Ще ми дадат пенсия. Пък и сега ще наруша още по-строги правила от това. Откъде да започна?

Кларк замълча, преди да продължи.

— Карол Зимър е вдовица. Съпругът й бе старши сержант Бък Зимър от военновъздушните сили. Загина при изпълнение на дълга си. Всъщност почина в ръцете на съпруга ви. Аз също бях там. Бък получи пет куршума в гърдите. И двата му дроба бяха пронизани. Умря за шест минути. Остави седем сирачета. Всъщност осем, ако броим и това, с което жена му бе бременна. Но Бък така и не разбра за него. Карол искаше да го изненада, когато се върне.

Сержант Зимър командваше екипаж на хеликоптер за специални операции. Влязохме със самолет в чужда държава, за да спасим американски войници, провеждащи тайна операция.

— Аз бях един от тях, госпожо — намеси се Динг въпреки недоволното изражение на Кларк. — Ако не бе мъжът ви, сега нямаше да говоря с вас.

— Помощта за войниците нарочно е била спряна оттук.

— Кой?

— Вече е мъртъв — отвърна Кларк с тон, който не поставяше под съмнение искреността му. — Именно съпругът ви разкри незаконната операция. Двамата с Дан Мъри от ФБР организираха спасителната акция. Беше изключително трудно. Извадихме и голям късмет. Изненадан съм, че не сте забелязали нищо… Може би кошмари?

— Той спи лошо… Да, понякога…

— Доктор Райън се размина на сантиметри със смъртта. Куршумът прелетя покрай главата му. Войниците, които трябваше да спасим, се намираха на един хълм под постоянен обстрел. Джак и Бък Зимър бяха на картечниците. Точно когато се издигахме, простреляха Бък. С Джак се опитахме да му помогнем, но мисля, че и вашите лекари от „Хопкинс“ нямаше да успеят. Бе доста страшна гледка. Бък умря…

Кларк спря за момент и Кети забеляза, че въобще не се опитва да прикрие мъката си.

— Говореше за децата. Тревожеше се за тях като всеки истински мъж. Съпругът ви държеше Зимър в ръцете си. Обеща му, че ще се погрижи да получат добро образование и ще помага на семейството. Госпожо, аз съм в този бизнес от много години, но никога не съм виждал по-благородна постъпка.

След като се върнахме, Джак удържа на думата си. Не се учудвам, че не ви е казал за тях. Дори и аз самият не знам някои подробности от операцията, в която участвах. Но знам, че мъжът ви даде дума и я удържа. Аз също помагах, с каквото мога. Преместихме семейството от Флорида тук. Джак им организира малък бизнес. Едно от децата вече е в колежа в Джорджтаун, а друго — в Масачузетския университет. А, забравих да ви кажа. Истинското име на жената не е „Карол“. Тя е родена в Лаос. Зимър я е измъкнал оттам по време на сраженията, оженили са се и са започнали да произвеждат деца на конвейер. Както и да е, тя е типична азиатска майка. Смята, че образованието е дар от самия Бог, и децата й здраво залягат над науките. Всички смятат съпруга ви за светец. Всяка седмица ходим там по веднъж.

— Иска ми се да ви повярвам — каза Кети. — А бебето?

— За раждането му ли? И двамата присъствахме на него. Жена ми също дойде. Джак смяташе, че няма право да бъде в стаята, аз също не гледам подобни неща. Страх ме е — призна си Кларк. — Така че изчакахме на обичайното място с бъдещите татковци. Ако искате, мога да ви запозная със семейство Зимър. Ако пък смятате, че е необходимо, обадете се на Дан Мъри и той ще ви разкаже същата история.

— Не поемате ли рискове, като ми казвате всичко това?

Кети знаеше, че може напълно да вярва на Дан Мъри. Той бе строг моралист, което сигурно бе свързано с факта, че е полицай.

— Със сигурност ще загубя работата си. Предполагам, че могат да ме подведат и под отговорност — от юридическа гледна точка току-що извърших престъпление, — но не вярвам. Динг също ще бъде уволнен, защото нямаше благоразумието да си държи езика зад зъбите, както му казах.

— Да върви по дяволите — изкоментира Динг, но после се смути. — Извинете ме, госпожо. Джон, това е въпрос на чест. Ако не беше док, сега щях да наторявам онзи колумбийски хълм. Той ми спаси живота. Какво значение има тук работата ми?!

Кларк подаде на Кети едно листче.

— Това са датите на операцията. Може би си спомняте, че когато адмирал Гриър почина, Джак не успя да присъства на погребението.

— Да, Боб Ритър ми се обади и…

— Точно така. Както ви казах, можете да го потвърдите чрез господин Мъри.

— Господи! — възкликна Кети, сякаш внезапно прогледнала.

— Да, госпожо. Всички бръщолевения в тези статии са пълна измислица.

— И чие дело е това?

— Не знам, но смятам да разбера. Докторе, през последните шест месеца съпругът ви се разпада пред очите ми. И преди съм виждал подобни неща — бях известно време във Виетнам, но сега е по-лошо. Джак изигра голяма роля за подписване на Ватиканското споразумение, но никой не призна заслугите му. Не знам подробности, тъй като той умее да пази тайна, но това също го разяжда отвътре. А той не може да го сподели с никого. Вътрешната болка е като рак или киселина, която бавно те убива. Гнусотиите във вестниците още повече утежняват положението му.

Мога да ви кажа само това: виждал съм доста хора, но не познавам по-добър човек от вашия съпруг. Той е доказвал мъжеството си много пъти, за повечето от които не знаете. Хората обаче, които не го обичат, се опитват да му играят мръсни номера. Това са типичните удари под пояса, на които трябва да отговориш по същия начин. Джак обаче не е такъв човек. Той играе по правилата. И това бавно го убива.

Кети плачеше. Кларк й подаде носна кърпичка.

— Помислих си, че трябва да знаете. Необходимо е да знаете. Ако смятате за нужно, можете да проверите думите ми. Свободна сте да го направите и не искам да изпитвате угризения нито за мен, нито за Динг, нито пък за когото и да било другиго. Ще ви заведа да видите Карол Зимър и децата. Майната й на службата ми. Работих прекалено дълго в този бизнес.

— А коледните подаръци?

— За децата на Зимър ли? Помогнах му да ги опакова. Съпругът ви е пълен левак в опаковането на подаръци, но предполагам, че вие го знаете по-добре от мен. Аз също купих няколко. Моите деца са твърде големи за играчки, а хлапетата на Карол са прекрасни. Знаете ли колко хубаво е да те наричат „чичо“? — прибави с усмивка Джон.

— Значи всичко е лъжа?

— Не знам за финансовите злоупотреби, но другото със сигурност не е вярно. Опитали са се да го съсипят чрез вас.

Сълзите спряха. Кети избърса очи и го погледна.

— Прав сте. Казвате, че не знаете кой го прави?

— Мисля да разбера — обеща Кларк.

Държанието на Кети окончателно се промени.

— Искам да ми кажете. Освен това искам да видя семейство Зимър.

— Кога свършвате работа?

— Трябва да се обадя на няколко места, да направя две-три бележки… да кажем, след час.

— Сигурно ще успея, но не обещавам да остана през цялото време. Имат дрогерия на около петнадесет километра от къщата ви.

— Разбрах, че е наблизо, но не знаех точно къде.

— Ще карате след мен.

— Да ставаме — каза Кети и ги поведе към изхода. Или поне се опита.

Чавес й отвори вратата и я придружи обратно до болницата. Двамата с Кларк решиха да я изчакат и да глътнат малко въздух. Когато се връщаха от болницата обаче, видяха, че двама младежи седят върху колата им.

„Странно“ — помисли си Кларк, докато прекосяваше улицата. Когато се срещнаха с Карълайн Райън, тя бе гневна и се чувстваше предадена. Джон говореше с гласа на разума. Сега тя се чувствалите по-добре, но сякаш беше предала гнева си на него. Трудно му бе да го сдържа, а ето че пред очите му се появи отдушник.

— Скачай долу, сополанко!

— За бога, Джон! — обади се зад гърба му Динг.

— Кой си ти бе? — отвърна младежът, като едва обърна глава.

С крайчеца на окото си обаче успя да забележи сграбчващата рамото му ръка. После светът пред очите му се завъртя и отсрещната стена се втурна към носа му. За щастие, касетофонът пред гърдите му пое удара, въпреки че едва ли някога повече щеше да просвири.

— Педераст! — изкрещя хлапакът и извади нож.

Приятелят му на около два метра от него побърза да го последва.

— Кой е пръв? — усмихна им се Кларк.

Мисълта да отмъсти за касетофона си бързо се изпари от главата на младежа. Явно момчетата умееха да се грижат за здравето си.

— Имаш късмет, че не си нося ютията, човече!

— Можете да оставите и ножовете си.

— Ченге ли си?

— Не, полицай — отвърна Кларк и протегна ръка.

Чавес стоеше зад него с разкопчано за действие сако. Двете момчета захвърлиха ножовете и побягнаха.

— Какво, по дяволите…

Кларк се обърна и видя, че към тях се приближава полицай с голямо куче. И двамата бяха готови за действие. Джон извади пропуска си за ЦРУ.

— Държаха се непочтено.

Чавес подаде ножовете.

— Забравиха това, сър.

— Не бива да се месите в работата ни.

— Да, сър — съгласи се Кларк. — Прав сте. Хубаво куче.

Полицаят прибра ножовете.

— Приятен ден! — пожела им той, без да знае какво всъщност се бе случило.

— Благодаря, подобно — отвърна Кларк и се обърна към Чавес. — Това ми дойде добре.

— Готов ли си за Мексико, Джон?

— Да. Просто не обичам да оставям недовършена работа.

— Кой се опитва да го натопи?

— Не съм сигурен.

— Онази кучка — забеляза Динг.

— Трябва първо да говоря с Холцман.

— Както кажеш. Харесва ми — прибави Чавес. — Това се казва жена.

— Вярно. Точно такава му трябва.

— Дали ще се обади на Мъри?

— Има ли значение?

— Не. Въпрос на чест, господин К.

— Знаех си, че ще ме разбереш, Динг.

 

 

„Джаклин Зимър е прекрасно дете“ — помисли си Кети, докато я държеше на ръце. Тя искаше още едно. Трябваше да има още едно и Джак щеше да й го даде. Ако имаха късмет, щеше да е момиченце.

— Чуваме много за вас! — каза Карол. — Вие лекар?

— Да, преподавам на бъдещи лекари. Всъщност съм професор по хирургия.

— Моят най-голям син трябва види. Той иска бъде доктор. Учи в Джорджтаун.

— Може би ще му бъда полезна с нещо. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Да.

— Съпругът ви…

— Бък? Той умря. Не знам подробности, само че умря. На служба. Нещо тайно. Много трудно за мен — каза Карол, без да дава израз на мъката си. Явно бе преодоляла критичния период. — Бък беше много добър. И съпругът ви такъв. Да го пазите — прибави госпожа Зимър.

— Ще се постарая — обеща Кети. — А сега ще ви помоля да запазим това в тайна.

— Каква тайна?

— Джак не знае, че сега съм тук.

— О? Знам, че има много тайни, но… Добре, и това ще пазя в тайна.

— Аз ще говоря с Джак. Мисля, че трябва да ни дойдете на гости и да се запознаете с децата. Но засега нека остане тайна.

— Добре. Ще го изненадаме.

— Точно така — усмихна се Кети и й подаде обратно Джаклин.

— Скоро ще се видим пак.

— По-добре ли се чувствате сега? — попита я Кларк, когато стигнаха на паркинга.

— Благодаря ви…

— Наричайте ме Джон.

— Благодаря, Джон.

Само децата по Коледа му се усмихваха по-топло.

— Няма защо.

Кларк се отправи на запад по магистралата, а Кети подкара към дома. Кокалчетата й върху волана бяха побелели. Гневът отново я бе обзел. Най-много бе ядосана на самата себе си. Как бе могла да се усъмни в Джак? Беше се държала толкова глупаво, толкова дребнаво, толкова егоистично. Но грешката не бе само нейна. Някой друг бе нарушил спокойствието в дома им. Кети вкара колата в гаража и веднага отиде до телефона. Искаше да направи последна проверка. Трябваше да е напълно сигурна.

— Кети! Как върви хирургията, скъпа? — попита Мъри.

— Искам да те питам нещо.

Тя вече бе измислила как да го направи.

— Имам проблеми с Джак…

— Какви? — попита предпазливо Мъри.

— Напоследък го тормозят кошмари — отвърна Кети. Това не бе лъжа, но следващото й изречение определено не отговаряше на истината.

— Сънува някакви хеликоптери и някой си Бък… Не смея да го питам, но…

— Кети, не мога да обсъждам този въпрос по телефона — прекъсна я. — Служебен е.

— Наистина ли?

— Наистина, Кети. Знам за какво ме питаш, но нямам право да ти го кажа. Съжалявам, но такива са правилата.

Кети се опита да придаде тревожни нотки на гласа си:

— Нали не е нещо, което става в момента? Искам да кажа…

— Не, Кети. Това е минало. Не мога да ти кажа нищо повече. Ако смяташ, че Джак се нуждае от лекарски преглед, ще завъртя няколко телефона.

— Не, не е толкова страшно. Мисля, че вече се оправи. Просто се разтревожих да не би да има проблеми в службата си…

— Всичко е минало, Кети. Честна дума.

— Сигурен ли си, Дан?

— Абсолютно. Не обичам да се шегувам на подобни теми.

Кети знаеше, че току-що е чула цялата истина. Дан бе не по-малко честен от Джак.

— Благодаря, Дан. Благодаря ти много — каза тя с тон, от който пациентите не успяваха да разберат нищо за състоянието си.

— Няма нищо, Кети.

Мъри затвори телефона и се зачуди дали не го бяха преметнали. „Не — реши той. — Просто няма откъде да научи за това.“

Ако обаче бе видял лицето от другия край на линията, щеше да разбере, че ужасно бърка. Кети стоеше в кухнята и плачеше за последен път. Не можеше да не провери. Искаше да бъде абсолютно сигурна. Сега обаче знаеше, че Кларк й е казал цялата истина. Някой се опитваше да навреди на съпруга й и този „някой“ е готов дори да настрои семейството му против него. „Кой ли го мрази толкова силно, че да е способен на подобна гадост?“ — запита се тя.

Този човек беше враг. И то не по-малко опасен от терористите, които бяха нападнали семейството й. Щеше да си плати за това.

 

 

— Къде се изгуби?

— Съжалявам, док. Трябваше да свърша малко работа. — Кларк се беше появил от научно-техническия отдел. — Ето, виж.

— Какво е това? — пое бутилката Райън.

Тя бе керамична, точно копие на „Чивас регал“.

— Предавателят ни. Направихме четири такива. Добре са я изпипали, нали? Ето го и микрофона.

Кларк му подаде зелена пръчица с размерите на пластмасова сламка.

— Ще го маскираме като пръчица, придържаща цветята. Решихме да монтираме три микрофона. Техниците казаха, че могат още повече да редуцират страничните шумове. А ако разполагат с няколко месеца повече, ще можем да разчитаме информацията от предавателя веднага.

— Засега това ни е достатъчно — каза Джак. Не му се щеше да изпуска малкото питомно, за да гони голямото диво. — Финансирали сме достатъчно изследователски програми.

— Съгласен съм. А какво става с учебните полети?

— Утре сутрин в десет.

— Идеално — изправи се Кларк. — Хей, док, не е ли време вече да свършваш. Изглеждаш изцеден.

— Май си прав. Още един час и тръгваме.

— Добре.

 

 

Ръсел ги посрещна в Атланта. Бяха дошли през Мексико Сити и Маями. Американските митничари във Флорида живо се интересуваха от наркотици, но не и от двамата гръцки бизнесмени, които отвориха куфарите си без покана. Ръсел — понастоящем Робърт Френд от Рогън, Колорадо, с шофьорска книжка за доказателство — се здрависа с тях и им помогна за багажа.

— Оръжие? — попита Куати.

— Не тук, човече. Всичко необходимо е в къщата.

— Имаше ли проблеми?

— Никакви — отвърна Ръсел, но после замълча. — Може би само един.

— Какъв? — попита Гусн, като се стремеше да не показва безпокойството си.

Той идваше за първи път в Америка, а пътуванията в чужбина по принцип не му допадаха.

— Там, където отиваме, е студено като на Северния полюс, момчета. Няма да е зле да си купите по-прилични дрехи.

— Могат да почакат — реши командирът.

Куати се чувстваше много зле. След последния терапевтичен сеанс не бе ял цели два дни. Въпреки че бе гладен като вълк обаче, гледката на храна караше стомаха му болезнено да се свива.

— Кога е полетът ни?

— След час и половина. Има време да си вземете по един пуловер. Елате с мен. Не се шегувам за времето. Там, където отиваме, температурата е нула.

— Нула? Това не е… — Гусн спря. — Имаш предвид нула по Фаренхайт^[1].

Ръсел го погледна учудено.

— Да, разбира се. О, аз забравих. Нулата тук е съвсем друго нещо, момчета. Нула градуса е доста студеничко.

— Както кажеш — съгласи се Куати.

След час и половина те вече носеха дебели пуловери под шлиферите си. Полупразният самолет за Денвър излетя точно навреме. Тричасовият полет бе последният от поредицата. Поне за известно време. Гусн никога не бе виждал толкова много сняг в живота си.

— Едва дишам — обади се Куати.

— След един ден ще се оправиш. Вие вземете багажа, а аз ще отида да загрея колата и да я докарам.

— Само след няколко минути ще разберем дали ни е предал — каза Куати, когато Марвин се отдалечи.

— Не е — отвърна Гусн. — Той е странен човек, но е предан.

— Той е неверник. Езичник.

— Вярно, но веднъж изслуша имама в мое присъствие. Поне е възпитан. Сигурен съм, че не ни е предал.

— Ще видим — отвърна Куати и уморено се запъти към лентата с багажа. Докато вървяха, и двамата се оглеждаха за евентуални преследвачи. И по-точно търсеха вперени в тях погледи. Очите винаги издаваха всичко. Дори и за отличните професионалисти бе трудно да не гледат обекта, който следят.

Те прибраха багажа си без произшествия и се запътиха към Марвин, който вече ги чакаше. Пръв ги посрещна студът, който захапа лицата им. Нито Куати, нито пък Гусн имаха опит с толкова ниски температури. Парното в колата бе добре дошло.

— Как върви подготовката?

— Всичко е според плана, командире — отвърна Ръсел и потегли.

Арабите доста се впечатлиха от големите пространства и очевидното благополучие на страната. Озадачиха ги единствено ограниченията на скоростта по широката междущатска магистрала. Приятно ги изненада фактът, че Ръсел явно се справяше добре. Куати не очакваше толкова гладък развой на събитията, тъй като с приближаването на целта опасностите нарастваха прогресивно. Но това бе нормално.

Ранчото бе достатъчно голямо. Ръсел предвидливо се бе постарал да позатопли къщата. Куати доволно забеляза, че разположението на сградата благоприятстваше защитата й. Големите празни пространства около къщата максимално затрудняваха едно евентуално нападение. Ръсел им отключи и внесе багажа вместо тях.

— Сигурно сте доста изморени — забеляза Марвин. — Защо не си легнете? Тук сте в безопасност.

Куати послуша съвета му, но Гусн — не. Двамата с Ръсел отидоха в кухнята. За радост на Ибрахим Марвин умееше да готви доста добре.

— Какво е това месо?

— Еленско. Знам, че не обичате свинското, но, предполагам, нямате нищо против елените, нали?

— Не, но никога не съм опитвал.

— Обещавам, че ще бъде вкусно. Купих го тази сутрин от магазина. Това е храната на моите прадеди, човече. Чудесна е. Някъде наоколо живеел фермер, който ги отглеждал за продан. Утре мога да ти сготвя и телешки бизон.

— Какво пък е това?

— Кръстоска между говедо и бизон. Има ги само в Щатите. Бизоните пък са били другата основна храна на прадедите ми. Най-големите диви крави, които някога си виждал — усмихна се Ръсел. — Хубаво сухо месо. Без грам мазнина. Но еленското е най-добро, Ибрахим.

— Не трябва да ме наричаш така — каза уморено Гусн. Продължителният двадесет и седем часов ден и разликата във времето бяха изцедили силите му.

— Приготвих документите за теб и командира.

Ръсел извади два плика от чекмеджето и ги хвърли на масата.

— Имената са точно такива, каквито ги искахте. Трябва само да се снимате, и всичко е готово. Тук имам необходимата екипировка.

— Трудно ли беше?

Марвин се засмя.

— Това е търговска стока, както и всичко останало. Използвах собствените си документи за образец, купих апаратурата и ги направих. Сега повечето от компаниите използват електронен пропуск и оборудването е стандартизирано. Свърших го за три часа. Имаме още цели два дни, за да прегледаме подробностите отново.

— Чудесно, Марвин.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Алкохол ли?

— Не се преструвай, защото те видях да пиеш бира с онзи немец. Как му беше името?

— Хер Фром ли?

— Хайде, сигурно не е чак толкова голям грях, като да ядеш свинско.

— Благодаря ти, но мисля, че този път ще пропусна — нали така се казва?

— Ще пропуснеш пиенето? Да, точно така, човече. Как я кара този Фром — попита безразлично Марвин, докато приготвяше месото.

— Добре — отвърна със същия тон Гусн. — Отиде да види жена си.

— Всъщност какво точно правихте с него? — попита отново Ръсел, докато си наливаше чаша „Джак Даниелс“.

— Помагаше ни с експлозивите. Показа ни някои по-специални трикове. Той е експерт в тази област.

— Чудесно.

 

 

„Това е първият обнадеждаващ знак от няколко дни или може би седмици насам“ — помисли си Райън. Вечерята бе прекрасна, пък и той се прибра навреме, за да се нахрани заедно с децата. Кети явно се бе прибрала по-рано от работа и се бе подготвила специално. Най-хубавото от всичко бе, че по време на вечерята говориха. Е, не много, но все пак. След като се нахраниха, Джак й помогна с разтребването. Най-накрая децата си легнаха и те останаха сами.

— Съжалявам, че се държах толкова лошо с теб — започна Кети.

— Няма нищо. Сигурно съм го заслужавал.

Райън бе готов да си признае всичко само и само да оправи нещата.

— Не, Джак, грешката бе моя. Чувствах се тъпо, болеше ме гърбът и имах спазми. Твоята вина е, че работиш твърде много и прекаляваш с алкохола.

Тя се приближи да го целуне.

— Ти пушиш?

Джак бе хванат натясно. Първо, въобще не очакваше, че ще го целуват, и второ, предвиждаше грандиозен скандал, когато Кети откриеше, че пуши.

— Извинявай, скъпа. Имах тежък ден. Изкуших се.

Кети протегна ръце към него.

— Джак, искам да намалиш пиенето и да си почиваш. Ако не го сториш, стресът ще те довърши. За цигарите ще мислим по-късно. Само не искам да пушиш около децата. Аз не ти помагах достатъчно и също сгреших, но и ти трябва да положиш усилия. Иначе вредиш на себе си и на нас.

— Знам.

— Тогава лягай в леглото. Това, от което имаш нужда, е сън.

Бракът с медик си имаше и недостатъци. Главният бе, че не можеш да спориш със съпругата си. Джак целуна Кети по бузата и побърза да изпълни нареждането.