Том Кланси
Всички страхове (40)

38.
ПЪРВИ КОНТАКТИ

Операторите на различните комуникационни спътници работеха за различни компании и между тях гореше безмилостно съперничество. Но те в никакъв случай не бяха врагове. Самият факт, че имаха помежду си сключено съглашение, красноречиво говореше за техните взаимоотношения. Опасността от повреждане на някой спътник е доста осезаема. Нямаше голямо значение дали това е станало вследствие на сблъсък с космически обект, или се дължи на технически недостатък. Споразуменията между операторите гласяха, че ако някой от спътниците откаже да функционира, то колегите от другите ще поемат програмата на своите. Тези уговорки приличат на споразуменията, които имат вестникарите да предоставят печатарската си техника на колегите, пострадали от пожар или друго бедствие. С оглед изпълнението на тези съглашения между различните спътникови компании винаги се поддържаше директна телефонна линия. Първи вдигнаха телефона операторите на „Интелсат“, за да се обадят на „Телстар“.

— Бърт, два от спътниците ни току-що отказаха — каза нервно дежурният оператор в „Интелсат“. — Какво става?

— По дяволите, три от нашите също не работят. „Вестер-4“ и „Телеглоуб“ също ги няма. Системите ни са извън строя. В момента проверяваме всичко. А вие?

— И ние сме така, Бърт. Имаш ли представа какво може да е това?

— Никаква. Цели девет спътника не работят, Стейси. Мамка му! — Бърт замълча за момент. — Представа казваш? Чакай малко, тук идва някаква информация… В момента проверяваме триста и първи… Получил е токов удар… За бога!? Триста и първи е получил токов удар на повече от сто честоти! Някой се е опитал да ни разбие.

— Така изглежда. Но кой?

— Със сигурност не е бил този, който клати гората… За подобно нещо са необходими много мегавати, и то само за един канал…

— Бърт, аз получавам същата информация. Нищо не работи. Дори и сателитните телефони. Натискат ли те да оправиш нещата бързо?

— Будалкаш ли се? Горе има техника поне за милиард. Докато не разбера каква е причината, няма да пипам нищо. Главният ни инженер е на път за насам. Шефът обаче е в Денвър — прибави Бърт.

— Моят също, но нашият главен инженер е вече тук. Проклет да съм, ако се набутам между шамарите. Трябва да си помогнем взаимно, Бърт.

— Дума да няма, Стейси. Ей сега ще подсвирна на Фред Кент в „Хюз“, за да видя какво става с тях. Доста ще си поиграем, докато гледаме всичко и проверим системите. Няма да предприемам нищо, докато със сигурност не разбера какво се е случило. Трябва да пазим техниката, братче.

— Съгласен. Аз също няма да се включвам, преди да ти се обадя.

— Звънни, ако разбереш нещо повече.

— Дадено, Бърт. При всички положения ще се чуем пак след около час.

 

 

Съветският съюз е огромна страна — най-голямата в света както по територия, така и по дължина на границите. Разбира се, всички те се охраняват, тъй като и сегашната държава, и предшествениците й са били цел за многобройни агресори. Охраната на границите се осъществява както от войски, авиация и радарни системи, така и от мощни радиолокационни антени. Целта на последните е да прихващат както радиосигнали, така и други електронни излъчвания. Информацията се изпраща по телефона или микровълнова свръзка до центъра в Москва — щабквартирата на Комитета за държавна сигурност — КГБ, на площад „Дзержински“ 2. Осмо главно управление в КГБ се занимава с безопасността на съветските системи за свръзка и с компрометирането на чуждите. Той има дълга и славна история, тясно свързана с друга традиционно силна руска област — теоретичната математика. Връзката между шифроването на съобщения и математиката е повече от логична. Последното доказателство в тази насока бе работата на един нисък, брадат, подобен на джудже тридесетгодишен мъж. Той бе очарован ОТ разработките на Бенуа Манделброт в Харвард — учения, изобретил фракталната геометрия. Като обедини тези разработки с изследванията на Макензи в Кеймбридж, Англия, върху теорията на хаоса, младият руски гений разви нов теоретичен подход за работа с математическите формули. Малцината хора, които бяха в състояние да разберат обясненията му, с основание смятаха, че трудът му заслужава наградата „Планк“. Съдбовното съвпадение, че бащата на математика бе генерал в Главно управление „Гранични войски“ в КГБ, даде възможност на Комитета за държавна сигурност веднага да забележи работата му. В резултат на това младият гений вече имаше всички облаги, които можеше да му предложи благодарната родина, и някой ден сигурно щеше да се окичи с наградата „Планк“.

Усилията да превърне теоретичната си разработка в нещо полезно за практиката отнеха на математика цели две години. Петнадесет месеца преди крайния резултат обаче той успя за пръв път да проникне в най-секретния код на американския Държавен департамент НАШИВКА. Половин година по-късно математикът доказа, че цялата американска армия използва подобни по структура кодове. Съчетаването на работата му с тази на друг екип специалисти, работещи върху информацията от шпионската мрежа „Уокър“, и сериозните разкрития на Пелтън доведе до пробив в американската система за кодиране. Но това все още не бе достатъчно. Ежедневните съобщения често се оказваха невъзможни за разшифроване. Понякога минаваше цяла седмица, без да успеят да разчетат нищо. Но се случваха и поредни дни, в които разшифроваха почти наполовина прехваната информация. С всеки месец резултатите им се подобряваха. Главният проблем си оставаше липсата на достатъчно компютърна техника за извършване на всички необходими процедури. Освен това Осмо управление все още обучаваше лингвистите, нужни за обработка на целия обмен.

Сергей Николаевич Головко също бе събуден от сън. Служебната кола го чакаше, за да го включи в списъка на ужасените хора по целия свят. Той през целия си живот бе работил в Първо главно управление. От него се искаше да анализира колективното американско мислене и да съветва президента за евентуалните им ходове. Разшифрованите съобщения, пристигащи в кабинета му, бяха един от основните инструменти за работа.

В момента там имаше около тридесетима, които представляваха половината от всички изпратени. Стратегическите сили на САЩ преминаха към Бойна готовност — ДВЕ, а конвенционалните към Бойна готовност — ТРИ. „Американският президент е уплашен“ — помисли си първият заместник-председател на КГБ. Това бе единственото смислено обяснение. „Нима е възможно да смята, че ние сме виновни за това гнусно дело?“ — Сергей Николаевич не помнеше да е имал по-ужасна мисъл.

— Засякохме ново съобщение. От флота им — обясни куриерът и остави листа на бюрото му.

Головко му хвърли само един поглед.

— Изпратете го веднага във военноморските сили.

Сега трябваше да се обади на президента, за да му съобщи останалото. Головко вдигна телефона.

 

 

За пръв път съветската бюрокрация работеше толкова бързо. Само след няколко минути бе изпратен свръхнискочестотен сигнал и „Адмирал Лунин“ се издигна на повърхността, за да приеме съобщението. Капитан Дубинин четеше направо от принтера.

„АМЕРИКАНСКАТА ПОДВОДНИЦА «МЕЙН» СЪОБЩАВА СЛЕДНИТЕ КООРДИНАТИ — 50 ГРАДУСА, 55 МИНУТИ И 09 СЕКУНДИ СЕВЕРНА ШИРИНА И 153 ГРАДУСА, 01 МИНУТА И 23 СЕКУНДИ ЗАПАДНА ДЪЛЖИНА. ВИНТЪТ Й Е ПОВРЕДЕН ОТ СБЛЪСЪК С НЕУСТАНОВЕН ОБЕКТ.“ — Дубинин излезе от свързочната кабина и се спусна към щурмана.

— Къде се намирахме, когато чухме шума?

— Тук, капитане, а шумът бе тук — посочи офицерът двете точки на екрана.

Дубинин само поклати глава и му подаде съобщението.

— Виж.

— Какво мислите, че прави?

— Сигурно стои близо до повърхността. Така че… ние също ще излезем на плитко и бързо ще минем под него. Шумът от повърхността сигурно СЯ прави лоши шеги със сонара му. Петнадесет възела.

— Мислите ли, че са ни преследвали?

— Доста късничко го разбрахме, а?

Дубинин прецени какво е разстоянието до целта.

— Тези май не страдат от липса на самочувствие. Ще видим тази работа. Нали знаеш как се хвалят с подводните снимки на нашите лодки. Сега, лейтенант, е наш ред.

 

 

— Какво означава това? — попита Нармонов първия заместник-председател Головко.

— Американците са били нападнати от неизвестна сила. Атаката им е струвала големи жертви сред населението. Така че е нормално да увеличат бойната готовност на войските си. Запазването на обществения ред ще им коства големи усилия — отвърна Головко по секретната телефонна линия.

— И?

— И, за нещастие, всичките им стратегически оръжия са насочени към нас.

— Но ние нямаме нищо общо с експлозията! — възрази съветският президент.

— Правилно. Но реакциите в подобни положения са по-скоро плод на инстинкт, отколкото на грижливо обмисляне. Те са репетирани твърде продължително, за да не бъдат повторени. Когато те нападнат, ставаш предпазлив. Контрамерките се планират предварително, за да може да се действа бързо и спестеното време да се използва за анализ на проблема. Така се избягват усложненията.

Съветският президент се обърна към министъра на отбраната:

— Как трябва да постъпим?

— Съветът ми е да повишим бойната готовност на войските си. Който и да е извършил нападението, може да реши да удари и по нас.

— Добре — каза тихо Нармонов. — Най-високата степен на бойна готовност в мирно време.

От другата страна на телефонната връзка Головко се намръщи. Той внимателно подбра интонацията си.

— Мога ли да предложа нещо?

— Да — каза министърът на отбраната.

— Няма да е зле, ако е възможно, разбира се, да съобщим на войниците защо повишаваме бойната готовност. Това ще намали шока от заповедта.

— Не виждам защо трябва ненужно да усложняваме нещата — отвърна министърът.

— Американците не го направиха — каза настоятелно Головко — и това със сигурност е грешка. Поставете се за момент на мястото на хора, които внезапно получават заповед да повишат бойната си готовност. Ще са необходими само още няколко думи. Те могат да се окажат важни.

— Идеята е добра — намеси се Нармонов. — Нека да бъде така — заповяда той на министъра на отбраната. — Американците сигурно скоро ще се обадят по „горещата линия“ — продължи президентът. — Какво ще кажат?

— Трудно е да се предвиди, но дотогава непременно трябва да разполагаме с готов отговор. Добре е да се опитаме да изясним нещата и да им обясним, че нямаме нищо общо с нападението срещу тях.

Нармонов кимна. Това звучеше разумно.

— Подгответе ответната ни реплика.

Съветските военни свързочници изпъшкаха при вида на съобщението, което трябваше да предадат. За улеснение на свръзката се предвиждаше сигналите да представляват петбуквени кодови думи, които лесно да се приемат и да се разчитат от всички оператори. В този случай обаче не можеше да се постъпи така. Разяснителните изречения трябваше да бъдат редактирани във възможно най-кратък вариант. Със задачата се зае един майор, който след няколко минути представи текста на началника си — генерал-майор. После съобщението бе разпратено до повече от тридесет адресата, като съдържаше модификации, съобразени с различните родове войски.

 

 

„Адмирал Лунин“ поддържаше новия си курс само от пет минути, когато пристигна втори свръхвисокочестотен сигнал. Свързочникът направо изтича в командния пост.

БОЙНА ГОТОВНОСТ ВТОРА СТЕПЕН. В САЩ Е ИЗБУХНАЛА ЯДРЕНА БОЙНА ГЛАВА С НЕИЗВЕСТЕН ПРОИЗХОД. АМЕРИКАНСКИТЕ КОНВЕНЦИОНАЛНИ И СТРАТЕГИЧЕСКИ СИЛИ СЕ ПОДГОТВЯТ ЗА ЕВЕНТУАЛНА ВОЙНА. ВСИЧКИ ВОЕННОМОРСКИ ЧАСТИ ЩЕ ИЗЛЯЗАТ НА ПОЗИЦИИ. ВЗЕМЕТЕ ВСИЧКИ НЕОБХОДИМИ ПРЕДПАЗНИ МЕРКИ.

— Да не би всички да са полудели? — попита тихо капитан Дубинин, но не получи отговор. — Има ли още нещо?

— Не. Да прибера ли антената?

— Но тук не казват нищо — повиши тон Дубинин. — „Всички предпазни мерки“? Какво, по дяволите, означава това? Кого трябва да пазим? Себе си? Родината?

— Капитане — обади се старпомът, — бойна готовност от втора степен означава точно определен начин на действие.

— Знам — отвърна Дубинин. — Но дали може да се приложи и в нашето положение?

— В противен случай не биха ни изпратили съобщението.

Обявяването на бойна готовност от втора степен бе безпрецедентен случай в съветската армия. Това означаваше, че действията на съветските части трябва да бъдат нещо средно между военни и мирновременни. И въпреки че Дубинин, както и всеки друг съветски капитан знаеше задълженията си наизуст, нюансите на заповедта го плашеха. Но той прогони мислите си. Дубинин бе офицер от флота и трябваше да изпълнява заповедите. Който и да ги бе издал, той сигурно преценяваше обстановката по-добре от самия него. Командирът на „Адмирал Лунин“ се изпъна и се обърна към помощника си:

— Увеличете скоростта на двадесет и пет възела. Всички да заемат бойните си постове.

 

 

Всичко се случи със скоростта на джиповете. Нюйоркският отдел на ФБР, намиращ се в сградата „Джейкъб Джавитс“, изпрати хората си на север и ленивото неделно движение улесни задачата им. Мощните двигатели на цивилните джипове забучаха към центровете на различните телевизионни станции. Същото стана и в Атланта, където агентите излязоха от сградата „Мартин Лутър Кинг“ и се насочиха към офиса на Си Ен Ен. Процедурата навсякъде бе една и съща: Трима агенти влизаха при директора и заповядаха: „Да не се излъчва нищо от Денвър.“ Служителите от телевизионните станции от своя страна масово не проумяваха смисъла на забраната, тъй като бяха твърде заети с възстановяването на програмите си. По същия начин се развиха и събитията в Колорадо. Тук под ръководството на Уолтър Хоскинс местните полицаи нахълтаха във филиалите на телевизионните мрежи и на денвърската телефонна компания. При последното си посещение те прерязаха всички кабели за междуселищна връзка въпреки бурните протести на служителите. Но Хоскинс допусна една грешка, и то защото не гледаше често телевизия.

„КОЛД“ бе една от многото малки телевизионни станции, които търсеха място под слънцето на големите. Подобно на Ти Би Ес, Ви Ви О Ер и няколко други, тя разполагаше със собствена спътникова връзка, за да покрива определена територия. Станцията представляваше смел финансов риск, който все още не бе възвърнал вложените в него средства. Собствениците й я бяха настанили в една стара и мрачна сграда на североизток от града. Станцията използваше канадските спътници от серията „Аник“ и така програмата й достигаше до Аляска, Канада и северната централна част на Съединените щати. Това отлично пасваше на програмите й, състоящи се предимно от стари телевизионни шоута.

В сградата на „КОЛД“ първоначално се бе помещавала първата денвърска телевизионна станция. Поради това тя бе издържана напълно в изискванията на федералната комисия по комуникациите от 1930 година. Монолитната железобетонна конструкция бе проектирана така, че да издържи и вражеско бомбено нападение — изчисленията предхождаха ядреното оръжие. Единствено директорските кабинети в южната част на сградата имаха прозорци. От взрива вече бяха минали десет минути, когато един служител прекоси коридора покрай отворената врата на програмния директор, погледна и се вледени. После се обърна и побягна към студиото за новини. След минута един оператор с портативна камера влезе в товарния асансьор и се отправи към покрива. Записаният материал веднага бе изпратен към спътника „Аник“, незасегнат от експлозията. Той прекъсна кадрите на античния филм „Приключенията на Доби Гилис“ и се появи върху телевизионните екрани в Аляска, Монтана, Северна Дакота, Айдахо и три канадски провинции. В Калгари Албърта, една кореспондентка на местен вестник, се заинтересува от репортажа и коментара и се обади в редакцията си. Задъханият й репортаж веднага бе разпространен от Ройтер. Малко след това Си Би Си прехвърли видеоматериала в Европа чрез един от незасегнатите си спътници „Аник“.

В този момент двама служители от денвърската централа на ФБР вече влизаха в сградата на „КОЛД“. Те съобщиха изискванията си, но телевизионните оператори запротестираха, че се нарушава Първата поправка на конституцията. Протестите им обаче явно не направиха голямо впечатление на агентите, които изключиха захранването на предавателя им. Но усилията им вече бяха напразни. Глупавата от самото начало заповед се бе превърнала в безплодно усилие за скриване на истината.

 

 

— И какво, по дяволите, става? — попита Ричардс щабните си офицери.

— Нямаме представа, сър. Не ни съобщиха защо повишават бойната готовност — отвърна смирено свързочникът.

— Е, сега седим на два стола, нали?

Въпросът бе реторичен. Бойната група „Теодор Рузвелт“ се намираше точно до Малта и целите в Съветския съюз вече бяха в обсега й. При това положение изтребителите А-6Е „Интрудър“ трябваше да излетят бързо, да наберат височина и малко след това да допълнят резервоарите си. Макар че горивото, с което разполагаха, щеше да им позволи да достигнат целите си на полуостров Крим. Само преди година американските самолетоносачи не влизаха в ЕОП въпреки термоядрените бомби, с които разполагаха. Абревиатурата ЕОП означава „Единен оперативен план“ и е главният разчет за унищожаване на Съветския съюз. Съкращаването на стратегическите ракети — в Съединените щати те бяха базирани главно на сушата — чувствително намали броя на наличните бойни глави. Това принуди експертите от Обединения комитет за планиране на стратегическите цели със съдействието на щабквартирата на САК да търсят нови решения. Така че, ако американски самолетоносач се приближеше достатъчно близо до целите в Съветския съюз, той автоматически се включваше в ЕОП. С преминаването си източно от Малта „Теодор Рузвелт“ се превърна от конвенционална в ядрено-стратегическа бойна единица. За изпълнение на задачите си самолетоносачът носеше петдесет ядрени авиационни бомби В-61, модел 8, грижливо складирани в специално отделение. Бомбите В-61 разполагат с „изборен заряд“, т.е. мощността им може да варира от десет до петстотин тона в зависимост от случая. Те са с дължина четири метра, тежат само триста и петдесет килограма, диаметърът им е по-малък от тридесет сантиметра и имат отличен аеродинамичен дизайн. Изтребителите А-6Е могат да носят по две такива бомби, при това в тях остава достатъчно място за допълнителните резервоари, осигуряващи им полет в радиус от над хиляда мили. Десет В-61 са равни по мощност на цяла ескадрила с ракети „Минитмън“. Целите на „Теодор Рузвелт“ бяха военноморски. Явно експертите изхождаха от принципа, че човек убива приятели или поне другари, а не напълно непознати хора. Например един от обектите за поразяване, включени в ЕОП, бе корабостроителницата на град Николаев на река Днепър, която трябваше да се превърне в радиоактивна локва. Може би ставаше въпрос за съвпадение, но руският самолетоносач „Кузнецов“ бе построен именно в Николаев.

Допълнителни усложнения за капитана на самолетоносача създаваше и отсъствието на командира на бойната група. Адмиралът бе решил да прескочи до Неапол за среща с командира на Шести американски флот. Ричардс трябваше да решава сам.

— Къде е приятелят ни? — попита капитанът на „Теодор Рузвелт“.

— На около двеста и петдесет мили зад нас — отвърна дежурният офицер. — Близо.

— Дали да не дадем с пет градуса вдясно, капитане? — обади се Джексън. — Аз ще взема два самолета и ще стоя някъде тук — посочи той на картата, за да пазя тила.

— Внимавай, Роб.

— Нямаш проблеми, Ърни.

Джексън отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Кой е горе? — попита той оператора в дежурната стая на пилотите. — Добре — каза Роби и се запъти за гащеризона и шлема си.

— Господа — започна Ричардс след излизането на Джексън. — Вече сме източно от Малта и попадаме в разчетите на ЕОП. Следователно от конвенционална се превръщаме в стратегическа бойна единица и сме в Бойна готовност — ДВЕ. Ако някой е забравил какво означава това, по-добре веднага да си припомни. Всичко, което може да представлява заплаха за нас, трябва да бъде унищожено. Отговорността поемам аз като временно изпълняваш длъжността „командир на бойна група“. Въпроси?

— Сър, не знаем какво става — забеляза началникът на оперативния отдел.

— Вярно. Ще се стараем да мислим, преди да действаме, но със сигурност ще трябва да сплотим усилията си. Щом се намираме в Бойна готовност — ДВЕ, значи е станало нещо лошо.

Нощта на палубата бе ясна. Джексън инструктира Санчес и двамата бордови инженери и екипажите се запътиха към двата томкета. Джексън и Уолтърс се качиха в своя самолет. Механикът им помогна да закопчаят коланите си, после слезе, махна стълбичката и се отдалечи. Капитан Джексън бавно изпълни всички необходими процедури. Уредите работеха нормално F-14D носеше на борда си четири ракети „Феникс“, насочвани с радар, и четири „Сайдуиндър“ с инфрачервени лъчи.

— Намести ли се удобно там отзад, Шредър? — попита Джексън.

— Всичко е наред, шефе — отвърна Уолтърс.

Роби отвори докрай дроселите и махна с ръка на офицера сигналист, че е готов. Той първо отново се увери, че по палубата на самолетоносача няма нищо, и после направи утвърдителен знак.

В отговор Джексън присветна с бордовите си светлини, хвана лоста с ръка и отпусна глава на облегалката. Секунда по-късно фенерчето на сигналиста направи светеща точка на палубата. Един старшина натисна необходимия бутон и парата изпълни механизма за катапултиране.

Въпреки дългите години, прекарани в този занаят, сетивата на Джексън все още не успяваха да действат достатъчно бързо. Ускорението от катапулта сякаш вадеше очите от орбитите му. Смътните мъждукащи светлини на палубата изчезнаха зад тях. Задницата на самолета се изправи и те вече летяха. Първата работа на Джексън бе да провери дали всичко е наред. После започна бавно да набира височина. Тъкмо бе преминал границата от триста и петдесет метра, когато „Бъд“ Санчес и „Лобо“ Александър се изравниха с тях.

— Радарите се изключиха — каза Шредър и погледна инструментите пред себе си.

За секунди цялата бойна група „Теодор Рузвелт“ бе прекратила цялото електронно излъчване. Така че сега никой нямаше да може да засече двата самолета.

Джексън се успокои. „Каквото и да е станало, не може да е толкова страшно“ — каза си той. Нощта бе приказно ясна и колкото по-високо се издигаха, толкова по-хубава ставаше панорамната гледка от изтребителя му. Звездите бяха само малки светли точици. Когато се издигнаха на десет хиляди метра, те съвсем престанаха да трептят. Роби виждаше далечните светлини на гражданските самолети и бреговата ивица на половин дузина държави. „Нощ като тази — помисли си той — може да превърне и най-бездушния човек в поет.“ Джексън бе станал пилот именно заради моменти като този. Той зави на запад. Санчес го последва. Там обаче явно бе облачно, тъй като не се виждаха толкова много звезди.

— Добре — каза Джексън. — Хайде да хвърлим по един бърз поглед.

Уолтърс се загледа в радарите. F-14D разполагаше с най-новата радарна система, която до крайност намаляваше шансовете на противника за засичането й. Въпреки че не бе толкова мощна, колкото старата AWG-9, тя бе доста по-чувствителна от нея. Освен това възможността й за засичане на нисколетящи самолети бе значително подобрена.

— Ето ги — обади се Уолтърс. — Подредили са се почти в кръг.

— Вижда ли се някакво раздвижване?

— Не забелязвам.

— Добре, Ще постоим така още няколко минути.

 

 

На петдесет мили зад тях един Е-2С „Хоукай“ се приближи до втория катапулт. Подготвяха се и още два танкера К-6, както и няколко изтребителя. Танкерите щяха да се приближат до Джексън и да допълнят резервоарите му с гориво. Така командирът на авиогрупата щеше да има възможност да лети още четири часа. Но най-важен бе Е-2С. След като излетя, той се отправи на юг, където щеше да заеме позиция на около петдесет мили от кораба-майка. Когато достигна осем хиляди метра височина, радарната му система се включи и тримата оператори на борда започнаха работа. Те изпращаха информацията си обратно на самолетоносача, а също и на един от въздушните координатори с позивна „Стетсън“ на борда на кръстосвача „Томас Гейтс“.

— Нищо особено, капитане.

— Добре, тогава ще пообиколим наоколо.

Джексън направи плавен десен завой и Санчес го последва. Пръв ги забеляза „Хоукай“. Намираха се точно под Джексън и Санчес и в момента бяха извън обсега на радарите им.

— Стетсън, тук е „Ястреб“-две. Виждаме четири самолета. Курс две-осем-едно. Разстояние сто мили. — Последната забележка се отнасяше за разстоянието до „Теодор Рузвелт“.

— Опознаване свой — чужд?

— Няма. Скорост четиристотин, височина седемстотин, курс едно-три-пет.

— Подробности? — попита координаторът.

— Летят в леко разпусната формация, Стетсън — отвърна операторът на „Хоукай“. — Предполагам, че са тактически изтребители.

— Прехванах нещо — каза Шредър на Джексън само няколко секунди след това. — Надолу. Май са два… не, четири самолета с югоизточен курс. Чии са? Не са наши.

 

 

В командния център на „Теодор Рузвелт“ все още не знаеха какво става, но разузнаването на бойната група полагаше всички усилия да разбере. До момента имаха сведения, че повечето от новинарските сателитни програми не работят, докато военните спътници функционираха нормално. По-нататъшното претърсване на сателитния спектър показа, че не работят и учудващо голям брой видеоканали. Същото бе и със сателитните телефони. Служителите от свързочния отдел бяха толкова привързани към високотехнологичните канали, че никой освен един треторазряден свързочник не се сети да провери късовълновите станции. Първо хванаха Би Би Си. Новинарската емисия бе записана и изпратена в информационния център. Гласът заговори с тихата увереност, присъща на Би Би Си:

„«Ройтер» съобщи за ядрен взрив в централната част на Съединените американски щати. Денвърската телевизионна станция «КОЛД» е предала по сателита картина на голям гъбовиден облак над Денвър. Репортажът е придружен от коментар за мощна експлозия. В момента станцията «КОЛД» не предава информация. Опитите за телефонна връзка с Денвър остават безрезултатни. Все още липсва официално изявление във връзка с инцидента.“

— Милостиви Боже! — каза някой от името на всички.

Капитан Ричардс огледа офицерите си.

— Е, сега поне знаем защо сме в Бойна готовност — ДВЕ. В такъв случай ще вдигнем още изтребители. F-18 ще ни охраняват отпред, а F-14 откъм кърмата. Искам четири А-6 да се заредят с В-61 и да се инструктират за целите според ЕОП. Една ескадрила F-18 да се въоръжи с противокорабни ракети. Да се изготви план за атака срещу бойната група „Кузнецов“.

— Капитане — обади се един свързочник. — „Ястреб“ докладва за четири прехванати тактически самолета.

Ричардс трябваше само да се обърне, за да види главния тактически екран — радар с радиус петдесет сантиметра. Четирите засечени обекта бяха обозначени с триъгълници, а курсът им показан с вектори. Намираха се само на около двадесет мили, напълно в обсега на ракетите въздух-земя.

— Кажете на „Пика“ веднага да разбере кои са тези бандити!

 

 

— …приближи се и разбери какви са — дойде заповедта от „Хоукай“.

— Прието — потвърди Джексън. — Бъд, разделяме се.

— Прието.

Санчес изви самолета си наляво, за да увеличи разстоянието между себе си и Джексън. Конфигурацията се наричаше „свободна двойка“ и едновременно позволяваше на самолетите да си помагат взаимно и да се предпазват от нападение. След като се разделиха, двата самолета рязко се спуснаха надолу.

— Нямам видимост — каза Шредър на командира си. — Включвам телевизионната система.

Томкетът имаше доста просто устройство за разпознаване. То представляваше телевизионна камера с телескопични лещи, които „виждаха“ еднакво добре както на светло, така и на тъмно. Лейтенант Уолтърс включи телевизионната камера към радарната система и само след няколко секунди четирите точки на монитора стремглаво нараснаха.

— Двойни стабилизатори на опашката.

— „Ястреб“, тук „Пика“. Кажи на „Мачта“, че все още не можем да идентифицираме обекта и се приближаваме.

 

 

Майор Пьотър Арабов не бе по-напрегнат от обикновено. Той бе летец инструктор и въвеждаше трима либийци в тънкостите на нощния полет над вода. Само преди тридесет мили бяха завили над италианския остров Пантелерия и сега летяха обратно към Триполи. Полетът в ято през нощта затрудняваше тримата либийци, въпреки че всеки от тях имаше зад гърба си по сто часа във въздуха. Летенето над вода пък е най-опасното нещо. За щастие, нощта бе хубава. Звездното небе им даваше добра ориентация. „По-добре първо да научат по-лесното — мислеше си Арабов. — Засега няма да ги смъквам много надолу.“ Един истински тактически полет на около сто метра височина с по-голяма скорост и в облачна нощ криеше огромни опасности. Впечатленията му за либийската авиация, също както и тези на американските му колеги, не бяха блестящи. Но момчетата поне имаха желание да се учат и това бе нещо. Освен това богатата им на нефт страна бе извлякла поука от съдбата на Ирак. Либийците явно смятаха, че ако искат да имат авиация, е по-добре тя да бъде отлично подготвена. Това означаваше, че Съветският съюз щеше да увеличи продажбите си на МиГ-29, които в момента бяха почти замрели. Особено пък в района на Израел. Освен това означаваше, че майор Арабов получава заплатата си в твърда валута. Инструкторът погледна вляво и вдясно, за да се увери, че ятото е — е, не чак стегнато, но достатъчно сплотено. Самолетите се държаха малко по-особено заради двата допълнителни резервоара с гориво под всяко крило. Всеки от тях разполагаше със стабилизаторни перки и всъщност малко приличаше на бомба.

 

 

— Носят нещо, капитане. Със сигурност и четирите са МиГ-29.

— Точно така — каза Джексън, който също гледаше екрана. — „Мачта“, тук е „Пика“. Край.

— Продължавай.

Джексън разпозна гласа на капитан Ричардс.

— „Мачта“, идентифицирахме самолетите. И четирите са МиГ-29. Струва ми се, че под крилата си носят товар. Курсът, скоростта и височината им остават непроменени.

Последва кратка пауза.

— Размажи тези бандити.

Главата на Джексън подскочи от учудване.

— Кажи го отново, „Мачта“.

— „Пика“, тук е „Мачта“: Размажи бандитите. Потвърди.

„Нарича ги «бандити» — помисли си Джексън, — а със сигурност знае повече от мен.“

— Прието. Пристъпвам към изпълнение. Край.

Джексън отново включи радиото си.

— Следвай ме, Бъд.

— По дяволите — изкоментира от задната седалка Шредър. — Според мен трябва да изстреляме „Феникс“. Два отляво и два отдясно.

— Давай — нареди Джексън и включи копчето за стрелба на пулта си.

Лейтенант Уолтърс програмира ракетите да задействат радарите си едва на една миля от целта.

— Готов съм. Разстояние до целта пет хиляди метра. Ракетите са подготвени.

Екранът, който се намираше малко над очите на Джексън, показваше необходимите за изстрелването данни. Едно иззвъняване в слушалките му подсказа, че ракетата само чака заповед. Той натисна спусъка, изчака секунда и го натисна още веднъж.

— За бога! — възкликна Майкъл „Лобо“ Александър на около половин миля от тях.

— Затваряй си устата! — озъби му се Санчес.

— Небето е чисто. Около нас няма нищо.

Джексън затвори очи от жълто-белите пламъци на ракетите. Те се отдалечиха светкавично със скорост над три хиляди мили в час или почти с една миля в секунда. Джексън продължи да наблюдава полета им, така че да има нова възможност за стрелба, ако фениксите пропуснеха.

 

 

Арабов отново погледна уредите си. Нямаше нищо необичайно. Защитните му устройства показваха само излъчванията на радарите, макар че един от тях бе преди малко изчезнал. Освен това полетът им бе просто учебна операция. Те летяха в една линия и напредваха към точно определена цел. Защитното му устройство не бе засякло радара на томкета, който през последните пет минути следеше ятото от четири самолета. Но затова пък със сигурност можеше да прехване мощния самонасочващ се радар на ракетите „Феникс“.

Проблесна ослепителна червена светлина и един ужасен шум разцепи въздуха. Арабов погледна уредите си. Те бяха в изправност, но това… Той обърна глава тъкмо навреме, за да види полумесеца от жълта светлина, призрачния дим, осветен от звездите и блясъка.

Фениксът, насочен към дясната двойка самолети, избухна само на няколко метра от тях. Седемдесеткилограмовата бойна глава изпълни въздуха с шрапнели, които разкъсаха и двата мига. Същото се случи и с лявата двойка. Въздухът закипя от експлодиращо самолетно гориво и хвърчащи части. Трима от пилотите загинаха на място. Арабов все пак успя да катапултира от разпадащия се самолет и парашутът му се отвори на седемдесет метра над водата. Изпаднал в безсъзнание от неочакваното катапултиране, руският майор бе спасен от устройствата, които предвиждаха нараняванията му. Спасителната яка държеше главата на пилота над водата. Високочестотното радио започна да излъчва призиви за помощ, а едно мощно фенерче хвърляше ярка ивица светлина. Около майора плаваха само малки локвички горящ керосин.

 

 

Джексън проследи всичко. Вероятно бе поставил рекорд по най-много свалени самолети с минимално количество боеприпаси. Четири самолета само е два феникса. Но за това не се искаше кой знае какво майсторство. Както и иракската му жертва, и тези не подозираха, че е наблизо. Всеки новобранец, излязъл от военновъздушното училище, щеше да се справи не по-зле. Това беше убийство, а не война… „Каква война?“ — запита се той. Нима имаше война? Ето, дори не знаеше защо го бе извършил.

— Свалих четирите мига — обяви по радиото той. — „Мачта“, тук е „Пика“. Свалих четири. Връщам се при танкера. Трябва да заредя.

— Прието, „Пика“. Танкерите са на мястото си. Приехме, че си свалил четири.

— Роб, какво, на майната си, става? — обади се лейтенант Уолтърс зад гърба му.

— Де да знаех, Шредър.

„Дали току-що не дадох първия изстрел във войната? Каква война?“

 

 

Въпреки крясъците си Кайтел по достойнство прецени, че руският танков полк е един от най-добрите, които бе виждал. На пръв поглед Т-80 приличаха на детски играчки. За това допринасяше допълнително усилената броня по кулата и корпуса. Но, от друга страна, 125-милиметровите заплашителни оръдия не оставяха никакво съмнение във възможностите и намеренията им. Мнимата група от инспектори се раздели на малки екипи от по трима души. Кайтел трябваше да се справи с най-опасната задача — полковия командир. „Полковник Иваненко“ погледна часовника си и пристъпи зад гърба на истинския полковник.

На около двеста метра от него Гюнтер Бок и двама бивши офицери от Щази се приближиха към един танков екипаж, който тъкмо се качваше в машината си.

— Стой! — заповяда един от тях.

— Слушам — отвърна командирът на екипажа — младши сержант.

— Слезте. Ще проверим техниката.

Командирът, водачът и стрелецът се строиха пред танка си. Другите екипажи вече се качваха. Бок изчака всички да затворят люковете и застреля тримата руснаци с пистолет със заглушител. И трите трупа бяха хвърлени под танка. Бок зае мястото на стрелеца и се огледа за уредите, които трябваше да бъдат наоколо. На около хиляда и двеста метра от него, паркирани под прав ъгъл, се намираха американските танкове М1А1. Техните екипажи също влизаха в машините си.

— Потегляме — съобщи водачът по вътрешната разговорка. Дизеловият двигател разтресе корпуса на танка. Бок включи зареждащото устройство и натисна съответния бутон. Задната част на танковото оръдие автоматично се отвори. Снарядът бе пъхнат в него и тя отново се затвори. „Е, това бе проста работа“ — каза си Бок. След това погледна през мерника, за да си избере американски танк. Те бяха лесно забележими. Американският танков парк бе облян в светлина, за да могат евентуалните нарушители лесно да бъдат заловени. Лазерът бързо определи разстоянието до целта и Бок подготви оръдието за стрелба. Трябваше да се съобрази и със скоростта на вятъра, която според него бе нулева. Берлин се радваше на спокойна нощ. Бок погледна часовника си и изчака, докато минутната стрелка застане на дванадесет. Тогава натисна спусъка. Танкът на Гюнтер се дръпна леко назад След две трети от секундата снарядът падна върху кулата на един американски М1А1. Гледката бе впечатляваща. Беше улучил склада за боеприпаси в задната част на купола. Четиридесетте снаряда не закъсняха да експлодират. Разхвърчаха се парчета стомана. Екипажът бе разкъсан по местата си. Струващият два милиона долара танк се превърна в нажежен зелено-кафяв вулкан. Заедно с него избухнаха и два други.

На около стотина метра от танка на Бок полковият командир не успя да довърши изречението си. Той само обърна невярващ поглед към грохота.

— Какво става? — изкрещя той, преди Кайтел да го простреля в тила.

Бок вече бе стрелял за втори път, поразявайки двигателя на друг танк, и отново зареждаше. Преди първият американски танкист да успее да стори същото, седем М1А1 вече горяха. Големият купол на американския танк се завъртя. Отвсякъде се носеха команди към екипажите. Бок видя опасността и стреля. Този път обаче пропусна целта, въпреки че снарядът порази друг танк. Но американският артилерист също не улучи, тъй като бе твърде възбуден. Последва ново зареждане, изстрел и един Т-80 на около десетина метра от Бок избухна в пламъци. Гюнтер реши да не дразни повече американците.

— Нападнати сме. Открийте огън, открийте огън! — започнаха да викат „съветските“ командири в микрофоните си. Кайтел изтича до командирския танк.

— Аз съм полковник Иваненко. Полковият ви командир е мъртъв! Ликвидирайте тези мерзавци, преди да са избили всички ни.

Началник-щабът се поколеба. Той всъщност нямаше никаква представа какво точно става. Чуваше само стрелбата. Но заповедта идваше от полковник. Той включи радиото си и даде необходимите нареждания.

Последва кратък момент на колебание. Поне десет американски танка вече горяха, но други четири продължаваха да стрелят. В следващия миг всички съветски танкове откриха огън и трима от четиримата противници замлъкнаха. Американските танкове от втората редица започнаха да маневрират и да се изтеглят назад. Руснаците пък, обратно, преминаха в настъпление. Кайтел с възхищение наблюдаваше атаката на съветските Т-80. Седем от тях обаче не помръднаха от местата си. Четири вече горяха. Два други бяха улучени, преди да са успели да преминат линията, върху която някога се издигаше стената.

„Струваше си — помисли за момент Кайтел. — Каквото и да е намислил Гюнтер, си струваше да видя как руснаци и американци взаимно се избиват.“

 

 

Адмирал Джошуа Пейнтър пристигна в щабквартирата на Главното командване на ВС на САЩ в зоната на Атлантика точно навреме, за да чуе съобщението от „Теодор Рузвелт“.

— Кой е командирът там?

— Командирът на бойната група е в Неапол, сър. Най-старши офицер е капитан първи ранг Ричардс — отвърна офицерът от флотското разузнаване. — Каза, че са прехванали четири въоръжени мига. Тъй като сме в Бойна готовност — ДВЕ, капитанът ги е сметнал за потенциална заплаха и ги е свалил.

— Чии са миговете?

— Може да са от бойната група „Кузнецов“, сър.

— Чакай малко. Какво каза? Бойна готовност — ДВЕ ли?

— „Теодор Рузвелт“ се намира източно от Малта, сър, и попада в разчетите на ЕОП — отвърна офицерът.

— Може ли някой да ми каже какво всъщност става?

— Аз със сигурност не мога, сър — отвърна искрено офицерът от флотското разузнаване.

— Свържи ме с Ричардс.

Пейнтър внезапно спря.

— В какво състояние е флотът?

— Всички имат заповед да се подготвят, сър. Заповедите са недвусмислени.

— Но защо сме в Бойна готовност — ТРИ?

— Не ни казаха, сър.

— Забележително.

Пейнтър съблече пуловера си и извика за кафе.

— „Рузвелт“ е на втора линия, сър — обади се свързочникът.

Пейнтър натисна бутона и пусна сигнала през високоговорителя.

— Тук е Главното командване на ВС на САЩ в зоната на Атлантика.

— На телефона е Ричардс, сър.

— Какво става?

— Сър, тук вече от петнадесет минути е обявена Бойна готовност — ДВЕ. Прехванахме ято от четири мига и аз наредих свалянето им.

— Защо?

— Изглеждаха въоръжени, сър, а освен това чухме съобщението за експлозията по радиото.

Пейнтър замръзна.

— Каква експлозия?

— Сър, Би Би Си съобщи за ядрен взрив в Денвър. Казаха, че местната телевизионна станция, излъчила репортажа, вече не е в ефир. При наличието на тази информация, сър, аз сметнах за целесъобразно да ги сваля. Аз съм най-старшият офицер. Бойната група е поверена на мен. Ако нямате други въпроси, сър, ще си позволя да се върна към задълженията си.

Пейнтър знаеше, че трябва да го остави да си върши работата.

— Мисли, Ърни. За бога, моля те, мисли.

— Тъй вярно, сър. Край.

Линията прекъсна.

Пейнтър разполагаше с директна линия до НВКЦ и не се поколеба да я използва.

— Тук е адмирал Пейнтър.

— Капитан първи ранг Росели, сър.

— Имало ли е някакъв ядрен взрив в Съединените щати?

— Тъй вярно, сър. В района на Денвър. ПВО разполага със сведения и мощност над сто килотона и огромен брой жертви. Това е всичко, което знаем. Все още не сме съобщили на никого.

— Е, аз също мога да ви кажа нещо. „Теодор Рузвелт“ току-що е прехванал и свалил четири мига. Дръжте ме в течение. Ако нямате други инструкции, то тогава изкарвам всичко в морето.

 

 

Боб Фаулър вече пиеше третото си кафе. Той се проклинаше, че е изпил онези четири силни немски бири, сякаш е самият Арчи Банкър. Страхуваше се, че хората около него могат да усетят миризмата на алкохол от устата му. Разумът му казваше, че поетите бири могат да окажат влияние върху мисленето му. Но, от друга страна, той ги бе пил в продължение на часове. Организмът му и кафето сигурно вече се бяха справили или поне скоро щяха да се справят с алкохола.

Фаулър за пръв път бе благодарен за смъртта на жена си. Той бе стоял до леглото и бе видял смъртта на любимата си съпруга. Боб знаеше цената на мъката и трагедията. „Колкото и ужасни да са всички онези жертви в Денвър — каза си той, — аз не трябва да мисля за тях. Трябва да ги забравя и да се концентрирам върху работата си. Не бива да допускам нова смърт.“

Засега всичко вървеше добре. Той се бе намесил бързо, за да предотврати разпространяването на новината. В момента нямаше нужда от всеобща паника. Армията се намираше в по-висока степен на бойна готовност и бе й състояние да предотврати или спре нова атака.

— Добре — каза Фаулър по откритата линия с ПВО и САК. — Да обобщим случилото се до момента.

— Сър, регистрирахме единичен ядрен взрив в диапазона от сто килотона — отвърна Фремънт. — Все още липсват сведения от мястото на събитието. Армията ни е приведена в по-висока степен на бойна готовност. Спътниковите връзки не функционират…

— Защо? — попита Елизабет Елиът с по-остър тон от този на президента. — Каква е причината?

— Не знаем. Възможно е ефектът да се дължи на излъчения от взрива електромагнитен импулс. Но такива последствия обикновено се наблюдават при въздушен взрив. Когато ядреното устройство експлодира на значителна височина, по-голямата част от енергията му се освобождава под формата на електромагнитна радиация. Руснаците знаят повече за практическите ефекти от подобен взрив. Те разполагат с информация, получена от опитите им на полигона „Нова земя“ през 1960 година. Но в нашия случаи явно не става дума за въздушен взрив. Иначе щяхме да забележим. Именно поради това версията за повреда на спътниците от електромагнитен импулс е неправдоподобна. Другата възможност е мощно излъчване на енергия от земен обект. Руснаците хвърлиха много пари в разработката на микровълново оръжие. В Източния Пасифик има един техен кораб — „Юрий Гагарин“, — който е обсипан с антени. Той се води кораб за подпомагане на космическите изследвания и разполага с четири свръхмощни антени. Традиционното му местоположение е на триста мили от перуанския бряг, т.е. в обсега на повредените спътници. Официалната версия е, че „Юрий Гагарин“ подпомага руската орбитална станция „Мир“. И това е всичко, което знаем за него. В момента един от офицерите ми разговаря с „Хюз аероспейс“, за да разбере какво е мнението им.

Освен това все още очакваме лентите със записи от радарите на летище „Стейпълтън“, за да разберем дали бомбата не е била пусната от самолет. Чакаме и съобщения от спасителните екипи в района на инцидента. Това е всичко.

Що се отнася до предприетите мерки — продължи главнокомандващият САК, — в момента във въздуха има две авиокрила. Докато разговаряме, към тях се присъединяват още. Всичките ми самолети, способни да носят ракети, чакат заповед за излитане. Заместникът ми е на борда на „Огледалото“, а към Кемп Дейвид лети вторият „Нийкап“.

— А какво е положението в Съветския съюз?

— Както вече знаем, противовъздушната им отбрана повиши бойната си готовност — отвърна генерал Борщайн. — Забелязва се нарастване на радиообмена, но все още нямаме нищо конкретно. Няма и признаци за евентуално нападение срещу Съединените щати.

— Добре.

Президентът въздъхна. Положението бе лошо, но не и неконтролируемо. Трябваше само здраво да се захване за работа и да продължи напред.

— Смятам да разговарям с Москва по директната линия.

— Много добре, сър — отвърна генерал Фремънт.

Един флотски свързочник седеше само на два стола от президента. Компютърът му вече бе готов за работа.

— Може би ще е добре да се преместите тук, господин президент — каза той. — Не мога да прехвърля връзката на вашия монитор.

Фаулър придвижи стола си с колелца към мястото на свързочника.

— Сър, системата работи по следния начин. Аз пиша продиктуваното от вас. Съобщението минава през НВКЦ в Пентагона, където го зашифроват и го предават на руснаците. Когато Москва отговори, съобщението отново минава през Пентагона, там го превеждат и го изпращат тук. Ако линията във Вашингтон се провали, от форт „Ричи“ веднага са готови да се включат. Разполагаме с подземен кабел и две спътникови връзки. Сър, аз мога да печатам с бързината, с която говорите.

На табелката с името на свързочника, закачена върху униформата му, пишеше: „Оронша“. Фаулър така и не успя да разгадае националността на прадедите му. Свързочникът имаше около двадесетина излишни килограма, но гласът му звучеше спокойно и уверено. Фаулър се настани удобно. До компютъра на Оронша имаше пакет цигари и президентът си взе една, без да обръща внимание на висящите от всички стени надписи „Пушенето забранено!“. Свързочникът му поднесе огънче със запалката си.

— Готов съм, сър.

Пабло Оронша хвърли бърз страничен поглед към шефа си. Нищо във външния му вид не издаваше, че е роден в Пуебло, Колорадо, и семейството му е все още там. Президентът щеше да овладее положението. Това му бе работата. А Оронша трябваше да му помогне с всичко, на което бе способен. Той бе участвал в две войни като адмиралски свързочник на самолетоносач. Сега се опита да пренебрегне всички емоции и да се съсредоточи над работата си.

— Уважаеми президент Нармонов…

 

 

Капитан Росели гледаше първата истинска връзка по „горещата линия“, откакто работеше в Пентагона. Съобщението се появи на монитора на компютъра IBM. Операторът натисна нужния бутон и го предаде. „Сега трябва да съм на бюрото си“ — помисли си Джим. Но тази връзка можеше да има жизненоважно значение за работата му.

 

 

КАКТО СИГУРНО ВЕЧЕ ЗНАЕТЕ, В ЦЕНТРАЛНАТА ЧАСТ НА СТРАНАТА МИ ИМАШЕ ГОЛЯМА ЕКСПЛОЗИЯ. КАЗАХА МИ, ЧЕ СТАВА ВЪПРОС ЗА ЯДРЕНО УСТРОЙСТВО И ЧЕ БРОЯТ НА ЖЕРТВИТЕ Е ЗНАЧИТЕЛЕН — прочетоха Нармонов и съветниците му.

— Друго и не можеше да се очаква — каза съветският президент. — Изпратете отговора ни.

 

 

— За бога, доста бързо се движим! — забеляза дежурният армейски полковник и започна да превежда.

Един сержант от морската пехота печаташе английския вариант на текста, който автоматично се предаваше в Кемп Дейвид, форт „Ричи“ и Държавния департамент. Компютрите изкарваха текста и на принтер. Екземпляри от него бяха своевременно разпратени по факса до САК, ПВО и разузнавателните служби.

ПРОВЕРКА: РАЗПИСАНИЕ РАЗПИСАНИЕ РАЗПИСАНИЕ ОТГОВОР ОТ МОСКВА ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:

ЗАБЕЛЯЗАХМЕ ИНЦИДЕНТА. МОЛЯ, ПРИЕМЕТЕ ДЪЛБОКОТО НИ СЪЖАЛЕНИЕ И ТОВА НА СЪВЕТСКИЯ НАРОД. КАК Е ВЪЗМОЖЕН ПОДОБЕН НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ?

— Нещастен случай? — възкликна Фаулър.

— Стана доста бързо, Робърт — забеляза веднага Елиът. — Ужасно бързо. Английският му не е много добър. Съобщението е трябвало да бъде преведено. Освен това подобни неща не се четат през пръсти. Сигурно са знаели отговора… подготвили са го предварително… Какво означава това?

Лиз говореше почти на себе си, защото Фаулър бе зает със следващата реплика. „Какво става? — запита се тя. — Кой е в дъното на всичко това и защо го прави?“

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ:

СЪС СЪЖАЛЕНИЕ ТРЯБВА ДА ВИ УВЕДОМЯ, ЧЕ ТОВА НЕ БЕ НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ. В РАДИУС СТО МИЛИ ОТ МЯСТОТО НА ИНЦИДЕНТА НЯМА АМЕРИКАНСКО ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ. ОТТАМ НЕ Е И ТРАНСПОРТИРАНО ТАКОВА. СТАВА ВЪПРОС ЗА УМИШЛЕН АКТ С НЕУСТАНОВЕН ЗАСЕГА ИЗТОЧНИК.

— Това не ме изненадва — каза Нармонов.

Той мислено се поздрави, че бе успял точно да предвиди какво ще е първото съобщение на американците.

— Изпратете отговора ни — обърна се той към свързочника, а после продължи разговора със съветниците си. — Фаулър е арогантен човек и в това е слабостта му. Но в никакъв случай не е глупак. Вероятно в момента е извънредно възбуден. Трябва да го успокоим. Ако разсъждава трезво, ще успее да овладее положението.

— Господин президент — каза Головко, който току-що бе пристигнал в командния център, — мисля, че правите грешка.

— Какво искате да кажете? — попита изненадано Нармонов.

— Грешка е да съобразявате отговорите с личната си преценка за характера и емоционалното състояние на американския президент. При извънредни обстоятелства хората стават непредсказуеми. Човекът, с когото разговаряте по „горещата линия“, може би няма нищо общо с този, когото сте срещнали в Рим.

Съветският президент не се съобрази с възражението.

— Глупости, хората като него никога не се променят. Достатъчно такива си имаме и тук. Цял живот съм се занимавал с хора като Фаулър.

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:

АКО НАИСТИНА СТАВА ВЪПРОС ЗА УМИШЛЕН АКТ, ТО ТОГАВА СМЕ ИЗПРАВЕНИ ПРЕД БЕЗПРЕЦЕДЕНТНО В ЦЯЛАТА ЧОВЕШКА ИСТОРИЯ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. САМО ЛУД ЧОВЕК Е СПОСОБЕН НА ПОДОБНО ДЕЙСТВИЕ. И С КАКВА ЦЕЛ? ТАКОВА НАПАДЕНИЕ ЛЕСНО МОЖЕ ДА ДОВЕДЕ ДО СВЕТОВНА КАТАСТРОФА. ТРЯБВА ДА МИ ПОВЯРВАТЕ, ЧЕ СЪВЕТСКИЯТ СЪЮЗ НЯМА НИЩО ОБЩО С ТОЗИ СРАМЕН ИНЦИДЕНТ.

— Твърде бързо отговарят, Робърт — каза Елиът. — „Трябва да ми повярвате.“ Какво иска да каже с това?

— Елизабет, твърде много се задълбочаваш в обикновените думи — отвърна Фаулър.

— Отговорите им са предварително подготвени, Робърт. Предварително. Изпраща съобщенията си твърде бързо. Въобще не се замисля. Това има някакво обяснение.

— Какво?

— Ами например, че е трябвало да бъдем на стадиона, Робърт! Струва ми се, че тези отговори са били предвидени за друг адресат. Например за Дърлинг. Ами ако е било планирано да загинеш заедно с Брент и Денис?

— Казах ти, че не трябва да се занимаваш с това! — отвърна гневно Фаулър.

Той си пое дълбоко дъх. Не трябваше да се ядосва. Трябваше да бъде спокоен.

— Виж, Елизабет…

— Не можеш с лека ръка да отхвърлиш този вариант! Трябва да го обмислиш, защото, ако съобщенията им са предварително подготвени, значи там става нещо.

— Доктор Елиът е права — обади се генерал Борщайн от ПВО.

— Господин президент, напълно сте прав, че трябва да избягвате всякакви емоции, които могат да повлияят на преценката ви. От друга страна обаче, е необходимо да огледате всеки детайл от операцията, която може би е в действие.

— Аз също съм съгласен с това — обади се генерал Фремънт.

— И какво трябва да направя? — попита Фаулър.

— Сър — намеси се отново Борщайн, — и на мен това „трябва да ми повярвате“ не ми харесва. Може би не е зле да го уведомите, че сме готови да се защитим срещу всичко.

— Да — съгласи се генерал Фремънт. — Макар че ако хората му си вършат работата, той сигурно вече го знае.

— Ами ако приеме повишената ни бойна готовност като заплаха?

— Няма, сър — увери го Борщайн. — На наше място всеки би постъпил така. Освен това върховният им главнокомандващ е голям професионалист.

Фаулър забеляза, че при последната забележка доктор Елиът се размърда в стола си.

— Добре, ще му кажа, че сме повишили бойната си готовност с изцяло защитни намерения.

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ:

НЯМАМЕ ПРИЧИНИ ДА ПОДОЗИРАМЕ НЯКАКВА ВРЪЗКА НА СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ В ИНЦИДЕНТА. НО ВЪПРЕКИ ТОВА ТРЯБВА ДА БЪДЕМ ВНИМАТЕЛНИ. СТАНАХМЕ ЖЕРТВА НА С НИЩО НЕПРЕДИЗВИКАНО НАПАДЕНИЕ И ТРЯБВА ДА ВЗЕМЕМ МЕРКИ, ЗА ДА НЕ ДОПУСНЕМ ДРУГО. ПОРАДИ ТОВА ПОСТАВИХ ВОЙСКИТЕ СИ В ПО-ВИСОКА СТЕПЕН НА БОЙНА ГОТОВНОСТ. ТОВА СЕ НАЛОЖИ И ОТ НЕОБХОДИМОСТТА ДА СЕ ЗАПАЗИ ОБЩЕСТВЕНИЯТ РЕД И ДА СЕ УСКОРЯТ СПАСИТЕЛНИТЕ ОПЕРАЦИИ. ИМАТЕ ЛИЧНОТО МИ УВЕРЕНИЕ, ЧЕ НЯМА ДА ПРЕДПРИЕМЕМ НИКАКВИ АГРЕСИВНИ ДЕЙСТВИЯ БЕЗ ОСНОВАТЕЛНА ПРИЧИНА.

— Много успокояващо — каза сухо Нармонов. — Но въпреки това бе достатъчно любезен да ни уведоми за повишаването на бойната им готовност.

— Ние го знаехме — каза Головко — и този факт сигурно му е известен.

— Но не може да предполага, че знаем точната степен на бойната им готовност — каза министърът на отбраната. — В крайна сметка те не подозират, че разчитаме кодираните им съобщения. Увеличаването на бойната им готовност е по-голямо, отколкото подобава на предпазни мерки. Американските стратегически сили не са получавали подобна заповед от 1962 година насам.

— Наистина ли? — попита Нармонов.

— От техническа гледна точка не сте прав, генерале — възрази Головко. — Американските стратегически сили по принцип поддържат много висока степен на бойна готовност дори и в мирно време. Така че промяната е малка и забележката ви — неоснователна.

— Така ли е? — попита Нармонов.

Министърът на отбраната повдигна рамене.

— Всичко зависи от гледната точка. Ракетите им, базирани на сушата, винаги са в по-висока бойна готовност от нашите, защото за поддържането им се изискват по-малко грижи. Същото се отнася и до подводниците им, които прекарват доста повече време в морето от нашите. Техническата разлика наистина е малка, но психологическата — голяма. Когато чуят за увеличената степен на бойна готовност, войските им ще си помислят, че се е случило нещо ужасно. Според мен това е много важно.

— А според мен не! — побърза да го контрира Головко.

„Чудесно — помисли си Нармонов. — Двама от основните ми съветници не могат да се разберат по нещо толкова важно…“

— Трябва да отговорим — обади се министърът на външните работи.

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:

ЗАБЕЛЯЗАХМЕ ПОВИШАВАНЕТО НА БОЙНАТА ВИ ГОТОВНОСТ. ТЪЙ КАТО ПОВЕЧЕТО ОТ ОРЪЖИЕТО ВИ Е НАСОЧЕНО КЪМ СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ, НИЕ СЪЩО ТРЯБВА ДА СЕ ЗАСТРАХОВАМЕ. СПОРЕД МЕН ОТ ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ВАЖНОСТ Е ОБСТОЯТЕЛСТВОТО НИКОЯ ОТ СТРАНИТЕ НИ ДА НЕ ПРЕДПРИЕМА ДЕЙСТВИЯ, КОИТО ИЗГЛЕЖДАТ ПРОВОКАЦИОННИ.

— Сега за пръв път не беше готов с отговора си — забеляза Елиът. — Първо казва „не съм го направил“, а сега ни предупреждава да не го провокираме. Какво всъщност има предвид?

 

 

Райън погледна копията от шестте съобщения, изпратени му по факса, и ги подаде на Гудли.

— Какво мислиш? — попита той.

— Нищо сериозно. Изглежда, всички са прекалено предпазливи, но според мен трябва да бъде точно така. Ние взехме предпазни мерки и повишихме бойната си готовност, но и те не остават назад. Фаулър казва, че не ги подозира в нищо, и това е добре. Нармонов отвръща, че и двете страни трябва да действат разумно и без провокации — това също е добре. Въобще дотук добре — каза Бен Гудли.

— И аз мисля така — обади се дежурният офицер.

— Значи сме единодушни — присъедини се към тях Джак.

„Слава богу. Добре се представяш. Боб. Неочаквано добре.“

 

 

Росели се върна на бюрото си. Изглеждаше, че положението е под контрол.

— Къде беше досега? — попита го Роки Барнс.

— В стаята с „горещата линия“. Засега всичко се развива добре.

— Вече не, Джим.

 

 

Генерал Пол Уилкс почти бе стигнал. Пътят от дома му до междущатска магистрала 295 бе отнел повече от двадесет минути. Сега до магистрала 395 оставаха само пет мили. Снегорините явно не се бяха старали много над този участък. Макар и посипан със сол, снегът вече се превръщаше в лед. Най-лошото от всичко бе, че шофьорите, осмелили се да пътуват в такова време, се опитваха да пробутат обичайните си номера. Тези пък, които караха коли с двойно предаване, явно си мислеха, че втората предавка ги правеше неуловими за физичните закони. Уилкс прекоси „Саут капитал стрийт“ и се насочи надолу към изхода на авеню „Мейн“. Вдясно някакъв състезател с тойота го задмина и реши да завие към изхода за центъра на Вашингтон. Но тойотата попадна на заледено пространство, изпързаля са и застана перпендикулярно на пътя. Катастрофата бе неизбежна. Уилкс се удари странично в колата със скорост тридесет километра в час.

— По дяволите — извика той.

Но сега нямаше време за това. Той включи задната скорост и започна да се отдалечава, преди още другият шофьор да бе излязъл от колата си. За нещастие обаче, генералът забрави да погледне в огледалото. Докато преминаваше в другото платно, един тежък камион с ремарке го блъсна отзад с петдесет километра в час. Тласъкът бе достатъчен да прати джипа и бетонната преграда между магистралите. Уилкс почина на място.