Том Кланси
Всички страхове (34)

32.
ЗАВЪРШВАНЕ

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Ръсел.

— Благодаря ти, Марвин, но наистина предпочитам да го свърша сам — отвърна Гусн.

— Разбирам. Ако ти трябва нещо, викай.

Ибрахим облече най-дебелите си дрехи и излезе на студа. Снегът валеше силно. Той, разбира се, бе виждал сняг и в Ливан, но никога в такива количества. Бурята бе започнала само преди половин, а вече имаше натрупани повече от три сантиметра. Северният вятър бе най-жестокият, който Ибрахим някога бе изпитвал. Той проникваше отвсякъде и докато измина шестдесетте метра до хамбара, Гусн едва не замръзна. Той чуваше шума от колите по магистралата, но не можеше да види светлините им. Гусн влезе в хамбара през една странична врата и веднага съжали, че вътре няма отопление. Ибрахим обаче си каза много строго, че подобни неща не трябва да влияят на поведението му.

Кашонът, който скриваше устройството от чужди погледи, не бе много здрав и падна лесно. Вътре имаше голяма метална кутия с циферблати и други контролни уреди, която представляваше професионално видеозаписващо устройство. Идеята бе на Гюнтер. Металния корпус пък взеха от сирийската телевизия, която го бе изхвърлила поради подмяна на техниката с по-нова. Металните вратички в корпуса бяха направени като по поръчка. Те позволяваха на Гусн лесно да достигне вакуумната помпа. Той я докосна и установи, че е топла. Измервателният уред, прикачен към бомбата, показваше, че корпусът не е пропуснал никакъв въздух. Това не го изненада — Гусн не бе излъгал покойния Манфред Фром за способностите си на заварчик, — а по-скоро го удовлетвори. Следващата му работа бе проверка на батериите. И трите бяха нови, с никел-кадмий и напълно заредени — точно според предвижданията. Хронометърът се намираше до батериите. Гусн се увери, че той все още не измерва времето до детонацията, и го свери със своя часовник. Един от двата — вероятно този на Ибрахим — бе изостанал с цели три секунди. Това идеално съответстваше на целите му. Трите стъклени чаши, сложени до бомбата, бяха здрави. Това означаваше, че пристанищните докери са работили толкова внимателно, колкото предполагаше Гусн.

— Готов си, приятелче — каза тихо Ибрахим.

Той затвори вратичката, заключи я и отново покри металния корпус с картона. Гусн стопли ръцете с дъха си и се върна в къщата.

— Какво ще бъде времето? — попита Куати.

— След тази буря ще има още една. Най-добре е да отидем в града утре вечер, преди да започне. Тя ще бъде кратка. Най много да натрупа още няколко сантиметра. Ако успеем да се придвижим в промеждутъка между двете, пътищата ще бъдат чисти. Ще се регистрираме в мотела и там ще изчакаме подходящия момент.

— Добре. Ами микробусът?

— Ще го боядисам още днес. Работа за два часа. Не повече. Шаблоните вече са готови — каза Ръсел и допи кафето си. — Ще натоварим мишката, след като свърша, нали?

— За колко време ще изсъхне боята? — попита Гусн.

— Не повече от три часа. Искам всичко да бъде изпипано.

— Чудесно, Марвин.

Докато прибираше чашите от закуската, Ръсел се разсмя.

— Господи, какво ли ще си помислят хората, които са направили филма?

Гостите му направиха озадачени физиономии.

— Гюнтер не ви ли разказа?

Изражението им не се промени.

— Гледах го по телевизията. Казва се „Черната неделя“. Един човек бе намислил да избие целия стадион по време на мача за суперкупата, като пусне бомба от дирижабъл.

— Шегуваш ли се? — попита Куати.

— Не. Във филма бомбата бе закачена на дирижабъла. Но израелците се усетиха и хората от тяхното ЦРУ пристигнаха в последния момент. Нали знаете как става по филмите? В уестърните пък в последния момент пристига кавалерията, за да избие дивите индианци.

— Значи в този филм са искали да избият хората на стадиона, така ли? — попита едва чуто Гусн.

— А? Ъъ, точно така — отвърна Ръсел, докато зареждаше машината за миене на чинии. — Нашето е по-различно — обърна се той към тях. — Хей, да не вземете да се вкиснете? Ако провалим телевизионното предаване, хората в цяла Америка ще подивеят. Освен това стадионът в Денвър е закрит и номерът с дирижабъла не може да мине. Затова ще трябва атомна бомба или нещо подобно.

— Това е идея — цъкна с език Гусн и зачака реакцията на Ръсел.

— Каква идея само! С една атомна бомба може да започне истинска ядрена война. А познайте къде са повечето ракетни установки на Щатите — в Дакота, при моите хора. Аз не бих си играл с подобни неща.

Ръсел сложи праха и пусна машината.

— Все пак какво точно имаше в контейнера?

— Компактна и мощна експлозивна маса. Разбира се, на стадиона също ще бъдат причинени щети.

— Така си и мислех. Е, провалянето на телевизионното предаване няма да е проблем. Нали знаете колко са чувствителни камерите. Ще постигнете такъв ефект, че сами няма да повярвате.

— Съгласен съм, Марвин, но не можеш ли по-подробно да ни обясниш какво те кара да мислиш така? — попита Куати.

— Просто тук никога не е имало истински терористичен акт. Този ще промени всичко. Хората няма да се чувстват сигурни. Навсякъде ще бъде задръстено с пропусквателни пунктове и апаратура. Хората най-после ще се замислят. Може би това ще ги накара да погледнат проблемите по-внимателно. Нали това искате?

— Да, Марвин — отвърна Куати.

— Искаш ли да ти помогна с боядисването? — попита Гусн. Страхуваше се, че Марвин може да полюбопитства и да види бомбата, а не трябваше да го допуснат.

— Разбира се, човече.

— Но само ако включиш парното — усмихна се Ибрахим.

— Естествено. Иначе боята няма да изсъхне навреме. Тук ви е малко хладничко, а?

— Сънародниците ти сигурно са много силни мъже, щом живеят на такъв климат.

Ръсел взе палтото и ръкавиците си.

— Тук е родината ми.

 

 

— Наистина ли мислиш, че ще ги открием? — попита старпомът.

— Според мен шансовете ни са чудесни — отвърна Дубинин. — Те трябва да са някъде тук. Далеч от крайбрежните води, където е пълно с риболовни кораби и мрежи, и северно от мястото, където се намираме в момента.

— Наистина чудесни шансове. Трябва да претърсим само два милиона квадратни километра.

— Ще успеем да кръстосаме само две трети от разстоянието. Все пак казах, че имаме шанс, а не че ще ги открием със сигурност. След три-четири години ще разполагаме с роботи с дистанционно управление, над които сега работят конструкторите, и сонарите ни ще придобият по-голям обхват.

Дубинин имаше предвид новата ера в подводната технология. Ставаше въпрос за роботизирана миниподводница, управлявана от кораба майка посредством фиброоптичен кабел. Тя щеше да носи на борда както сензори, така и оръжия. Щеше да слиза на голяма дълбочина и да установява дали сонарните условия на хиляда до две хиляди метра са толкова добри, колкото предполагаха теоретиците. Изобретението щеше напълно да промени играта.

— Има ли нещо на турбулентните сензори?

— Не — отвърна капитанът.

— Чудя се дали тези неща си заслужават труда — размишляваше на глас помощник-капитанът.

— Последния път проработиха.

— Тогава морето бе спокойно. Колко често си имал спокойни води в Северния Пасифик, и то през зимата?

— И все пак могат да ни помогнат. Трябва да използваме всяка възможност. Защо си такъв песимист?

— Дори самият Рамиус успя само веднъж да проследи „Охайо“, и то защото са имали проблеми. И колко време е поддържал контакта? Седемдесет минути!

— Но все пак са го направили.

— Вярно, капитане — отвърна старпомът.

Дубинин по навик се замисли над разузнавателната информация, с която разполагаше. Капитан Харисън Шарп Рикс. Завършил военноморската академия. „Мейн“ е вторият ракетоносец, който командва. Брилянтен инженер и техник. Вероятно скоро го чака повишение. Строг и взискателен командир, на когото американският флот разчита. „Веднъж допусна грешка и е малко вероятно да я повтори“ — каза си Дубинин.

 

 

— Точно петдесет хиляди метра — докладва мичман Шоу.

— Момчето явно не е по лудите номера — обади се за пръв път Клагет.

— Не очаква, че може да го преследваме, нали? — попита Рикс.

— Предполагам, че е така, но опашката му не е толкова добра, колкото си мисли.

„Акулата“ извършваше претърсването по стъпаловиден модел. Тя се движеше приблизително от югозападна към североизточна посока. Когато стигнеше „тавана“, се спускаше на югоизток. Разстоянието междду двете най-ниски точки бе около петдесет хиляди метра, или двадесет и пет морски мили. Това означаваше, че руският сонар покрива тринадесетмилна зона. „Поне така ще разсъждават разузнавачите“ — помисли си Клагет.

— Знаеш ли, по-добре е да държим сегашната дистанция и да не поемаме излишни рискове — каза Рикс след неколкоминутно размишление. — Лодката им е доста по-тиха, отколкото очаквах.

— Шумът от помпата е доста занижен, нали? Ако не се опитваше да претърсва, а се движеше с нормална скорост…

Клагет се зарадва, че консервативно настроеният инженер отново е взел връх у Рикс. Но това не го изненада особено. Когато ножът опреше до кокала, капитанът ставаше доста предпазлив. „И по-добре“ — помисли си Клагет, който не искаше да си играе на криеница с ракетоносец за един милиард долара.

— Все пак можем да се приближим на четиридесет, а дори и на тридесет и пет хиляди метра.

— Мислиш ли? Колко ли ще се подобри ефективността на опашката му, ако намали скоростта си?

— Доста. Разузнаването твърди, че се доближава до нашата… е, може би не чак толкова добре. Но и сега получаваме прилична информация, нали? — попита реторично Рикс. Той бе сигурен, че след този патрул в актива му щеше да се появи златна звезда.

 

 

— Какво ще кажеш, Мери Пат? — обърна се Джак към госпожа Фоли. В ръката си държеше превода, а тя оригинала — на руски.

— Аз съм го вербувала, Джак. Той е мой човек.

Райън погледна часовника си. Беше време. Сър Базил Чарлстън се отличаваше с английската си точност. Директният му служебен телефон иззвъня на минутата.

— Райън.

— Обажда се Баз.

— Какво става, приятелю?

— Спомняш ли си още разговора ни? Нашият човек е надникнал тук-там, но не е открил абсолютно нищо.

— Дори не е успял да докаже, че грешим? — попита Джак със затворени очи, сякаш се стремеше да избегне новината.

— Да, Джак. Не е успял. Признавам, че и на мен ми се струва странно, но звучи правдоподобно. Твърде вероятно е нашият човек да не знае нищо по въпроса.

— Благодаря, старче. Дължим ти услуга.

— Съжалявам, че не успях да ти помогна.

Връзката прекъсна. „Това беше възможно най-лошата новина“ — помисли си Райън и вдигна поглед към тавана.

— Британците не са успели нито да потвърдят, нито да отрекат сведенията на СПИНАКЪР — обяви Джак. — Какво ни остава сега?

— Наистина ли е толкова зле? — попита Бен Гудли. — Наистина ли ще трябва да разчитаме просто на мнения?

— Бен, ако можехме да гадаем бъдещето, нямаше да стоим тук, а щяхме да правим милиони на борсата — каза сухо Райън.

— Ти вече си ги направил! — възрази Гудли.

— Имах късмета да науча някои сведения преди другите — обясни Джак. — А ти какво мислиш, Мери Пат?

Госпожа Фоли изглеждаше уморена, но с едно малко дете едва ли можеше да бъде другояче. Райън може би трябваше да й каже да не се преуморява толкова.

— Ще подкрепя думите на агента си, Джак. Знаеш, че нямам друг избор. Той е най-добрият ни източник на политическа информация. Среща се с Нармонов на четири очи. Именно затова е толкова ценен и трудно може да потвърдим информацията му. Но никога не ни е лъгал, нали?

— Най-страшното е, че започва да ме убеждава в думите си.

— Защо да е страшно, доктор Райън?

Джак запали цигара.

— Защото познавам Нармонов лично. Той държеше живота ми в ръцете си в една студена нощ край Москва. Но сключихме сделка, здрависахме се и всичко приключи. Такова нещо може да извърши само много решителен човек. Ако е изгубил решителността си… тогава всичко ще се разруши твърде бързо, за да успеем да го предвидим. Лично аз не се сещам за нещо по-страшно — завърши Райън.

— Възможно е — съгласи се шефът на руския отдел. — Според мен трябва да приемем доклада му за верен.

— Аз съм на същото мнение — подкрепи го Мери Пат.

— Бен? — попита Джак. — Ти му вярваше още от самото начало. Думите му подкрепят харвардската ти теза.

Доктор Бенджамин Гудли не обичаше да бъде притискан по този начин За месеците, прекарани в ЦРУ, той бе научил един труден урок. Действителността е съвсем различна от мненията, изказвани в академичните среди, и от разискванията в Харвардския клуб по време на обяда. Мненията, изказани тук, служеха за основа на държавната политика. Сигурно изразът „пленник на системата“ имаше предвид точно това.

— Мразя да казвам подобни думи, но промених мнението си. Там може би се развиват динамични процеси, които не сме взели предвид.

— И какви по-точно? — поинтересува се шефът на руския отдел.

— Да помислим по-абстрактно. Кой ще заеме мястото на Нармонов, ако той падне?

— Кадишев е един от най-вероятните кандидати. Шансовете му са може би около тридесет процента — отвърна Мери Пат.

— Ето че имаме сблъсък на интереси.

— Мери Пат? — попита Райън и присви очи.

— Добре, и какво от това? Лъгал ли ни е някога досега?

Гудли реши да защити тезата си, сякаш води академичен спор:

— Госпожо Фоли, задачата ми бе да се опитам да оборя думите на СПИНАКЪР Прегледах всичко, до което имам достъп. Единственото, което открих, е промяна в тона на докладите му през последните месеци. Той просто използва думите по друг начин. Изводите му са по-категорични и прави по-малко предположения. Е, това наистина може да е нормално… но може би има и друг смисъл.

— Да не би да съдиш по точките под удивителните? — изсумтя шефът на руския отдел. — Тук не се занимаваме с подобни експерименти, момко.

— Е, аз все пак ще трябва да го отнеса в Белия дом — каза Райън. — Ще кажа на президента, че според нас СПИНАКЪР е прав. Освен това искам да осигуря присъствието на Андрюс и Кантровиц, за да ни подкрепят. Възражения?

Никой не възрази.

— Добре, благодаря ви. Бен, можеш ли да останеш за малко? Мери Пат, почини си добре. Това е заповед.

— Хлапето има колики и напоследък не ми се събира много сън — обясни госпожа Фоли.

— Какво пречи на Ед да те замести? — попита Райън.

— Ед няма цици. Все още кърмя.

— Мери Пат, не ти ли е хрумвало, че кърменето е чисто и просто заговор на мързеливи мъже? — усмихна се Райън.

Заплашителният блясък в очите й не попречи на нейния отговор да прозвучи весело:

— Хрумва ми всяка нощ точно в два часа. Ще се видим в понеделник, Джак.

След като всички излязоха, Гудли отново седна на стола си.

— Можеш да започваш да ми крещиш.

Джак му подаде цигара.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами просто пуснах тъпа идея.

— Тъпа, глупости. Щом я предлагаш пръв, значи е оригинална. Освен това си поработил добре.

— Но не открих нищо — отвърна възпитаникът на „Харвард“.

— Вярно, но за сметка на това си търсил където трябва.

— Ако информацията не идваше от толкова високопоставен източник, каква вероятност имаше да я потвърдим по други пътища? — попита Гудли.

— Малко повече от петдесет процента. Най-много шестдесет. Но Мери Пат е права. Този човек ни дава сведения, които не можем да получим от друго място. Ти обаче също си прав — СПИНАКЪР ще бъде облагодетелстван от правотата си. Трябва да докладвам в Белия дом преди уикенда. После ще се обадя на Джейк Кантровиц и Ерик Андрюс и ще ги поканя да хвърлят по едно око следващата седмица. Имаш ли някакви планове за уикенда? — попита Джак.

— Не.

— Тогава ще ти създам. Искам още веднъж да прегледаш всичките си бележки и да формулираш тезата в доклад. Ще го представиш в понеделник.

— Защо?

— Защото си интелектуално честен, Бен. Когато изследваш нещо, го правиш обективно.

— Но ти никога не си съгласен с изводите ми — възрази Бен.

— Вярно е, че не се случва често, но доказателственият ти материал е първокласен. Няма безгрешни хора, както и няма такива, които винаги грешат. Особено важна в нашата работа е интелектуалната дисциплина. А ти я имаш в достатъчно количество, доктор Гудли. Надявам се, че Вашингтон ти харесва. Смятам да ти предложа постоянна работа в управлението. В разузнавателния отдел ще организираме специална група. Работата им ще е да се опитват да опровергаят заключенията на управлението. Ще докладват направо на заместник-директора. Ще бъдеш вторият човек в руския отдел. Мислиш ли, че можеш да се справиш? Не бързай с решението, Бен — прибави Джак. — Ще имаш доста главоболия с хората, на които ще противоречиш. Ще работиш много, ще получаваш малко, а в края на деня няма да си особено удовлетворен. Но през ръцете ти ще минава доста добра информация и от време на време някой ще ти обръща внимание. Както и да е, докладът, който ти искам, ще бъде нещо като приемен изпит. Ако се интересуваш от работата, разбира се. Аз мога и да не се съгласявам с изводите ти, но искам да разполагам с опозиция на мненията, които получавам всеки ден. Е, решавай.

Гудли се намести на стола си и не побърза да отговори. Господи, нима това щеше да провали кариерата му? Но той не можеше да го премълчи, нали? Бен въздъхна и заговори:

— Трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Когато доктор Елиът ме изпрати тук…

— Знам. Трябвало е да ме критикуваш. — Джак не бе много изненадан. — Но аз те прелъстих доста майсторски, нали?

— Джак, не беше само това… Тя искаше да прегледам личния ти живот… да намеря улики, които може да използва срещу теб.

Лицето на Райън стана мрачно.

— И?

Гудли се изчерви, но побърза да продължи:

— И аз й ги доставях. Проверих досието ти във връзка с разследването от сенатската икономическа комисия. Освен това предадох сведения и за други финансови операции — семейство Зимър и тъй нататък. — Той млъкна за момент. — Ужасно се срамувам от себе си.

— И научи ли нещо?

— За теб ли? Ти си добър шеф. Маркъс е чисто и просто мързелив търтей, който изглежда добре с костюм и вратовръзка. Лиз Елиът е надута и надменна коза, която се стреми да манипулира хората. Използва ме досущ като куче птичар. Да, взех си поука. Никога няма да се захващам с нещо подобно. Сър, никога и на никого не съм се извинявал по този начин, но трябваше да го знаеш. Имаш право да го знаеш.

Райън се взира в очите на младия мъж в продължение на повече от минута. Чудеше се дали Бен ще избегне погледа му. Чудеше се какво се крие зад него. Най-накрая Джак загаси цигарата си.

— Постарай се над този доклад, Бен.

— Ще направя най-доброто, на което съм способен.

— Мисля, че вече го направихте, доктор Гудли.

 

 

— И? — попита президентът Фаулър.

— Господин президент, СПИНАКЪР докладва, че от складовете на съветската армия определено липсва тактическо ядрено оръжие и КГБ отчасти го търси.

— Къде?

— Из цяла Европа, включително и в Съветския съюз. По всяка вероятност КГБ все още е вярно на Нармонов. Поне той така мисли, макар че нашият човек не е толкова сигурен. Според СПИНАКЪР армията определено е настроена срещу президента. Той смята, че е възможен дори преврат и че Нармонов не взема необходимите мерки, за да го предотврати. Вероятността от шантаж също не е изключена. Ако докладът е верен, в Съветския съюз може да се осъществи бърза смяна на властта с непредвидими последици.

— Какво е мнението ти? — попита спокойно Денис Банкър.

— Мнението на Ленгли е, че на доклада спокойно може да се вярва. Внимателно проверихме цялата налична информация. Двамата ни най-добри консултанти извън ЦРУ са в Принстън и Бъркли. И двамата ще бъдат при мен в понеделник, за да кажат мнението си.

— Кога ще разполагате с окончателно потвърждение? — попита секретарят Талбът.

— Зависи какво разбирате под „окончателно“. В края на следващата седмица ще сме готови с предварителните оценки. „Окончателните“ ще ни отнемат повече време. Опитах се да потвърдя доклада чрез британските ни колеги, но те не успяха да помогнат.

— Къде може да се появи ядреното оръжие? — попита Лиз Елиът.

— Русия е голяма страна — отвърна Райън.

— Светът също е голям — обади се Банкър. — Каква е най-лошата перспектива?

— Все още не сме мислили по въпроса — отвърна Джак. — Когато става въпрос за изчезнало ядрено оръжие, „най-лошата перспектива“ се превръща в кошмар.

— Имаме ли основание да се опасяваме от директна заплаха за страната? — попита Фаулър.

— Не, господин президент. Подобно нещо ще бъде чист лунатизъм, а съветските военни са разумни.

— Вярата ти в униформените мозъци е трогателна — забеляза Лиз Елиът. — Наистина ли мислиш, че техните са по-интелигентни от нашите?

— Те винаги са готови за действие — обади се Денис Банкър.

— Иска ми се да проявявате нужното уважение към труда им, доктор Елиът.

— Нека да оставим този спор за друг път — намеси се Фаулър.

— Каква полза могат да извлекат от заплахите срещу нас?

— Никаква, господин президент — отвърна Райън.

— Аз съм на същото мнение — обади се Брент Талбът.

— Щях да се чувствам по-сигурен, ако ракетите им СС-18 вече ги нямаше — забеляза Банкър, — но Райън е прав.

— Искам оценка и на това предположение — намеси се Елиът. — И то бързо.

— Ще я имаш — обеща Джак.

— А какво става с мексиканската операция?

— Всичко е готово, господин президент.

— За какво става въпрос? — попита министърът на отбраната.

— Брент, ти не си информиран по този въпрос, но Райън сега ще го стори.

За няколко минути Джак обясни целта на операцията и плана за провеждането й.

— Не мога да повярвам, че са способни на подобно нещо. Та това е чудовищно — възкликна Талбът.

— Затова ли не посещаваш военните игри — усмихна се Банкър. — Аз мога да го повярвам, Брент. За колко време ще разчетете информацията от самолета?

— Да речем, около десет вечерта в деня на кацането.

— Значи все пак ще можеш да дойдеш на мача, Боб — каза Банкър.

Райън за пръв път чуваше някой да се обръща към президента на малко име.

Фаулър поклати глава.

— Ще го гледам в Кемп Дейвид. Не искам да заспя по време на разговорите. Освен това бурята от Денвър може да стигне и тук до неделя и да затрудни връщането ми във Вашингтон. Пък и тайните агенти цели два часа ми обясняваха колко опасни са футболните мачове за мен — разбирай за тях.

— Ще бъде хубава среща — каза Талбът.

— Какви са залозите? — попита Фаулър.

„За бога!“ — възкликна мислено Райън.

— Три към едно за „Викингите“ — отвърна Банкър. — От цялата работа ще спечеля аз.

— Утре летим заедно — допълни Талбът. — Слава богу, че Денис няма да кара самолета.

— И ще ме изоставите сам-самичък сред хълмовете на Мериленд, така ли? Е, някой трябва да мисли и за държавата — усмихна се Фаулър.

Райън си помисли, че президентът има странна усмивка.

— Да не губим повече време. Значи според теб изчезналото ядрено оръжие не е заплаха за нас — обърна се Фаулър към Райън.

— Искам само да ви напомня, сър, че докладът на СПИНАКЪР си остана напълно непотвърден.

— Нали каза, че ЦРУ го подкрепя?

— Постигнахме съгласие, че по всяка вероятност може да му се вярна Продължаваме опитите си да го потвърди. Ето това бе смисълът на думите ми.

— Добре — каза Фаулър. — Ако информацията не е вярна, значи няма за какво да се тревожим, нали?

— Да, господин президент.

— А ако е вярна?

— В такъв случай в Съветския съюз е възможен политически шантаж и в най-лошия случай гражданска война с употреба на ядрено оръжие в нея.

— Което съвсем не звучи обнадеждаващо. Възможна ли е заплаха за националната ни сигурност?

— Няма никаква вероятност от директни действия.

Фаулър се отпусна в стола си.

— Логично. Въпреки това искам добра и пълна оценка, и то възможно най-бързо.

— Да, сър. Повярвайте ми, господин президент, ние преглеждаме абсолютно всеки аспект от обстановката.

— Добре свършена работа, доктор Райън.

Джак се изправи и излезе. Сега, след като се бяха избавили от него, всичко протичаше доста по-спокойно.

 

 

Пазарите изникнаха от само себе си, и то главно в източните части на Берлин. Съвсем доскоро държани изкъсо, съветските войници изведнъж се оказаха в един неподелен от никакви стени западен град, в който съвсем спокойно можеха да изчезнат. Но най-странното бе, че малцина избираха този път, тъй като множащите се пазари даваха възможност на всички да печелят добре. Съветските войници останаха приятно изненадани от желанието на американци, германци и всякакви други чужденци да притежават армейски сувенири. Те купуваха колани, кожени шапки, ботуши, цели униформи и всевъзможни дрънкулки, като при това плащаха в брой. Долари, британски лири, германски марки, които в Съветския съюз многократно увеличаваха стойността си. Имаше и крупни продажби като например един танк модел Т-80. За него обаче бе необходимо и съгласието на полковия командир, който набързо го бракува като изгорял при случаен пожар. От сделката полковникът се сдоби с „Мерцедес“ 560 SEL, като при това му останаха достатъчно пари, за да не се притеснява от евентуално уволнение. Разбира се, западните разузнавателни служби първи задоволиха любопитството си и сега клиентелата на пазарите се състоеше главно от аматьори и туристи. Руснаците си затваряха очите просто защото продажбите носеха солиден приток на валута за икономиката, и то на конкурентни цени. Западняците плащаха около десет пъти повече от истинската цена на стоката. Но когато руските войници прекратяха конспиративните си сделки, уводният курс към капитализма щеше да придобие съвсем други измерения.

Ервин Кайтел се приближи към двамата руснаци — редник и сержант.

— Добър ден — поздрави на немски той.

— Nicht spreche^[1] — отвърна руснакът. — Английски.

— Говорите английски, така ли?

— Да — кимна руснакът.

— Десет униформи — каза Кайтел и вдигна пръстите на двете си ръце, за да подсили думите.

— Десет?

— Десет. Искам всичките да са големи. С моя ръст — осведоми го Кайтел.

Той говореше руски перфектно, но предпочиташе да не си създава излишни главоболия.

— Искам да са с пагони на полковник. Всичките.

— Полковник? Полкови командири, да? Три звезди тук — потупа рамото си сержантът.

— Да — кимна Кайтел. — И да бъдат танкисти. За танк.

— Защо искаш — попита сержантът, за да покаже, че е добре възпитан.

Самият той бе танкист и доставянето на униформите не бе никакъв проблем.

— Ще правя филм. Телевизионен.

— Телевизия? — проблеснаха очите на руснака. — Колани, ботуши?

— Да.

Войникът се огледа на всички страни и понижи глас:

— Пистолети?

— Можеш ли да ми намериш?

Сержантът се усмихна и кимна енергично, за да покаже, че е сериозен търговец.

— Трябва пари.

— Да бъде руски пистолет. Правилен пистолет — поясни Кайтел с надеждата, че заваленият му английски ще бъде разбран.

— Да, мога да намеря.

— Кога?

— Един час.

— Колко ще струва?

— Пет хиляди марки без пистолет. Десет пистолет — още пет хиляди марки.

„Чист пладнешки грабеж“ — помисли си Кайтел. Той отново вдигна двете си ръце.

— Десет хиляди марки, да. Ще платя.

За да покаже сериозните си намерения, той извади пачка с банкноти но сто марки и пъхна една от тях в джоба на сержанта.

— Чакам един час.

— Аз идвам обратно след един час — каза сержантът и двамата войници изчезнаха.

Кайтел влезе в най-близката бирария и си поръча бира.

— Ако се бе случило само преди година, щях да си помисля, че са ми скроили клопка — забеляза той към един от колегите си.

— Чу ли за танка?

— За Т-80 ли? Да, защо?

— Вили Хайдрих го е купил за американците.

— Вили? — поклати глава Кайтел. — И колко са му дали?

— Петстотин хиляди марки. Тъпите американци! Всеки можеше да го свърши.

— Но те не го знаят — засмя се мрачно Кайтел. Петстотин хиляди марки бяха достатъчно пари, за да може бившият оберлейтенант Вилхелм Хайдрих да започне някакъв бизнес. Можеше например да си купи една бирария като тази и да изкарва много повече, отколкото му бяха плащали в Щази. Кайтел помнеше Хайдрих като един от най-обещаващите си подчинени. Сега момчето се бе продало, плюло на кариерата си, обърнало гръб на политическите си убеждения. С една дума, Хайдрих се бе превърнал в един от многобройните граждани на обединена Германия. Подготовката на разузнавач му бе помогнала да положи основите на бъдещето си и да ужили американците за последен път.

— Ами руснакът?

— Онзи, който е продал танка ли? Ха! — изсумтя колегата му. — Получил е два милиона марки. Сигурно е платил на дивизионния си командир, купил е мерцедеса и е вложил останалите в банката. Скоро след това частта му се завърна в Съветския съюз. Един танк повече или по-малко за цяла дивизия… Инспекторите може въобще да не са забелязали.

Двамата изпиха по още една бира, докато зяпаха телевизора — „отвратителен навик, прихванат от американците“, помисли си Кайтел. След четиридесет минути те излязоха и се отдалечиха един от друг, но така че да се виждат. В края на краищата всичко можеше да е клопка.

Руският сержант дойде по-рано, отколкото беше обещал. Носеше само усмивката си.

— Къде са? — попита Кайтел.

— Камионът ей там — посочи руснакът.

— Ecke? Ъгъла?

— Да, тази думата. Ъгъл. Urn die Ecke — закима усърдно сержантът.

Кайтел махна към колегата си, който отиде да докара колата. Искаше му се да попита колко от парите отиват за лейтенанта, който обикновено одобряваше сделката и осигуряваше стоката, но това нямаше никакво значение, нали?

Съветският армейски ГАЗ-69 бе паркиран една пресечка по-надолу. Немската кола се приближи на заден ход до него и колегата на Кайтел отвори багажника. Първата работа на Ервин бе да провери стоката. Имаше десет бойни камуфлажни униформи. Всичките бяха офицерски и следователно с по-добро качество от нормалното. В комплект с тях вървяха десет черни барети с червена петолъчка и доста демодирана танкистка кокарда. На пагоните се мъдреха по три големи звезди, които означаваха чин „полковник“. Имаше също десет чифта ботуши и колани.

— Pistolen? — попита Кайтел.

Очите на руснака опипаха улицата. После се появиха десет картонени кутии. Кайтел избра напосоки една от тях и я отвори. В нея лежеше нов „Макаров“. Той е деветмилиметров пистолет, разработен въз основа на немския „Валтер“. В пристъп на щедрост руснакът дори му подари пет кутии с амуниции.

— Ausgezeichnet^[2] — забеляза Кайтел и извади парите си. После преброи деветдесет и девет банкноти по сто марки и ги подаде на руснака.

— Благодаря — отвърна той. — Ако трябва още, ще се обадиш, да?

— Да, благодаря.

Кайтел се здрависа с продавача и влезе в колата.

— В какъв свят живеем! — изкоментира шофьорът и потегли.

Само допреди три години тези войници щяха да бъдат съдени и вероятно разстреляни.

— Помогнахме на съветската икономика с десет хиляди марки.

Шофьорът изръмжа.

— Изработването на тази „стока“ струва най-много две хиляди. Как се казваше онова…

— Добавена стойност — подсети го Кайтел, който не знаеше да се смее ли, или да плаче. — Руските ни приятели усвояват материята доста бързо. Или просто мужиците могат да броят само до десет.

— Планът ми се вижда доста опасен.

— Но за сметка на това ни плащат добре.

— Да не би да си мислиш, че го правя за пари? — попита раздразнено колегата му.

— Не. Нито пък аз. Но щом ще рискуваме живота си, трябва да получим и нещо в замяна, нали?

— Така да бъде, полковник.

На Кайтел въобще не му хрумна, че всъщност не знае какво точно прави. Че Бок не му е казал всичко. При целия си професионализъм бившият полковник от Щази бе пренебрегнал факта, че се е хванал на работа с терорист.

 

 

„Времето е невероятно тихо“ — помисли си Гусн. Той никога не бе виждал дълбоки снежни преспи. Снеговалежът продължи по-дълго от очакваното и нямаше да спре поне още един час. Бе натрупало около половин метър сняг, който заедно с все още падащите снежинки заглушаваше всички звуци. „Тук наистина можеш да чуеш тишината“ — каза си арабинът, застанал на прага на къщата.

— Харесва ли ти, а? — попита го Марвин.

— Да.

— Когато бях малък, имаше истински снежни бури, а не като тази тук. Натрупваше ужасно много сняг. Веднъж дори преспите бяха дълбоки цял метър. Тогава ставаше много студено — около двадесет-тридесет градуса под нулата. Излизаш отвън и сякаш си на друга планета. В такива моменти винаги съм се питал какво е било, да речем, преди сто години. Живееш си в палатката заедно с жената и децата, а конете ти са вързани отвън. И всичко е чисто и неопетнено точно както трябва да бъде. Сигурно е било прекрасно, човече, наистина прекрасно.

„Марвин е романтичен, но глупав“ — помисли си Ибрахим. Нима примитивният живот можеше да е прекрасен? Повечето от децата са измирали, преди да навършат и годинка, защото през зимата не е имало нито лов, нито храна. Ами това, че пашата на конете е била затрупана под снега? Колко ли хора и животни са измирали от студ и глад? И при всичко това той наричаше живота прекрасен. Глупак! Марвин бе храбър. Той притежаваше в изобилие сила, издръжливост и целеустременост, но не познаваше света. Не познаваше Бог и непрекъснато фантазираше. Жалко. От него би излязъл добър революционер.

— Кога ще тръгнем?

— Най-добре е да изчакаме час-два, докато почистят пътищата. Ти ще вземеш колата. Тя е с предно предаване, така че няма да имаш проблеми. Аз ще докарам микробуса. Не бързаме за никъде, нали? Не трябва да рискуваме.

— Точно така.

— Хайде да влизаме вътре, докато не сме станали на шушулки.

 

 

— Господи, наистина трябва да почистят въздуха в този град — каза Кларк, след като спря да кашля.

— Доста е мръсен — съгласи се Чавес.

Бяха наели малък апартамент до летището. Цялата им екипировка бе складирана в гардероба. Двамата вече бяха успели да установят контакти на местна почва. Обслужващият персонал на боинга внезапно щеше да се разболее точно преди кацането на самолета. Болестта, разбира се, вече бе заплатена. Оказа се, че присъствието на двамата офицери от ЦРУ на борда нямаше да е толкова трудно. Мексиканците явно не си падаха много по японците и особено по държавните им служители. Смятаха ги за доста по-арогантни от американците — нещо доста учудващо. Кларк погледна часовника си. След около десет часа самолетът трябваше да се провре през смога на Мексико Сити. Японският министър-председател щеше да се срещне за малко с мексиканския президент и да отлети за Вашингтон. Е, това още повече улесняваше задачата на Кларк и Чавес.

 

 

Тръгнаха за Денвър точно в полунощ. Екипите за почистване на снега в щата Колорадо както обикновено бяха свършили работата си професионално. По заледените участъци се виждаха големи количества пясък и сол, така че пътят им отне само петнадесет минути повече. Марвин се оправи с регистрацията, като плати за трите нощувки в брой. Освен това ненужно дълго се разправя за квитанцията, която му трябвала уж за отчитане на разходите. Регистраторът забеляза надписа „Ей Би Си“ върху микробуса и съжали, че им е дал стаи в задната част на мотела. Ако бяха паркирали отпред, бизнесът може би щеше да потръгне още по-добре. След като свърши работата си, той отново се унесе в дрямка пред телевизора. Запалянковците на Минесота, пристигащи на другия ден, обещаваха да бъдат буйна и невъздържана тълпа.

 

 

Срещата с Лялин се уреди без особени трудности. Запознанството на Кабът с новия шеф на корейското разузнаване бе протекло по мед и масло. Корейците се оказаха доста добри професионалисти и директорът успя да излети за Япония с дванадесет часа по-рано от предвиденото. Шефът на станция Токио се бе постарал в избора на място за срещата. Къщата се намираше в една от безбройните криволичещи улички само на около километър от посолството.

— Това е последният ми доклад — каза агент МУСАШИ и му подаде един плик.

— Президентът ни е много впечатлен от качеството на информацията ви — отвърна Кабът.

— Аз пък съм впечатлен от заплатата.

— И какво мога да направя за вас?

— Просто исках да съм сигурен, че ме вземате на сериозно — отвърна Лялин.

— Гарантирам ви, че е така — увери го Маркъс.

„Да не би да си мисли, че плащаме милиони само за удоволствие?“ — изуми се той. Кабът за пръв път се срещаше очи в очи с агент. Въпреки че бе предупреден за естеството на разговора, той все пак се изненада.

— След около година мисля да избягам заедно със семейството си. Какво точно ще направите за мен?

— Първо ще изслушаме подробно доклада ви и после ще ви помогнем да си намерите подходящо жилище и работа.

— Къде?

— Където пожелаете. Разбира се, в границите на разумното.

Кабът едва успяваше да прикрие отегчението си. Това бе работа за младши офицер.

— Какво значи „в границите на разумното“?

— Ами например няма да ви позволим да живеете срещу руското посолство. Какво по-точно имате предвид?

— Все още не знам.

„Тогава защо говорим за това?“

— Какъв климат предпочитате?

— Топъл. Или поне така мисля.

— Ето, във Флорида има достатъчно слънце.

— Ще си помисля. — Руснакът замълча за момент. — Нали не ме лъжете?

— Господин Лялин, ние умеем да се грижим за гостите си.

— Добре. Ще продължа да ви изпращам информация.

И после руснакът просто стана и си замина. Маркъс Кабът успя да сдържи ругатнята си, но погледът му накара шефа на станция Токио да се разсмее.

— Май за пръв път се срещате на живо с агент?

— Това ли беше всичко? — попита невярващо Кабът.

— Директоре, попаднали сте в доста странен бизнес. Колкото и глупаво да звучи, вие току-що извършихте нещо много важно — каза Сам Ямата. — Сега той знае, че наистина го ценим. Между другото споменаването на президента бе добър ход.

— Щом казваш.

Кабът отвори плика и започна да чете доклада.

— Боже мой!

— Нова информация за пътуването на министър-председателя ли?

— Да. Дава подробности, които преди не знаехме. Името на банката, подкупите за други служители. Можем дори да не подслушваме самолета.

— Да подслушвате самолет? — попита Ямата.

— Никога не си чувал тези думи.

Шефът на станцията кимна.

— Нима бих могъл да ги чуя? Та вие въобще не сте идвали тук.

— Трябва спешно да изпратя това във Вашингтон.

Ямата погледна часовника си.

— Няма да успеем да хванем директния полет.

— Тогава ще го изпратим по секретния факс.

— Нямаме такова оборудване. Не и за връзка с управлението.

— А хората от Агенцията за национална сигурност?

— При тях може, но ни предупредиха, че връзките им вероятно са компрометирани.

— Президентът има нужда от тази информация. Изпратете го на моя отговорност.

— Да, сър.