Том Кланси
Всички страхове (46)

44.
ВЕЧЕРНИЯТ БРИЗ

Следващото обаждане на Райън бе до Арни ван Дам. Той обясни какво с научил.

— Господи! Искали са да…

— Да, и почти успяха — каза дрезгаво Райън. — Умно измислено, нали?

— Ще му кажа.

— Трябва да докладвам за това, Арни. Трябва да кажа на вицепрезидента.

— Разбирам.

— И още нещо.

— Какво?

Молбата му бе приета веднага просто защото никой нямаше по-добра идея. След като се погрижиха за ръцете на терористите, двамата бяха настанени в отделни килии във ФБР.

— Какво мислиш, Дан?

— Това е… За бога, Джак, не ми стигат думи.

— Човекът е болен от рак — каза Кларк — и си е помислил, че няма да е зле, ако завлече и още някого със себе си в гроба. Доста предано на каузата си копеле, нали?

— Какво ще ги правиш? — попита Мъри.

— В окръг Колумбия няма смъртно наказание, нали?

— Не. В Колорадо също няма. — Мъри замълча за момент, докато усети накъде бие Райън. — Ооо!

 

 

Головко доста се поизпоти, докато се свърже с Райън. Рапортът на доктор Мойсеев, който седеше на бюрото му, определено го озадачи, но когато научи за плановете на Джак, Головко лесно организира срещите.

 

 

Единствената добра новина през тази седмица бе спасителната операция. „Адмирал Лунин“ спря в пристанището на Кодиак на зазоряване. Гостите й слязоха на кея. От сто петдесет и седемте човека екипаж на „Мейн“ около стотина бяха успели да излязат от лодката, преди океанът да я погълне. Дубинин и хората му бяха спасили осемдесет и един човека и бяха открили единадесет плуващи трупа. Между тях бе и тялото на капитан Хари Рикс. Според професионалистите операцията бе проява на невероятна моряшка солидарност. Журналистите обаче успяха да се доберат до историята едва след като „Адмирал Лунин“ бе напуснала пристанището. Един от първите, които се обадиха у дома, бе мичман Кен Шоу.

 

 

От „Андрюс“ с тях тръгна и доктор Удроу Лоуъл от лабораторията „Лоурънс-Ливърмор“. Той бе брадат и космат човек, когото приятелите наричаха „Червения“ заради цвета на косата му. Лоуъл бе прекарал шест часа в Денвър, за да изследва пробите от мястото на взрива.

— Имам един въпрос — каза Джак. — Защо разликата между двете оценки на мощността е толкова голяма. Това едва не ни накара да помислим, че всичко е работа на руснаците.

— Виновен е паркингът — отвърна Лоуъл. — Той е бил покрит с макадам, който е смес от асфалт и чакъл. Енергията на бомбата е освободила най-различни сложни хидрокарбонатни съединения от горния слой на настилката и ги е запалила. Изпарилата се от снега вода е предизвикала нова реакция и е освободила още енергия. Получило се е огнено кълбо с диаметър, два пъти по-голям от този на атомната гъба. Прибавете към това и факта, че снежната покривка е отразила огромно количество енергия, и получавате нужния резултат. Всеки би се заблудил. Освен това настилката е предизвикала и един вторичен ефект. Тя много бързо е освободила остатъчната топлина. С две думи, енергийната картина е била много по-голяма от истинската мощност на бомбата. А сега искате ли да ви кажа най-лошото? — попита Лоуъл.

— Казвайте.

— Бомбата е била просто „съскане“.

— Какво означава това?

— Означава, че е трябвало да бъде МНОГО ПО-МОЩНА, НО НЕ ЗНАЕМ КАКВО Е станало. Пробите просто са натъпкани с тритий. Предвидената мощност е била поне десет пъти по-голяма.

— Искате да кажете…

— Да, ако всичко е вървяно нормално…

— Значи все пак сме имали късмет, така ли?

— Ако може да се нарече „късмет“, тогава — да.

Джак успя да спи през по-голямата част от полета.

Следващата сутрин самолетът се приземи в Беершеба. ИЗРАЕЛСКИТЕ ВОЙНици ги посрещнаха и ги придружиха до Ерусалим. Журналистите бяха успели да научат някои подробности, но не достатъчно, за да ги безпокоят. Не и в израелска военновъздушна база. С тях щяха да имат проблеми по-късно. Принц Али Бин Шейк ги чакаше на летището.

— Ваше височество — кимна Джак, — благодаря ви, че сте дошли.

— Как бих могъл да не дойда? — отвърна Али и подаде вестника. Джак хвърли един поглед на заглавието.

— Не съм си правил илюзии, че ще остане в тайна.

— Значи все пак е вярно.

— Да, сър.

— И ти го спря?

— Да съм го спрял? — повдигна рамене Джак. — Аз просто не можех… всичко беше лъжа, Али. Предполагам, че съм извадил късмет… не, не е това. Това го разбрах едва по-късно. Не мога да си припиша успеха и това е всичко. Но сега има по-важни неща, ваше височество. Трябва да свърша една работа. Ще ми помогнете ли, сър?

— С всичко, което е по силите ми, приятелю.

— Иван Еметович! — извика Головко и се обърна към Али: — Здравейте, ваше кралско височество.

— Привет, Сергей Николаевич. Здравей, Ави.

Руснакът и Бен Якоб се приближиха.

— Джак — каза Джон Кларк. — Може би ще е добре да се преместите на по-безопасно място. Един добър изстрел от миномет може да затрие доста висши разузнавачи.

— Елате с мен — каза Ави и ги въведе вътре.

Головко ги осведоми с какво разполагат.

— Значи е все още жив? — попита Бен Якоб.

— Да, макар и да преминава през всички кръгове на ада, ще издържи още няколко дни.

— Аз не мога да ви съпровождам в Дамаск — каза Ави.

— Въобще не сте ни казали, че сте изгубили ядрени бомба — обади се Райън.

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш. Журналистите все още не са разбрали, но след седмица-две и това ще стане. Ави, никога не сте ни казвали, че сте я изгубили! Знаеш ли какво можеше да ни струва това? — попита Джак.

— Предположихме, че е повредена. Опитахме се да я потърсим, но…

— Геология — каза доктор Лоуъл. — Голанските възвишения са с вулканичен произход и са изградени главно от базалтови скали. Трудно сте могли да я откриете там, но все пак е трябвало да ни кажете. В „Ливърмор“ използваме някои методи, които не са широко известни и които са могли да помогнат.

— Съжалявам, но всичко е вече минало — каза генерал Бен Якоб. — Значи ще летите за Дамаск?

 

 

Използваха личния „Боинг 727“ на принц Али, чийто екипаж бе набиран изключително от бивши пилоти на президента. Пътуването в първа класа беше приятно. Мисията бе неофициална и сирийците им съдействаха. Представители на американското, съветското и саудитското посолство свикаха бързо съвещание в сирийското външно министерство и след това всички се отправиха към болницата.

Джак видя, че умиращото и гниещо месо пред него някога е било тялото на силен човек. Въпреки тръбичките с кислород, влизащи през носа му, кожата бе почти синя. Всичките му посетители трябваше да облекат предпазни костюми и Райън не се буташе да бъде отпред. Разпитът бе проведен от Али.

— Знаеш защо съм тук, нали?

Мъжът кимна.

— Тъй като скоро ще видиш Аллах, е по-добре да ми разкажеш всичко.

 

 

Бронираната колона на Десети механизиран кавалерийски полк се проточи от Негев към границата с Ливан. Над нея летеше една ескадрила с F-16 и още една с „Томкет“ от „Теодор Рузвелт“. Части на сирийската армия също бяха разгърнати, макар и военновъздушните й сили да си стояха в базите. Близкият изток бе научил урока по американска въздушна мощ. Демонстрацията на сила бе внушителна и недвусмислена. Съобщението бе кратко и ясно: никой да не се пречка. Машините навлязоха в малката изстрадала страна, докато най-накрая стигнат до пътя за долината. Мястото бе отбелязано на картата от ръката на умиращия човек, който искаше да спаси поне част от душата си. Намирането им отне само час. Армейските инженери откриха входа и го провериха внимателно. После махнаха на другите да влязат.

— Всемогъщи Боже — възкликна доктор Лоуъл, когато мощните прожектори осветиха вътрешността.

Инженерите огледаха помещението, кабелите на машините и провериха всички кътчета и чекмеджета, преди да допуснат другите вътре. Тогава Лоуъл се зае за работа. Имаше няколко скици и той излезе навън, за да ги огледа по-добре.

— Знаете ли — каза той след петнадесет минути гробно мълчание, — никога не съм се замислял колко лесно е всичко всъщност. Ние сме живели с илюзията, че трябва да… — Той спря. — Илюзия, точно това е думата.

— Какво искате да кажете?

— Бомбата е трябвало да бъде с мощност петстотин килотона.

— Ако всичко бе протекло според плановете им, ние със сигурност щяхме да помислим, че са руснаците — каза Джак. — Тогава никой нямаше да бъде в състояние да ни спре. Сега нямаше да сме тук.

— Да, мисля, че трябва да коригираме представите си за заплахите, които ни грозят.

— Док, открихме нещо — каза един армейски офицер.

Доктор Лоуъл влезе вътре и се върна облечен с предпазен костюм.

— Значи наистина е била толкова голяма — каза Головко, без да откъсва поглед от плановете.

— Добре са го измислили. Знаеш ли колко ми беше трудно да убедя президента в това… Извинявай, аз така и не успях да го убедя. Ако бомбата бе избухнала с предвидената мощност, и аз щях да повярвам на доклада.

— И какъв е този доклад? — попита Головко.

— Можем ли да поговорим по работа? — попита Джак.

— Щом искаш.

— При вас е един човек, който ни трябва — каза Джак.

— Лялин?

— Да.

— Той предаде родината си и ще си получи заслуженото.

— Сергей, първо той не ни е давал нищо, което можем да използваме срещу вас. Условието бе поставено от него. От БОДИЛ получавахме само информация, свързана с Япония. Второ, без някои от сведенията му сега нямаше да сме тук. Пуснете го.

— А в замяна?

— Разполагаме с агент, който ни каза, че армията ви изнудва Нармонов. Също, че ви липсват тактически ядрени бойни глави, които военните използват за шантажите си. Именно затова заподозряхме, че оръжието е ваше.

— Но това е лъжа!

— Той беше много убедителен — отвърна Райън. — Самият аз почти му повярвах. Президентът и доктор Елиът направо взеха думите му за чиста монета и именно затова нещата се развиха така зле. Аз с удоволствие бия прострял този мерзавец да съхне, но така ще предам доверието и… Спомняш ли си за разговора в кабинета ми, Сергей? Ако искаш името, ще трябва да платиш.

— Ще го разстреляме — обеща Головко.

— Няма да можете.

— Защо?

— Ние вече го отрязахме и аз ти казах само, че ни е лъгал. А това не е шпионаж дори и във вашата страна. По-добре не го убивайте. Ако успеем да сключим сделката, сам ще разбереш защо.

Първият заместник-председател се замисли.

— След три дни ще имате Лялин. Обещавам, Джак.

— Кодовото му име бе СПИНАКЪР. Олег Кирилович…

— Кадишев? Кадишев!

— Мислиш си, че си разочарован, нали? Тогава погледни нещата от моята страна.

— Това е истината, нали? Не са някакви игри, Райън, нали?

— Имате честната ми дума, сър. Лично аз нямам нищо против да го разстреляте, но той е политик и в този случай наистина не е извършил шпионаж. Измислете нещо оригинално. Защо не го направите кучкар? — предложи Джак.

Головко кимна.

— Така да бъде.

— Удоволствие е да се работи с теб, Сергей. Жалко за Лялин.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами информацията, която даваше и на двама ни, беше твърде ценна, за да я изгубим…

— Не сме стигнали чак до този етап на сътрудничество, Райън, но чувството ти за хумор ми допада.

Точно тогава доктор Лоуъл излезе от пещерата с някаква оловна кофа в ръка.

— Какво има вътре?

— Според мен е плутоний. Искате ли да го погледнете по-отблизо? Тогава обаче ще правите компания на нашия приятел в Дамаск.

Лоуъл подаде кофата на един войник и се обърна към някакъв инженер:

— Изнесете всичко, сложете го в контейнер и го изпратете в Щатите. Искам да го изследвам. И да не забравите нещо.

— Да, сър — отвърна полковникът. — А пробата?

 

 

Четири часа по-късно бяха в израелския ядрен „изследователски“ център в Димона, където застанаха пред един спектрометър с гама-лъчи. Докато операторите извършваха проверката, Лоуъл преглеждаше плановете, като не преставаше да клати глава. За Райън чертежите приличаха на диаграма на компютърен чип или нещо също толкова неразбираемо.

— Доста голяма и тромава. Нашите са около четири пъти по-малки… но конструирането им ни отне толкова много време. — Лоуъл вдигна глава. — Знаете ли колко време експериментирахме? Десет години. А те са го направили в пещера, и то за пет месеца. Как ви се струва това, доктор Райън?

— Не знаех тези подробности. Ние го мислехме за работа на терористи… И все пак какво се е повредило?

— Вероятно нещо с трития не е било наред. През петдесетте години имахме два подобни неуспешни опита, които се дължаха на замърсяване с хелий. Но за тях знаят твърде малко хора. Не мога да се сетя за по-добра причина. Конструкцията може още да се подобри — с компютърен модел, разбира се, — но на пръв поглед изглежда компетентно направена… о, благодаря ви.

Лоуъл пое листа от принтера на спектрометъра от израелския оператор. После поклати глава и бавно заговори:

— Савана Ривър, реактор К, 1968 година. Тя беше изключително успешна.

— Сигурен ли сте, че е същият?

— Да, напълно. Израелците ми казаха какъв е моделът на изгубеното от тях оръжие. Масата на плутония също съвпада. — Лоуъл потупа схемите. — Това е. Всичко е тук — каза той. — До следващия път — добави доктор Удроу Лоуъл.

 

 

Вечно заинтересуван от правото и начина на прилагането му, заместник директорът Даниел Е. Мъри наблюдаваше процедурата с интерес. Използването на свещеници вместо адвокати наистина бе странно, но важното е, че всичко функционираше както трябва. Процесът приключи само за един ден. Отличаваше се с изключителната справедливост и единодушие на съдиите. Мъри бе напълно съгласен с присъдата.

 

 

Оставиха самолета на американските военновъздушни сили в Беершеба и отлетяха за Рияд с боинга на принц Али. Нямаше нужда да се бърза с изпълнението на присъдата. Осъдените трябваше да имат време за молитви и размисъл, а освен това никой не искаше да придава на случая по-голямо значение от това на обикновено престъпление. Освен това хората имаха време да се замислят, а на Райън дори бе поднесена една изненада. Припи Али го доведе направо в стаята на Джак.

— Аз съм Махмуд Хаджи Даряеи — представи се без нужда човекът.

Райън достатъчно добре познаваше лицето му от досието в ЦРУ Освен това знаеше, че последният разговор на Даряеи с американец датираше от времето на Мохамед Реза Пахлави^[1].

— Какво мога да направя за вас? — попита Джак.

Али превеждаше и на двамата.

— Вярно ли е? Искам да знам дали е вярно това, което ми казаха.

— Да, сър, вярно е.

— И защо трябва да ви вярвам?

Човекът бе около седемдесетгодишен с много набръчкано лице и гневни очи.

— Тогава защо ми задавате въпроси?

— Безочието не ми прави добро впечатление.

— На мен пък не ми прави добро впечатление убийството на американски граждани — отвърна Джак.

— Аз нямам нищо общо с това и вие го знаете.

— Да, сега вече го знам. Ще ми отговорите ли на един въпрос? Щяхте ли да им помогнете, ако ви бяха помолили?

— Не — отвърна Даряеи.

— И защо трябва да ви вярвам?

— Убийството на толкова много хора, пък били те и неверници, е грях пред Божието лице.

— Освен това — каза Райън — сигурно знаете как ще реагираме на подобно нещо.

— Обвинявате ме, че искам да го извърша ли?

— Вие редовно ни обвинявате точно в това. Но в този случай грешката е ваша.

— Вие ме мразите.

— Не ви обичам — призна си с готовност Райън. — Вие сте враг на страната ми. Подкрепяли сте хора, които са убивали мои съграждани. Изпитвали удоволствие от смъртта на напълно непознати хора.

— А вие сте попречили на президента си да ме убие.

— Грешите. Попречих на президента да унищожи града.

— Защо?

— Ако наистина сте Божи човек, не можете да задавате подобни въпроси.

— Вие сте неверник!

— Лъжете се. Аз също както вас вярвам, но по друг начин. Нима сме толкова различни? Принц Али не мисли така. Нима мирът между нас толкова много ви плаши? Или може би се страхувате повече от благодарността, отколкото от омразата? Но както и да е. Вие поискахте отговор и аз ще ви го дам. Помолиха ме да стана съучастник в убийството на невинни хора. Но аз мога да нося толкова тежък товар. Затова постъпих по този начин. Не мога да причиня смъртта и на тези, които би трябвало да считам за неверници. Нима ви е толкова трудно да го разберете?

Принц Али каза нещо, което не преведе. Вероятно бе строфа от Корана. Звучеше поетично. Но каквото и да беше, Даряеи кимна и проговори за последен път:

— Ще си помисля върху това. Довиждане.

 

 

Дърлинг за пръв път седна на стола. Арнолд ван Дам се настани срещу него.

— Добре се справи.

— Нима можехме да направим нещо друго?

— Предполагам, че не. Значи е днес, така ли?

— Да.

— Райън ли се зае с това? — попита Дърлинг, докато преглеждаше купчината с листи.

— Да, решихме, че така е най-добре.

— Когато се прибере, искам да го видя.

— Той подаде оставка. Не знаехте ли? От днес вече не е на работа — каза ван Дам.

— По дяволите!

— Вече е вън от играта — потвърди Арни.

— Преди да си тръгне, му кажи, че го искам в кабинета си.

— Да, господин президент.

 

 

Екзекуциите бяха насрочени за неделя по обяд — точно шест дни след избухването на бомбата. Хората се събраха и Гусн и Куати бяха изведени на пазарния площад. Дадоха им време за молитва. Джак за пръв път присъстваше на подобно нещо. Мъри стоеше с каменно изражение. Кларк и Чавес заедно с другите хора от охраната гледаха главно тълпата.

— Всичко изглежда толкова абсурдно — каза Райън, когато процедурата започна.

— Не е. Светът ще си вземе поука от това — каза тържествено принц Али. — Мнозина ще запомнят този урок. Това е раздаване на правосъдие.

— Какъв урок само!

Райън се извърна да погледне хората около себе си. Имаше време за размисъл, но така и не бе измислил нищо. Беше свършил работата си, но нима имаше някакво значение?

— Смъртта на шестдесет хиляди човека, които въобще не трябваше да умират, сложи край на войните, които не трябваше да се водят. Така ли се прави историята, Али?

— Хората са смъртни, Джак. Инш Аллах, никога вече няма да умират в такова голямо количество. Но ти го спря. Ти предотврати нещо много по-лошо. Това, което направи, приятелю… Бог да те благослови.

— Аз щях да потвърдя заповедта — каза Ави, смутен от откровението си. — И след това? Сигурно щях да си пръсна черепа? Кой може да каже? Но и едно съм сигурен — нямаше да имам куража да се противопоставя.

— Нито пък аз — обади се Головко.

Райън замълча и обърна поглед към площада. Беше изпуснал първата екзекуция, но това нямаше значение.

Въпреки че Куати знаеше какво го чака, той не бе подготвен. Както е с повечето неща в живота, и тук се намесиха рефлексите. Един войник го бодна с меча си колкото да пробие кожата му. Внезапно гърбът на Куати се вдърви, а вратът му се изпъна в неконтролируема конвулсия. Капитанът от специалните части на Саудитска Арабия вече движеше меча си. След момент Джак разбра, че човекът има богат опит, защото главата бе отсечена с един удар. Движението бе плавно и мощно, досущ като на балетист. Главата на Куати отскочи на около метър. Трупът се свлече на земята и кръвта шурна от прекъснатите кръвоносни съдове. Ръцете и краката изпънаха въжетата, но и това бе рефлекс. Кръвта се стичаше на тласъци, които все още работещото сърце изпращаше, за да задържи изчезналия живот. Най-накрая кръвта също спря и Куати се превърна в две разединени части и мокро петно на паважа. Капитанът избърса меча си в нещо, приличащо на коприна, прибра го в златната ножница и мина по пътеката, която му отвори тълпата.

Хората не викаха. Всъщност не се чуваше никакъв шум. Може би се разнесе само една колективна въздишка и по-ревностните богомолци промърмориха по някоя молитва. Но за чии души се бяха молили, знаеха само те и Бог. Изведнъж хората от предните редици започнаха да се разотиват. Тези, които не бяха успели да видят екзекуцията, се приближиха към оградата, но се задържаха там за малко. След определеното време частите на телата щяха да бъдат прибрани и погребани според ритуалите на религията, която бяха изповядвали.

Джак не знаеше какви чувства трябва да изпитва. Беше виждал достатъчно много смърт. Но тези смърти въобще не трогнаха сърцето му и той не искаше да мисли за тях.

— Попита ме как се прани историята, Джак — каза Али. — Току-що видя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти знаеш най-добре — намеси се Головко.

„Хората, които започнаха войната или поне се опитаха да го направят, бяха екзекутирани на пазарния площад като престъпници — помисли си как. — Добър прецедент.“

— Може би сте прави. Може би хората наистина ще се замислят, преди отново да направят нещо подобно. — „Време е вече тези идеи да си проправят път.“

— В страните ни — каза принц Али — мечът е символ на правосъдието… Вероятно е анахронизъм от времето, когато мъжете са постъпвали по мъжки. Но мечът все още се използва.

— Поне със сигурност е точен — забеляза Головко.

— Значи, Джак, ти напълно се отказа от държавната служба? — попита след малко Али.

Райън извърна глава от площада, както бяха направили и всички други.

— Да, ваше височество.

— И тези глупави „етични“ закони вече не са в сила за теб. Добре.

Офицерът от специалните части се появи като по поръчка. Той така отдаде чест на принц Али, че сигурно и самият Киплинг щеше да остане впечатлен. После дойде ред на ятагана. Изработената от злато ножница бе инкрустирана със скъпоценни камъни. Дръжката бе направена от злато и слонова кост и по нея личаха местата, където поколения силни мъже я бяха хващали. Всичко в меча говореше, че той е бил оръжие на крале.

— Този меч е на триста години — каза Али и се обърна към Джак. — Прадедите ми са го носили както в мир, така и във война. Дори си има име. На английски може би ще звучи като „Вечерен бриз“, но всъщност значи много повече от това. Бихме искали да ви го подарим, доктор Райън, за да ви напомня за мъртвите и за живите, които не умряха заради вас. Той е убивал много пъти. Негово величество кралят смята, че е убивал достатъчно.

Райън пое ятагана от ръката на принца. Златната ножница бе поиздраскана от вековете на битки и пясъчни бури, но все още блестеше. Джак изтегли острието наполовина и видя, че е гладко като огледало. Виждаха се дори и малките вдлъбнатини от чука на оръжейния майстор, който бе оформил стоманата в ефективно и страшно оръжие. „Какво двуличие — помисли си Райън и неволно се усмихна. — Нещо толкова красиво е предназначено да убива. Каква ирония. И все пак…“

Той щеше да задържи меча, да го окачи на видно място, да го вади от време на време и да си припомня какво бяха направили заедно.

— Казвате, че е убивал достатъчно? — попита Джак и прибра меча обратно в ножницата му. — Да, ваше височество. Това важи за всички ни.