Том Кланси
Всички страхове (6)

4.
ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ

Райън бе леко смутен от факта, че американската военновъздушна база „Рамщайн“ е разположена в една германска долина. Според него летищата трябваше да се строят в огромни равнини. Знаеше, че в края на краищата това нямаше чак такова значение, но просто бе свикнал да вижда нещата така. В базата бе разположено цяло крило изтребители бомбардировачи F-16. Всеки от тях бе скрит в собствен хангар, устойчив на бомби и обграден от дървета. Манията на немците да обграждат всичко със зеленина би впечатлила и най-върлия американски природозащитник. Базата идеално съвместяваше желанията на еколозите и военните изисквания. Откриването на хангарите от въздуха бе почти невъзможно. Още повече че дори по покривите на някои от тях имаше засадени дървета. С една дума, камуфлажът бе издържан както в естетическо, така и във военно отношение. Базата разполагаше и с няколко големи самолета, включително „Боинг 707“ с надпис „Съединени американски щати“. Той наподобяваше личния самолет на американския президент и обслужваше нуждите на командващия американските военновъздушни сили в Европа. Хората в базата наричаха боинга „Мис Пиги“. Райън не можа да сдържи усмивката си. Базата приютяваше около седемдесет изтребителя бомбардировачи, чиято цел бе унищожаване на съветските войски, изтеглящи се в момента от Германия. Издържаното дори от екологична гледна точка съоръжение бе дом и за самолет, наречен „Мис Пиги“. Светът наистина бе полудял.

От друга страна, пътуването с военновъздушните сили гарантираше изключително гостоприемство и грижи, полагащи се само на специалните пътници. В този случай гостоприемството бе оказано от чудесния хотел „Канън“. Началникът на базата, който бе полковник, посрещна самолета на Райън VC-20B „Гълфстрийм“. После отведе Джак до стаята и му показа барчето, пълно догоре с изискани питиета. Те щяха да му помогнат да се справи с умората от полета и да спи поне девет часа. Това напълно го устройваше, тъй като телевизорът в стаята хващаше само един канал. Когато се събуди в сутринта, вече почти се бе приспособил към новия часови пояс. Стомахът му имаше нужда от храна и Джак с облекчение си помисли, че е преодолял още един стрес от пътуването със самолет. Или поне се надяваше да е така.

Джак нямаше настроение за сутрешен крос. Не и днес. Всъщност добре знаеше, че не може да пробяга половин миля дори с пистолет, опрян в тила му. Така че предпочете да върви бързо. Скоро започнаха да го настигат и задминават разни маниаци на тема сутрешни упражнения. Повечето от тях вероятно бяха пилоти — имаха чудесни фигури. Утринната мъгла висеше по клоните на дърветата, засадени почти до пътя. Времето бе доста по-хладно от това във Вашингтон. На всеки няколко минути въздухът се разцепваше от грохота на реактивните двигатели — „звукът на свободата“. Този звук бе осезаемият символ на армията, гарантирала мира в Европа повече от четиридесет години. Но немците сякаш вече нямаха нужда от нея. Отношението им се променяше в крак с времето. Американската сила бе постигала целта си и — поне що се отнасяше до германците — вече бе излишна. Двете Германии се бяха обединили. Оградите и наблюдателниците вече не съществуваха. Нямаше ги и минните полета. Разораната бразда, оцеляла повече от две поколения, за да издава стъпките на нарушителите, вече бе засадена с трева и цветя. Обектите в източната част, които преди бяха снимани от спътници и за които западните специални служби плащаха с пари и кръв, сега бяха свободни за достъп. Всеки ден ги посещаваха хиляди туристи с фотоапарати в ръце. Между тях имаше и офицери от разузнаването, които все още не можеха да преживеят шока от промените, дошли като пролетен вятър. „Знаех си, че съм прав за това място“ — си мислеха някои. Или пък: „Как сме могли да имаме толкова погрешни представи.“

Райън поклати глава. „Удивително“ бе твърде слаба дума, за да се опише станалото. Въпросът за двете Германии бе в основата на конфликта Изток-Запад още преди раждането на Джак. Той сякаш бе от аксиомите в световната политика. През годините за него бяха изписани толкова книги, толкова секретни бланки, толкова бюлетини с новини, че стигаха да се напълни целият Пентагон с хартия. Всички усилия, всички детайли, всички спорове вече бяха в миналото. И скоро никой нямаше да си спомня за тях. Дори и историците щяха да страдат от липса на време, за да прочетат всички материали, смятани някога за важни. И не само за важни, а за съдбовни, за струващи си проливането на човешка кръв. Всички те сега бяха просто гигантски паметник на Втората световна война. Както впрочем и тази база. Именно оттук трябваше да излети авиацията, имаща за цел да почисти небето от руски самолети и да спре съветската атака. А сега съоръжението се бе превърнало в скъпа отживелица, чиито жилищни помещения скоро щяха да приютят немски семейства. Райън се зачуди какво ли щеше да стане с хангарите като например онзи там… Може би щяха да послужат за изби. Тук правеха хубаво вино.

— Стой!

Райън замръзна на мястото си и обърна глава, за да види откъде идваше заповедта. Зад него стоеше полицай от охраната на базата — жена! „Всъщност момиче“ — каза си Райън, въпреки че карабината й М-16 явно бе безразлична към красивото лице.

— Да не би да съм сбъркал нещо?

— Документите ви, моля.

Освен че бе хубава, младата дама действаше доста професионално. Пък и имаше подкрепление, скрито зад дърветата. Райън й подаде служебната си карта.

— Не съм виждала подобни карти, сър.

— Пристигнах снощи с VC-20. Отседнал съм в хотела, стая сто и девет. Можете да се обадите в кабинета на полковник Паркър.

— В повишена готовност сме, сър — отвърна тя и извади радиото си.

— Просто изпълнете задълженията си, госпожице… простете, сержант Уилсън. Самолетът ми отлита чак в десет.

Джак се облегна на едно дърво и протегна ръце. Утрото бе твърде хубаво, за да го разваля с нещо, пък било то и с двама въоръжени полицаи, които не знаеха кой, по дяволите, е.

— Прието — изключи радиото си сержант Бети Уилсън. — Полковникът ви търси, сър.

— На връщане трябва да завия наляво при „Бъргър Кинг“, така ли?

— Точно така, сър. — Тя му върна картата с усмивка.

— Благодаря, сержант. Съжалявам за безпокойството.

— Искате ли да ви откарам, сър? Полковникът чака.

— Не, предпочитам да повървя. Пък и той ще потърпи, защото е подранил.

Райън се отдалечи от сержанта, а тя се зачуди колко ли важен трябва да е човекът, който кара командира на базата да го чака на стъпалата на „Канън“? Разстоянието му отне десет минути, но чувството на Райън за ориентация не го бе напуснало въпреки непознатата обстановка и шестчасовата разлика във времето.

— Добро утро — поздрави Райън.

— Организирах малка закуска с представители на командването на ВВС на САЩ в Европа. Искаме да чуем мнението ви за положението тук.

— Чудесно — засмя се Райън. — За мен пък ще бъде интересно да чуя вашето.

Джак се качи в стаята да се преоблече. „Какво ли ги кара да мислят, че знам повече от тях?“ Когато се качи на самолета си, вече знаеше четири нови неща. Съветските части, изтеглящи се от Източна Германия, не бяха много радостни, че в родината им няма място за тях. От друга страна, източногерманските им колеги не бяха по-щастливи от факта, че ги съкращават. Във Вашингтон не знаеха за размерите на това недоволство. Уволнените офицери вероятно имаха съмишленици в редовете на разформированата вече Щази. И най-накрая, въпреки че в и Източна Германия бяха заловени около дузина членове на фракция „Червена армия“, поне още толкова бяха избягали от ръцете на Бундескриминаламт — немската федерална полиция. „Това обяснява защо в Рамщайн се грижат толкова много за сигурността си“ — каза си Джак.

VC-20B се отлепи от пистата точно в десет сутринта и пое курс на юг. „Тези нещастници терористите — помисли си Джак — посвещават живота, енергията и интелекта си на кауза, която изчезва по-бързо от дърветата под мен.“ Приличаха на сираци. Вече нямаха и приятели. По-рано се криеха в Чехословакия и Германската демократична република, без дори да подозират каква съдба ще сполети комунистическите страни. Къде щяха да се скрият сега? В Русия? Нямаше начин. В Полша? Това беше смешно. „Светът се промени под краката им и се готви за нова промяна — мислеше си замечтано Райън. — И други техни приятелчета ще бъдат изненадани. Може би — поправи се той. — Може би…“

 

 

— Здравейте, Сергей Николаевич — бе поздравил Райън човека, влязъл в кабинета му преди седмица.

— Привет, Джак — каза руснакът, протягайки ръка.

Райън си спомни последния път, когато бяха толкова близко — по време на бягството му от московското летище Шереметиево. Тогава Головко държеше в ръката си пистолет. Денят не бе добър и за двама им, но както винаги нещата се бяха наредили невероятно добре. За предотвратяването — макар и не пълно — на най-голямото предателство в съветската история Головко бе станал първи заместник-председател на Комитета за държавна сигурност. Бе успял. Нямаше да достигне толкова високо, ако професионалните му умения — макар и не перфектни — не бяха направили впечатление на техния президент. Оттогава кариерата му бе тръгнала с бързи темпове. Бодигардът му бе останал в стаята на Нанси заедно с Джон Кларк, докато Райън покани Головко в кабинета си.

— Не съм впечатлен — каза Головко и огледа неодобрително шпаклованите с гипс и боядисани стени.

Райън бе успял веднъж да боядиса стените с латекс от правителствения склад. До закачалката бе окачена не непременно задължителната снимка на президента Фаулър.

— Но за сметка на това имам по-хубав изглед от вас, Сергей Николаевич. Кажете, статуята на железния Феликс все още ли стои на площада?

— Да — усмихна се Головко. — Разбрах, че директорът ви е извън града.

— Президентът е решил, че се нуждае от съвет.

— По какъв въпрос? — попита Головко с дяволита усмивка.

— Проклет да съм, ако знам — засмя се Райън. „По много въпроси“, не добави той.

— Трудно е, нали? И за двама ни.

Новият шеф на КГБ също не бе професионалист. Всъщност това бе в реда на нещата. Преди шефът на зловещата агенция се назначаваше от партията. След като и партията стана част от историята, Нармонов реши да даде поста на един компютърен специалист. Предполагаше се, че той ще влее свежи идеи в съветската шпионска агенция. Те трябваше да я направят по-ефективна. Райън знаеше, че сега Головко има на бюрото си компютър IBM.

— Сергей, винаги съм казвал, че ако светът бе разумно творение, нямаше да се занимавам с тази работа. Виж какво става сега. Искаш ли кафе?

— Благодаря, Джак. — След малко той похвали качеството на напитката.

— Нанси ми го доставя всяка сутрин. И така, какво мога да направя за теб?

— Често съм чувал този въпрос, но никога в такава обстановка — засмя се гръмогласно гостът на Райън. — Господи, Джак, не ти ли се струва, че живеем в някакъв нереален сън?

— Не може да бъде. Онзи ден, докато се бръснех, се порязах и въпреки това не се събудих.

Головко измърмори нещо на руски. Джак не успя да долови думите, но знаеше, че преводачите му ще го сторят при прослушването на лентите със записа.

— Моята задача е да докладвам пред парламента за действията ни. Директорът ти беше достатъчно любезен, за да не откаже на молбата ми за съвет.

Райън не можа да се сдържи:

— Това не е проблем, Сергей Николаевич. Можеш да ми довериш всичката си информация. С удоволствие ще ти кажа как да я представиш пред парламента си.

Головко влезе в тона:

— Благодаря ти, но председателят сигурно няма да разбере мотивите ми.

Двамата оставиха шегите настрана и се заловиха за работа.

— Искаме услуга за услуга — започна дуелът.

— Което ще рече?

— Информация за терористите, които подкрепяхте преди.

— Не можем да ви я дадем — отвърна кратко Головко.

— Разбира се, че можете.

Руснакът започна да отстъпва.

— Едно разузнаване не може да предава съюзниците си и да продължава да функционира.

— Така ли? Защо не кажеш това на Кастро, когато го видиш следващия път? — предложи Райън.

— Ставаш все по-добър, Джак.

— Благодаря, Сергей. Правителството ни е изключително доволно от последното изказване на вашия президент по въпросите на тероризма. По дяволите, аз лично много харесвам този човек. Ти знаеш това. Ние променяме света, човече. Защо да не оправим още няколко каши? Ти никога не си одобрявал подкрепата, която вашето правителство оказваше на онези негодници.

— И какво те кара да мислиш така? — попита първият заместник-председател.

— Сергей, ти си професионален разузнавач. Няма начин да одобряваш действията на разюздани престъпници. Аз мисля по същия начин, но при мен нещата стоят на лична основа.

Райън се облегна. Погледът му бе застрашителен. Никога нямаше да забрави Шон Милър и останалите членове на Армията за освобождение на Ълстър, които бяха предприели два организирани опита да убият него и семейството му. Само преди три седмици, след дългогодишни съдебни спорове, след три жалби до Върховния съд, след демонстрации и прошения до губернатора на Мериленд и президента на Съединените щати, Милър и приятелите му един по един бяха влезли в газовата камера в Балтимор. Половин час по-късно бяха изнесени мъртви оттам. „И нека Бог се смили над душите им — помисли си Джак. — Ако има достатъчно здрав стомах.“ Една глава от живота му бе затворена завинаги.

— А последният инцидент?

— Индианците ли? Те просто подкрепят думите ми. Тези „революционери“ се занимаваха с наркотрафик, за да изкарват пари. Те ще се обърнат към вас. Към хората, които финансирахте. Само след няколко години вие ще имате доста повече грижи с тях, отколкото някога сме имали ние.

И двамата знаеха, че Райън говори истината. Съветският съюз вече започваше сериозно да се безпокои от мрежата наркотрафиканти. Пазарната икономика напредваше с най-бързи темпове именно в престъпния свят. Проблемът касаеше както Райън, така и Головко.

— Какво ще кажеш?

Руснакът наклони глава.

— Трябва да го обсъдя с председателя. Той ще одобри.

— Помниш ли какво ти казах преди две години в Москва? Кому са нужни дипломатически преговори, когато има истински професионалисти за тази работа?

— Очаквах да ми цитираш Киплинг или нещо още по-поетично — забеляза сухо Головко. — И така, как се справяте с Конгреса си?

Джак цъкна с език.

— Кратката версия е: казваме им истината.

— Нима трябваше да прелетя единадесет хиляди километра, за да чуя това?

— Подбираш няколко човека в парламента, които знаят да си държат езика зад зъбите. Освен това другите трябва да ги смятат за изключително честни — което е по-трудната част. След това им казваш всичко. Разясняваш им правилата на полето…

— Правилата на полето?

— Термин от бейзбола, Сергей. Означава специалните правила, прилагащи се за определено игрално поле.

— А, да, полезен термин — каза Головко със светнал поглед.

— Всички трябва да са съгласни с правилата и никога да не ги нарушават.

Райън спря. Отново бе започнал да говори като учител, а това не бе честно спрямо седящия срещу него мъж. Головко бе професионалист.

Руснакът се намръщи. Ето я трудността: никога да не се нарушават правилата. Разузнаването не винаги бе толкова просто. А конспирацията бе в кръвта на всеки руснак.

— При нас системата работи — добави Райън.

„Наистина ли работи? — запита се той. — Сергей знае отговора… Знае и доста неща, за които аз си нямам представа. Може да ми каже например дали от Хълма^[1] изтича нещо, откакто Питър Хендерсън… Но знае също, че ние сме разкрили доста от операциите им въпреки руската мания за изключителна секретност.“ Съветският съюз дори го бе признал публично. Изтичането на агенти от КГБ през годината бе провалило някои от най-добре планираните операции срещу Америка и Запада. В Съветския съюз, както и в Щатите, секретността бе едновременно средство за предпазване от провал и ключ към успеха.

— В края на краищата всичко се свежда до доверие — каза Райън след Малко. — Хората във вашия парламент са патриоти. Ако не обичаха страната си, защо, по дяволите, щяха да се забъркват в цялата мръсотия на обществения живот? Същото е и тук.

— Заради властта — отвърна веднага Головко.

— Не. Не и умните. Не и онези, с които ще работиш. Разбира се, че ще се намерят няколко идиоти. Ние също ги имаме. Те все още не са застрашен от изчезване вид. Но винаги ще има такива, които знаят, че властта, идваща с държавната служба, е просто илюзия. Много по-важни от нея са задълженията. Не, Сергей, през повечето време ще работиш с хора не по-малко умни и честни от самия теб.

Головко се усмихна на комплимента. Като професионалист на професионалист. Значи преди минути не бе сгрешил. Райън ставаше все по-добър. Започна да мисли, че двамата с Джак всъщност вече не бяха врагове. Може би съперници, но не и врагове. Между тях имаше нещо повече от професионално уважение.

Райън погледна добродушно госта си и вътрешно се усмихна, че го е изненадал. Тайно се надяваше сред избраниците на Головко да бъде Олег Кирилович Кадишев, кодово име СПИНАКЪР^[2]. В медиите той бе познат като един от най-брилянтните политици от претенциозното законодателно тяло, опитващо се да изгради нова система. Репутацията му на интелигентен и разумен човек прикриваше факта, че от няколко години Олег Кирилович получаваше заплата и от ЦРУ. Той бе най-добрият от всички агенти, завербувани от Мери Пат Фоли. „Играта продължава“ — помисли си Райън. Правилата бяха други. Светът бе друг. Но играта продължаваше. „И сигурно винаги ще продължава“ — каза си с известно съжаление Джак. Но по дяволите, Америка шпионираше дори Израел. Това се наричаше „наглеждане на нещата“, никога „провеждане на операция“. В противен случай хората му в Конгреса веднага щяха да се раздрънкат. „О, Сергей, имаш още толкова много да учиш!“

Последва обяд. Райън заведа Головко в служебния ресторант и руснакът каза, че храната е по-добра, отколкото в КГБ. Това, разбира се, учуди Джак. Заместник-председателят разбра, че доста от висшите служители на ЦРУ искат да се срещнат с него. Шефовете на отдели и заместниците им чакаха на опашка, за да се ръкуват и да се снимат с него. Най-накрая последно обща снимка, след която Головко се отправи към колата си. Когато руснакът си замина, хората от научно-техническия отдел заедно с тези от охраната прегледаха всеки сантиметър от коридорите, по които бяха минали Головко и бодигардът му. След като не намериха нищо, те претърсиха още веднъж. И още веднъж. И накрая за последен път. Едва тогава решиха, че руснакът не се е възползвал от възможността да играе собствената си игра. Един от служителите на научно-техническия отдел с горчивина отбеляза, че вече просто не е същото.

 

 

Споменът за забележката накара Райън да се усмихне. Нещата се развиваха дяволски бързо. Той зае седалката си и стегна колана. VC-20 наближаваше Алпите и сигурно щеше да има въздушни дупки.

— Искате ли вестник, сър? — попита стюардесата.

Тя бе женена и бременна. Бременен сержант! Джак се почувства неудобно.

— Какво имате?

— „Интернешънъл Трибюн“.

— Чудесно!

Райън взе вестника и за малко не подскочи. Ето го, на първа страница. Някакъв тъпанар бе разпространил снимките. Головко, Райън и директорите на научно-техническия, оперативния, административния, архивния и разузнавателния отдел седнали на голяма маса. Разбира се, хората и заеманите от тях длъжности бяха известни, но…

— Снимката не е много добра, сър — забеляза с усмивка сержантката.

Райън не можа да скрие раздразнението си.

— Кога трябва да постъпите в родилното отделение, сержант?

— След пет месеца, сър.

— Е, поне ще родите детето си в доста по-добър свят от този, в който живяхме ние. Защо не седнете да си починете? Не съм достатъчно разкрепостен, за да позволя да ме обслужва бременна дама.

 

 

„Интернешънъл Хералд Трибюн“ е джойнт венчър^[3] от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Той бе най-сигурният път, по който американците в Европа можеха да следят резултатите от мачовете и развитието на клюките. Сега той уверено навлизаше в бившия Източен блок, за да обслужва американските бизнесмени и туристи, прииждащи към тези страни. Местното население също го купуваше, за да поддържа английския си и да следи по-отблизо събитията в Америка. Повече откогато и да било Щатите се превръщаха в очарование за хората, опитващи се да подражават на начина на живот, който ги бяха учили да мразят. Освен това вестникът се оказа най-доброто информационно средство за бившите комунистически страни. Скоро всички го купуваха, а американското ръководство продължаваше да разширява пазара си.

Един от редовните читатели бе Гюнтер Бок. Преди няколко месеца, предупреден от приятел, служил в бившата Щази, той доста набързо бе напуснал източната част на Германия. Сега живееше в София, България. Заедно с жена си Петра Бок бе участвал в бандата „Баадер-Майнхоф“ като групов командир. След разбиването й от западногерманската полиция двамата постъпиха във фракция „Червена армия“. Двата опита за арест от страна на Бундескриминаламт го бяха изплашили и през чешката граница Бок се прехвърли в ГДР. Там заживя тихо и спокойно. С нова самоличност, нови документи и редовна работа — всъщност въобще не ходеше там, но служебните списъци бяха in Ordnung^[4] — той мислеше, че е в безопасност. Нито Гюнтер, нито Петра бяха взели на сериозно народното вълнение, което свали правителството на Германската демократична република, но сметнаха, че ще могат да живеят и при новия режим. Пропуснаха да се съобразят и с нападението срещу щабквартирата на Щази. То завърши с унищожаването на милиони документи. Но много от материалите оцеляха. Между хората, нападнали сградата, имаше и агенти на Bundesnachrichtendienst — западногерманските специални служби, — които бяха в първите редици и знаеха кои точно стаи трябва де се разбият. Само след няколко дни членовете на Фракция „Червена армия“ започнаха да изчезват. В началото бе трудно да е установи. Телефонната мрежа на ГДР бе в отвратително състояние и човек трудно можеше да се свърже с някого. Освен това бившите им другари постоянно сменяха квартирите си поради съображенията за сигурност. Но когато поредното приятелско семейство не дойде на срещата им за вечеря, Гюнтер и Петра усетиха опасността. Твърде късно. Докато Бок непрекъснато кроеше планове как да напуснат страната, петима тежко въоръжени командоси от GSG-9 разбиха вратата на апартамента им в Източен Берлин. Завариха Петра Бок да кърми една от двете си дъщери близначки. Колкото и умилителна да бе тази сцена обаче, командосите не се разчувстваха. Те добре знаеха, че Петра Бок е убила трима западногермански граждани, единият от които по особено мъчителен начин. Сега тя се намираше в един от затворите със строг режим, където излежаваше доживотна присъда. А в Германия „доживотна“ значеше, че напускаш затвора в ковчег или въобще не го напускаш. Близначките бяха осиновени от един мюнхенски полицейски капитан и бездетната му жена.

На Гюнтер Бок му се струваше странно, че постоянно мисли за това. В крия на краищата той бе революционер. Бе заговорничил и убивал в името на своята кауза. Изглеждаше абсурдно, че арестуването на жена му и загубата на децата може да го вбеси… Но. Но близначките имаха очите и носа на Петра и постоянно му се усмихваха. Гюнтер знаеше, че няма да им говорят против него. Дори нямаше да им кажат кои са истинските им родители. Той се бе посветил на нещо много по-голямо и велико от простото човешко съществуване. Заедно с колегите си бяха взели добре обмислено решение да построят един по-справедлив свят за обикновените хора. И въпреки това… И въпреки това двамата с Петра също след дълго мислене решиха да имат деца. Те щяха да продължат делото им. Да бъдат следващото поколение Бок. Да берат плодовете от героичните усилия на родителите си. Гюнтер беше бесен, че това можеше да не се случи.

Но още по-лошо бе объркването му. Случило се просто бе невъзможно. Unmoglich. Unglaublich^[5]. Хората, обикновения Volk^[6] на ГДР се бе вдигнал като революционна вълна, захвърляйки почти съвършения социалистически живот, за да отиде в чудовищните експлоататорски ръце на империалистите. Бяха се оставили да ги привлекат уредите на „Блаупункт“ и колите на „Мерцедес“. И още какво? Гюнтер Бок наистина не разбираше. Въпреки вродената му интелигентност събитията просто отказваха да се свържат с разумно обяснение. Сънародниците му бяха експериментирали научния социализъм, за да установят, че той е нефункционален, че никога няма да проработи. Това вече бе твърде много за Бок, който посвети на марксизма толкова голяма част от живота си, че никога нямаше да може да го отхвърли. В крайна сметка без марксизма той бе просто престъпник и убиец. Единствено героичната революционна етика въздигаше действията му над делата на обикновен главорез. Но тази революционна етика се оказа отхвърлена от хората, избрани да вкусят плодовете й. Това бе невъзможно. Unmoglich.

Не беше честно, че толкова невъзможни неща се трупаха едно върху друго. Преди двадесетина минути Гюнтер си бе купил вестник от някакво павилионче на седем преки от блока му. Той го отвори и снимката на първа страница веднага привлече вниманието му. Такова бе и намерението на главния редактор.

„ЦРУ ПРИВЕТСТВА КГБ“ — гласеше заглавието.

— Was ist das denn fur Guatsch?^[7] — измърмори Гюнтер.

„Поредното забележително събитие в днешните паметни времена бе посещението на първия заместник-председател на КГБ в Централното разузнавателно управление. На състоялата се конференция са били обсъдени въпроси от взаимен интерес за двете най-големи разузнавателни империи в света… — започваше статията. — Достоверен източник потвърди, че най-новата област на сътрудничество между Изтока и Запада ще включва размяна на информация за засилващото се взаимодействие на международните терористи и наркотрафиканти. ЦРУ и КГБ ще работят заедно, за да…“

Бок остави вестника и се загледа през прозореца. Той добре знаеше какво е да си преследвано животно. Всички революционери го знаеха. Но двамата с Петра, както и всички техни приятели, бяха избрали именно този път. Целта бе ясна. Щяха да изпробват оръжието и умението си срещу това на враговете. Силите на светлината срещу силите на мрака. Разбира се, именно силите на светлината трябваше да се крият, но това бе друг въпрос. Рано или късно нещата щяха да се променят. Обикновените хора щяха да разберат истината и да се присъединят към революционерите. Но имаше един малък проблем. Обикновените хора като че ли бяха избрали друг път. И терористите по света бързо губеха тъмните места, в които силите на светлината можеха да се скрият.

Бе дошъл в България по две причини. Тя бе най-изостаналата страна от бившия Източен блок и промените тук се осъществяваха най-плавно. Всъщност макар и под други имена комунистите все още управляваха и страната бе политически безопасна или поне неутрална. Освен това в българските специални служби все още имаше доверени приятели. Някога разузнавателният апарат на България се състоеше от най-титулуваните убийци на КГБ, но сега ръцете им бяха станали твърде чисти за тази работа. „Доверени приятели“ — помисли се Гюнтер. Българите все още бяха под влияние на господарите си — сега партньори — КГБ и ако руснаците и ЦРУ вече работеха заедно… Сигурните скривалища ставаха с едно по-малко.

Гюнтер Бок би трябвало да потръпне от нарастващата опасност. Вместо това лицето му почервеня от гняв. Като революционер той често бе поддържал тезата, че всички сили в света са насочени срещу него. Но винаги тайно си мислеше, че думите му никога няма да бъдат верни. Все още имаше къде да се скрие и хора, на които да се довери. Но колко? Колко от верните му приятели щяха да се огънат пред световните промени? Руснаците бяха предали идеалите и световния социализъм. Немците. Поляците, чехите, унгарците, румънците. Кой ли щеше да бъде следващият?

Нима не разбираха? Всичко бе клопка. Някаква невероятна конспирация НА КОНТРАреволюционни сили. Лъжа. Отдръпваха се от нещо, което можеше да бъде — трябваше да бъде — идеалната обществена организация, изградена въз основата на свобода, дисциплинирана ефективност, честност и равенство. От…

Възможно ли е всичко да е лъжа? Ужасна грешка? Нима двамата с Петра бяха убивали експлоататорите напразно?

Но това нямаше значение, нали? Не и за Гюнтер Бок. Не сега. Скоро отново щяха да го подгонят. Още едно сигурно кътче щеше да се превърне в ловен резерват за враговете му. Ако българите предоставеха сведенията си на руснаците и ако руснаците реагираха достатъчно бързо, адресът и новата му самоличност може би вече пътуваха към Вашингтон. Оттам пътят до управлението на Бундеснахрихтендийнст бе кратък и само след седмица можеше да се озове в килия, близка до тази на Петра.

Петра с нейната кестенява коса и сини смеещи се очи. Толкова студени за жертвите й и толкова топли за приятелите. Тя бе толкова добра майка на Ерика и Урсула. И с тази задача, както и с всички други, се бе справила с лекота. А сега бе предадена от лъжливи приятели, затворена като животно и откъсната от децата си. Обичната му Петра — приятелка, любовница, съмишленик, съпруга. Откъсната от живота. И отново го караха да се отдалечи от нея. Трябваше да намери начин да промени нещата. Но първо трябваше да се махне оттук.

Бок захвърли вестника и почисти кухнята. Когато свърши, събра багажа си в една чанта и излезе от апартамента. Асансьорът отново бе повреден и той слезе пеша от четвъртия етаж. Когато излезе на улицата, хвана трамвай. Час и половина по-късно бе на летището. Имаше дипломатически паспорт. Всъщност той притежаваше шест такива, скрити грижливо под хастара на руския му куфар. И тъй като Гюнтер Бок бе предпазлив човек, три от тях представляваха дубликати на паспортите на действащи български дипломати. Външното министерство знаеше за съществуването им. Това му гарантираше достъп до най-добрия съюзник на международните терористи — въздушния транспорт. Още преди дванадесет по обяд самолетът му се отлепи от пистата и се отправи на юг.

 

 

Самолетът на Райън се приземи на едно военно летище край Рим малко преди 12,00 часа местно време. Само няколко минути преди това от Москва бе пристигнал друг VC-20B, принадлежащ на 89-о военновъздушно крило. Черната лимузина очакваше пътниците и от двата полета.

Заместник държавният секретар Скот Адлер посрещна Райън, който слизаше от самолета си, със скептична усмивка.

— Е? — попита Джак, надвиквайки шума.

— Потръгна.

— По дяволите — извика Райън и хвана ръцете на Адлер. — Колко още чудеса ще се случат тази година?

— Колко искаш?

Адлер бе професионален дипломат, който дължеше мястото си в Държавния департамент на Съветския съюз. Той говореше отлично руски, бе запознат с политиката им — както минала, така и настояща — и разбираше руснаците по-добре от когото и да е друг в правителството. Дори по-добре от самите руснаци.

— Знаеш ли кое е най-трудното в цялата работа?

— Да свикнеш да чуваш „да“ вместо „нет“ от човека срещу теб, така ли?

— Това разваля цялото удоволствие от преговорите. Когато и двете страни са разумни, дипломацията наистина става ужасна работа — изсмя се Адлер, докато колата потегляше.

— Е, поне ще преживеем нещо ново — забеляза Райън.

Той се обърна да изгледа самолета си, който се подготвяше за излитане. До края на пътуването двамата с Адлер щяха да бъдат заедно.

Придружавана от обичайния усилен ескорт, лимузината се отправи към центъра на Рим. „Червените бригади“, които преди няколко години бяха почти унищожени, отново развиваха дейност. Но дори и да не беше така, италианците винаги внимаваха при посещенията на чуждестранни знаменитости. На предната дясна седалка седеше някакъв мъж със сериозно изражение и „Берета“ в ръка. Пред тях и зад тях се движеха по две патрулиращи коли, а мотоциклетите бяха достатъчно за цяло състезание. Бързото напредване по античните римски улици накара Райън да съжалява, че е напуснал самолета. Явно всеки италиански шофьор имаше амбиция да стане пилот във „Формула“-1. Райън щеше да се чувства по-сигурен в обикновена кола, управлявана от Кларк по страничните пътища. В сегашното положение обаче охраната му изискваше известна церемониалност, без да се пренебрегва практичната й страна. Разбира се, имаше и още едно опасение…

— Май не сме много дискретни, а? — промърмори Джак към Адлер.

— Не се притеснявай. Всеки път, когато идвам тук, се повтаря едно и също. На теб да не би да ти е за пръв път?

— Да. Никога не съм идвал в Рим. Чудя се как съм успял да го пропусна. Заради историята и всичко друго.

Райън се обърна към колегата си. Мисълта, че прави история, не му бе хрумвала досега. Да не говорим за опасностите, които криеше.

— Моята работа е по-друга, Скот.

— Знаеш ли какво ще стане, ако планът се осъществи?

— Честно казано, никога не съм мислил.

— А трябва. Никога нито едно добро дело не остава невъзнаградено.

— Да не би да имаш предвид държавния секретар Талбът?

— Не, не него. Определено не шефа.

Райън вдигна глава, за да види как някакъв камион им прави път. Италианският офицер, който караше най-вдясно от групата мотори, не бе извъртял кормилото си и на милиметър.

— Аз не съм в играта заради облаги. Просто ми хрумна една идея. Това е всичко. А сега се опитвам да прокарам пътя за осъществяването й.

Адлер леко поклати глава, но не отговори. „Господи, как си могъл да се задържиш толкова дълго на държавна служба?“ — помисли си той.

Раираните костюми на швейцарската гвардия са измислени от Микеланджело. Също като червените туники на английските гвардейци, и те са отживелица от миналата ера, в която е имало смисъл войниците да носят ярки облекла. Днес униформите и на швейцарските, и на английските войници се пазят единствено като атракция за туристите. Старомодността им крие някакво очарование. Гвардейците на Ватикана са въоръжени с алебарди — ужасни брадви с дълга дръжка, замислени да свалят рицарите от конете им. Или пък да осакатяват самите коне, тъй като животните не са много добри войници. Войната винаги е била практично занимание. Веднъж паднал на земята, рицарят става безпомощен. Бронята му се отваря с не по-голямо усилие от черупката на стрида и с почти толкова угризения. „Хората смятат средновековните оръжия за романтични — помисли си Райън, — но в предназначението им няма нищо романтично.“ Пушките само надупчват човек, докато алебардите можеха да го разфасоват като пиле. Разбира се, и двете оръжия убиваха, но пушките поне правеха погребението по-достойно.

Швейцарските гвардейци бяха въоръжени и с пушки швейцарско производство. Правеха ги в концерна СИГ. Освен това не всички носеха ренесансови костюми. Атентатът срещу Йоан Павел II бе накарал отците да се погрижат за по-специално обучение на защитниците си. Те го получаваха съвсем дискретно, той като в противен случай репутацията на Ватикана щеше да пострада. Райън се зачуди каква ли бе политиката на Светия престол по отношение на използване на въоръжена сила. Дали началникът на гвардейците бе съгласен с наложените му правила от хора, които не одобряваха нито заплахите, нито пък решителните мерки, необходими за предотвратяването им. Но Джак знаеше, че войниците щяха да направят всичко възможно, ако се наложеше. Може би щеше да има караници и препирни, но не повече от нормалното в този бизнес.

Посрещна ги ирландски епископ на име Шеймъс О’Тул. Гъстата му червена коса съвсем не подхождаше на свещеническото облекло. Райън пръв излезе от лимузината и веднага се запита дали трябва да целуне пръстена на О’Тул или не? Не знаеше как да постъпи. Не бе виждал епископ от времето ни първото си причастие в Балтимор. А тогава беше в шести клас. О’Тул обаче бързо разреши проблема, като пое ръката на Райън в мечешки си лапи.

— На света има толкова много ирландци! — каза той с лъчезарна усмивка.

— Все някой трябва да поддържа реда, ваше преосвещенство.

— Правилно, правилно.

След това О’Тул насочи вниманието си към Адлер. Скот бе евреин и не възнамеряваше да целува ничий пръстен. — Ще ме последвате ли, господа?

Епископ О’Тул ги въведе в сграда, за чиято история спокойно можеха да се напишат три тома, към които да се прибави и албум с илюстрации за архитектурата и произведенията на изкуството в нея. Джак едва забеляза двата метални детектора, монтирани на третата врата. Те бяха толкова изкусно прикрити, че работата сигурно щеше да направи чест и на Леонардо да Винчи. Също като в Белия дом. Не всички швейцарски гвардейци носеха униформи. Някои от цивилните, сновящи из залите, бяха твърде млади и твърде стройни, за да са бюрократи. Общото впечатление на Джак бе, че се намира в нещо средно между стара художествена галерия и манастир. Свещениците носеха раса, а монахините — от тях също имаше доста — явно не одобряваха полуцивилното облекло, възприето от американските им посестрими. Райън и Адлер бяха оставени да почакат в някаква стая. Но това едва ли имаше за цел да ги притесни. По-скоро им даваше възможност да се полюбуват на прекрасната обстановка. На отсрещната стена висеше една мадона на Тициан и Джак не пропусна да я огледа добре, докато епископ О’Тул обявяваше пристигането им.

— Господи, чудя се дали въобще е нарисувал малка картина — промърмори Райън, а Адлер цъкна с език.

— Знаел е как да хване мига и да запечата лицето и погледа, нали? Готов ли си?

— Да — отвърна Джак. Чувстваше се странно уверен в себе си.

— Господа! — каза О’Тул, докато отваряше вратата. — Ще ме последвате ли оттук, моля?

Прекосиха още една подобна стая. В нея имаше две празни секретарски бюра и врата, висока поне четири метра.

Кабинетът на кардинал Джовани Д’Антонио в Щатите сигурно щеше да бъде използван за бална зала. Таванът бе изрисуван с фрески, а стените — облицовани със синя коприна. Върху дъските по пода се простираха няколко килима, с всеки от които можеше да се покрие средно голяма гостна. Най-нова изглеждаше мебелировката. Сигурно не бе на повече от двеста години. Брокатените възглавнички чудесно допълваха позлатените резбовани крака на столовете. Голям сребърен сервиз сочеше мястото, където Райън и Адлер трябваше да седнат.

Кардиналът стана иззад бюрото си и се приближи с царствената усмивка на коронована особа, посрещаща любимия си министър. Д’Антонио бе нисък на ръст. Личеше, че се храни добре, защото можеше да мине поне без двадесет от килограмите си. Въздухът в стаята издаваше, че е пушач — навик, от който отдавна трябваше да се е отказал, тъй като наближаваше седемдесетте. Старото му топчесто лице бе озарено от благородство. Син на сицилиански рибар, Д’Антонио имаше лукави очи, предполагащи тежък характер. Явно петдесетте години църковен живот не бяха успели да го променят напълно. Райън знаеше произхода му и лесно можеше да си представи как преди много години кардиналът е теглил мрежите от лодката на баща си. Непосредствеността е доста полезно качество за един дипломат, какъвто всъщност бе Д’Антонио, независимо от призванието си. Кардиналът, както и повечето му колеги във Ватикана, бе полиглот. Въпреки че невъзможността да разполага с ВОЙНИЦИ пречеше на усилията му да промени света, тридесетте години в занаята го бяха направили доста умел. Паралелът му в разузнаването би бил влиятелен агент, уважаван навсякъде и склонен да изслуша всяко мнение, различно от неговото. Разбира се, той поздрави първо Адлер.

— Толкова е хубаво, че се срещаме отново, Скот.

— За мен е удоволствие, ваше високопреосвещенство.

— Добре дошли, доктор Райън. Доста сме слушали за вас.

— Благодаря ви, ваше високопреосвещенство.

— Моля, заповядайте — покани ги Д’Антонио на една кушетка. Тя бе толкова красива, че Райън просто се страхуваше да се отпусне на нея. — Кафе?

— Да, благодаря ви — отвърна Адлер вместо двамата.

Епископ О’Тул наля кафето и седна да записва.

— Благодаря ви, че ни приехте въпреки краткото предизвестие — започна Скот.

— Глупости.

Райън изумено изгледа инструмента за подрязване на пури, който се появи от расото на кардинала. Приличаше на сребърен, но вероятно бе от неръждаема стомана. Д’Антонио грижливо обработи голямата кафява пура и запали със златна запалка. Не последва никакво извинение за пороците на плътта. Все едно че кардиналът дискретно бе свалил благородството си, за да не притеснява гостите. „По-вероятно е — помисли Райън — просто да работи по-добре с пура в ръка.“ Нали и Бисмарк е бил същият.

— Вече сте запознати в общи линии с плана ни — каза Адлер.

— Si. Трябва да кажа, че го намирам за твърде интересен. Знаете, разбира се, че преди известно време Светият отец предложи нещо подобно.

Райън вдигна поглед. Не бе чувал за това.

— Когато инициативата се появи за пръв път, писах статия за достойнствата и — обади се отново Адлер. — Слабостите произтичаха от невъзможността да се постигне пълна сигурност. Но войната в Залива промени положението. Надявам се, разбирате, че нашият план…

— Вашият план е напълно приемлив — прекъсна го с царствен жест Д’Антонио. — Нима може да бъде обратното?

— Точно това искахме да чуем, ваше високопреосвещенство — взе чашата си Адлер. — Имате ли някакви резерви?

— Ако между страните има добра воля, то ние ще бъдем в състояние да преодолеем различията. Ако между участниците се постигне пълно съгласие, то в такъв случай безрезервно ще приемем плана ви. Но трябва да гарантирате еднакво отношение за всички — проблеснаха старческите очи.

— Мисля, че е напълно възможно — отвърна сериозно Адлер.

— Аз съм на същото мнение. В противен случай излиза, че сме обикновени шарлатани. Какво мислят руснаците?

— Няма да ни пречат. Дори се надяваме открито да ни подкрепят. Във всеки случай с проблемите, които имат сега…

— Наистина. Могат само да спечелят от стабилността в региона, стабилността на пазара и международното сътрудничество.

„Удивително — помисли си Райън. — Удивително, колко бързо са се приспособили хората към промените в света. Сякаш са ги очаквали. Но не са. Нито един от тях. Ако само преди десет години някой бе изразил подобно предположение гласно, сигурно щяха да го тикнат в лудницата.“

— Точно така — съгласи се заместник държавният секретар и остави чашата на масата. — А сега по въпроса за разгласяването.

Последва нов царствен жест.

— Разбира се, ще поискаме да го направи Светият отец.

— Колко сте проницателен — забеляза Адлер.

— Въпреки възрастта си все още не съм напълно оглупял — отвърна кардиналът. — А журналистите?

— Предпочитаме да не знаят.

— За Ватикана това не е проблем, но при вас? Кой знае за инициативата?

— Малцина — намеси се за пръв път Райън. — Дотук добре.

— Но следващото ви посещение… — не довърши Д’Антонио, който не знаеше къде точно ще отидат, но не му бе трудно да се досети.

— Там може да има проблеми — отбеляза предпазливо Райън. — Ще видим.

— И аз, и Светият отец ще се молим за успеха на мисията ви.

— Може би този път молитвите ви ще бъдат чути — предположи Райън.

След петнадесет минути VC-20B отново излетя. Той се издигна и се насочи на юг през Италия към следващата си спирка.

— Господи, доста бързо приключихме — забеляза Джак, когато лампичката за предпазните колани изгасна.

Той обаче не откопча своя. Адлер запали цигара и издуха дима към прозореца на илюминатора.

— Джак, намираме се в една от онези ситуации, при които или действаш бързо, или се проваляш — усмихна се той. — Срещат се доста рядко, но все пак ги има.

Стюардът — този път бе мъж — подаде и на двамата копие от факсимилето, което току-що бе пристигнало.

— Какво? — намръщи се Райън. — Какво става?

 

 

Хората във Вашингтон често нямат време за вестници. Поне не за всичките. Вестник „Ди Ърли Бърд“ има задачата да помогне на държавните служители, като отразява по-важните неща в пресата. Сутрешните издания на всички големи американски вестници пристигат в окръг Колумбия със самолет. И още преди изгрев-слънце статиите, засягащи държавните операции по един или друг начин, вече са подбрани. След това материалите се изрязват, размножават се и се пускат по различните кабинети, чиито служители имат задачата да повтарят същата процедура и за шефовете си. Този процес е особено труден за Белия дом, където хората се интересуват от абсолютно всичко.

Доктор Елизабет Елиът бе специален помощник на президента по въпросите на националната сигурност. Тя бе пряко подчинена на доктор Чарлс Алден, който имаше същата титла, но без прилагателното „специален“. Тази сутрин Лиз, наричана още Е.Е., носеше моден ленен костюм. Последните модни тенденции повеляваха на бизнес дамата да се облича не по мъжки, а по женски маниер. Идеята бе, че по този начин и най-завеяните мъже ще могат да правят разлика между себе си и жените. Пък и нямаше смисъл от прикриване на истината. А истината бе, че доктор Елиът имаше доста привлекателна фигура и обичаше дрехите, подчертаващи този факт. Висока метър и седемдесет и два, с фино тяло, поддържано с изморителна работа и лоша храна, тя съвсем не бе възхитена, че е втора цигулка на Чарли Алден. Пък и Алден бе завършил Йейл. От своя страна Лиз до неотдавна преподаваше политология в Бенингтън и отказваше да се съгласи с факта, че Йейл е смятан за най-престижния университет. Който и да го твърдеше.

Програмата й в Белия дом бе значително по-лека от предишната. Особено пък сега в Отдела по национална сигурност. Президентът Фаулър съвсем не смяташе, че най-важното нещо сутрин е докладът на разузнаването. Ситуацията в света бе доста по-спокойна от тази при предшествениците му и основното внимание на президента заемаха вътрешните проблеми. А коментарите по въпроса можеха да се научат от сутрешните новини. Фаулър използваше това предимство, като гледаше две или повече програми наведнъж — странност, вбесявала жена му и все още учудваща помощниците му. Привичката на президента позволяваше на доктор Алден да идва на работа не по-рано от осем сутринта. След като изслушваше докладите на помощниците си, той отиваше да информира Фаулър към 9,30. Президентът не обичаше да се занимава със служителите на ЦРУ. Затова именно Е. Е. трябваше да пристига в шест, да преглежда пощата и куриерските съобщения, да ги сверява с дежурните офицери в ЦРУ (които също не харесваше) както и със съответните служители в отбраната и Държавния департамент. Освен това трябваше да прочете „Ди Ърли Бърд“ и да подбере статиите, интересуващи почитаемия доктор Чарли Алден.

„Сякаш съм някаква скапана, превъртяла секретарка“ — пенеше се Е. Е.

Тя смяташе Алден за човек на противоречията. Либерал, говорещ консервативно, женкар, защитаващ женските права, и внимателен мъж, който сигурно използваше съпругата си като домакинска прислужница. Че освен това се славеше като талантлив наблюдател, удивително способен пророк и автор на дузина книги — всичките дълбокомислени и проницателни, — нямаше значение. Той бе заел мястото, обещано й още докато Фаулър се намираше на светлинни години от Белия дом. Компромисът, поставил Алден в западното крило, а нея на партера, бе само едно от действията, които политиците използваха, за да нарушат обещанията си, без дори да се извинят. Вицепрезидентът поиска и получи своето — настани един от хората си в кабинета, предназначен за нея. А Е. Е. бе изритана в най-хубавата канцелария на партера. В замяна на това бъдещият вицепрезидент разгорещено се бе впуснал в предизборната кампания, накланяйки везните в полза на Фаулър. Именно той бе осигурил подкрепата на Калифорния, без която Робърт Дж. Фаулър все още щеше да бъде губернатор на Охайо. И така Елизабет получи тесничката канцелария на партера и започна да изпълнява ролята на секретарка и/или административен помощник на някакъв си възпитаник на Йейл. Той пък от своя страна веднъж месечно се появяваше по телевизията, за да си бъбри с хората от кабинета, докато тя стои в резервите.

Доктор Елизабет Елиът бе в обичайното си утринно настроение — мрачно. Че е така, можеше да свидетелства всеки служител от персонала на Белия дом. Тя излезе от канцеларията си и се гмурна в бъркотията по коридорите, за да си вземе чаша кафе. Силната напитка още повече развали настроението й. Тази мисъл я накара да се усмихне вътрешно. Тя не си правеше труда да раздава усмивки на охраната, покрай която минаваше всяка сутрин. В крайна сметка те бяха само ченгета, а те не са нещо, за което си струва да се напрягаш. Храната се сервираше от флотски стюарди. Единственото им добро качество бе, че са предимно емигранти и в голямата си част филипинци. В тяхно лице тя виждаше срамното наследство на американската колониална политика. Секретарките и другият помощен персонал не се подбираха с оглед политическите им пристрастия. В една или друга степен те бяха просто бюрократи. Важните хора в сградата си оставаха политиците. Е. Е. пазеше чара си единствено за тях. На свой ред хората от охраната не й отделяха повече внимание, отколкото се полага на кучето на президента, каквото той нямаше. И те, както и професионалистите, обслужващи Белия дом, се интересуваха единствено от изпълнението на задълженията си. Пристигането и заминаването на най-различни егота в човешки облик не ги интересуваха. Хората се сменяха, а професионалистите оставаха. Кастовата система на Белия дом има дълга история. Всяка от прослойките в нея смята другите за по-низши.

Елиът се върна в канцеларията си, остави кафето на бюрото и се протегна. За разлика от Бенингтън въртящият се стол бе удобен — както впрочем и всичко в Белия дом. Дългите седмици на ранни ставания и среднощна работа обаче си казваха думата и физическото напрежение се трупаше върху психическия тормоз. Тя си каза, че трябва да поднови упражненията. Поне да започне да се разхожда. Много от служителите използваха обедната почивка за това. По-енергичните дори бягаха. Някои от жените например не пропускаха шанса да се раздвижат с несемейните офицери от охраната. Явно късите прически и опростеното мислене, което вървеше в комплект с офицерската униформа, им допадаха. Но Е. Е. нямаше време за подобни волности и затова се протегна още веднъж, преди отново да седне на стола с тиха ругатня. Вместо да си остане директор на катедра в най-престижния женски колеж, тя се бе превърнала в секретарка на някакво си парвеню от Йейл. Но ругатните нямаше да помогнат и тя се залови за работа.

Вече бе прочела половината „Бърд“ с жълт флумастер в ръка. Обърна на нова страница. Статиите бяха подредени неравномерно. Тази глупава подредба я дразнеше още повече, защото Е. Е. имаше мания за ред. В началото на единадесета страница се мъдреше малка статия от „Хартфорд Коурант“. „БАЩИНСТВОТО НА АЛДЕН“ — гласеше заглавието. Ръката й замръзна във въздуха.

— Какво?

„Тази седмица в Ню Хейвън госпожица Марша Блум ще попълни документ, с който обявява за баща на дъщеря си професор Чарлс У. Алден. Бивш председател на историческата катедра в Йейл, в момента той изпълнява длъжността съветник по националната сигурност на президента Фаулър. Госпожица Блум, която е кандидат за докторска титла по руска история, твърди, че с професора я свързва двегодишна връзка. Тя възнамерява да съди Алден за издръжка…“

— Старият му похотлив пръч! — прошепна на себе си Елиът.

И това бе самата истина. Мисълта й дойде сякаш в момент на просветление. Сърдечните авантюри на Алден вече бяха станали обект на хумористичната рубрика в „Поуст“. Чарли преследваше поли, рокли и всякакво облекло, което бе в женски род.

„Марша Блум… Еврейка? Вероятно. Глупакът е задявал една от студентките си. Дори я е свалил. Интересно, защо ли просто не е направила аборт? Обзалагам се, че просто я е разкарал и тя е била толкова бясна, че…

О, за бога, днес трябва да лети за Саудитска Арабия…

Не можем да допуснем това…

Идиот такъв! Без никакво предупреждение. Не е говорил с никого. Не може да е говорил. В противен случай щях да чуя. Тези тайни обикновено траят толкова, колкото е необходимо, за да ги повториш в тоалетната. Ами ако самият той не е знаел? Дали тази Блум е сърдита на Чарли? — усмихна се злобно Е. Е. — Разбира се, че е.“

Елиът вдигна слушалката… и се замисли. Човек не можеше да се обади направо в спалнята на президента. Не и за каквото и да е. Особено пък ако има възможност да извлече полза от съобщението си.

От друга страна…

Какво ли щеше да каже вицепрезидентът? Все пак Алден бе от неговите хора. Но вицепрезидентът бе с вързани ръце. Нима не бе предупредил Чарли да внимава с жените? Да, още преди три месеца. Най-големият грях на един политик. Бяха го хванали. „Е, не с ръка в буркана със сладко — засмя се злорадо тя. — Да се заплесне по една от студентките си. Какъв тъпанар!“ И този човек съветваше президента как да води държавата. Елизабет едва не се разсмя с глас.

Положението трябваше да се овладее.

Феминистките щяха да надигнат глас. Въобще нямаше да се съобразяват с глупостта на тази Блум, която е пропуснала да предотврати нежеланата — дали? — бременност. Типично по феминистки. В края на краищата за какво БЯХА контрацептивите. Тя бе направила своя избор. Точка. За феминисткото общество случаят бе повече от ясен. Още един похотливец се бе възползвал от наивността на беззащитна жена. И той служеше на президент, обявил се за поддръжник на феминистките.

Привържениците на движението за премахване на аборта също щяха да реагират. Дори още по-остро. Напоследък кампанията им се увенча с успех, който до голяма степан бе необясним за Елизабет. Двама консервативни сенатори прокарваха законопроект, имащ за цел да принуди „незаконните бащи“ да издържат извънбрачните си деца. В крайна сметка тези неандерталци се бяха сетили, че ако премахнат аборта, някой ще трябва да се грижи за нежеланите деца. Морализаторската тълпа бе предприела сериозни действия, които вече засягаха и администрацията на Фаулър. За идиотите с радикални убеждения Алден щеше да бъде поредният безотговорен развратник. На всичко отгоре бял — още по-добре — и член на администрацията, която ненавиждаха.

Само за няколко минути Е. Е. прецени всички аспекти на положението. Стараеше се да бъде обективна и да погледне през очите на Алден. Какво можеше да направи? Да отрече бащинството? Кръвната проба щеше да докаже всичко. Пък и евентуален тест означаваше врява до бога. Алден нямаше да се съгласи на този вариант. Ако пък го признаеше… Е, ясно е, че не може да се ожени за момичето (в статията пишеше, че е само двадесет и четири годишна). Поемането на издръжката щеше да е признание за бащинство, т.е. сериозно нарушение на правилата на академичната общност. В края на краищата се предполагаше, че професорите не спят със студентките си. Фактът, че става точно обратното, бе без значение и Е. Е. го знаеше. Както и в политиката, важно бе нищо да не се разчува. Веселите анекдотчета, разменяни по обед в стола на факултета, веднъж достигнали пресата, се превръщаха в опозоряващи деяния.

„С Чарли е свършено, и то точно сега…“

Е. Е. набра номера на президентската спалня.

— Президентът, моля. Обажда се доктор Елиът.

Последва пауза, през която охраната питаше президента дали ще приеме обаждането. „Господи, дано не съм го хванала в клозета!“ Но вече бе твърде късно да се тревожи за това.

В другия край на линията ръката се махна от микрофона. Елиът чу шума от самобръсначката на президента и дрезгавия му глас:

— Какво има, Елизабет?

— Господин президент, имаме малък проблем. Мисля, че трябва веднага да го видите.

— Веднага?

— Да, сър. Това е потенциална опасност. Мисля, че ще имате нужда и от Арни.

— Не е предложението, което…

— Не, господин президент. Нещо друго. Не се шегувам. Има доста сериозна потенциална опасност.

— Добре, качи се след пет минути при мен. Предполагам, че ще можеш да почакаш, докато си измия зъбите? — Малко президентски хумор.

— Пет минути, сър.

Връзката прекъсна. Елиът бавно постави слушалката на мястото й. Пет минути. Трябваше й повече време. Тя грабна грима си от чекмеджето и се спусна към най-близката тоалетна. Бърз поглед в огледалото… Не, първо трябваше да се погрижи за сутрешното кафе. Стомахът й копнееше за таблетка против киселини. Тя я глътна и огледа косата и лицето си. Бяха добре. Може би малко руж по лицето…

Професор Елизабет Елиът с твърда крачка се върна в канцеларията си. Там се позабави още половин минута за последни приготовления, след което взе „Ди Ърли Бърд“ и се отправи към асансьора. Той вече я чакаше с отворена врата. Обслужваше го агент от охраната, който се усмихна на любезната кучка само защото си беше любезен по принцип. Дори и с хора като Е. Е.

— Накъде?

Доктор Елиът очарователно се усмихна.

— Издигаме се — каза тя на изненадания агент.