Том Кланси
Всички страхове (45)

43.
ОТМЪЩЕНИЕТО НА МОДРЕД

Дубинин почти нямаше избор. Веднага щом се увери, че американското торпедо е обезвредено, той излезе на антенна дълбочина и предаде съобщението си. Американският „Орион“ напуска сонарните си буйове около руската лодка, но не я атакува. Това затвърди предположението на капитана, че просто е извършил убийство. Веднага щом предаде съобщението си, Дубинин обърна подводницата и се насочи към мястото на експлозията. Всеки моряк би постъпил така.

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:

СЪС СЪЖАЛЕНИЕ ТРЯБВА ДА ВИ УВЕДОМЯ, ЧЕ СЛЕД КАТО Е БИЛА НАПАДНАТА, ЕДНА НАША ПОДВОДНИЦА Е АТАКУВАЛА АМЕРИКАНСКА И ВЕРОЯТНО Я Е ПОВРЕДИЛА. ТОВА Е СТАНАЛО ТОЧНО ПРЕДИ ДА ИЗДАМ ЗАПОВЕДИТЕ СИ. НЯМАМ ОПРАВДАНИЕ ЗА ТАЗИ ГРЕШКА. ОБЕЩАВАМ ВИ, ЧЕ ПО СЛУЧАЯ ЩЕ БЪДЕ ПРЕДПРИЕТО РАЗСЛЕДВАНЕ И АКО НАШИЯТ КАПИТАН Е ВИНОВЕН, ЩЕ БЪДЕ НАКАЗАН ЖЕСТОКО.

— Господин президент, мисля, че трябва да потвърдим информацията, да благодарим на руския президент и поне засега да оставим това настрана — отвърна Джак.

— Съгласен съм. Благодаря.

Линията отново прекъсна.

— Това беше моята лодка! — извика Росели.

— Така ли? — каза Райън. — Съжалявам. Всъщност аз също съм прекарал известно време в подводница заедно с Барт Манкузо. Познаваш ли го?

— Той е ескадрен командир в Бангор.

Райън се обърна.

— Оо? Не знаех. Съжалявам, капитане, но не можехме да постъпим по друг начин.

— Знам — каза тихо Росели. — Ако има късмет, екипажът може и да се измъкне…

 

 

Джексън вече почти бе свършил горивото и щеше да се връща. „Теодор Рузвелт“ се подготвяше за нова маневра, когато дойдоха новите заповеди. Бойната група незабавно увеличи скоростта си, за да се отдалечи от руската формация. За Джексън това в никакъв случай не приличаше на бягство. „Хоукай“ се обади да предупреди, че руският самолетоносач се обръща в западна посока. Може би искаха да застанат по вятъра, за да могат самолетите им да излетят. Макар и разделени, четирите самолета кръжаха над бойната група, която продължаваше в западна посока. Претърсващите им радари все още работеха, но ракетните вече бяха изключени. Това беше добър знак.

„Значи така — помисли си Джексън — завърши втората ми война. Ако това въобще беше война…“ Той започна да сваля самолета си и Санчес го последва. Мястото им щяха да заемат други четири F-14 просто за да наблюдават положението през следващите няколко часа.

Джексън кацна точно навреме, за да види спасителния хеликоптер, който се приземи пред него. Когато слезе в корабния лазарет, вече имаше трима човека. Той се отправи натам, за да види кои са и да разбере какво бе станало. След няколко минути знаеше, че няма да рисува нови победни флагове върху самолета си. Не и за това.

 

 

Обстановката в Берлин се успокои по-бързо и от най-оптимистичните прогнози. Колоната на Единадесети бронетанков полк, която отиваше на помощ, бе изминала само тридесет километра, когато заповедта за спиране я настигна. Войниците изтеглиха техниката встрани от магистралата и зачакаха. В самия Берлин американците първи получиха заповедта за оттегляне и се отдръпнаха в казармата си в западната част. Руснаците пуснаха напред пеши патрули да огледат положението, но тъй като нямаха заповед за атака, също останаха в напрегнато очакване. Двадесет минути след изтеглянето на американците връзката с Москва бе подновена и руските части също се върнаха на първоначалните си позиции. Впоследствие бяха открити труповете на три танкови екипажа и на полковия командир — всичките застреляни с малокалибрено оръжие. Но най-важното откритие направи един берлински полицай, който пръв се приближи до колата и камиона, разкъсани от двадесет и пет милиметровото оръдие на „Брадли“. Всички „руснаци“ бяха мъртви, но никой от тях не носеше документи. Полицаят веднага се обади за помощ, която пристигна незабавно. Две от лицата на убитите му се сториха познати, но не можеше да се сети откъде.

 

 

— Джак.

— Здрасти, Арни. Сядай.

— Какво стана, Джак?

Райън поклати глава. Чувстваше се като замаян. Разумът му казваше, че шестдесет ХИЛЯДИ човека са мъртви, но мисълта, че е спрял нещо десетократно по-лошо го опиваше.

— Все още не съм напълно сигурен, Арни. Но ти знаеш най-важното, нали?

— Гласът на президента е направо мъртвешки.

Райън изръмжа:

— Трябваше да го чуеш преди два часа. Той се панира, Арни.

— Толкова ли беше зле?

Джак кимна.

— Толкова. — Последва пауза. — Може би всеки на неговото място щеше да се панира, може би просто не е могъл да се справи, но това му е работата, човече.

— Знаеш ли, той веднъж ми каза, че е много благодарен на Рейгън и другите, които са направили промените и са премахнали възможността от нещо подобно.

— Виж, Арни, докато съществува това проклето оръжие, всичко е възможно.

— Да не би да се бориш за разоръжаване? — попита Ван Дам.

Райън вдигна поглед. Опиянението вече бе преминало.

— Отдавна съм изгубил илюзиите си. Искам просто да кажа, че щом съществува възможност, тя трябва да се обмисли. Той не го направи. Той въобще не обръщаше внимание на военните игри, които разигравахме. Беше абсолютно убеден, че нищо не може да се случи. Но се излъга, нали?

— А как се справи Лиз?

— Не ме питай. Шефът имаше нужда от добър съвет, но за съжаление не го получи от нея.

— А ти?

— Въобще не искаше да ме слуша и предполагам, че част от вината за това е и моя.

— Но вече всичко свърши.

— Да — кимна Джак.

— Райън, на телефона.

Джак пое слушалката.

— Слушам. Да, добре. Говори по-бавно.

Той слуша в продължение на няколко минути, като си водеше бележки.

— Благодаря, Джон.

— Какво беше това?

— Признание. Готов ли е хеликоптерът?

— Чака. Минете от другата страна — каза един от тайните агенти.

Хеликоптерът бе VH-60. Райън, Ван Дам и трима агенти се качиха и сложиха коланите си. Вертолетът излетя веднага. Небето се проясняваше и на запад вече се виждаха звезди, но вятърът все още пощипваше.

— Къде е вицепрезидентът? — попита Ван Дам.

— На „Нийкап“ — отвърна един от агентите. — Ще останат горе още шест часа, докато сме сигурни, че всичко е приключило.

Джак не чуваше нищо. Той бе сложил шумозаглушителните слушалки и просто гледаше през прозореца. Хеликоптерът разполагаше дори и с малко барче. Чудесно превозно средство.

 

 

— Искали са да започнат ядрена война? — попита Чавес.

— Така казват.

Кларк си изми ръцете. В крайна сметка всичко бе минало сравнително гладко. Джон бе счупил само четири от пръстите на Куати. Голямо значение имаше начинът, по който човек трябваше да постъпи, след като е счупил костта. Гусн — вече знаеха и неговото име — издържа малко повече, но и двата разказа бяха идентични.

— И аз го чух, но…

— Амбициозни копелдаци, нали?

Кларк сложи една торбичка с лед върху пръстите на Куати. Вече имаше необходимата информация, а в крайна сметка не бе садист. Най-разумното нещо бе веднага да изрита двамата терористи от самолета, но това не бе негова работа. Арабите бяха завързани за седалките. Кларк седна малко по-назад от тях, но така, че да може да ги наблюдава. Багажът им също бе тук. Кларк реши да го поогледа, защото и без това нямаше какво да прави.

 

 

— Здравей, Райън — каза президентът, без да става от стола си. — Здрасти, Арни.

— Лош ден. Боб.

— Много лош.

Президентът се бе състарил. В този случай клишето бе напълно уместно. Кожата му бе пожълтяла, а очите тънеха в дълбоки черни кладенци. Косата му стърчеше, въпреки че по принцип Фаулър полагаше големи грижи за външния си вид.

— Хванахте ли ги, Райън?

— Да, сър. Двама от оперативните ни офицери ги заловиха в Мексико Сити. Терористите се казват Исмаил Куати и Ибрахим Гусн. Вие знаете кой е Куати. Преследваме го от доста време. Той е участвал в престрелките в Бейрут, в два самолетни инцидента и в доста други неща, които са свързани предимно с Израел. Гусн е един от хората му и явно е професионален инженер. По някакъв начин са успели да произведат оръжието.

— А откъде са взели пари? — попита президентът.

— Ние… всъщност нашият човек доста се е поизпотил, докато измъкне това от тях, сър. Страхувам се, че дори е нарушил някои правила…

Очите на Фаулър се съживиха.

— Прощавам му, продължавай.

— Сър, казали са, че, ъъ, операцията им е била финансирана и подкрепяна от аятолах Махмуд Хаджи Даряеи.

— Иран — констатира президентът. Погледът му стана втренчен.

— Точно така. Както знаете, Иран не е много доволен от начина, по който се разреши кризата в Залива. Според нашите хора терористите са казали следното:

„Планът е бил в две части. Едната е поставянето на бомбата в Денвър, а другата — предизвикването на инцидента в Берлин. Помагал им е и един човек на име Гюнтер Бок. Той е бивш член на фракция «Червена армия». Жена му е арестувана миналата година от немската полиция и по-късно се е обесила в килията си. Целта, господин президент, е била да предизвикат размяна на ядрени удари между нас и Русия или поне да влошат отношенията ни и да променят обстановката в Залива. Това щяло да послужи на иранските цели или поне така е мислел Даряеи.“

— И откъде са взели оръжието?

— Твърдят, че е израелско или по-точно, че е било израелско — поправи се Райън. — Очевидно са го изгубили през 1973 година. Трябва да попитаме и израелците, но обяснението звучи смислено. Плутоният е от Савана Ривър и вероятно е част от изчезналия преди години материал. Открай време подозираме, че първото поколение израелско ядрено оръжие е произведено с наш материал.

Фаулър се изправи.

— Значи казваш, че убийството на сто хиляди американци не е било достатъчно за онзи скапан молла. Искал е да започне и ядрена война, така ли?

— Такава е информацията, сър.

— Къде е той?

— В интерес на истината, господин президент, ние разполагаме с доста информация за него. Както знаете, той подкрепя няколко терористични групи. Освен това беше най-гръмогласният противник на Ватиканското споразумение от ислямския свят. Но когато споразумението проработи, аятолахът изгуби част от престижа си. Даряеи живее в иранския град Кум. Политическата му формация започва да губи позиции и вече дори е имало покушение срещу живота му.

— Достоверна ли е историята на терористите?

— Да, господин президент.

— Мислиш ли, че Даряеи е способен на такова нещо?

— Да, сър, мисля. Да.

— Значи живее в Кум?

— Точно така. Градът има дълга религиозна история и е много важен за мюсюлманите шиити. Не знам точния брой на населението, но със сигурност е повече от сто хиляди.

— И къде точно живее в Кум?

— Точно тук е проблемът. Той постоянно се движи. Миналата година едва не го убиха и явно си е взел поука. Казват, че никога не спял две поредни вечери на едно и също място. Всъщност стои в един квартал на града, но положението му може да бъде определено с точност до два километра.

— Значи той е виновен за това.

— Така излиза, господин президент.

— Но можете да ми кажете дома му с точност до два километра.

— Да, сър.

Фаулър поразмисли, преди да проговори отново, но когато го направи, кръвта на Райън замръзна.

— Това е достатъчно.

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ:

ЗАЛОВИХМЕ ТЕРОРИСТИТЕ И РАЗБРАХМЕ ЦЕЛТА НА ПЛАНА ИМ…

— Нима е възможно?

— Да, мисля, че е възможно — отвърна Головко. — Даряеи е фанатик. Ненавижда американците.

— Значи тези варвари са се опитали да ни подтикнат…

— Нека американците сами се оправят — посъветва президента си Головко. — Те понесоха жестоки загуби.

— Знаеш ли какво ще поиска да направи?

— Да, другарю президент, също както и вие.

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:

ВЪПРЕКИ НЕПРОВЕРЕНИТЕ ОТ НАС ДОКАЗАТЕЛСТВА АЗ ЩЕ ПРИЕМА ПОСЛЕДНОТО ВИ СЪОБЩЕНИЕ ЗА ФАКТ. НИЕ СИ ИЗМИВАМЕ РЪЦЕТЕ. НИЕ НЯМА ДА ВЪЗРАЗИМ СРЕЩУ МЕРКИТЕ, КОИТО СМЯТАТЕ ЗА УМЕСТНО ДА ПРЕДПРИЕМЕТЕ СЕГА ИЛИ ЗА В БЪДЕЩЕ. ТЕЗИ НЕНОРМАЛНИЦИ СЕ ОПИТАХА ДА НИ УНИЩОЖАТ. ДА ВЪРВЯТ ПО ДЯВОЛИТЕ.

— За бога, Андрюшка — измърмори Райън. „Не можеше да го кажеш по-ясно от това.“

Президентът безмълвно прочете съобщението на монитора. Райън си мислеше, че Нармонов е успял да сдържи емоциите си, но сега промени мнението си. Фаулър седеше неподвижно в стола си и обхождаше помещението със спокоен поглед.

— Светът трябва да си вземе поука от това — каза Фаулър. — Искам да съм сигурен, че никой повече няма да опита подобно нещо.

Един телефон иззвъня.

— Господин президент, тук е ФБР, сър.

— Да?

— Господин президент, обажда се Мъри. Току-що получихме спешно съобщение от Бундескриминаламт — това е немската федерална полиция. Открили са тялото на Гюнтер Бок в Източен Берлин. Бил е облечен в униформа на руски армейски полковник. С него е имало още девет човека, облечени по същия начин. Единият като че ли е бивш полковник от Щази. Така че тази част от думите на Куати напълно се потвърждава, сър.

— Мъри, искам мнението ти за признанията им. Убеден ли си в тях?

— Сър, по принцип, когато понатиснем такива момчета, те пеят като канарчета. Това не е мафията и тук няма omerta^[1].

— Благодаря ви, господин Мъри — каза Фаулър и погледна към Райън. — Е?

— По всичко личи, че не са ни излъгали.

— Значи поне веднъж сме съгласни. — Фаулър натисна друг бутон. — Генерал Фремънт?

— Да, господин президент?

— За колко време можете да презаредите една ракета? Искам да нападна един ирански град.

— Какво?

— Заместник-директорът Райън ей сега ще ви обясни.

 

 

— Тези кучи синове! — каза Фремънт от името на всички.

— Да, генерале. Затова възнамерявам да накажа човека, който е виновен за това, и да го накажа така, че никой да не се осмели да опита отново Иранският лидер извърши враждебен акт срещу Съединените американски щати. Възнамерявам да му отвърна по същия начин. Искам да насочите една ракета към Кум. Колко време ще ви трябва?

— Поне десет минути, сър. Трябва да говоря с хората си. — Главнокомандващият САК изключи микрофона си. — За бога.

— Пит — каза началник-щабът му, — човекът е прав. Онова копеле едва не изтрепа нас и руснаците. И то за какво? Заради политическа печалба!

— Това не ми харесва.

— Трябва да презаредиш ракетата. Предлагам една „Минитмън“ III от Мино. Трите бойни глави ще си дойдат точно на мястото. Ще ми трябват десет минути.

Фремънт кимна.

 

 

— Господин президент, можете да почакате.

— Не, няма да чакам. Райън, ти знаеш какво направиха и защо го направиха. Това беше военно действие…

— Терористичен акт, сър.

— Тероризмът, подкрепян на държавно ниво, е равносилен на война. Ти лично си го писал още преди шест години.

Джак бе изненадан, че президентът е чел писанията. Сега го притискаха със собственото му оръжие.

— Вярно, че съм го писал, сър, но…

— Този „свят“ човек уби хиляди американци и се опита да накара нас и руснаците да убием още стотици милиони! И за малко не успя.

— Това също е вярно, сър, но…

Фаулър го прекъсна с властен жест и продължи да говори със спокойния тон на човек, който вече е взел решението си:

— Това беше военно действие. Смятам да отговоря по същия начин. Решението е взето. Аз съм главнокомандващ на въоръжените сили. Аз преценявам и действам така, че да гарантирам сигурността на Съединените щати. Аз решавам как ще действа армията ни. Този човек изби хиляди наши граждани с ядрено оръжие. Реших, че ще му отвърна по подобаващ начин. Това е мое конституционно право и задължение.

— Господин президент — намеси се Ван Дам, — американският народ…

Фаулър показа гнева си само за момент.

— Американският народ ще иска да действам. Но това не е единствената причина. Аз трябва да действам. Трябва да отвърна на този удар, за да съм сигурен, че никой няма да се осмели да го повтори!

— Моля ви, обмислете го добре, сър.

— Направил съм го, Арнолд.

Райън погледна Пит Конър и Хелън д’Агустино, които умело прикриваха емоциите си. Останалите хора в стаята одобряваха решението на Фаулър и Джак знаеше, че не е човекът, който може да му налее мозък в главата. Той погледна часовника и се зачуди какво ли ще последва.

— Господин президент, говори генерал Фремънт.

— Чувам ви, генерале.

— Сър, пренасочих една ракета „Минитмън“ III в Северна Дакота към целта, която ми заповядахте. Аз… сър, обмислихте ли добре хода си?

— Генерале, аз съм ви главнокомандващ. Готова ли е ракетата?

— Сър, изстрелването ще последва около минута след заповедта ви.

— Заповедта е дадена.

— Сър, това не е толкова просто. Трябва да установя самоличността ви. Вие бяхте информиран за процедурата.

Фаулър бръкна за портфейла си и извади пластмасова картичка, която приличаше на кредитна. Върху нея се виждаха изписани десет различни осемцифрени групи. Само Фаулър знаеше коя трябва да прочете.

— Три-три-шест-нула-четири-две-нула-девет.

— Сър, потвърждавам самоличността ви. Сега заповедта трябва да бъде потвърдена.

— Какво?

— Сър, процедурата изисква участието на двама души. В случай на противникова атака този втори човек мога да бъда и аз. Но тъй като имаме друга хипотеза, това трябва да бъде направено от някой, включен в списъка пред мен.

— Шефът на канцеларията.

— Не, сър. Правилото е, че в списъка са включени само изборни служители, одобрени от Конгреса, т.е. от Сената.

— Аз съм в списъка — каза Джак.

— Това доктор Райън ли е?

— Точно така, генерале.

— Господин заместник-директор Райън, говори главнокомандващият САК — започна Фремънт с глас, имитиращ механичния тон, с който се издават заповедите в стратегическата авиация. — Сър, получих заповед за изстрелване на ядрена ракета. Трябва да потвърдите тази заповед, но преди това се налага да проверя самоличността ви, сър. Можете ли да прочетете кода на служебната си карта?

Райън я извади и го прочете. По тонколоната се чуваше как Фремънт и някой от хората му прелистват списъка.

— Сър, потвърждавам, че сте доктор Джон Патрик Райън, заместник-директор на Централното разузнавателно управление.

Джак погледна Фаулър. Ако не одобреше заповедта, президентът щеше да извика някой друг. Нима всичко бе толкова просто? И в крайна сметка дали Фаулър грешеше? Дали наистина правеше грешка?

— Аз поемам отговорността, Джак — застана до него президентът и сложи ръка на рамото му. — Ти просто трябва да потвърдиш заповедта.

— Доктор Райън, тук е главнокомандващият САК. Получих заповед за изстрелване на ядрена ракета от президента и искам да я потвърдите, сър.

Райън погледна президента и се наведе над микрофона. Преди да заговори, се опита да овладее дишането си:

— Главнокомандващ САК, говори Джон Патрик Райън. Аз съм заместник-директор на Централното разузнаване.

Джак направи малка пауза и припряно заговори:

— Сър, не потвърждавам заповедта. Повтарям, генерале, заповедта не е валидна. Потвърдете веднага!

— Сър, получих отказ за потвърждение на заповедта.

— Точно така — отвърна Джак, като постепенно повишаваше тон. — Генерале, мой дълг е да ви информирам, че според мен президентът не е, повтарям, не е в състояние да се владее. Настоявам да имате това предвид, ако бъде дадена нова заповед.

Джак положи длани на бюрото, пое дълбоко въздух и се изправи. Реакцията на Фаулър се забави, но когато осъзна какво става, той застана срещу Джак и доближи лице до неговото.

— Райън, заповядвам да…

Нервите на Джак не издържаха за последен път.

— Да направя какво? Да убия стотици хиляди хора? И защо?

— Това, което се опитаха да извършат…

— Това, което ти почти им позволи да извършат! — Райън забоде пръст в гърдите на президента. — Ти си този, който осра всичко! Ти ни заведе до ръба и сега искаш да се реваншираш за грешката си. Именно затова възнамеряваш да избиеш цял град. Защото не си на себе си, защото гордостта ти е наранена. Искаш да им докажеш, че никой не може да се будалка с теб! Това е причината, нали? НАЛИ?

Фаулър пребледня. Райън понижи тон:

— Но за да убиеш човек, се изисква доста по-сериозна причина. Знам, защото съм го правил. Убивал съм хора. Ти искаш смъртта на този човек. Добре, можем да го уредим, но аз в никакъв случай няма да ти помогна да избиеш стотици хиляди други само заради него.

Райън отстъпи, хвърли служебната си карта на бюрото и излезе от стаята.

 

 

— Господи! — възкликна Чък Тимънс.

Бяха чули целия разговор по включения микрофон. Всички в САК го чуха.

— Да — каза Фремънт. — Трябва да му благодарим. Но първо да разоръжим ракетата.

Главнокомандващият САК трябваше да помисли. Не си спомняше дали Конгресът е в сесия, но това нямаше значение. Той нареди на свързочника си да се обади на председателя и неколцина други сенатори. Когато на линията вече имаше четирима човека, Фремънт се свърза с вицепрезидента, който все още бе на борда на „Нийкап“.

 

 

— Джак?

Райън се обърна.

— Да, Арни.

— Защо?

— Именно заради такива случаи е въведено правилото за потвърждаване на заповедта. В този град живеят стотици хиляди хора. Може би дори и повече, не си спомням колко е голям. — Джак погледна ясното небе. — Няма да тежат на съвестта ми. Ако искаме смъртта на Даряеи, има и други начини да го направим. — Райън издуха дима във въздуха. — И той ще бъде точно толкова мъртъв.

— Искам да знаеш, че според мен си прав.

Джак се обърна.

— Благодаря ти. — Последва дълга пауза. — Между другото, къде е Лиз?

— В спалнята. Упоена е с успокоителни. Тя май се подмокри.

— Днес всички се подмокрихме, Арни. Добре, че извадихме късмет. Можеш да кажеш на президента, че от петък преставам да изпълнявам задълженията си. Петък е чудесен ден. Както и всички други. Някой друг ще трябва да реши въпроса за заместника ми.

Шефът на президентската канцелария помълча и после отново заговори по основната тема:

— Знаеш какво предизвика току-що, нали?

— Конституционна криза — отвърна Джак. — Не ми е за пръв път, Арни. Не ми е за пръв път. Трябва да се върна с хеликоптера обратно в „Андрюс“.

— Ще се погрижа за това.

 

 

Току-що бяха навлезли в американска територия, когато Джон се сети за нещо. В багажа на Куати имаше лекарства. Едното беше „Преднизон“, а другото „Компацин“. „Преднизон“ бе стероид, който често се използваше за облекчаване болките от… Джон стана и погледна лицето на Куати. Макар и с превързани очи, той изглеждаше доста по-различен от последните снимки, с които разполагаха. Беше отслабнал, косата му… Кларк разбра, че Куати е болен от рак. Какво ли означаваше това? Той се обади и предаде новата информация.

 

 

Гълфстриймът пристигна с неколкоминутно закъснение. Райън спеше на една кушетка в южната част на комплекса „Андрюс“. Когато го събудиха, той видя, че Мъри също е тук. Отпред чакаха три коли на ФБР. Кларк, Чавес, Куати и Гусн се качиха в тях и конвоят се отправи към Вашингтон.

— Какво ще ги правим? — попита Мъри.

— Нямам представа, но преди това трябва да свършим нещо друго.

— Какво по-точно?

— Нали в „Хувър“ имате стая за разпити?

— Не, по-добре да отидем в „Бъзърдс пойнт“ — Вашингтонския оперативен отдел — каза Мъри. — Твоят човек обработвал ли ги е?

— Да, казах му да им прочете преди това правата.

Райън чу шум и се обърна. „Нийкап“ кацаше на първа писта след десетчасов престой във въздуха. „Явно са прекратили стратегическите мерки за сигурност по-рано, отколкото трябва“ — помисли си Джак.

 

 

„Адмирал Лунин“ изплава сред буйовете, напускани от Р-3. Разстоянието бе твърде голямо за спасителен самолет. Особено пък в това време. Морето все още бе бурно, а времето — мрачно, но корабът на Дубинин бе единственият в района и капитанът направи всичко възможно, за да започне спасителните операции.

 

 

Стаята за разпит бе десет на десет с евтина маса и пет също толкова евтини стола. В нея нямаше двойно огледало. Номерът бе твърде стар. Вместо него бяха монтирани две камери. Едната в ключа за осветление, а другата във фалшива шпионка на вратата.

И двамата терористи бяха настанени на столовете. Счупените им пръсти съвсем не съответстваха на професионалната етика на ФБР, но Мъри реши да не повдига въпроса. Кларк и Чавес излязоха да пият кафе.

— Както виждате — започна Райън, — Вашингтон все още си е на мястото. Провалихте се.

— Ами Денвър? — попита Гусн. — Знам за Денвър.

— Да, там наистина успяхте да направите нещо, но виновниците вече си платиха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Куати.

— Искам да кажа, че Кум вече не съществува. Приятелят ви Даряеи вече изповядва греховете си на Аллах.

Райън забеляза, че и двамата са изтощени. Умората беше най-големият враг на човека — по-страшен дори и от тъпите божи в ръцете. Куати не показваше никакъв страх. Следващата му грешка бе още по-голяма.

— Спечелили сте си враг в лицето на целия ислямски свят. Всичко, което сте направили за мира в региона, ще бъде изличено от това дело.

— Това ли беше целта ви? — попита изненадано Райън. — Нима сте искали да постигнете това? Боже мой!

— Твоят Бог ли? — излая Куати.

— А какво направихте с Марвин Ръсел? — попита Мъри.

— Убихме го. Той беше просто неверник — отвърна Куати.

Мъри погледна Гусн.

— Вярно ли е? Не го ли приехте като гост в лагера си?

— Да, той прекара няколко месеца с нас. Беше глупак, но ни оказа неоценима услуга.

— И го убихте.

— Да, както и още двеста хиляди.

— Кажи ми — попита Райън, — нямаше ли в Корана нещо подобно на: „Ако в шатрата ти влезе човек и яде от солта ти, трябва да го пазиш дори и да е неверник“?

— Цитираш неправилно. Пък и какво знаеш ти за Корана?

— Може би повече, отколкото предполагаш.