Том Кланси
Всички страхове (22)

20.
НАДПРЕВАРА

Сезонът в НФЛ вече бе преполовен, а „Викингите“ и „Кавалеристите“ продължаваха да играят добре. Отърсвайки се от загубата в Минесота, „Сан Диего“ си отмъстиха на непретенциозния „Индианаполис“ и го отнесоха с 45:3. „Викингите“ пък в труден мач срещу „Гигантите“ щастливо финишириха с победа и резултат 21:17. Тони Уилис премина границата от хиляда метра спринт в третата част от осмия мач за сезона. Той вече бе единодушно признат за „новобранец на годината“, а освен това стана официален говорител на НФЛ в президентската кампания против наркотиците. „Викингите“ се препънаха в „49“ и записаха загуба с 16:24. Така се изравниха със „Сан Диего“, които имаха седем победи и една загуба. Следващият им мач в Централна — „Черно-синя“ — дивизия бе срещу „Мечките“. Въобще двата отбора показваха, че няма да се шегуват. Единственото сериозно предизвикателство бяха „Делфините“ и „Ездачите“, които трябваше да се срещнат с „Кавалеристите“ в края на сезона.

Но от това на Джак не му ставаше по-леко. Сънят идваше все по-трудно въпреки нарастващото изтощение, което сякаш се превръщаше в мото на живота му. В миналото, когато му се случваше да не може да заспи, Джак се приближаваше до прозореца и гледаше залива на Чесапийк с постоянно движещите се в него корабчета и лодки. Сега седна и отново се загледа. Краката му бяха толкова нестабилни, че ставането му костваше усилия. Стомахът му протестираше срещу киселините, предизвиквани от стреса и подхранвани с кофеин и алкохол. Райън имаше нужда от сън. Дрямка, която да отпусне мускулите, и забвение за преуморения от ежедневно вземане на решения ум. Имаше нужда от спортуване. И от много други неща. Искаше отново да бъде мъж. Вместо това продължаваше да отслабва. Умът му непрестанно се занимаваше с дневните тревоги и нощните провали.

Джак знаеше, че Лиз Елиът го мрази. Дори си мислеше, че знае защо. При първата им среща преди години в Чикаго и двамата бяха в лошо настроение и запознанството им премина под знака на острите реплики. Разликата бе, че докато той предпочиташе да забравя лошите подробности — или поне повечето от тях, — Елиът явно имаше друго мнение по въпроса. Освен това имаше и вниманието на президента, който я слушаше. Заради нея никой никога нямаше да узнае за ролята на Джак във Ватиканското споразумение. Единственото направено от него вън от обсега на управлението. Райън, разбира се, се гордееше с работата си в ЦРУ, но тя бе строго политически и стратегически профилирана, докато Ватиканското споразумение имаше значение за доброто на целия свят. Джак не искаше сам да обере лаврите. В крайна сметка и други имаха заслуга за споразумението. Той просто желаеше името му да фигурира наред с другите. Нима това бе много? Работеше по четиринадесет часа на ден, през по-голямата част от времето пътуваше, три пъти бе рискувал живота си в името на родината — и за какво? За да може някаква си тъпа кучка от Бенингтън да заличи постиженията му с едно мръдване на пръста си.

„Лиз, ако не бях аз, ти въобще нямаше да достигнеш дотам. Нямаше да го направи и шефът ти — Леденият човек, Джонатан Робърт Фаулър от Охайо!“

Но те не можеха да научат това. Джак бе обещал. На кого беше обещал? За какво?

Най-лошото бе, че сега всичко се обръщаше срещу него, и то съвсем непредвидено и неочаквано. Миналата нощ отново бе разочаровал жена си. Просто не можеше да си го обясни. Нещо, като да включиш лампата, и тя да не светне, като да завъртиш ключа, и колата да не запали…

Като да не бъдеш мъж. Просто и ясно.

„Аз съм мъж. Извършил съм всичко, което е по силите на един мъж.

Опитай се да го обясниш на жена си, синко!

Борил съм се в името на родината и семейството си. Убивал съм заради тях. Спечелил съм си уважение сред най-силните мъже. Правил съм неща, за които никой никога няма да научи, и съм пазил най-строга тайна. Направил съм всичко, което е било по силите ми.

Тогава защо се звериш в реката в два часа посред нощ, храбрецо?

Аз съм изпълнил дълга си“ — бунтуваше се съвестта на Джак.

„Кой ще го потвърди? Кого го е грижа?

Ами приятелите ми?

Е, страшно ти помогнаха, няма що. Но за какви приятели говориш? Кога за последен път си се виждал със Скип Тайлър или Роби Джексън? Приятелите ти в Ленгли? Защо не им довериш проблемите си, а?“

Утрото го изненада. Но изненадата от това, че е спал на канапето във всекидневната, бе още по-голяма. Джак се изправи и усети, че часовете, прекарани в сън, въобще не са се отразили благоприятно върху болките в мускулите. „Това не беше сън — каза си той на път към банята. — Просто не съм бил буден.“ Сънят означаваше почивка, а той се чувстваше изморен и с отвратително главоболие от евтиното вино, изпито предната вечер. Единственото хубаво нещо — ако можеше да се каже така — бе, че Кети все още спеше. Джак си направи кафе и изчака пристигането на Кларк до вратата.

— Виждам, че си прекарал поредния приятен уикенд — каза шофьорът още докато Райън се качваше в колата.

— Et tu^[1], Джон?

— Виж, господин заместник-директор, ако искаш да се будалкаш с мен, давай направо. Преди два месеца изглеждаше като препикано мушкато и състоянието ти се влошава, вместо да стане обратното. Кога за последен път си ходил на почивка? Сещаш ли се? Почивка означава да се махнеш от града за повече от два дни и може би дори да си помислиш, че си истински човек. Превърнал си се в скапан писарушка, който не смее да излезе от службата, защото може би няма да забележат отсъствието му.

— Кларк, ти наистина умееш да ми създаваш настроение още от сутринта.

— Виж, човече, аз съм просто охрана, но нищо не ми пречи да вземам охранителните си функции още по-сериозно. — Джон спря колата и я паркира. — Док, виждал съм го и преди. Хората просто прегарят. Ти си започнал да прегаряш. Запалил си свещта от двата края и по средата. Това е трудна работа дори и когато си на двадесет години, а ако не си забелязал, ти вече доста си ги попрехвърлил.

— Запознат съм с всички неудобства на напредващата възраст — опита усмивка Джак, за да покаже, че положението не е толкова страшно и Кларк излишно драматизира нещата.

Но ходът му се провали. Внезапно Кларк се сети, че съпругата на Райън не го бе изпратила на вратата. Може би имаше неприятности у дома? Е, за това вече не трябваше да се пита, нали? Лицето на Райън говореше красноречиво. Там бе изписано само изтощение. Явно го гризеше отговорността по управлението. Пък и всичките му усилия да наглежда стъпките на директора Кабът. Той не бе лош човек. Всъщност правеше всичко с най-добри намерения, само дето не знаеше какво точно върши. И така Конгресът разчиташе на Райън. Шефовете на оперативния и разузнавателния отдел също гледаха към него, за да ръководи действията им. Той не можеше да избяга от отговорността си и не притежаваше достатъчно здрав разум, за да види, че шефовете на отдели са в състояние да поемат повечето от черната работа, но предпочитат да я оставят на Райън. Няколко здрави подръпвания на юздите от кабинета на заместник-директора щяха да оправят всичко, но дали Кабът щеше да го подкрепи? Или може би недоносчетата в Белия дом щяха да решат, че Райън се опитва да вземе властта в свои ръце.

„Скапана политика!“ — изруга мислено Кларк. Политика в службата, политика в самата политика. У дома явно също нещо куцаше. Кларк не знаеше какво, но бе сигурен, че е така.

„Док, ти си прекалено добър човек за това!“

— Мога ли да ти дам един съвет?

— Давай — отвърна Джак, докато ровичкаше из куфарчето.

— Вземи си две седмици отпуск и иди в Дисниленд или на друго място. Върви някъде на плаж. Въобще махни се от града за известно време.

— Децата ходят на училище.

— Ами кажи им да не ходят, за бога. Или още по-добре — остави ги и идете някъде само двамата с жена ти. Не, ти не си такъв човек. Заведи ги да видят Мики Маус.

— Не мога. Ходят на училище…

— Та те са още в началното училище, а не в гимназията, док. Пропускането на две седмици, в които ще научат таблицата за деление и как се пише „къщовник“, няма да се окаже фатално за интелектуалното им развитие. Имаш нужда да се махнеш оттук, да презаредиш акумулатора и да послушаш птичките.

— Имам прекалено много работа, Джон.

— Защо не ме послушаш, по дяволите? Знаеш ли колко приятели съм погребал? Знаеш ли колко от хората, с които съм седял на една маса, никога не успяха да се оженят, да имат деца или пък къща на брега на езерото? Много, приятелче, твърде много. Те не успяха да постигнат дори половината от това, което ти вече имаш. А ти си постигнал всичко и сега усърдно се опитваш да легнеш на два метра под земята. И трябва да те предупредя, че ще успееш, док. След не повече от десет години, по един или друг начин ще успееш.

— Имам работа, която трябва да свърша.

— Тя не е толкова важна, че да залагаш скапания си живот заради нея, умнико. Не го ли разбираш?

— И кой според теб ще държи кормилото?

— Сър, може и да е трудно да те заместят, когато си в стихията си, но във формата, в която се намираш сега, и за онова хлапе Гудли няма да е трудно да действа толкова ефективно.

Кларк видя, че този изстрел е попаднал в целта.

— Да не мислиш, че сега от теб има някаква полза?

— Ще ми направиш ли една услуга, Джон? Върши си работата и карай колата.

В куфарчето имаше нов доклад от СПИНАКЪР, наименован според установения код, както и рапорт от НИИТАКА. Очертаваше се тежък ден.

„Точно каквото ми трябва“ — каза си Джак и затвори очи за момент.

Ставаше все по-зле. Райън се събуди едва след като колата спря в Ленгли. Умората бе победила сутрешното кафе и му бе позволила да дремне около читиридесет минути. Той понесе самодоволния и укорителен поглед на Кларк и се качи на седмия стаж. Куриерът внесе в кабинета му двете секретни досиета заедно с бележка, че директорът Кабът ще закъснее. Той упорито се придържаше към работното време на банкер. От шпионите се очакваше да работят доста по-усърдно. „Поне аз го правя“ — помисли си Джак.

Първо беше ред на НИИТАКА. Докладът твърдеше, че японците възнамеряват да не спазят търговската спогодба, сключена само преди шест месеца. Щяха да се оправдаят с „неприятни и непредвидени“ обстоятелства. „И може би донякъде ще са прави“ — реши Джак, след като прочете страницата. Японците имаха не по-малко вътрешнополитически проблеми от всички останали. Но имаше и още нещо. Според доклада японците щели да координират нещо в Мексико… нещо, свързано с официалното посещение на министър-председателя им във Вашингтон през идущия февруари. Вместо да купят американската селскостопанска продукция, те щяха да я вземат по-евтино от Мексико, където и митническите тарифи бяха сравнително ниски. Във всеки случай това беше планът им. Но тъй като не бяха сигурни дали ще постигнат споразумение с мексиканците, възнамеряваха да дадат…

Подкуп?

— Исусе — прошепна Райън.

Мексиканската институционно-революционна партия не бе образец на добросъвестност, но чак пък толкова!… Подробностите щели да бъдат уредени на поверителни разговори в Мексико Сити. Ако съглашението успееше — японски достъп до мексиканските пазари в замяна на изкупуване на мексиканската селскостопанска продукция от Япония, — японците щяха да изкупят по-малки количества американска селскостопанска продукция от уговорената през миналия февруари. Японците щяха да получат стоката си на по-ниска цена, отколкото от Америка, и освен това си отваряха нови пазари. Извинението им към американските фермери сигурно щеше да е свързано със съдържанието на нитрати в продукцията. Японското хранително ведомство без съмнение щеше да ги констатира.

Размерът на подкупа напълно съответстваше на важността на сделката. Двадесет и пет милиона долара, приведени по заобиколен, полулегален начин. Когато следващата година мандатът на мексиканския президент изтече, той щеше да оглави нова корпорация, която… Не, те щяха да купят корпорацията, която той притежаваше, на прилична цена и новите собственици нямаше да го махнат от ръководния пост. По този начин обезценяваха бизнеса, но без да спират да му плащат огромна заплата заради безспорните му качества в областта на маркетинга.

— И вълкът сит, и агнето цяло — каза на глас Райън.

Ситуацията приличаше на евтина комедия. Най-смешното обаче бе, че подобни ходове можеха да се окажат съвсем легални в Америка. Особено пък ако човек си наеме хитър адвокат. Доста служители от Търговската камара бяха предоставили услугите си на японците почти веднага след напускането на държавната работа.

Имаше обаче една малка подробност: Райън държеше в ръцете си доказателство за заговор. И все пак японците бяха глупави. Мислеха си, че някои от заседанията им са неприкосновени. Че някои от думите, изречени на глас, никога няма да излязат извън четирите стени, които ги бяха чули. Те не знаеха, че един от членовете на кабинета има любовница, която пък от своя страна има любовник, не по-малко словоохотлив от самата нея. Не знаеха също, че Америка получава цялата информация от заседанията им благодарение на офицер от КГБ…

— Мисли, мисли!

Ако успееха да намерят по-солидни доказателства и да представят материала на Фаулър… Но как? Думите на един шпионин нямаше да важат в съда… Освен това той беше руснак. Офицер от КГБ, работещ в трета страна.

Но пък кой казваше, че случаят трябва да бъде отнесен в истински съд с достоверни доказателства? Фаулър можеше да обсъди въпроса в кабинета си на четири очи с министър-председателя им.

Телефонът на Райън иззвъня.

— Да, Нанси?

— Директорът току-що се обади. Болен е от грип.

— Блазе му. Благодаря — затвори телефона Райън. — Грип, бабината му трънкина. — Кабът просто бе мързелив.

… Фаулър можеше да постъпи по два начина: (1) на четири очи да каже, че знае какво са си наумили и че Америка няма да търпи и той ще съобщи в Конгреса, и… или (2) просто да предостави сведенията на журналистите.

Втората възможност носеше със себе си и всички възможни неблагоприятни последици, които, разбира се, щяха да засегнат и Мексико. Фаулър не обичаше мексиканския президент и направо мразеше Институционно-революционната партия. Каквито и отрицателни качества да притежаваше американският президент, той несъмнено бе честен човек, който мрази корупцията във всичките й форми.

Първата възможност… Райън бе предупредил Ал Трент за това. Трябваше да го уведоми и за новата операция, но самият Трент имаше интереси в търговската сфера и Фаулър щеше да недоволства. От друга страна, как можеше да не каже на Трент, без да наруши закона? Райън отново вдигна слушалката.

— Нанси, можеш ли да предадеш на главния съветник, че трябва да се видя с него? Благодаря.

Сега беше ред на СПИНАКЪР. „Да видим — каза си Райън — какво ни е приготвил за днес господин Кадишев…“

— Всемогъщи Боже!

Джак се опита да не се напряга. Той прочете целия доклад, след това спря и го прочете отново. После вдигна слушалката и натисна бутона за директна връзка с Мери Пат Фоли.

Телефонът даваше „свободно“ в продължение на половин минута, докато най-сетне някой го вдигна.

— Да?

— Кой се обажда?

— Тук е заместник-директорът Райън. Къде е Мери Пат?

— В родилното, сър. Съжалявам, че не ви познах — продължи мъжкият глас. — Ед, разбира се, е при нея.

— Добре, благодаря.

Райън затвори.

— Мамка му!

Но нима можеше да се сърди на някого? Той стана и отиде в стаята на секретарката си.

— Нанси, Мери Пат е в родилното — съобщи той на госпожа Къмингс.

— О, чудесно. Е, не е чак толкова. Раждането не е от приятните преживявания — забеляза Нанси. — Цветя?

— Да, избери нещо хубаво. Ти си по-голяма специалистка от мен в тази област. Използвай кредитната ми карта.

— Да изчакам ли, докато сме сигурни, че всичко е минало благополучно?

— Да — отвърна Райън и се върна в кабинета си. — „А сега какво?“ — запита се той.

„Знаеш какво трябва да направиш. Единственият въпрос е дали наистина го искаш.“

Джак отново вдигна слушалката и натисна друг бутон за директно избиране.

— Елизабет Елиът — чу се от другия край на директната линия, достъпна само за неколцина държавни служители.

— Джак Райън.

Студеният глас стана вледеняващ.

— Какво има?

— Трябва да се видя с президента.

— За какво? — попита тя.

— Не мога да говоря по телефона.

— Телефонът е напълно сигурен, Райън.

— Не достатъчно. Кога мога да дойда? Важно е.

— Колко важно?

— Достатъчно важно, за да прекъсне предварително планираните му ангажименти, Лиз! — не й остана длъжен Райън. — Да не мислиш, че си играя на шикалки?

— Успокой топката и почакай.

Райън чу шум от прелистване на страници.

— Ела след четиридесет минути. Ще имаш на разположение четвърт час. Аз ще се постарая да те вместя в програмата.

— Благодаря ви, доктор Елиът.

Райън едва се сдържа да не тресне слушалката. „Проклета жена“ — помисли си Джак и се изправи. Кларк вече бе в стаята на Нанси.

— Пали колата.

— Закъде? — попита той, докато ставаше.

— За града — отвърна Джак. — Нанси, обади се на директора. Кажи му, че трябва да съобщя нещо на Шефа, и го моля с цялото дължимо уважение да си довлече задника тук.

Това щеше да създаде трудности. Кабът живееше на около час път от Ленгли.

— Слушам, сър.

Едно от малкото неща, на които можеше да разчита, бе професионализмът на Нанси Къмингс.

— Трябват ми три копия от това. Направи още едно и за директора и върни оригинала в секретна секция.

— Ще стане след две минути.

— Чудесно.

Джак отиде в умивалнята. Само един поглед в огледалото му бе достатъчен да разбере, че Кларк както винаги има право. Наистина изглеждаше отвратително. Но сега не можеше да направи нищо.

— Готов ли си?

— Ако и ти си готов, док.

Кларк вече държеше малко кожено куфарче с документите в него.

С присъщата си ирония тази сутрин животът бе подготвил още изненади. Близо до изхода от междущатска магистрала 66 някакъв глупак бе успял да се блъсне и колата му спираше движението. Разстоянието, изминавано обикновено за десет-петнадесет минути, сега отне цели тридесет и пет. Дори и на висшите държавни служители се налагаше да се съобразяват с движението в окръг Колумбия. Колата на Райън спря пред западния вход точно навреме. Джак не побягна към сградата единствено от страх, че някой може да го забележи. Репортерите също влизаха през този вход. Минута по-късно вече бе в ъгловия кабинет на Лиз Елиът.

— Какво става? — посрещна го съветничката по националната сигурност.

— Предпочитам да го разкажа само веднъж. Получихме доклад от внедрен агент, който няма да ти хареса особено.

— Трябва да ми кажеш поне нещо — забеляза като че ли за пръв път основателно Елиът.

— Нармонов, армията и ядреното му оръжие.

Тя кимна.

— Да вървим.

Разстоянието бе кратко. Минаха по два коридора и покрай осем агенти от тайните служби, пазещи кабинета на президента като почтителни вълци.

— Надявам се посещението ти да си струва — посрещна го Фаулър, без да става от стола си. — Пропуснах заседание по бюджета заради това.

— Господин президент, разполагаме с агент, заемащ доста високопоставено място в съветското управление — започна Райън.

— Знам. Доколкото си спомням, ви помолих да не ми казвате името му.

— Точно така, сър — отвърна Райън. — Сега обаче ще ви го кажа. Олег Кирилович Кадишев. Наричаме го СПИНАКЪР. Беше завербуван от Мери Патриша Фоли преди няколко години, докато тя и мъжът й пребиваваха в Москва.

— Защо ми го съобщаваш? — попита Фаулър.

— За да можете да оцените сведенията. Чели сте докладите му, изпращани под кодови имена ВЪЗСТАНОВИТЕЛ и ЦЕНТЪР.

— ЦЕНТЪР… Това не беше ли онзи, който през септември ни съобщи за проблемите на Нармонов — проблемите със секретните служби?

— Правилно, господин президент.

„Добре се справяш — отбеляза си Райън. — Помниш какво сме ти изпратили.“ Това не можеше да се каже за всички президенти и Джак го знаеше.

— Предполагам, че положението му се е влошило, защото в противен случай нямаше да бъдеш тук. Продължавай — нареди Фаулър и се облегна в креслото си.

— Кадишев казва, че през миналата седмица се е срещнал с Нармонов. И по-точно в края на миналата седмица…

— Чакай малко. Кадишев. Той е депутат в парламента им и лидер на една от опозиционните групи, нали?

— Точно така, сър. Той доста често се среща на четири очи с Нармонов и именно заради това е толкова ценен за нас.

— Чудесно, това го схванах.

— Той твърди, че по време на последната им среща Нармонов наистина се е оплаквал от увеличаващите се проблеми. Позволил е на армията и службите за сигурност да разширят влиянието си в страната, но това явно не е достатъчно. Страхува се от недоволство срещу договора за съкращаване на оръжие. Според Кадишев съветската армия въобще няма желание да се разделя с шестте полка ракети СС-18, които трябва да бъдат унищожени по договора. Нашият човек предава, че Нармонов може би е склонен да отстъпи пред военните по този въпрос. Сър, това ще бъде нарушение на договора и аз съм тук именно заради него.

— Доколко е важно това? — намеси се Лиз Елиът. — Имам предвид техническата страна.

— Добре, никога не сме успявали да го изясним напълно. Банкър ни разбира, но Конгресът като че ли все изостава. Тъй като сме в процес на намаляване на ядреното оръжие с малко повече от петдесет процента, ние нарушаваме ядреното равновесие. Когато и двете страни имаха по десет хиляди ядрени бойни глави, бе съвсем ясно, че ще бъде много трудно — за да не кажа невъзможно — да се спечели ядрената война. Едната страна никога не може да унищожи всички бойни глави на другата. Винаги ще остане нещо, с което да й отвърне.

Но съкращенията променят сметките. В зависимост от съотношението на силите ядрената атака стана теоретически възможна. Именно заради това в договорите е отделено голямо внимание на съотношението на силите.

— Да не би да казваш, че съкращаването усложнява нещата, вместо да ги прави по-лесни? — попита Фаулър.

— Не, сър, не е точно така. Винаги съм твърдял — дори преди години съветвах екипа по преговорите, воден от Ърни Алън, — че нарастватването на стратегическата ефективност след петдесетпроцентно съкращение е илюзорно и почти символично.

— О, я стига — забеляза жлъчно Елиът. — Та това е половината от…

— Доктор Елиът, ако си бяхте направили труда да идвате на игрите КАМЕЛОТ, може би сега щяхте да разбирате повече.

Райън се извърна, преди да забележи реакцията й. Фаулър обаче видя избилата по бузите й червенина и едва не се усмихна от неудобството, което Елизабет явно изпитваше от факта да бъде отрязана пред любовника си. Президентът върна вниманието си на Райън, сигурен, че двамата с Елизабет тепърва ще обсъждат въпроса.

— Тук материята става доста сложна от техническа гледна точка. Ако не вярвате на мен, попитайте министъра на отбраната Банкър или пък генерал Фремънт от Генералния щаб на ОВС на НАТО. Решаващо е именно съотношението на силите, а не числеността. Ако не се съкратят тези полкове със СС-18, съотношението ще се промени до степен, в която Съветите ще имат осезаемо предимство. Договорът цели да намали същественото, а не само цифровото съдържание на заплахата. Има и още нещо.

— Какво? — попита президентът.

— Според доклада КГБ и армията заговорничат помежду си. Както знаете, стратегическите установки на Съветите са у армията, но за сметка на това КГБ контролира бойните глави. Кадишев смята, че след сближаването на двете ведомства контролът върху бойните глави може да стане проблематичен.

— И по-точно?

— По-точно е отказан исканият опис на тактическите бойни глави.

— Значи липсват ядрени бомби?

— С малък заряд. Той само казва, че е възможно.

— С други думи — обобщи Фаулър, — армията им вероятно изнудва Нармонов и като главен коз държи в ръцете си няколко малки бомби.

„Не е зле, господин президент.“

— Правилно, сър.

Фаулър замълча за около половин минута, сякаш за да асимилира информацията.

— Може ли да се разчита на този Кадишев?

— Господин президент, работим с него вече пет години. Съветите му винаги са били от голяма полза и досега никога не ни е подвеждал.

— Възможно ли е да е преминал в другия лагер? — попита Елиът.

— Възможно, но малко вероятно. Ние имаме начини да го установим. Във всеки от докладите има определени кодови фрази, които ни съобщават, че всичко е наред. И в този доклад е така.

— А не можем ли да потвърдим сведенията чрез други източници?

— Съжалявам, доктор Елиът, но не можем.

— Дошъл си тук с непотвърдени сведения? — попита Елиът.

— Точно така — съгласи се Райън, който вече почти не се усещаше от умора. — Агентите, които могат да ме подтикнат да го направя, не са много, но този е един от тях.

— Какво може да се предприеме за потвърждаване на сведенията? — попита Фаулър.

— Ами например да започнем дискретни проучвания чрез собствените си мрежи или пък с ваше разрешение да проведем внимателни консултации с някои от чуждите служби. Британците имат човек в Кремъл, който им дава доста добра информация. Познавам сър Базил Чарлстън и мога да направя ходове в тази насока, но това означава, че и ние ще трябва да им предоставим част от нашата информация. Не можем просто да използваме мрежата му на приятелски начала. На това ниво нещата винаги се уреждат с размяна. Но никога не се решаваме на такъв ход, преди да сме получили одобрението на изпълнителната власт.

— Разбирам. Искам да си помисля един ден. Маркъс знае ли за случая?

— Не, господин президент. Разболял се е от грип. По принцип не бих дошъл тук без предварителна консултация с директора, но си помислих, че ще искате да научите за доклада възможно най-бързо.

— Преди твърдяхте, че съветската армия е доста по-стабилна в политическо отношение — забеляза Елиът.

— Съвършено вярно, доктор Елиът. Докладът на Кадишев е абсолютно безпрецедентен. В исторически план опасенията ни относно политическите амбиции на съветската армия приличат на призраци. Колкото по-ужасни — толкова по-нереални. Но изглежда, че положението се е променило. Възможността за фактически съюз между армията и КГБ е доста смущаваща.

— Значи преди сте грешили? — не се предаваше Елиът.

— Възможно е — призна Райън.

— А сега? — попита Фаулър.

— Господин президент, какво искате да ви отговоря? Дали е възможно да бъркам и по този въпрос? Да, възможно е. Сигурен ли съм дали докладът е достоверен? Не, не съм, но важността на информацията ме принуждава да ви запозная с нея.

— Аз съм по-разтревожена от липсващите бойни глави, отколкото от проблема със съкращението на ракетите — намеси се отново Елиът. — Ако Нармонов наистина е изнудван… тогава.

— Кадишев е потенциален политически противник на Нармонов — заразсъждава на глас Фаулър. — Защо трябва да му вярваме?

— Вие често се срещате с лидерите на Конгреса, сър. Той също. Политическата атмосфера в Конгреса на народните депутати е доста по-объркана от тази на Хълма. Нещо повече, между Нармонов и техния парламент има нужното уважение. Кадишев е подкрепял президента си повече пъти, отколкото му е противоречал. Те може и да са съперници, но имат еднакви възгледи по доста от ключовите проблеми.

— Добре, искам да потвърдите или отречете информацията по какъвто и да е начин и колкото се може по-бързо.

— Да, господин президент.

— Как се справя Гудли? — попита Елиът.

— Умно момче. Има нюх към въпросите, отнасящи се до Източния блок. Четох разработката, която е правил преди известно време в центъра „Кенеди“, и трябва да призная, че е по-добра от работата на нашите хора по въпроса.

— Включете го и в това разследване. Един необременен от други проблеми ум може да бъде полезен — предложи Елиът.

Джак поклати отрицателно глава:

— Случаят е твърде секретен за него.

— Да не би Гудли да е младежът с президентската стипендия, за който ми говори? Толкова ли е добър, Елизабет? — поиска да знае Фаулър.

— Така мисля.

— Тогава го включете, Райън. На моя отговорност. Нещо друго?

— Сър, ако имате още една свободна минута, бих искал да ви запозная с една информация от Япония.

В разстояние на няколко минути Джак преразказа доклада.

— Нима всичко това е вярно? — усмихна се по обичайния си начин Фаулър. — Какво мислиш за тях?

— Че обичат да плетат интриги — отвърна Райън. — Не завиждам на хората, които ще преговарят с тях.

— А как можем да разберем дали информацията е вярна?

— Идва от добър източник. Него също пазим доста внимателно.

— Няма ли да е по-добре, ако… Как ще разберем, че сделката е провалена?

— Не знам, господин президент.

— Ако съм сигурен в сведенията, ще помета Белия дом с него. Този търговски дефицит започна да ми писва, също както и лъжите, които постоянно ни пробутват. Намерете начин да го направите…

— Ще се опитаме, господин президент.

— Благодаря ти, че дойде.

Президентът не стана и не протегна ръка. Райън се изправи и излезе.

— Какво мислиш? — попита Фаулър, докато преглеждаше доклада.

— Думите на Талбът за уязвимостта на Нармонов се потвърждават… и то по най-лошия начин.

— Съгласен съм. Райън изглежда доста претоварен.

— Не е длъжен да се занимава с всичко.

— Хмм — изръмжа президентът, без да вдига поглед.

— Имам предварителния доклад от разследването, което провеждаше Министерството на правосъдието. Изглежда, наистина изневерява на жена си, както и подозирахме. Тя е вдовица на сержант от авиацията, загинал по време на учение. Райън е изразходвал доста пари за семейството, а жена му не знае.

— Не ми трябва такъв скандал. Не и още един прелюбодеец след Чарли.

„Трябва да сме благодарни, че все още не са разбрали за нас“ — не прибави Фаулър. Но това, разбира се, бе друг случай. Алден бе имал жена. Райън все още имаше. А Фаулър — не. Това променяше нещата.

— Сигурна ли си в сведенията? Преди малко каза, че докладът е предварителен.

— Точно така.

— Когато стане окончателен, искам да ме уведомиш за резултатите.

Лиз кимна и продължи:

— Сведенията за съветската армия са… плашещи.

— Доста — съгласи се Фаулър. — Ще поговорим за това на обяд.

 

 

— Работата е наполовина свършена — каза Фром. — Мога ли да те помоля за една услуга?

— Каква услуга? — попита Гусн. „Дано не иска да се върне в Германия, за да се види с жена си. Ще бъде трудничко.“

— Не съм пил алкохол от два месеца.

Ибрахим се усмихна.

— Надявам се, разбираш, че подобни неща не са ми позволени.

— Но нима това се отнася и за мен? — усмихна се немецът. — В края на краищата аз съм неверник.

Гусн сърдечно се засмя.

— Правилно. Ще поговоря с Гюнтер.

— Благодаря. Утре ще започнем с плутония.

— Нима ще се занимаваме толкова дълго с него?

— Да, с него и с експлозивите. Движим се точно по график.

— Това е добра новина.

„Значи денят ще бъде дванадесети януари.“

 

 

— Така, на кого можем да разчитаме в КГБ? — запита се Райън, след като се върна в кабинета си.

Проблемът с доклада на СПИНАКЪР бе, че по-голямата част от КГБ подкрепяше Нармонов. Против него евентуално бе Второ главно управление, което се занимаваше с вътрешната сигурност. Това не важеше за Първо главно, което със сигурност си оставаше вярно, още повече че там Головко наблюдаваше събитията в ролята на първи заместник-председател. Той беше професионалист и не се занимаваше с политика. На Райън му хрумна лудешката мисъл, че едно телефонно обаждане може — не, трябваше да уреди среща… Но къде?

Не, подобни действия бяха твърде опасни.

— Викали сте ме за нещо — подаде глава през вратата му Гудли.

Джак му махна да влезе.

— Искаш ли повишение?

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че по указание на президента на Съединените щати си включен в операция, за която лично аз смятам, че не си готов.

Джак му подаде доклада на СПИНАКЪР.

— Чети!

— Защо аз и защо казваш, че…

— Освен това казах, че чудесно си предвидил разпадането на Варшавския договор. Работата ти е по-добра от всичко, което сме правили в управлението.

— Ще имаш ли нещо против, ако ти кажа, че си доста странен колега.

— Какво по-точно значи това?

— Ами не харесваш държанието ми, а хвалиш работата, която върша.

Райън се облегна на стола си и затвори очи.

— Бен, ако щеш ми вярвай, но аз не винаги съм прав. Правя грешки. Забърквал съм и големи поразии, но съм достатъчно умен, за да го разбера, и точно защото съм умен, търся хора с противоположни на моите възгледи, които да ме възпират. Това е доста добър навик. Усвоих го от адмирал Гриър. Ако научиш нещо от престоя си в ЦРУ, доктор Гудли, най-добре да е това. Тук не можем да си позволим издънки. Те въпреки това се случват, което не означава, че можем да си ги позволим. Разработката ти, направена в центъра „Кенеди“, е по-добра от моята собствена. Теоретически възможно е и по други въпроси да си прав, а аз да греша. Така добре ли е?

— Да, сър — отвърна тихо Гудли, изненадан от чутото. Разбира се, че щеше да бъде прав, щом Райън бъркаше. Нали затова бе тук.

— Чети!

— Имаш ли нещо против да пуша?

Очите на Райън се разшириха от изненада.

— Пушач ли си?

— Спрях ги преди две години, но откакто съм тук…

— Опитай се да се откажеш от този навик, но преди да го сториш, дай една и на мен.

Двамата запалиха и запушиха мълчаливо. Гудли четеше доклада, а Райън следеше изражението му. Президентският стипендиант вдигна поглед.

— По дяволите.

— Добра реакция. Сега ми кажи какво мислиш.

— Звучи достоверно.

Райън поклати глава.

— И аз точно това казах на президента само преди час. Не бях сигурен, но трябваше да му съобщя за доклада.

— И какво искаш сега от мен?

— Искам малко да поумуваме. Руският отдел ще се занимава с доклада най-малко два дни. Иска ми се двамата с теб да го анализираме самостоятелно, но от друг ъгъл.

— Какво означава това?

— Според теб информацията е достоверна, но аз имам съмнения. Затова ти ще търсиш слаби точки в тезата си, а аз в моята. — Джак замълча за момент. — Отделът по разузнаването ще подходи към въпроса съвсем стандартно. Просто организацията им е такава. Аз искам да го направим по друг начин.

— Но ти искаш…

— Искам да понапрегнеш мозъка си. Според мен ти си умен, Бен. Докажи ми го. Между другото това е заповед.

Гудли се замисли. Не бе свикнал да получава или да изпълнява заповеди.

— Не съм сигурен, че мога да го направя.

— И защо не?

— Просто противоречи на възгледите ми. Аз виждам нещата по друг начин, аз…

— Разговорите ти с мен, пък и с много други хора в тази сграда представляват колективния мозък на ЦРУ. Нали така? Това твърдение обаче не е съвсем вярно. Ние наистина имаме колективен мозък, но съществуват и изключения. Както е вярно, че начинът ти на мислене крие някои уловки. Ако успееш да ми докажеш, че не робуваш на възгледите си повече, отколкото аз се опитвам да не робувам на своите, значи имаш бъдеще при нас. Да бъдеш обективен не е лесна работа. Умението се придобива чрез упражнения.

„Доста хитро предизвикателство“ — помисли си Гудли. Той вече се питаше дали все пак не е преценил Райън погрешно.

 

 

— А ще се съгласи ли Ръсел да ни сътрудничи?

— Да, Исмаил — отвърна Бок и отпи от бирата си.

Той бе поръчал цяла каса първокласна немска бира за Фром и бе задържал няколко бутилки за себе си.

— Той мисли, че ще взривим голяма конвенционална бомба, за да осуетим прякото предаване на мача по телевизията.

— Ръсел е хитър, но не е особено интелигентен — забеляза Куати.

На него също му се пиеше бира, но не можеше да си поиска. „Освен това — каза си той — сигурно ще раздразни стомаха ми, а той, слава богу, от три дни не ми е напомнял за себе си.“

— Вярно е, че тактически е доста бос. Но иначе може да бъде доста полезен. Съдействието на Ръсел в американската фаза от операцията ще има решаващо значение.

— Фром се справя добре.

— Така си и мислех. Наистина жалко, че няма да види творението си в действие. И с операторите на машините ли ще постъпим така?

— За съжаление, да — намръщи се Куати.

Той не бе човек, който се боеше да пролее кръв, но избягваше да го прави без повод. И преди му се бе налагало да убива хора от съображения за сигурност, но никога толкова много. Имаше чувството, че му става навик. Но нима трябваше да се тревожи за няколко човешки живота, когато възнамеряваше да отнеме хиляди.

— Подготвен ли си за последствията от евентуалното разкриване на операцията?

— Да — отвърна леко усмихнат Куати и му обясни как възнамерява да постъпи.

— Доста находчиво. Трябва да сме готови за всякакъв развой.

— Надявах се, че ще го одобриш.