Том Кланси
Всички страхове (2)

ПРОЛОГ
ПРЕЧУПЕНА СТРЕЛА

„Както вълкът напада кошарата.“ Добре известната строфа на лорд Байрон като по команда изникваше в съзнанието на повечето коментатори всеки път, когато се връщаха към сирийското нападение над завзетите от Израел Голански възвишения. То бе извършено на шести октомври хиляда деветстотин седемдесет и трета година в четиринадесет часа местно време. Докато са нахвърляли последните щрихи от плана, тази мисъл без съмнение бе хрумнала и на някои от сирийските военни с поетически наклонности. Планът е предвиждал срещу Израел да бъдат хвърлени толкова танкове и оръжие, колкото никой от прехвалените армейски генерали на Хитлер не бе и сънувал.

Овцете, на които попадна сирийската армия обаче в този навъсен октомврийски ден, приличаха повече на разгонени витороги овни, отколкото на хрисимите агънца, описани в пасторалните стихове. Превъзхождани от приблизително деветократно по-многоброен противник, двете израелски бригади на Голанските възвишения бяха обречени на гибел. Седма бригада, която защитаваше северната част на Голан, почти не отстъпи. Отбранителната й линия бе умело съчетание от гъвкавост и непоколебимост. Отделните огневи точки упорито отстояваха позициите си, като насочваха сирийците към скалистите дефилета. Там обаче ги посрещаше помитащият огън на израелските войници, които очакваха врага зад „Пурпурната линия.“ Когато на втория ден подкрепленията започнаха да пристигат, положението се удържаше с последни сили. В края на четвъртия ден от сирийските танкове, нападнали Седма бригада, бяха останали само димящи отломки.

Бригадата „Барак“ (Мълниеносната), която отстояваше южните възвишения, обаче не беше така ефективна. Тук местността не благоприятстваше защитата на израелците. Още повече че сирийските военни, водещи операцията на този фланг, явно бяха по-опитни. За броени часове „Барак“ бе разбита на няколко по-малки части. И въпреки че всяка от тях щеше да се окаже по-зла от кълбо пепелянки, сирийските части бързо се възползваха от коридорите и се втурнаха към стратегическата си цел — Генисаретското езеро. Ситуацията, развила се през следващите тридесет и шест часа, щеше да се окаже най-тежкото изпитание за израелските войски от 1948 година насам.

Подкрепленията започнаха да пристигат на втория ден. Те трябваше да бъдат хвърлени в хаоса на бойното поле: ямите от снаряди, непроходимите пътища и дезориентираните останки от израелски части, които за пръв път в израелската история бяха побягнали пред арабите. Едва на третия ден израелската армия отново успя да се стегне в железен юмрук. Тя обгради и след това размаза трите сирийски отряда, разкъсали отбранителната линия. Преходът към офанзивни действия последва незабавно. Бясната контраатака изтласка сирийците обратно към столицата им. Зад гърба си те оставиха бойно поле, обсипано с горящи танкове и тела на убити свои войници. Вечерта на същия ден бойците от „Барак“ и Седма бригада получиха по радиостанциите си съобщение от Генералния щаб на израелската армия: „ВИЕ СПАСИХТЕ ИЗРАЕЛСКИЯ НАРОД.“

И това бе самата истина. Странното в случая е, че освен във военните училища никъде другаде по света тази епична битка не се помни. Както и в случая с Шестдневната война от 1967 година, и тук се запомниха по-бляскавите операции на Синайския полуостров. Именно форсирането на Суецкия канал, битката при „Китайската ферма“ и обкръжаването на Трета египетска армия привлякоха световното внимание. Жестоките сражения на Голанските възвишения, водени на самия праг на Израел, сякаш бяха забравени. Въпреки това оцелелите войници от двете бригади осъзнаваха какво точно са направили за родината си. Офицерите им пък с чиста съвест можеха да свидетелстват пред всички, които са наясно с думите „умение“ и „храброст“, че битката за Голанските възвишения ще остане в световната история наравно с битките при Термопилите, Бастон^[1] и Глоучестър Хил.

Всяка война познава много иронии на съдбата и в това отношение Октомврийската не направи изключение. Както е с повечето героични отбрани, тази също бе напълно безсмислена. Израелците бяха изтълкували погрешно разузнавателните сведения. Всъщност само за дванадесет часа те можеха да коригират плановете си и да изпратят необходимите подкрепления, които биха предотвратили касапницата на Голанските възвишения. Тогава нямаше да има нужда от героична отбрана. Нямаше да има нужда да се жертва огромен брой танкисти и пехотинци. Броят на загиналите се оказа толкова голям, че измина цяла седмица, преди гордата, но обляна в кръв нация да научи колко са паднали, за да я защитят. Ако разузнавателната информация бе взета под внимание, сирийците щяха да бъдат посечени още преди да са достигнали до „Пурпурната линия“. Разточителната им колекция от танкове и оръдия нямаше да може да ги спаси. А всеки знае, че клането винаги е безславно. Причината за несполуката на разузнаването така и но се изясни. Дали легендарният „Мосад“ не бе успял да разгадае плановете на арабите? Или пък израелските политици не бяха обърнали внимание на предупреждението му? Тези въпроси веднага привлякоха вниманието на световната преса. Причината бе форсирането на Суецкия канал от Египет, което доведе до пробив в прехвалената отбранителна линия „Бар-Лев“.

Години по-рано далновидните по правило израелски генерали бяха допуснали друга основна грешка. И въпреки че тя бе също толкова сериозна, колкото и грешката на разузнаването, значимостта й остана на по-заден план. При цялата си огнева мощ израелската армия имаше оскъдно количество далекобойни оръдия. Това личеше особено добре на фона на съветските стандарти. Вместо да се запасят със самоходни полени оръдия, израелците се бяха спрели на мортирите с малък обсег на действие и на атакуващата авиация. Вследствие на тона израелската артилерия на Голанските възвишения бе в съотношение едно към дванадесет с арабската армия. Тя стана обект на унищожителен огън и се оказа неспособна да помогне на обкръжените пехотинци. Грешката костваше на израелците много убити.

Както и повечето печални грешки, тази бе допусната от интелигентни мъже с добри намерения. Бомбардировачът, който защитаваше Голан, можеше само час по-късно да сипе огън и смърт над Суец. Израелските военновъздушни сили бяха първата модерна авиация, която разбра цената на времето. Обслужващите екипи на летищата действаха не по-бавно от механиците в боксовете на „Формула 1“. Тяхната бързина и сръчност, чудесно съчетана с ударната сила на самолетите, превръщаше израелските военновъздушни сили в могъщ и бързоподвижен инструмент. Именно това правеше един „Фантом“ или „Скайхоук“ по-ценен от дузина далекобойни оръдия.

Израелските офицери обаче не бяха взели под внимание обстоятелството, че не някой друг, а именно Съветският съюз въоръжаваше арабите. Руснаците не бяха пропуснали да снабдят клиентите си със собствените си тактически изобретения. Необходимостта да се борят със смятаните за по-добри оръжия на НАТО бе превърнала съветските конструктори на ракетите земя-въздух в едни от най-добрите в бранша. За руснаците Октомврийската война представяше чудесен шанс да изпробват най-новите си тактически оръжия. И те не го пропуснаха. За целта въоръжиха арабските си клиенти с ракети земя-въздух, за които северновиетнамците и Варшавският договор можеха само да мечтаят. Синхронизираната организация от зенитни батареи, радарни системи и ракети земя-въздух, разгърната на широк фронт, прочистваше въздушното пространство от неприятеля и гарантираше сигурността на сухоземните операции. Офицерите и войниците, обслужващи тези установки, бяха получили солидна подготовка предимно в Съветския съюз. Инструкторите им се бяха постарали да предадат както своя, така и виетнамския опит, натрупан от сблъсъка с американската тактика и технология. В края на краищата от израелците се очакваше да действат точно по този начин. От всички арабски войници в Октомврийската война единствено артилеристите изпълниха задачите си. В продължение на два дни израелските военновъздушни сили бяха ефикасно неутрализирани. И това щеше да бъде напълно достатъчно, стига, разбира се, пехотинците също да бяха постигнали целта си.

Именно оттук трябва да започне цялата история. Ситуацията на Голанските възвишения незабавно бе преценена като „сериозна“. Частичната и разпокъсана информация, която изпращаха обърканите офицери и от двете бригади, накара израелския генерален щаб да реши, че тактическият контрол върху операцията е изгубен. Изглежда, най-ужасният им кошмар се сбъдваше. Врагът ги бе хванал напълно неподготвени. Северните им кибуци^[2] бяха напълно беззащитни. Техните граждани и техните деца стояха на пътя на сирийската армия, която с пълно право можеше да се спусне от Голан без ни най-малко предупреждение. Инстинктивната реакция на командващите офицери не бе далеч от паниката.

Но добрите офицери са подготвени дори и за паниката. За нация, чиито врагове открито признават желанието си за изтребление, никое средство за защита не може да бъде наречено „крайно“. Още през 1968 година израелците, досущ като американците и съюзниците им от НАТО, се бяха спрели на ядреното оръжие като последна стъпка. На седми октомври в 03,55 местно време заповедта за начало на операция „Джошуа“ бе предадена по телекса в базата на израелските ВВС край Беершеба.

По това време Израел разполагаше с ограничено количество ядрено оръжие. Пред света обаче израелците упорито отричаха този факт. В интерес на истината, ако се стигнеше дотам, и малкото, което притежаваше израелската армия, щеше да е напълно достатъчно. В един от безбройните бункери на Беершеба лежаха дванадесет на пръв поглед съвсем обикновени предмета. Те се отличаваха от останалите си събратя, предназначени за въоръжаване на тактическите бомбардировачи, единствено по сребристочервените етикети, налепени върху корпусите им. Освен това и стабилизаторите им не бяха прикачени. На пръв поглед в аеродинамичните тела, изработени от лъскав алуминий с едва забележими шевове и скоби за закачване под корпуса на самолета, нямаше нищо особено. Но това, разбира се, бе с определена цел. Един бегъл и случаен поглед би взел тези предмети за резервоари с гориво или бомби с напалм, които са нещо обикновено. Всеки от предметите обаче представляваше плутониева ядрена бомба с мощност шестдесет килотона. Бомби от този тип с лекота могат да изтрият от лицето на земята голям град или пък да унищожат хиляди войници на бойното поле. Ако пък се увиеха с кобалтовите жилетки, които се съхраняваха отделно, щяха да бъдат в състояние да изтребят всяка форма на живот за години напред върху мястото, където са попаднали.

Тази сутрин в Беершеба цареше бясно оживление. В базата от всички страни прииждаха запасняци, току-що откъснали се от вчерашните си грижи и от посещенията при роднини. Дежурните вече достатъчно дълго се бяха занимавали с деликатната работа по снабдяването на бомбардировачите със смъртоносен товар. Но дори и новопристигналите не бяха достатъчно отпочинали. Един от екипите, който по съображение за сигурност не знаеше естеството на работата си, зареждаше бомбардировачи „Скайхоук“ А-4 с ядрено оръжие. Процесът се контролираше от двама офицери. Задачата им бе да наблюдават всичко, свързано с ядреното оръжие, и затова ги наричаха „наблюдатели“. Бомбите внимателно се придвижваха до всеки от четирите самолета и после грижливо се закрепваха на местата им. По-бодрите от екипа може би бяха забелязали, че бомбите са все още без опашните стабилизатори и детонаторите. Единствената мисъл, която мина през главите им обаче, бе, че дежурните офицери закъсняват със задачите си. Но, от друга страни, в тази студена, съдбовна сутрин никой не успяваше да смогне с работата. Предната част на всяка от бомбите бе заета от електронен механизъм. Взривните устройства и ядреният заряд — наричани „физичен пакет“ — бяха вече в корпуса на оръжието. Американските ядрени бомби, носени от патрулиращи самолети, в мирно време притежаваха най-различни защитни механизми, инсталирани в завода „Пантекс“ край Амарило, Тексас. Израелските оръжия обаче бяха далеч по-прости. Взривното устройство включваше два пакета: единия в носа на бомбата, а другия в задната част при стабилизаторите. По принцип те се съхраняваха отделно от металния корпус. В крайна сметка тези устройства бяха доста примитивни. Сравнени с американските и съветските оръжия, те бяха като пистолет срещу картечница. От близко разстояние обаче и двете оръжия бяха еднакво смъртоносни.

След свързването на предния и задния пакет оставаше само инсталирането на специално командно табло в пилотската кабина. Последната стъпка бе връзката между двете устройства. От този момент бомбата вече се намираше на „индивидуален контрол“. Това означаваше, че е поверена в ръцете на млад, агресивен пилот, чиято задача бе да изпълни „Идиотския пирует“. Маневрата придаваше на бомбата траектория, която евентуално би позволила на самолета да се измъкне невредим от взрива.

Командващият базата в Беершеба трябваше в съответствие със ситуацията и след докладите на наблюдателите да даде заповед за прикачването на пакета. За щастие той не бе толкова ентусиазиран от идеята четири от самолетите, въоръжени с атомни бомби, да стоят на пистата, която всеки момент можеше да бъде улучена от някой случаен арабски снаряд. Затова, когато здравият разум в Тел Авив надделя и операция „Джошуа“ бе отменена, той като всеки религиозен човек каза една благодарствена молитва. Пилотите, които трябваше да излетят на тази мисия, се върнаха в помещенията си и забравиха какво са чули само преди минути. Командващият незабавно нареди свалянето на бомбите и връщането им в бункера.

Измореният до смърт екип започна да сваля бомбите. По същото време пристигнаха и други екипи със задачата да превъоръжат самолетите „Скайхоук“ с ракети от типа „Зуни“. Целта на бомбардировачите бе Голан. Трябваше да се нанесе удар на сирийските отряди, напредващи от Кафр Шамс към сектора от „Пурпурната линия“, отбраняван от „Барак“. Хората от двата екипа започнаха да се блъскат под крилата. Всеки се опитваше да върши своята работа — едните да свалят корпусите, за които дори не подозираха, че са бомби, а другите да качват „Зуни“.

Освен тези четири самолета, разбира се, в Беершеба имаше и много други. Оцелелите изтребители от първата утринна атака над Суец се завръщаха. Разузнавателният „Фантом“ RF-4C бе свален, а ескортиращият го изтребител F-4E се приземи, оставяйки диря от керосин зад себе си. По резервоарите на крилата му имаше дупки, а единият от двигателите му не работеше. Междувременно пилотът бе успял да отправи предупреждението си по радиото: имаше нова ракета земя-въздух. Може би бе от онези SA-6. Радарът му не бе прехванал ракетите, насочени срещу фантома. Разузнавателният самолет бил свален, без да подозира нищо. Самият той като по чудо избягал от четирите ракети, насочени срещу неговата машина. Сведенията достигнаха до върховното командване на израелските ВВС още преди изтребителят да се заклатушка весело по пистата. Самолетът бе насочен към далечния край на летището, близо до мястото, където се намираха четирите скайхоука Пилотът последва водещия го джип до бомбардировачите, но в момента, когато спря, лявата му гума се спука. Колесникът поддаде и двадесеттонният изтребител се строполи на пистата като чувал с картофи. Изтеклото гориво се възпламени и самолетът бе обхванат от малки, но опасни пламъци. Само миг по-късно двадесетмилиметровите амуниции започнаха да експлодират и единият човек в кабината закрещя, обхванат от пламъци. Пожарникарите се намесиха. Двамата „наблюдатели“, които бяха най-близо, се спуснаха да спасяват пилота. Но шрапнелите от амунициите повалиха и тях, и него. През това време хладнокръвен пожарникар проникна през пламъците, достигна до втория член на екипажа и успя да го измъкне жив, макар и малко поопърлен. Другите летци издърпаха пилота и двамата „наблюдатели“ и натовариха окървавените им тела в линейката.

Близостта на пожара смути работата на екипите, зареждащи бомбардировачите. Една от бомбите на третия самолет падна и счупи крака на началника на екипа. В настъпилата суматоха хората забравиха какво точно са направили. Раненият бе откаран в болницата на базата, а трите атоми бомби — обратно в бункера. В бързината на първия военен ден празното място в една от камионетките за бомби остана незабелязано. Инспекторите пристигнаха минута по-късно и започнаха да проверяват готовността на бомбардировачите за полет. След тях дойде и джипът с четиримата пилоти. Те изскочиха от него с шлемове в едната си ръка и карти в другата. Бяха обзети от гневна възбуда и искаха час по-скоро да смажат враговете на родината си.

— Какво, по дяволите, е това? — извика осемнадесетгодишният лейтенант Мордесай Задин.

Приятелите му го наричаха Моти и младежът се отличаваше с присъщата за възрастта му скованост.

— Прилича на резервоар — отвърна инспекторът, любезен петдесетгодишен мъж. Той бе запасняк и притежаваше автомобилен сервиз в Хайфа.

— Мамка му! — извика отново пилотът, тръпнещ от напрежение. — До Голан и обратно няма да ми трябва допълнителен резервоар.

— Мога да го сваля, но ще трябва да изчакаш още няколко минути.

Моти се замисли за момент. Сабра^[3] от северен кибуц и пилот само от пет месеца, той видя, че колегите му се качват в самолетите. Сирийците напредваха към родния му дом и младежът внезапно се изплаши, че ще изостане още при първата си бойна мисия.

— Майната му! Ще го свалиш, когато се върна — втурна се нагоре по стълбата Задин.

Инспекторът го последва, закопча колана и провери уредите на рамото му.

— Готов си, Моти. Пази се!

— Гледай, когато се върна, да е останал чай — ухили се младежът с цялата жестокост, на която е способно едно дете.

— Искам само да ми върнеш самолета обратно, менкин^[4] — тупна го инспекторът по шлема. — Мазелтов!^[5]

Инспекторът скочи на пистата, махна стълбата и огледа самолета за последен път. Моти включи двигателите, намали газта и започна да проверява уредите. Горивото и температурата бяха нормални. Всичко бе точно както трябваше. Той погледна към сигналиста и му даде знак, че е готов. После свали сенника, хвърли последен поглед към инспектора и му махна с ръка.

Въпреки осемнадесетте си години Задин не бе млад пилот в израелските ВВС. Още преди четири години бързите рефлекси и агресивността му бяха привлекли вниманието на израелските военни. Според тях той щеше да се превърне в чудесен пилот. Моти обаче трябваше да води упорита борба, за да заслужи мястото си в най-добрите военновъздушни сили на света. Той обичаше да лети. Още като дете бе видял тренировъчен полет на един от първите израелски самолети Bf-109 и оттогава небето го бе пленило. Обичаше и своя скайхоук. Той бе идеалният самолет, даващ възможност на пилота да покаже майсторството си. Не като онези електронни чудовища фантомите. А-4 беше хищник, който реагираше и на най-лекото докосване на лоста. А сега щеше да влезе в бой. Моти не изпитваше никакъв страх. Дори и за момент не му мина през ума, че може да изгуби живота си. Като всеки юноша той бе сигурен в собственото си безсмъртие — качество, абсолютно необходимо за пилотите на бойни самолети. Въпреки всичко времето бе хубаво. За пръв път виждаше такава кристална утрин. Чувстваше, че е прекомерно напрегнат. Сетивата му регистрираха всичко. Спомни се за чашата силно кафе, което бе изпил, за прашния въздух в Беершеба. Сега усещаше мъжествената миризма на моторно масло и кожени дрехи в кабинета, чуваше тишината в ефира на радиостанцията и чувстваше послушния лост в ръцете си. Това бе най-щастливият ден в живота на Моти Задин. Той дори и за момент не си помисли, че съдбата няма да му подари друг такъв.

Ескадрилата от четири самолета достигна до края на пистата в идеален ред. Това беше добра поличба! Щяха да се насочат на север. Враговете бяха само на петнадесет минути път от тях. По заповед от двадесет и една годишния си командир пилотите отвориха дроселите, освободиха спирачките и се издигнаха в хладното спокойно утринно небе. Само след секунди те вече набираха височина. Трябваше де се издигнат на хиляда и петстотин метра, като внимават да не засегнат гражданските полети на международното летище „Бен Гурион“. Въпреки войната, напълно в абсурдния стил на живот в Близкия изток, летището все още продължаваше да приема и изпраща полети.

Капитанът подаваше обичайните си команди. Също като на тренировъчен полет: сгъстете се, проверете моторите, оръжието, електрическите системи. Внимавайте за мигове и за наши. Вижте дали лампичката на защитното ви устройство свети зелено. Петнадесетте минути от Беершеба до Голан изминаха бързо. Задин напрегна поглед, за да види вулканичните скали, И които бе умрял брат му. Преди шест години Израел бе отнел Голанските възвишения от Сирия. „Сирийците няма да си ги върнат“ — каза си Моти.

— Внимание! Обърнете се надясно. Курс нула-четири-три. Цел — танковите колони, които са на четири мили източно от линията. Горе главите. Отваряйте си очите за ракети и за опасност от земята.

— Шефе, тук Четвърти. Виждам танкове. На един часа — докладва спокойно Задин. — Приличат ми на наши.

— Добре, Четвърти — отвърна капитанът. — Наистина са наши.

— Имам сигнал. Предупреждение за ракети — извика някой.

Очите на пилотите затърсиха опасността.

— По дяволите — обади се нечий възбуден глас. — Ракети земя-въздух на дванадесет часа. Идват към нас.

— Виждам ги. Внимание — наляво и надясно, разпръсни се. СЕГА! — заповяда капитанът.

Четирите самолета „Скайхоук“ се разделиха. Дузината ракети земя-въздух, които бяха на няколко мили от тях, приличаха на летящи телефонни стълбове. Те също се разпръснаха наляво и надясно, но не така бързо. Две от тях се сблъскаха и експлодираха във въздуха. Моти зави вдясно и се спусна към земята, като ругаеше допълнителното налягане върху крилете. Маневрата се получи доста добре. Ракетите не можеха да го проследят обратно. Той върна машината в хоризонтално положение на около тридесет метра от земята и продължи към сирийците с четиристотин километра в час. Небето трещеше от моторите на бомбардировача му, който сега се намираше точно над главите на обкръжените войници от „Барак“.

Моти вече бе разбрал, че замислената като съгласуван удар мисия няма да се осъществи. Но това нямаше значение. Той все пак щеше да унищожи своята порция сирийски танкове. Не бе важно точно кои. Достатъчно бе да са сирийски танкове. Моти забеляза един от останалите бомбардировачи и се изравни с него точно когато колегата му започна да изсипва огъня си над арабите. Задин погледна напред, където се виждаха куполите на сирийските Т-62. Той се приготви за бой, без дори да погледне към таблото.

— Охо, ето че си имаме нови гости — обади се все още спокойният глас на капитана.

Сърцето на Моти подскочи. Ято ракети, по-малки от предишните, летеше над скалите към него. „Дали това не са новите SA-6, за които ни предупредиха?“ — запита се Задин. Той провери радара си и видя, че уредът не ги бе засякъл. Сега се налагаше да разчита единствено на очите си. Почти инстинктивно Моти се вдигна нагоре и започна да набира височина. Трябваше му пространство, за да маневрира. Последваха го четири ракети. Той измина три километра, обърна се надясно, спусна самолета си спираловидно към земята, а след това отново зави наляво. Успя да елиминира три от ракетите, но четвъртата упорито го следваше. Само миг по-късно тя избухна на около тридесет метра от самолета му.

„Скайхоук“ реагира така, сякаш бе получил ритник. Взривната вълна го отмести на около двадесет метра встрани. Моти направи отчаян опит да овладее машината и в крайна сметка успя. Нещата обаче съвсем не изглеждаха розови. Липсваха части от лявото крило. Предупредителните писукания в ушите му и по уредите на таблото означаваха, че самолетът е почти осакатен. Хидравликата не работеше, нямаше радиовръзка, а генераторът бе вън от строя. Но Моти все още имаше ръчното управление, пък и задните батерии щяха да му позволят да стреля. И в този момент младият пилот забеляза мъчителите си. Зенитната батарея с ракети SA-6 — четири установки, радар и тежък камион, пълен с боеприпаси — се намираше само на четири километра от него. Ястребовият му поглед забеляза дори сирийските войници, които се мъчеха да заредят една от ракетните установки.

Те също го съзряха. Макар и краткотраен, завързалият се дуел бе красив.

Моти се спусна възможно най-ниско и внимателно намести целта в с дата на прицела си. Самолетът му бе въоръжен с четиридесет и осем рак. „Зуни“. Можеше да ги изстрелва по четири в серия. На два километра от целта Задин откри огън. Сирийците все пак успяха да изстрелят една ракета земя-въздух. Самолетът му изглеждаше обречен, но една от ракетите „Зуни“ взриви сирийската и тя експлодира безопасно на около половин километър от Задин. Моти се усмихна зловещо. Сега той пусна в действие и двадесетмилиметровото си оръдие, което започна да сипе огън в бъркотията от техника и човешки тела под него.

Третата серия „Зуни“ попадна в целта. Задин се бореше с лоста, за да държи машината си над сирийците. Ракетната батарея се превърна в ад от горяща нафта, установки и експлодиращи заряди. Във въздуха се издигна огромно огнено кълбо. Моти премина през него с победоносен вик. Враговете бяха унищожени, а приятелите му — отмъстени.

Радостта на Задин обаче бе кратка. Високата скорост на самолета разкъсваше алуминиевите листове, покриващи лявото крило. Бомбардировачът потръпваше конвулсивно. Когато Моти зави и се насочи към базата, лявото му крило напълно се ръзкъса. „Скайхоук“ се разпадна във въздуха. Само след секунди младият пилот бе размазан върху базалтовите скали на Голанските възвишения. Той не бе нито първият, нито пък последният мъртвец на това място. Тримата му другари също не се завърнаха в базата.

От зенитната батарея не бе останало почти нищо. Машините и техниката бяха разпилени на парчета. От деветдесетте човека персонал бе открит само обезглавеният труп на батарейния командир. И той, както и Задин, бе служил вярно на родината си. За жалост геройството им, което по друго време или на друго място би заслужило стих от Вергилий или Тенисън^[6], остана незабелязано. Три дни по-късно майката на Задин получи телеграма с известие за смъртта на сина й. В нея пишеше, че целият израелски народ й съчувства. Но нима това можеше да бъде успокоение за майка, загубила двама синове.

Продължението на това късче никому неизвестна история е, че незаредената бомба се откъсна от разпадналия се самолет и като прелетя още известно разстояние, падна на около петдесет метра от къщата на един селянин друз^[7]. Едва три дни по-късно израелците откриха липсата на бомбата. Те все пак успяха да установят как се е изгубила, но това стана след Октомврийската война. Израелските военни бяха изправени пред неразрешим проблем. Бомбата се намираше някъде зад сирийската линия, но къде? Кой от четирите самолета я бе носил? Къде бе паднала? Сирийците едва ли щяха да им помогнат да я намерят. Не можеха да кажат и на американците, защото „специалният ядрен материал“ бе откраднат точно от тях.

И така бомбата си остана в неизвестност. За нея знаеше само друзът, който я покри с около два метра тор и продължи да обработва каменистата си земя.