Том Кланси
Всички страхове (43)

41.
ПОЛЕТО НА КАМЛАН

„Адмирал Лунин“ се движеше твърде бързо, за да бъде в безопасност. Капитан първи ранг Дубинин го знаеше, но подобни шансове идваха твърде рядко. Всъщност този бе първият и може би последният. Защо ли американците се намираха в пълна бойна готовност? Разбира се, избухването на ядрена бомба в страната им бе нещо ужасно, но нима можеха да допуснат, че за това е виновен Съветският съюз.

— Дайте ми картата — обърна се той към щурмана.

Дубинин знаеше какво ще види на нея, но сега не бе време да се осланя на спомени. Голямата подлепена с картон карта пристигна след секунда. Дубинин взе пергела и измери разстоянието от „Мейн“ до Москва и до стратегическите ракетни бази в централната част на Съветския съюз.

— Да.

Положението просто не можеше да бъде по-ясно.

— Какво има, капитане? — попита старпомът.

— Според оценките от разузнаването „Мейн“ се намира в най-северната част на патрулиралия от военноморската база в Бангор периметър. Това е логично, нали?

— Да, капитане, съобразно с оскъдните ни сведения за начина на патрулиране, наистина е логично.

— На борда на „Мейн“ има двадесет и четири ракети D-5 с по около осем ядрени бойни глави всяка…

Той замълча. Навремето можеше да прави подобни изчисления наум.

— Сто деветдесет и две, капитане — обади се помощникът му.

— Точно така, благодаря. Това се равнява на почти всички наши ракети СС-18. Прецизността на D-5 пък гарантира, че тези сто деведесет и две ядрени бойни глави ще унищожат приблизително сто и шестдесет от целите си. Това е еквивалент на една пета от всичките ни бойни глави. При това най-точните. Забележително, нали? — попита тихо Дубинин.

— Наистина ли мислиш, че са толкова добри?

— Американците красноречиво демонстрираха уменията си срещу Ирак, нали? Дори и за миг не съм се съмнявал в качествата на оръжието им.

— Капитане, разузнаването твърди, че американските „Трайдънт“, изстрелвани от подводници, са предназначени за нанасяне на пръв удар.

— Продължавай.

Старпомът погледна картата.

— Тази е най-близко до нас.

— Наистина. „Мейн“ се намира на границата, от която може да изстреля ракетите си срещу нас. — Дубинин почука с пергела по картата си. — Ако американците решат да ни нападат, първите ракети ще бъдат изстреляни от тази точка и след деветнадесет минути ще поразят целите си. Дали другарите ни от стратегическите зенитни батареи ще успеят да реагират толкова бързо…

— Но с какво можем да им помогнем, капитане — попита замислено помощникът.

Дубинин махна картата от масата и я сложи настрани.

— С нищо. С нищичко. Не можем да предприемаме никакви действия без заповед или груба провокация. Според разузнаването „Мейн“ може да изстреля всичките си ракети през интервал от петнадесет секунди, а може би дори и по-бързо. Значи от първата до последната ракета ще изминат четири минути. Освен това, за да се избегне сблъскването на ракетите, подводницата трябва да се движи стъпаловидно в северна посока. Но от физична гледна точка това не е от голямо значение. Когато бях във „Фрунзе“, научих нещо. Тъй като нашите ракети са с течно гориво, не можем да ги изстрелваме по време на тяхна атака. Дори и електронните им части да успеят да издържат на електромагнитните ефекти, структурата им е твърде крехка, за да издържи на физичните сили. И така, ако не можем със сигурност да стреляме, преди вражеските бойни глави да са паднали, ще трябва да чакаме. Що се отнася до нас, за да успеем да се противопоставим в рамките на четири минути, трябва да сме най-много на шест хиляди метра от подводницата. А за да предотвратим изстрелването на последните ракети, трябва да пуснем торпедото си веднага след прехващането на шума от първата. Нали така?

— Трудна задача.

Капитанът поклати глава.

— Невъзможна задача. Единственото разумно нещо е да го елиминираме още преди да е получил заповедта за изстрелване на ракетите. Но, от друга страна, не можем да го направим без заповед, а ние нямаме такава.

— И как ще постъпим?

— Нямаме голям избор. — Дубинин се наведе над щурманската маса. — Да приемем, че те наистина са аварирали и стоят на едно място. Остана да ги открием. Ако двигателите му работят на минимални обороти, това е почти невъзможно. Особено пък ако са близо до повърхността. Ако пък включим активния си сонар, нищо няма да му попречи да ни пусне едно торпедо. Ако го стори, тогава ще можем да отвърнем на стрелбата и да се надяваме да оцелеем. Торпедото ни дори може да го улучи. Както може и да пропусне. Ако обаче не стреля веднага, щом ни чуе… може би ще успеем да се приближим достатъчно, за да го изплашим и да го накараме да се спусне надолу. Когато слезе под термоклина, ще го изгубим… но ако успеем да го принудим да остане долу… в това време ние ще сме над слоя с включен активен сонар… Може би ще ни се отдаде да го задържим на достатъчна дълбочина, за да не успее да изстреля ракетите си. — Дубинин се намръщи. — Планът не е брилянтен. Ако го бе предложил някой от тях — махна с ръка той към младшите офицери, — щях да му нашаря гърба с колана. Но просто не се сещам за по-добро решение. А ти?

— Капитане, ще станем извънредно уязвими.

„Идеята е направо самоубийствена“ — помисли си старпомът. Макар че Дубинин сигурно го знаеше не по-зле.

— Да, наистина е така. Но ако по този начин ще попречим на копелето да изстреля ракетите си, аз няма да се колебая. Просто не виждам друга възможност.

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ:

МОЛЯ ВИ ДА РАЗБЕРЕТЕ ПОЛОЖЕНИЕТО НИ. ОРЪЖИЕТО, ВЗРИВЕНО В ДЕНВЪР, Е С МОЩНОСТ, КОЯТО ПОЧТИ ИЗКЛЮЧВА ВЪЗМОЖНОСТТА ДА Е ДЕЛО НА ТЕРОРИСТИ. ВЪПРЕКИ ТОВА НИЕ ВСЕ ОЩЕ НЕ СМЕ ПРЕДПРИЕЛИ НИКАКВИ ОТВЕТНИ МЕРКИ СРЕЩУ КОГОТО И ДА БИЛО. АКО СТРАНАТА ВИ БЕШЕ ОБЕКТ НА НАПАДЕНИЕ, ВИЕ СЪЩО ЩЯХТЕ ДА ПОСТАВИТЕ СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СИ СИЛИ В ПЪЛНА ГОТОВНОСТ. ПО СЪЩИЯ НАЧИН ПОСТЪПИХМЕ И НИЕ, КАТО СЪЩЕВРЕМЕННО ПОВИШИХМЕ И ГОТОВНОСТТА НА КОНВЕНЦИОНАЛНИТЕ СИ ЧАСТИ. ТЕХНИЧЕСКИ СЪОБРАЖЕНИЯ НИ НАКАРАХА ДА ПОВИШИМ ГОТОВНОСТТА НА ЦЕЛИТЕ СИ ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ, А НЕ САМО НА ОТДЕЛНИ ГРУПИ. НО ОТ МЕН ВЪОБЩЕ НЕ СА ИЗЛИЗАЛИ ЗАПОВЕДИ ЗА КАКВИТО И ДА БИЛО НАПАДАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ. ДО ТОЗИ МОМЕНТ ДЕЙСТВИЯТА НИ СА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗАЩИТНИ И СЕ ОТЛИЧАВАТ С НЕОБХОДИМИЯ САМОКОНТРОЛ.

НЯМАМЕ ОСНОВАНИЕ ДА СМЯТАМЕ, ЧЕ СТРАНАТА ВИ Е ПРЕДПРИЕЛА НАПАДАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ СРЕЩУ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ. В СЪЩОТО ВРЕМЕ ОБАЧЕ ПОЛУЧИХМЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТ БЕРЛИН, ЧЕ ВОЙСКИТЕ ВИ СА НАПАДНАЛИ НАШИТЕ И СА СВАЛИЛИ САМОЛЕТИ, ОПИТВАЩИ СЕ ДА ОГЛЕДАТ РАЙОНА. ОСВЕН ТОВА НИ СЪОБЩИХА, ЧЕ СЪВЕТСКИ САМОЛЕТ В СРЕДИЗЕМНО МОРЕ Е ПРИБЛИЖИЛ АМЕРИКАНСКА БОЙНА ГРУПА.

ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ, НАСТОЯВАМ ДА ОБУЗДАЕТЕ ВОЙСКИТЕ СИ. АКО УСПЕЕМ ДА СПРЕМ ПРОВОКАЦИИТЕ, ЩЕ СЛОЖИМ КРАЙ И НА КРИЗАТА. НО НЕ МОГА ДА ЗАПОВЯДАМ НА ХОРАТА СИ ДА НЕ СЕ ЗАЩИТАВАТ.

— „Да обуздаете войските си“? По дяволите — изруга министърът на отбраната. — Но ние не сме направили нищо. Обвинява ни, че сме го провокирали! Танковете му нахлуха в Източен Берлин, бомбардировачите нападат войниците ми и току-що получихме потвърждение, че изтребителите от самолетоносача им са нападнали нашите! И този надменен ненормалник иска да не го провокираме! Какво очаква да направим? Да бягаме панически от всеки американец ли?

— Това предложение ми изглежда най-разумно — забеляза Головко.

— Да бягаме като крадци от полицията? — попита саркастично министърът. — Това ли според теб е най-доброто разрешение?

— Това е възможност, която трябва да обсъдим.

„Първият заместник-председател на КГБ доста храбро отстоява позицията си“ — помисли си Нармонов.

— Най-важно в цялото съобщение е второто изречение — намеси се външният министър. Трезвият му анализ и вледеняващият тон накараха всички да потръпнат. — Казват, че не смятат взрива за терористичен акт. В такъв случай кои остават потенциалните злодеи? Освен това твърдят, че Америка все още не е предприела ответни мерки. Следващото изречение, което гласи, че нямат доказателства за нашата връзка, звучи доста кухо. Особено пък съпоставено с предното.

— И ако избягаме, само ще затвърдим убеждението му, че именно ние сме започнали всичко това — допълни министърът на отбраната.

— Съгласен съм — вдигна поглед Нармонов. — Трябва да приема предположението, че Фаулър вече не разсъждава разумно. Съобщенията му са безумни. Очевидно ни обвинява.

— А какво ще кажете за мощността на взрива? — обърна се Головко към министъра на отбраната.

— Оръжие с подобни размери наистина е прекалено голямо за терористи. Според научните ни разработки аматьори могат да постигнат атомно оръжие от първо, а дори и от второ поколение. Но то със сигурност не е по-мощно от сто килотона. Всъщност е по-малко от четиридесет. Нашите уреди показват, че бомбата, избухнала в Денвър, е доста по-голяма от сто килотона. Това означава оръжие от трето поколение или по-точно — многостепенно ядрено устройство. Това със сигурност не е аматьорско дело.

— И кой може да е виновникът? — попита Нармонов.

Головко погледна президента.

— Нямам представа. Ние наистина работихме върху възможността за наличие на ядрено оръжие в ГДР. Както знаете, те произвеждаха плутоний, но открихме достатъчно доказателства, че проектът им никога не се е реализирал. Проверихме в какво положение са и южноамериканците. Те също не са достигнали до тази фаза. Израел разполага с възможности, но няма мотивация за подобни действия. Защо ще нападат покровителите си? Ако пък китайците са решили да направят подобно нещо, те по-скоро биха нападнали нас, отколкото Америка. Ние разполагаме с нужната им земя и ресурси. За тях Америка е по-ценна като търговски партньор. Не, да приемем, че нападението е планирано на национално ниво, значи да се съгласим, че само една от няколкото държави има възможностите и отговаря на условията за осъществяването им. Ако вие, Андрей Илич, ни бяхте поставили за задача тази акция, то КГБ нямаше да се справи. Качествата, необходими за подобна мисия — умения, интелигентност, убеждения, — не са присъщи на психопатите. От друга страна, подобно масово убийство, което води до международна криза, може да хрумне единствено на психично болен. А в КГБ не работят такива хора.

— Значи казвате, че нямаме информация, нито пък смислено обяснение на събитията от тази сутрин.

— Да, другарю президент. Иска ми се да можех да ви кажа друго, но за съжаление не мога.

— Кой съветва Фаулър?

— Не знам — призна Головко. — Секретарите Талбът и Банкър са мъртви. И двамата са били на мача. Всъщност секретарят по отбраната Банкър е бил собственик на единия от отборите. Директорът на ЦРУ пък все още е в Япония или може би по обратния път.

— Заместник-директорът е Райън, нали?

— Точно така.

— Познавам го. Той е умен човек.

— Вярно е, но вече поискаха оставката му. Фаулър не го харесва. Ето защо не знам кой съветва американския президент. Остава само съветничката по националната сигурност — Елизабет Елиът, — от която посланикът ни не е очарован.

— Значи този слаб и суетен човек даже няма добри съветници?

— Да.

— Това обяснява всичко.

Нармонов се облегна назад и затвори очи.

— Аз мога да му дам най-добрия съвет, но той сигурно си мисли, че съм виновен за взривяването на града му. Прекрасно.

Това може би бе най-добрият анализ за цялата нощ, но за съжаление — грешен.

 

 

ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:

ПЪРВО ОБСЪЖДАХ ВЪПРОСА С КОМАНДВАНЕТО НА АРМИЯТА СИ И ОТТАМ МЕ УВЕРИХА, ЧЕ НИКОЯ ОТ ЯДРЕНИТЕ НИ БОЙНИ ГЛАВИ НЕ ЛИПСВА.

ВТОРО, НИЕ ДВАМАТА ЛИЧНО СМЕ СЕ СРЕЩАЛИ И ВИЕ СИГУРНО ЗНАЕТЕ, ЧЕ НИКОГА НЕ БИХ ИЗДАЛ ПОДОБНА ПРЕСТЪПНА ЗАПОВЕД.

ТРЕТО, ВСИЧКИТЕ ЗАПОВЕДИ КЪМ ВОЙСКИТЕ МИ ИМАТ САМО ОТБРАНИТЕЛЕН ХАРАКТЕР. НЕ СЪМ НАРЕЖДАЛ НИКАКВИ НАПАДАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ.

ЧЕТВЪРТО, РАЗГОВАРЯХ И С ХОРА ОТ РАЗУЗНАВАНЕТО И ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ СЪМ В СЪСТОЯНИЕ ДА ВИ КАЖА КОЙ БИ МОГЪЛ ДА ИЗВЪРШИ ПОДОБЕН АНТИХУМАНЕН АКТ. НИЕ ПРОДЪЛЖАВАМЕ РАБОТАТА СИ В ТАЗИ НАСОКА И ОБЕЩАВАМ ДА ВИ ИЗПРАЩАМ ВСЯКА НОВА ИНФОРМАЦИЯ.

ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ, НЯМА ДА ИЗДАВАМ ПОВЕЧЕ НИКАКВИ ЗАПОВЕДИ КЪМ ВОЙСКИТЕ СИ, ОСВЕН АКО НЕ БЪДА ПРОВОКИРАН. СЪВЕТСКАТА АРМИЯ Е В ОТБРАНИТЕЛНА ГОТОВНОСТ И ЩЕ ОСТАНЕ В ТОВА СЪСТОЯНИЕ.

— Милостиви боже! — възкликна Елиът. — Я да видим колко пъти ни е излъгал? — плъзна пръсти тя по екрана на компютъра.

— Първо знаем, че имат изчезнали ядрени бойни глави. Една лъжа.

Второ, защо толкова набляга на факта, че двамата лично сте се срещали? Защо въобще ще си прави труда да го споменава, ако не се сеща, че ние подозираме, че не разговаряме с Нармонов? Истинският президент не би се притеснявал. Просто няма защо. Вероятна лъжа.

Трето, знаем, че те са нападнали нашите части в Берлин, а не обратното. Нова лъжа.

Четвърто, за пръв път намесва КГБ. Чудно защо? Ами ако наистина са имали предварително подготвено обяснение… след като ни сплашат — прекрасно! След като ни вземат страха, те предлагат готовото си обяснение и ние го приемаме.

Пето, сега ни предупреждава да не го провокираме. Намирали се в „отбранителна готовност“. — Лиз направи пауза. — Робърт, той просто увърта. Опитва се да ни измами.

— И аз мисля така. Мнения?

 

 

— Изявлението му да не го провокираме ме смущава — каза главнокомандващият стратегическата авиация.

Генерал Фремънт гледаше към картата, отразяваща дислокацията на силите му. В момента във въздуха имаше деветдесет и шест бомбардировача и над сто самолета цистерни. Ракетните установки също бяха в готовност. Спътниците за подпомагане на отбраната летяха над съветските бази и телескопичните им камери не преставаха да снимат.

— Господин президент, трябва незабавно да обсъдим нещо.

— Какво, генерале?

Фремънт заговори с най-спокойния си и професионален тон:

— Съкращаването на съответните стратегически ракети и от двете страни неизбежно се отрази и върху евентуалните ядрени удари. Преди, когато разполагахме с над хиляда балистични ракети, нито ние, нито пък руснаците са смятали унищожаващия ядрен удар за осъществим. Новостите в ракетната технология и съкращаването броя на определени (смятани за много ценни) цели превърна унищожителния удар във възможен. Поне на теория, Прибавете към това и факта, че Съветският съюз изостава с унищожаването на старите си ракети СС-18. Така се оформя едно стратегическо превъзходство за тях, което може би им изглежда съблазнително. Спомнете си също, че ние изпълняваме изискванията на договора точно навреме. Знам, разбира се, че Нармонов лично ви е обещал след месец тези ракети вече да не съществуват. Но засега ракетните им полкове са здрави и читави.

Така — продължи Фремънт. — Ако разузнавателната информация, че руските военни заплашват президента си, е вярна, то тогава всичко е ясно като бял ден.

— Направете го слънчев, генерале — каза Фаулър толкова тихо, че главнокомандващият едва го чу.

— Сър, ами ако доктор Елиът е права и наистина са очаквали да бъдете на мача заедно с министъра на отбраната Банкър? Такова събитие направо би осакатило системата ни за командване и контрол. Не казвам, че тогава веднага щяха да ни нападнат. Но може би, докато отричат експлозията в Денвър, щяха да обявят смяната на правителството си и да ни държат настрани със заплахи. Перспективата, разбира се, е ужасна. Но те, така да се каже, пропуснаха целта си, нали? И какво си мислят сега? Може би си мислят, че ги подозираме за експлозията и сме достатъчно гневни, за да ги накажем по един или друг начин. А ако си мислят така, идеята, че нападението е най-добрата защита, съвсем не е далеч от ума им. Господин президент, не твърдя, че мислят точно по този начин, но трябва да се съобразяваме с всички възможности.

Хладната вечер се превърна в ледена.

— И как ще им попречим да ни нападнат, генерале? — попита Фаулър.

— Сър, единственото, което може да ги разубеди, са сигурните признаци, че атаката им няма да успее. Ако пък си имаме работа с военните им, то това важи с още по-голяма сила. Те са професионалисти. Те са умни и рационални. Освен това, както подобава на всеки добър войник, мислят, преди да действат. Ако знаят, че сме готови да реагираме и на най-малкия признак за агресия, те ще разберат, че атаката им става безсмислена. Следователно няма да я предприемат.

 

 

— Това е добър съвет, Робърт — каза Елиът.

— Какво мислите в ПВО? — попита Фаулър.

Президентът дори не се замисли, че на по-ниския по чин Борщайн не подобава да преценява мнението на висшестоящия Фремънт.

— Господин президент, ако все пак успеем да постигнем нещо разумно, то ще стане именно по този начин.

— Много добре. Какво предлагате, генерал Фремънт?

— Сър, засега мога да ви посъветвам да поставим стратегическите си сили в Бойна готовност — ЕДНО. Кодът за тази команда е ЗАСЕЧКА. При тази степен войските ни се намират в максимална готовност.

— Няма ли да ги провокираме?

— Не, господин президент, не би трябвало. Причините за това са две. Първо, ние вече сме в доста висока степен на бойна готовност и те го знаят. Макар и да не показват загрижеността си, те не протестират. Второ, те няма да знаят, че сме повишили бойната си готовност, докато самите ние не им го кажем. А ние ще го кажем само ако ни провокират.

Фаулър отпи от поредната си чаша кафе. Вече имаше нужда и от освежителен душ.

— Генерале, засега няма да прибягваме към тази мярка. Оставете ме да помисля още няколко минути.

— Много добре, сър.

Гласът на Фремънт не издаде разочарованието му, но намиращият се на хиляда мили от Кемп Дейвид главнокомандващ стратегическата авиация се обърна и многозначително погледна заместник началник-щаба си.

 

 

— Какво става? — попита Парсънс.

Засега нямаше повече работа. Той се бе обадил където трябва и след като реши да остави лабораторната работа на колегите си, се зае да помага на лекарите. Парсънс бе взел със себе си уреди, с които да измери облъчването на пожарникарите и неколцината оцелели, тъй като обикновените болници не разполагаха с подобна апаратура. Положението съвсем не бе розово. От седемте човека, оцелели от експлозията на стадиона, петима вече показваха признаци на тежка форма на лъчева болест. Според Парсънс те бяха понесли от четиристотин до хиляда рентгена. Максималната степен на облъчване, при която човек можеше да оцелее, бе шестстотин рентгена, въпреки че с огромни усилия бяха лекувани и по-тежки случаи. Ако, разбира се, можеше да се нарече „излекуван“ някой, който щеше да продължи да живее още година-две и при това да страда от три-четири форми на рак. Последният от спасените обаче изглеждаше най-добре. Макар и с изгорени ръце и лице, той все още не се бе стоплил, но за сметка на това удържаше пристъпите на повдигане. Освен всичко друго бе и оглушал.

Човекът бе млад. До леглото му стоеше торба с полицейска униформа, пистолет и полицейска значка. Момчето стискаше нещо в ръката си. Когато вдигна поглед, той видя, че до Парсънс стои и един агент от ФБР.

Сержант Пит Доукинс все още се намираше в шоково състояние и бе почти в безсъзнание. Той трепереше както от студ, така и от последиците на най-големия ужас, който бе преживявал. Разсъдъкът му се движеше в три-четири различни и независими едно от друго направления, но никое от тях не можеше да се нарече разумно. Едно от тези направления се поддържаше благодарение на навика. Докато Парсънс преглеждаше униформата, която полицаят бе носил, с някакъв уред, неясното зрение на Доукинс улови човека в синя униформа, който стоеше до леглото му. На ръкавите и на гърдите му се виждаха емблеми с надпис „ФБР“. Младият сержант се изправи и тръбичките на системите се извадиха от ръцете му. Докторът и сестрата се спуснаха, за да го накарат отново да легне, но Доукинс им се противопостави с неподозирана сила и протегна ръка към агента.

Специалният агент Бил Клинтън също бе потресен. Животът му бе спасен единствено благодарение на прищевките на наряда в службата. Той също имаше билет за мача, но се принуди да го продаде на един свой колега преди четири дни. Тогава Клинтън бе вбесен от малшанса си, който обаче бе спасил живота му. Гледката от стадиона го бе вцепенила. Понесената от него радиация — според Парсънс само четиридесет рентгена — го ужасяваше, но Клинтън също беше полицай и пое листа от ръката на Доукинс.

Беше списък с номера на коли. Един от тях бе ограден с химикал и до него се виждаше въпросителен знак.

— Какво значи това? — попита Клинтън и се наклони до сестрата, която се опитваше отново да постави системите на Доукинс.

— Микробус — изхриптя Пит, който не чу, но отгатна въпроса. — Влезе… казах на сержанта да провери, но… южната страна, до телевизионните камиони. Беше на Ей Би Си, малък, двама мъже, пуснах ги. Не бяха в списъка.

— Южната страна. Какво означава това? — обърна се Клинтън към Парсънс.

— Там е избухнала бомбата — отвърна той и също се наклони над леглото. — Как изглеждаха двамата мъже? — Парсънс посочи първо списъка, после себе си и Клинтън.

— Бели, около тридесетте, обикновени… казаха, че идват от Омаха… носеха видеоапаратура. Стори ми се странно, че идват от Омаха… казах на сержант Янкевич… той отиде да ги провери точно преди това.

— Вижте — каза лекарят, — човекът е в много лошо състояние и трябва…

— Махай се — каза Клинтън.

— Погледна ли в микробуса?

Погледът на Доукинс остана безучастен. Парсънс взе парче хартия и нарисува микробус. После го посочи с молива.

Доукинс кимна, макар и да се намираше почти на ръба на безсъзнанието.

— Голяма кутия, един метър, пишеше „Сони“. Казаха, че е видеомагнетофон. Микробусът беше от Омаха… но… — Той посочи към списъка.

Клинтън го погледна.

— Номерата им са от Колорадо!

— Пуснах ги — каза Доукинс, преди да изпадне в безсъзнание.

— Еднометрова кутия… — каза тихо Парсънс. — Хайде стига…

Клинтън изхвърча от стаята. Най-близкият телефон бе на регистратурата, И четирите апарата бяха заети. Клинтън изтръгна слушалката от ръката на един регистратор и прекъсна линията.

— Какво правиш!

— Млъквай! — заповяда агентът. — Трябва ми Хоскинс… Уолт, тук е Клинтън. Обаждам се от болницата. Искам да провериш един регистрационен номер. Колорадо Е-Р-П-пет-две-нула. Отнася се за някакъв подозрителен микробус до стадиона. В него е имало двама мъже — бели, около тридесетте, изглеждали обикновено. Свидетелят е полицай, но вече припадна.

— Добре. С кого си там?

— С Парсънс от екипа за борба с ядрените аварии.

— Ела тук… Не, стой там и не затваряй телефона.

Хоскинс остави слушалката до себе си, вдигна друг телефон и набра един номер по памет. Той беше на пътната полиция в Колорадо.

— Обаждам се от ФБР. Трябва спешно да проверя един регистрационен номер. Компютърът ви работи ли?

— Да, сър — увери го един женски глас.

— Едуард Робърт Пол Пет Две Нула. — Хоскинс наведе поглед. Това му звучеше познато.

— Прието.

Хоскинс чу щракането на клавишите.

— Открих го. Регистрацията е съвсем скорошна. Микробус, собственост на господин Робърт Френд от Рогън. Искате ли номера на шофьорската книжка на господин Френд?

— Господи! — каза Хоскинс.

— Не ви чух, сър.

Той прочете номера.

— Правилно, сър.

— Можете ли да проверите и още два номера на шофьорски книжки?

— Разбира се.

Той ги продиктува.

— Първия номер го няма в компютъра… втория също. Чакайте малко, тези номера приличат на…

— Знам. Благодаря ви. — Хоскинс затвори телефона. — Добре, Уолт, мисли, мисли…

Трябваше му още информация от Клинтън.

 

 

— Мъри.

— Дан, обажда се Уолт Хоскинс. Току-що научих нещо, което ще те заинтересува.

— Казвай.

— Нашият приятел Марвин Ръсел е бил паркирал един микробус до стадиона. Момчетата от екипа за борба с ядрените аварии твърдят, че микробусът е бил доста близо до мястото, на което е избухнала бомбата. Имало е поне още един — не, чакай малко — добре. С него е имало още един човек, а другият сигурно е карал взетата под наем кола. Така. В микробуса е имало голяма кутия. Бил е боядисан като кола на Ей Би Си, но ние намерихме Ръсел убит на около три километра оттам. Значи сигурно е оставил микробуса и се е махнал. Дан, според мен това е един от възможните начини, по който бомбата е стигнала на стадиона.

— Имаш ли нещо друго, Уолт?

— Разполагам със снимките от паспортите, както и с други документи на останалите двама.

— Изпрати ги по факса.

— Тръгват.

Хоскинс стана и се отправи към свързочния център. По пътя срещна един друг агент.

— Намери хората от участъка, които разследват убийството на Марвин Ръсел. Издири ги на всяка цена и ги накарай веднага да се обадят по телефона.

 

 

— Пак ли се връщаш на хипотезата за терористите? — попита Пат О’Дей. — Според мен бомбата е твърде мощна, за да бъде тяхна работа.

— Ръсел се занимаваше с тероризъм и си мисля, че може би… мамка му! — възкликна Мъри.

— За какво се сети, Дан?

— Обади се в архива и кажи, че искам снимките от Атина, които са в досието на Ръсел. — Заместник-директорът изчака. — Преди няколко месеца в Гърция бе убит един полицай и гърците ни помолиха за съдействие, като ни изпратиха няколко снимки. Тогава си помислих, че може би става въпрос за Марвин, но… в колата имаше и друг човек. Май че го бяха снимали в профил.

— Пристига факсът от Денвър — обади се един женски глас.

— Донесете го тук — заповяда Мъри.

— Това е първата страница. — Останалите пристигнаха бързо.

— Самолетен билет… билет за прехвърляне на друг полет. Пат…

О’Дей пое факсимилето.

— Аз ще се заема с него.

— По дяволите, я хвърли един поглед тук.

— Познаваш ли тази физиономия?

— Прилича на… Исмаил Куати? Другия не го познавам.

— Мустаците и косата са други, Дан — каза О’Дей и погледна отново Мъри. — Малко по-къси са. — Най-добре е да се обадим в архива и да проверим какви са последните им сведения за този нехранимайко, Няма нужда да бързаме, нали?

— Точно така.

Мъри вдигна телефона.

 

 

— Добри новини, господин президент — обади се Борщайн от бункера си в планината Шайен. — Спътникът ни КН-11 преминава над централната част от Съветския съюз. Там вече се зазорява и за късмет времето е ясно. Ще имаме възможност да поогледаме ракетните им бази. Спътникът вече е програмиран. НРФЦ ще изпрати снимките тук и в Офът веднага след получаването им.

— Но няма да ги изпрати при мен — измърмори Фаулър.

Кемп Дейвид никога не бе разполагал с необходимото оборудване за това. „Каква далновидност“ — помисли си Фаулър. Снимките обаче щяха да се получат от „Нийкап“, на който президентът би трябвало да лети в момента.

— Добре, кажи ми какво виждаш — нареди Фаулър.

— Ще ви кажа веднага след като ги получа, сър — обеща Борщайн.

— Пристигат, сър — обади се нов глас. — Сър, аз съм майор Костело от разузнаването на ПВО за Северна Америка. Условията за наблюдение не можеха да бъдат по-добри. Спътникът ще лети от юг на север и ще премине много близко до четири ракетни полка. Те са: Чингис-тобе, Алейск, Узхур и Гладкой. Първите три са въоръжени със СС-18, а Гладкой — със СС-11. Сър, Алейск е едно от местата, на които би трябвало да унищожават ракетите си, но все още не са го направили…

 

 

Утринното небе над Алейск бе ясно. Първите слънчеви лъчи вече озаряваха хоризонта на североизток, но никой от войниците от стратегическите ракетни войски не им обърна внимание. Вече изоставаха с цели седмици от графика си и заповедта им бе да наваксат закъснението. Фактът, че това бе просто невъзможно, нямаше значение. До всеки от четиридесетте силоза за изстрелване се виждаше по един тежък камион с ремарке. СС-18 — руснаците ги наричаха CP-20, стратегически ракети номер 20 — бяха в експлоатация вече единадесет години и именно това бе накарало съветското правителство да се съгласи със съкращаването им. Горивата и окислителите, с които работеха двигателите им с течно гориво, са опасните корозиращи химикали: несиметричен диметил хидроцин и азотен тетраокис. Наричаха ги „вещества, годни за съхранение“, просто по навик. Те бяха по-стабилни от използваните досега криогенни горивни смеси и не изискваха съхранение в хладилни камери. За сметка на това обаче бяха високо реактивни и изключително отровни. Допирът с тях водеше до незабавна смърт. Един от защитните механизми беше затварянето на ракетите в големи стоманени капсули. На свой ред тези капсули, подобни на огромни патрони, се поставяха в силозите и по този начин прецизната техника се предпазваше от контакт с химикалите. Американското разузнаване смяташе, че този сложен механизъм е предвиден, за да се овладее по-добре високият им енергиен импулс, който даваше предимство на руските ракети. Всъщност истината бе, че руснаците просто не бяха успели да измислят достатъчно надеждно и мощно твърдо гориво. Този недостатък бе преодолян едва с последния модел ракети СС-25. Макар и безспорно големи и мощни, СС-18 — НАТО ги наричаше с ужасяващото кодово наименование САТАНА — бяха адски трудни за поддържане и обслужващите екипи се радваха, че ще се отърват от тях. Не един войник бе загубил живота си по време на учения, както и при ежедневното им поддържане. Американските ракети „Титан-II“ създаваха същите проблеми на стопаните си. Всички СС-18 в Алейск бяха предназначени за унищожаване и именно това бе причината за присъствието на толкова хора и техника в района. Но първо трябваше да бъдат отделени бойните глави. Американските инспектори можеха да гледат процеса на унищожаване, но не и отделянето на бойните глави, които си оставаха най-секретно то устройство на ракетите. Под зоркия поглед на един полковник кранът отмести носа на ракета номер 31 и под него се показаха бойните глави. Всяка от тях представляваше самонасочващ се конус с диаметър на основата четиридесет и височина сто и петдесет сантиметра. Върхът на конуса бе остър като игла. Бойните глави бяха с мощност половин мегатон и представляваха тристепенно термоядрено устройство. Войниците се отнасяха към тях с цялото полагащо им се уважение.

 

 

— Снимките вече пристигат — чу Фаулър гласа на майор Костело. — Не се вижда голямо раздвижване… Сър, съсредоточаваме вниманието си само върху няколко силоза — тези, които виждаме най-добре. Навсякъде около тях е обрасло с гори, господин президент. В зависимост от ъгъла, който сключва спътникът със земната повърхност, преценяваме кои силози ще се виждат най-ясно… Добре, ето го първия — силоз нула-пет в Тобе… нищо необичайно… командният бункер е ей там… виждам часовите, които го пазят… май са повече от нормалното… виждам пет-седем човека. Различаваме ги чудесно в инфрачервения спектър, сър. Там е доста студено. Това е всичко. Нищо необикновено, сър… добре. Сега идва ред на Алейск — по дяволите!

— Какво става?

— Сър, наблюдаваме четири силоза през четири различни камери…

— Това са обслужващи камиони — обади се генерал Фремънт от командния център на стратегическата авиация. — И пред четирите силоза има обслужващи камиони. Капаците на силозите са отворени, господин президент.

— Какво означава това?

Костело отговори на въпроса:

— Господин президент, в Алейск има само ракети СС-18, които са доста стари. Трябваше да са вече унищожени, но руснаците изостават. Вече виждаме пет силоза и пред всичките има обслужващи камиони. Виждам и два ма човека, които правят нещо с ракетите.

— Какви са тези обслужващи камиони? — попита Лиз Елиът.

— Използват ги за транспортиране на ракетите. Освен това камионите разполагат с цялата необходима техника за работа с тях. Всяка ракета си има отделен камион — дори повече от един. Камионите са огромни и приличат на пожарни коли с автоматични стълби. Както вече казах, имат и най-различни отделения за всичките уреди, инструменти и тъй нататък. Джим, изглежда, че махат носа. Да! Ето ги бойните глави. Там е доста светло. Сега започнаха да правят нещо с тях… какво ли?

Фаулър почти избухна. Все едно че слушаше футболен мач по радиото и…

— Какво означава всичко това!

— Все още не знаем, сър… Преместваме се в Узхур. Тук също не се вижда раздвижване. В Узхур разполагат с новия вариант на СС-18 — модел 5. Не, тук няма камиони. Виждат се само часовите. Господин президент, според мен и тук часовите са повече от нормалното. Сега идва ред на Гладкой… Това ще ни отнеме една-две минути…

— Защо са там онези камиони? — попита Фаулър.

— Сър, всичко, което мога да ви кажа, е, че май работят по ракетите.

— По дяволите! Какво правят?! — изкрещя Фаулър в микрофона.

Тонът на отговора не бе толкова спокоен, колкото преди няколко минути.

— Сър, засега просто не можем да ви кажем.

— Тогава кажете ми какво знаете!

— Господин президент, както вече ви казах, тези ракети са стари, трудни за поддържане и предназначени за унищожаване. Но руснаците изостават от графика. И в трите полка, въоръжени със СС-18, има усилена охрана, но в Алейск силозите бяха отворени, до всяка ракета имаше обслужващ камион и около тях работеха хора. Това е всичко, което може да се каже от снимките, сър.

— Господин президент — намеси се генерал Борщайн, — майор Костело ви каза всичко, което може.

— Генерале, вие твърдяхте, че от снимките ще получим полезна информация. Къде е тя?

— Сър, фактът, че в Алейск има раздвижване, може да се окаже важен.

— Но вие не знаете на какво се дължи това раздвижване!

— Не, сър, не знаем — призна глуповато Борщайн.

— Възможно ли е да подготвят ракетите си за изстрелване?

— Да, сър, това е една от възможностите.

— За бога.

— Робърт — каза съветничката по националната сигурност, — започвам все повече да се плаша.

— Сега нямаме време за това, Елизабет. — Фаулър се стегна. — Не трябва да губим контрол над себе си и положението. Не трябва. Трябва да убедим Нармонов…

— Робърт, нима не разбираш! Това не е той. Единственото логично обяснение е, че не е той. Ние просто не знаем срещу кого сме изправени!

— И какво можем да направим?

— Не знам!

— Който и да стои срещу нас, не може да иска ядрена война. Никой не иска. Това е лудост — увери я президентът почти с родителски тон.

— Сигурен ли си? Наистина ли си сигурен, Робърт? Та те се опитаха да ни убият!

— Дори и да си права, сега не трябва да мислим за това.

— Но не можем да не мислим. Щом са се опитали веднъж, са способни да го направят отново! Нима не разбираш!

Хелън д’Агустино, която стоеше само на няколко метра зад президента, разбра, че миналото лято съвсем точно е преценила Лиз Елиът. Тя бе колкото наперена, толкова и страхлива. Ето кой съветваше президента сега. Фаулър стана от стола си и тръгна към банята. Пит Конър го последва, но не влезе с него, защото дори и президентите имат нужда от усамотение на това място. Дага погледна доктор Елиът. Лицето й беше — „какво?“ — запита се Д’Агустино. По него имаше изписано нещо повече от страх. Дага също беше доста изплашена, но не го показваше. Не беше честно, нали? Нея никой не я питаше за съвет, нито пък искаха да знаят мнението й за тази каша. А кашата беше ужасна. Пълна безсмислица. В крайна сметка се оказваше, че е по-добре да не я питат. Това не беше нейна работа. Това беше работа на Лиз Елиът.

 

 

— Установих контакт — обади се един от сонарните оператори на „Морски дявол“ едно-три. При буй номер 3, на две-едно-пет… шум от винт… това е атомна подводница! Не е американска, винтът не е американски.

— Хванах го на четвърти — обади се друг сонарен оператор. — Това момче май не си поплюва. Шумът от винта показва скорост от над двадесет възела. Може би дори и двадесет и пет. Моят буй е на три-нула-нула.

— Добре — каза офицерът тактик. — Получих потвърждение. Можете ли отново да ми дадете посоката?

— Виждам го на две-едно-нула! — отвърна първият оператор. — Нашият човек направо препуска!

Две минути по-късно вече бе ясно, че контактът се движи право към американската ракетоносна подводница „Мейн“.

 

 

— Нима е възможно? — попита Джим Росели.

Съобщението по радиото от Кодиак пристигна направо в НВКЦ. Командирът на патрула не знаеше какво да прави по-нататък и настояваше за инструкции. Докладът дойде с анотация СПЕШНО. Той бе изпратен и до командващия ВС на САЩ в зоната на Тихия океан, който на свой ред щеше да поиска инструкции от по-горна инстанция.

— Какво искаш да кажеш? — попита Барнс.

— Той се е насочил направо към „Мейн“. Как, по дяволите, е разбрал къде се намира?

— А как разбираме ние?

— По ССПЛ, по радиосигнали или… О, не. Възможно ли е този идиот да не се е преместил?

— На президента ли ще се обаждаш? — попита полковник Барнс.

— Предполагам, че ще се наложи — отвърна Росели и вдигна телефона.

— Президентът слуша.

— Сър, обажда се капитан първи ранг Джим Росели от Националния военен команден център. В залива на Аляска имаме аварирала подводница. Това е „Мейн“ — ракетоносец от клас „Охайо“. Винтът е повреден и не могат да маневрират, сър. Към нашата лодка се приближава съветска атакуваща подводница, която вече е само на десет мили. В района се намира и един самолет Р-3С „Орион“ ASW, който преследва руснаците. Командирът му чака заповед за атака, сър.

— Мислех си, че те не могат да откриват нашите ракетоносци.

— Никой не може, сър. В този случай обаче сигурно са използвали насочваща апаратура, която е открила подводницата ни по сигналите й за помощ. „Мейн“ е ракетоносец, включена е в ЕОП и се намира в Бойна готовност — ДВЕ. Това се отнася и за „Орион“, който й служи за прикритие. Те чакат заповедите ви, сър.

— Колко е важна „Мейн“ за нас? — попита Фаулър.

С отговора се зае генерал Фремънт.

— Сър, подводницата е част от ЕОП. При това важна част. На борда й се намират двеста изключително точни бойни глави. Ако руснаците успеят да ги обезвредят, ще ни нанесат сериозен удар.

— Колко сериозен?

— Сър, загубата на „Мейн“ отваря голяма дупка в плана ни. Лодката е въоръжена с ракети D-5, предназначени за контраудар. Целта им са руските ракетни полкове и командни пунктове. Ако с „Мейн“ се случи нещо, ще са ни необходими часове, за да запълним липсата.

— Капитан Росели, вие сте от флота, нали?

— Да, господин президент. Трябва да ви кажа нещо, сър. Допреди няколко месеца аз бях командир на Златния екипаж на „Мейн“.

— Колко бързо трябва да вземем решението?

— Сър, „Акулата“ се движи с двадесет и пет възела и в момента се намира на около двадесет и пет хиляди метра от лодката ни. Технически погледнато, „Мейн“ вече е в обсега на торпедата им.

— Какви са възможностите?

— Можете да наредите или да не наредите атака — отвърна Росели.

— Генерал Фремънт?

— Господин президент… не, капитан Росели?

— Да, генерале.

— Сигурен ли сте, че руснаците се движат точно към нашата лодка?

— Сведенията по този въпрос са доста категорични, сър.

— Господин президент, мисля, че трябва да се защитаваме. Руснаците няма да са много доволни от нападението срещу подводницата им, но в крайна сметка тя е атакуваща, а не стратегическа. Ако ни попитат защо сме го направили, можем да им обясним. На мен обаче ми се иска да ги попитам защо са наредили на лодката си да се движи в тази посока. Те без съмнение знаят, че това ще ни разтревожи.

— Капитан Росели, имате разрешението ми да наредите въздушна атака срещу подводницата.

— Тъй вярно, сър.

Росели вдигна другия телефон:

— СИВА МЕЧКА, тук е МРАМОРНА ГЛАВА — настоящото кодово наименование на НВКЦ. — Националното командване одобрява, повтарям, одобрява молбата ти. Потвърди.

— МРАМОРНА ГЛАВА, тук е СИВА МЕЧКА. Приехме разрешение за атака.

— Потвърждавам.

— Прието. Край.

 

 

„Орион“ се зае със задачата. Сега вече дори и пилотите усещаха въздействието на времето. Тъмните облаци и големите вълни ги караха да се чувстват така, сякаш летят през безкраен неравен коридор. Това бе лошо. Но имаше и нещо хубаво: целта им действаше по възможно най-глупавия начин. Движеше се с голяма скорост и над термоклина, така че бе невъзможно да я изгубят. На опашката на самолета бе прикрепено устройство, наречено „Магнитен детектор на аномалии“. Детекторът съобщаваше за измененията в земното магнитно поле като например тези, причинени от големия метален корпус на подводница.

— Как я карате там отзад? — попита пилотът.

— Контактът е стабилен. Атомна подводница, и то със сигурност руска. Според мен е време най-сетне да го направим.

— Става — отвърна пилотът.

— За бога — измърмори помощникът му.

— Отворете вратите.

— Отварят се. Предпазителите са изключени, оръжието е готово.

— Аз също съм готов — каза офицерът, отговарящ за тактическите операции. — Поемам управлението.

Стана прекалено лесно. Пилотът изравни самолета с целта и…

— Пускам го сега! Торпедото е пуснато! Пилотът даде газ и качи самолета с неколкостотин метра по-горе.

Торпедото ASW модел 50 изхвръкна от самолета и малкият му парашут се отвори. Но още щом оръжието достигна водата, той автоматично се откачи. Новото торпедо се задвижваше от по-тих двигател и бе програмирано така, че да не издава никакъв шум, докато не достигне дълбочината на целта — сто и десет метра.

 

 

Дубинин тъкмо си помисли, че е време да намали скоростта. Може би още хиляда метра. Той чувстваше, че рискът му се е оказал успешен. Предположението му, че американската подводница ще остане близо до повърхността, звучеше напълно разумно. Ако бе познал, то в такъв случай препускането точно под слоя — той се движеше на сто и десет метра дълбочина — нямаше да позволи на американците да го чуят. Те щяха да се объркат от шума на повърхността. Тогава Дубинин щеше да проведе останалата част от претърсването си по-предпазливо. Той вече бе на път да се поздрави за доброто тактическо решение.

— Торпедо дясно на борд — изкрещя старши лейтенант Рюков от хидроакустичния пост.

— Рулят наляво. Пълен напред. Къде е торпедото?

— Под нас. Ъгъл петнадесет градуса.

— Аварийно изплаване! Веднага! Нов курс три-нула-нула!

Дубинин влетя в хидроакустичната кабина.

— Какво, по дяволите, става?

Рюков беше блед.

— Не мога да чуя шум от перки… проклетият сонар… май се отдалечава… не, идва към нас!

Дубинин се обърна.

— Контрамерки — три — сега!

— Кутиите са изстреляни!

Операторите на „Адмирал Лунин“ изстреляха три петнадесетсантиметрови кутии, пълни с газ. Те изпълниха водата с мехурчета и по този начин създадоха нова цел за торпедото, но този път неподвижна. То вече бе усетило присъствието на подводницата и се насочваше към нея.

— Издигаме се нагоре — извика старпомът. — Скорост двадесет и осем възела.

— Когато се издигнем до петнадесет метра, изправете лодката. Не се страхувайте, че ще ни изхвърли на повърхността.

— Слушам! Тридесет и девет възела.

— Изгубих го. Завоят пречи на активния хидролокатор да си върши работата — вдигна отчаяно ръце Рюков.

— Значи трябва да потърпим — каза Дубинин. Шегата не бе много остроумна, но подейства на хидроакустичния екип като глътка въздух.

 

 

— „Орион“ е подгонил преследвача ни, сър. Току-що улових много слаб шум в ултразвуковия сектор на две-четири-нула. Това е наше торпедо модел 50, сър.

— То трябва да свърши работа — забеляза Рикс. — Слава богу!

 

 

— Минаваме през петдесетте метра. Подводницата се изправя. Ъгъл десет градуса към повърхността. Скорост тридесет и един възела.

— Контрамерките ни не свършиха работа… — забеляза Рюков.

Пасивният сонар вече функционираше и торпедото все още бе там.

— Значи не се чува шум от винт?

— Никакъв… Дори и при тази скорост би трябвало да го чувам.

— Сигурно е от новите…

— Модел 50 ли? Разправят, че е хитър малък пакостник.

— Сега ще проверим. Нали не си забравил как се плава на повърхността, Евгени? — усмихна се Дубинин.

Старпомът чудесно свърши работата си по овладяване на лодката, но десетметровите вълни на повърхността гарантираха, че подводницата ще се покаже над водата поне за момент. Когато „Акулата“ застана успоредно на повърхността, торпедото беше само на някакви си триста метра зад нея. Американското торпедо за борба с подводници модел 50 не бе просто хитро, а направо брилянтно оръжие. То бе открило и подминало контрамерките, наредени от Дубинин, само преди минути и сега с помощта на ултразвуковия си сонар търсеше подводницата, за да изпълни задачата си. Но тук физичните закони се намесиха на страната на руснаците. Широко разпространеното мнение, че звуковите вълни на сонара се отразяват от корпуса на подводницата, не е вярно. Всъщност те се отразяват от въздуха в лодката или по-точно от границата между въздуха и водата, която звукът не може да премине. Модел 50 бе програмиран да отъждествява тези граници с кораби. Докато преследваше жертвата си, торпедото започна да прехваща огромни кораби в целия обсег на сонара си. Това бяха вълните. Въпреки че оръжието бе настроено така, че да избягва плоските повърхности, инженерите му явно не се бяха съобразили с бурното море. Модел 50 си избра най-близкото очертание на кораб, насочи се срещу него и изхвръкна във въздуха като летяща риба. То падна на гребена на поредната огромна вълна, прехвана новата цел и отново подскочи. Този път торпедото се отклони под малък ъгъл. Динамичните сили го накараха да се обърне на север и да се спусне към нова вълна. Корабите бяха навсякъде. То се насочи наляво и се удари в друга вълна. Този път обаче ударът бе достатъчно силен, за да го взриви.

— Отървахме се на косъм! — каза Рюков.

— Е, не чак на косъм. Взриви се на хиляда метра от нас, а може би и на повече. — Капитанът се обади на мостика: — Намалете скоростта на пет възела и се спуснете на пет метра.

 

 

— Ударихме ли ги?

— Не знам, сър — отвърна операторът. — Издигнаха се бързо. Торпедото вървеше след тях. Завъртя се ето тук — посочи операторът на монитора. — После избухна близо до мястото, на което изгубихме „Акулата“. Но нямаше шумове от пробит корпус, сър. Според мен пропуснахме.

 

 

— Какъв е курсът на целта? Искам и разстоянието до него — каза Дубинин.

— Грубо около девет хиляди метра. Курс нула-пет-нула — отвърна сарпомът. — Какъв е планът сега, капитане?

— Ще прехванем и ще унищожим целта — отвърна капитан първи ранг Валентин Борисович Дубинин.

— Но…

— Нападнаха ни. Тези копелета се опитаха да ни убият!

— Торпедото дойде от въздуха — забеляза помощник-капитанът.

— Не съм чул никакъв самолет. Нападнаха ни. Ще се отбраняваме.

 

 

— Е?

Инспектор Пат О’Дей настървено си водеше бележки. Както всички големи превозвачи, „Америкън еърлайнз“ също държаха информацията за резервациите си на компютър. С номера на билета и номера на полета можеше да бъде открит всеки.

— Добре — каза той на жената отсреща. — Изчакайте за момент. — О’Дей се обърна: — Дан, за полета Денвър — Далас-форт „Уърт“ са били продадени само шест билета. Самолетът е бил почти празен. Освен това не е излетял заради снега в Денвър. Имаме имената на двамата пътници от първа класа, които са предпочели да летят за Маями. В Далас е имало връзка за Мексико Сити. Двамата, качили се на другия самолет, също са си резервирали места за DC-10, който лети от Маями за Мексико Сити. Самолетът вече е излетял и е на един час път от Мексико.

— Да го върнем ли обратно?

— Казват, че не може, защото нямал достатъчно гориво.

— Един час, по дяволите! — изруга Мъри.

О’Дей избърса лице с огромната си длан. Изплашен, както и всички в Америка — още повече че знаеше причината, поради която се страхува, — инспектор Патрик Шон О’Дей полагаше всички сили, за да се съсредоточи единствено върху конкретните си задачи. Информацията им беше твърде оскъдна и случайна, за да бъде окачествена като „неопровержимо доказателство“. За двадесетте години, прекарани в Бюрото, инспекторът бе виждал достатъчно много съвпадения. Но освен това бе ставал свидетел как се завеждат дела и с доста по-малко факти от тези, с които разполагаха в момента. Човек трябваше да се оправя с това, което има.

— Дан…

В стаята влезе служителка от архивния отдел. Тя подаде две досиета на Мъри. Заместник-директорът отвори първо това на Ръсел и се зарови за снимките от Атина. След това взе последната снимка на Исмаил Куати и сложи двете до паспортните снимки, изпратени по факса от Денвър.

— Какво ще кажеш, Пат?

— Единият човек от паспортите все още ми се вижда слаб за господин Куати… скулите и очите съвпадат, но мустаците — не. Освен това косата му е пооредяла, ако, разбира се, си имаме работа с него…

— Казваш, че очите съвпадат?

— Очите са същите, Дан. Носът… да, той е. Кой е другият бандит?

— Нямаме име. Само тези снимки от Атина. Светла кожа, тъмна коса. Прическата е същата, дължината на косата също. — Той провери описанието на данните в паспорта. — Той е слаб. И дребничък, Пат. Съвпада.

— Съгласих се, съгласих се. Може би има осемдесет процента шанс. Кой е официален аташе в Мексико Сити?

— Бърни Монтгомъри — по дяволите! Той е тук, за да се срещне с Бил.

— Защо не позвъниш в Ленгли?

— Правилно. — Мъри вдигна телефона и се обади в ЦРУ — Къде е Райън?

— Тук съм, Дан. Какво става?

— Имам новини. Първо трябва да ти разкажа за едно момче на име Марвин Ръсел. Индианец от сиуксите, член на „Воинското общество“. Миналата година се изгуби и си помислихме, че е отишъл някъде из Европа. Открихме го днес с прерязано гърло в Денвър. С него е имало двама други, които са изчезнали със самолет. За единия имаме безименна снимка. Другият може би е Исмаил Куати.

„Копелето му с копеле!“

— И къде са сега?

— Според нас са в първа класа на полета на „Америкън еърлайнз“ от Маями за Мексико Сити и се намират на един час от летището.

— И си мислиш, че може би има връзка?

— На паркинга на стадиона е имало микробус на Марвин Ръсел, представящ се за Робърт Френд от Рогън, Колорадо. На местопрестъплението намерихме два набора фалшиви документи — вероятно на Куати и неизвестния обект. Имаме предостатъчно доказателства, за да ги арестуваме по обвинение в убийство.

„Аха“ — помисли си Джак. Ако ситуацията не бе толкова ужасяваща, той щеше да се изсмее.

— Убийство значи? Ще се опиташ да ги арестуваш ли?

— Ако имаш по-добра идея, кажи.

Райън замълча за момент.

— Може и да имам. Изчакай за момент.

Той вдигна телефона и набра номера на американското посолство в Мексико Сити.

— Обажда се Райън. Търся шефа на станцията. Тони? Тук е Джак Райън, Там ли е Кларк? Добре, дай ми го.

— За бога, Джак, какво, по дяволите…

Райън го отряза:

— Млъкни, Джон. Искам да свършиш една работа. След около час на летището в Мексико Сити ще кацне полет на „Америкън еърлайнз“ от Маями. На борда му има двама човека, чиито снимки ще ти изпратим след няколко минути. Те може би са замесени в това.

— Значи е работа на терористи?

— Поне за момента мислим така, Джон. Искаме тези двамата, и то бързо.

— Местните ченгета могат да направят проблем, Джак — предупреди го Кларк. — Тук не мога да си организирам престрелки.

— Там ли е посланикът?

— Май че да.

— Свържи ме с него и изчакай.

— Добре.

— Канцеларията на посланика — обади се женски глас.

— Обаждам се от щабквартирата на ЦРУ и искам веднага да говоря с посланика.

— Разбира се.

„Секретарката е доста спокойна“ — помисли си Джак.

— Да, какво има?

— Господин посланик, обажда се Джак Райън, заместник-директор на ЦРУ…

— Но това не е секретна линия.

— Знам! Млъкнете и слушайте. На летището в Мексико Сити ще пристигнат двама човека с полет на „Америкън еърлайнз“ от Маями. Трябва да ги хванем и да ги върнем тук по най-бързия възможен начин.

— Наши граждани ли са?

— Не, мислим, че са терористи.

— Това значи, че трябва да ги арестуваме, да ги прекараме през местната съдебна система и…

— Нямаме време за това!

— Райън, не можем просто да хванем тези хора. Те ще се съпротивляват.

— Господин посланик, искам още сега да се обадите на мексиканския президент и да му кажете, че ни трябва съдействието му. Въпросът е на живот и смърт. Ако откаже, искам да му кажете следните думи. Запишете си: кажете му, че знаем за пенсионния му фонд. Разбрахте ли? Използвайте точно тези думи — „знаем за пенсионния ви фонд“.

— Какво означава това?

— Означава, че трябва да кажете точно това. Разбрахте ли?

— Вижте, не обичам да си играя игрички и…

— Господин посланик, ако не направите точно каквото ви казвам, ще заповядам на един от хората си да ви прати в безсъзнание и началникът на станцията ще се обади където трябва.

— Не можете да ме заплашвате по този начин.

— Току-що го направих, синко, и ако мислиш, че се шегувам, не се колебай веднага да ме изпробваш.

— По-спокойно, Джак — предупреди го Бен Гудли.

Райън се обърна за малко встрани и после отново заговори:

— Извинете ме, сър. Тук просто е много напрегнато. В Денвър избухна ядрено устройство и това може би е най-добрата следа, с която разполагаме. Сега не е време за любезности. Моля ви. Помогнете ми. Моля ви.

— Много добре.

Райън въздъхна облекчено.

— Добре. Кажете му също, че един от хората ни — господин Кларк — ще бъде на летището след няколко минути. Господин посланик, просто не мога да изразя с думи колко важно е всичко това. Моля ви, направете го веднага.

— Ще го направя. Вие по-добре се успокойте — посъветва го професионалният адвокат от кариерата.

— Опитваме се с всички сили, сър. Моля ви, кажете на секретарката си да СЕ свърже отново с шефа на станцията. Благодаря ви. — Райън погледна Гудли. — Бен, ако усетиш, че има нужда, просто ме удари по тъпата кратуна.

— Кларк.

— Ще ти изпратим снимките заедно с имената и номерата на местата им. Когато отидеш на летището, ще се обадиш на шефа на охраната. При теб ли е още самолетът?

— Да.

— Добре, когато ги хванеш, хвърляй ги в него и пристигай тук, по дяволите.

— Добре, Джак. Действаме.

Райън прекъсна връзката и се свърза отново с Мъри:

— Изпрати информацията си по факса до шефа на станция Мексико. Задействал съм двама оперативни офицери — Кларк и Чавес. Добри са.

— Кларк ли? — попита Мъри, докато подаваше листите на О’Дей. — Да не е онзи, който…

— Същият.

— Дано има късмет.

 

 

Тактическият проблем бе сложен. Над главата на Дубинин висеше самолет за борба с подводници и той не можеше да си позволи никакви грешки, някъде напред се намираше американската подводница ракетоносец, която руският капитан бе твърдо решен да унищожи. Правеше го със защитна цел. По лодката му бе стреляно с истинско оръжие. Това коренно променяше обстановката. Дубинин трябваше да се обади във флотското командване за инструкции или поне да съобщи намеренията си, но самолетът над главата му правеше използването на радиото равносилно на самоубийство. А една среща със смъртта на ден стигаше. Нападението срещу „Адмирал Лунин“ можеше да означава само едно — американците възнамеряваха да нападнат родината му. Те бяха нарушили любимия си рефрен в международните отношения — моретата са свободни за всички. Бяха го атакували в международни води, преди да се е приближил достатъчно близко за каквито и да е враждебни действия. Значи някой си бе помислил, че се води война. „Чудесно — помисли си Дубинин. — На война като на война.“

Активният сонар на лодката опипваше водата под нея, а сонарните оператори работеха по-усърдно от всякога.

— Контакт — обади се старши лейтенант Рюков. — Сонарен контакт на едно-едно-три… звук от винт. Доста е шумен… прилича на повреден.

— Сигурен ли си, че не е контакт на повърхността?

— Абсолютно… Корабите се движат доста по на юг оттук заради бурите. Шумът носи характеристиките на двигател на подводница… Доста по-голям от обикновеното, сякаш има някаква повреда… придвижва се в южна посока… сега е на едно-едно-пет.

Валентин Борисович се обърна към мостика и извика:

— Определете разстоянието до установеното положение на целта.

— Седем хиляди метра.

— Ще бъде трудничко… южна посока… скорост?

— Трудно е да се каже… във всеки случай е по-малка от шест възела… Шумът от винта им се чува, но е твърде слаб, за да можем да определим скоростта.

— Може и да не ни се отдаде втора възможност за залп — прошепна на себе си Дубинин. Той се върна обратно на мостика. — Торпедния отсек! Заредете торпедото и го настройте за курс едно-едно-пет. Дълбочина на претърсване седемдесет метра. Разстояние за активиране… четиристотин метра.

— Прието. — Лейтенантът изпълни заповедта. — Първа тръба е заредена. Оръжието е подготвено. Външният люк е затворен, капитане.

Дубинин се обърна към помощника си, който по принцип бе много сериозен човек. Не пиеше дори и на официални вечери. Старпомът кимна утвърдително. Дубинин нямаше нужда от одобрението, но му бе благодарен, че го даде.

— Отворете външния люк.

— Външният люк отворен. — Офицерът в торпедния отсек се пресегна към копчето.

— Огън.

Лейтенантът натисна бутона.

— Торпедото е навън.

 

 

— „Контрол“, тук „Сонар“. Смущения, смущения на едно-седем-пет. Във водата има торпедо на едно-девет-пет!

— Пълен напред! — изкрещя Рикс на рулевия.

— Капитане! — извика Клагет. — Отменете заповедта!

— Какво? — Рулевият бе само деветнадесетгодишен и никога не бе чувал някой да противоречи на капитана. — Какво да правя, сър?

— Капитане, ако пришпорим двигателя си така, само след петнадесет секунди ще изгубим винта!

— Прав си, по дяволите. — Рикс порозовя. — Кажете на машинното да поддържат най-високата безопасна скорост. Рулеви, руля с десет градуса вдясно. Нов курс нула-нула-нула.

— Слушам, десет градуса вдясно. — Гласът на момчето потрепера. Страхът е не по-малко заразен от чумата. — Сър, рулят е с десет градуса вдясно. Нов курс нула-нула-нула.

Рикс преглътна и кимна.

— Много добре.

— „Сонар“ вика „Контрол“. В момента торпедото е на едно-девет-нула и е движи от ляво на дясно. Торпедото все още не се е активирало.

— Благодаря — отвърна Клагет.

— Без активния си сонар ще го изгубим доста бързо.

— Вярно, сър. Капитане, защо не се обадим на „Орион“ и да му кажем какво става?

— Добра идея. Извадете антената.

— „Морски дявол“ едно-три, тук е „Мейн“.

— „Мейн“, тук е едно-три. Все още се опитваме да разберем какво става с торпедото, което пуснахме, и…

— Едно-три, зад нас има торпедо на едно-осем-нула. Пропуснали сте целта. Започнете ново претърсване. Според нас торпедото все още не ни е открило.

— Прието, започваме.

„Орион“ информира Кодиак, че в океана вече се води истинска битка.

 

 

— Господин президент — каза Райън, — мисля, че разполагаме с доста полезна информация.

Джак седеше пред микрофона. Дланите му, поставени на бюрото пред него, бяха толкова изпотени, че оставяха влажни петна. И въпреки това Гудли завиждаше на умението му да се контролира.

— И каква е тя? — попита сухо Фаулър.

От тона на отговора главата на Райън увисна.

— Сър, от ФБР току-що съобщиха, че разполагат с потвърдена информация за присъствието на двама, може би дори трима терористи в Денвър днес. Двама от тях вече са на път за Мексико. Разполагам с хора в този район и ще се опитаме да ги заловим.

— Чакай малко — каза Фаулър. — Ние знаем, че това не е било терористичен акт.

— Райън, тук е генерал Фремънт. Откъде сте получили тази информация?

— Не знам всички подробности, но има сведения за микробус, който е бил на мястото на експлозията. Проверили са регистрационния номер и след това собственика. След като са го намерили мъртъв, проследихме другите двама по номерата на самолетните билети и…

— Чакай малко! — прекъсна го главнокомандващият САК. — Откъде, по дяволите, сте получили такава информация? Може би от оцелели очевидци? За бога, та тук става въпрос за стокилотонно оръжие…

— Генерале, най-точните цифри, с които разполагам, са за мощност от петнадесет килотона. Получих ги от ФБР и…

— ФБР ли? — намеси се Борщайн от ПВО. — Какво, по дяволите, знаят пък те? Както и да е. Петнадесеткилотонно оръжие ще избие всичко живо в радиус от два километра. Господин президент, това не може да бъде добра информация.

— Господин президент, тук е НВКЦ — чу Райън на същата линия. — Току-що получихме съобщение от Кодиак. „Мейн“ е атакувана от съветска подводница. Във водата има торпедо и нашата лодка се мъчи да го избегне.

Джак чу нещо, но не можа да различи думите.

— Сър — обади се веднага Фремънт, — това е много застрашително развитие.

— Разбрах, генерале — каза едва чуто президентът. — Генерале. СНАПКАУНТ.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита тихо Гудли.

— Господин президент, правите грешка. Разполагаме с потвърдена информация. Вие искахте информация и сега ви я даваме — изстреля на един дъх Райън, като почти изпусна нервите си. Ръцете му се стегнаха в юмруци. Джак се пребори със себе си и успя отново да се успокои. — Сър, имаме точни сведения.

— Райън, струва ми се, че цял ден не правиш нищо друго, освен да ме лъжеш и подвеждаш — каза Фаулър с глас, в който нямаше нищо човешко.

Линията прекъсна за последен път.

 

 

Последният предупредителен сигнал бе разпратен едновременно по над десет вериги. Дублирането на каналите, познаването на функциите им, лаконичността на съобщението и идентичният начин на разшифроване каза на руснаците какво става много преди приетият сигнал да влезе в компютрите им. Когато думата излезе от принтера, тя веднага бе изпратена в Кремъл. Головко откъсна листа.

— СНАПКАУНТ — каза просто той.

— Какво е това? — попита президентът Нармонов.

— Кодова дума. — Устата на Головко пресъхна, но той продължи: — Мисля, че е термин от американския футбол. Означава сбора от номера, използвани, преди полузащитникът да започне да играе с топката.

— Не разбирам — каза Нармонов.

— Преди американците използваха думите ЗАРЕДЕН ПИСТОЛЕТ, за да обозначат състояние на пълна стратегическа готовност. Те бяха напълно разбираеми за всички, нали? — Заместник-председателят на КГБ продължи с механичен глас: — За американците сегашната дума носи същото значение. Струва ми се, че…

— Разбирам.