Том Кланси
Всички страхове (4)

2.
ЛАБИРИНТИ

Писмото от Джорджтаун пристигна в един римски кабинет няколко минути след изпращането му. Дежурният служител (във всички разузнавателни централи по света той би бил наричан „дежурен офицер“) като всеки добър бюрократ го остави на съответното бюро и се върна към заниманията си. Предстоеше му изпит върху метафизичните трактати на Тома Аквински. На следващата сутрин младият йезуитски свещеник Херман Шьорнер пристигна на работа точно в седем и се зае със сортирането на нощната поща. Той бе личен секретар на Франсиско Алкалде, Отецът генерал на „Обществото на Исус“. Факсът от Америка, който бе трети отгоре надолу, веднага привлече вниманието на младия свещеник. Въпреки че шифрованите съобщения бяха част от работата му, те не пристигаха толкова често. Кодираният ред, поставен в горната част на първата страница, сочеше изпращача и спешността. Отец Шьорнер набързо прегледа останалата поща и незабавно се залови за работа.

Процедурата бе точно обратна на онази, извършена от отец Райли. Шьорнер обаче за разлика от колегата си печаташе отлично. Той вкара текста в компютър и стартира програмата за разшифроване. Несъответствията във факсимилето причиниха известни затруднения, но те бързо бяха отстранени. След това старогръцкият текст излезе от принтера. Работата, която бе отнела на Райли три часа, Шьорнер свърши само за двадесет минути. Младият свещеник направи кафе за себе си и за шефа си и докато пиеше втора та чаша за деня, прочете писмото. „Колко странно“ — помисли си Шьорнер. Преподобният Франсиско Алкалде бе възрастен, но необикновено енергичен мъж. На шестдесет и шест годишна възраст той все още играеше доста прилично тенис. Не бяха тайна и ски излетите му със Светия отец. Генералът бе стегнат и жилав старец, висок метър и деветдесет. Гъстата му посивяла коса бе подстригана така, че да не пречи на живите очи. Алкалде бе изключително интелигентен мъж. Говореше свободно единадесет езика и ако не бе станал свещеник, то без съмнение щеше да е сред най-добрите специалисти по средновековна история в Европа. Но той бе на първо място свещеник, на когото административните задължения не позволяваха да се занимава с преподаване и спасение на изгубени души. Само след няколко години обаче щеше да напусне поста си на Отец генерал на най-могъщия католически орден. Тогава отново щеше да просветлява младите умове и да се занимава с простите човешки нужди в някоя бедна енория. „Това — мислеше си той — ще бъде последната благословия в един живот, посветен на Бога.“ Той съзнаваше, че не е съвършен, и често се бореше с гордостта, която изпитваше от интелекта си. С променлив успех водеше и битката за насаждане у себе си на смирение, което бе абсолютно необходимо за заемания от него пост. „Е, в крайна сметка съвършенството е непостижима цел“ — мислеше си често с усмивка той.

— Guten Morgen, Херман! — поздрави отец Алкалде, докато влизаше.

— Bongiorno — отвърна немският свещеник и премина на гръцки. — Тази сутрин имаме нещо интересно.

При вида на съобщението рунтавите вежди на Отеца генерал се повдигнаха нагоре и той кимна към кабинета си. Шьорнер взе кафето и го последва.

— Тенис кортът е резервиран за четири часа — каза секретарят, докато наливаше кафето на шефа си.

— Значи ще можеш още веднъж да ме направиш за смях?

Отците често се шегуваха, че Шьорнер би могъл да стане професионален тенисист и да внася спечеленото в касата на ордена, чиито членове дават обет за бедност.

— От кого е съобщението?

— От отец Тимъти Райли във Вашингтон — отвърна младият свещеник и го подаде.

Алкалде сложи очилата си и бавно зачете. След като свърши, го прочете още веднъж, без дори да се докосне до кафето си. Той бе преди всичко учен и рядко си позволяваше да говори за нещо, без да го познава добре.

— Забележително. И друг път съм чувал за този Райън… Не работи ли в разузнаването?

— Заместник-директор на американското ЦРУ. Учил е при нас. Първо Бостънския колеж, а след това Джорджтаун. По принцип е бюрократ, но се е е включвал и в няколко операции. Не сме запознати с всички подробности, но мисля, че до една са били успешни. Имаме дори малко досие. Отец Райли се изказа доста ласкаво за доктор Райън.

— Да, виждам.

Алкалде се замисли за момент. Двамата с Райли бяха приятели от около тридесет години.

— Той смята, че предложението е искрено. А ти, Херман?

— Струва ми се, че е дар Божи — отвърна без ирония младият свещеник.

— Вярно. Но този дар май трябва да се приеме незабавно. А какво мислиш за американския президент?

— Смятам, че все още не е запознат с плана, но няма да му се наложи да чака дълго. Що се отнася до характера му — повдига рамене Шьорнер, — би могъл да бъде и по-добър.

— Това важи за всички ни — отвърна Алкалде, втренчил поглед в стената.

— Да, отче.

— Какво имам за днес?

Шьорнер набързо цитира планираната за деня работа на шефа си.

— Добре. Обади се на кардинал Д’Антонио и му кажи, че съм зает с нещо важно. Постарай се да уредиш програмата ми възможно най-добре. Работата изисква незабавно действие. Обади се и на Тимъти и му предай благодарността ми. Кажи му също, че вече работя по предложението.

 

 

В 5, 30 Райън неохотно се надигна. Слънцето все още бе неясно оранжево петно, което хвърляше ранните си лъчи по дърветата на източния бряг на Мериленд. Първото му смислено действие бе да пусне пердетата. Кети днес нямаше да ходи в „Хопкинс“. Каква бе причината затова обаче, Джак успя да се сети едва на половината път към банята. Когато стигна там, той взе две таблетки тиленол^[1]. Предната вечер бе пил доста, а тя вече бе трета поред. Но нима имаше избор? Въпреки че работеше повече, сънят идваше все по-трудно и…

— По дяволите! — каза той на образа си в огледалото.

Изглеждаше ужасно. Джак затрополи към кухнята, за да си налее кафе. След първата чаша кафе всичко изглеждаше по-добре. При вида на винените бутилки, наредени на барчето, стомахът му се сви на топка. „Бутилка и половина — напомни си той. — Не две.“ Не бе изпил две бутилки. Едната вече бе отворена. Нямаше нищо страшно. Райън включи кафе-машината и се запъти към гаража. Там се качи в колата си и подкара към оградата, за да вземе вестника. Не бе толкова далеч времето, когато ходеше да го взема пеша, но, „по дяволите“ — изруга отново той, — все още бе по пижама. Радиото на колата бе настроено само на новинарски станции и той го включи, за да чуе с какво се занимава светът. Предаваха резултатите от мачовете. „Скорците“ отново губеха. За бога, бе обещал да заведе малкия Джак на мач. А това бе още по времето, когато изпусна последната среща от детската лига. „Докога смяташ да се бавиш? — запита се той. — Може би до следващия април? По дяволите!“

Е, на практика сезонът едва сега започваше. Учениците все още не бяха във ваканция. Ще го заведе, разбира се, че ще го заведе. Райън хвърли сутрешния „Пост“ на седалката до себе си и подкара обратно към къщи. Кафето беше готово. Най-сетне нещо хубаво. Райън си наля пълна чаша и реши да не закусва. За пореден път. Едно ъгълче на разсъдъка му го предупреди, че постъпва лошо. Стомахът му вече бе достатъчно зле и две чаши силно черно кафе нямаше да му помогнат да се оправи. Джак се зачете във вестника, стараейки се да не обръща внимание на досадния вътрешен глас.

Значението, което имат медиите за работата на разузнавателните служби, често се омаловажава. А то не е толкова малко. Работата и на двете учреждения има доста допирни точки с разликата, че медиите разполагат със значително по-големи възможности за набиране на информация. „Още повече — помисли си Райън, — че журналистите не плащат на хората за информацията.“ Доверените им източници бяха подтиквани да дават сведенията си или от угризения на съвестта, или пък от яд. А всеки офицер от разузнаването знаеше, че тази информация е възможно най-добрата. Гневът и принципите бяха най-силният мотив, който можеше да накара човек да се разпее. И най-накрая, въпреки че медиите бяха пълни с мързеливи хора, умните не постъпваха в този бизнес заради високите заплати. Райън отдавна се бе научил кои редове да чете бавно и внимателно. Освен това обръщаше внимание и на датите. Като заместник-директор на ЦРУ той не можеше да не знае кои от шефовете на отдели бяха добри и кои — не. Например „Пост“ му даваше по-добра информация от германския отдел. В Близкия изток все още бе мирно и кротко. Проблемите с Ирак най-сетне се уталожиха. Новото разпределение на силите там започваше да функционира нормално. „Ако Можем да направим нещо и с Израел…“ Би било чудесно в целия район да цари мир. Конфронтацията Изток-Запад, която датираше още от времето, преди да се е родил, вече принадлежеше на историята. Нима някой бе предполагал такова развитие на нещата? Без да гледа, Райън си наля още една чаша кафе. Странното бе, че успя да го направи въпреки махмурлука. И всичко бе станало само за няколко години. За време по-малко, отколкото, да речем, той бе прекарал в ЦРУ. По дяволите. Нима някой бе допусна, че това е възможно?

Райън се зачуди колко ли още години хората щяха да пишат книги по въпроса. Най-малко едно поколение. Следващата седмица в Ленгли пристигаше някакъв агент на КГБ, за да се консултира по парламентарни проблеми. Въпреки че визитата щеше да протече при строга секретност, Райън се бе противопоставил. ЦРУ все още ползваше услугите на доста руснаци, за които мисълта, че двете най-големи разузнавателни централи в света си сътрудничат, щеше да бъде ужасяваща. Джак не се съмняваше, че и американците на работа в КГБ щяха да изпитат същите чувства. Човекът, който трябваше да дойде — Сергей Головко, — бе стар приятел. „Приятел!“ — изсумтя Райън и обърна на спортната страница. Единственият недостатък на сутрешната преса бе, че не отразява резултатите от снощните мачове…

Второто посещение, което направи Джак в банята, бе доста по-културно Сега вече бе напълно буден, въпреки че стомахът му не се чувстваше по-щастлив от това. Райън му помогна с две таблетки против киселини. Пък и ТИЛЕНОЛЪТ вече вършеше своята. Когато отидеше на работа, щеше да вземе още две хапчета. В 6,15 вече бе изкъпан, избръснат и облечен. Той целуна все още спящата си жена — за което бе възнаграден с едно сънливо „хмм“ — и отвори входната врата тъкмо навреме, за да види спиращата пред оградата кола. Райън изпитваше известни угризения, че шофьорът му ставаше доста по-рано от него, за да го вземе навреме. Угризенията му се подсилваха и от това, че отлично познаваше шофьора.

— Добро утро, док — поздрави го с кисела усмивка Джон Кларк.

Райън се отпусна на предната седалка. Тук имаше повече място за краката, пък и се боеше да не обиди човека, ако седне отзад.

— Здрасти, Джон — отвърна Джак.

„Май пак си прекалил снощи, а, док? — помисли си Кларк. — Какъв глупак си. Как е възможно интелигентен човек като теб да постъпва така идиотски? Сигурно не бягаш сутрин, а?“ — почуди се той, като гледаше колко стегнат изглежда коланът на заместник-директора. Е, сигурно щеше да се научи, че късното лягане и прекаленото пиене са утеха само за тъпаците. Джон Кларк бе почнал да води образцов здравословен живот още преди да достигне възрастта на Райън. Той бе убеден, че това го е спасявало неведнъж.

— Нощта бе спокойна — каза той, докато излизаше на магистралата.

— Това е добре.

Райън взе куриерското куфарче и набра кода. Зелената лампичка светна и той отвори капака. Кларк се оказа прав. Вътре нямаше нищо особено. На половината път от Вашингтон той вече бе прочел всичко и имаше няколко извадени бележки.

— Ще ходим ли тази вечер при Карол и децата? — попита Кларк, докато минаваха по Мериленд руут 3.

— Да, тази вечер е, нали?

— Точно така.

Процедурата се повтаряше веднъж седмично. Карол Зимър бе вдовицата на сержант Бък Зимър от военновъздушните сили. Райън бе обещал да се грижи за семейството след смъртта на Бък. Този факт бе известен на малцина. Още по-малко пък знаеха за мисията, по време на която сержантът бе намерил смъртта си. Грижите обаче доставяха голямо удоволствие на Джак. Сега Карол притежаваше една дрогерия между Вашингтон и Анаполис. Тя осигуряваше на семейството добър доход, към който се прибавяше и пенсията на загиналия й съпруг. От своя страна Джак бе учредил фонд, който гарантираше, че всяко от осемте деца щеше да завърши колеж. За най-големия син това време вече бе дошло. Но другите трябваше още да почакат. Най-малката Зимър бе в пелени.

— Вясвали ли са се пак онези нехранимайковци? — попита Джак.

Кларк само го погледна и се ухили. Няколко месеца след като Карол се бе захванала с бизнеса, местните хулигани започнаха да я притесняват. Не били съгласни една азиатка — Карол бе родена в Лаос — и децата й да въртят бизнес в техния район. Най-накрая тя бе споменала за това пред Кларк. Джон ги бе предупредил, но те явно не разбираха от дума. Може би го бяха помислили за пенсиониран полицай, който не е съвсем с ума си. Джон и испанският му приятел уредиха нещата. След като водачът на хулиганите излезе от болницата, те вече не се бяха мяркали. Местните ченгета проявиха разбиране и оборотът веднага скочи с двадесет процента. „Интересно дали коляното на онзи негодник някога ще се оправи — замисли се Кларк с леко натъжена усмивка. — Може пък да се захване с някоя почтена работа…“

— Как са децата?

— Ами трудничко свиквам с мисълта, че едното вече е в колеж, док. И на Санди й е малко криво… Док?

— Да, Джон?

— Извинявай, че ти го казвам, но изглеждаш малко кофти. Защо не си починеш малко?

— И Кети повтаря същото.

На Райън му се прииска да каже на Кларк да си гледа работата. Но Джон не приемаше лесно такива думи, а освен това му бе приятел. Да оставим настрана, че имаше право.

— Лекарите обикновено знаят какво говорят — забеляза Кларк.

— Така е. Просто в службата е малко… малко напрегнато. Стават разни неща и…

— Упражненията слагат край на пиенето, човече. Ти си най-умният мъж, когото познавам. Постъпвай умно. Край на конското — повдигна рамене Кларк и се съсредоточи в движението.

— Знаеш ли, Джон, че ако бе станал лекар, щеше да имаш солидна клиентела — цъкна с език Джак.

— А, така ли?

— С отношение като твоето хората просто ще се страхуват да ти противоречат.

— Аз съм най-спокойният човек, когото познавам — възрази Кларк.

— Вярно. Никой не е живял достатъчно дълго, за да може истински да те ядоса. Отиват на небето още когато си във фазата на леко раздразнение.

И точно това бе причината Кларк да е шофьор на Райън. Джак бе уредил преместването му от оперативния отдел в отдела за защита и сигурност. Директорът на Централното разузнаване Кабът съкрати персонала на оперативния отдел с около двадесет процента и хората, участвали в подривни операции, си отидоха първи. Но уменията на Кларк бяха твърде ценни и Райън заобиколи две заповеди и открито наруши трета, за да го задържи. Все пак му бе необходима и помощта на Нанси Къмингс, както и на един приятел в административния отдел, за да осъществи плана си. Освен тона Кларк караше Джак да се чувства сигурен и опитът му щеше да е полезен за обучението на нови кадри в „Защита и сигурност“. На всичко отгоре Джон се оказа чудесен шофьор и както винаги, и днес Райън пристигна в службата точно навреме.

Служебният буик зае мястото си в гаража и Райън излезе от него, като подрънкваше ключовете си. Той се качи с асансьора до седмия етаж и се отправи към кабинета си. Кабинетите на заместник-директора и на директора на Централното разузнаване са свързани. Кабът все още не бе пристигнал. Стаята на Джак бе малка и удивително скромна за втория човек в специалните служби в страната. От прозорците му се виждаше паркингът за гости и ширналата се зад него борова гора. Тя отделяше територията на управлението от алеята „Джордж Вашингтон“ и долината на река Потомак. От предишния си малък екип Джак бе задържал само Нанси Къмингс. Кларк седна в стаята на секретарката и започна да преглежда необходимите за работата му документи. Щеше да присъства на сутрешната конференция на отдел „Защита и сигурност“. Въпросите, предвидени в нея, засягаха дейността на терористичните групи. Досега не бе регистриран опит за покушение срещу високопоставени служители на управлението, но хората от отдела малко се интересуваха от статистика. Задачата им бе да предвиждат бъдещето, а дори и организация като ЦРУ не може да се похвали с постоянни успехи в тази област.

Бюрото на Райън бе задръстено с материали, твърде секретни за куриерското куфарче в колата му. Той седна и започна да се подготвя за сутрешното заседание, което щеше да председателства заедно с директора. В кабинета му имаше кафе-машина. До нея стоеше чаша за кафе, която никога не бе използвал. Тя принадлежеше на човека, който го бе довел в управлението — вицеадмирал Джеймс Гриър. Нанси се грижеше за чашата и Райън не започваше нито един работен ден, без да си спомни за покойния си шеф. Така. Той разтърка лицето и очите си и се залови за работа. Какви ли интересни неща му бе приготвил светът този ден?

 

 

Дървосекачът, както и повечето хора в този занаят, бе огромен и силен мъж. Висок почти два метра, с тегло около сто и двадесет килограма, той бе предпочел морската пехота пред колежа. Може би щяха да го приемат в Оклахома или Пит, но дървосекачът бе избрал армията. Искаше завинаги да остане в Орегон, завършването на колеж би означавало точно обратното. Имаше също възможност да стане професионален футболист и след това треньор. Но не. Още от детството си обичаше природата. Печелеше добре, семейството му живееше в малък приветлив градец, водеше строг, здравословен начин на живот и бе човекът, който най-добре знаеше как да се справи с всяко дърво. Използваха го само за по-трудните задачи.

Той изпробва металната лента на големия трион. После тихо подаде команда и двамата с партньора му хванаха краищата на инструмента. Дървото вече бе сечено с голяма двуостра брадва. Двамата мъже внимателно наместиха триона в изсечения процеп. Докато дървосекачът наблюдаваше металната лента, колегата му следеше стеблото. Правилното отрязване на едно дърво бе цяло изкуство. Дървосекачът се гордееше, че не изразходва и един сантиметър дървесина повече от необходимото. Не бе като онези с бензиновите резачки, въпреки че те твърдяха точно обратното. След първия разрез двамата изтеглиха триона и без почивка започнаха втория. Този път рязането продължи четири минути. Сега вече дървосекачът застана нащрек. Усети порива на вятъра по лицето си и спря, за да се увери, че духа точно от посоката, която му трябва. Дървото, без значение от големината му, бе детска играчка за вятъра. Особено пък ако бе наполовина отрязано.

Върхът му вече се поклащаше… Беше време. Той издърпа триона към себе си и направи знак на колегата си. „Гледай ме в очите, гледай ме в ръцете!“ Момчето кимна сериозно. Дървосекачът знаеше, че вече остават около тридесетина сантиметра. Прорязаха ги много бавно. Това увеличи натиска върху веригите, но иначе не можеше. Момчетата от охраната наблюдаваха вятъра и… Сега!

Дървосекачът издърпа триона от процепа и го захвърли на земята. Колегата му видя знака и двамата се отдръпнаха на около десетина метра. Не изпускаха от очи основата на дървото. Ако тя подскочеше, значи става опасно.

Но тя не подскочи. Както винаги падането бе мъчително и бавно. Кинооператорите обичаха да снимат именно този момент и дървосекачът ги разбираше. Бе толкова бавно, толкова агонизиращо. Сякаш дървото разбираше, че умира, и се опитваше да избегне смъртта, но без успех. Шумът от падането винаги му приличаше на отчаян стон. „Е — помисли си той, — дори и да е така, то дървото си остава само дърво.“ Дървото започна да пада и прорезът се разшири. Върхът му вече се движеше доста бързо, но опасността можеше да дойде само от основата. Дървосекачът продължи да я наблюдава. Щом стеблото премина границата на четиридесет и пет градусовия наклон, то напълно се пречупи. После дънерът подскочи на около метър встрани, наподобявайки човешка конвулсия. Най-накрая дойде шумът от пронизителното свистене на клони, които цепеха въздуха. Дървосекачът се зачуди с каква скорост се движи върхът на дървото. Може би със скоростта на светлината? Не, не толкова бързо… и после — ТРЯС! Когато се удари във влажната земя, стеблото леко подскочи и после замръзна. Вече бе просто дървен материал. Този момент винаги леко го натъжаваше. Все пак дървото бе красиво.

Дървосекачът се изненада от присъствието на японеца. Той се приближи към дървото, докосна го и измърмори нещо, което сигурно бе молитва. Този факт крайно го учуди. Точно по същия начин би постъпил и някой индианец. „Интересно“ — помисли си дървосекачът. Той не знаеше, че шинтоизмът е анимистична религия и има много допирни точки с вярванията на коренните американски жители. Може би говореше на духа на дървото? Хмм. Японецът се приближи до него.

— Вие сте голям майстор! — поклони му се изключително учтиво той.

— Благодаря ви — кимна дървосекачът.

Това бе първият японец, който виждаше през живота си. Изглеждаше доста приятен. Пък и молитвата към дървото… Явно бе много благороден човек.

— Тъжно е да убиеш нещо толкова великолепно.

— Да, предполагам, че е така. Вярно ли е, че ще го слагате в църква или нещо такова?

— Разбира се. У нас вече няма толкова големи дървета, а ние се нуждаем от четири големи дънера. Всеки трябва да е дълъг двадесет метра. Надяваме се, че това дърво ще ни е достатъчно и за четирите — каза японецът и погледна падналия исполин. — Всички трябва да са от едно дърво. Такава е традицията на храма. Нали разбирате.

— Сигурно ще стигне — прецени дървосекачът. — А колко е стар вашият храм?

— На хиляда и двеста години. Старите дънери бяха унищожени от земетресение преди две години. Трябва да ги заменим много бързо. Ако имаме късмет, тези ще издържат още толкова. Искрено се надявам да е така. Чудесно дърво.

Под ръководството на японеца дървото бе разрязано на четири части. И ВЪпреки това транспортирането му щеше да бъде доста трудно. Налагаше се използването на специална техника и компанията „Джорджия Пасифик“ хвърляше доста пари за мероприятието. Но това не бе проблем. Щом веднъж избраха дървото, японците плащаха, без да им мигне окото. Японецът дори се извини, че не е позволил на компанията да отреже дървото с бензинови триони. Той внимателно обясни, че го е сторил от религиозни подбуди и не е възнамерявал да обижда американските работници. Служителят на „Джорджия Пасифик“ кимна. Това не го засягаше. Дървото вече бе японско. Разбира се, щяха да го оставят малко да поизсъхне, преди да го натоварят на американски дървовоз за пътуването му през Тихия океан. След пристигането си в Япония дървото трябваше да бъде обработено със съответните религиозни почести и да започне да изпълнява задълженията си. Служителят на „Джорджия Пасифик“ се изуми, като разбра, че обработката ще бъде извършена ръчно. Това, което никой не знаеше, бе, че дървото никога няма да пристигне в Япония.

 

 

„Терминът «умиротворител» не е най-подходящото определение за служителя на закона“ — помисли си Мъри. Докато се облягаше в коженото си кресло, той почувства хладината на десетмилиметровия „Смит & Уесън“ в кобура под мишницата му. Трябваше да го остави в чекмеджето на бюрото си, но допирът с този немирник му харесваше. Прекарал повече от службата си с пистолет на кръста, той бързо се бе привързал към силата на „Смит“. И Бил го разбираше. За пръв път в по-новата история директорът на Федералното бюро за разследване бе полицай от кариерата. Ченге, започнало от патрулите по улиците, за да стигне до върха. Всъщност Мъри и Шоу бяха започнали работа в един и същи участък. Бил бе малко по-сръчен в административната работа, но никой не го смяташе за писарушка. Шоу пръв бе привлякъл вниманието на шефовете с ареста на двама банкови обирджии. Бе успял да ги арестува сам, преди да дойде подкреплението. Вместо да се поддаде на нервите си и да ги застреля на място — нещо, което не бе присъщо за агентите на ФБР, — той ги бе убедил да стоят мирно, за да не се налага да използва оръжието си. Под джентълменската му осанка се криеха желязна воля и удивителен ум. Именно затова Дан Мъри, един от заместник-директорите, се бе съгласил да работи като личен съветник на Шоу.

— И какво, по дяволите, да правим сега с този? — попита Шоу с неприязън.

Мъри току-що бе свършил изложението си по случая с „Воинското общество“. Той отпи от кафето си и повдигна рамене.

— Бил, момчето е гений по разрешаване на случаи за корупция. Просто е най-добрият. Бедата е там, че и хабер си няма за мъжката страна на работата. Случаят му дойде като гръм от ясно небе. За щастие, не се е случило нищо страшно.

Мъри бе напълно прав. Журналистите се бяха изказали доста ласкаво за действията на Бюрото. Причината, разбира се, бе спасеният живот на колегата им. Репортерите така и не научиха, че операторът въобще не трябваше да бъде допускан до мястото на събитието. И това безспорно бе най-смешното в цялата история. Журналистите бяха благодарни на местния специален агент, че е разрешил на колегата им да снима, както и на екипа по спасяване на заложници, че го бе измъкнал от кашата, когато положението е станало напечено. В крайна сметка обаче Бюрото не за пръв път извличаше дивиденти от случай, който за малко не се бе превърнал в катастрофа. От всички правителствени структури ФБР бе най-ревнив към репутацията си. Именно затова Бил Шоу се колебаеше дали да не уволни местния специален агент Уолт Хоскинс. Подобна постъпка би дискредитирала службата му в очите на обществото. Мъри продължи натиска си:

— Той вече си взе поука. Уолт Хоскинс не е глупак, Бил.

— Да, пък и обвинението срещу губернатора миналата година бе доста добър удар, нали? — направи гримаса Шоу.

Хоскинс наистина бе гений, що се отнася до корумпирани политици. Именно заради него губернаторът на щата разсъждаваше над смисъла на живота в уединението на федералния затвор.

— Имаш ли нещо предвид, Дан?

— Нека го пратим в Денвър — усмихна се лукаво Мъри. — Според мен е доста добър ход. Ще замени тясното си кабинетче с това на шеф по случаите с корупция. Повишението ще му отнеме възможността да ръководи специални операции и ще му даде шанс да се покаже откъм най-добрата си страна. А ако слуховете, идващи от Денвър, са верни, то тогава ще има доста работа. Може дори да накисне сенатор и конгресмен. Предварителното разследване по случая с язовира е доста многозначително. И като казвам „доста“, имам предвид, че около двадесет милиона долара сменят притежателя си.

Шоу подсвирна одобрително.

— И всичко това заради някакъв си сенатор и някакъв си конгресмен?

— Може би има и още. Последните сведения май водят към правителството. И нима разполагаме с по-добър човек за такава мащабна операция? Уолт просто има нюх за подобни случаи. Може и да не знае от коя страна се зарежда пистолет, но е хитра лисица — заключи Мъри и затвори папката си. — Както и да е. Искаше да проуча случая и да ти кажа мнението си. Или го изпрати в Денвър, или го уволни. Между другото, Майк Делъни иска да се върне при нас. Тази есен децата му постъпват в колеж, а пък той има желание да преподава в академията. Ето ти чудесна възможност. Всичко може да стане мирно и тихо, но решението е твое, шефе.

— Благодаря ви, господин Мъри — отвърна мрачно Шоу. Изведнъж лицето му се озари от усмивка. — Помниш ли, че някога единствената ни грижа бе да залавяме бандитите? Тази бумащина ме отвращава!

— Сигурно не е трябвало да се лакомиш — съгласи се Дан. — Все още щяхме да си работим в участъка и вечер да си пием бира с момчетата. Защо ли хората вдигат наздравици за успеха? Той само разваля живота ни.

— Говорим като изкуфели старчоци.

— Защото сме такива, Бил — каза Мъри. — На мен поне не ми се налага да мъкна след себе си и охрана.

— Копеле гадно! — разсмя се Шоу и изпръска вратовръзкта си с кафе. — За бога, Дан! — изстена той, без да спира да се смее. — Виж какво направих заради теб.

Лошо е, когато човек вече не може да държи чашата си с кафе, шефе.

— Вън! Върви да изпълниш заповедта, преди да съм те изритал на улицата.

— О, не, само това не!

Мъри спря да се смее и с полусериозен тон попита:

— Какво прави Кени?

— Току-що получи назначение на подводницата „Мейн“. Бони чудесно се справя с бебето. Трябва да се роди през декември. Дан?

— Да, Бил?

— Съветът ти за Хоскинс е добър. Точно това ми трябваше. Благодаря ти.

— Не беше проблем, Бил. Уолт ще подскочи от радост, щом чуе новината. Да можеше всичко да е толкова лесно…

— А какво става с „Воинското общество“?

— Фреди Уордър се занимава със случая. Може би след няколко месеца ще успеем да заловим тези копелета.

И двамата знаеха, че това щеше да е чудесно. В Щатите бяха останали съвсем малко терористични групировки. Ако до края на годината успееха да намалят броя им, ФБР щеше да се окичи с лаврите на поредния голям успех.

 

 

В пустинните равнини на Дакота се зазоряваше. Марвин Ръсел коленичи на бизоновата кожа с лице към изгрева. Бе бос, гол до кръста и обут с джинси. Макар и да не бе висок, силата му личеше от пръв поглед. С щангите се запозна в затвора, докато излежаваше единствената си засега присъда — за грабеж. В началото вдигането на тежести бе просто хоби, което му помагаше да стане по-силен. После дойде осъзнаването на тази сила като единствено оръжие за самозащита на затворника. Докато най-накрая Ръсел превърна физическата си мощ в атрибут на воин от сиукската нация. Високото му едва сто и седемдесет сантиметра тяло бе изтъкано от здрава и силна мускулатура, тежаща цели сто килограма. Предмишниците му бяха по-дебели от бедрата на някои мъже. Имаше кръст на балерина и рамене на краен защитник от Националната футболна лига. Освен това бе малко луд, но Марвин Ръсел не знаеше за този факт.

Братята Ръсел не можеха да се похвалят с добър живот. Баща им бе алкохолик, който работеше като автомонтьор от време на време, и то лошо. Изкараните от занаята пари бързо и систематично се втечняваха в най-близкия бар. От детството си Марвин пазеше само горчиви спомени. Срам заради перманентното пиянство на баща си. Унижение заради онова, което правеше майка му, докато мъжът й лежеше почти в несвяст. След като семейството се премести от Минесота в резервата, храната идваше предимно от държавните подаяния. Образование пък се опитваха да им осигурят учители без желание за преподаване. Кварталът, където живееха, се състоеше от безразборно нахвърляни безцветни сгради. На фона на постоянните облаци прах, носещи се из прерията, те изглеждаха по-скоро като призрачни създания, отколкото като домове. Нито той, нито пък брат му бяха притежавали бейзболна ръкавица. Разбираха, че е настъпила Коледа, само защото от училище им даваха ваканция. И двамата бяха израснали в атмосфера на пълно пренебрежение и от малки сами се грижеха за себе си.

Поначало това бе добре, тъй като самостоятелността за сиуксите е начин на живот. Но всички деца се нуждаят от насока, а родителите на братята Ръсел се оказаха неспособни да дадат такова нещо на децата си. Така че момчетата се научиха да стрелят и да ловуват още преди да могат да четат. Често вечерята се състоеше от нещо надупчено с двадесет и два милиметрови куршуми. Също толкова често то бе сготвено от самите тях. Въпреки че не бяха единствените пренебрегнати и бедни деца в околността, те без съмнение се намираха на дъното. И докато някои успяваха да се справят, за братята Ръсел скокът от бедността до сносния живот се бе оказал непосилен. Още когато се научиха да шофират — доста преди разрешената възраст, — момчетата вземаха раздрънкания пикап на баща си и пътуваха около стотина мили до различни малки градчета. Там си набавяха нещата, които родителите им не можеха да осигурят. Когато един сиукс с пушка в ръце ги залови за пръв път, братята мъжествено понесоха побоя и се отърваха само със синини и нравоучение. Това им послужи за урок. Решиха да ограбват само бели.

Впоследствие отново бяха заловени на местопрестъплението — в един магазин, — но този път от полицай. За нещастие обаче бяха посегнали на федерална собственост и това ги отведе пред федерален съд. За още по-голямо нещастие новият районен съдия притежаваше неограничено количество състрадателност и доста по-малко здрав разум. Един добър урок тогава би могъл — или не би могъл — да промени бъдещето им. Вместо това те получиха условна присъда и куп добри съвети. Една много сериозна млада дама, завършила Уискънсинския университет, в продължение на месеци им обяснява, че кражбата на чужди вещи само ще накърни доброто име и общественото им положение. И че една почтена работа би им донесла повече самоуважение. Тези разговори породиха у тях искрено удивление, че сиукската нация е могла да бъде поробена от някакви си бели идиоти. Ето как братята Ръсел се научиха да планират престъпленията си по-внимателно.

Но не достатъчно. Младата дама все пак не успя да им предаде знанията, които хората обикновено придобиват в затвора. И така след година отново ги заловиха. Този път извън резервата. Осъдиха ги на по година и половина, защото бяха посегнали на оръжеен магазин.

Затворът се оказа най-ужасното им преживяване. Свикнали на пространства, обширни като западното небе, двете момчета се намериха натикани в килия, по-тясна от клетката на язовеца в зоопарка. И то цяла година. Останалите затворници пък надминаваха и най-раздутите им представи за корави мъже. Продължителните писъци, които чуха още първата нощ в килията, им подсказаха, че жертвите на изнасилванията не са непременно жени. Нуждата от закрила ги изпрати направо в бащинските ръце на коренните жители на Америка — затворниците от Американското индианско движение.

Никога преди не се бяха замисляли за произхода си. Може би подсъзнателно се бяха питали защо не притежават качествата на филмовите герои, показвани по телевизията. Но тъй като телевизорът им рядко работеше, мисълта дори не бе имала време да се оформи. Разбира се, че се смееха на уестърните, където „индианците“ бяха бели или мексиканци, ломотещи репликите от сценария. Тези реплики всъщност точно отразяваха мислите на холивудските продуценти, познаващи индианците толкова, колкото и Антарктика. Но дори и посланията на уестърните предизвикваха по-скоро негативни емоции за произхода и потеклото им. Американското индианско движение се зае да промени това. За всичко бе виновен Белият човек. Братята Ръсел веднага прегърнаха идеите, сглобени от уклончива антропология, бърз преглед на Жан-Жак Русо, частица от уестърните на Джон Форд^[2] (нима извън него съществуваше американска култура?) и огромна част криворазбрана история. Те осъзнаха, че прадедите им са били достойни хора. Съвършени ловци, живели в хармония с природата и боговете. Фактът, че коренните жители на Америка са се разбирали доста добре с европейците — думата „сиукс“ на индиански диалект означава „змия“ и не е особено ласкаво обръщение — и са започнали да навлизат в големите равнини едва последното десетилетие на осемнадесети век, както и свирепите междуплемен ни войни, бе оставен някак си настрани. Някога времената са били добри. Господари на земята си, прадедите им са преследвали бизоните, ловували са, живеели са здравословно и щастливо под звездното небе. Разбира се, от време на време са водили краткотрайни героични битки — досущ като рицарски турнири. Дори и измъчването на пленници бе представено като възможност воините да покажат стоическата си храброст пред възхитените си, пък били те и садистични врагове.

Всяко човешко общество се стреми към духовно извисяване и Марвин Ръсел не бе виновен, че първият урок на тази тема му бе изнесен от осъдени престъпници. Двамата с брат си откриха боговете на небето и земята и култовете, потиснати от лъжовната вяра на белите. Научиха и за солидарността на воините от равнините, които отново белите бяха откраднали от законните им собственици. Същите тези бели избили бизоните, разделили, потиснали, опозорили и най-накрая поробили народа им, оставяйки го да тъне в отчаяние и алкохолизъм. Както е с всички успешни лъжи, и тук в основата до голяма степен бе истината. Марвин Ръсел посрещна първия слънчев лъч с молитва, за която никой не знаеше дали е автентична или измислена. Най-малко пък той. Но затворът не се оказа изцяло негативно преживяване. Когато влезе в него, Марвин сричаше като първолак. Там обаче се научи да чете съвсем гладко. В крайна сметка той не бе тъп и нямаше вина, че училището го бе отритнало още преди де се роди. Започна да чете редовно. Особено го увличаха книгите, разказващи за историята на народа му. Но не четеше безразборно. Изборът му се основаваше на сведенията, които съдържа дадена книга. Всичко отрицателно, написано по адрес на народа му, бе автоматически приписвано на предразсъдъците на белите. Сиуксите в никакъв случай не са били пияници преди пристигането на европейците. Нито пък са живели в малки бедняшки селца. Още по-малко пък са тормозели децата си. Това бяха измишльотини на белия човек.

„Но как могат да се променят нещата?“ — попита той слънцето. Големият червен кръг на хоризонта хвърляше отблясъците си през облаците прах. Лятото бе сухо и горещо. Внезапно Марвин Ръсел видя лицето на брат си. Забавеният кадър от телевизионните новини. Ръсел внимателно бе прегледал записа. Всеки отделен кадър. Куршумът, който улучваше лицето на Джон и двете парчета плът, отделящи се от главата му. И после ужасните последици на изстрела. Куршумът от пистолета на брат му — по дяволите онази чернилка и предпазната му жилетка! — и ръцете, които се вдигаха нагоре като във филм на Роджър Кормън. Марвин бе гледал записа пет пъти и всеки фрагмент от всеки кадър бе жив в съзнанието му. Знаеше, че никога няма да го забрави.

Още един мъртъв индианец. „Да, виждал съм добри индианци — бе казал някога генерал Уилям Текумсе Шърмън^[3]. — Те бяха мъртви.“ Джон Ръсел бе мъртъв. Убит както и много други. Без да му дадат шанс за честна битка. Застрелян като животно. Но по-жестоко от другите. Марвин със сигурност знаеше, че изстрелът е бил грижливо подготвен. Камерата е трябвало да снима. Онази скапана репортерка със скъпи дрехи. Нуждаела се е от урок за истинската стойност на нещата и убийците от ФБР са решили да й го дадат. Също както кавалерията при Санд Крийк^[4] и Ундид Ний^[5]. Също както и хилядите безименни и забравени воини.

Марвин Ръсел гледаше слънцето — Бога на неговия народ — и търсеше отговор. „Отговорът не е тук“ — каза му слънцето. Не можеше да разчита на приятелите си. Джон трябваше да срещне смъртта, за да разбере тази проста истина. Да се опитва да спечели пари чрез наркотици! Да взема наркотици! Сякаш уискито, което белите хора бяха използвали срещу народа му, не стигаше. Другите „воини“ се бяха превърнали в същества, създадени от белите. Не разбираха, че сами се побеждават. Наричаха себе си „сиукски воини“, а всъщност бяха пияници и дребни престъпници, които не успяваха да се реализират дори и в това презряно поприще. Във внезапен пристъп на откровеност — нима можеше да се лъже пред Бог? — Марвин призна, че той не бе нещо повече от тях. Брат му също се бе подлъгал. Каква глупост от негова страна да се опитва да печели пари от наркотици. Но действията им бяха не само глупави, а и безплодни. Нима бяха постигнали нещо? Убийството на федералния агент и на шерифа бяха само капка в морето. Една вече забравена капка. А оттогава досега? Прекарваха времето си в празни брътвежи за бляскавата цел. И що за цел бе тя? Какво бяха постигнали? Нищо. Резерватът все още си стоеше. Алкохолът все още се лееше. Отчаянието не бе изчезнало. Нима някой знаеше за делата им? Не. Успяха само да раздразнят силите, които продължаваха да ги потискат. И сега Воинското общество бе преследвано дори и в собствения си резерват. Живееха не като воини, а като подгонен дивеч. „Но вие трябва да бъдете ловци — каза му слънцето, — а не плячка.“

Мисълта порази Марвин. Той трябваше да бъде ловецът. Белите трябваше да се страхуват от него. Някога наистина е било така. Той трябваше да бъде вълкът в кошарата, но белите агнета бяха станали толкова силни, че вече не знаеха що е вълк. И се криеха зад ужасните си псета, които не се задоволяваха само да пазят кошарата, а гонеха вълците и в гората. Гонеха ги, докато вълците се превърнаха в изплашени, изморени, нервни създания, пленници в собствените си ловни полета.

Значи трябваше да напусне ловното си поле.

Трябваше да намери братята си вълци. Трябваше да намери вълците, за които ловът все още не бе празна дума.