Том Кланси
Всички страхове (35)

33.
ПЪТЕКИ

Колко хубаво бе да се събудиш в прилично време — осем часа — у дома в събота сутрин. Без главоболие. Джак не го бе правил от месеци насам. Смяташе да прекара целия ден у дома в сладко безделие. Щеше само да се избръсне. Райън имаше тази възможност, защото вечерта щеше да ходи на църква. Едва днес Джак разбра, че в събота сутрин децата му са като залепени пред телевизора, където гледаха най-различни анимационни филмчета. Имаше дори и някакви костенурки, за които бе чувал. Той също реши да погледа телевизия.

— Как си тази сутрин? — попита жена си Джак, докато отиваше към кухнята.

— Доста добре. Всъщност… О, по дяволите.

Забележката й бе предизвикана от настоятелното звънене на секретния телефон на Джак. Той забърза към библиотеката, за да се обади.

— Да?

— Доктор Райън, тук е секторът по оповестяване. „Рицар“ — каза дежурният офицер.

— Добре — отвърна Джак и затвори телефона.

— Какво има? — попита Кети от вратата.

— Трябва да изляза. Между другото утре също няма да ме има.

— Джак, моля те…

— Виж, скъпа, преди да напусна, трябва да свърша още две неща. Едното върви в момента — въобще не си ме чула, нали? — и просто съм нужен.

— Къде ще ходиш този път?

— В кабинета си. Отвъдморски пътувания засега не се предвиждат.

— Тази вечер май ще вали сняг. И то доста.

— Чудесно. Е, в краен случай винаги мога да остана там.

— Само веднъж да напуснеш това проклето място завинаги. Ще бъда толкова щастлива.

— Можеш ли да ме изтраеш поне още два месеца?

— Два месеца?

— Обещавам, че на първи април се махам. Става ли?

— Джак, не че не харесвам работата ти, но…

— Да, няма ме по цял ден. Аз също не го харесвам. Вече свиквам с идеята, че ще напусна и ще се превърна в нормален човек. Ще се променя.

Кети се предаде пред неизбежното и се върна в кухнята. Джак не си сложи костюм. В почивните дни не се налагаше да ходи в службата си официален. Реши дори да не си слага вратовръзка и да кара сам. След тридесет минути вече пътуваше.

 

 

Следобедното небе над Гибралтарския пролив бе необичайно ясно. На юг бе Африка, а на север Европа. Геолозите твърдят, че в миналото на мястото на морския път е имало планинско било, а Средиземно море е било суха долина. После обаче Атлантическият океан пробил. Скалите, издигащи се над морското равнище, сигурно са били идеален наблюдателен пункт.

Освен това тогава е липсвала досадната гражданска авиация. А сега човек трябваше да е постоянно нащрек, да не би някой боинг да изскочи ма пътя му. Или пък да стане обратното, което, честно казано, бе по-вероятно.

— Ето я и компанията ни — забеляза Роби Джексън.

— За пръв път го виждам, сър — каза лейтенант Уолтърс.

„Компанията“ бе първият истински самолетоносач в руския флот — „Кузнецов“. Шестдесет и пет хиляди тона, тридесет самолета и десетина хеликоптера. Придружаваха го кръстосваните „Слава“ и „Маршал Устинов“, както и един разрушител от клас „Современний“ и два от „Удалой“. Компактната група държеше източен курс и се намираше на двеста и четиридесет морски мили зад „Теодор Рузвелт“. „Ден и половина след нас — помисли си Роби. — Или пък час и половина, зависи от гледната точка.“

— Ще минем ли да ги поогледаме? — попита Уолтърс.

— Не, няма защо да ги дразним.

— Май са се разбързали за някъде — каза лейтенантът, без да сваля бинокъла от очите си. — Според мен скоростта им е около двадесет и пет възела.

— Може би просто искат да минат през пролива възможно най-бързо.

— Съмнявам се, капитане. Защо, мислиш, са тук?

— Според разузнаването по същата причина, поради която и ние. Да потренират, да развеят знамето си, да завържат някое приятелство и да понатиснат, където трябва.

— Май веднъж си имал проблеми с тях…

— Да, един техен изтребител се опита да ме поразтърси с ракета. Въпреки това успях да приземя птичката успешно. — Роби замълча за момент. — После казаха, че е било неприятен инцидент и са наказали пилота.

— Вярваш ли?

Джексън хвърли последен поглед към руската бойна група.

— Всъщност да.

— Когато за пръв път ги видях, си помислих, че ще ни създадат много главоболия.

— Хайде стига, Шредър. Вече ги видяхме. Да се връщаме.

Роби издърпа лоста, за да се насочи обратно на изток. Маневрата бе извършена бавно и спокойно, почти мързеливо. Съвсем не приличаше на рискованите завои, предприемани от младите пилоти. Нямаше смисъл от излишно напрежение във въздуха. Поне така би си казал Джексън, ако си направеше труда да се замисли върху маневрата. На задната седалка лейтенант Хенри „Шредър“ Уолтърс си каза, че командирът на авиогрупата остарява.

Но не с бързи темпове. Джексън бе нащрек както винаги. Седалката му бе повдигната до най-високото положение, защото Роби имаше сравнително нисък ръст. Но сега разполагаше с чудесна видимост. Погледът му постоянно се движеше нагоре-надолу и от дясно на ляво, като не пропускаше да хвърли по едно око на измервателните уреди в кабината. Най-голямата му грижа беше търговският въздушен трафик, а също и частните самолети. Беше краят на седмицата и хората вероятно искаха да се полюбуват на скалите от въздуха. „Малките частни самолети често са по-опасни от големите боинги“ — помисли си Роби.

— За бога! Погледни на девет часа.

Капитан Джексън моментално извърна глава наляво. На около двадесет метра от него бе изникнал един МиГ-29 Център-Н — новият военноморски вариант на прословутите руски изтребители. Пилотът го гледаше. Роби видя, че на крилата му висят четири ракети. В момента томкетът му разполагаше само с две.

— Дойде отдолу — обади се Шредър.

— И е постъпил умно — отвърна хладнокръвно Роби.

Руският пилот махна с ръка и Роби му върна жеста.

— По дяволите, ако искаше…

— Шредър, защо не вземеш да се стегнеш. С Иван си играем игрички вече цели двадесет години. Приемал съм повече сигнали за опасност, отколкото ти си спал с жени. Ние не сме тактическа авиация. Аз просто исках да огледам бойната им група. Иван пък е решил да огледа мен. Държи се приятелски.

Роби направи нова маневра и се смъкна с няколко метра по-надолу. Искаше да огледа „корема“ на руснака. Там нямаше допълнителни резервоари. Само четирите ракети АА-11, или „Стрелци“, както ги наричаха в НАТО. Стабилизаторите на опашката изглеждаха по-крехки от тези на американските самолети. Роби си спомни докладите за проблемите на руснаците при приземяването. Е, излитането и кацането на самолетоносач бе все още непозната територия за тях, нали? Щяха да минат години, докато усвоят всички уроци. Въпреки това самолетът изглеждаше добре — прясно боядисан в приятен сив цвят. Само преди няколко години американският флот бе започнал да боядисва техниката си с нов оттенък на сивия цвят. Руският определено изглеждаше по-добре, но за сметка на това не се сливаше с околната среда така, както американският. И все пак американските самолети приличаха на безнадеждно болни от проказа. Роби запомни изписания на опашката номер. Щеше да го докладва на момчетата от разузнаването. Лицето на пилота обаче не се виждаше. То бе скрито от шлем. Двадесет метра наистина бе малко разстояние, но не чак толкова, та да разтревожи командира на авиогрупата. Вероятно руснакът искаше да покаже, че е добър, но не и луд. Роби отново се издигна на неговото равнище и помаха в знак на благодарност, че не е променил линията си. Руснакът му върна жеста.

„Как ли се казваш, синко?“ — запита се Роби. Освен това се замисли какво ли си казва руснакът при вида на победния флаг, изрисуван на самолета му, и дребничкия надпис: „МиГ-29, 17-1-91“ под него. „Да не издребняваме“ — отговори си сам Джексън.

 

 

За облекчение на екипажа „Боинг 747“ най-после кацна след дългия презокеански полет. Кларк бе сигурен, че дванадесетчасовите полети са ужасно изпитание, особено ако трябва да завършат в долина, пълна със смог, каквато бе Мексико Сити. Самолетът се приземи, извъртя се и спря пред военния оркестър, няколкото редици посрещачи и гвардейци и дежурния червен килим.

— Ако прекарам толкова много време в самолет, след това сигурно няма да мога да отида сам до тоалетната — забеляза тихо Чавес.

— Изводът е никога да не се кандидатираш за президент — отвърна Кларк.

— Прав си, господин К.

Стълбичката се приближи и вратата се отвори. Военният оркестър засвири нещо, но двамата офицери от ЦРУ бяха твърде далеч, за да чуят мелодията. Обичайните телевизионни екипи се защураха напред-назад. Японският министър-председател бе посрещнат от външния министър на Мексико. Той изслуша една кратка реч, сам произнесе не по-дълга, премина покрай строените войници, които стояха мирно вече деветдесет минути, и реши да направи първото смислено нещо за деня: качи се в една лимузина и отпътува към посолството, за да си вземе душ или може би гореща вана. Японците бяха открили най-доброто лекарство против умората от полети. Те киснеха до изнемога във вани с вряла вода. „Процедурата със сигурност премахва бръчките от лицето и умората от мускулите“ — помисли си Кларк. Жалко, че американците си караха постарому. Десет минути след като официалните лица напуснаха, гвардейците си отидоха и килимът бе навит, обслужващият персонал влезе в самолета.

Пилотът размени няколко думи с главния механик. Един от големите двигатели „Прат и Уитни“ явно леко загряваше. Това бе единствената му забележка. После екипажът също се оттегли да почива. Около самолета застанаха трима специални агенти. Други двама дежуряха вътре. Кларк и Чавес показаха пропуските си на мексиканците и японците и започнаха работа. Динг влезе в умивалнята и се зае старателно да я почиства, тъй като разбра, че японците обръщат особено внимание на това помещение. Лекото подушване на въздуха в самолета му даде да разбере, че японските граждани можеха спокойно да пушат. Той провери всички пепелници. Половината се нуждаеха от изпразване и почистване. После събра вестниците и списанията. Другите хора от обслужващия персонал чистеха с прахосмукачки.

Кларк на свой ред проверяваше напитките в барчето. Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че половината пътници бяха пристигнали в Мексико с тежък махмурлук. Явно на борда пътуваха доста сериозни пиячи. Той с удоволствие откри, че хората в Ленгли правилно са отгатнали предпочитаната от пътниците на японските авиолинии марка уиски. Най-накрая Кларк провери кушетното отделение точно зад пилотската кабина. То точно съответстваше на компютърния макет, който бе изучавал с часове, преди да се качи на борда. Когато свърши със задълженията си по почистването, Кларк вече бе сигурен, че операцията ще протече успешно. Той помогна на Динг да изпразни чувалите с отпадъци и двамата напуснаха самолета точно навреме, за да хванат вечерята. По пътя за колата той подаде една бележка на офицер от ЦРУ, работещ в станция Мексико.

 

 

— По дяволите! — изруга Райън. — И това е дошло от Държавния департамент?

— Точно така, сър. Директорът Кабът е наредил да го пратят по факса. Не е искал да губи време за превод.

— А Сам Ямата не му ли е казал за часовите пояси и линията на смяна на датата?

— Страхувам се, че не.

Нямаше нужда повече да се кара на човека от японския отдел. Райън още веднъж прочете цялата информация.

— И какво мислиш?

— Че министър-председателят ще попадне в засада.

— Доста неприятно, нали? — забеляза Райън. — Изпратете това в Белия дом. Президентът ще го иска спешно.

— Добре — отвърна мъжът и излезе. Райън набра номера на оперативния отдел.

— Как се справя Кларк? — попита направо той.

— Твърди, че всичко е наред. Готов е да ни изпраща информация. Преследващите самолети само чакат сигнал за излитане. Нямаме сведения за промяна в програмата на министър-председателя.

— Благодаря.

— Колко още ще останете в кабинета си?

Джак погледна през прозореца. Снегът вече валеше.

— Може би цяла нощ.

Бурята май щеше да бъде сериозна. Студеният фронт от средния запад, който се движеше в източна посока, щеше да срещне зона с ниско атмосферно налягане от крайбрежието. Истински страшните бури в окръг Колумбия винаги идваха от юг. Националният метеорологичен център предвиждаше около петнадесет-двадесет сантиметра сняг. Само преди два часа прогнозите бяха за пет до десет сантиметра. Джак можеше да си тръгне веднага и на сутринта да се опита да се върне. За съжаление обаче нощуването в кабинета изглеждаше далеч по-разумно.

 

 

Головко също бе в кабинета си, въпреки че часовата разлика между Москва и Вашингтон е осем часа. Фактът, че е на работа, съвсем не подобряваше настроението на Сергей, което и бездруго бе лошо.

— Е? — обърна се той към дежурния от центъра за свръзка.

— Имаме късмет. Документът е изпратен по факса на американското посолство в Токио до Вашингтон.

Дежурният подаде листа. Той бе изпълнен главно с неразбираеми разбъркани думи, а някъде имаше и бели петна, оставени от шума при прехващането. Въпреки това обаче около двадесет процента от съобщението бе на разбираем английски. Имаше дори две пълни изречения и един цял параграф.

— Е? — попита отново Головко.

— Когато го отнесох в японския отдел за анализ, ми дадоха това. — Мъжът подаде друг лист. — Подчертал съм параграфа.

Мъжът прочете руския превод и го сравни с английския текст.

— Но това е чисто и просто превод. Как е бил изпратен нашият документ?

— С дипломатически куриер. Двете шифровъчни машини в токийското ни посолство бяха на поправка и резидентът реши, че съобщението е достатъчно маловажно, за да почака. Така че го тикнахме в куфарчето на куриера. Следователно, въпреки че американците не разчитат съобщенията ни, те все пак са се добрали до това.

— Кой работеше по случая? Лялин ли? Да — каза Головко почти на себе си. Той вдигна телефона и се обади на дежурния офицер в Първо главно управление. — Полковник, тук е Головко. Искам да изпратите спешно съобщение до резидента ни в Токио. Лялин веднага трябва да се яви на доклад в Москва.

— Какво се е случило?

— Разбрахме за ново изтичане на информация.

— Лялин е много полезен офицер. Чел съм повечето от сведенията, които изпраща.

— Американците също. Изпратете съобщението незабавно. После искам всичко, изпратено от БОДИЛ, да ми бъде донесено.

Головко затвори и погледна майора, които стоеше до него.

— За бога, защо не разполагахме с математика, разработил методиката, още преди пет години?!

— Той е работил върху нея цели десет години, изхождайки от порядъка в хаоса. Ако я публикува, сигурно ще получи наградата „Планк“. Обобщил е работата на Манделброт от Харвард и Макензи от Кеймбридж и…

— Вярвам ви, майоре. Последния път, когато се опитахте да ми обясните тази дяволия, получих мигрена. Как върви работата?

— С всеки изминал ден ставаме все по-добри. Единственото нещо, с което засега не успяваме да се справим, е новата шифровъчна система на ЦРУ. Тя явно работи на съвсем различни принципи. Но продължаваме да опитваме.

 

 

Президентът Фаулър се качи на хеликоптера VH-3, преди още снегът да се е усилил. Долната му част бе боядисана в масленозелено, а покривът в бяло. VH-3 бе личният хеликоптер на президента с позивна „Морска пехота-едно“. Журналистите забелязаха, че Елизабет Елиът се качи веднага след Фаулър. Някои от тях си помислиха, че скоро ще се наложи да оповестят аферата им. Освен ако президентът не ги изпревари, като се ожени за съветничката си.

Пилотът — полковник от морската пехота — даде пълна газ на двутурбинния двигател, издигна се плавно и насочи машината на северозапад. Още от самото начало трябваше да лети по уреди — нещо, което съвсем не му харесваше. Ако бе сам, щеше да е напълно спокоен, но с президента на борда положението коренно се променяше. А полетите по време на снеговалеж бяха най-неприятни. Не се виждаха никакви външни ориентири. Гледката през прозореца на кабината в подобно време можеше да превърне и най-опитния ас в ужасен пътник по време на първия му полет. Поради това полковникът почти не откъсваше поглед от уредите. Хеликоптерът бе оборудван с всевъзможни предпазни средства, включително и с радар, предупреждаващ за евентуален сблъсък. Освен това двама старши диспечери следяха полета през цялото време. Може би звучеше смешно, но полетът бе доста сигурен, Докато при ясно време някой ненормалник можеше да се опита да си поиграе с „Морска пехота — Едно“. Полковникът, разбира се, редовно тренираше избягване на подобни съприкосновения както в реални условия, така и в базата „Анакостия“.

— Вятърът се засилва с по-бързи темпове, отколкото си мислех — обади се помопщик-пилотът майор.

— Когато стигнем планините, може малко да подруса.

— Трябваше да тръгнем по-рано.

Пилотът включи вътрешната разговорка, която го свързваше с двамата тайни агенти в задната част.

— Искам да се уверите, че всички са си сложили коланите. Възможно е машината да стане малко нестабилна.

— Добре, благодаря — отвърна Пит Конър.

Той огледа коланите на всички пътници. Те до един имаха солиден километраж, навъртян във въздуха, и въобще не се притесняха, но Пит не искаше никакви неприятности. Президентът се бе отпуснал в седалката и преглеждаше някаква папка, пристигнала минути преди излитането. Конър седна обратно. Двамата с Д’Агустино обичаха Кемп Дейвид. За охраната на околността се грижеха снайперисти от морската пехота. Те разполагаха с най-добрата система за електронна охрана, разработвана някога в Америка. Освен всичко друго в Кемп Дейвид бяха и тайните агенти. В резиденцията през уикенда не се очакваше никой освен може би един куриер от ЦРУ, който трябваше да пристигне с кола. Така че всички можеха да си починат. „Включително президентът и приятелката му“ — добави наум Конър.

— Става все по-зле. Защо, по дяволите, онези нехранимайковци метеоролозите не си подадат носа през прозореца?

— Казаха, че ще натрупа двадесет сантиметра.

— Обзалагам се, че ще са повече от тридесет.

— Никога не се обзалагам с теб за времето — напомни му майорът.

— И постъпваш умно, Скоти.

— Утре вечер уж щяло да се изясни.

— Ще повярвам, когато го видя.

— Температурите ще паднат до нулата, а може би и по-ниско.

— Е, това вече го вярвам — каза полковникът и провери височината, компаса и изкуствения хоризонт.

Той отново погледна навън, където се виждаше само вихреният танц на снежинките.

— Каква е видимостта според теб?

— О, ако времето е тихо… може би тридесетина метра… може би четиридесет и пет… — обърна се помощник-пилотът към полковника, но усмивката му почти веднага замръзна.

Той се сети, че по корпуса могат да се появят обледявания.

— Каква ли е температурата отвън? — промърмори на себе си майорът.

— Дванадесет градуса под нулата — осведоми го полковникът, преди помощникът му да е успял да погледне термометъра.

— А ще слиза ли по-надолу?

— Да, може би още малко.

— По дяволите, вашингтонското време.

След тридесет минути вече кръжаха над Кемп Дейвид. Светлините на прожекторите показваха къде е площадката за кацане. От всички посоки видимостта надолу бе най-добра. Помощник-пилотът погледна назад, за да види какво е обледяването.

— Има малко лед, полковник. Хайде да приземим този юнак още преди да се е случило нещо. Вятърът е със скорост тридесет възела.

— Май започнахме да понатежаваме.

При определени атмосферни условия VH-3 можеше да се обледи със „скорост“ двеста килограма лед в минута.

— Проклети метеоролози. Аха, виждам площадката.

— Височина шестдесет метра, скорост на вятъра тридесет възела — съобщи данните от уредите майорът. — Четиридесет и пет с двадесет и пет възела… тридесет с по-малко от двадесет… добре вървим… петнадесет метра.

Пилотът смъкна вертолета. Снегът около него се издигна в бясна вихрушка от перката. Това положение се наричаше „снежно заслепяване“. Видимите досега странични ориентири в един миг изчезнаха. Екипажът се по чувства като затворен в топче за пинг-понг. Точно тогава един внезапен порив на вятъра завъртя хеликоптера наляво и го наклони. Полковникът веднага погледна изкуствения хоризонт. Той също се килна на една стрина Опасността бе колкото неочаквана, толкова и голяма. Пилотът изправи вертолета и го спусна към земята. По-добре да се приземи малко по-твърдо, отколкото перката му да закачи някое от невидимите засега дървета. Хеликоптерът тупна като камък точно от един метър височина. Преди пътниците да разберат, че нещо се е случило, той вече бе на земята.

— Ето защо са те избрали за шофьор на президента — каза майорът. — Добре свършена работа, полковник.

— Май счупих нещо.

— И аз така мисля.

Пилотът включи разговорката.

— Съжалявам за случилото се. Хвана ни лош порив на вятъра. Наред ли е всичко при вас?

Президентът вече бе станал и надникна в пилотската кабина.

— Имахте право, полковник. Трябваше да тръгнем по-рано. Грешката е моя — каза благосклонно Фаулър.

„Голяма работа — добави наум той. — Нали пристигнахме живи и здрави.“

Персоналът на Кемп Дейвид отвори вратата на хеликоптера. До нея бе спрян джип, да не би президентът и компанията му да се простудят. Екипажът на вертолета изгледа отдалечаването му и започна проверката за евентуални повреди.

— Така си и мислех.

— Щифтът ли? — попита майорът и се наведе да погледне. — Точно той. Кацането се бе оказало прекалено твърдо за щифта на десния хидравличен амортисьор. Сега трябваше да го сменят.

— Ще видя дали имаме резервен — каза пилотът.

За негова изненада обаче нямаха. Неприятно. Той позвъни в базата „Анакостия“ и ги помоли да изпратят няколко. Докато не пристигнеха, екипажът не можеше да предприеме нищо. При особено наложителни обстоятелства хеликоптерът можеше да излети. Няколко въоръжени морски пехотинци го обградиха. Другите караулеха из горичката около площадката за кацане.

 

 

— Какво става, Бен?

— Тук има ли някакви спални? — попита Гудли.

Джак поклати глава.

— Ако искаш, може да използваш кушетката в кабинета на Нанси. Как върви работата по доклада ти?

— Ще будувам цяла нощ. Знаеш ли какво си мислех?

— Какво?

— Може да звучи абсурдно, но никой никога не си е правил труда да провери дали нашият приятел Кадишев наистина се е срещнал с Нармонов.

— Какво искаш да кажеш?

— През по-голямата част от последната седмица Нармонов не е бил в Москва. А ако не са се срещали, значи просто ни лъже, нали?

Джак затвори очи и наклони глава.

— Не е зле, доктор Гудли, не е зле.

— Имаме маршрута на Нармонов. Сега проверявам този на Кадишев. Ще го проверя още от миналия август. Ако ще правим нещо, трябва да е като хората. Докладът ми сигурно ще е малко закъснял, но идеята ми хрумна едва тази сутрин. Обмислям я вече цял ден. Проверката обаче се оказа по-трудна, отколкото предполагах.

Джак кимна към прозореца.

— Изглежда, ще се наложи да прекараш нощта тук. Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Нямам нищо против.

— Нека първо да хапнем.

 

 

Олег Юриевич Лялин се качи на самолета за Москва със смесени чувства. Докладът, на който го викаха, не бе нещо необичайно. Смущаваше го само фактът, че съвсем наскоро се бе срещнал с шефа на ЦРУ, но вероятно ставаше въпрос за съвпадение. Сигурно искаха да знаят повече за пътуването на японския министър-председател в Америка. Все пак Лялин не бе казал на ЦРУ, че японците се канят да разменят със Съветския съюз нови технологии срещу нефт и дървен материал. Само допреди няколко години сделката щеше ужасно да разсърди американците. Сега обаче тя просто увенчаваше петгодишните усилия на Лялин. Той се настани удобно в седалката и се отпусна. В края на краищата не бе продавал родината си, нали?

 

 

Камионите със сателитна техника бяха разделени на две групи. До самата стена на стадиона се виждаха единадесет, които принадлежаха на големите телевизионни компании. На около двеста метра от тях имаше други тридесет и един микробуса, които явно бяха на местните компании, тъй като изглеждаха по-невзрачни. Първата буря вече бе отминала и един огромен, подобен на танк снегорин почистваше обширния паркинг на стадиона.

„Ето го мястото — помисли си Гусн. — Вдясно от първия микробус на Ей Би Си.“ Там имаше около двадесет метра празно пространство. Ибрахим се изуми от липсата на каквато и да било охрана. Успя да забележи само три полицейски коли, които може би щяха да пазят телевизионните екипи от пияници. Американците определено се чувстваха спокойни и сигурни. Бяха усмирили руснаците, разбили Ирак, сплашили Иран и обуздали собствените си проблеми. Сега явно се чувстваха господари на положението. „Сигурно им е приятно“ — каза си Гусн. Дори и стадионите им бяха покрити и с отопление.

— Ще изпосъбори всичко тук като плочки на домино — забеляза от шофьорската седалка Марвин.

— Наистина — съгласи се Гусн.

— Видя ли, че имах право за охраната?

— Съжалявам, че не ти повярвах, приятелю.

— Малко предпазливост никога не е излишна — каза Ръсел и отново подкара из района. — Ще влезем през тази врата и просто ще завием надясно.

На светлината на фаровете се виждаха няколко танцуващи снежинки. Марвин обясни, че е твърде студено, за да вали много. Тази въздушна маса дошла от Канада, се насочваше на юг. Над Тексас щеше да се затопли и да излее влагата си там вместо над Денвър. „Тук сигурно е натрупало вече половин метър“ — прецени Гусн. Въпреки това групите, почистващи снега, се справяха доста успешно. Явно и в това отношение американците обичаха удобствата. Времето е студено — значи ще покрием стадиона. Има сняг — ще го изринем. А палестинците? — Ще ги купим. Ибрахим никога не бе мразил Америка повече, отколкото в момента, макар и да не го издаваше. Силата и надменността се прокрадваха във всичките им дела. Те се бяха опазили от всичко — малко или голямо — и сега разтръбяваха победите си по целия свят. „О, Боже, моля те, накажи ги!“

 

 

Камината топлеше добре. Президентската резиденция „Кемп Дейвид“ бе издържана в класически американски стил. Макар и построена от наглед тежки дървени трупи, отвътре къщата бе облицована с фибростъкло. Вместо стъкла на прозорците имаше суров поликарбонат, достатъчно устойчив, за да спре куршум. Мебелировката представляваше още по-странна смесица от ултрамодерно и традиционно. Пред кушетката, на която седеше Фаулър, се виждаха три принтера, настроени на големите осведомителни агенции. Предишните президенти живо се бяха интересували от новините. Освен това в стаята имаше и три широкоекранни телевизора, единият от КОИТО обикновено стоеше на Си Ен Ен. Но не и тази вечер. Тази вечер бе на „Синемакс“. На около километър от резиденцията имаше грижливо прикрита антена, която хващаше всички сателитни програми, включително и военните излъчвания. Така Фаулър имаше възможност да следи всеки сателитен канал — включително и некодираните, от които не се интересуваше — и всъщност разполагаше с най-скъпата и луксозна кабелна система в света.

Фаулър си наля чаша „Дортмундер унион“. Това бе известна маркова бира, с която го снабдяваха военновъздушните сили. Все пак президенският пост си имаше и облаги. Лиз Елиът отпиваше от чашата си с бяло френско вино, а ръката на президента си играеше с косата й.

Гледаха някаква блудкава комедийна любовна история, която обаче допадаше на Боб Фаулър. Всъщност главната героиня доста му приличаше на Лиз както на външен вид, така и по маниери. Бе малко рязка, малко властна, но с определено отношение към обществения живот. Е, сега, след като Райън го нямаше — бе на път да си отиде, — може би нещата щяха да се поуспокоят.

— Доста добре се справяме, нали?

— Да, Боб, определено. — Тя отпи от чашата си. — Знаеш ли, прав си за Райън. По-добре да се оттегли достойно.

„Важното е, че ще си отиде заедно с малката мръсница, за която се е оженил.“

— Радвам се да го чуя. Той е добър човек, но просто не е в крак с времето. Остарял е.

— И е старомоден — добави Лиз.

— Да — съгласи се президентът. — Защо говорим за него?

— Аз се сещам и за по-приятни начини за прекарване на времето.

Тя обърна лице към ръката му и я целуна.

— Аз също — измърмори президентът и остави чашата си.

 

 

— Пътищата са затрупани — каза Кети. — Най-добре е да останеш там.

— Да, тук е същото. Ще се прибера утре вечер. Но винаги мога да задигна от гаража един от джиповете с двойно предаване.

— А къде е Джон?

— В момента го няма.

— Оо — забеляза Кети. „Къде ли е тогава?“

— Пък и докато съм тук, ще посвърша някоя и друга работа. Ще се обадя утре сутринта.

— Добре, чао.

— Когато напусна, тези разговори със сигурност няма да ми липсват — каза Джак на Гудли. — Добре, докъде стигнахме?

— Успяхме да потвърдим всички срещи през септември.

— Май няма да издържим още дълго. Откога си на крак?

— От вчера.

— Колко е хубаво да си на двадесет години. Настанявай се на кушетката на Нанси — заповяда Райън.

— А ти?

— Искам да хвърля още един поглед върху това — потупа той една папка върху бюрото си. — Ти все още не знаеш за него.

Гудли излезе и затвори вратата. Джак започна да чете документите на НИИТАКА, но скоро се разсея. Той заключи папката в бюрото и легна на кушетката в кабинета си, но сънят не идваше. След като позяпа няколко минута в тавана, Райън реши, че може да види и нещо по-интересно. Той включи телевизора. Искаше да гледа новини, но натисна друг бутон и на екрана се появи картината на Двадесети канал — частна вашингтонска станция. По нея течеше реклама. Райън бе на път да поправи грешката си, когато прекъснатият филм продължи. В първия момент Джак не успя да го познае. Грегъри Пек и Ава Гарднър… черно-бял… Австралия.

— Охо — възкликна Райън.

Филмът се казваше „На брега“. Не го бе гледал от години. Класика още от времето на студената война… Май бе на Невил Шут. Е, за филм с Грегъри Пек си заслужаваше. Освен това участваше и Фред Астер.

Светът след ядрена война. Джак с изненада откри колко е уморен. Напоследък свикна да си почива и…

…се унесе в неспокойна дрямка. Както и друг път се бе случвало, филмът влезе в съзнанието му. За разлика от оригинала обаче сънят бе цветен и полузаспалият разум на Джак реши да го догледа, но от друг ъгъл. Джак Райън започна да се превъплъщава в различни роли. Той караше ферарито на Фред Астер в последното кърваво състезание за Голямата награда на Австралия. После отплава за Сан Франциско с американската подводница „Соуфиш“ SSN-623 (едно кътче на съзнанието му запротестира, че 623 е номер на друга подводница — „Натан Хейл“). После морзовите сигнали и сянката от бутилка кока-кола на прозореца. Това бе ужасно, тъй като означаваше, че двамата с жена му трябваше да изпият чашата с чай. Освен това трябваше да сложи хапчето в детската каша, за да е сигурен, че детето му ще умре, а жена му не искаше го прави — в крайна сметка тя бе лекар, — но той трябваше да поеме отговорността както винаги и жалко, че оставяше Ава Гарднър на брега да гледа след отплаващата подводница, в която той и екипажът му щяха да се опитат да умрат в родината си, ако успееха да я достигнат, разбира се, а улиците вече бяха пусти. Кети, Сали и малкият Джак вече бяха мъртви, и то по негова вина, защото ги накара да изпият онези хапчета, но само за да не умрат от по-ужасна смърт, което също беше глупаво, макар и да нямаше избор, можеше да вземе пистолета и да го напрани със собствените си ръце и…

— Какво става?!

Джак подскочи на кушетката, сякаш изстрелян от пружина. Ръцете му неудържимо трепереха. Най-после успя да се овладее. „Просто си сънувал кошмар, синко, и то не с хеликоптера, в който бяха Бък и Джон.“

— Беше още по-лошо.

Райън се пресегна към пакета с цигари, запали една и се изправи. Снегът продължаваше да вали. Снегорините на паркинга не успяваха да смогнат. Джак не можеше да се отърси от картината на умиращото си семейство Толкова много му се насъбра. „Трябва да се махна от това място.“ Просто тук имаше твърде много спомени и далеч не всички бяха приятни. Погрешното обаждане точно преди нападението срещу семейството му, времето, прекарано в подводницата, изоставянето му при бягството на летище Шереметиево, където добрият стар Сергей Николаевич го гледаше иззад дулото на пистолета, и най-накрая онова родео с хеликоптери в Колумбия. Беше твърде много. Трябваше да си тръгне. В крайна сметка Фаулър и дори Лиз Елиът му правеха услуга, нали?

Независимо дали го знаеха или не.

А зад прозореца лежеше такъв прекрасен свят. Но Джак вече бе изиграл ролята си. В някои моменти дори се бе справял добре и бе помогнал на други да го направят. Оживелият в съня му филм наистина имаше възможност да се сбъдне, но преди. Сега не. Навън бе чисто и бяло. Лампите осветяваха паркинга достатъчно, за да му придадат по-хубав вид, отколкото имаше в действителност. Беше изиграл ролята си. Сега някой друг имаше възможност да изпробва силите си в по-лесни задачи.

— Да.

Джак издуха дима към прозореца. Първо трябваше отново да откаже цигарите. Кети щеше да настоява. А после? После една дълга ваканция. Защо да не се върне отново в Англия, при това с кораб, а не със самолет? Щеше да се поразходи из Европа с кола. Можеше спокойно да прахоса цялото лято. Като свободен човек. Да се разхожда по плажа. След това щеше да си намери работа. В Анаполис? Не, не там. В частна компания? Можеше да стане и преподавател. В Джорджтаун.

— Шпионаж в 101-а аудитория.

Джак цъкна с език. Щеше да ги учи на противозаконни номера.

— Как, по дяволите, Джеймс Гриър е издържал толкова дълго тук?

Как се бе справял със стреса? Джак така и не успя да научи този урок.

— Трябва да поспиш малко, старче — напомни си той. Този път обаче не забрави да изключи телевизора.