Том Кланси
Всички страхове (16)

14.
ОТКРОВЕНИЕ

— И така, какво открихте?

— Той е изключително интересен човек — отвърна Гудли. — В ЦРУ е правил неща, които просто не са за вярване.

— Знам за случая с подводниците и смъртта на председателя на КГБ. Нещо друго? — попита Лиз Елиът.

— Очевидно се ползва с добра репутация сред служителите в чуждите разузнавания. Докато причините за симпатията на сър Базил Чарлстън в Англия са обясними, то същото не може да се каже и за останалите страни в НАТО и особено за Франция — каза Гудли.

Той съвсем не се чувстваше удобно в ролята на прикрит информатор.

Съветничката по националната сигурност не обичаше да я карат да чака. От друга страна пък, нямаше смисъл излишно да пришпорва младия учен, нали? Тя се усмихна накриво.

— Да разбирам ли, че сте започнали да харесвате този човек?

— Свършил е доста полезна работа, но е допуснал и някои грешки. Не е успял да предвиди сгромолясването на Източна Германия и последвалото го обединение.

Но Гудли знаеше, че почти никой не се бе справил с тази задача. Самият той още като студент в центъра за управленски кадри „Кенеди“ почти бе отгатнал точното време на събитието. Статията му, публикувана в малко незначително списание, бе едно от нещата, привлекли вниманието на Белия дом към него. Гудли отново спря.

— И… — подкани го Елизабет.

— В личния му живот има някои смущаващи обстоятелства.

„Най-после!“

— И по-точно?

— Сенатската икономическа комисия е разследвала вероятни борсови злоупотреби още преди постъпването му в ЦРУ. Изглежда, че някаква компютърна компания за софтуерни продукти е била на път да сключи договор с флота. Райън се е добрал до информацията преди всички други и е направил удара. Сенатската комисия разбрала за това — защото разследвала служителите на компютърната компания, и прегледала счетоводните книги на Райън. Но той се измъкнал.

— Изяснете се! — заповяда Лиз.

— За да прикрие тила си, компютърната компания уредила публикация в едно издание за търговски сделки с отбранителен характер. Публикацията е съвсем малка — просто две колонки. Въпреки това е било достатъчно. Информацията за сделката е била достъпна за всички желаещи да я получат, включително и за Райън. Това узаконява нещата. По-интересно е как постъпва Райън с парите, след като цялата шумотевица утихва. Поверил ги е на разпореждане на четирима различни финансови агенти — Гудли отново спря. — Знаете ли на колко възлиза състоянието му в момента?

— Не. На колко?

— Над петнадесет милиона долара. С една дума, той е най-богатият човек в управлението. Но ми се струва, че финансовото му положение се подценява. Според мен той притежава най-малко двадесет милиона, но използва същите счетоводни методи, както и преди постъпването си в ЦРУ, а за това едва ли може да бъде упрекнат. Въобще разпореждането с капитала е нещо доста относително, нали? Счетоводителите по принцип имат различен подход към нещата. Както и да е. Това, което е направил с печалбата, са четири различни сметки. И изведнъж съвсем скоро всичко отива в учреден от него образователен фонд.

— За децата му ли?

— Не — отвърна Гудли, — облагодетелстваните… Не, ще започна отначало. С част от парите е купил и обзавел дрогерия за една вдовица и децата й. Останалите пари са вложени в банкови сметки и акции, които ще осигурят обучението на децата.

— Коя е тя?

— Името й е Карол Зимър. Родена в Лаос. Вдовица на сержант от военновъздушните сили, загинал по време на учение. Райън се грижи за семейството му. Дори си е взел почивен ден, за да присъства на раждането на последното дете — момиче. Райън често посещава семейството — заключи Гудли.

— Разбирам. — Тя всъщност не разбираше нищо, но това бе думата за подобни случаи. — Имат ли някаква професионална връзка?

— Всъщност не. Както казах, госпожа Зимър е родена в Лаос. Баща й е бил един от племенните вождове, които ЦРУ е подкрепяло срещу северновиетнамците. Цялото племе обаче е избито. Така и не разбрах как тя е оцеляла. Омъжила се е за сержант от военновъздушните сили и е дошла в Америка. Той е загинал наскоро след това при нещастен случай. В досието на Райън няма нищо, което да говори за по-ранни връзки със семейството. Връзката с Лаос е възможна — за ЦРУ, разбира се, — но тогава Райън още не е бил там. Учил е в колежа. В досието му няма нищо, сочещо причини за връзка. Просто един слънчев ден, няколко месеца преди президентските избори, основава този фонд и оттогава посещава семейството веднъж седмично. А, има и още нещо.

— Какво?

— Сверих данните с информация от друго досие. В магазина е имало неприятности. Някакви хулигани са безпокояли семейство Зимър. Бодигардът на Райън е офицер от ЦРУ на име Кларк. Някога е действал в оператния отдел, но сега е в охраната. Не можах да взема досието му — обясни Гудли. — Както и да е, явно този Кларк е понатупал двама от хулиганите. Единият дори е постъпил в болница. Проверих и в пресата. Съобщението във вестниците се е появило в малка колонка. Нещо за правата на гражданите. Кларк и още един служител на ЦРУ — вестникът ги нарича федерални служители, без да споменава връзката им с управлението — са се справили с четири човека. Този Кларк явно си го бива. Шефът на бандата е бил със счупено коляно и е постъпил в болница. Едно от другите момчета е изпаднало в безсъзнание, а останалите двама просто стояли с подмокрени гащи. Местните ченгета са погледнали на проблема през пръсти. Обвинения не са предявени срещу никого.

— Какво друго знаеш за този Кларк?

— Виждал съм го няколко пъти. Огромен мъж, около петдесетгодишен. Не говори много. Всъщност изглежда срамежлив. Но походката му… Знаете ли как се движи? Преди години тренирах малко карате. Инструкторът ни беше бивша зелена барета, ветеран от Виетнам и т.н. Та той се движеше по същия начин: плавно, без излишни движения, като спортист. Но най-важното са очите. Те винаги опипват всичко около него. Поглежда те се периферно зрение и те класифицира: опасен или безопасен…

Гудли спря. Именно в този момент той разбра какво точно представлява Кларк. Но каквото и да представляваше, Бен Гудли не бе глупак.

— Този човек е опасен.

— Какво? — попита неразбиращо Лиз Елиът.

— Извинете ме. Научих това от инструктора си по карате в Кеймбридж. Истински опасни са онези, които въобще не изглеждат такива. Те просто се смесват с тълпата. Инструкторът ни бе нападнат в станцията на метрото в Харвард. Имам предвид — опитаха се да го нападнат. И тримата му нападатели останаха кървящи на перона. Сигурно са го помислили за портиер или нещо подобно. Той е афроамериканец. Сега трябва да е около петдесетгодишен. Облича се така, че прилича точно на портиер или нещо такова. Изглежда напълно безопасен. Точно такъв е и Кларк. Като моя стар сенсей^[1]… Интересно — каза Гудли. — Е, все пак работи в отдел „Охрана и сигурност“, където сигурно знаят какво се иска от тях. Предполагам, че Райън е разбрал за безпокойството, което причиняват онези хулигани на семейство Зимър, и е изпратил бодигарда си да оправи положението. Местната полиция не е имала нищо против.

— Изводи?

— Райън чудесно се е справил с някои проблеми, но е провалил решаването на други. Всъщност той принадлежи към миналото. Все още действа както по времето на студената война. Има и проблеми с администрацията. Пресен пример е случаят от онзи ден, когато не присъствахте на КАМЕЛОТ. Мисли, че не се отнасяте сериозно към задълженията си и че да се отсъства от военните игри, е безотговорно.

— Така ли каза?

— Почти цитирам думите му. Бях в кабинета на Кабът, когато влезе и започна да сипе проклятия.

Елиът поклати глава.

— Типично отношение за човек от времето на студената война. Ако президентът върши работата си както трябва, ако аз върша работата си както трябва, просто няма да има кризисни ситуации за овладяване. Именно в това е цялата работа, нали?

— Засега се справяте чудесно — забеляза Гудли.

Съветничката по националната сигурност не обърна внимание на забележката и се загледа в листа пред себе си.

 

 

Стените бяха на необходимото разстояние, облицовани в пластмаса. Климатичната инсталация вече действаше и пречистваше влажността и праха от въздуха. Фром работеше върху подставките за машините. Всъщност „подставка“ бе твърде лаически термин. Всяка от тях можеше да издържа натоварване от няколко тона, а здравите им крака бяха стабилно закрепени към пода с помощта на винтове. Немецът уравновесяваше машините с нивелир.

— Идеално — каза той след тричасова работа. Трябваше да бъде идеално. Най-после го бе постигнал. Под всяка от подставките имаше цял метър железобетонни постаменти. След като краката бяха нивелирани, винтовете ги пристегнаха към бетона и те станаха съвсем стабилни.

— Нима машините трябва да бъдат толкова неподвижни — попита Гусн.

— Точно обратното. Те стоят на въздушна възглавница.

— Но нали каза, че всяка от тях тежи поне тон! — възрази Куати.

— Въздушната възглавница е лесна работа. Нима не сте виждали кораби на въздушна възглавница. Всеки от тях тежи поне сто тона. Това е необходимо, за да се неутрализират земните вибрации.

— Каква стабилност ни е нужна? — попита Гусн.

— Приблизително същата като за астрономически телескоп — отвърна немецът.

— Но първите бомби…

Фром го прекъсна:

— Бомбите, хвърлени от американците над Хирошима и Нагасаки, са били доста недодялани. Те са изхабили почти цялата си взривна сила. Особено тази над Нагасаки. Подобни груби устройства вече не се произвеждат. Все едно да заредиш бомбата с барут.

— Както и да е — продължи Фром. — Нямаме нужда от такова прахосничество. След първите си опити американските инженери се сблъскват с проблема за ограничените ресурси. Необходимите им няколко килограма плутоний се оказват най-скъпият материал в света. Един завод за производство на плутоний струва милиард долара. Необходим е обаче и друг завод за отделянето, който гълта нов милиард. Единствено Америка е можела да финансира такъв проект. Целият свят знае за какво се използва ядреният материал — все пак във физиката няма тайни, — но само Америка има парите и ресурсите да направи бомбата. Разполагали са и със специалисти — прибави Фром. — И то какви! И така първите бомби — които между другото са били три — са проектирани така, че да изразходват целия наличен материал. Главното изискване към инженерите е било сигурност и затова те са изработили груби, но ефикасни устройства. Могли са да бъдат превозени единствено от най-големия самолет в света.

Освен това войната вече е била спечелена и проектирането се е превърнало повече в научно изследване, отколкото във военна необходимост. По онова време плутониевият реактор в Ханфорд е произвеждал само няколко десетки килограма годишно и американците са били принудени да използват материала си по-икономично. Бомбите от модел 12 са били първите наистина сполучливи устройства, които израелците са успели да подобрят още повече. Бомбата е пет пъти по-мощна от хвърлената над Хирошима и при това с пет пъти по-малка критична маса. Това я прави двадесет и пет пъти по-ефикасна, нали? А ние сме в състояние да я подобрим поне още десет пъти.

Е, разбира се, един екип от експерти може да увеличи ефективността вероятно още… четиринадесет пъти. Модерните бойни глави са най-елегантните, най-очарователните…

— Два мегатона? — попита Гусн. „Нима е възможно?“

— Не разполагаме с такива условия — каза тъжно Фром. — Нямаме достатъчна информация. С физиката е лесно, но има инженерни тънкости, които за съжаление се пазят в тайна, така че не можем да ги използваме. Не забравяйте, че дори и в момента опитите за подобряване и модернизиране на бомбите продължават. Тук, както и навсякъде другаде, са необходими опити, а ние нямаме възможност да експериментираме. Нито пък имаме времето и парите за обучение на специалисти, които са в състояние да подобрят конструкцията. Аз мога да ви представя проект за бомба с мощност над един мегатон, но трябва да ви предупредя, че изгледите за успех са не повече от петдесет процента. Е, може би малко повече, но просто няма да е практично да се заемаме с подобна програма без възможността да експериментираме.

— А какво можеш да направиш? — попита Куати.

— Мога да превърна тази бомба в оръжие с теоретична мощност между четиристотин и петстотин килотона. По груби изчисления обемът й ще е един кубичен метър, а тежестта половин тон. — Фром спря и погледна изражението на събеседниците си. — Конструкцията й ще бъде доста по-добра от тази на американските и руските устройства през първите петнадесет години на експерименти. — „А това, каза си немецът, съвсем не звучи зле.“

— А местата на експлозивите? — попита Гусн.

— Да. — „Младият арабин е доста умен“, помисли си Фром. — В първите бомби са се използвали масивни метални кутии. Ние ще го направим с обемисти, но леки експлозиви, които не са по-малко ефикасни. В момента на взривяването ще вкараме трития във вътрешността. Подобно на оригиналния израелски проект, това ще доведе до отделянето на голямо количество неутрони, които ще предизвикат ядрена реакция. От своя страна реакцията ще стимулира отделянето на нови неутрони, които ще причинят взрива. Отделената енергия от първата реакция ще е около петдесет килотона, а от втората около четиристотин килотона.

— Колко тритий ще ни трябва?

Малките количества тритий не бяха проблем. Той се използва от часовникарите и майсторите на оптически мерници. Но Гусн от собствен опит знаеше, че намирането на повече от десет милиграма тритий е почти невъзможно. Въпреки думите на Фром именно тритият, а не плутоният бе най-скъпото вещество, продавано на планетата. Но докато тритий можеше да се купи, то намирането на плутоний бе абсурд.

— Аз имам петдесет грама — обяви невъзмутимо Фром. — Доста повече, отколкото ще ни е необходим.

— Петдесет грама! — възкликна удивено Гусн. — Петдесет?

— Реакторът, в който работех, произвеждаше специален ядрен материал за източногерманска бомба. Когато социалистическото правителство падна, бе решено плутоният да се предаде на Съветския съюз — типична проява на социалистическия интернационализъм. Но руснаците явно не мислеха като нас. Реакцията им… — запъна се Фром. — Нарекоха ни… Е, ще ви оставя сами да се досетите за епитетите. Реагираха толкова остро, че реших да скрия произведения от нас тритий. Както знаете, той е с огромна стойност. Направих си един вид застраховка, ако мога така да се изразя.

— И къде е той?

— В мазето ми. Поставил съм го в никел-водородни батерии.

На Куати това определено не му хареса. Немецът забеляза, че шефът ни арабите е болен и не може да крие чувствата си.

— Но аз така и така трябва да се върна в Германия, за да взема машините — каза Фром.

— И машини ли имаш?

— Намират се на пет километра от дома ми в астрофизическия институт „Карл Маркс“. В него трябваше да се произвеждат астрономически телескопи — оптически и с инфрачервени лъчи. Уви, институтът така и не започна работа. Пропиляхме чудесно прикритие. В производствения отдел, наречен „Астрофизични инструменти“, има шест висококачествени петосови струга — забеляза с хищна усмивка Фром. — „Синсинати милекрон“ — произведени в Съединените американски щати. В заводите си „Оук ридж“, „Роки флатс“ и „Пантекс“ американците работят с абсолютно същите.

— Ами операторите? — попита Гусн.

— Обучавахме двадесет човека — шестнадесет мъже и четири жени. Всички с висше образование. Не, използването им ще бъде прекалено опасно, а и без това нямаме нужда от тях. Машините съвсем не са сложни за работа. Можем да ги управляваме и сами, но ще ни отнеме твърде много време. Всеки опитен майстор на лещи — а дори и оръжейник — ще се справи с тях. Работата на нобеловите лауреати преди петдесет години сега може да се свърши от всеки опитен механик — каза Фром. — Човечеството върви напред, нали?

 

 

— Може би да, а може би не — каза Евгени.

Дежурството му продължаваше вече дванадесети час и само след шест часа почивка го чакаха още толкова.

Намирането й — ако наистина я бяха открили — накара Дубинин да приложи цялото си майсторство. Той бе отгатнал, че американската ракетоносна подводница ще се насочи на юг и че скоростта й е пет възела. Другата грижа бяха страничните шумове. Трябваше да стои близо, почти на една линия с другата лодка и да не влиза в конвергентната зона на сонара. Конвергентните зони представляват пръстеновидни линии, обграждащи кораба. Звукът, излъчван от точка, намираща се в конвергентната зона, се пречупва от водната температура и налягане и започва да се лута нагоре-надолу по спираловидни линии на неравномерни интервали, зависещи от условията във водата. Ако останеше вън от това, което смяташе за конвергентна юни, Дубинин можеше да избегне едно от средствата за засичането му. За да го постигне, руската лодка трябваше да стои на мислената линия, свързваща пряко двете подводници. В такъв случай шумът просто щеше да обикаля източника си. За това бе необходимо да се излезе над нивото на температурна разлика — Дубинин предполагаше, че американците ще останат под него, — а сонарът да опипва пространството под себе си. По този начин шумът от двигателите на руската лодка по всяка вероятност щеше да остане незабележим за американците.

Тактическият проблем на Дубинин бяха недостатъците му. Американската подводница не само бе по-тиха от неговата, но притежаваше по добър сонар и по-добри оператори. Старши лейтенант Евгени Николаевич Рюков бе много талантлив млад офицер, но единствено той можеше да се сравнява с американските си колеги. А момчето работеше вече дванадесет часа без прекъсване. Предимството на Дубинин бе самият той. Руският капитан имаше блестящи тактически умения и го знаеше. Американският му съперник явно бе под неговата класа и си нямаше понятие за това. Съществуваше и един последен недостатък. С придвижването си близо до повърхността Дубинин улесняваше откриването на лодката от въздуха, но той реши да поеме риска. Пред него стоеше цел, която никоя руска подводница досега не бе постигала.

Капитанът и старши лейтенантът се взираха в екрана на сонара, където сред множество драскулки вертикалната линия почти не се забелязваше. Американската подводница от клас „Охайо“ бе по-тиха от шума на океана. И двамата се чудеха дали страничните звуци не имитираха акустичната сянка на най-сложната от всички ракетни подводници. „Твърде вероятно е — помисли си Дубинин — умората да ни кара да халюцинираме.“

— Трябва ни смущение — каза Рюков и се пресегна за чая си. — Изпуснат инструмент, затръшната врата… грешка, грешка…

„Мога да го хвана… Мога да се спусна под слоя, да го изненадам с активно излъчване от сонара и да… НЕ! — Дубинин обърна глава и изруга наум. — Търпение, Валентин. Щом те са търпеливи, и ти трябва да бъдеш като тях.“

— Изглеждаш ми изморен, Евгени Николаевич.

— Ще си почина в Петропавловск, капитане. Ще спя цяла седмица, ще видя жена си… Е, може би няма само да спя — каза той с уморена усмивка. По лицето на лейтенанта пробягаха отблясъци от екрана. — Не мога да пропусна такава възможност.

— Няма да излъчат случайни смущения.

— Знам, капитане. Тези проклети американски екипажи… Знам, че са те! Знам, че е „Охайо“. Какво друго може да бъде?

— Халюцинации, Евгени. Халюцинации, предизвикани от голямото ни желание.

Рюков се обърна.

— Мисля, че капитанът ми не се лъже толкова лесно!

— Аз пък мисля, че лейтенантът ми е прав.

„Каква игра само! Кораб срещу кораб. Интелект срещу интелект. Шах в три измерения, игран при постоянно изменяща се обстановка.“ Американците владееха играта до съвършенство и Дубинин го знаеше. По-добра техника, по-добри екипажи, по-добро обучение. Разбира се, американците също го знаеха и двете поколения преимущество ги бяха направили по-скоро арогантни, отколкото внимателни… Е, не съвсем. Умният командир на подводен ракетоносец обикновено постъпваше правилно. „Ако аз имах такава лодка, и Господ нямаше да ме открие.“

— След дванадесет часа трябва да прекъснем контакта и да се насочим към дома.

— Жалко — забеляза Рюков, без да го мисли наистина. Шест седмици в морето му бяха напълно достатъчни.

 

 

— Дълбочина осемнадесет метра — заповяда вахтеният офицер.

— Тъй вярно, дълбочина осемнадесет метра. Десетградусов наклон спрямо морското ниво.

Учебната ракетна стрелба започваше. Упражнението се провеждаше често, за да повиши бойната готовност на екипажа и да го накара да свикне с главната военновременна задача на подводниците. Всяка от двадесет и четрите тръби можеше да изстреля десет автоматично зареждащи се ракети UGM-93 „Трайдънт II“ D-5 — модел 5 с мощност четиристотин килотона. Това правеше общо двеста и четиридесет бойни глави с мощност деветдесет и шест мегатона. Но имаше и още нещо. Тъй като ядреното оръжие действа по неумолимата логика на физичните закони, малките ракети оползотворяват заряда си по-ефективно от големите. Най-важното е, че модел 5 бе показала точност от плюс-минус 50 метра ВГЦ („вероятна грешка в целта“). Следователно след полет от около четири хиляди морски мили половината ракети щяха да паднат в границите на 49,212 метра от целта, а другата половина на 90 метра. Модел 5 бяха първите балистични ракети, изстрелвани от морето, които можеха да противодействат на противникови ракети. Проектантите им ги бяха замислили като оръжие за париране на първи удар. При нормално съотношение две към едно „Мейн“ можеше да обезвреди сто и двадесет съветски ракети и/или бункери, командващи изстрелването им. Това представляваше десет процента от всички руски балистични ракети, които също бяха замислени за контраудар. В центъра за ракетен контрол, намиращ се в задната част, главният старшина погледна към командното табло. Двадесет и четирите ракети бяха готови. Бордовата навигационна система подаваше информация към системите за управление на всяка ракета. След няколко минути тя щеше да бъде сверена с информация та от орбиталните навигационни спътници. За да порази целта, ракетата трябваше да знае не само местоположението й, но и точката, от която самата тя е била изстреляна. Системата НАВСТАР можеше да определи това с отклонение от пет метра. Главният старшина наблюдаваше примигващите на таблото светлинки, чрез които ракетите съобщаваха готовността си.

На всеки трийсет метра издигане към повърхността налягането върху корпуса на подводницата намаляваше с 2,2 тона на квадратен фут. Когато налягането намаля, корпусът на „Мейн“ леко се разшири и това разширение предизвика слаб шум.

 

 

Беше само стон, почти неуловим дори и за сонара и измамно наподобяващ звуците, издавани от китовете. Рюков бе толкова изтощен, че само няколко минути по-късно щеше да го изпусне. Но въпреки замайването умът му все още бе достатъчно бистър, за да улови звука.

— Капитане… чух метален звук… ето тук! — посочи той долния край на сянката, която двамата с Дубинин изучаваха. — Излиза на повърхността.

Дубинин се спусна към командната кабина.

— Готови за промяна на дълбочината.

Той сложи слушалките за връзка с лейтенант Рюков.

— Евгени Николаевич, трябва да извършим маневрата бързо и внимателно. Ще се спуснем под нивото на температурната разлика точно когато американецът се издига.

— Не, капитане, можеш да почакаш. Носовата му част за кратко време ще остане над слоя, също както и нашата.

— По дяволите! — едва не се засмя Дубинин. — Извинявай, лейтенант. Имаш бутилка „Старка“ от мен.

„Старка“ бе най-хубавата руска водка.

— Ще я изпием с жена ми за твое здраве… Получавам информация за разположението… Целта е наклонена пет градуса спрямо нас… Капитане, ако мога да го задържа в момента, когато преминава слоя…

— Да, ще можем да определим разстоянието между нас!

Сведенията щяха да бъдат неточни, но все пак Дубинин даде няколко бързи нареждания.

— Два градуса… металните шумове изчезнаха… много е трудно да го задържа. Но все още хващам задната му част. ИЗЧЕЗНА! Сега е над слоя.

— Едно, две, три… — започна да брои Дубинин.

Американците сигурно провеждаха стрелково упражнение или пък излизаха, за да установят свръзка. И в двата случая щяха да изплават на около двадесет метра дълбочина… Сега!

— Наклон на носа пет градуса спрямо водната повърхност. Спускаме се под слоя. Старпом, провери температурата на водата. Бавно, много бавно…

„Адмирал Лунин“ наклони носа си и се плъзна под границата, която отделяше сравнително топлата вода на повърхността от студените дълбоки води.

— Разстояние? — попита Дубинин.

— Между пет и девет хиляди метра, капитане. Информацията не ми позволява по-голяма точност.

— Отлично, Коля. Прекрасно!

— Спуснахме се под слоя. Температурата на водата спадна с пет градуса — докладва старпомът.

— Рулите на носа на нула. Изправете лодката.

— Изравняваме…

Ако имаше достатъчно място, Дубинин щеше да подскочи от радост. Току-що бе постигнал нещо, за което другите съветски капитани можеха само да мечтаят. Ако разузнавателната информация не го лъжеше, твърде малко американски подводничари се бяха добирали до подобен успех. Той бе установил контакт и проследил американска подводница от клас „Охайо“ с балистични ракети на борда. При евентуална бойна ситуация можеше да включи активния си сонар и да изстреля торпедата. Бе спечелил най-трудната игра в света и се намираше достатъчно близко до целта, за да я порази. Дубинин почувства, че го побиват радостни тръпки. Нищо друго на света не можеше да се сравни с това чувство. Нищо.

— Рул надясно — даде следващата си заповед той. — Нов курс три-нула-нула. Бавно увеличете скоростта до десет възела.

— Но, капитане… — каза старпомът.

— Прекъсваме контакта. Американците ще продължат упражнението си поне още тридесет минути. Когато го завършат, ще ни е много трудно да се скрием. По-добре да си тръгнем сега. Не искам да разберат какво сме направили. Ще се срещнем отново. Но както и да е, ние изпълнихме задачата си. Проследихме го и бяхме достатъчно близо, за да го торпилираме. Момчета, в Петропавловск ни чака много водка. Аз черпя! А сега искам да се измъкнем тихичко, за да не разберат, че въобще сме били тук.

 

 

На капитан Робърт Джеферсън Джексън му се искаше да е по-млад. Искаше му се да е с напълно черна коса и да е новобранец, току-що напуснал школата в Пенсакола, готов да скочи в един от огромните, подобни на хищни птици бомбардировачи, кацнали в крайбрежната база „Океан“. Мисълта, че има на разположение двадесет и четири F-14D „Томкет“, не го блазнеше. Искаше му се да има един-единствен, който изцяло да му принадлежи. Вместо това като командир на въздушна група „притежаваше“ две ескадрили с „Томкет“, още две с F/A-18 „Хорнет“, една от атакуващи бомбардировачи А-6Е „Интрудър“, друга със самолети за борба с подводници S-3 и най-накрая по-малко ефектните „танкери“ за въздушно зареждане и ASW хеликоптери за спасителни операции. Или всичко седемдесет и осем самолета с обща стойност… колко? Милиард долара? Доста повече, ако се включеха и разходите по поддръжка. Освен това командваше три хиляди мъже, които летяха със самолетите и ги обслужваха. Всеки от тях, разбира се, бе неоценим в пари. И той отговаряше за всичко това. Да си млад пилот, управляващ личната си машина, без да се безпокоиш за командването, бе къде-къде по-лесно. Сега Роби бе шефът, когото момчетата обсъждаха помежду си. Не им се искаше той да ги вика в кабинета си, защото това бе все едно да влезеш при директора на училището. Освен това не обичаха да летят с него, защото (А) той бе твърде стар, за да е добър (или поне така си мислеха) и (Б) щеше да им натрапва мнението си по най-различни поводи (пилотите не обичаха да признават грешките си вън от приятелски кръг).

В това имаше известна доза ирония. Предишната му работа бе в Пентагона — там се занимаваше с най-различни документи. Той всеки ден се молеше да се избави от монотонното ежедневие, чиято единствена радост бе намирането на празно място в паркинга. Обаче когато му повериха командването на въздушната група, Роби се сблъска с толкова бумащина, колкото не бе виждал през целия си живот. Но поне можеше да лети два пъти седмично — ако имаше късмет, разбира се. Днес беше един от тези дни. Млад ши лейтенантът му се усмихна, докато излизаше.

— Пази ми кабинета, лейтенант.

— Разбрано, капитане. Когато се върнеш, ще бъде тук.

Джексън се спря.

— Може да намериш и някой, който да се оправи с документите.

— Ще се постарая, сър.

Служебната кола го откара до пистата. Носеше пилотския си гащеризон, чийто кафяв цвят бе избелял от пране. Той дори вече се беше протрил по раменете и на лактите. Роби лесно можеше да си намери нов, но пилотите са суеверни същества. Джексън обичаше гащеризона си и не искаше да се разделя с него.

— Здравей, капитане! — поздрави го един ескадрилен командир.

Капитан Бъд Санчес бе по-нисък от Джексън. Мургавата кожа и бисмарковите мустаци подчертаваха блестящите очи и усмивката, свалена сякаш от реклама за паста за зъби. Командваше първо ескадрила, но днес щеше да изпълнява ролята на Джексън. Двамата вече бяха летели заедно по времето, когато Роби командваше четиридесет и първа ескадрила на самолетоносача „Джон Ф. Кенеди“.

— Самолетът ти те чака. Готов ли си за подвизи?

— Кой е наред днес?

— Някакви леваци от Чери пойнт, които ще летят с „Делта-18“. Вече имаме един разузнавателен самолет, който обикаля на стотина мили оттук. Упражнението е ПВП срещу ниско летящи нарушители.

ПВП означаваше „преграждащ въздушен патрул“. Мисията имаше за цел да задържи нарушителите преди линията, която не трябваше да преминават.

— Май ще бъде трудничко — продължи Санчес. — Морските пехотинци звучаха доста наперено по телефона.

— Все още не се е родил морският пехотинец, когото не мога да спра — отвърна Роби и сложи шлема на главата си. Върху него бе изписана повиквателната му: „Пика“.

— Хей, лентяи извика Санчес. Стига сте потривали ръце. Хайде да тръгваме.

— Идваме, Бъд.

Майкъл „Лобо“ Александър излезе от съблекалнята. След него вървеше Хенри „Шредър“ Уолтърс радиолокаторният специалист, работещ с Джексън. Помежду си пилотите се наричаха с повиквателните, а не с имената си. Роби обичаше приятелската атмосфера в ескадрилата не по-малко от родината си.

Вън от съблекалните чакаха старшините, отговарящи за изправността на самолетите. Те придружиха пилотите до изтребителите и им помогнаха да се качат в тях. (На пистите на самолетоносачите пилотите се водят до машините им от точно определени хора едва ли не за ръка, за да могат да бъдат предпазени от всяка случайност, която би могла да ги нарани.) Самолетът на Джексън бе с кодовото название нула-нула. Точно под пилотската кабина се виждаше надпис „Кап. I ранг Р. Дж. Джексън ПИКА“ който ясно показваше, че в този самолет лети командирът на авиационната група. Под надписа висеше флагманско знаменце. На авиационен език то означаваше, че не много отдавна един иракски пилот бе приближил изтребителя си МиГ-29 твърде близо до томкета на Джексън. Общо взето, случката не бе така драматична. Другият просто бе закъснял с няколко фатални секунди. Победата си бе победа, а пилотите на изтребители живеят именно заради победите.

След пет минути четиримата мъже седяха в двата самолета с работещи двигатели.

— Как се чувстваш тази сутрин, Шредър? — попита по вътрешната свръзка Джексън.

— Готов съм да закуся с няколко летци от морската пехота, капитане. Оттук изглеждаш доста добре. Ще полети ли това, в което сме седнали?

— Ей сега ще разберем — отвърна Джексън и включи радиото. — Бъд, тук е Пика. Готов съм.

— Разбрано, Пика. Ти водиш.

Двамата пилоти се огледаха, видяха знаците на старшините, че всичко е наред, и още веднъж се огледаха.

— Пика води — обади се Джексън и освободи спирачките. — Потегляме.

 

 

— Здравей, съкровище — каза Манфред Фром на жена си.

Трудл се спусна да го прегърне.

— Къде беше?

— Не мога да ти кажа — отвърна Фром с дяволити пламъчета в очите си. После затананика през зъби песента на Лойд Уебър^[2] „Не плачи за мен, Аржентина“.

— Знаех си, че ще се вразумиш — усмихна му се широко Трудл.

— Не трябва да казваш на никого.

За да затвърди нейните подозрения, той й подаде хартиен плик, в който имаше пет пачки от по десет хиляди марки. „Дано поне сега тази алчна кучка си затвори устата“, каза си Манфред Фром.

— Ще остана само тази нощ. Имам още работа, пък и…

— Разбира се, Манфред — прегърна го тя, без да изпуска хартиения плик от ръцете си. — Трябваше само да ми се обадиш.

Подготовката се оказа абсолютно лесна. След седемдесет часа от Ротердам трябваше да потегли кораб за Латакия, Сирия. Двамата с Бок се договориха с една транспортна компания да натовари машините в малък контейнер и да ги качи на борда на кораба. Шест дни след отплаването контейнерът трябваше да бъде смъкнат на сирийските докове. Разбира се, ако ги бяха изпратили с влак или самолет до гръцко или италианско пристанище, щеше да стане далеч по-бързо. Но те предпочетоха сигурността на претоварения Ротердам, където изморените митничари внимаваха главно за наркотици. Обучените кучета щяха да отминат техния контейнер с безразличие.

Фром отпрати жена си в кухнята да направи кафе. Това щеше да й отнеме няколко минути, които му бяха достатъчни. Той слезе в мазето. В ъгъла, възможно най-далеч от котлето, се виждаше прилежно подреден дървен материал. Върху него стояха четири черни метални кутии. Всяка тежеше по около десет килограма, или двадесет и пет паунда. Фром ги изнесе една по една. При второто си завръщане си сложи един чифт стари ръкавици, за да предпази ръцете си. След няколко минути и четирите лежаха в багажника на взетото под наем БМВ. Когато жена му се обади, че кафето е готово, Манфред бе свършил работата си.

 

 

— Гюнтер?

Бок неохотно остави Фром да се оправи сам, и то единствено защото имаше друга работа. Тук рискът, който поемаше, бе още по-голям. В крайна сметка цялата операция бе изключително рискована, въпреки че все още се намираше в стадий на планиране.

Ервин Кайтел живееше от пенсията си факт, който в никакъв случай не му даваше поводи за радост. Но друг избор нямаше. Първо, той бе бивш подполковник от източногерманската Щази службата по разузнаване и контраразузнаване на несъществуващата вече Германска демократична република. И, второ, Ервин обичаше работата, която бе вършил цели тридесет и две години. Повечето от бившите му колеги бяха приели промените в родината си, поставяйки националността си над всяка идеология. Или казано с други думи те съобщиха всичко, което знаят, на Бундеснахтрихтендийнст. Кайтел обаче реши, че няма да работи за капиталистите. Това автоматически го превърна в един от безработните по политически причини граждани на обединена Германия. Пенсията му също бе отпусната по политически причини. След кратко колебание новото германско правителство реши да поеме дълговете на бившата ГДР. Най-малкото, защото така му изнасяше. На хора като Кайтел бе по-добре да се отпусне пенсия, отколкото смятаните за по-унизителни социални помощи. Поне правителството си мислеше така. Кайтел обаче гледаше на нещата от друг ъгъл. Според него, ако в света въобще имаше някакъв смисъл, то той, Кайтел, трябваше да бъде екзекутиран или поне заточен. Къде точно можеха да го заточат, Ервин не знаеше. В началото си мислеше да отиде при руснаците, тъй като имаше добри познати в КГБ, но скоро се отказа от тази идея. Съветският съюз побърза да се отърси от всичко, свързано с ГДР. Те явно се опасяваха от хората, продали с лека ръка световния социализъм или в каквото и друго, по дяволите, да вярваха руснаците заради лоялността към родината си. Кайтел седна до Бок в едно от сепаретата на тиха Gasthaus^[3] в бившия Източен Берлин.

— Това е доста опасно, приятелю.

— Известно ми е, Ервин.

Бок махна към келнерката за две еднолитрови халби с бира. Обслужването бе по-бързо, отколкото преди години, но двамата сякаш не забелязаха това.

— Не ми стигат думите, за да ти кажа колко съжалявам за случилото се с Петра — каза Кайтел, след като момичето се отдалечи.

— Знаеш ли какво точно се е случило? — попита Бок с безстрастен глас.

— Детективът, който водеше случая, доста често я посещаваше в затвора, и то не за да я разпитва. Съвсем съзнателно се опитваха да я сринат психически. Трябва да разбереш, Гюнтер, че смелостта у хората не е безкрайна. Тя не показа слабост. Всеки може да бъде пречупен. Въпрос на време. Те са наблюдавали смъртта й — каза пенсионираният подполковник.

— О? — възкликна Бок.

Изражението на лицето му не се промени, но кокалчетата на стегнатата около дръжката на халбата ръка побеляха.

— В килията й е била монтирана скрита телевизионна камера. Заснели са самоубийството й. Наблюдавали са я, докато го прави, и не са си помръднали пръста, за да я спрат.

Бок не каза нищо. Помещението бе твърде задимено, за да може да се види внезапно побледнялото му лице. Сякаш една след друга го бяха облели гореща вълна, изпусната от леярска пещ, и студена, дошла от Северния полюс. Той затвори очи за секунда, за да се овладее. Петра сигурно не искаше да го вижда воден от емоциите си в подобна операция. Бок отвори очи и погледна приятеля си.

— Истина ли е всичко това?

— Знам името на детектива. Знам и адреса му. Все още имам приятели — увери го Кайтел.

— Да, Ервин, сигурен съм, че е така. Трябва ми помощта ти за нещо.

— За каквото искаш.

— Знаеш добре защо сме в това положение.

— Зависи какво имаш предвид — отвърна Кайтел. — Разочарован съм от хората, които се оставиха да ги съблазнят по този евтин начин. Но, от друга страна, народът никога не е имал необходимата дисциплина, за да избере сам правилния път. Истинската причина за националното ни нещастие е…

— Американците и руснаците.

— Mein lieber Gunter^[4], дори и обединена Германия не може…

— Може. Ако ще променяме света според своите виждания, трябва жестоко да ударим по двамата си потисници.

— Но как?

— Има как. Засега не мога да ти кажа повече. Вярваш ли ми?

Кайтел пресуши халбата си и се облегна назад. Той бе помагал при обучението на Бок. На петдесет и шест години му бе твърде късно да променя представите си за света. Но все още не бе изгубил способността си отлично да преценява хората. Бок не се различаваше много от самия него. Гюнтер бе внимателен, безмилостен и високоефективен подривен деец.

— А какво ще правим с нашия приятел детектива?

Бок поклати глава.

— Въпреки удоволствието, което ще ми достави това занимание, ще трябва да се откажа от него. Сега не е време за лично отмъщение. Трябва да спасим движението и страната си.

„И не само нея“ добави наум Бок, но бързо прогони тази мисъл от главата си. Мозъкът му чертаеше огромен удар, зашеметяваща маневра. Тя можеше Гюнтер бе прекалено честен, за да каже дори и пред себе си „щеше“ да превърне света в по-приятно място. Какво точно щеше да стане след това, бе трудно предвидимо. Но нима в крайна сметка последиците имаха значение, ако той и приятелите му не направеха първата решителна крачка?

— Откога се познаваме? — усмихна се Кайтел. — От петнадесет години? От двадесет? Aber naturlich. Разбира се, че мога да ти вярвам.

— А на колко други можем да се доверим?

— Колко ти трябват?

— Не повече от десет. Но с нас двамата задължително трябва да сме десет.

Лицето на Кайтел помръкна: „Осем човека, на които можем да вярваме безрезервно…“

— Не мислиш ли, че рискуваме сигурността, Гюнтер? Какви по-точно трябва да бъдат тези хора?

Бок му обясни.

— Знам откъде да започна. Може и да се получи… Хора на моята възраст… и някои по-млади на твоята. Изискванията ти за физическата им подготовка не са големи, но не забравяй, че не можем напълно да контролираме тези хора.

— Както се изразяват едни мои приятели — усмихна се злорадо Гюнтер, — всичко е в Божиите ръце.

— Варвари — изсумтя Кайтел. — Никога не съм ги обичал.

— Ja doch^[5], та те не оставят човек дори да изпие една бира — усмихна се Бок. — Но те са силни, Ервин. Те са решени на всичко и са предани на делото.

— Чие е това дело?

— Дело, към което и ние принадлежим. Поне засега. Колко време ти е нужно за подготовката?

— Две седмици. Можеш да ме намериш…

— Не поклати глава Бок, твърде е опасно. Можеш ли да пътуваш? Следят ли те?

— Да ме следят? Всичките ми бивши подчинени работят за противниците, а освен това Бундеснахтрихтендийнст знае, че КГБ няма да се занимава с мен. Както виждаш, превърнал съм се в евнух.

— Добре, че всички евнуси не са като теб, Ервин. — Бок му подаде една пачка. — Ще се видим след две седмици в Кипър. Искам да бъдеш сигурен, че не са те проследили.

— Ще го направя. Все още не съм забравил как става, приятелю.

 

 

Фром се пробуди на разсъмване. Облече се бавно, като се стараеше да не събуди Трудл. През последните дванадесет часа тя бе показала повече женственост, отколкото през последните дванадесет месеца. Съвестта на Манфред му подсказваше, че вината за проваления им брак не е само нейна. За свое учудване Фром намери закуската си на масата.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. Вероятно след няколко месеца.

— Нима ще се забавиш толкова?

— Mein Schatz, причината, поради която съм там, са знанията и уменията ми, за които добре ми плащат.

Манфред си каза, че трябва да убеди Куати да й праща още пари. Докато имаше пари, жена му нямаше да нервничи.

— Не мога ли и аз да дойда с теб? — попита Трудл, а в гласа й се промъкнаха искрени нотки към мъжа й.

— Мястото е неподходящо за жени.

Последното бе вярно и съвестта на Манфред си отдъхна за момент. Той допи кафето си.

— Трябва да тръгвам.

— Връщай се бързо.

Манфред Фром целуна жена си и излезе. Петдесетте килограма в багажника на БМВ-то не му се отразяваха ни най-малко. Преди да тръгне, той помаха на жена си за последен път. Докато се отдалечаваше, изгледа къщата в огледалото за обратно виждане. Помисли си, че може би повече няма да и види. И с право.

Следващата му спирка бе астрофизическият институт „Карл Маркс“. Едноетажните помещения вече показваха първите признаци на разруха. Учуди го фактът, че местните хулигани все още не са строшили прозорците. Камионът вече беше там. Фром отключи със собствените си ключове и влезе. Машините стояха непокътнати, все още опаковани в сандъци с надписи: „Асгрофизически инструменти“. Сега му оставаше просто да подпише няколко формуляра, които сам бе напечатал предишния следобед. Шофьорът на камиона знаеше да борави с подемния механизъм и един по един постави всичките сандъци в контейнера. Фром извади батериите от багажника на колата си и ги постави в един по-малък сандък, който бе натоварен най-накрая. След като приключи с товаренето, шофьорът още половин час се занимава със закрепването на контейнера в каросерията и най-после потегли. Двамата с „хер професор Фром“ щяха отново да се срещнат някъде край Ротердам.

Фром и Бок се чакаха в Грайфсвалд. Оттам продължиха заедно в колата на Гюнтер, който беше по-добър шофьор.

— Как мина у дома?

— Трудл доста се зарадва на парите — докладва Фром.

— Ще продължим да й изпращаме още на определени интервали… Мисля, че ще бъде на две седмици.

— Добре. Тъкмо се канех да моля Куати за това.

— Никога не забравяме приятелите си — забеляза Бок, тъкмо когато преминаваха през бившата граница между двете Германии. Сега на нейно място имаше само трева.

— Колко време ще ти трябва за работата?

— Три месеца… А може и четири. Можем и по-бързо — каза извинително Фром, — но не забравяй, че никога не съм работил с истински материали, а само със заместители и макети. В тази област място за грешки няма. Ще го завършим към средата на януари. Тогава вече ще бъда на ваше разположение.

Фром, разбира се, се питаше какви са плановете им, но в крайна сметка това малко го засягаше, нали? Doch.