Том Кланси
Всички страхове (5)

3.
…ЕДНО СЯДАНЕ

Това беше денят. Неговият ден. Капитан Бенджамин Задин бе направил доста бърза кариера в израелската национална полиция. Най-малък от трима синове, сам той бе баща на двама — Давид и Мордесай. Съвсем доскоро Задин бе на прага на самоубийството. Само преди два месеца в продължение на седмица се бяха случили ужасни за него събития. Смъртта на обичаната му майка и напускането на хубавата му, но невярна жена. Въпреки че бе изпълнил всичките си планове, Бенджамин внезапно се изправи пред един празен и безсмислен живот. Нищо не можеше да го успокои. Нито чинът и заплатата, нито уважението на подчинените му, нито интелигентността и находчивостта, които показваше в трудни моменти, нито пък перфектното му военно досие. Всичко бе само детска залъгалка, която не можеше да го отвлече от празната къща, изпълнена с носталгични спомени.

Въпреки че Израел най-често е наричан „еврейската държава“, само част от населението му е наистина активно религиозно. Бени Задин например не спадаше към тази част въпреки настоятелните молби на майка си. Той живееше досущ като модерен хедонист и за последен път бе влизал в синагогата по време на своя Бар Мицва^[1]. Свободно говореше и четеше на иврит — все пак той бе официалният език на страната, — но каноните, предавани от поколение на поколение, му се струваха странна отживелица. Просто един назадничав аспект в иначе най-модерната от всички страни. И жена му само подкрепяше тези разсъждения. Бени Задин обичаше да казва, че религиозната треска в Израел най-добре личи по изпълнените с хора многобройни плажове. Жена му бе родена в Норвегия. Висока и слаба блондинка, Елин Задин приличаше на еврейка колкото и Ева Браун. Тя все още обичаше да показва фигурата си в оскъдни бански костюми, а понякога и по монокини. Бракът им бе страстен и бурен. Бени Задин знаеше, че жена му обича да палува, пък и самият той често флиртуваше. Внезапното й напускане обаче му дойде като гръм от ясно небе. Той бе неспособен да плаче или да моли. Остана сам в празната къща, в която имаше и няколко заредени оръжия. Те лесно можеха да облекчат болката му. Спряха го единствено синовете му. Тях единствено не можеше да предаде. Но болката все още бе твърде осезаема.

Израел е малка страна, в която всичко се разчува бързо. Не остана дълго в тайна и фактът, че Елин вече живееше с друг мъж. Слуховете достигнаха и до участъка на Задин. Трезвият му поглед достатъчно добре издаваше сломения дух. Колегите му почнаха да се чудят кога ще се оправи. Скоро обаче разбраха, че болката му може би никога нямаше да премине. Тогава един от сержантите реши да вземе нещата в свои ръце. Един четвъртък той се появи на вратата на капитана, придружен от рави Израел Коен. Тази вечер Бенджамин Задин преоткри Бог. „Нещо повече“ — каза си той, докато оглеждаше „Улицата на веригата“ в стария Ерусалим. Бени отново бе разбрал какво е да си евреин. Случилото му се бе Божие наказание. Ни повече, ни по-малко. Наказание за пренебрегнатите майчини слова, за прелюбодеянията му, за дивашките оргии, организирани от него и Елин, за двадесетте години на злодеяния, през които се бе мислил за храбър предводител на полицаи и войници. Но днес всичко щеше да се промени. Днес щеше да наруши хорските закони и да измие греховете си пред Божието слово.

Бе ранна утрин. Денят обещаваше да бъде горещ и сухият източен вятър вече духаше от Арабия. Зад Задин бяха строени четиридесет въоръжени полицаи. Някои носеха автоматични пушки, други — газово оръжие. Имаше и пушки с гумени куршуми, изработени от еластична пластмаса. Те можеха да повалят възрастен човек, а ако стрелецът бе по-точен, дори и да спрат сърцето вследствие контузията от удара. Подчинените му полицаи бяха тук, за да позволят нарушаването на закона — въпреки че началниците ма Задин нямаха предвид точно това. Те трябваше да предотвратят намесата на хора, решили да потъпчат по-висши закони и да попречат на Задин да свърши работата си. В края на краищата така бе казал и рави Коен. Но чий бе този закон? За полицейския офицер този метафизичен въпрос бе твърде объркан. Далеч по-проста — както обясни равинът — бе идеята, че мястото на Соломоновия храм е духовен дом за юдаизма и евреите. Мястото на храма бе посочено от Бог и мнението на хората нямаше никакво значение. Време е евреите да си върнат даденото от Бог. Групичка от десет консервативни равини хасиди^[2] бе решила да очертае мястото, където в съответствие със светите писания храмът щеше да бъде възстановен. Капитан Задин получи заповед да ги спре, преди да са влезли през „Верижната врата“, и да им попречи да изпълнят плана си. Но той, разбира се, нямаше да се подчини. Хората му щяха да изпълнят неговите заповеди и да пазят равините от арабите, опитващи се да попречат на мисията им.

Задин се изненада, че арабите бяха пристигнали толкова рано. Те бяха хората, убили Моти и Давид. Стояха по-ниско и от животни. Родителите му бяха разказали на всичките си синове какво е било да си евреин в Палестина през тридесетте години. Задни знаеше всичко за нападенията, насилието, завистта, нескритата омраза, знаеше и как британците са отказали да защитават от съюзниците на нацистите хората, били се рамо до рамо с тях в Северна Африка. Евреите можеха да разчитат единствено на себе си и на Бог. А да запазят вярата в техния Бог означаваше да възстановят храма му върху скалата. Именно там Аврам бе сключил съюза между своя народ и неговия Бог. Правителството или не разбираше това, или пък бе склонно да играе политическите си игрички със съдбата на единствената страна в света, в която евреите се чувстваха сигурни. Чувствата му на евреин не позволяваха компромиси, въпреки че го бе разбрал твърде скоро.

Рави Коен се появи в уреченото време. Придружаваше го рави Елиезер Голдмарк, който бе оцелял от Аушвиц. Именно там лице в лице със смъртта евреинът бе разбрал истинското значение на вярата. В ръцете си двамата държаха по един сноп колчета и ролетка. Днес щяха да направят измерванията и да поставят охрана на мястото. Надяваха се да принудят израелското правителство да изчисти мястото от мюсюлманските осквернители. Голямата популярност на проекта в страната, както и сумите, пристигнали от Европа и Америка, щяха да позволят построяването на храма за пет години. И тогава вече никой нямаше да си позволи да говори за отнемане на земята от хората, на които лично Бог я бе дал.

— Мамка му! — промърмори някой зад капитан Задин, но погледът на командира накара богохулника, осквернил свещения момент, да млъкне.

Бени кимна към двамата равини, които тръгнаха. Капитанът поведе полицаите си на около петдесет метра след тях. Задин се помоли за сигурността на Голдмарк и Коен, макар и да знаеше, че те доброволно приемаха опасността. Също както Аврам бе приел смъртта на сина си като жертва пред своя Бог.

Но вярата, довела Задин дотук, го бе направила сляп за очевидната истина, че в Израел нищо не остава в тайна. Евреите, за които Коен и Голдмарк бяха просто друга версия на иранските ислямски фундаменталисти, знаеха за плановете на двамата равини. В резултат на това телевизионните екипи вече чакаха на квадратния площад край Стената на плача. Някои от журналистите носеха пластмасови шлемове, за да предпазят главите си от очаквания дъжд от камъни. „Може би така е по-добре“ — помисли си Задин, докато следваше равините към уреченото място. Светът трябваше да знае какво става. Съвсем несъзнателно той ускори крачка и настигна Коен и Голдмарк. Въпреки че идеята за мъченичество може би им допадаше, работата на Бени бе да ги предпази. Дясната му ръка опипа кобура на бедрото, за да се увери, че закопчалката е разхлабена. Пистолетът можеше скоро да му потрябва.

Арабите бяха там. Разочарова го фактът, че са толкова много. Приличаха на мухи, на плъхове, настанили се в чужда къща. Но нямаше нищо страшно. Поне докато не се изпречеха на пътя му. А те щяха да го сторят. Те не зачитаха волята Божия. И това бе грешката им.

Радиото на Задин изпука, но той не му обърна внимание. Сигурно се обаждаше шефът му да попита какво, по дяволите, е намислил и да му нареди да се отдръпне. Не и днес. Коен и Голдмарк неустрашимо приближаваха към арабите, блокирали пътя им. Куражът и вярата им поразиха Задин. Той се чудеше как ли Бог ще им покаже благосклонността си и се надяваше да оживеят. От хората зад него поне половината споделяха възгледите му. Бени сам бе подбрал полицаите, които да доведе. Без да се обръща, знаеше, че не са се скрили зад плексигласовите си щитове. За сметка на това пък предпазителите на оръжията им бяха свалени. Най-тежка бе неизвестността. Нервното очакване, предхождащо първата каменна канонада.

„Мили Боже, моля те, запази ги живи. Моля те, защити ги. Пощади ги, както пощади Исак.“

Задин вече бе на по-малко от петдесет метра зад равините. Единият — роден в Полша, оцелял в ужасните концлагери, където семейството му бе намерило смъртта си, и успял да запази духа си и да разбере значението на вярата. Другият — дошъл от Америка, сражавал се по фронтовете на израелските войни и едва след това обърнал очи към Бога. Досущ като Задин, който бе извървял пътя само преди няколко дни.

Двамата бяха само на десетина метра от мръсните намръщени араби, когато се случи. Единствено арабите виждаха решителността по лицата им и непоколебимостта твърдо да посрещнат всички страдания. И отново единствено те видяха изненадата и объркването в очите на поляка, както и болката на американеца в момента, когато двамата разбраха какво са намислили враговете им.

По команда първата редица араби, съставена от юноши с дългогодишен боен опит, седна на земята. Стоте млади мъже зад тях направиха същото. Първата редица започна да пляска и да пее. В първия момент Бени не можа да долови думите, въпреки че говореше арабски не по-зле от всеки палестинец.

Ние ще надделеем,

ние ще надделеем,

ние ще надделеем някой ден.

Телевизионните екипи вървяха зад полицаите. Когато чуха какво става, НЯКОЛКО се засмяха на чудовищната ирония. Кореспондентът на Си Ен Ен Пит Франк изрази чувствата на всички:

— ПО ДЯВОЛИТЕ!

В този момент Франк осъзна, че светът отново се е променил. Той бе присъствал на първия демократичен митинг в Москва, на изборната загуба на сандинистите в Манагуа, на разрушаването на Богинята на свободата в Пекин. „И сега това — помисли си той. — Арабите най-сетне поумняха. Боже милостиви!“

— Надявам се, че снимаш, Мики.

— Нима пеят това, което си мисля?

— Дяволски прилича на него. Хайде да се приближим.

Лидерът на арабите бе двадесетгодишният студент по социология Хашми Муса. Едната му ръка бе белязана завинаги от израелска бухалки, и половината му зъби липсваха — избити от гумения куршум на някакъв разярен войник. Храбростта му не подлежеше на съмнение. Беше я доказвал стотици пъти. Преди да извоюва лидерската си позиция, трябваше неведнъж да ГЛЕДА смъртта в лицето. Сега обаче всички го слушаха, най-сетне можеше да осъществи идеята си. Бе чакал този ден цели пет дълги, мъчителни години. Необходими му бяха три дни, за да убеди другарите си. После дойдоха думите на онзи разочарован от религиозния консерватизъм на народа си евреин, разгласил плановете на равините на висок глас. „Сигурно съдбата има пръст в това — помисли си Хашми — или пък такава е волята на Аллах. Или просто имам късмет.“ Но каквато и да бе причината, моментът най-сетне бе настъпил. Мигът, за който Хашми мечтаеше още от петнадесетата си година. Именно тогава научи за Ганди и Кинг и как бяха успели с голи ръце благодарение на смелостта си да победят оръжието. Да убеди приятелите си, означаваше да ги накара да се отдръпнат от воинския кодекс, заложен във вените им. Но все пак бе успял. Часът на изпитанието най-после настъпи.

Бени Задин видя само, че пътят му е блокиран. Коен прошепна нещо на рави Голдмарк, но нито един от двамата не се обърна към спрелите зад гърба им полицаи. Обръщането означаваше поражение. Задин така и не разбра дали са шокирани, или разгневени от станалото. Полицейският капитан се обърна към хората си.

— Газ!

Това бе предварително планирано. И четиримата мъже с газово оръжие бяха религиозни. Те се подготвиха и заедно стреляха в тълпата. Газовите гранати са опасни и бе цяло чудо, че никой не пострада от тях. След няколко секунди седящите араби бяха обвити от сиви облаци сълзотворен газ. Но отново по команда всеки от тях извади противогаз и го сложи на лицето си. Това попречи на пеенето, но не спря пляскането с ръце, нито пък намали решимостта им. А когато източният вятър издуха сълзотворния газ към полицаите, капитан Задин съвсем се разяри. Само минута по-късно арабите свалиха противогазите си и подновиха песента.

Следващият ход на Задин бяха гумените куршуми. Шестима от хората му бяха въоръжени с такива пушки, които от петдесет метра разстояние караха всеки да си плюе на петите. Първият залп бе отличен и порази шестима араби. Двама извикаха от болка. Друг припадна, но никой не мръдна от мястото си, освен за да помогне на ранените си другари. Следващият залп бе насочен не към гърдите, а към главите на арабите. Задин със задоволство видя, че едно от лицата се обля в кръв.

Водачът им — капитанът го бе виждал и по-рано — стана и даде някаква команда, която Бени не успя да чуе, но почти незабавно разбра. Пеенето стана още по-силно. Последва нов залп от гумени куршуми. Полицейският командир видя, че един от хората му е особено разгневен. Арабинът с окървавеното лице отново бе улучен в главата и тялото му безжизнено се отпусна. Това трябваше да предупреди Задин, че губи контрол над хората си. По-лошото обаче бе, че Бени не можеше да контролира собствените си действия.

Хашми не видя смъртта на другаря си. Той бе обзет от опиянението на победата. Изражението на двамата равини срещу него бе достатъчно красноречиво. Лицата на полицаите се криеха зад шлемовете им, но действията, които предприемаха, ясно показваха чувствата им. В миг на просветление той разбра, че наистина побеждава, и призова другарите си да удвоят усилията. И те не се поколебаха да го сторят въпреки дулата на пушките и смъртта пред тях.

Капитан Бенджамин Задин свали шлема си и тръгна решително към арабите, подминавайки двамата неизвестно защо замръзнали на местата си равини. Нима волята Божия щеше да остане неизпълнена заради фалшивото пеене на някакви си мръсни диваци?

— Охо! — забеляза Пит Франк с насълзени от газта очи.

— Хванах го — извика операторът, докато фокусираше камерата си върху приближаващия се полицейски офицер. — Нещо ще стане, Пит. Този приятел май е сърдит на някого.

„О, Боже!“ — каза си Франк. Той бе евреин и имаше чувството, че в тази пустинна, но обичана земя се намира у дома. Пит знаеше, че отново става свидетел на исторически събития, и вече сглобяваше две-триминутния репортаж, който щеше да пусне върху заснетите кадри.

Действията се развиха бързо. Твърде бързо. Полицейският капитан се насочи направо към водача на арабите. Хашми вече знаеше, че един от другарите му лежи мъртъв, с разбит от по принцип несмъртоносно оръжие череп. Той мълчаливо се помоли за душата му, надявайки се Аллах да разбере колко геройска е тази смърт. Щеше да разбере. Хашми бе сигурен в това. Той познаваше приближаващия се израелски капитан. Казваше се Задин и често взимаше участие в подобни операции. Бе още едно от израелските лица, скрити зад маската от плексиглас, които отказваха да признаят арабите за хора. За него арабите бяха способни само на едно — да хвърлят камъни и бутилки със запалителна течност. „Е, днес ще се наложи да промени мнението си“ — помисли си Хашми. Днес щеше да срещне един храбър и убеден в правотата си човек.

Бени Задин виждаше пред себе си животно. Упорито муле. И още какво? Всъщност не бе много сигурен какво точно вижда. Във всеки случай не и човек. Не и израелец. Просто бяха променили тактиката си. Нищо повече. Сега тя бе женска. И сигурно си мислеха, че могат да го възпрат? Също като жена му, когато му бе казала, че отива в леглото на друг мъж. Че Бени може да задържи децата. Че заплахите му са само празни приказки. Че няма да посмее да я набие. Че не е достатъчно мъжествен, за да поеме отговорността за собственото си семейство. Той видя красивото й, празно лице и се запита защо не й бе дал урок. Тя стоеше само на метър от него и го гледаше. Усмивката й премина в присмех над неспособността му да постъпи така, както подобава на един истински мъж. Тогава пасивната слабост бе победила силата.

Бени нямаше да го допусне втори път.

— Разкарай се! — заповяда на арабски Задин.

— Няма.

— Ще те застрелям.

— Няма да ви пуснем да минете.

— Бени! — извика един от полицаите, който все още разсъждаваше трезво.

Но вече бе станало късно. За Бенджамин Задин смъртта на братята му от арабска ръка, напускането на жена му и хората, седящи на пътя му, бяха твърде много. С плавно движение той извади служебния си пистолет и стреля в челото на Хашми. Арабският младеж падна напред и песента сек на. Един от другите демонстранти се опита да стане, но другарите му го задържаха. Всички започнаха да се молят за мъртвите си приятели. Задин насочи пистолета си към друг младеж, но въпреки че натисна спусъка, пръстът му спря в последния момент. Спря го куражът в погледите на насядалите хора. В тях имаше предизвикателност. Може би решителност и… съжаление, защото по лицето на Задин бе изписано терзание, далеч превишаващо болката. Внезапно той осъзна ужаса на постъпката си. Бе убил хладнокръвно. Бе отнел живота на човек, който с нищо не го заплашваше. Бе станал престъпник. Задин се обърна към равините, за да потърси нещо — без да знае какво, — но не го намери. Докато се отдалечаваше, песента зад гърба му отново се надигна. Сержант Моше Левин го посрещна и пое оръжието му.

— Ела, Бени, да се махаме оттук.

— Какво направих?

— Стореното — сторено, Бени. Хайде да вървим.

Левин поведе командира си, но се обърна да види какво бяха направили тази сутрин. Тялото на Хашми бе прегънато надве. Кръвта се стичаше между камъните, с които бе застлана улицата. Сержантът знаеше, че трябва да каже или да направи нещо. Всичко се бе объркало. Устата му се отвори и той невярващо поклати глава. В този момент другарите на Хашми разбраха, че водачът им е победил.

 

 

Телефонът на Райън иззвъня в 2,03 часа по лятното часово време за Източното крайбрежие. Той успя да го вдигне преди второто позвъняване.

— Да?

— Обажда се Сандърс от Оперативния център. Включете си телевизора. След четири минути Си Ен Ен ще излъчва нещо важно.

— И какво по-точно? — попита Райън, докато пръстите му сънливо опипваха копчетата на дистанционното.

— Няма да повярвате, сър. Получихме го по сателита и центърът в Атланта след малко ще го излъчи. Умът ми не стига как се е промъкнало покрай израелската цензура. Както и да е…

— Добре, започва — разтърка очите си Райън и точно навреме.

Беше изключил звука, за да не събуди жена си. Материалът и без това не се нуждаеше от коментар.

— Господи, Боже мой…

— Точно така — съгласи се офицерът отсреща.

— Веднага изпратете шофьора ми. Обади се на директора и му кажи да побърза. Свържи се с офицера по оповестяването в Белия дом. Той ще предупреди хората си. Ще ни трябват заместник-директорът по разузнаването и шефът на израелския отдел. Джордан — по дяволите! Всички. Всички отдели. Провери дали Държавният департамент знае и…

— Те имат собствени…

— Известно ми е. Въпреки това им се обади. В този бизнес не трябва да СИ СИГУРЕН В нищо. Ясно ли е?

— Да, сър. Нещо друго?

— Да. Изпрати ми още четири часа сън — затвори телефона Райън.

— Джак… Това наистина ли… — изправи се в леглото Кети. Току-що бе видяла повторението.

— Съвсем наистина, скъпа.

— И какво означава?

— Че арабите са намерили начин да победят Израел. — „Освен ако не успеем да го спасим.“

 

 

Час и половина по-късно Райън включи кафе-машината в кабинета си и се зачете в съобщенията на нощната смяна. Днешният ден щеше да мине под знака на кафето. Беше се обръснал в колата по пътя за насам и един поглед в огледалото му даде да разбере, че не е свършил работата както трябва. Джак изчака чашата му да се напълни и влезе в кабинета на директора. Чарлс Алден и Кабът бяха вече там.

— Добро утро — каза съветникът по националната сигурност.

— Да — отвърна дрезгаво заместник-директорът. — И какво по-точно му е доброто? Президентът знае ли вече?

— Не. Не искам да го безпокоя, докато не съберем малко сведения. Ще поговоря с него, като се събуди около шест часа. Маркъс, какво можеш да ми кажеш за израелските ни приятели?

— Знаем ли вече нещо със сигурност, Джак? — обърна се директорът Кабът към подчинения си.

— Ако се съди по пагоните, стрелецът е полицейски капитан. Засега не знаем името му, нито пък имаме някакви други сведения. Израелците са го прибрали някъде и не обелват зъб. От видеоматериала личи, че убитите са двама. Сигурно има още няколко с по-леки наранявания. Резидентът ни не знае нищо друго, освен че инцидентът действително е станал, а това личи доста добре и от лентата. Никой не знае къде е телевизионният екип. По времето на инцидента наоколо е нямало наши хора, така че се осланяме само на телевизионния материал. — „За пореден път“, едва не добави Райън. Денят започваше доста лошо. — Районът е отцепен от израелската армия. Движението е забранено. Затворен е и достъпът до Стената на плача. Това сигурно е само началото. Посолството ни не е предприело никакви действия. Чака инструкции. Другите постъпват по същия начин. От Европа също няма официална реакция, но предполагам, че до един час положението ще се промени. Те сигурно също са се захванали за работа и разполагат с картина от сателита.

— Вече е почти четири — каза Алден и уморено погледна часовника си. — След три часа хората ще започнат да закусват. Ужасно е да видиш такова нещо на закуска. Господа, смятам, че положението е доста сериозно. Райън, ТИ го предвиди. Спомням си какво каза миналия месец.

— Рано или късно арабите трябваше да поумнеят — отвърна Джак.

Алден кимна одобрително. „Доста благородно от негова страна“ — помисли си Джак. Съветникът по националната сигурност също го бе предвидил В една от книгите си преди няколко години.

— Смятам, че Израел ще се справи. Те винаги са…

— Няма да стане, шефе — отряза го Райън. Все някой трябваше да се справи с Кабът. — Спомни си думите на Наполеон за моралното и физическото. Израелците винаги са разчитали на високия си морал. Цялата им политика е изградена на теорията, че са единствената демокрация в региона. Че именно те са хората с белите шапки. Сега изглеждат като Бъл — който и да е бил той — в Селма, Алабама. С тази разлика, че той е използвал водни струи. Защитниците на човешките права ще подивеят. — Джак отпи от кафето си. — Просто е като две и две четири. Когато арабите хвърляха камъни и бутилки със запалителна течност, полицията спокойно можеше да се оправдава, че отговаря на силата със сила. Но не и сега. И двамата убити просто седяха на земята и не заплашваха никого.

— Инцидентът е изолиран акт на психически неустойчив човек! — обяви гневно Кабът.

— Не е толкова просто, сър. За застреляния с пистолета може и да е вярно, но първата жертва бе убита с два гумени куршума от двадесетина метра разстояние. Два точни изстрела от пушка. Извършено е хладнокръвно и в никакъв случай не може да се нарече инцидент.

— Сигурно ли е, че е мъртъв? — попита Алден.

— Жена ми е лекар и смята, че е мъртъв. Тялото потръпна и след това се отпусна. Вероятно смъртта се дължи на сериозна травма в главата — Ще им е трудно да докажат, че момчето е паднало и се е ударило в тротоара. Нещата коренно се променят. Ако палестинците имат достатъчно мозък в главите си, ще удвоят залога. Ще продължат да прилагат същата тактика и ще изчакат реакцията на света. Ако го сторят, не могат да загубят — заключи Джак.

— Съгласен съм с Райън — обади се Алден. — Още преди обяд ООН ще излезе с резолюция. Ние ще трябва да се присъединим към нея и това може да покаже на арабите, че ненасилието е по-добро от камъните… Какво ще кажат израелците? Как ще реагират?

Алден знаеше отговора на въпросите си, но искаше да осведоми директора на Централното разузнаване. Райън се зае да обяснява:

— Първо ще запазят мълчание. Вероятно вече си скубят косите, че са допуснали материалът да излезе от страната, но не могат да направят нищо. Инцидентът със сигурност не е бил планиран — имам предвид, че израелското правителство вероятно е не по-малко изненадано от нас. В противен случай щяха да арестуват телевизионния екип. В момента сигурно разкъсват полицейския капитан. По обед ще обявят, че е луд — по дяволите, той наистина е — и инцидентът е изолиран акт. Може де се предполага как ще се опитат да оправят нещата, но…

— Няма да постигнат нищо — прекъсна го Алден. — На президента ще му се наложи да направи изявление още преди девет. Не можем да наречем случая „трагичен инцидент“. Това чисто и просто е хладнокръвно убийство на невъоръжен демонстрант от държавен служител.

— Виж, Чарли, става въпрос за изолиран инцидент — намеси се отново директорът Кабът.

— Може и така да е, но аз съм го предвидил още преди пет години — отвърна съветникът но националната сигурност и отиде до прозореца. — Маркъс, единственото нещо, което крепеше Израел през последните тридесет години, бе глупостта на арабите. Те или никога не са разбирали, че еврейската държава разчита само на моралната си позиция, или пък просто не са били достатъчно умни, за да оценят значимостта на този факт. В момента Израел е изправен пред невъзможно етично противоречие. Ако наистина са демокрация, уважаваща гражданските права, то трябва да ги дадат на арабите. Но това означава да пратят по дяволите политическата си интеграция, която зависи от това, дали са уталожени страстите на собствените им екстремистки религиозни елементи. Последните пък не дават и пукната пара за арабските граждански права. Ако пък се преклонят пред религиозните си фанатици и се направят на ударени, като не реагират по никакъв начин, значи не са демократична държава. Това автоматически спира политическата подкрепа от наша страна, без която армията и икономиката им отива на кино. Ние сме изправени пред същата дилема. Помощта ни за тях се мотивира от политическата им легитимност и от факта, че са свободна демократична държава. Легитимността им обаче току-що се изпари. Страна, в която полицията убива невъоръжени хора, не може да е демократична, Маркъс. Ако подкрепим един такъв Израел, то значи трябва да подкрепяме още Сомоса, Маркос и дявол знае още кого.

— По дяволите, Чарли! Израел не е…

— Знам, Маркъс, знам, че не е. Наистина не е. Но единственият начин, по който могат да го докажат, е да се променят. Да станат тези, за които винаги са се представяли. Ако сега си замълчат, са обречени. Ще се опитат да се облегнат на политическите си приятели и ще открият, че са останали без тях. Ако това стане, правителството ни ще се компрометира още повече и ще сме принудени да ги отрежем. Но не можем да си позволим до го направим. Трябва да намерим изход. — Алден отвърна поглед от прозореца. — Райън, идеята ти излиза на преден план. Аз ще се заема с президента и държавния секретар. Единственият начин, по който можем да спасим Израел, е да изработим достатъчно гъвкав мирен план. Обади се на приятеля си в Джорджтаун и му кажи, че трябва да се действа. Ще го наречем проект „ПОКЛОНЕНИЕ“. До утре сутрин искам ясна програма на всички необходими действия и на начина, по който да ги извършим.

— Срокът е ужасно кратък — забеляза Райън.

— В такъв случай не искам повече да ти губя времето, Джак. Един Господ знае какво може да стане, ако не се размърдаме. Познаваш ли Скот Адлер от Държавния департамент?

— Говорил съм няколко пъти с него.

— Той е най-добрият човек в екипа на Брент Талбът. Предлагам ти да се свържеш с него, след като свършиш с приятелите си. Той ще осигури подкрепата на плана ти от страна на Държавния департамент. Ако разчитаме на бюрокрацията, няма да стигнем доникъде. По-добре си стегни куфарите. Май ще имаш доста работа. Искам факти, мнения и отлична преценка възможно най-бързо. И нека всичко да остане скрито-покрито. — Последната забележка бе отправена към Кабът. — Можем да успеем само при пълна секретност.

— Разбрано, сър — отвърна Райън.

Кабът само кимна.

 

 

Джак никога не бе ходил в резиденцията на факултета в Джорджтаун. Стори му се странно, но той пропъди мисълта. Закуската бе сервирана. Масата им бе до прозореца с изглед към паркинга.

— Прав беше, Джак — забеляза Райли. — Положението е доста сериозно.

— Какво казаха от Рим?

— Че им харесва — отвърна просто президентът на Джорджтаунския университет.

— Колко време ще трябва? — попита Райън.

— Сериозно ли говориш?

— Само преди два часа Алден ми каза, че осъществяването на плана не търпи отлагане.

Райли прие новината с леко кимване.

— Да не би да се опитваш да спасиш Израел, Джак?

Райън не долови хумора във въпроса, пък и физическото му състояние не предразполагаше към лекомислие.

— Отче, всичко, което правя, е да следвам заповеди.

— Запознат съм с термина. Все пак доста бързо успя да прокараш идеята си.

— Може и да е така, но нека запазим Нобеловата награда за друг път, а?

— Довърши си закуската. Преди обед няма да можем да намерим никого в Рим, а освен това изглеждаш доста зле.

— На всичко отгоре се чувствам по същия начин — призна Райън.

— Всеки разумен мъж спира да пие, когато стане на четиридесет — забеляза Райли. — След тази възраст просто не можеш повече да се справяш с алкохола.

— Но ти не си спрял — контрира го Джак.

— Аз съм свещеник. Трябва да пия. Кажи сега какво по-точно ти е необходимо.

— Ако постигнем предварителното съгласие на страните, можем да започнем преговори с всяка една. Но тази част от работата трябва да се свърши много тихо. Президентът иска бърза оценка на ситуацията. Аз съм натоварен именно с това.

— А дали Израел ще иска да играе с вас?

— Ако не се съгласят, отиват на майната си. Извинете, но нещата стоят точно така.

— Прав си, разбира се, но дали ще имат достатъчно здрав разум, за да преценят шансовете си?

— Отче, моята работа е да събирам и преценявам информация. Хората ме карат да им предсказвам бъдещето, но аз не знам как се прави. Това, което знам, е, че случката, излъчена по телевизията, ще предизвика най-големите кръвопролития от Хирошима насам. Ние трябва поне да се опитаме да направим нещо, преди целият регион да е пламнал като факла.

— Яж. Трябва да помисля няколко минути, а го правя най-добре, докато дъвча.

Няколко минути по-късно Райън разбра, че съветът е добър. Храната загаси киселините от кафето в стомаха му, а енергията й щеше да му помогне да изкара деня. Само след около час Джак отново бе на път. Отиваше Държавния департамент. По обед вече си бе у дома, за да си стегне багажа. Междувременно бе успял да поспи три часа в колата. На връщане отново спря в кабинета на Алден в Белия дом за заседание, което се проточи до среднощ. Алден наистина бе започнал да дърпа конците и заседанието покри доста от належащите въпроси. На зазоряване Джак потегли за военновъздушната база „Андрюс“. Успя дори да се обади на жена си. Бе решил през уикенда да заведе сина си на мач, но тази седмица за него нямаше да има почивка. В последния момент куриерът от ЦРУ, Държавния департамент и Белия дом пристигна. Носеше двеста страници информация, която Джак трябваше да прочете по време на полета през Атлантика.