Том Кланси
Всички страхове (36)

34.
ПОСТАВЯНЕ

Райън се изненада, че снегът продължава да вали. Пътечката, която се виждаше през прозореца на кабинета му, лежеше под половин метър сняг. Хората, които почистваха снега, не бяха успели да се справят със задачата си през изминалата нощ. Силният вятър затрупваше пътищата и паркингите още преди да бъдат изчистени. Ако хората все пак успееха да изчистят нещо, снегът просто намираше друго неудобно място, на което да се струпа. В района на Вашингтон не бе имало толкова силна буря от години насам. „Местните хора сигурно вече са преминали от паника към отчаяние“ — помисли си Джак. Клаустрофобията сигурно лека-полека ги обземаше. Хората сигурно вече пресмятаха за колко дни ще им стигне храната. Някои може би дори поглеждаха към съпрузите си и се чудеха дали са много жилави… Джак се усмихна и излезе да налее вода за кафе-машината си.

— Петлите пропяха, доктор Гудли.

Очите му бавно се отвориха.

— Колко е часът?

— Седем и двадесет. В коя част на Нова Англия си роден?

— В северния край на Ню Хампшир. Едно градче на име Литълтън.

— В такъв случай погледни през прозореца и ще си спомниш за дома.

Когато Джак се върна с водата, Гудли вече стоеше до прозореца.

— Натрупало е около четиридесет и пет сантиметра. Или малко повече. Поне оттук изглежда така. И какво толкова е станало? В родния ми град на това му викат „киша“.

— Да, но за Вашингтон е ледниковият период. След малко кафето ще е готово.

Междувременно Джак реши да се обади на пропуска.

— Как е положението?

— Хората постоянно звънят и казват, че не могат да стигнат дотук. Но за сметка на това пък нощната смяна също не може да си тръгне. Алеята „Дж. Вашингтон“ е затворена. Същото е и с Белтуей — откъм Мериленд — и моста „Уилсън“.

— Великолепно. Добре, сега слушай внимателно. Важно е. Ако все пак някой успее да стигне дотук, значи е обучен от КГБ. Застреляй го.

Смехът от другата страна бе толкова гръмогласен, че дори и Гудли, който бе на три метра от телефона, го чу.

— Искам периодично да ме осведомяваш за времето. Освен това запази един джип, в случай че се наложи да отида някъде.

Джак затвори и погледна Бен.

— Постът върви заедно с привилегиите. Освен това има достатъчно джипове.

— Ами хората, които трябва да дойдат на работа?

Райън погледна към кафе-машината, която вече започваше да капе.

— Ако Белтуей и „Дж. Вашингтон“ са затворени, значи две трети от персонала ни не може да се добере дотук. Е, сега вече знаеш защо руснаците влагат толкова средства в програми за контролиране на атмосферните условия.

— Нима никой не знае…

— Не. Хората от Вашингтон упорито продължават да мислят, че сняг има единствено по ски-пистите. Ако в близките няколко часа не спре да вали, градът ще се раздвижи едва в сряда.

— Наистина ли е толкова зле?

— Сам ще се увериш, Бен.

— Защо ли си оставих ските в Бостън?

 

 

— Не се ударихме толкова силно — възрази майорът.

— Да, майоре, но бутонът явно не е съгласен с теб — отвърна механикът. Той отново се опита да включи бутона. Малката черна пластмасова тапичка се поколеба за момент и след това отново изскочи.

— Нямаме радиовръзка заради това, нямаме хидравлика заради онова. Изглежда, че ще трябва да поостанем на земята повече, отколкото ни се иска.

Щитовете за амортисьора бяха пристигнали в два часа сутринта, и то след втория опит. В началото бяха решили да ги доставят с кола. После се разбра, че до Кемп Дейвид може да стигне само военна машина, и то с вериги. Поправката на хеликоптера трябваше да е започнала още преди час, но внезапно се появиха нови усложнения.

— Е? — попита майорът.

— Вероятно вътре има няколко прекъснати кабела. Трябва да извадя таблото, сър, и да огледам подробно всичко. В най-добрия случай ще се справя за един ден. По-добре кажете да подготвят резервния хеликоптер.

Майорът погледна навън. Денят и без това не му се струваше подходящ за летене.

— Няма да тръгнем до утре сутринта. Кога ще бъде готово?

— Ако започна веднага… да кажем, към полунощ.

— Първо върви да закусиш. Аз ще се погрижа за резервния хеликоптер.

— Ясно, майоре.

— Освен това ще наредя да пуснат един кабел с ток дотук, за да включим парното и радиото.

Майорът знаеше, че механикът е от Сан Диего. Той побягна обратно към резиденцията. Площадката на хеликоптера бе разположена върху височина и вятърът усърдно се стараеше да я изчисти от снега. И докато навсякъде другаде снежната покривка достигаше почти метър, то на площадката бе едва двадесетина сантиметра. „Охраната, обикаляща из горите, сигурно си прекарва страхотно“ — помисли си майорът.

— Как е положението? — попита пилотът, докато се бръснеше.

— Електрическата верига е прекъсната. Механикът твърди, че ще му трябва цял ден, за да я оправи.

— Но ние не се ударихме чак толкова силно — възрази полковникът.

— Казах му го. Да се обадя ли?

— Давай, върти. Провери ли „таблото за заплахи“?

— Светът е напълно спокоен, сър полковник. Проверих.

„Таблото за заплахи“ бе израз. Степента на бойна готовност в различните служби се определя в зависимост от това какво е очакваното ниво на опасност в света. Колкото по-голяма е евентуалната заплаха, толкова по-големи ресурси се отделят за противодействието й. В момента за Съединените американски щати не съществуваше никаква заплаха и поради тази причина президентският хеликоптер VH-3 се подсигуряваше само от един вертолет. Майорът се обади в „Анакостия“.

— Да, поддържайте „Две“ в готовност. „Едно“ има проблеми с електрическата инсталация… Не, не можем да се справим. Би трябвало да е готов до полунощ. Добре, чао.

Майорът тъкмо затвори, и Пит Конър влезе в стаята им.

— Какво става?

— Птичката не може да лети — отвърна полковникът.

— Май не се ударихме много силно.

— Е, сега сме трима на един — забеляза майорът. — Единственият, който смята, че сме се ударили сериозно, е скапаният вертолет.

— Другият е готов да излети всеки момент — каза полковникът и избърса лице. — Съжалявам, Пит, проблемът с инсталацията може би няма нищо общо с кацането. „Морска пехота-две“ може да бъде тук след тридесет и пет минути. Таблото за заплахи е празно. Има ли нещо, което трябва да знаем?

Конър поклати глава.

— Не, Ед, ние също не знаем за евентуални опасности.

— Мога да заповядам на резервния хеликоптер да дойде тук, но само ще го излагаме на студа. По-добре е да стои в „Анакостия“. Все пак ти решаваш.

— Оставете го да стои там.

— Шефът все още мисли да гледа мача тук, нали?

— Да. Всички получаваме почивен ден. Ще излетим за Вашингтон утре около шест и половина. Ще успеете ли дотогава?

— Да. Поне така каза механикът.

— Добре.

Конър излезе и се запъти към стаята си.

— Какво става? — попита Дага.

— Това, което си мислиш — отвърна Пит. — Хеликоптерът е повреден.

— Можеха да се приземят и по-внимателно — каза специален агент Д’Агустино, докато сресваше косата си.

— Момчетата не са виновни.

Конър вдигна телефона си и се свърза с командния център на тайните служби, който се намираше на няколко пресечки от Белия дом.

— Обажда се Конър. Хеликоптерът е повреден. Резервният е в „Анакостия“ заради атмосферните условия. Има ли нещо по-особено там при вас?

— Не, сър — отвърна младшият агент.

На екрана до него се виждаше, че президентът на Съединените щати (ПСЩ) е в Кемп Дейвид. Първата дама на Съединените щати (ПДСЩ) — срещу съкращението имаше празно пространство. Вицепрезидентът и семейството му се намираха в официалната им резиденция близо до военноморската обсерватория на авеню „Масачузетс“.

— Всичко е тихо и кротко.

— А как са пътищата там? — попита Пит.

— Зле. Всичките ни джипове с двойно предаване отидоха да теглят закъсали коли.

— Да благодарим на Господ, че е измислил такава благина.

Както служителите на ФБР, така и тайните агенти се движеха с големи микробуси „Шевролет“, които имаха двойно предаване. Солидно бронира ни и с огромни резервоари, микробусите почти се изравняваха по възможности с танковете.

— Добре, тук също е тихо и уютно.

— Обзалагам се, че морските пехотинци са измръзнали до смърт.

— А можеш ли да ми кажеш нещо за „Дълес“?

— Министър-председателят трябва да пристигне в осемнадесет часа. Момчетата от летището твърдят, че едната им писта е отворена. Надянат се до следобед всичко да е почистено. Тук бурята май също отслабва. Най-смешното е, че…

— Да — отвърна Конър.

Не беше нужно да чува останалата част от изречението. Бурята наистина улесняваше работата на тайните агенти.

— Добре, знаеш къде да ме намериш.

— Да, ще се видим утре, Пит.

Конър чу някакъв шум и погледна през прозореца. Някакъв морски пехотинец се опитваше да почисти пътеките, възседнал малък снегорин. Двама други се занимаваха с шосето. Изглеждаха доста странно. Машините бяха боядисани в маскировъчните зелено-кафяви цветове на Пентагона, а морските пехотинци носеха белите си униформи за сняг. Дори и автоматите им М-16А2 имаха бели калъфи. Който и да се опиташе да проникне в района на резиденцията, щеше със закъснение да разбере, че защитниците й са напълно невидими. Пък и пехотинците бяха все ветерани от многобройни битки. Да, в подобно време тайните агенти наистина можеха да си починат. Жалко само, че снежните бури бяха твърде нарядко. На вратата се почука и Дага отвори.

— Сутрешните вестници, госпожо — каза един ефрейтор от морската пехота и й ги подаде.

— Знаеш ли — каза Д’Агустино, след като затвори вратата, понякога си мисля, че пощальоните са единствените хора, на които може да се разчита.

— Ами морските пехотинци? — засмя се Пит.

— Съвсем забравих.

 

 

— Промяна в курса на „Сиера-16“ — извика операторът на сонара. — Целта се насочва наляво.

— Много добре — отвърна Клагет. — Господин Питни, поемете управлението.

— Тъй вярно, сър, поемам управлението — отвърна навигаторът, докато помощник-капитанът вече влизаше в сонарната кабина.

Проследяващият екип се подготви да промени изчисленията си.

— Ето тук, сър — посочи с молива си операторът. — Сега прилича повече на пламък. „Контрол“, докладва „Сонар“. В момента целта е с курс едно-седем-нула. Завива наляво. Излъчваният шум постоянен. Определената по-рано скорост остава непроменена.

— Много добре, благодаря.

Руската лодка правеше трети подобен завой. Предположението Клагет явно бе вярно. Руснаците провеждаха много методично, целенасочено и умно претърсване в патрулираната от тях територия. Действаха досущ като американци. Разстоянието между най-горните точки на изкачванията им бе около тридесет и пет хиляди метра.

— Новата помпа, с която разполагат, е истинска красавица — забеляза операторът на сонара. — Шумът от двигателите му е дяволски намален, а според проследяващия екип се движи с десет възела.

— След още две години ще започнат да ни създават и проблеми — отвърна Клагет.

— Смущения, смущения, механични смущения от „Сиера-16.“ Курсът му е едно-шест-четири и все още продължава да се движи наляво. Скоростта е непроменена.

Старшината побърза да огради с молива светлината на екрана.

— Май имат какво още да понаучат.

— Разстоянието до целта е четиридесет и три хиляди метра.

— Нека да го увеличим, господин Питни. Завий надясно — заповяда помощник-капитанът.

— Тъй вярно. Рул пет градуса вдясно. Нов курс две-нула-четири.

— За ново излизане ли се подготвят? — попита Рикс, който тъкмо влизаше.

— Да, изглежда, че се изкачват и слизат на строго определени интервали, капитане.

— Значи са методични копелета, а?

— Завиха само две минути преди нашите предвиждания — отвърна Клагет. — Току-що заповядах десен завой, за да поддържаме дистанцията.

— Правилно.

Забавлението харесваше на Рикс. Той не се бе качвал на борда на атакуваща подводница още от времето на първото си учебно плаване. През последните петнадесет години не му се бе случвало да си играе на гоненица с руснаците. В редките случаи, когато ги бе засичал, постъпваше по един и същи начин: проследяваше ги колкото да установи курса им, и после обръщаше перпендикулярно на него и се измъкваше, докато руската лодка изчезне от сонара му.

Но играта вече се променяше. Не бе както по-рано. Руските подводници ставаха все по-тихи. Ако преди години бяха само досадни като мухи, то сега ставаха опасни като оси. „Значи и ние трябва да променим тактиката си…“

— Представи си, помощник, че това се превърне в практика.

— Какво имаш предвид, капитане?

— Щом момчетата стават все по-тихи, ще действаме с тях по този начин.

— Моля? — попита неразбиращо Клагет.

— Ако ги следим, поне винаги ще знаем къде се намират. Дори при нужда можем да пуснем симулатора и да се отървем от тях. Помисли логично. Те са станали доста тихи. Ако избягаме веднага щом ги засечем, нямаме гаранция, че по-късно няма да налетим отново на тях. Вместо това е по-добре да ги проследим от прилично разстояние и да ги наглеждаме.

— Звучи добре, капитане. Но какво ще стане, ако другата лодка ни усети? Или пък просто промени курса си на сто и осемдесет градуса и се върне по същата линия, само че с двойно по-голяма скорост?

— Добър довод. В такъв случай няма да го следваме отзад, а под определен ъгъл… така опасността от случайности рязко намалява. Връщането по обратния път е добра предпазна мярка, но той не може да претърси целия океан, нали?

„Господи, това момче май се опитва да изобрети нова тактика…“

— Сър, ще ми кажете ли, когато предложите идеята си на командването?

— Вместо да го следвам по права линия, сега ще се изнеса леко на север. Ако не друго, то поне ще наблюдавам по-добре опашката му. Така е по-сигурно.

„И по-смислено“ — добави наум Клагет.

— Както кажете, капитане. Да запазим ли дистанцията от четиридесет и пет хиляди метра?

— Да, трябва да внимаваме.

 

 

Прогнозата се оказа вярна. Втората буря не натрупа много сняг. Колите в паркингите имаха съвсем тънки снежни шапки. „Май така им казваха“ — помисли си Гусн. Макар и слаба, втората снежна буря бе точно копие на най-жестоката, която Ибрахим бе виждал в Ливан.

— Какво ще кажете да закусим? — попита Марвин. — Мразя да работя на празен стомах.

„Удивителен човек“ — каза си Гусн. Сякаш имаше стоманени нерви. Или бе много храбър, или… нещо друго. Гусн се замисли над последното си предположение. Марвин бе убил гръцкия полицай, без да му мигне окото, бе насинил един от инструкторите по ръкопашен бой, бе показал експертни умения при боравенето с оръжие и напълно бе презрял опасността, когато разравяха израелската бомба. Нещо в този човек му убягваше. Той не изпитваше абсолютно никакъв страх, а това не бе нормално. Той не притежаваше способността на войниците да овладяват страха си. У него просто нямаше страх. Дали не се опитваше да направи впечатление на другите? Или наистина бе такъв? „Вероятно второто — реши Гусн. — В такъв случай той наистина е луд и ще ни бъде повече в тежест, отколкото от полза.“ Във всеки случай за Ибрахим така определено бе по-добре.

Мотелът не предлагаше обслужване по стаите и затова тримата излязоха на студа, за да закусят. По пътя Ръсел си купи вестник и отвори на спортната страница.

Куати и Гусн веднага намериха още една причина да мразят американците. Те ядяха яйца с бекон или шунка и палачинки с кренвирши — и в трите случая продукти на най-мръсното животно — свинята. Видът и миризмата на всичко свинско отвращаваха и двамата. Марвин още повече влоши положението, когато съвсем несъзнателно си поръча бекон с яйца. Куати поиска овесена каша, но по средата на закуската внезапно пребледня и стана от масата.

— Какво му има? Болен ли е? — попита Ръсел.

— Да, Марвин, много е болен.

Гусн погледна към мазния бекон в чинията на Ръсел и разбра, че миризмата му е прогонила Куати от масата.

— Все пак се надявам, че ще може да кара.

— Не се безпокой — отвърна Гусн, без да е убеден в правотата на думите си.

Разбира се, командирът бе преживял много по-тежки изпитания, но пристъпите на болестта не трябваше да се проявяват точно тук и сега. Но дори и това нямаше да успее да отклони командира от мисията му.

Ръсел плати сметката в брой и остави голям бакшиш, защото келнерката приличаше на индианка.

Когато се върнаха в стаите, намериха Куати пребледнял като платно. Той тъкмо бе измил лицето си след дългото повръщане.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Ръсел. — Мляко или нещо друго?

— Не искам, Марвин, благодаря ти.

— Както кажеш, човече — отвърна Ръсел и отново разгърна вестника.

През следващите няколко часа трябваше само да чакат. Сутрешните котировки на залаганията бяха в полза на Минесота. Марвин също бе за „Викингите“.

 

 

Специален агент Уолтър Хоскинс от отдела за рекет и корупция в денвърския клон на ФБР знаеше, че ще пропусне мача, въпреки че жена му бе му подарила билет още за Коледа. Той го бе продал на един колега за двеста долара. Хоскинс имаше работа. На коктейла по случай финала на НФЛ предната вечер един от информаторите му бе ударил десетка. По принцип коктейлите — също както и тези преди конното дерби в Кентъки — привличаха много влиятелни и богати личности. Тазгодишният също не направи изключение. Бяха присъствали сенатори от Колорадо и Калифорния, група конгресмени, губернаторите на двата щата и още триста човека. Информаторката на Хоскинс бе прекарала вечерта на една маса с губернатора на Колорадо, сенатори и една конгресменка от трети район — всички обекти на разследването му за корупция. Алкохолът се бе лял щедро и от виното бе изплувала обичайната veritas^[1]. По време на коктейла бе сключена сделка. Язовирът все пак щеше да бъде построен. Подкупите вече бяха разпреде ни. Дори и шефът на местния клон на клуб „Сиера“^[2] бе в играта. Еколозите щяха да премълчат възраженията си срещу проекта в замяна на щедро дарение от страна на инвеститора и откриването на нов парк от губернатора. Най-тъжното бе, че от язовира имаше нужда. Той щеше да е полезен за всички, включително и за местните рибари. Подкупите обаче правеха проекта незаконен. Хоскинс имаше на разположение цели пет федерални закона, най-жестокият от които бе „Закон против рекета и корупцията“. Уолтър вече бе насадил един губернатор в затвора и щеше да му изпрати компании от още четирима изборни служители. Скандалът щеше да разкъса политическия живот в Колорадо на парченца. Информаторката в случая бе личната съветничка на губернатора — една млада идеалистка, решила преди осем месеца, че вече й е дошло до гуша. Жените по правило по-добре се справяха с подслушвателна техника, особено ако имаха голям бюст, както в случая. Микрофонът бе прикрепен към сутиена на дамата и разположението му гарантираше добрата акустика. Освен това мястото му бе безопасно, тъй като само преди няколко месеца губернаторът бе сметнал въпросните прелести за безинтересни. Старата поговорка отново доказваше правотата си: „Който има зла жена, не му трябва пъкъл.“

— Е? — попита Мъри ядосан, че отново трябва да прекара неделята в кабинета си.

Обикновено се прибираше у дома с метрото, но сега то бе повредено. Грозеше го опасност да остане в службата си през целия ден.

— Дан, вече имаме достатъчно доказателства, за да повдигнем обвинение, но искам да изчакам с арестите, докато парите от подкупите бъдат предадени. Информаторът ми се оказа изключително полезен. В момента подготвям доклада си.

— Можеш ли да го изпратиш по факса?

— Веднага щом го свърша. Дан, всички са в капана. Всички до един.

— Май ще се наложи да ти издигнем паметник, Уолт — забеляза Мъри, забравил гнева си.

Както и повечето полицаи от кариерата, той ненавиждаше корупцията не по-малко от похитителите на деца.

— Преместването тук е най-големият късмет в живота ми, Дан — засмя се Хоскинс. — Вече си мисля дали да не се кандидатирам за едно от местата, които ще овакантим в Сената.

— Сигурен съм, че в Колорадо имат и по-лоши варианти.

„Защо само не носиш никъде оръжие“ — помисли си Мъри, макар да знаеше, че не е прав. Въпреки че Уолт хич го нямаше с мускулите и оръжието, Дан правилно бе отгатнал способностите му. Хоскинс бе прекрасен следовател. Гросмайстор, който можеше да съперничи дори и на Бил Шоу. Уолт обаче не го биваше да арестува дори и бабичка. „Е — поправи се Мъри, — този път няма да е трудно.“ Политиците се криеха зад адвокати, а не зад пистолети.

— Ами прокурорът?

— Добро и съобразително момче. Вече знае за случая. Ако Министерството на правосъдието ни подкрепи, няма да се разсърдим, но прокурорът спокойно може да се справи и сам.

— Добре, когато свършиш с доклада, ми го изпрати.

Мъри затвори и набра домашния номер на Шоу в Чеви Чейс.

— Да?

— Бил, обажда се Дан — каза Мъри по секретната линия. — Снощи Хоскинс е извадил късмет. Записал е всичко на касетофон. Петимата, които разследваше, са сключили сделката, докато са пиели питиетата си.

— Струва ми се, че ще трябва да повишим това момче — цъкна с език директорът на ФБР.

— Направи го помощник на заместник-директора — предложи Дан.

— Да не мислиш, че тогава само ще си клатиш краката? Трябва ли да идвам там?

— Няма нужда. Как е времето при теб?

— Изглежда, че скоро ще трябва да строят писта за ски-скокове на шосето. Пътищата са в ужасно състояние.

— Аз дойдох дотук с метрото и точно когато слизах, се развали. Линията била обледена.

— Вашингтон, окръг Колумбия — градът на отчаянието — отвърна Шоу. — Ами в такъв случай смятам да си почина и да гледам мача, господин Мъри.

— А аз, господин Шоу, ще презра личното удоволствие и ще работя за процъфтяването и прогреса на Бюрото.

— Добре, харесвам себераздаването у подчинените си. Освен това внукът ми е тук — съобщи Шоу, докато гледаше как снаха му го хранеше с биберона.

— И как е Кени младши?

— Ще стане истински агент. Ако наистина нямаш нужда от мен, Дан…

— Бил, стой си у дома, играй си с внука и не забравяй да му сменяш пелените, когато се наложи.

— Слушам. Дръж ме в течение, Дан. По този случай ще трябва да докладвам лично на президента.

— Мислиш ли, че там ще имам проблеми?

— Не, той е твърдо против корупцията.

Мъри затвори телефона и се запъти към свързочния център. В коридора застигна инспектор Пат О’Дей.

— Твой ли е всъдеходът, който видях на паркинга. Пат?

— Е, някои от нас могат да си позволят и хубави коли — отвърна О’Дей, който караше джип с двойно предаване. — Между другото едната от бариерите при прелеза на Девета улица е замръзнала във вдигнато положение. Казах им да спуснат другата.

— Защо си тук?

— Имам дежурство в командния център. Смяната ми живее във Фредрикс. Очаквам да го видя в четвъртък. Според мен магистрала 270 ще бъде отворена чак през пролетта.

— За бога, когато вали сняг, този град става отвратителен.

— Ти ли го казваш?

Преди да дойде във Вашингтон, О’Дей бе работил в Уайоминг. Ловуването там все още му липсваше. Мъри каза на дежурния в свързочния център, че факсът, който очакват от Денвър, трябва да му бъде предаден веднага след пристигането.

 

 

— Не мога да потвърдя тази — каза Гудли след обяда.

— Първата, която ни заинтригува. Не, извинявай, втората. Програмите ни Нармонов и СПИНАКЪР не съвпадат.

— Това все още не означава нищо.

— Знам. Странното е, че това съвпада с началото на езиковите различия, които установих. Помниш ли?

— Помня, но не забравяй, че руският ми е твърде беден и не мога да долавям нюанси като теб.

— Тук различията се появяват за пръв път. Отново тук не мога да твърдя със сигурност, че Нармонов и СПИНАКЪР са се срещнали. — Гудли направи пауза. — Мисля, че от това може да излезе нещо.

— Не забравяй, че трябва да убедиш и руския отдел в заключението си.

— Няма да е лесно.

— Прав си — съгласи се Райън. — Намери по-сериозни доводи, Бен.

 

 

Един от членовете на охраната помогна на Кларк с бутилките. Той зареди барчето и се качи в горния салон с четирите шишета „Чивас“. Динг се залови с цветята. Джон Кларк сложи бутилките по местата им и ги огледа внимателно, за да се увери, че всичко е наред. След това помете малко и ПО бутна две-три други неща, за да си придаде вид на зает. Бутилката с предавателя имаше лека пукнатина на гърлото. Това гарантираше, че никой няма да посегне към нея. „Умно измислено“ — каза си Кларк. Простите неща обикновено са най-ефикасни.

Цветята трябваше да се подредят грижливо и да стоят по местата си. Те бяха главно бели рози. „И при това хубави“, помисли си Чавес. Зелените малки пръчици, които ги поддържаха, почти не се забелязваха. Когато свърши работата си, Динг надникна в умивалните. В едно от кошчетата за боклук той пусна малък японски касетофон, като преди това се увери, че работи. Двамата с Кларк се срещнаха близо да изхода и напуснаха самолета. Когато стигнаха до аерогарата, японската охрана вече пристигаше.

Кларк и Чавес влязоха в тоалетната и бързо се преоблякоха. Появиха се като бизнесмени с променени прически и слънчеви очила.

— Винаги ли е толкова лесно, господин К?

— Не.

Двамата се запътиха към срещуположната част на аерогарата. Сега се намираха на около километър от JAL 747, но за сметка на това можеха да го наблюдават. Освен това виждаха и един „Гълфстрийм-IV“, дегизиран като частен самолет. Той трябваше да излети точно преди японския, но щеше да поеме друг курс. Кларк извади от куфарчето си един уокмен, пъхна в него някаква касета и сложи слушалките на ушите си. Оттам се чуваха гласовете на охраната в самолета, а касетофонът записваше думите им. Кларк слушаше, забил поглед в някаква книга. „Жалко, че не разбирам японски“ — помисли си той. Както и в повечето секретни операции, и тук главното действие бе бездействието. Трябваше само да стоят и да чакат, докато нещо се случи. Кларк вдигна поглед точно навреме, за да види разстилането на червения килим, строяването на войниците и поставянето на малката трибуна. „Хората, които се занимават с тези приготовления, сигурно доста са се поизпотили“ — помисли си Кларк.

Събитията се развиваха бързо. Президентът на Мексико лично придружи японския министър-председател до стълбичката и двамата топло се сбогуваха. „Добро доказателство“ — отбеляза мислено Кларк. Той се радваше, че работата върви добре, но същевременно съжаляваше, че подобни неща въобще се случват. Делегацията се качи по стълбичката, вратата се затвори, стълбичката се отдръпна и двигателите на боинга заработиха.

Кларк чу надигаща та се глъчка в горния салон. Когато моторите заработиха обаче, качеството на звука незабавно отиде по дяволите. Гълфстриймът започна да се движи по пистата. Две минути по-късно японският самолет го последва. Корпусите на двете големи метални птици се издигнаха във въздуха. Двамата офицери от ЦРУ погледаха още малко и станаха. Работата им бе свършена.

Във въздуха гълфстриймът се издигна до обичайната си височина от дванадесет хиляди метра, пое курс нула-две-шест и се насочи към Ню Орлиънс. Пилотът намали газта, подканян от хората в кабината. От дясната им страна японският боинг поддържаше същата височина, но с курс нула-три-едно. Във вътрешността на по-големия самолет бутилката с уиски, оставена до прозореца, излъчваше на вълни на свръхвисока честота, които се прихващаха от приемниците на гълфстрийма. Високото качество на предавателя гарантираше добър сигнал, който се записваше от десет работещи магнетофона — по два за всяка лента. Пилотът на гълфстрийма отклони самолета си на изток, докато достигнаха до морето. После пак се приближи. Тогава към тях се присъедини и един ЕС-135, излетял от военновъздушната база „Тинкър“ в Оклахома. Той зае позиция на петдесет километра източно и на около седемстотин метра зад боинга.

Гълфстриймът кацна в Ню Орлиънс. Там разтовари оборудването и пътниците, презареди с гориво и излетя обратно към Мексико Сити.

Джон Кларк бе в посолството. Едно от нововъведенията му към операцията бе да вземе със себе си служител от ЦРУ, говорещ японски. Той прецени, че щом записаното от него на уокмена е нещо като предварителна проба за годността на системите, то нямаше да е трудно да го преведат веднага. Кларк смяташе, че чисто и просто е проявил оперативната си инициатива. Лингвистът явно не бързаше за никъде и прослуша записа цели три пъти, преди да започне да печата. Написа малко по-малко от две страници. През цялото време Кларк не преставаше да наднича през рамото му и това доста го дразнеше.

— „Иска ми се да се справяхме толкова лесно и с опозицията — прочете на глас Джон. — Ще трябва да се погрижим и за някои от приятелите му.“

— Струва ми се, че очакванията ни се оправдаха — забеляза лингвистът.

— Къде е свързочникът ви? — обърна се Кларк към шефа на станцията.

— Няма нужда от него, аз ще ви свържа.

И наистина всичко се оказа доста просто. Шефът на станцията вкара двете страници в компютъра. Към него бе свързано някакво малко устройство, подобно на компактдиск. На големия диск имаше записани милиарди произволни цифри. Всяка буква автоматично се заменяше с произволно избрана цифра и се изпращаше на МЕРКУРИЙ в Ленгли. Там пристигащият сигнал се записваше. Свързочникът подбираше съответния декодиращ диск от секретното хранилище, поставяше го в собственото си устройство и натискаше един бутон. След няколко секунди от принтера се появиха две страници с ясно и четливо изписан текст. Свързочникът прибра листата в един плик, запечата го и го предаде на куриер, който се запъти към кабинета на заместник-директора на седмия етаж.

— Доктор Райън, нося ви съобщението, което очаквахте.

— Благодаря — подписа се за получаването му Джак. — Доктор Гудли, ще трябва да ме извиниш за момент.

— Няма проблеми — каза Бен и отново насочи вниманието си към купчината хартия.

Райън извади листата и ги прочете бавно и внимателно. После още веднъж. Когато свърши, вдигна телефона и поиска секретна линия до Кемп Дейвид.

— Командният център — обади се някакъв глас.

— Тук е доктор Райън от Ленгли. Трябва да говоря с шефа.

— Секунда, сър — отвърна старшината.

Райън запали цигара.

— Президентът е — обади се друг глас.

— Господин президент, обажда се Райън. Имам част от разговора на боинга.

— Толкова скоро?

— Записан е преди излитането, сър. Разполагаме със записан неидендифициран глас — вероятно министър-председателят, — който казва, че е сключил сделката.

Джак прочете три реда от текста.

— Копеле такова — изфуча Фаулър. — С подобно доказателство мога спокойно да го осъдя.

— Помислих, че ще искате да го имате възможно най-бързо, сър. Мога да ви изпратя пълния текст по факса.

— Тъкмо ще има какво да чета след мача. Добре, изпрати го — каза Фаулър и затвори.

— На вашите услуги, сър — отвърна Райън на свободния сигнал от слушалката.

 

 

— Време е — каза Гусн.

— Добре.

Ръсел стана и облече тежкото си палто. Навън бе доста студено. Температурата бе шест градуса по-ниска от предвидената минимална и продължаваше да пада. Жестокият североизточен вятър идваше от Небраска, където бе още по-студено. Единствената полза от него бе, че прогонва облаците. Освен всичко друго Денвър е с доста замърсена атмосфера, а температурната инверсия допълнително влошава нещата. В далечината Марвин съзираше върховете на Фронт Рейндж и снега, който вятърът издухваше от тях. Това бе добро предзнаменование. Опасенията му отпреди няколко дни, че полетът от „Стейпълтън“ ще бъде отложен поради неясно време, напълно се разсеяха. Той запали мотора на микробуса и докато го чакаше да загрее, още веднъж повтори думите, които трябваше да каже, и въобще целия план. Марвин се обърна и погледна товара. Ибрахим бе казал, че свръхмощните експлозиви тежат повече от един тон. Наистина щяха да създадат доста проблеми. Ръсел се прехвърли във взетата под наем кола, за да загрее и нейния двигател. Жалко, че командирът Куати се чувстваше толкова зле. „Може да е от нерви“ — помисли си Марвин.

След няколко минути двамата араби излязоха от къщата. Гусн влезе в микробуса. И той бе нервен.

— Готов ли си, човече?

— Да.

— Добре.

Ръсел включи на задна скорост и изкара микробуса. После потегли бавно напред и погледна в огледалото, за да се увери, че колата го следва. След малко вече бяха на магистралата.

Пътуването до стадиона мина без произшествия и им отне само няколко минути. Полицията вече бе там и Ръсел видя, че Гусн не ги изпуска от поглед. На Марвин хич не му пукаше. В крайна сметка Ченгетата стояха тук само за да регулират движението. Но тъй като все още нямаше, засега се мотаеха. Той зави към паркинга пред входа за журналисти. Тук стоеше полицай, с когото трябваше да говори. Куати вече ги бе напуснал и обикаляше на няколко пресечки от стадиона. Марвин спря и отвори прозореца си.

— Здрасти — каза той на ченгето.

Сержант Питър Доукинс от денвърската пътна полиция вече не усещаше крайниците си от студ, въпреки че бе роден и израснал в Колорадо. Трябваше да охранява входовете за официални лица и журналисти. Сложиха го тук, защото все още бе новобранец. По-старшите заеха топлите местенца.

— Какви сте вие? — попита Доукинс.

— Техници — отвърна Ръсел. — Нали това е входът за журналисти?

— Да, но не фигурирате в списъка ми.

В паркинга за официалните гости местата бяха ограничени и Доукинс не можеше да пуска никого вътре.

— Записващият видеомагнетофон на първия екип ей там — махна с ръка Ръсел в неопределена посока — се е повредил. Караме резервния.

— Никой нищо не ми е казал — забеляза сержантът.

— И аз не знаех до снощи в шест. Докарал съм тази проклетия чак от Омаха — размаха ръка Ръсел. На другата седалка Гусн едва дишаше.

— А защо не са я изпратили по въздуха?

— Защото федералните пощи не работят в неделя, човече. А пък в малък самолет не може да се побере. Но аз не се оплаквам. Плащат ми три и половина пъти повече, за да докарам този боклук. Работа през почивен ден, извънработно време, специални премии…

— Добре звучи — каза Доукинс.

— Ще изкарам повече от едноседмична заплата. Така че си говори — ухили се Ръсел. — Плащат ми по долар и четвърт на минута.

— Сигурно имате страхотни профсъюзи.

— Не искам да се хваля — засмя се Марвин.

— Знаеш ли къде трябва да го закараш?

— Няма проблеми, сър.

Ръсел потегли и от гърдите на Гусн се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Той бе поглъщал всяка казана дума с убеждението, че ей сега ще се случи нещо непоправимо.

Доукинс изгледа отдалечаващия се автобус. Той погледна часовника си и си отбеляза нещо. Кой знае защо, капитанът го бе накарал да води точна статистика на всички пристигащи коли. За Доукинс подобни мерки изглеждаха лишени от всякакъв смисъл, но заповедите на капитана често бяха такива. Не след дълго обаче той осъзна, че микробусът на Ей Би Си имаше регистрационни номера от Колорадо. Точно тогава пред него спря някакъв линкълн. Той фигурираше в списъка му. Беше на президента на Американската национална футболна лига. „Важните птици идват рано, за да могат да се настанят удобно в ложите си и да започнат да пият“ — помисли си Доукинс. Той бе охранявал и коктейла предната вечер, на който присъстваше същият този президент. Правеха му компания най-различни богаташки ма мини синчета от Колорадо и „важни особи“ от цяла Америка. „Скапаняците се напиха като мотики“ — спомни си младият полицай. В крайна сметка Хемингуей щеше да се окаже прав: богатите просто имат повече пари.

На около двеста метра Ръсел спря и издърпа ръчната спирачка, без да изгаси двигателя. Гусн влезе отзад при видеоапаратурата. Мачът трябваше да започне в 4,20 местно време. „Повечето важни събития закъсняват“ — прецени Ибрахим. Той предположи, че началото ще е в 4,30. След това прибави още половин час, и върху циферблата се появи 5,00 местно време. В края на краищата произволните числа винаги съдържаха нула. Освен това времето на детонацията бе определено още преди няколко седмици. През първия час на мача.

Хронометърът не разполагаше с предпазно устройство. На всеки капак за достъп до вътрешността имаше прост детонатор и това бе всичко. За повече просто не остана време. Силните пориви на вятъра люлееха микробуса и едно по-деликатно устройство можеше и да не издържи на напъните. „В крайна сметка ще се окаже, че с основание не съм се престаравал много“ помисли си Гусн.

Той обаче твърде късно разбра, че колкото и грубо да бе устройството, то можеше да се повреди доста лесно. Дори и от затръшването на вратата на микробуса… „За какво още си забравил да помислиш?“ Ибрахим си напомни, че в подобни моменти ужасните мисли са най-честите спътници. Умът му набързо пробяга през всичко, извършено досега. То бе проверявано стотици и повече пъти. Беше готово. Разбира се, че беше готово. Нима не бе прекарал месеци във внимателни приготовления за този момент?

Инженерът направи последна проверка. Всичко изглеждаше в ред. Студът почти не бе засегнал батериите. Той свърза проводниците с хронометъра. Или поне се опита. Ръцете му бяха станали непохватни от студа и трепереха от напрежение. Гусн спря. Изчака малко, за да се успокои, и вторият опит излезе успешен. Той здраво затегна винтчетата.

Сега вече всичко бе готово. Ибрахим затвори вратичката за достъп до вътрешността, която автоматично включи хронометъра, и се отдръпна от „устройството“. „Не — каза си той, — вече не е устройство.“

— Готов ли си? — попита Ръсел.

— Да, Марвин — отвърна тихо Гусн и се наклони напред.

— Да тръгваме тогава.

Марвин изчака младия си приятел да излезе и заключи вратата му отвътре. После скочи на земята и заключи своята. Тръгнаха на запад покрай камионите на големите телевизионни компании с техните огромни сателитни антени. „Сигурно всяка от тях струва поне милион — помисли си Марвин. — И сега ще станат на пух и прах заедно с онези копелета от телевизията, които превърнаха смъртта на брат ми в спортно развлечение.“ Убийството им въобще не го притесняваше. Ни най-малко. За момент чашата на стадиона ги скри от хапливия вятър. Двамата продължиха да вървят през паркинга. Минаваха покрай колони от подранили запалянковци, паркирали колите си наблизо. Повечето бяха от Минесота. Облечени топло, сложили дебели шапки, понесли пакетчета с фъстъци, въоръжени с тромби, те се стичаха към стадиона.

Куати бе паркирал взетата под наем кола в една странична уличка. Той стана от шофьорското място и предостави волана на Марвин. Движението ставаше все по-оживено и за да го избегне, Ръсел пое по един обиколен маршрут, който специално бе разучил още предния ден.

— Наистина е жалко, че изпускаме такъв мач.

— Какво искаш да кажеш? — попита Куати.

— „Викингите“ за пети път са на финал за суперкупата. Изглежда, че сега ще спечелят. Това хлапе Уилис е най-доброто, което са имали в състава си още от времето на Сейърс, а сега никой няма да го види. Заслугата ще е наша. Това е лошо — поклати глава Ръсел и се усмихна на черната ирония.

Куати и Гусн не му отговориха, но той и не очакваше да го сторят. Момчетата просто нямаха чувство за хумор. Паркингът на мотела бе почти празен. „Всички клиенти сигурно са запалянковци на единия или другия отбор“ — помисли си Ръсел, докато отваряше вратата.

— Готов ли е багажът?

— Да — отвърна Гусн и размени поглед с командира. Не искаше да го правят, но просто нямаха избор.

Стаята все още не бе оправена, но в нея имаше работа за не повече от десет минути. Марвин влезе в банята и затвори вратата след себе си. Когато се появи отново, арабите го чакаха.

— Готови ли сте?

— Да — отвърна Куати. — Можеш ли да свалиш багажа ми долу, Марвин?

— Разбира се.

Ръсел се обърна и се наведе да вземе куфарите, които лежаха на подставката. Той не успя да чуе металната палка, която го удари по врата. Ниското му, но силно тяло се строполи върху евтиния изтъркан килим. Куати бе ударил силно, но не достатъчно, за да го убие. Командирът отслабваше с всеки изминал ден. Гусн му помогна да занесат тялото в банята, където го сложиха по гръб на плочките. Мотелът бе евтин, а банята — малка. Твърде малка за намеренията им. Мислеха си да го сложат във ваната, но просто нямаше как да го подхванат. Затова Куати просто коленичи до американеца. Гусн преглътна разочарованието си и му подаде кърпата от закачалката.

Командирът я уви около врата на Ръсел. Марвин бе повече зашеметен, отколкото в безсъзнание и ръцете му вече започваха да мърдат. Трябваше да побързат. Куати подаде на Гусн ножа, който бе задигнал по време на вечерята предната вечер. Ибрахим го взе и го заби дълбоко във врата на Ръсел, точно под дясното ухо. Кръвта шурна като фонтан и Куати побърза да затисне раната с кърпата, за да не изцапа дрехите си. После Гусн преряза сънната артерия от лявата страна. Натискаха кърпата, докато кръвта почти спря.

Точно в този момент очите на Марвин се отвориха. Те обаче не виждаха нищо. Просто не бяха имали време да разберат какво става. Ръцете му се размърдаха, но Гусн и Куати ги натиснаха с цялата си тежест, така че те но успяха да направят нищо. Марвин не проговори, въпреки че устата му се отвори. Той погледна обвиняващо Гусн за последен път. После погледът му се замъгли и очите отново се затвориха. Гусн и Куати вече се изправяха, за да не се изцапат от кръвта, пълнеща фугите между плочките на пода. Ибрахим издърпа кърпата. Кръвта вече течеше едва-едва. Той хвърли прогизналата хавлия във ваната и Куати му подаде друга.

— Дано Бог се смили над душата му — каза Гусн.

— Той беше езичник. — Куати нямаше време за угризение.

— Не е виновен, че никога не е познал правата вяра.

— Измий се! — нареди кратко командирът.

Пред банята имаше две мивки и двамата изтъркаха старателно ръцете си. После внимателно провериха дрехите си за следи от кръв. Нямаше.

— Какво ли ще стане с това място, когато бомбата се взриви? — попита Куати.

Гусн се замисли.

— Толкова близо… Ще остане извън обсега на гъбата, но…

Той отиде до прозореца и леко отгърна завесата. Стадионът се виждаше прекрасно и това до голяма степен предопределяше съдбата на мотела.

— Топлинната вълна ще го подпали, а ударната ще го срине до основи. Тук няма да остане нищо.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Последствията от взрива са лесно предвидими.

— Добре.

Куати извади всички документи за самоличност и билетите, които дима та с Гусн бяха използвали досега. Трябваше да преминат през митническата проверка, а вече достатъчно бяха предизвиквали съдбата. Командирът просто изхвърли излишните документи в кошчето за боклук. Гусн вдигна двата куфара и ги свали до колата. Прегледаха стяга за последен път. Куати влезе в колата. Гусн затвори вратата и закачи на бравата табелка с надпис: „Моля, не ни безпокойте!“ Пътят до летището бе кратък. Самолетът им излиташе след два часа.

 

 

Паркингът бързо се пълнеше. За голяма изненада на Доукинс три часа преди началото на мача на него вече нямаше нито едно свободно място. Един репортерски екип обикаляше сред запалянковците на „Викингите“ и събираше интервюта. Някои от тях се бяха съблекли по къси ръкави. Доукинс знаеше, че запалянковците на „Викингите“ са малко луди, но това бе невероятно. Те спокойно можеха да влязат в стадиона. Вътре имаше всякакви закуски и напитки. Можеха да си седят на меките седалки, и то при температура шестнадесет градуса. Но не, те предпочитаха да се правят на мъже и при това на повече от дванадесет градуса под нулата. Доукинс бе опитен скиор. В колежа дори се бе издържал, като работеше в един от ски-патрулите по склоновете на Аспен. Той знаеше какво е студ и ценеше топлината. Студът не се трогваше от нищо. Той просто си бе студ.

— Как се справяш, Пит?

Доукинс се обърна.

— Всичко е наред, серж. Записаните в списъка до един са тук.

— Ще те сменя за няколко минути. Влез вътре и се посгрей. Кафе ще намериш в кабинката точно до входа.

— Благодаря.

Доукинс знаеше, че има нужда да се стопли. Щеше да прекара целия мач отвън на паркинга, за да не би някой да открадне нещо. Цивилните полицаи трябваше да внимават за джебчии и прекупвачи на билети, но повечето от тях щяха да влязат вътре и да си изгледат мача. Доукинс имаше само радио. Но това бе нормално. Той служеше в полицията едва от три години. Бе почти новобранец. Младият сержант се запъти нагоре към стадиона и мина точно покрай микробуса на Ей Би Си, който бе пуснал да мине. Той погледна през прозореца и видя видеоапаратурата вътре. Странно, май че не бе включена никъде. Той се зачуди къде ли са двамата техници, но кафето го зовеше. Човек може да измръзне дори и с вълнено бельо, а Доукинс не помнеше да е брал такъв студ в живота си.

 

 

Куати и Гусн върнаха колата във фирмата за коли под наем и взеха автобуса за аерогарата. Там оставиха багажа си на гардероб и се запътиха да проверят какво става с полета им. На гишето обаче им казаха, че полетът на „Американ“ MD-80 за „Далас-форт Уърт“ има закъснение. Служителката се оправда с времето в Тексас. Пистите все още не били изстъргани от леда. Виновна била бурята, минала предната нощ през Денвър.

— Ще изпусна връзката си за Мексико Сити. Можете ли да ме прехвърлите през друг град? — попита Гусн.

— Имаме един полет за Маями по същото време, в което трябваше да излети самолетът ви за Далас. Мога да ви дам билети за него.

Служителката провери информацията за полета.

— Престоят е един час. Оттам има връзка за Мексико Сити само петнадесет минути след кацането.

— Много ви моля да ми резервирате място. Трябва да направя връзката си.

— Два билета ли?

— О, да, извинете.

— Няма проблеми — усмихна се младата дама на компютъра си.

Гусн си помисли дали тя щеше да преживее взрива. Огромните прозорци гледаха към стадиона и дори на такова разстояние ударната вълна… „Може би — помисли си той, — но само ако успее да се наведе достатъчно бързо.“ Но дотогава вече ще бъде ослепена от блясъка. Такива хубави тъмни очи. Жалко.

— Заповядайте. Обещавам да се погрижа за багажа.

Гусн й се усмихна неуверено.

— Благодаря ви.

— Входът е от тази страна — посочи тя.

— Благодаря ви още веднъж.

Служителката изгледа отдалечаването им. „Младият е сладур — помисли си тя, — но по-големият му брат или може би шеф прилича на киселица.“ Може просто летенето да не му понасяше.

— Е? — попита Куати.

— Полетът, който ще хванем, е почти по същото време, както и старият ни. Ще си спестим петнадесет минути чакане в Мексико. Времето вече се оправя, така че не би трябвало да има повече проблеми.

Чакалнята бе почти празна. Хората, които искаха да напуснат Денвър, вероятно чакаха по-късни полети, за да изгледат мача по телевизията. Ибрахим забеляза, че същото важи и за пристигащите полети. В чакалнята за излитане имаше не повече от двадесет човека.

 

 

— И тук разписанията им не съвпадат — каза Гудли. — Май го хванахме на местопрестъплението.

— Я да видя — каза Райън.

— Миналата седмица Нармонов е бил в Москва само два дни — в понеделник и петък. Във вторник, сряда и четвъртък е ходил в Латвия, Литва и Западна Украйна, а после и до Волгоград за няколко политически митинга. Петък не влиза в сметките, защото тогава пристигна докладът. Но, от друга страна, нашият приятел е прекарал почти целия ден в парламента. Спорел мен миналата седмица не са се срещали, въпреки че писмото твърди обратното. Мисля, че нашият човек лъже.

— Дай да огледаме по-внимателно — каза Джак.

Гудли разгърна документите върху бюрото на Райън. Двамата започнаха заедно да сверяват информацията и срещите.

— Доста интересно — каза след няколко минути Джак. — Гледай го ти мръсника му с мръсник.

— Убедително ли е? — поинтересува се Гудли.

— Не достатъчно — поклати глава заместник-директорът.

— Възможно е информацията ни да е неточна. Възможно е също така да са се срещали за кратко миналата неделя, когато Андрей Илич е бил на вилата си. Една птичка пролет не прави — каза Джак и кимна към снега отвън. — Преди да правим окончателни изводи, трябва още веднъж подробно да разгледаме информацията. Но откритието ти е изключително интересно, Бен.

— По дяволите…

— Бен, когато си имаш работа с подобна материя, трябва да действаш изключително предпазливо — обясни Джак. — Не можеш с лека ръка да отхвърляш информацията на ценен агент, още повече, ако изводите ти са основани на нееднозначни твърдения. А те са такива, нали?

— Строго погледнато, да. Мислиш ли, че са го презаредили?

— Да е минал отново на страната на руснаците? — усмихна се Райън. — Добре овладяваш жаргона, доктор Гудли. Опитай се сам да си отговориш.

— Ако играе двойна игра, няма да ни изпраща подобна информация. Освен ако някой от КГБ…

— Помисли внимателно, Бен — предупреди го Джак.

— Да, разбира се. Тя ще компрометира и тях. Прав си, че не е за вярване. Ако работи за руснаците, информацията трябва да е по-различна.

— Точно така. Ако си прав, че ни лъже, най-вероятното обяснете е онова, което ти сам даде. Иска да се облагодетелства от политическото компрометиране на Нармонов. В нашия случай полицейското мислене понякога помага. Кой печели, кой има мотив — това е най-добрият начин да достигнем до истината. Тук най-добре може да ни помогне Мери Пат.

— Да я извикаме ли? — попита Гудли.

— В това време?

 

 

Куати и Гусн се качиха в самолета още при първото повикване. Заеха местата си в първа класа и закопчаха коланите. След десет минути самолетът затвори врати и тръгна към края на пистата. „Постъпихме правилно“ — помисли си Гусн. Полетът за Далас все още не бе качил пътниците си. Две минути по-късно самолетът се издигна във въздуха и скоро се насочи на юг към топлия климат на Флорида.

 

 

Камериерката вече бе достатъчно раздразнена. Повечето от гостите на мотела си бяха отишли късно и тя вече изоставаше с почистването на стаите. На една врата висеше досадният надпис: „Моля, не ни безпокойте!“ Камериерката обаче реши, че е оставен по погрешка, тъй като на вратата на другата свързана с нея стая нямаше нищо. Още повече че надписът от другата страна на картончето гласеше: „Моля, почистете стаята!“ — и клиентите често се объркваха. Камериерката влезе първо в стаята без надпис. Там бе използвано само едното легло. Тя издърпа чаршафа и го смени с бързина, добита от ежедневното продължително повтаряне на едни и същи действия. После надникна в банята, смени хавлиените кърпи, сложи нов сапун на подставката и изпразни кошчето за смет в чувала, който висеше на количката й. Сега трябваше да реши дали да влезе в другата стая или не. Картончето на вратата казваше „не“, но ако наистина не искаха да ги безпокоят, защо не го бяха закачили и на тази врата? Трябваше поне да погледне. Ако наистина имаха сериозна причина, тогава нямаше да чисти. Камериерката надникна през свързващата врата и видя обичайните две неоправени легла. По земята не се виждаха разхвърляни дрехи. Всъщност тя бе заварила стаята също толкова подредена и предния ден. Камериерката провря цялата си глава и погледна към банята. Там също не се виждаше нещо нередно. Тя реши да почисти стаята. Бутна вратата с количката и влезе вътре. И тук първо се зае с леглата и после тръгна към…

Как не ги бе видяла по-рано? Човешки крака? Какво? Тя пристъпи още една крачка и…

Директорът трябваше да я успокоява повече от минута, докато успее да разбере думите й. „Слава богу, че по това време няма клиенти“ — помисли си той. Всички бяха на мача. Младият мъж си пое дълбоко дъх, излезе навън, мина покрай малкия локал и се насочи към задната страна на мотела, Вратата бе заключена автоматично, но той имаше резервни ключове.

— Господи! — каза просто директорът.

Добре, че поне бе подготвен за гледката. Той не бе глупак и не докосна нищо, а веднага излезе от стаята. Върху бюрото в кабинета му имаше малко картонче с всички по-важни номера в града. Той набра втория.

— Полиция.

— Искам да съобщя за убийство — каза директорът с възможно най-спокоен глас.

 

 

Президентът стана от факса, който стоеше на масата в ъгъла и поклати глава.

— Направо не ми се вярва, че ще опита нещо толкова нагло.

— Какво смяташ да правиш? — попита Лиз.

— Първо трябва да потвърдим информацията, но това ще бъде лесно. Брент още тази вечер се връща от мача. Искам го утре сутринта в кабинета си. Той трябва да се присъедини към нас. Ако не го стори — толкова по-зле за него. Та това си е чиста проба мафия.

— Май вземаш работата присърце, а?

Фаулър си отвори нова бира.

— Прокурорската жилка не ме оставя на мира. Щом веднъж съм станал прокурор, цял живот ще бъда такъв.

 

 

JAL 747 кацна на международното летище „Дълес“ три минути по-рано от разписанието. Заради лошото време и с одобрението на японския посланик церемонията по посрещането бе съкратена. Освен това във Вашингтон за най-голяма тържественост се смяташе именно липсата на церемонии. Посланикът се бе постарал да изясни тази подробност на предишния японски министър-председател. След кратко, но искрено поздравление от страна на заместник държавния секретар Скот Адлер делегацията се натовари във всичките автомобили с двойно предаване, които посолството бе успяло да издири, и процесията се насочи към хотел „Медисън“ в близост до Белия дом. Японският министър-председател разбра, че американският президент е в Кемп Дейвид и ще се прибере на следващата сутрин. Той все още страдаше от неудобствата на дългия полет и реши, че ще е най-добре да поспи няколко часа. Преди обаче още да бе свалил палтото си, в самолета на японските авиолинии влезе нов обслужващ екип. Един от хората прибра неразпечатаните бутилки с алкохол, включително и тази с пукнатото гърло. Друг пък изпразни кошчетата за смет в голям найлонов чувал. Скоро тези придобивки вече пътуваха към Ленгли. Всичките преследващи самолети — с изключение на първия — кацнаха във военновъздушната база „Андрюс“ и екипажите им се оттеглиха на заслужена почивка в офицерския клуб. Записаният материал бе изпратен към Ленгли с кола, но пристигна там по-късно от записите, направени в „Дълес“. Оказа се, че записващата техника на гълфстрийма е най-добра и техниците започнаха оттам.

 

 

Гълфстриймът се върна в Мексико Сити навреме. Самолетът спря и тричленният му екипаж, който всъщност бе военен, макар и кой да не знаеше за това, се запъти да вечеря в аерогарата. След това им се полагаше почивка. Кларк все още бе в посолството. Той се надяваше да изгледа поне първата четвърт от мача, преди да се върне във Вашингтон при онзи проклет сняг.

 

 

— Внимавай, защото иначе ще заспиш по средата на мача — обади се съветничката по националната сигурност.

— Това е едва втората ми бира, Елизабет — отвърна Фаулър.

Близо до кушетката имаше хладилник, а върху него се виждаше голяма купа с чипс. Елиът все още не можеше да повярва. Дж. Робърт Фаулър, президент на Съединените щати, толкова интелигентен и целеустремен във всичко, бе страстен футболен запалянко. Сега стоеше до нея с единственото желание мачът да започне по-скоро.

 

 

— Намерих едната, но другата сякаш е пропаднала вдън земя — каза механикът. — Не мога да разбера какво става, полковник.

— Хайде влез вътре да се постоплиш — отвърна пилотът. — Достатъчно дълго мръзна тук.

— Сигурно е нещо, свързано с наркотрафика — забеляза по-младият детектив.

— Значи е аматьорска работа — отвърна колегата му.

Фотографът вече бе изщракал обичайните си четири филмчета и сега хората вдигаха тялото, за да го откарат в моргата. Причината за смъртта бе вън от съмнение. Убийството бе доста жестоко. „Изглежда, убийците — трябва да са били двама, помисли си по-старшият детектив — са притискали ръцете му към пода, преди да прережат гърлото. После са наблюдавали как кръвта изтича и са се пазили да не изпръскат дрехите си.“ Може би бяха отмъстили за нечий дълг? Или пък убитият бе направил пакост? Възможно бе и да имат стара вражда. Убийството явно е предварително обмислено — иначе нямаше да е толкова жестоко и добре изпипано.

Детективите обаче имаха късмет. Жертвата все още носеше портфейла в джоба си. Разполагаха с всичките му документи. И не само това. Бяха открили още два комплекта документи за самоличност, които вече се проверяваха. Служителите на мотела бяха записали номерата на двете превозни средства, използвани от клиентите им, и полицаите вече се ровеха в компютъра за имената на собствениците.

— Този човек е индианец — каза съдебният лекар. — Имам предвид коренен жител на Америка.

— Виждал съм някъде лицето му — обади се младият детектив. — Чакайте малко.

Нещо бе привлякло вниманието му. Той разкопча ризата му и под нея се появи татуировка.

— Лежал е в затвора — каза колегата му.

Татуировката бе аматьорска и направена по най-примитивния начин — с игла и химически молив. Беше виждал такива и друг път…

— Но това… това означава нещо…

— Воинското общество!

— Правилно. ФБР скоро имаше вземане-даване с тях… а, да, помните ли? Престрелката в Северна Дакота миналата година. — По-възрастният детектив се замисли за момент. — Когато получим информация за шофьорската книжка, трябва веднага да я изпратим във Вашингтон. Добре, можете да го изнасяте.

Полицаите вдигнаха и изнесоха тялото навън.

— Извикайте камериерката и директора.

 

 

Инспектор Пат О’Дей имаше късмет, че прекарва дежурството си в командния пункт на ФБР — стая 5005 в сградата „Хувър“. Тя имаше странна форма, наподобяваща триъгълник. В единия му връх бяха разположени бюра, а срещу тях на дългата стена — видеоекрани. Ужасното време над половин Америка бе такава пречка за престъпността, каквато не можеше да създаде никоя полиция в света. Това означаваше, че дежурството ще е спокойно. В момента на едни от екраните се виждаше хвърлянето на жребия преди мача в Денвър. Тъкмо когато „Викингите“ го спечелиха и имаха право на избор, в стаята влезе млада служителка с наръч факсове от денвърската полиция.

— Станало е убийство, сър. Мислят, че можем да им помогнем с идентифицирането на трупа.

Качеството на снимките за шофьорска книжка не е от върховите постижения на фотографията. То става още по-лошо, ако снимката е увеличена и изпратена по факс, както в случая. Инспекторът я погледа няколко секунди и вече бе решил, че не познава лицето, когато в паметта му изникнаха спомените от Уайоминг.

— Виждал съм го някъде… Индианец… Марвин Ръсел?

Пат О’Дей се обърна към един от колегите си:

— Стан, виждал ли си някога това лице?

— Не.

Инспекторът прегледа останалите факсове. Който и да бе човекът от снимките, той вече лежеше в моргата с прорязано гърло. Поне така твърдяха денвърските полицаи. „Вероятно убийство, свързано с наркотрафик“ — смятаха колегите им от отдел „Убийства“. Това бе логично. Джон Ръсел се бе занимавал с подобни афери. Другата информация гласеше, че на местопрестъплението са били намерени още документи за самоличност. Шофьорските книжки със сигурност били фалшификати, макар и добре изработени. Както и да е, разполагаха със сведения за микробус, регистриран на името на жертвата, и взета под наем кола от Робърт Френд — името върху шофьорската книжка на убития. В момента денвърската полиция издирваше превозните средства искаше да знае дали от ФБР могат да помогнат със сведения за убития или вероятните му съучастници.

— Свържи се отново с тях и поискай да ни изпратят снимките от другите документи за самоличност, намерени у него.

— Да, сър.

Пат погледна двата отбора, които излизаха на терена за началния удар, и вдигна слушалката.

— Дан? Тук е Пат. Искаш ли да ми дойдеш на гости? Май току-що са намерили един стар приятел мъртъв… Не, не такъв приятел.

Мъри се появи точно за началния удар, който се оказа по-интересен от факсовете. Минесота изнесоха топката до двадесет и четри метровата линия и нападението им се хвана на работа. Телевизионната станция веднага покри екрана с порой от безполезна информация и статистика, така че състезателите едва се виждаха.

— Този прилича ли ти на Марвин Ръсел? — попита Пат.

— Разбира се, че ми прилича. Къде е?

О’Дей кимна към телевизора.

— В Денвър. Намерили са го преди около час и половина с прорязано гърло. Местните полицаи мислят, че убийството му е свързано с наркотрафик.

— Е, точно това вкара и брат му в гроба. Нещо друго? — попита Мъри и взе факсовете от ръката на О’Дей.

Тони Уилис хвана първото подаване и пробяга с топката пет метра, преди да го повалят. Последва второ подаване и двамата видяха как Уилис улови двадесетметров прехвърлящ пас.

— Това хлапе наистина си го бива — каза Пат. — Спомням си един мач с Джими Браун…

 

 

Боб Фаулър започна третата си бира. Толкова му се искаше да е на стадиона, а не пред телевизора. Е, тайните агенти щяха да се обърнат на маймуни и охраната на стадиона може би все още нямаше да е пуснала всичките зрители вътре. Не, това не бе добър политически ход. Лиз Елиът на другия край на кушетката включи един от телевизорите, за да гледа някакъв филм. Тя сложи слушалки, така че да може да чува звука и без да смущава шефа. Лиз все още не можеше да си обясни ентусиазма на Фаулър за нещо толкова тъпо и просто като детска игра…

 

 

Пит Доукинс опъна веригата на входа на паркинга и с това задълженията му по подготовката за мача приключиха. Ако някой искаше да влезе отсега нататък, трябваше да го направи през една от двете все още отворени, но охранявани врати. По време на последния мач за суперкупата някаква банда крадци бе обрала от паркираните край стадиона автомобили вещи за около двеста хиляди долара. Бяха вземали главно касетофони и радиоапарати. Полицията в Денвър нямаше да допусне подобно нещо на своя територия. Доукинс започна да обикаля заедно с още трима сержанти. Бяха се разбрали да патрулират по целия паркинг, вместо да стоят на точно определени места. Иначе щяха да измръзнат Разходката поне раздвижваше крайниците им. Доукинс чувстваше краката си като пънове, но сега щеше да отпусне вкочанените си мускули. Всъщност той не очакваше, че ще успее да предотврати някакви престъпления. Не вярваше, че има толкова тъп крадец, който ще тръгне да обира коли при температура петнадесет градуса под нулата. Не след дълго Доукинс стигна до мястото, където се бяха събирали привържениците на Минесота. Те наистина се бяха организирали добре. По площадката не се виждаха никакви хартийки или други отпадъци Освен няколкото петна от замръзнало кафе нищо не говореше, че тук се бяха събирали хора, а още повече запалянковци. Може би привържениците на Минесота в крайна сметка не бяха чак такива идиоти.

Доукинс си носеше портативно радио. Да слушаш мач по радиото бе все едно да правиш секс облечен, но поне щеше да знае за какво вика публиката. Минесота отбелязаха първи. Уилис вихрено бе пробил по левия фланг. „Викингите“ се бяха справили със задачата си само за четири минути и петнадесет секунди. Днес Минесота явно не си поплюваше.

 

 

— За бога, Денис сигурно се е поболял — забеляза Фаулър.

Загледана във филма си, Лиз въобще не го чу. Но почти веднага след думите на Фаулър министърът на отбраната имаше повод за още по-голямо разочарование. Резервният полузащитник на „Кавалеристите“ стигна до четиридесетия метър, но там нещо се засуети и „Викингите“ веднага се хвърлиха върху топката.

 

 

— Разправят, че Марвин бил умно копеле. Виж номерата на другите шофьорски книжки. Освен първите две цифри всички други съвпадат с номера на неговата собствена… Обзалагам се, че той или някой негов приятел е имал матрица за документи — каза Мъри.

— Същото е и с паспортите — отвърна О’Дей, без да откъсва поглед от новия осемметров спринт на Тони Уилис. — Ако не успеят да спрат това хлапе, играта ще заприлича на побой.

— Какви паспорти?

— За тях не казаха нищо повече. Помолих ги да изпратят допълнителна информация. Ще пуснат снимките по факса веднага след като се приберат в участъка.

 

 

В Денвър компютрите вече вършеха работата си. Първо бе открита компанията за коли под наем. Оттам им казаха, че въпросният автомобил е бил върнат на международното летище „Стейпълтън“ само преди няколко часа. Това означаваше, че следата е все още гореща, и след като свършиха с разпита на първата двойка „свидетели“, детективите се отправиха натам. Описанието на другите двама отговаряше на снимките от паспортите, които вече пътуваха към Бюрото. Знаеха, че от ФБР ги натискат за допълнителна информация. Значи наистина ставаше въпрос за голяма афера с наркотрафик. Двамата детективи се чудеха къде ли е микробусът на жертвата.

 

 

Доукинс завърши първата си обиколка на стадиона точно когато Минесота отбелязаха за втори път. И пак Уилис, но сега след подаване от защитник. Вече имаше петдесет и един метра спринт и две поемания на топката. Доукинс спря пред микробуса на Ей Би Си, който бе проверил. Защо ли имаше номера от Колорадо? Казаха му, че са от Чикаго и носят видеомашината от Омаха. Но микробусът бе боядисан с цветовете на компанията. Местните телевизионни станции не принадлежаха на никоя от големите компании. Всички показваха предпочитания към една или друга, но все пак си оставаха независими. Трябваше да попита сержанта за това. Доукинс огради номера на микробуса в списъка си и постави въпросителна срещу него. После влезе в полицейската кабина до входа.

— Къде е сержантът?

— Обикаля из паркинга — отвърна колегата му. — Заложил е двадесетачка на „Кавалеристите“. Май няма да я види повече.

— Ще се опитам да го накарам да заложи още малко — каза с усмивка Доукинс. — Накъде тръгна?

— Май на север.

— Благодаря.

 

 

„Викингите“ отново отбелязаха и резултатът набъбна до 14:0. Началният удар бе поет от нападателя на „Кавалеристите“ на три метра в крайната зона. Той не послуша съвета на защитника да подаде топката отдолу и се втурна в средата като куршум. После избягна един от противниците, опитващи се да го повалят, и се насочи към страничната линия. След нови петнадесет метра разбра, че само подаващият има някакви шансове, но той бе твърде бавен. Сто и трите метра, които пробяга с топката в ръце нападателят на „Кавалеристите“, бяха нов рекорд в мачовете за суперкупата. Резултатът вече бе намален на 14:7.

 

 

— По-добре ли си сега, Денис? — обърна се държавният секретар към министъра на отбраната.

Банкър остави чашата си с кафе. Беше решил, че тази вечер нямаше да пие. Искаше да поеме купата „Ломбарди“ от президента на НФЛ напълно трезвен.

— Да. Сега трябва само да измислим как да усмирим вашето момче.

— Дано успеете. Чудесен е, Брент. Проклет да съм, ако не може да бяга.

— Той не е само чудесен атлет. Хлапето е умно и има добро е.

— Ако ти си му преподавал, не се и съмнявам, че е умен — каза благородно Банкър. — Просто ми се иска сега да разтегне сухожилие или нещо подобно.

 

 

Доукинс намери сержанта няколко минути по-късно.

— Открих нещо странно — каза той.

— Какво?

— Онзи микробус ей там до големите камиони със сателитна техника с надпис Ей Би Си. Регистрационните му номера са от Колорадо, а би трябвало да идва от Чикаго или Омаха. Аз, разбира се ги спрях. Казаха, че карали резервен видеорекордер. Когато преди няколко минути минах оттам, видях, че апаратурата не е свързана никъде, а хората, които я докараха, ги няма.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Ами няма да е зле да я проверим.

— Добре, ще видим тази работа. Ще го наобиколя.

Сержантът погледна в списъка си, за да провери регистрационните номера.

— Трябваше да помогна на момчетата от „Уелс Фарго“ да разтоварят нещо. Ще ме заместиш ли?

— Разбира се, серж — увери го Доукинс и веднага се запъти натам.

Началникът на групата полицаи, охраняващи паркинга, чу сигнала за повикване по радиото.

— Лейтенант Върнън, тук е сержант Янкевич. Можете ли да дойдете при мен, до камионите със сателитна техника?

Янкевич тръгна на юг около стадиона. Той също си носеше транзистор, но неговият нямаше слушалки. Сан Диего успяха за момент да спра нападението на Минесота. „Кавалеристите“ биха началния удар, и то доста добре. Топката изхвърча някъде към тридесетия метър на тяхната половина. Е, дано неговият отбор успееше да изравни резултата. „Някой трябва да го срита този Уилис“ — помисли си гневно сержантът.

Доукинс се насочи към северната част на стадиона и не след дълго видя бронираната кола на „Уелс Фарго“, спряна до мястото за разтоварване. Някакъв човек се опитваше да смъкне две платени торби, които по всяка вероятност бяха пълни с монети.

— Какво става? — попита Доукинс.

— Шофьорът си удари коляното и отиде при лекаря. Можеш ли да ми помогнеш?

— Къде да застана? Вътре или отвън? — попита полицаят.

— Влез в микробуса и ми ги подавай. Внимателно, че са доста тежки.

— Няма проблеми — отвърна Доукинс и скочи в микробуса.

Вътре имаше множество рафтове, задръстени от платнени торби. По всичко личеше, че са пълни с монети. Той повдигна една, която наистина бе много тежка. Доукинс затъкна списъка на колана си и се хвана на работа. Той подаваше торбите навън, където охраната на микробуса ги товареше на малка ръчна количка Сержантът все пак бе накиснал Доукинс.

Янкевич срещна лейтенанта пред входа за журналисти. Двамата се приближиха към въпросния микробус и лейтенантът погледна вътре.

— Голяма кутия с надпис „Сони“… Чакай малко, нали казваш, че е видеорекордер.

Сержант Янкевич осведоми шефа си за разказа на Доукинс.

— Вероятно няма нищо сериозно, но…

— Да, „но“. Ще отида да потърся представителя на Ей Би Си. Освен това ще повикам сапьорите. Стой тук и наглеждай микробуса.

— В колата си имам шперц. Ако искате, ще го донеса и веднага ще отворим.

Всеки полицай знае как да отключва кола.

— Не, забрави тази идея. Освен това вътре сигурно има просто видеоапаратура. Нали казваш, че са дошли да подменят някаква развалена. Може би междувременно са я оправили и от тази е нямало нужда.

— Добре, лейтенант.

Янкевич влезе в стадиона да си вземе чаша кафе и пак се върна на паркинга. Слънцето тъкмо залязваше зад Скалистите планини. Дори и при петнадесет градуса под нулата и ужасния хапещ вятър гледката си оставаше прекрасна. Сержантът тръгна покрай камионите със сателитна техника, за да проследи пътя на оранжевия диск надолу. Имаше и по-хубави неща от футбола. Когато и последното парченце слънце изчезна зад скалистите зъбери, сержант Янкевич реши да се върне и отново да огледа микробуса. Нямаше да успее да стигне до него.