Том Кланси
Всички страхове (18)

16.
МАСЛО В ОГЪНЯ

— Guten Abend, Frau Fromm^[1] — каза мъжът.

— Кой сте вие?

— Петер Виглер от „Берлинер Тагеблат“. Ще можем ли малко да поговорим?

— За какво? — попита тя.

— Aber^[2]… — посочи той дъжда, който се изливаше върху главата му, и госпожа Фром си спомни, че трябва да се отнася възпитано дори и към журналистите.

— Да, разбира се, заповядайте.

— Благодаря ви.

Той влезе и свали палтото си, което жената пое и окачи на закачалката. Мъжът бе капитан от Първо главно управление на КГБ (външното разузнаване). Тридесетгодишен, обещаващ млад офицер. Хубав, с дарба за чужди езици и с две висши образования — по психология и техническо. Вече бе преценил Трудл Фром. Паркираното пред вратата й ново ауди бе хубаво, но не и луксозно. Дрехите й — също нови — представителни, но не и набиващи се в очи. Тя бе горда и умерено алчна, но в същото време пестелива. Криеше нещо, но бе достатъчно пресметлива, за да съобрази, че ако го отпрати, ще събуди повече подозрение от всякакво обяснение. Той седна на един от столовете и зачака следващия й ход. Тя не му предложи кафе. Явно се надяваше да не остане дълго. Мнимият журналист се зачуди дали зад третото име в списъка му от десет души се крие нещо, за което си струва да докладва в Москва.

— Съпругът ви е свързан с атомната електроцентрала „Грайфсвалд-Норд“

— Беше. Както знаете, тя вече не работи.

— Точно така. Бих искал да разбера какво мислите вие, а и той по въпроса. Вкъщи ли е доктор Фром?

— Не, не е — отвърна леко притеснена тя.

„Виглер“ не реагира на отговора.

— Така ли? Мога ли да попитам къде е?

— По работа е.

— Тогава може би е по-добре да дойда отново след няколко дни.

— Може би. Защо не се обадите предварително?

Тонът на репликата привлече вниманието на офицера от КГБ. Тя криеше нещо и капитанът разбра, че информацията си струва да бъде научена.

На вратата отново се почука. Трудл Фром отиде да отвори.

— Guten Abend, Frau Fromm — каза някакъв глас. — Носим ви новини от Манфред.

Капитанът чу гласа и нещо му подсказа, че трябва да бъде нащрек. Каза си, че не бива да реагира. Намираше се в Германия, където всичко бе in Ordnung. Освен това можеше и да научи нещо…

— Аз, ъъъ, в момента имам гости — отвърна Трудл.

Следващото изречение бе прошепнато. Капитанът чу приближаващите се стъпки, но не побърза да се обърне. Грешката бе фатална.

Лицето, което видя, спокойно можеше да принадлежи на есесовец от безбройните филми за Втората световна война, с които бе израснал. Единствената разлика бе, че човекът не носеше черна униформа със сребърни ширити. Бе на средна възраст, със светлосини очи, в които нямаше никакви чувства. Лице на професионалист, което прецени неговото толкова бързо, че…

Трябваше да…

— Здравейте, тъкмо си тръгвах.

— Кой е този?

Трудл не успя да отговори.

— Аз съм журналист от…

Беше твърде късно. Отнякъде се появи пистолет.

— Was gibt’s hier?^[3] — поиска да знае той.

— Къде е колата ви? — попита мъжът зад дулото на пистолета.

— Паркирах я по-надолу по улицата. Аз…

— При всичкото свободно място пред къщата? Репортерите са мързеливи. Кой сте вие?

— Аз съм журналист от…

— Май че ни лъжете.

— И то право в очите — допълни другият мъж.

Капитанът познаваше лицето му отнякъде… Каза си, че не трябва да изпада в паника. Това също бе грешка.

— Слушайте внимателно. Ако се съгласите да ни сътрудничите, ще ви върнем след три часа. Ако ли не — сърдете се на себе си. Verstehen Sie?^[4]

„Сигурно са офицери от разузнаването — помисли си капитанът. — Освен това са немци, което означава, че ще играят по правилата“ — помисли си той и направи последната грешка в една кариера, която само допреди минута изглеждаше доста обещаваща.

 

 

Куриерът от Кипър пристигна точно навреме. Той предаде пакета на друг мъж в едно от петте предварително определени места. Преди срещата всяко от тях бе наблюдавано в продължение на дванадесет часа. Получилият пакета вървя две пресечки и се качи на мотоциклет „Ямаха“, който подкара с бясна скорост. През тази местност и по такъв начин можеше да кара само човек с предварително освидетелствани психични отклонения. След два часа, напълно сигурен, че не са го проследили, мотоциклетистът предаде пакета. Въпреки че бе изпълнил задачата си, той продължи да обикаля с мотора още половин час, преди да се прибере у дома.

Гюнтер Бок взе пакета, отвори го и остана разочарован. Вместо в книга касетата бе замаскирана като обикновена видеокасета със записан на нея филм — „Огнени колесници“. Може би по този начин Ервин му предаваше някакво съобщение. Бок сложи касетата във видеото и я пусна. Той търпеливо изгледа няколко минута от филма, който имаше френски субтитри. Скоро Гюнтер разбра посланието на Кайтел. Ервин искаше да му покаже как работят професионалните разузнавачи. Бок превъртя деветдесетте минути на филма през кадър и едва тогава картината се промени.

„Какво?“

— Кой си ти? — попита грубо някакъв глас зад кадър.

— Аз съм Петер Виглер, журналист от…

Останалото бяха писъци. Използваната екипировка бе доста примитивна. Състоеше се от електрически кабел, идващ от настолна лампа или някакъв друг електроуред. В единия му край изолацията липсваше и се виждаше голата медна жица. Малцина знаеха колко ефективни могат да бъдат примитивните средства. Особено пък ако са попаднали в опитни ръце. Човекът, който се бе нарекъл Петер Виглер, крещеше така, че щеше да си раздере гърлото от усилие. Вече бе успял да изгризе до кръв долната си устна в стремежа си да не показва слабост. Единственото предимство при използването на електрически ток бе, че нищо не се цапаше с кръв. Жертвата само крещеше.

— Сигурно не знаеш, че се държиш ужасно глупаво. Куражът ти е впечатляващ, но при тези обстоятелства — напълно ненужен. Той помага само когато има надежда за спасение. Вече претърсихме колата ти. Намерихме и паспорта ти. Знаем, че не си немец. Какъв си? Поляк, руснак, какъв?

Младият мъж отвори очи и си пое дълбоко дъх, преди да заговори.

— Аз съм журналист от вестник „Берлинер Тагеблат“.

Отново допряха електрическия кабел и този път той припадна. Бок изгледа как нечий гръб се приближава към жертвата и проверява зениците и пулса й. Мъчителят, изглежда, бе облечен в гумиран костюм, използван при работа с опасни материали. Не бе сложил само качулката и ръкавиците си. „Сигурно му е било ужасно горещо“ — каза си Бок.

— Очевидно е обучен офицер от разузнаването. Вероятно руснак. Не е обрязан, а пломбите му са от неръждаема стомана, но не са направени много добре. Това означава, че го е лекувал зъболекар от Източния блок. Жалко, доста храбро момче.

„Гласът просто не може да бъде по-циничен“ — помисли си Бок.

— С какви упойващи вещества разполагаме? — попита нечий друг глас.

— С доста добро успокоително. Сега ли?

— Сега. И не много.

— Добре.

Мъжът изчезна от кадър, но почти веднага се върна със спринцовка в ръка. Той повдигна ръката на жертвата и инжектира успокоителното във вената. След три минути служителят на КГБ дойде в съзнание. Времето бе напълно достатъчно, за да може лекарството да въздейства върху централната му нервна система.

— Съжалявам, че трябваше да извършим това с вас. Вие преминахте теста — каза гласът, но този път на руски.

— Какъв тест? — дойде също на руски отговорът. Езикът изпусна само две думи, преди мозъкът отново да върне контрола си върху него. — Защо ме питате на руски?

— Защото именно това искахме да знаем. Лека нощ.

Очите на жертвата се разшириха от ужас. Една ръка опря в гърдите му малокалибрен пистолет и натисна спусъка. Камерата се дръпна леко назад, за да покаже стаята в по-едър план. Три големи мушами покриваха пода около железния стол, за да не би кръвта или други частици от тялото да изпръскат нещо. Около дупката от куршума личаха черните следи от барута. От натиска на газовете от оръжието, влезли под кожата, раната се отвори навън. Нямаше много кръв. Това бе нещо нормално за раните в сърдечната област. След няколко секунди конвулсиите на тялото спряха.

— Можехме да продължим още, за да потвърдим напълно тази допълнителна информация, но мисля, че постигнахме желания резултат. Ще ви обясня по-късно — каза гласът на Кайтел зад кадър.

— Сега Трудл…

Доведоха я пред камерата. Бе гола, с вързани отпред ръце, запушена уста и разширени от ужас очи. Тя се опитваше да каже нещо въпреки парцала в устата си, но никой не искаше да я слуша. Кадрите бяха заснети преди ден и половина. Това ясно личеше от телевизора в ъгъла на стаята, но КОЙТО вървяха вечерните новини. Цялото представление бе професионална tour de force^[5], режисирано така, че да бъдат задоволени изискванията му.

Бок почти четеше мислите на мъжа: „Сега как да го направим?“ Гюнтер за момент съжали, че кара Кайтел да върши всичко това, но доказателствата трябваше да бъдат безспорни. Магьосниците и другите илюзионисти редовно се консултираха с разузнавателните служби, но някои неща просто не можеха да бъдат подправени. Бок искаше да бъде сигурен, че може да се ДОВери на Кайтел за извършването на ужасни и опасни дела. Обстоятелствата налагаха тази операция да бъде заснета.

Един от хората преметна въжето, с което бяха вързани ръцете на Трудл през една от гредите на тавана и го дръпна. Тя вдигна ръце и друг стреля веднъж точно под мишниците й. „Поне не е садист“ — помисли си Бок. На такива хора не можеше да се разчита. Куршумът бе пробил сърцето на Трудл, но тя изглеждаше твърде възбудена, за да умре бързо. Борбата й за живот продължи около половин минута. С широко отворени очи тя все още се опитваше да каже нещо. Вероятно молеше за пощада и питаше защо… След като тялото й се отпусна, един от хората провери пулса на врата й и направи знак да я спуснат на пода. Действаха толкова внимателно, колкото им позволяваха обстоятелствата. Стрелецът заговори, без да поглежда към камерата.

— Надявам се, че си доволен. Лично аз не изпитвам никакво удоволствие.

— Не е и нужно — отвърна Бок на екрана.

После свалиха руснака от стола и го положиха до Трудл Фром. Докато останалите разчленяваха телата, Кайтел заговори. Отклонението бе добре дошло, тъй като кадрите ставаха все по-ужасни. Бок не се гнусеше лесно, но трудно понасяше обезобразяването на човешки тела след смъртта. Необходимо или не, на него му се струваше безсмислено.

— Както сам се убеди, руснакът без съмнение е офицер от разузнаването. Автомобилът му е бил взет под наем от Берлин. Утре ще го закараме в Магдебург, където ще го изоставим. Беше паркирал по-надолу по улицата — нормална процедура на професионалист, която в случая му изигра лоша шега. В колата открихме списък с десет имена. Всички те са били заети в ядреното производство на ГДР. Изглежда, руските ни другари внезапно са се заинтересували от проекта на Хонекер за атомна бомба. Жалко, че нямахме още няколко години, за да го довършим, нали? Съжалявам за възникналите усложнения, но ни трябваха няколко дни, за да се избавим от телата. Освен това, когато почукахме на вратата на фрау Фром, нямахме и представа, че има „гост“. Но тогава вече бе твърде късно. Освен това валеше дъжд, който ни предостави идеални условия за отвличане.

До всяко от телата работеха по двама мъже. Всички носеха противохимически защитни костюми. Вече бяха сложили както качулките, така и ръкавиците. Без съмнение искаха да се предпазят от миризмата и възможността за разпознаване. Досущ като в кланица и тук имаше цели кофи с талаш, които да попиват изобилието от кръв. Бок от опит знаеше колко мръсна работа могат да бъдат убийствата. Докато Кайтел говореше, четиримата работеха бързо, използвайки различни режещи инструменти. Ръцете и краката бяха отделени от торса. Същото бе направено и с главите. Това не можеше да се подправи. Хората на Кайтел наистина бяха убили две човешки същества. Разчленяването на труповете, извършено пред работещ телевизор, абсолютно сигурно го доказваше. Частите от телата бяха събрани едни до други и натъпкани в полиетиленов чувал. Един от хората поомете прогизналия от кръв талаш и също го прибра в чувал.

— Частите от телата ще бъдат изгорени на две доста отдалечени едно от друго места. Това ще бъде извършено много преди да си получил касетата. С това завършваме. Чакаме по-нататъшни инструкции.

На касетата се появиха кадри от Олимпийските игри през 1920 година. „А дали не са от 1924?“ — зачуди се Бок. Не че имаше някакво значение, разбира се.

 

 

— Кажете, полковник?

— Един от офицерите ми не се е обадил.

Полковникът беше от техническия отдел на Първо главно управление. Доктор на науките, той бе специалист по ракетни системи. Преди да заеме сегашната си длъжност, бе работил в Америка и Франция, опитвайки се да разкрие тайните на различни оръжия.

— Подробности?

— Капитан Евгени Степанович Фьодоров. Тридесетгодишен, женен, с едно дете. Чудесен млад офицер, когото скоро щяхме да повишим в майор Той бе един от тримата, които изпратих в Германия по ваше указание във връзка с ядрените им съоръжения. Един от най-добрите ми офицери.

— Откога не се е обаждал? — попита Головко.

— От шест дни. Миналата седмица отлетя за Берлин през Париж. Имаше добър немски паспорт и списък с десет имена, които трябваше да разследва. Инструктирахме го да не се набива на очи, освен ако не открие нещо важно. В такъв случай трябваше да контактува със станция Берлин — или по-точно с останките й. Разбира се, уговорихме и периодични проверки. Той не се обади и след двадесет и четири часа се разтревожих.

— Възможно ли е просто да е нехаен?

— Не и той — отвърна просто полковникът. — Името му говори ли ви нещо?

— Фьодоров… Баща му не беше ли…

— Степан Юриевич, да. Евгени е най-малкият му син.

— Господи, Степан ме е учил — каза Головко. — Има ли вероятност от…

— Измяна? — Полковникът поклати сърдито глава. — В никакъв случай. Жена му пее в хора на операта. Не — двамата са се запознали в университета и са се оженили въпреки забраната на родителите си. Това е любов, за която всеки мечтае. Тя е невероятно красиво момиче с ангелски глас. Само глупак може да избяга от нея. Освен това имат и дете. Всички доклади твърдят, че е добър баща.

Головко видя накъде отива разговорът.

— Тогава арестуван?

— Не съм чул никакъв шум. Може би вие ще уредите проверка. Страхувам се от най-лошото.

Полковникът се намръщи и заби поглед в килима. Не му се искаше да съобщава подобна новина на Наталия Фьодоровна.

— Не е за вярване — каза Головко.

— Сергей Николаевич, ако подозренията ви са основателни, то програмата, която ни възложихте да разследваме, е жизненоважна за тях. Може би сме потвърдили нещо, заплащайки за него най-високата цена.

Генерал-лейтенант Сергей Николаевич Головко помълча няколко минути. „Не може да бъде — каза си той. — Разузнаването е цивилизована работа. Убийството на чужди офицери е вече минало. Вече не постъпваме така. Не сме го правили от години… десетилетия…“

— Значи никоя от възможностите не ви се струва достоверна, така ли?

Полковникът поклати глава.

— Не. Единствено вероятно е нашият човек да се е сблъскал с нещо извънредно секретно. Дотолкова секретно, че да го убият. Може би тайна програма за производство на ядрено оръжие.

— Може би.

Полковникът показваше точно такава привързаност към хората си, каквато КГБ очакваше от него. Освен това оглеждаше всички възможности и преценяваше ситуацията обективно.

— Изпратихте ли хората си в „Арзамас-17“?

— Ще го направя вдругиден. Най-добрият ми специалист току-що излезе от болницата. Паднал по някакви стълби и си счупил крака.

— Ако е необходимо, занесете го дотам. Искам незабавна оценка за производството на плутоний в ядрените реактори на ГДР. Изпратете друг човек в Кищим, за да провери данните от „Арзамас-17“. Изтеглете останалите си хора от Германия. Ще започнем ново разследване, но ще бъдем по-внимателни. Екипи от по двама, подсигурени от трети, който ще е въоръжен… Това е опасно — каза Головко.

— Генерале, за обучението дори и на един от офицерите ми отиват много време и пари. Например, за да заменя Фьодоров, ще са ми необходими две години. Цели две години. В тази област не можеш просто да преместиш офицер, занимавал се с нещо друго. Хората трябва да знаят с какво си имат работа. Те са ценни кадри и трябва да бъдат пазени.

— Прав сте. Ще говоря с председателя и ще изпратим опитни офицери… може би хора от академията… Ще успеете ли да ги представите за немски полицаи?

— Идеята ми харесва, Сергей Николаич.

— Добре, Павел Иванич. Що се отнася до Фьодоров…

— Може би все пак ще се появи. Ще го обявим за изчезнал и след тридесет дни ще трябва да се срещна с жена му. Добре, ще изтегля хората си и ще започна да подготвям новата фаза на операцията. Кога ще имам списъка с подсигуряващите офицери?

— Утре сутринта.

— Добре, генерале. Благодаря, че ми отделихте толкова време.

Головко се ръкува с полковника и остана прав до излизането му от кабинета. До следващата среща му оставаха още десет минути.

— По дяволите — каза той на бюрото си.

 

 

— Ще има ли и други бавения?

Фром не успя напълно да скрие раздразнението си.

— Ние дори пестим време! Материалът, с който ще работим, има близки характеристики до тези на неръждаемата стомана. Освен това трябва да подготвим и заготовки за отливането. Ето виж.

Фром разгъна работните си чертежи.

— Тук имаме един цилиндър от плутоний. Около него има цилиндър от берилий, който идеално пасва за нашите цели. Много е лек, много е твърд, пропуска рентгеновите лъчи и отразява неутроните. За жалост се обработва доста трудно. Трябва да използваме бор-нитридни инструменти, които всъщност са аналог на промишления диамант. За ножове от стомана, даже въглеродна, въобще не си заслужава да се говори. Освен това трябва да помислим и за предпазните мерки.

— Берилият не е отровен — парира го Гусн. — Вече проверих.

— Вярно е, но прахът, отделян при обработката, се превръща в берилиев окис. Ако попадне в дихателните пътища, се получава берилиев хидроокис, който причинява берилиоза. Изходът от нея по принцип е фатален.

Фром направи пауза и погледна Гусн като учител, канещ се да продължи урока си.

— Така, около берилия има цилиндър от волфрам-рений, който ни трябва заради плътността му. Ще използваме дванадесет килограма от него и ще го туфираме в цилиндрични сегменти Знаеш ли какво точно представлява туфирането? Това е процес, при който материалът се загрява до такава температура, че да е годен за моделиране. Претопяването и леенето са много трудоемки, а и не са необходими за целите ни. Всичко това е заградено от експлозивите, които образуват взривната леща. И то е само първичното ядро, Гусн. Съставлява едва една четвърт от цялата ни енергийна мощ.

— Ами точността…

— Правилно Всичко, което произведем, трябва да е изпипано като най-фините скъпоценни камъни, които някога си виждал. Или пък като прецизен оптически инструмент.

— А волфрам-реният?

— Може да се набави от всеки голям концерн за електроуреди. Използва се за изработката на жичките в електрическите крушки. Има и множество други приложения. Освен това с него се работи далеч по-лесно, отколкото с чистия волфрам.

— Берилият… а, да. Използва се в жироскопите и други инструменти. Тридесет килограма.

— Двадесет и пет добре, вземи тридесет. Нямаш и представа какви сме късметлии.

— Откъде-накъде?

— Израелският плутоний е стабилизиран с галий. Преди да достигне точката на топене, плутоният минава през четири фази на трансформация. Освен това в определени температурни режими променя плътността си в границите от един до над двадесет процента.

— С други думи, е възможно, преди да е стигнал критичната точка…

— Точно така — отвърна Фром. — Възможно е, макар и да не е стигнал критичната точка, положението да стане критично. Няма да последва експлозия, но неутронното и гамаизлъчването ще бъдат смъртоносни в радиус от… ааа, от десет до тридесет метра в зависимост от обстоятелствата. Този факт е открит по време на манхатънския проект. Те не са имали късмет, но за сметка на това са били прекрасни учени. Още щом са получили първия ГРАМ плутоний, и са решили да изследват качествата му. Ако са били изчакали или пък са сметнели, че знаят повече, отколкото всъщност са знаели, то тогава.

— Нямах представа — призна си Гусн. „Милостиви Боже…“

— Не всичко е описано в книгите, млади мой приятелю. Или може би е по-добре да кажа не всички книги съдържат цялата информация. Във всеки случай с прибавения галий плутоният става стабилен. Всъщност работата с него е напълно безопасна, стига да се вземат необходимите предпазни мерки.

— Значи започваме със заготовките от неръждаема стомана по определените размери. След това преминаваме към отливките.

Фром кимна.

— Правилно Много добре, mein Junge.

— И след като завършим с леенето, ще се заемем с материала за бомбата… Разбирам. Е, май че имаме добри машинни оператори.

Те бяха „привлекли“ десет мъже — всичките палестинци от местните оптически магазини — и ги бяха обучили да работят със струговете.

Самите машини отговаряха на всяка дума от описанието на Фром. Преди две години те бяха истинско произведение на изкуството и напълно идентични с оборудването, използвано в американския завод У-12 в Оук Ридж, Тенеси. Отклоненията се измерваха от лазерни интерферометри, а въртящите се глави на машините се контролираха от компютър в три измерения през пет оси на движението. Инструкциите се подаваха отново от компютри върху специални екрани. Самият проект също се правеше от миникомпютър и излизаше начертан на печатащо устройство.

Гусн и Фром въведоха операторите при машините и им дадоха първата задача. Трябваше да изработят заготовките от неръждаема стомана за първичното плутониево ядро, което щеше да предизвика термоядрения огън.

— Сега — каза Фром — за експлозивите.

 

 

— Много съм слушал за теб — каза Бок.

— Да се надяваме, че все хубави неща — отвърна Марвин Ръсел с предпазлива усмивка.

„Първият жив индианец, който виждам“ — помисли си бързо Бок. Остана някак си разочарован. Ако не се смятаха скулите, Ръсел не се различаваше от който и да е европеец. Но дори и с тези скули лесно можеше да мине за славянин с примес от татарска кръв някъде далеч в родословното му дърво. Тенът му идваше предимно от слънцето. Но мъжът срещу Гюнтер направо пращеше от сила.

— Чух, че си убил някакъв полицай в Гърция, като си му счупил врата.

— Не знам защо хората смятат това за голямо геройство — отвърна напълно искрено Ръсел. — Онзи беше просто някакъв кльощав мухльо, а аз знам как да се пазя.

Бок кимна с усмивка.

— Напълно те разбирам, но въпреки това начинът ти на действие е доста впечатляващ. Чух добри неща за теб, господин Ръсел, и…

— Казвай ми Марвин. Всички правят така.

Бок отново се усмихна.

— Както искаш, Марвин. Аз съм Гюнтер. Особено изтъкват уменията ти да боравиш с оръжие.

— И това не е голяма работа — каза учудено Марвин. — Всеки може да се научи да стреля.

— Как се чувстваш тук?

— Страшно ми харесва. Тези хора — те имат сърца, разбираш ли? Не се предават. Хвърлят всички сили, за да постигнат целта си. Затова ги уважавам. Пък и направиха много за мен, Гюнтер. Те са ми като семейство.

— Ние наистина сме едно голямо семейство, Марвин. Споделяме както доброто, така и лошото. Враговете ни също са общи.

— Да, знам това.

— Можем да имаме нужда от помощта ти, Марвин. Става въпрос за нещо важно.

— Добре — отвърна просто Ръсел.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа „да“, Гюнтер.

— Но ти дори не попита какво точно искаме от теб — забеляза немецът.

— Добре — усмихна се Марвин, — кажи ми тогава.

— Искаме след няколко месеца да те изпратим обратно в Америка. Какви опасности крие връщането за теб?

— Зависи. Аз съм лежал — имам предвид затвора. Ти сигурно го знаеш. Ченгетата имат отпечатъци от пръстите ми, но не и моя снимка. Всъщност тази, която имат, е много стара. Сигурно в Дакота ме търсят. Ако ме изпратите там, може и да стане опасно.

— Ще бъдеш далеч от този район, Марвин.

— Значи няма да има проблеми. Освен ако самата работа не крие опасности.

— Можеш ли да убиваш хора? Имам предвид американци — допълни Бок и изчака да види реакцията на индианеца.

— Американци — изсумтя Марвин. — Слушай, човече, само аз имам право да се наричам „американец“, ясно ли е? Страната ми съвсем не е това, за което я мислиш. Те откраднаха земята ми и ни оставиха в положението на тези момчета тук. Не само тук стават гадории, нали? Искаш да очистя няколко човека заради теб, така ли? Ако имаш причини, мога да го направя. Все пак аз не убивам за развлечение. Не съм психопат. Но ако имаш основателна причина, не виждам защо да не го направя.

— Може би ще се наложи да го направиш повече от веднъж…

— Чух, че каза „хора“, Гюнтер. Не съм толкова тъп, за да смятам, че „хора“ означава само един човек. Ако уредиш между тях да има и полицаи, а защо не и агенти на ФБР, ще избия колкото пожелаеш. Но има нещо, което трябва да знаеш.

— И какво е то?

— Онези не са тъпаци. Не забравяй, че убиха брат ми. Сериозни копелета са.

— Ние също сме сериозни — увери го Бок.

— Знам, човече. Какво можеш да ми кажеш за работата?

— Какво имаш предвид, Марвин? — подпита нехайно Бок.

— Имам предвид, че съм израсъл там, човече. Знам неща, за които ти може би не си чувал. Добре, ти внимаваш за секретността и тъй нататък и затова няма да ми кажеш нищо. Чудесно, няма проблеми. Но по-късно може и да ти потрябвам. Момчетата тук са железни, умни и тъй нататък, но не знаят нищичко за Америка. Ако ще ходиш на лов, ще трябва да познаваш местността. Аз я познавам.

— Именно заради това искаме да ни помогнеш — увери го Бок, сякаш вече бе обмислил тази част най-сериозно.

Всъщност той още не бе мислил за нищо и сега се чудеше дали Марвин Ръсел ще му е от полза.

 

 

Андрей Илич Нармонов се виждаше като капитан на най-големия държавен кораб в света. И това беше хубаво. Лошото обаче беше, че корабът е с пробито дъно, счупен рул и стари машини. Разбунтувалият се екипаж също се прибавяше към списъка на дефектите. Кабинетът му в Кремъл бе просторен, с достатъчно място да се разхожда из него — нещо, което напоследък правеше твърде често. „Това — мислеше си той — е признак на несигурност, а президентът на Съюза на съветските социалистически републики не можеше да си позволи да е несигурен, особено когато има важен гост.“

„Съюз на суверенните съветски републики“ — помисли си той. Въпреки че промяната в името още не беше одобрена, народът започваше да мисли по този начин, което го изправяше пред нов проблем. Държавният кораб се разцепваше. Случаят бе без прецедент в световната история. Много хора се опитваха да правят паралел с разпадането на Британската империя, но той бе някак си неуместен. Както бяха неуместни и всички други сравнения. Старият Съветски съюз нямаше аналог като политическа структура. Събитията, развиващи се сега в границите му, нямаха никакъв прецедент в световната история. Това, което някога го развеселяваше, сега го изпълваше с ужас. Именно той трябваше да вземе трудните решения, а исторически модел, от който да се учи, липсваше. Не можеше да разчита на никого. Оставен на собствените си сили като всеки човек, той трябваше да реши задача, с която още никой не се бе сблъсквал. На Запад го хвалеха за последователната му политическа тактика, но той смяташе, че всичко е просто безкрайна поредица от кризи. „Не беше ли Гладстон? — запита се той. — Не принадлежеше ли нему определението, че работата на властващия е като да караш сал през бързеите, отблъсквайки камъните с прът. Колко прозорливо, колко добре казано.“ Повлечени от неумолимия исторически поток, Нармонов и страната му се движеха бързо надолу по течението. Там някъде напред се чуваше шумът на водопад, който можеше да разруши всичко… Но засега Нармонов бе твърде зает с отблъскването на камъните, за да мисли за него. Ето това означаваше да си политически тактик. Цялата му съзидателна енергия отиваше, за да осигури ежедневното оцеляване на страната. За следващата седмица не можеше да се мисли… Та той дори не знаеше какво ще стане вдругиден.

— Отслабнали сте, Андрей Илич — забеляза седналият в коженото кресло Олег Кирилович Кадишев.

— Разходките са полезни за сърцето ми — отвърна сухо президентът.

— Тогава защо не се присъедините към олимпийския ни отбор?

Нармонов спря за миг.

— Щеше да е чудесно да се състезавам само с чужденци. Те ме смятат за гениален. Уви, нашите сънародници не са на същото мнение.

— С какво мога да ви помогна?

— Имам нужда от помощта на „десницата ти“.

Сега Кадишев бе наред да се усмихва. Пресата — както западната, така и руската — никога не успяваше да оправи понятията. Левицата в Съветския съюз се състоеше от комунистически хардлайнери. В продължение на седемдесет години всички реформи в страната бяха подхващани отдясно. Всички жертви на Сталин, екзекутирани за това, че искат и най-нищожните права и свободи, са били обявявани за „десни отклонения“. На Запад обаче прогресивните личности по правило принадлежаха към политическата левица. Те наричаха реакционните си врагове „консерватори“ и ги причисляваха към политическата десница. За западните журналисти обаче подобна смяна на полюсите и настройка към различна политическа действителност явно не бе по силите. Новоизлюпените им и новоосвободени съветски коне ги побързаха да се „поучат“ от тях, да заимстват чуждите клишета и напълно да объркат и без това хаотичната политическа сцена. Разбира се, същото важеше и по отношение на „прогресивните“ западни политици, които се опитваха да провеждат експериментите на Съветския съюз в собствените си страни. Всички онези експерименти, доведени докрай и доказали, че са нещо много по-ужасно от грешки. Може би най-черният хумор бе въплътен в хапливите изявления на някои от левичарски настроените елементи на Запад. Те твърдяха, че изостаналите руснаци са се провалили и не са успели да превърнат социализма в хуманистична власт. От друга страна пък, цивилизованите западни правителства лесно можели да го постигнат, стига само да искат (все пак Карл Маркс е предрекъл точно това, нали?). „Тези хора помисли си Кадишев и удивено поклати глава — са не по-малки идеалисти от участниците в първите революционни съвети и са също толкова побъркани.“ Руснаците просто бяха довели революционните идеали до логичните им граници, за да намерят там само празнота и нещастия. А сега, когато се връщаха назад — ход, изискващ безпрецедентен политически кураж и морал, — Западът все още не разбираше какво точно става! „Хрушчов е бил прав — помисли си парламентаристът. — Политиците са еднакви навсякъде по света. Предимно идиоти.“

— Андрей Илич, по въпроса за методите възгледите ни често се различават, но, виж, за целите винаги сме единни. Знам, че имате проблеми с нашите приятели от другата страна.

— Както и с хората от вашата — забеляза президентът Нармонов по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Да, с моята също — съгласи се спокойно Кадишев. — Андрей Илич, нима искате да кажете, че трябва да се съгласяваме с вас за всичко?

Нармонов се обърна. Разширените му очи гледаха гневно.

— Моля те, недей. Не днес.

— И как можем да ви помогнем? — „Май не можете да контролирате емоциите си, другарю президент? Лош знак, приятелю…“

— Искам да ме подкрепите в споровете по етническите въпроси. Не можем да оставим целият съюз да се разпадне.

Кадишев енергично поклати глава.

— Неизбежно е. Ако оставим балтийските републики и азерите да си идат, ще си спестим доста неприятности.

— Но ние имаме нужда от азербайджанския нефт. Ако го изгубим, влошаваме икономическото си положение. Ако пък пуснем балтийците да си идат, инерцията ще повлече половината ни страна.

— Вярно е, че ще си отиде половината от населението, но едва ли ще загубим над двадесет процента от територията си. Със сигурност обаче повечето от проблемите ще отпаднат — повтори Кадишев.

— Какво ще стане с хората, които си тръгват? Хвърляме ги право в хаоса и гражданската война. Колко от тях ще загинат? Колко човешки живота ще тежат на съвестта ни, а? — попита президентът.

— Това е нормална последица от деколонизацията. Не можем да го предотвратим. Ако се опитаме, само ще задържим гражданската война в собствените си граници. Ще бъдем принудени да поверим твърде много власт в ръцете на силите за сигурност, което е опасно. Аз не вярвам в армията повече от вас самия.

— Армията няма да тръгне на преврат. В Червената армия няма бонапартисти.

— Доста сте сигурен в предаността им. Смятам, че те виждат в сегашната обстановка уникален исторически шанс. Партията доминира над армията още от времето на Тухачевски. Военните помнят дълго и могат да помислят, че сега имат възможност за нещо.

— Хората, за които говориш, отдавна са мъртви! Децата им също — отвърна ядосано Нармонов.

В крайна сметка бяха минали петдесет години. Все още живите очевидци на събитията седяха в инвалидни колички или живееха от пенсиите си.

— Но не и внуците им. Не забравяйте и институционалната памет. Кадишев се облегна на стола си и се замисли над новата идея, която бе изникнала в съзнанието му почти оформена. „Нима е възможно да…“

— Да, те наистина имат грижи, но само малко по-различни от моите. Разминаваме се в средствата, които избираме, за да се справим с проблема. Но макар и да не съм сигурен в преценките, съм убеден в лоялността им.

— Може и да сте прав, но аз не съм толкова уверен.

— С твоя помощ можем да образуваме здрав фронт против центробежните сили на разпадане. Това ще ги обезсърчи. От друга страна, ние ще получим няколко години за нормално развитие, след което ще можем да обсъдим едно организирано излизане на републиките. Дори и създаването на общност, асоциация — наречи го както искаш, — която да поддържа икономическото ни единство въпреки политическото разцепление.

„Той направо е отчаян — каза си Кадишев. — Не може да издържи на напрежението. Щом един човек се движи по политическата сцена като хокеен нападател от ЦСКА, това е сигурен знак на изтощение… Дали ще оцелее без помощта ми?

Вероятно — прецени Кадишев. — Вероятно. Това е доста лошо“ — каза си по-младият мъж. De facto Кадишев бе лидер на левите сили. Силите, които искаха разцепване на цялата страна и на правителството, което я водеше. Искаха да замъкнат останалата нация — базирана на Руската федерация — направо в двадесет и първия век. Ако Нармонов паднеше… ако се окажеше неспособен да продължи, тогава кой…

„Аз, разбира се.“

А щяха ли да го подкрепят американците?

„Та нима могат да не подкрепят агент СПИНАКЪР от собственото си Централно разузнавателно управление?“

Кадишев вече шест години работеше за американците. Бе вербуван от Мери Патриша Фоли. Той не смяташе, че върши предателство. Работеше за благоденствието на родината си и се виждаше като следващия президент. Кадишев предаваше на американците информация за работата на съветското правителство. Част от нея бе просто безценна, а друга част американците спокойно можеха да получат от журналистите. Той знаеше, че го смятат за най-ценния си източник на политическа информация. Особено пък сега, когато контролираше цели четиридесет процента от гласовете в новия парламент на страната — Конгреса на народните депутати „Тридесет и девет — поправи се Кадишев. — Човек трябва да бъде честен към себе си.“ Ако направеше правилния ход, щеше да спечели още осем процента. В редиците на две хиляди и петстотинте депутати имаше доста оттенъци на политическите цветове. Истински демократи; руски националисти, както с демократични, така и със социалистически възгледи; леви и десни радикали. Освен това съществуваше и доста предпазлив политически център. В него влизаха и искрено загрижени за бъдещето на страната си хора, и други, целящи единствено запазване на личното си политическо положение. Колко от тях можеше да примами? Колко от тях можеше да спечели?

„Малко…“

Но имаше още една карта, която можеше да изиграе, нали?

Да. Ако имаше дързостта да го направи.

— Андрей Илич — започна той с помирителен тон. — Искате да отстъпя от важен принцип, за да ви помогна да достигнете цел, която и аз споделям. Но ме карате да вървим по път, на който нямам доверие. Това е много труден въпрос. Дори не съм убеден, че мога да осигуря подкрепата, която искате от мен. Другарите ми могат просто да ми обърнат гръб.

Това още повече раздразни Нармонов.

— Глупости! Знам колко ценят преценките ти.

„И не са единствените“ — каза си Кадишев.

 

 

Както и повечето разследвания, и тук основната част от работата бе канцеларската. Ърнест Уелингтън бе млад и амбициозен прокурор. След като завърши юридическото си образование, той спокойно можеше да постъпи във ФБР и из основи да изучи следователската работа. Но той се виждаше по-скоро като правист, отколкото като ченге. Освен това политиката го привличаше, а ФБР се гордееше с политическата си неутралност. Уелингтън нямаше подобни задръжки. Той харесваше политиката, смяташе я за кръвта на държавната служба и знаеше, че тя е пътят към бързото изкачване както във, така и вън от правителството. Контактите, които установяваше сега, щяха поне петорно да вдигнат цената му в над сто адвокатски кантори. Освен това името му щеше да се чуе и в Министерството на правосъдието. Скоро щеше да се включи в надпреварата за длъжността „Специален помощник“. След пет или повече години вратичката към кабинета на началник на отдел щеше да се отвори. А защо не и федерален прокурор в някой голям град или пък шеф на специалния отдел в Министерството на правосъдието? Тези служби вече проправяха пътя към политическия живот, чрез който Ърнест Уелингтън можеше да стане истински участник в Голямата игра на Вашингтон. Всичко това беше омайно вино за главата на амбициозния двадесет и седем годишен мъж, завършил с отличие Харвардския юридически факултет и гордо отклонил съблазнителните покани на престижни кантори, за да посвети първите години от кариерата си на държавната служба.

Върху бюрото на Уелингтън се виждаше струпан цял куп хартия. Кабинетът му се намираше почти в тавана на Министерството на правосъдието. Единственият прозорец гледаше право към паркинга, разположен в средата на комплекса, строен още по времето на депресията. Стаичката бе малка и климатичната инсталация често се повреждаше, но Уелингтън имаше кабинет. Фактът, че правистите усилено избягват да влизат в съдебна зала, е малко известен В това отношение те приличат на самохвалковците, които въобще не обичат тестовете за проверка на способностите. Ако Ърнест бе приел работата, предлагана му от нюйоркските адвокатски кантори — някъде възнаграждението достигаше сто хиляди долара годишно, — задачите му щяха да бъдат: четене на доказателства; секретарска работа и преглеждане на договори, за да открие евентуално скритите вратички в тях. Първите дни в Министерството на правосъдието обаче бяха доста по-различни. Докато в прокуратурата щяха направо да го подхвърлят в съдебната зала да се оправя както може, то тук нещата стояха другояче. Уелингтън преглеждаше досиета, търсеше нюанси и евентуални технически нарушения на закона. Сякаш бе редактор на някакъв гениален автор на криминални романи. Уелингтън започна да си води бележки.

Джон Патрик Райън. Заместник-директор на Централното разузнавателно управление. Предложен от президента и одобрен на поста си преди две години. Преди това заместник-директор по разузнаването — длъжност, която заема след смъртта на адмирал Джеймс Гриър. Преди това е специален помощник на заместник-директора по разузнаването Гриър и понякога специален представител на Разузнавателното управление в Англия. Райън е бил преподавател по история във Военноморската академия, завършил е Джорджтаунския университет и е работил като брокер в балтиморския офис на „Мерили Линч“. Освен това за кратко е бил морски пехотинец с чин „младши лейтенант“. „Очевидно е човек, който обича да сменя поприщата“ — забеляза Уелингтън и си записа по-важните дати.

Лично имущество. Финансовата оценка беше още в първите страници на досието. Райън явно бе доста заможен. И откъде ли бяха дошли парите му? Анализът на този въпрос отне няколко часа. В брокерския си период Дж. П. Райън се бе изявявал като истински каубой. Заложил над сто хиляди долара на Чикагската и Северозападната железопътна компания и спечелил… ШЕСТ милиона! Това наистина бе отличен удар — вероятности 60 към 1 не се срещаха често, нали? — но не единственият. След като е натрупал състояние от около осем милиона долара, Джак приключил със сделките и отишъл и Джорджтаунския университет за докторат по история. Въпреки това продължил да играе на борсата, но вече на аматьорски начала. Спира, когато постъпва на държавна служба. Сега имуществото му се управляваше от множество инвестиционни съветници… чиито счетоводни методи бяха доста консервативни. В момента състоянието на Райън, изглежда, бе около двадесет милиона долара, а дори и малко повече. Изчисленията се базираха на откъслечни сведения. Всичко, което достигаше до Райън, бяха докладите за седмичните печалби. Разбира се, сигурно имаше и други начини, но те бяха напълно законни. Изглеждаше невъзможно да се докажат някакви финансови злоупотреби. Може би ако се монтираха подслушвателни апарати към телефоните на брокерите му, но и това не бе лесна работа.

Сенатската икономическа комисия обаче бе възбудила разследване срещу Райън. Но то по-скоро е било разследване на фирмата, а не на самия Райън. Изводът, че не са констатирани нарушения, бе прикрепен към досието. Но Уелингтън забеляза, че преценката касае повече техническите подробности, а не толкова същността на въпроса. Райън се бе забавил да даде съгласие за началото на проверката — напълно разбираемо — и правителството не го бе натиснало. Това вече не бе толкова разбираемо, макар и обяснимо тъй като Райън не е бил целта на разследването. Някой е решил, че всичко е просто съвпадение. Но въпреки това Райън бе извадил парите от сметката си на… „Джентълменско споразумение?“ — написа на листа си Уелингтън. Може би. Ако запитаха Райън, той може би щеше да каже, че ги е извадил поради прекалено развитото си чувство за вина. Парите са отишли в странични сметки, натрупвали са се с годините и са стояли непобутнати, докато в края на краищата всички са отишли в… „Аха. Това е интересно…“

„Защо точно образователен фонд? Коя е Карол Зимър? Защо Джак Райън проявява интерес към децата й?“

Удивителното и в този случай бе, че такова огромно количество хартия съдържа толкова малко информация. „Може би — помисли си Уелингтън — именно в това е целта на държавната служба — да си даде вид, че развива дейност, докато всъщност не прави почти нищо.“ Той цъкна с език. В крайна сметка задачата на повечето документи бе именно такава. За двеста долара на час адвокатите си умираха да размишляват върху мястото на запетайките в текста, който изготвяха. Уелингтън спря и си даде малко почивка. Пропускаше нещо очевидно.

Администрацията на Фаулър явно не харесваше Райън. Защо тогава го бяха предложили за заместник-директор на ЦРУ? От политически съображения? Но политическите съображения означаваха на определени постове да се назначават некомпетентни хора… Всъщност дали Райън въобще имаше някакви политически връзки? От досието му не личеше. Уелингтън отново се зарови из документите и намери писмо, подписано от Алън Трент и Сам Фелоус. Двамата бяха доста странна двойка — хомосексуалист и мормон. Райън е бил утвърден сякаш на шега. По-лесно от Маркъс Кабът и дори от двете звезди в кабинета на Фаулър — Банкър и Талбът. Това донякъде се дължеше и на второстепенния му пост, но той не обясняваше всичко. Лесното утвърждаване говореше за политически връзки от най-добро качество. Защо? Какви връзки? Трент и Фелоус… „За какво, по дяволите, могат да се съгласят един с друг двамата?“

Фаулър и хората му със сигурност не харесваха Райън. Иначе главната прокуратура нямаше да възложи случая на Уелингтън. Случай? Нима правилното определение за действията му бе „случай“? Ако имаше „случай“, то защо с него не се занимаваше ФБР? Явно от политически съображения. Райън на няколко пъти бе работил в тясно сътрудничество с ФБР… но…

Уилям Конър Шоу, директор на Федералното бюро за разследване, имаше авторитет на най-честния човек в правителството. Макар и наивен политик, той просто излъчваше почтеност, а това съвсем не бе лошо качество за един полицай, нали? Конгресът явно мислеше по същия начин. Чуха се дори мнения за премахване на специалните следователи. ФБР бе станало толкова чисто, че от тях просто нямаше нужда. Но инициативата отмря.

Случаят бе доста интересен. Именно подобни случаи можеха да изградят една кариера.