Том Кланси
Всички страхове (24)

22.
ОТКАТ

— По дяволите, Райън, не можеш да правиш това.

— Кое? — попита Джак.

— Да ходиш до Хълма през главата ми.

— Какво искате да кажете? Аз просто намекнах на Трент и Фелоус, че има някакъв проблем. Това влиза в задълженията ми.

— Но докладът не е потвърден — настоя директорът.

— Нима някога сме потвърждавали нещо напълно?

— Виж тук — подаде му Кабът някаква папка.

— Но това е СПИНАКЪР. Защо не съм го виждал?

— Просто го прочети — сопна му се Кабът.

Информацията бе кратка и Джак бързо приключи с нея.

— Потвърждава изтичането…

— Да, но според него то е в московското ни посолство. Вероятно чиновник, работещ с кодовете.

— Безпочвени подозрения. Това, което казва, е, че иска отсега нататък докладите му да се предават на ръка. Не ни съобщава нищо друго.

Кабът се опита да избяга.

— Мисля, че сме го правили и преди.

— Да — съгласи се Райън.

Сега с директната самолетна линия между Москва и Ню Йорк щеше да бъде детска игра.

— Как работи мишата линия сега?

Райън се намръщи. Кабът обичаше да употребява служебния жаргон. За него „миша линия“ означаваше веригата от хора и методи, чрез които един документ се транспортираше от агента до получателя му. Този израз обаче вече не се използваше.

— Доста е опростена. Кадишев оставя съобщението в джоба на палтото си. Гардеробиерката във фоайето на Конгреса им взема доклада и го предава на нашите хора. Просто и лесно. Освен това доста бързо. Аз лично никога не съм й имал доверие, но работи.

— И какво? Сега имаме двама извънредно важни агенти, които се съмняват във връзките ни, и аз трябва да летя чак до Япония, за да се срещна лично с единия.

— Желанието на един агент да се срещне лично с висш служител от управлението не е толкова необичайно, директоре. Хората стават неспокойни и фактът, че някое високопоставено лице мисли за тях, ги прави сигурни.

— Ще изгубя цяла седмица — запротестира Кабът.

— Нали в края на януари и без това ще ходите в Корея — забеляза Райън — Навестете нашия приятел на връщане. Той не настоява да ви види незабавно, а просто скоро.

Райън се върна към доклада на СПИНАКЪР, като се чудеше защо Кабът си позволява да се отклонява от темата толкова лесно. Причината, разбира се, бе в това, че е дилетант, при това мързелив и такъв, който не обича да губи спорове. В новия доклад се съобщаваше, че Нармонов наистина е много обезпокоен. Той се тревожел, че Западът ще разбере колко е отчаян ОТ положението с армията и КГБ. Нова информация за изчезналите ядрени бойни глави липсваше, но затова пък надълго и нашироко се говореше за промените в парламентарните мнозинства. Райън остана с впечатлението, че докладът е някак си изкуствено сглобен. Той реши да го даде за оценка на Мери Пат Фоли. В крайна сметка тя най-добре познаваше човека си.

— Предполагам, че ще го отнесете на президента.

— Да, мисля, че ще трябва.

— Ако мога да ви дам един съвет, не забравяйте да му кажете, че все още не сме потвърдили нищо от сведенията на Кадишев.

— Е, и? — вдигна поглед Кабът.

— Ами приемаме, че са верни, директоре. Когато имаш само един източник на нещо и това нещо е от изключителна важност, нямаш друг избор, освен да го кажеш на хората.

— Аз вярвам на СПИНАКЪР.

— Аз пък не съм толкова сигурен.

— Руският отдел също се доверява на сведенията му — забеляза Кабът.

— Вярно е, че приеха информацията му, но лично аз щях да се чувствам сто пъти по-добре, ако имахме независим източник, който да я потвърди — каза Джак.

— Разполагаш ли със солидни аргументи, които да те карат да се съмняваш в сведенията му?

— Нищо осезаемо. Просто досега вече трябваше да сме успели да потвърдим нещо.

— Значи искаш да бия всичкия път до Белия дом, за да представя доклада и след това да призная, че може и да грешим?

Кабът най-сетне загаси пурата си за голямо облекчение на Джак.

— Да, сър.

— Няма да го направя.

— Трябва, сър. Трябва да го направите, защото по една случайност това отговаря на истината.

— Джак, не ти ли се струва малко неудобно да ми казваш какви са правилата в тази сграда? Ако не се лъжа, аз съм директорът тук.

— Виж какво, Маркъс — започна Джак, като се опитваше да не показва раздразнението си. — Този човек ни дава изключително важна информация. Ако се окаже вярна, тя сигурно ще повлияе на отношенията ни със Съветския съюз. Но сведенията му са все още непотвърдени. Това са просто думи на един човек, нали така? Ами ако той бърка? Ако не е разбрал нещо както трябва? Или пък ако ни лъже?

— Имаме ли причина да се съмняваме в него?

— Никаква, директоре. Но нима, ако сме изправени пред толкова важен проблем, е разумно да конструираме националната си политика върху кратко писмо от един-единствен човек?

Това бе най-добрият начин да се справиш с Маркъс Кабът — да му говориш за разум.

— Добре тогава, Джак. Добре. Колата ме чака. Ще се върна след около два часа.

Кабът грабна палтото си и се запъти към асансьора. Служебната му кола го очакваше. Като директор на Централното разузнаване му се полагаха двама бодигардове. Единият шофираше, а другият седеше до него на предната седалка. Без тях щеше да му се налага да се справя със задръстванията по улиците, както и всички оставали. „Райън — помисли си той, докато пътуваше — започва да става досаден.“ Е, добре, той наистина бе нов в управлението. Наистина нямаше достатъчно опит. Наистина обичаше да оставя черната всекидневна работа на подчинените си. В крайна сметка той беше директор и не можеше да свърши абсолютно всичко, нали? Омръзна му по два-три пъти на седмица да му обясняват правилата на играта. Омръзна му да търпи неподчинението на Райън. Омръзна му всеки път да го занимават с тъпи анализи при положение, че имаше далеч по-интересна информация. Когато влезе в Белия дом, Кабът вече бе порядъчно ядосан.

— Добро утро, Маркъс — поздрави го Лиз Елиът, когато той влезе в кабинета й.

— Добро утро. Получихме нов доклад от СПИНАКЪР. Президентът трябва да го види.

— Какво е разбрал сега пък Кадишев?

— Кой ти каза това име? — изръмжа директорът на ЦРУ.

— Райън. Ти не знаеше ли?

— По дяволите — изруга Кабът. — Защо не ми го е съобщил?

— Седни, Маркъс. Имаме няколко минути. Доволен ли си от Райън?

— Понякога забравя кой е директор и кой заместник.

— А не смяташ ли, че е малко високомерен?

— Съвсем малко — съгласи се с леден тон Кабът.

— Той е добър професионалист — средно добър, — но лично аз започнах малко да се изморявам от отношението му.

— Знам какво искаш да кажеш. На мен също обича да ми се меси в работата и да ми казва какво да правя.

— О, нима не вярва на преценката ти? — попита съветничката по националната сигурност, като внимателно подбираше думите си.

Кабът я погледна.

— Да, обикновено се държи точно в този стил.

— Е, не успяхме да променим всичко от предишната администрация. Той, разбира се, е професионалист в бранша си… — Гласът й постепенно затихна.

— А аз не съм, така ли? — сопна са Кабът.

— Разбира се, че си, Маркъс. Въобще не съм искала думите ми да прозвучат така!

— Извинявай, Лиз. Права си. Понякога просто прекалява. Това е всичко.

— Да отидем да видим шефа.

— Доколко е достоверна информацията? — попита пет минути по-късно президентът Фаулър.

— Както сигурно знаете, агентът работи за нас вече пет години и досега не ни е подвеждал.

— Потвърдихте ли доклада?

— Не съвсем — отвърна Кабът. — Изглежда, че ще бъде невъзможно, но руският ни отдел го смята за достоверен, а и аз също.

— Райън обаче има съмнения.

Ако още веднъж чуеше името Райън, Кабът сигурно щеше да припадне.

— Аз вярвам на доклада, господин президент. Според мен Райън се опитва да ни впечатли с новите си възгледи за съветското правителство. Опитва се да ни покаже, че вече не е останка от студената война.

„Кабът отново се мята в крайности“ — помисли си Елиът.

— Елизабет? — премести погледа си върху нея Фаулър.

— Безспорно звучи логично, че съветските тайни служби се опитват да подобрят положението си — започна тя с галещ ушите глас и с най-разумния възможен тембър. — Недоволни са от демократизацията, недоволни са, че губят властта си, и смятат, че виновни за всичките им беди са Нармонов и управлението му. Освен това информацията съответства на редицата други факти, които имаме. Според мен трябва да й вярваме.

— Ако докладът е верен, значи трябва да намалим подкрепата си за Нармонов. Не можем да поддържаме политик, чиято цел е завръщане към централизирана власт и чиито съюзници не са най-добрите ни приятели.

— Съгласна съм — каза Лиз. — По-добре е да загубим Нармонов. Ако не може да подчини армията на волята си, тогава нека някой друг да опита вместо него. Разбира се, не трябва да го лишаваме от шанса да пробва силите си… Тук ситуацията става малко сложна. Но все пак не искаме да хвърлим страната в ръцете на военните, нали?

— Шегуваш ли се? — попита Фаулър.

 

 

Стояха на мостика в огромния покрит док, където подводниците „Трайдънт“ се подготвяха за отплаване. Екипажът на „Джорджия“ се качваше на борда за следващия си курс.

— Значи се е измъкнал, а, Барт? — попита Джоунс.

— Обясненията му бяха доста смислени, Рон.

— Кога за последен път си ме хващал в грешка?

— За всяко нещо си има първи път.

— Но за мен не е този, капитане — каза тихо доктор Джоунс. — Имам предчувствие.

— Добре тогава, искам да прекараш още малко време в учебната сонарна зала с операторите му.

— Става.

Джоунс замълча за няколко секунди.

— Знаеш ли, че ми се иска пак да изляза в открито море? Поне веднъж…

— Доброволец ли ще ставаш? — обърна се Манкузо.

— Не. Ким няма да разбере причините, поради които ще отсъствам от дома цели три месеца. Две седмици й стигат. Всъщност на мен също. Ставам домошар. Барт. Остарявам и се превръщам в почтен гражданин. Вече не съм млад и със светнали очи като тези хлапета.

— Какво мислиш за тях?

— Момчетата от сонара ли? Добри са. Проследяващият екип също. Рикс е заменил Джим Росели, нали?

— Точно така.

— Добре ги е обучил. Мога ли да ти кажа нещо неофициално?

— Разбира се.

— Рикс не е добър капитан. Твърде е строг с екипажа си, изисква прекалено много и е трудно да му се угоди. Въобще не прилича на теб, Барт.

Манкузо се опита да отклони комплимента:

— Всеки си има свой стил на работа.

— Знам, но не ми се иска да плавам под негова команда. Един от офицерите му е поискал да бъде преместен. Същото са направили и половин дузина старшини.

— Всичките имаха семейни проблеми.

Манкузо бе одобрил преместванията, включително и на младия офицер от торпедния отсек.

— Не, нямали са — отвърна Джоунс. — Просто са си търсели извинение и това им е дошло на езика.

— Виж какво. Рон, ескадреният командир съм аз. Само аз мога да оценявам капитаните си, и то на базата на показаното от тях. Рикс не е стигнал дотук, защото е с лоши качества.

— Ти гледаш отгоре надолу. А аз обратното. От моята гледна точка този човек не е добър капитан. Не бих го казал на никого другиго, но с теб сме плавали заедно. Да, аз също бях дребен сонарен оператор, но ти никога не си се отнасял с мен така. Ти беше добър шеф. Рикс не е. Екипажът не го обича и няма доверие в него.

— По дяволите, Рон, не мога да позволя подобни думи да влияят на преценката ми.

— Да, знам. Анаполис, старата училищна вратовръзка или каквото и там да има значение за теб и съучениците ти. Трябва да подходиш по друг начин. Както казах, не бих разговарял така с друг човек. Но ако плавах на онази лодка, щях да се опитам да се преместя от нея.

— Аз също съм плавал с командири, които не съм харесвал. Въпрос на стил.

— Както кажеш, капитане. — Джоунс замълча за момент. — Искам обаче да запомниш едно нещо. Има много начини да впечатлиш старшия офицер, но само един да направиш впечатление на екипажа.

 

 

Фром настояваше да изчакат. Отливката отдавна вече бе изстинала и сега стоеше в инертната атмосфера на първата машина. Грубо оформената метална маса бе на мястото си. Фром лично провери компютърните кодове, които указваха на машината какво да прави, и натисна първия бутон. Автоматизираната система се задейства. Механичната ръка на робота избра подходящия нож, закрепи го на шпиндела и се прибра на мястото си. Затвореното пространство бе пълно с аргон и струйка фреон започна да се разстила върху плутония, за да осигури подходяща изотермична среда. Фром докосна екрана на компютъра и избра необходимата му програма. Ножът на машината започна да се върти и достигна скорост над хиляда оборота в мит та. После се приближи към плутония, като се движеше по начин, който не приличаше нито на движенията на човек, нито на робот. Сякаш наблюдаваха карикатура на човешки действия. Докато гледаха процеса зад лексановия предпазен щит, първите стружки от сребристия метал се откъснаха от основната маса.

— Колко плутоний ще изгубим? — попита Гусн.

— О, общо около двадесет грама — прецени Фром. — Нищо особено.

Манфред погледна към друга стрелка, която отчиташе налягането. Работният нож бе напълно изолиран от въздуха в стаята и при него налягането бе по-малко. Фактът, че аргонът е по-тежък от въздуха, предпазваше плутония от проникването на кислород при него. По този начин се предотвратяваше възможността от окисляване. Според Фром евентуалното окисляване би довело до появата на плутониев прах, който бе смъртоносен. Тежкият токсичен метал, криещ опасност и от радиоактивност — главно нискоенергийни алфа-частици, — предизвиква бърза и болезнена смърт. Операторите на машините се приближиха, за да проследят процеса отблизо. „Справят се доста добре“ — помисли си Фром. Уменията, които притежаваха отпреди, се бяха доразвили изключително бързо под вещото му ръководени), Въпреки липсата на теоретични познания арабските оператори бяха станали почти толкова опитни, колкото и хората, които бе обучавал в Германия. Фактът красноречиво говореше за значението на теорията и практиката.

— Колко ще продължи? — попита Куати.

— Нима трябва да ви повтарям постоянно? Движим се точно по график. Тази фаза от проекта отнема най-много време. Детайлите, които изработваме, трябва да бъдат съвършени. Просто перфектни. Ако тази част от устройството откаже да функционира, всичко друго отива по дяволите.

— Думите ти май се отнасят за всичко, което сме направили досега! — забеляза Гусн.

— Прав си, млади приятелю. Но в този стадий вероятността от грешки е най-голяма. Металът поначало е труден за обработка, а изливането му в друга форма прави процеса още по-сложен. Сега да видим експлозивите.

Гусн бе прав. Всичко бе трудно. След като Фром му бе дал данните, експлозивите станаха изцяло негова грижа. Взеха нормален ТНТ и прибавиха вещество, което направи материала доста твърд, но без да влияе върху химическите му качества. По принцип експлозивите са пластични и меки вещества. Това им качество трябваше да бъде премахнато, тъй като формата на блокчетата се явяваше от съществено значение за начина, по който щеше да бъде освободена енергията им. Гусн бе моделирал шестстотин блокчета, всяко от които представляваше част от пълен елипсоид. Седемдесет от тях щяха да паснат точно и да оформят експлозивен пръстен с диаметър 35 сантиметра. Всяко блокче си имаше запалка, която щеше да бъде задействана от криптоновите превключватели. Жиците, свързващи превключвателите с източника на енергия, трябваше да бъдат с абсолютно еднаква дължина. Фром вдигна едно от блокчетата.

— Значи качваш, че всички са еднакви? — попита той.

— Напълно. Следвах указанията ти съвсем точно.

— Избери тогава произволно седемдесет от тях. Ще взема една заготовка от неръждаема стомана и ще проверим работата ти.

Корпусът, разбира се, вече бе приготвен. Всъщност това бе деформираното тяло на американската бомба модел-84, изпусната преди години от израелски „Фантом F-4“. Хората на Куати бяха издигнали предварително скеле от дървени стълбове и греди, покрито с три реда чували с пясък. Всичко бе запънато с камуфлажна мрежа, за да се сведе до минимум рискът от разкриване. Сглобяването на опитното устройство отне три часа. В корпуса имаше измервателен уред, свързан посредством кабел с осцилоскопа^[1] на Фром, който бе на около двеста метра от мястото. Свършиха точно преди залез-слънце.

— Готово — обяви Гусн.

— Започвайте — отвърна Фром, без да откъсва поглед от уреда си. Ибрахим натисна бутона. Скелето се разпадна пред очите им. Няколко от чувалите останаха непокътнати и се разлетяха из въздуха, но останалото беше само облак и дъжд от прах. Стрелката на осцилоскопа замръзна на точката на пределно налягане доста преди ударната вълна да премине над главите им. Бок и Куати останаха леко разочаровани от физическото въздействие на експлозията, чиято главна сила бе притъпена от чувалите с пясък. Нима подобна малка детонация щеше да предизвика ядрена реакция?

— Е? — попита Гусн, докато един от арабите бягаше към току-що отворилия се кратер.

— Десет процента отклонение — отвърна Фром и вдигна поглед. После се усмихна. — Десет процента в повече.

— Какво означава това? — попита Куати, внезапно разтревожен, че са сгрешили нещо.

— Означава, че младият ми ученик е усвоил урока си отлично.

След петнадесет минути вече бяха напълно сигурни. Двама от хората на Куати го намериха и след като половин час махаха волфрама, най-сетне го извадиха. На мястото на солидната стоманена маса, голяма колкото човешки юмрук, сега имаше само смачкан цилиндър, не по-широк от пура. Ако вместо от стомана цилиндърът бе изработен от плутоний, щеше да започне верижна реакция. Немецът бе напълно убеден в това. Фром протегна ръка към Ибрахим.

— Хер Гусн — каза той с официален тон, — вие имате дарба да работите с експлозиви. Вие сте чудесен инженер. В ГДР успяхме едва след три опита. Вие го направихте от първия път.

— Колко още?

Фром кимна.

— Много добре. Утре ще опитаме отново. Разбира се, ще изпробваме всички заготовки от неръждаема стомана.

На връщане Бок отново прехвърли всички изчисления през ума си. Според Фром мощността на експлозията нямаше да бъде по-голяма от тази на 450 000 тона ТНТ. Гюнтер реши да базира пресмятанията си на 400 000 тона. Бок винаги се отнасяше песимистично по отношение на вероятните жертви. Стадионът щеше просто да се изпари. „Не — поправи се той. — Не е съвсем така.“ В оръжието всъщност нямаше нищо магическо. То просто представляваше огромно експлозивно устройство. Стадионът щеше да бъде напълно разрушен, а различните по големина бетонни късове щяха да се разлетят на стотици, а дори и на хиляди метри. Почвата около него щеше да бъде раздробена на парченца с размера на молекули. Прахът щеше да бъде засмукан от огромно огнено кълбо. Парченцата от бомбата, превърнати в нажежен прах, също щяха да се издигнат нагоре. Радиоактивното заразяване представляваше точно това — обикновен прах, примесен с частици от бомбата. Поне така му обясниха. Ударната вълна, движеща се по повърхността на земята, щеше максимално да разсее радиоактивния прах. След това той щеше да бъде носен от вятъра. По-голямата част от него щеше да падне в радиус тридесет километра от експлозията. Останалото количество, носено от вятъра, щеше да се изсипе над Чикаго, Сейнт Луис или може би Вашингтон. Колко ли щяха да умрат от него?

Добър въпрос. Според изчисленията му жертвите на ударната вълни в най-добрия случай щяха да бъдат двеста хиляди. Други петдесет до сто хиляди щяха да умрат от вторичните ефекти. Тук влизаха и заболелите от рак, които щяха да оцелеят още няколко години. Както забеляза Куати, общият брой на загиналите щеше да бъде до известна степен разочароващ. Всички мислеха атомните бомби за магическо оръжие за масово унищожение, каквито те явно не бяха. Всъщност атомната бомба представляваше доста мощно оръжие с интересни вторични ефекти. И въпреки това си оставаше най-удачно за терористични цели.

„Терорист? — запита се Бок. — Нима наистина съм такъв?“

Не, само изглеждаше, и то в очите на останалите. Бок отдавна имаше метод, по който да преценява мнението на хората около себе си. Планът му щеше да бъде неговият отговор.

 

 

— Джон, трябва ми съвет — каза Райън.

— За какво? — попита Кларк.

— Ударих на камък. През февруари японският министър-председател ще ходи в Мексико, а след това идва тук за среща с президента. Иска ни се да знаем какво ще говори в самолета си.

— Краката ми са много космати, за да се преоблека като стюардеса, док. Освен това така и не ми остана време да изуча чайната церемония.

После обаче Кларк си спомни какъв всъщност е и стана сериозен.

— Да монтирате подслушвателна апаратура в самолет… Звучи като истинско техническо предизвикателство.

— Какво знаеш по въпроса?

Джон погледна в кафето си.

— И преди съм поставял разузнавателни устройства, но винаги на твърда земя. В самолета има доста странични шумове, които трябва да се вземат предвид. Освен това ще се поизпотиш, докато разбереш къде точно възнамерява да седне твоят човек. Техническата страна е най-трудна — реши той. — Сигурно ще трябва да се ходи до Мексико, освен ако не мисли да спира в Детройт. Така, Мексико Сити. Добре, там говорят испански, а аз също се справям добре с него. Ще взема и Динг, разбира се… С какъв самолет ще пътува?

— Вече проверих. Ще лети с „Боинг-747“ на японските авиолинии. Горната платформа зад пилотската кабина е конструирана като зала за пресконференции. Ако се наложи, слагат и легла. Той ще пътува сам. Министър-председателят им явно обича да е близо до пилотите. Доста е умен, поне що се отнася до пътуването. По време на полет спи колкото се може повече, за да преодолее часовата разлика.

Кларк кимна.

— Ще имат нужда от обслужващ персонал. Не ми се вярва да си носят хора от Япония, които да почистват самолета по летищата. Ако компанията им лети редовно дотам, сигурно си имат договореност с мексиканците. Ще проверя информацията за 747… Както казах, това е най-лесната част. Може би ще успея да се уредя при тях. Дори да вкарам и Динг със себе си. Така ще бъде по-лесно. Предполагам, че цялата работа има благословия отгоре?

— Президентът каза „намери начин“. Ще трябва да одобри окончателния план.

— Налага се да се срещна с момчетата от научно-техническия отдел. Най-трудно обаче ще бъде с шума, док… За колко време искаш да се подготвя?

— Бързо, Джон.

— Добре — изправи се Кларк. — За бога, май ще се занимавам с истинска работа. Ще бъда в новата сграда. След няколко дни ще ти кажа дали въобще е възможно или не. Това означава, че няма да мога да дойда с теб в Англия, така ли?

— Това притеснява ли те?

— Ни най-малко. Ще си остана у дома.

— Добре, аз обаче трябва малко да напазарувам за Коледа в „Хамлис“.

— Чудесно е, че децата ти са все още малки. Моите момичета сега искат само дрехи, а мен да ме убиеш, не мога да ги избирам.

— Сали май вече се съмнява, но малкият Джак все още вярва в Дядо Коледа.

Кларк поклати глава.

— След като спреш да вярваш в Дядо Коледа, целият свят тръгва неудържимо надолу.