Том Кланси
Всички страхове (19)

17.
ПРИГОТОВЛЕНИЯ

„Сега дните са по-къси“ — каза си Джак. Не че закъсняваше повече, отколкото преди. Просто се стъмваше по-рано. Земната орбита около слънцето и фактът, че оста на въртене не бе перпендикулярна на плоскостта на… еклиптиката? Или нещо подобно. Шофьорът го остави пред входната врата и Джак уморено влезе вътре. Чудеше се кога за последен път — без да се броят почивните дни — бе виждал къщата си на дневна светлина, а не осветена от електрически крушки. Единственото успокоение бе, че не носи работа у дома, но и то не бе много вярно. Той наистина не носеше никакви документи, но трудно можеше да прогони работата от мислите си.

Райън чу шумовете, които излъчваше всяка нормална къща. Телевизорът бе обърнат на „Никълейдиън“^[1]. Пералнята издаваше странно бучене. Трябваше да я оправи. Той влезе в гостната.

— Татко! — извика Джак младши и се втурна да прегърне баща си. — Татко, нали обеща да ме заведеш на бейзболен мач — изгледа го тъжно синът му.

„По дяволите…“ Децата отново бяха тръгнали на училище и сега в Балтимор сигурно имаше не повече от пет-шест домакински мача. Трябваше, трябваше, трябваше… „Кога?“ Кога можеше да се освободи? Новият център за свръзка бе едва наполовина готов, а идеята бе негова и не можеше да го изостави. Освен това вече изоставаха и ако искаха да бъде готов в предвидения срок, трябваше да побързат…

— Ще опитам, Джак — обеща Райън на сина си, който бе твърде малък, за да разбере, че има и по-обвързващи неща от бащината дума.

— Татко, ти обеща!

— Знам.

„По дяволите.“ Джак мислено си отбеляза, че трябва да направи нещо по въпроса.

— Време е за сън — извика Кети. — Утре сте на училище.

Райън прегърна и целуна двете си деца, но упражнението по обич само остави празно място в съвестта му. В какъв баща се превръщаше? Джак младши щеше да получи първо причастие през април или май следващата година, а Райън въобще не бе сигурен дали ще си е у дома по това време. По-добре още сега да разбере датата, за да може да я впише в програмата си. Или поне да се опита да я впише. Джак си напомни, че малките неща като например обещанията към децата бяха…

„Малки неща?“

„Господи, какво се е случило? Къде е отишъл животът ми?“

Той изгледа децата да влизат в спалните си и се запъти към кухнята. Вечерята му бе в печката. Джак извади чинията, остави я на дървения плот и се обърна към хладилника. Вече купуваше виното си с кашони. Така бе доста по-удобно, пък и напоследък вкусът му бе станал по-малко придирчив. Кашонът бе пълен с австралийско вино. То имаше качеството на калифорнийското, само че произведено преди двадесет години. Все пак въпросната реколта бе достатъчно ароматна, за да прикрие недостатъците му, и съдържаше необходимото количество алкохол. Всъщност Джак се интересуваше именно от него. Той погледна към стенния часовник. Ако имаше късмет, можеше да поспи шест и половина, а защо не и седем часа, преди да започне новият ден. Виното му помагаше да заспи. В кабинета си живееше предимно от кафе и тялото му постепенно започваше да се просмуква с кофеин. Преди години можеше да дреме на бюрото си, но сега вече не. В единадесет сутринта нервната му система вече бе пренатоварена, в късните следобедни часове тялото му свиреше странна мелодия от изтощение и напрежение. Понякога започваше да се пита дали не е откачил. Е, щом все още си задаваше този въпрос…

След няколко минути Джак приключи с вечерята. Жалко, че бе поизсъхнала във фурната. Кети лично я бе приготвила. Възнамеряваше да се прибере у дома в прилично време, но… Винаги изникваше нещо, нали? Когато се изправи, усети недоволната реакция на стомаха си. На път за всекидневната мина покрай гардероба и извади от джоба на сакото си опаковка с противокиселинни таблетки. Райън веднага глътна няколко и ги прокара с вино. Бе се прибрал едва преди половин час, а вече пиеше трета чаша.

Кети не бе във всекидневната, въпреки че до любимия й стол се виждаха няколко захвърлени вестника. Джак се ослуша и му се стори, че чува шум от течаща вода. Чудесно. Той взе дистанционното управление и включи телевизора на Си Ен Ен, за да види поредната емисия новини. Централно място бе отделено на някакъв репортаж за Ерусалим.

Райън се настани удобно в стола си и дори си позволи да се усмихне. Планът работеше. Репортажът бе посветен на новата вълна туристи в Близкия изток. Търговците зареждаха магазините си в очакване на най-големите коледни продажби от десет години насам. Някакъв евреин, който бе останал да живее във Витлеем, обясняваше, че в края на краищата Исус е чудесно еврейско момче от добро семейство. Арабският му съдружник развеждаше оператора из магазина. „Арабски съдружник? — помисли си Джак. — Ами да, защо не?“

„Струваше си — каза си Райън. — Ти помогна за това. Ти имаш заслуга за чудото. Ти помогна за спасяването на човешки животи. И какво от това, че никой не го знае. Бог го знае. Нима не е достатъчно?“

„Не“ — призна си Джак в изблик на откровеност.

Какво от това, че идеята не бе напълно оригинална. Нима вече съществуват оригинални идеи? Именно неговата мисъл вплете отделните елементи в едно. Неговите контакти осигуриха присъединяването на Ватикана. Неговите… Той заслужаваше нещо за това. Някакво признание. Няколко реда в учебника по история, но дали щеше да ги получи?

Джак изсумтя над чашата си. Нямаше начин. Онази хитра кучка Лиз Елиът разправяше наляво и надясно, че идеята е била на Чарли Алден. Ако Джак се опиташе да оправи нещата, щеше да изглежда като мародер, обиращ мъртъвците по бойното поле. Освен това Алден бе добър човек въпреки глупавата грешка с онова момиче. „Стегни се, Джак. Все още си жив. Все още имаш жена и деца.“

И все пак не бе честно, нали? Честно? Защо въобще си мислеше, че животът е честен. „Нима се превръщаш в един от тях?“ — запита се Райън. В поредната Лиз Елиът. В още едно драпащо, тесногръдо его. Той често бе мислил за това как точно се покварява човек. Плашеше го провъзгласяването на една мисия за жизненоважна. Борбата по осъществяването й можеше да замъгли погледа за други важни неща — например за човешкия живот, пък бил той и вражески. Джак все още не бе загубил това чувство и не смяташе, че някога ще го загуби. Тревожеха го други, по-неуловими неща. Превръщаше се в чиновник, борещ се за облаги, постове и влияние.

Райън затвори очи и още веднъж си напомни за това, което притежаваше: жена, две деца, финансова самостоятелност. Тези ценности не можеха да му бъдат отнети от никого.

„Превръщаш се в един от тях…“

Той се бе борил — бе убивал, — за да защити семейството си. Може би Елиът бе ужасена от това, но в тихи моменти като сегашния Джак си спомняше събитията с тъжна усмивка. Само на около двеста метра от мястото, на което седеше сега, Джак хладнокръвно и точно бе забил три куршума в гърдите на терориста — право в целта! Така си бе припомнил всичко научено в Куантико. Това, че тогава сърцето му биеше със сто удара в минута, че за малко не се подмокри, че едвам се сдържа да не повърне, нямаше значение. Той бе направил точно каквото трябваше и сега жена му и децата му бяха живи и здрави. Райън се чувстваше като мъж, доказал се по всички възможни начини — бе спечелил сърцето на чудесно момиче, имаше две пратени от Бога деца и бе защитил семейството си смело и без колебание. Джак с готовност бе посрещнал всички предизвикателства на съдбата и ги бе победил.

„Точно така — каза си той, без да откъсва поглед от телевизора. — Майната й на Лиз Елиът.“ Мисълта го развесели. „Тази студена кльощава кучка с нейната арогантност и… какво друго?“ Мисълта на Райън се зарея и затърси отговор на въпроса, „Какво друго?“ Тя бе слаба натура. Слаба и плашлива. Какво все пак имаше под тази твърдост и перчене? Сигурно нищо особено. Райън бе виждал подобни съветници по националната сигурност и преди. Груби, неспособни да доловят музиката на живота. „Лиз Елиът. Кой не би искал да я прати на майната й?“ Тя не бе много интелигентна, а освен това в гърдите си не носеше нищо, което да оползотвори и малкото й умствен багаж. Добре, че президентът имаше съветници като Банкър и Талбът, на които да се опира.

„Ти си по-добър от всички. — Мисълта бе хубава и му помогна да довърши поредната си чаша вино. — Защо да не изпия още една? Това вино май не е чак толкова лошо.“

Когато отново се върна във всекидневната, Райън намери Кети да преглежда картоните на пациентите си, седнала на любимия си стол с висока облегалка.

— Искаш ли чаша вино, скъпа?

Доктор Карълайн Райън отрицателно поклати глава.

— За утре имам две процедури.

Джак я заобиколи и се насочи към стола си. Въпреки че не гледаше КЪМ жена си, той я улови с крайчеца на окото си.

— Охо!

Кети вдигна поглед от работата си и му се усмихна. Лицето й изглеждаше прекрасно. Джак се запита как ли успява да не развали прическата си, докато се къпе.

— Откъде го взе това?

— От каталог.

— Кой, на Фредерикс ли?

Доктор Карълайн Мюлър Райън, член на Американското дружество на офталмолозите, бе облечена в черен пеньоар, който бе шедьовър на откровението и прикриването. Трудно му бе да каже какво точно поддържа отделните части на робата в едно. Отдолу прозираше нещо ефирно и много хубаво. Все пак цветът бе странен. Кети носеше само бели нощници. Джак дори и за миг не бе забравял чудесната бяла нощница, която жена му носеше през първата им брачна нощ. Не че тогава Кети бе девствена, но бялата коприна сякаш я правеше такава. „Този спомен никога няма да ме напусне“ — каза си Джак. Оттогава тя не я бе обличала нито веднъж. Твърдеше, че сватбената рокля и сватбената нощница се носят само веднъж в живота. „Какво съм направил, за да заслужа такава прекрасна жена?“ — запита се Джак.

— На какво дължа честта? — попита Райън.

— Мислех си.

— За какво?

— Ами малкият Джак е на седем години. Сали на десет. Искам още едно.

— Още едно какво? — остави чашата си Джак.

— Още едно бебе, глупчо!

— Защо? — попита съпругът й.

— Защото мога и защото го искам. Съжалявам — продължи с усмивка тя, — ако те притеснява. Имам предвид упражнението.

— Мисля, че мога да се справя с него.

— Утре трябва да ставам в четири и половина — продължи Кети. — Първата ми процедура започва преди седем.

— И?

— И — изправи се тя и се приближи към мъжа си. Кети се наведе и го целуна по бузата. — Ще се видим горе.

Райън поседя сам минута-две. После допи виното си, изключи телевизора и се усмихна. Провери дали вратите са заключени и дали алармената инсталация работи. После се спря в банята да си измие зъбите. Един бегъл поглед в чекмедженцето на жена му откри термометър и малка бележка с написани върху нея дати и температури. Значи не се шегуваше. От дълго време е мислила за това и както винаги не го е споделяла с него. Е, значи всичко бе наред, нали? Да.

Джак влезе в спалнята, съблече се и надяна халата си, преди да се мушне в леглото при жена си. Целуна я.

— Сигурна ли си, че го искаш, скъпа?

— Притеснява ли те нещо?

— Кети, способен съм на всичко, за да те направя щастлива. На всичко.

„Бих искала да пиеш по-малко“, помисли си Кети. Но сега не беше време за подобни забележки. Тя почувства ръцете му през пеньоара. Джак имаше силни, но нежни ръце, които сега милваха тялото й по цялото му продължение. Облеклото й бе евтино и безвкусно, но всяка жена бе призвана да изглежда така поне веднъж в живота си. Дори и един професор по офталмологична хирургия в института „Уилмър“ към болницата „Джон Хопкинс“. Дъхът на Джак миришеше на паста за зъби и евтино бяло вино, но останалата част от тялото му лъхаше на мъж. На мъжа, който превърна живота й в мечта. Той работеше много, пиеше повече, отколкото трябва, и не си доспиваше. Но под всичко това се криеше нейният мъж.

Щом ръцете на Джак достигнаха до копчетата, Кети издаде нужните звуци. Джак я разбра, но пръстите му бяха прекалено непохватни. На всичко отгоре трябваше да се справят с малки копчета и сякаш още по-малки илици. Зад копчетата обаче се криеха гърдите на Кети и това гарантираше, че пръстите на Джак няма да се откажат лесно. Кети си пое дълбоко дъх и долови мириса на любимата си пудра. Тя не обичаше парфюмите. Според нея жената криеше в себе си всички миризми, от които един мъж има нужда. Готово. Сега ръцете му погалиха нежната й, все още млада кожа. Тридесет и шест години не бяха чак толкова много. Не и за още едно дете. Тя така копнееше за него. Искаше още веднъж да почувства как животът се ражда в тялото й. Беше готова за стомашните неразположения, за странното неудобство от издутия корем в името на чудото на живота. Болката от раждането също не бе за пренебрегване. Но гордостта да можеш да го направиш, радостта да изпитваш подкрепата на Джак до себе си — както бе със Сали и Джак младши — й стигаше. Именно това означаваше да си жена. Да можеш да дариш нов живот на света. Да дариш хората с единственото познато безсмъртие.

„А освен това — засмя се вътрешно тя, — когато забременея, няма да има нужда да правя кросове за поддържане на формата.“

Ръцете на Джак напълно я съблякоха и я отпуснаха на леглото. Джак умееше да прави това. Тя го помнеше още от първия им набързо направен опит. Именно тогава Кети разбра, че Джак ще поиска ръката й след като вече бе получил и останалите части на тялото. Отново я напуши смях. Ръцете му милваха кожата, която сега бе едновременно гореща и студена при допира. И когато най-сетне бе я поискал, бе събрал куража да попита, Кети видя страха и ужаса от евентуален отказ в очите му. А самата тя цяла седмица се бе притеснявала — веднъж дори плака, — че може да не я поиска, че може да промени решението си, че може да си намери друга. Още преди да се бяха любили за пръв път, Кети вече знаеше. Това бе той. Джак е мъжът, когото щеше да прекара живота си, чиито деца щеше да носи и когото щеше да обича до гроб, а може би дори и след това, ако свещениците бяха прави. Ръстът, силата, смелостта, която бе показал два пъти пред очите й — и вероятно още доста пъти на места, за които не знаеше, — не бяха най-важното. Джак бе добър, нежен и имаше морална сила, която съзираха само проницателните. Съпругът й бе обикновен в едни неща, уникален в други, но мъж във всички, с цялата необходима за това сила и със съвсем малко на брой недостатъци.

А тази вечер щеше да я дари с ново дете. Цикълът й, предсказуем както винаги, бе потвърден и от сутрешната температура. Е, това, разбира се, бе само статистическа вероятност, но в нейния случай — доста голяма. Не трябваше да влиза в амплоато си на лекар. Не с Джак и не сега.

Кожата й вече гореше. Джак бе толкова умел. Целувките му — едновременно нежни и страстни. Ръцете му — невероятно опитни. Разваляше прическата й, но сега това нямаше значение. Хирургическите шапки превръщаха къдренето в загуба на време и пари. През уханието на пудрата проникнаха миризмите на жена, която бе почти готова. Кети обикновено участваше по-активно в тези епизоди, но тази вечер се остави напълно във владение ма Джак. Той изучаваше копринената й кожа и търсеше… интересните места. Понякога това му харесваше. Харесваше му и когато Кети играеше по-активна роля. Но играта винаги можеше да е различна. Реакцията на Кети дойде малко неочаквано. Тя изпъна гръб и изстена, без да казва нищо смислено. Нямаше нужда от думи. Бяха женени от доста време и Джак знаеше всички сигнали. Тя го целуна страстно и заби нокти в раменете му. Този сигнал означаваше: „Сега!“

Но не последва нищо.

Тя взе ръката му, целуна я и я премести по-надолу, за да му покаже, че е готова.

Джак изглеждаше необикновено напрегнат. Добре, не биваше да го пришпорва… защо да не… в края на краищата го бе оставила да води и ако сега се промени… Тя премести ръката му обратно на гърдите си и не остана разочарована. Сега Кети обърна по-голямо внимание на Джак. Или поне се опита. Умението му да я възбужда не се бе променило. Тя отново извика леко, целуна го страстно, изпъшка и му показа, че той е избраникът й. Че светът й се върти около него точно както и неговият около нея. Но раменете и гърбът му останаха все така напрегнати. Какво става?

Ръцете й отново започнаха да се движат по гърдите му, подръпвайки игриво черните косъмчета. Това винаги му харесваше… Особено пък ако пръстите й продължаха надолу по линията от косми към…

„Какво?“

— Какво има, Джак?

Той се претърколи далеч от жена си и остана да лежи по гръб с поглед, впит в тавана.

— Изморен ли си?

— Предполагам, че това е причината — смотолеви Джак. — Извинявай, миличка.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите!“ Но преди да успее да измисли какво да каже, очите на мъжа й се затвориха.

„Виновни са дългите часове на работа и всичкото това пиене.“ Не беше честно! Точно днес, точно в този момент и…

„Ставаш егоистка.“

Кети стана и вдигна пеньоара си от пода. Тя го сгъна внимателно, извади друг, който беше подходящ за сън, и се отправи към банята.

„Той е мъж, а не машина. Изморен е. Работи прекалено много. На всеки се случва. Понякога той го иска, а ти не си в настроение. И тогава на него му е криво, макар че не е виновен, както не си виновна и ти. Имаш чудесен брак, но не и перфектен. Джак е най-добрият мъж, който някога си срещала, но също не е идеален.

Но аз исках…

Аз исках още едно бебе и подходящият момент бе точно тази вечер!“

Очите на Кети се напълниха със сълзите на разочарованието. Знаеше, че не постъпва честно. Но това не й помагаше да преодолее разочарованието си. Освен това беше и малко ядосана.

 

 

— Е, комодоре, нямаше нужда.

— По дяволите, Рон, нима очакваш да оставя стар приятел като теб да търси кола под наем?

— Всъщност да.

Манкузо изсумтя. Шофьорът му нахвърля чантите в багажника на флотския плимут, а Манкузо и Джоунс се настаниха на задната седалка.

— Как е семейството?

— Чудесно, благодаря, комодоре…

— Може да ме наричаш Барт, доктор Джоунс. Освен това съвсем наскоро кандидатствах за адмиралски чин.

— Браво бе — забеляза доктор Джоунс. — „Барт.“ Това ми харесва. Само не ме наричай „Инди“. Значи сега за семейството. Ким подготвя доктората си. Децата ходят на училище. А аз май се превръщам в бизнесмен.

— Мисля, че правилната дума е entrepreneur^[2] — забеляза Манкузо.

— Добре, ще си говорим с термини. Притежавам голям дял в една компания. Но все още си цапам ръцете. Наел съм човек, който да се занимава с всичките глупости по счетоводството. Все още обичам да върша истинска работа. Миналия месец бях на „Тенеси“, за да проверя новата им система. — Джоунс погледна шофьора. — Можем ли да говорим тук?

— Старшина Винсънт знае повече от самия мен. Така ли е, старшина?

— Тъй вярно, сър. Адмиралът е винаги прав, сър — отвърна шофьорът, докато завиваше към Бангор.

— Имаш проблем, Барт.

— Голям ли е?

— Уникален проблем, капитане — отвърна Джоунс, като премина към стила, в който и двамата говореха по време на службата си на подводницата „Далас“. — Никога преди не се е случвало такова нещо.

Манкузо го погледна в очите.

— Имаш ли снимки на децата?

— Разбира се. Как са Майк и Доминик? — попита на свой ред Джоунс.

— Ами Майк иска да ходи във военновъздушната академия.

— Кажи му, че въздухът промива мозъка.

— Доминик иска да учи в Калифорнийския технически.

— Сериозно? По дяволите, мога да му помогна.

През останалата част от пътуването си говориха за дребни неща. Манкузо влезе в кабинета си и затвори вратата след Джоунс. Преди това поръча кафе на стюарда.

— Какво има, Рон?

Отговорът на Джоунс дойде само след секунда колебание:

— Мисля, че „Мейн“ е била проследена.

— Клас „Охайо“? Проследена? Не се занасяй.

— Къде се намира в момента?

— Връща се в открито море. Сега на борда е Синият екипаж. След като излезе от пролива, ще направи проверка на шумовете и после се отправя към патрулната си зона.

Манкузо можеше да обсъжда всякакви въпроси с Джоунс. Компанията му съветваше американския флот по въпросите на сонарната технология. Така че Джоунс разполагаше с богата оперативна информация.

— Има ли в базата някой от Златния екипаж?

— Капитанът е в отпуск. Тук е помощник-капитанът Клагет. Познаваш ли го?

— Не беше ли на борда на „Норфолк“? Черен, нали?

— Точно така.

— Чувал съм добри думи за него. По време на квалификацията си свърши чудесна работа. Наблюдавах го и мога да те уверя, че се справя майсторски.

— Прав си. Момчето е наистина доста талантливо. Следващата година по това време ще поеме командването на атакуваща подводница.

— Кой му е командир?

— Хари Рикс. Чувал ли си за него?

Джоунс заби поглед в пода и измърмори нещо.

— Отскоро при мен работи едно ново момче. Уволнил се е от флота. За последен път е плавал под командването на Хари Рикс. Наистина ли е толкова лош, колкото го описват?

— Рикс е великолепен инженер — отвърна Манкузо. — И това не са празни приказки. По тези въпроси е направо гений.

— Чудесно, капитане, ти също отговаряш на описанието. Но може ли да управлява подводница?

— Искаш ли кафе, Рон? — попита Манкузо и посочи таблата.

— Може би е по-добре да извикаш Клагет, сър. — Джоунс стана и взе чашата си. — Откога си се преквалифицирал в дипломат?

— Такава ми е работата, Рон. Никога не съм споменавал пред външни хора за лудориите, които си вършил на „Далас“.

Джоунс се обърна и се засмя.

— Добре, признавам, че ме хвана натясно. Анализите от сонара са в куфарчето ми. Трябва да видя курса, дълбочината и още сума ти работи. Според мен вероятността да са проследили „Мейн“ е доста голяма и въобще не се шегувам, Барт.

Манкузо вдигна телефона си.

— Намерете капитан трети ранг Клагет. Ще го приема незабавно в кабинета си. Благодаря. Рон, сигурен ли си…

— Сам проверих анализите. Един от хората ми ги е прегледал и е доловил шепота. Висях над информацията около петдесет часа, за да не пропусна нещо. Според мен шансът лодката да е проследена е едно към три, ако не и по-голям.

Барт Манкузо остави чашата си.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Знам. Точно затова хвърлих толкова труд над този анализ.

Във флота на Съединените щати мисълта, че американска подводница ракетоносец никога, нито един-единствен път не е проследявана, бе издигната в култ. Както е с повечето култове, и тук имаше неверници.

Разположението на американските бази за подводници ракетоносци не бе тайна. Дори и американските пощальони знаеха къде точно да доставят пратките. В стремежа си да спести средства флотът използваше предимно охранителни фирми да пазят базите. Наричаха ги „ченгета под наем“. По принцип навсякъде другаде, където ставаше въпрос за ядрено оръжие, се използваха морски пехотинци. Щом някъде имаше пехотинец, значи ядреното оръжие не бе далеч. Освен това ракетоносците коренно се различаваха от атакуващите подводници. Лодките бяха записани в корабните регистри, а моряците носеха имената им на баретите си. С тази достъпна за всекиго информация на руснаците не бе трудно да разположат собствените си подводници така, че да хванат американските на излизане от базата.

В началото всичко вървеше по плана. Първите класове руски подводници бяха екипирани с хидроакустични системи „Хелън Келър“, които нито можеха да „виждат“, нито пък да „чуват“. Самите руски лодки бяха по-шумни от автомобил със спукано гърне. Но с въвеждането на въоръжение на клас „Виктор III“, които се приближаваха по характеристики и сонар до американския „549“, нещата се промениха. „Виктор III“ започнаха да се по явяват в пролива Хуан де Фука — а и на други места — и да причакват американските подводници. Те установяваха контакти и трудно ги прекъсваха. Често се появяваше и активното сонарно излъчване, което изнервяше и вбесяваше американските екипажи. Поради тази причина американските ракетоносци често се придружаваха от атакуващи подводници, чиято задача бе да гонят съветските лодки. Целта лесно се постигаше, тъй като руските сонари засичаха втори обект и се объркваха в тактическата обстановка. Всъщност американските ракетоносци биваха проследявани само в плитки води, в близост до добре известни пристанища, и то за кратко време. Веднага щом достигнеха дълбоки води, американците прилагаха изпитана тактика, Те увеличаваха скоростта, за да намалят ефективността на сонара, правеха лъжливи маневри и после притихваха. Тези действия винаги даваха резултат и контактът прекъсваше. Съветската лодка губеше американската и от ловец се превръщаше в жертва. По правило ракетоносците притежаваха високоефективни торпедни отделения. По-агресивните капитани зареждаха и четирите тръби с торпеда модел 48, прицелваха се в обърканата съветска подводница и я държаха на мушка, докато тя безпомощно се луташе.

Така че в своите райони за патрулиране американските ракетоносци бяха просто неуязвими. Когато изпращаха атакуващи подводници да ги преследват с учебна цел, се вземаха необходимите предпазни мерки и операцията се провеждаше на нужната дълбочина. Но дори и американските атакуващи лодки от най-новия клас „688“ рядко успяваха да проследят ракетоносец. А случаите на проследена „Охайо“ се брояха на пръстите на едната ръка. Тук винаги се касаеше за груба капитанска грешка, която неизбежно носеше-черна точка в досието. От друга страна, само най-добрите капитани на атакуващи подводници, които задължително трябваше да имат и късмет, успяваха да се възползват от грешките и да проследят „Охайо“, без на свой ред да бъдат разкрити. „Омаха“ имаше един от най-добрите капитани в Тихоокеанския флот и въпреки това не успя да засече „Мейн“. А в „Омаха“ разполагаха и с разузнавателни сведения, за които руснаците не можеха дори да мечтаят.

— Добро утро, сър — поздрави Клагет с влизането си в кабинета на Манкузо. — Надявам се, че не съм се забавил.

— Капитане, това е доктор Рон Джоунс.

— Това ли е Джоунси, с когото обичате да се шегувате, сър? — попита Клагет и пое ръката на цивилния.

— Не бива да вярвате на нито една от историите, които сте чули — каза Джоунс.

Когато забеляза погледите на двамата, Клагет се сепна.

— Да не би някой да е починал?

— Сядай там — каза Манкузо. — Рон смята, че по време на последния патрул може би сте били проследени.

— Измишльотини — забеляза Клагет. — Извинете ме, сър.

— Доста сте сигурен — обади се Джоунс.

— „Мейн“ е най-добрата подводница, с която разполагаме, доктор Джоунс. Ние сме черна дупка. Не излъчваме звуци, а само ги прихващаме.

— Знаете си урока, капитане. Сега можем ли да говорим по същество?

Рон отключи куфарчето си и извади дебел сноп компютърни разпечатки.

— Точно около средата на патрула ви.

— Добре, това беше, когато се залепихме за „Омаха“.

— Не говоря за това. „Омаха“ е била пред вас — каза Джоунс, като прелистваше страниците.

— Все още не вярвам, но щом като искате, ще погледна материалите ви.

Компютърните разпечатки всъщност представляваха графично отражение на информацията от сонара. Върху всяка от тях имаше дата. На отделните страници имаше информация и за условията — главно температура на водата.

— Тогава около вас е било доста гъсто населено — каза Джоунс и посочи страниците. — Четиринадесет риболовни корабчета, шест дълбоко газещи търговски кораба, а виждам, че не са ви липсвали и китове. Значи операторите на сонара са били доста заети, а дори и претоварени.

— Това е вярно — позволи си да се съгласи Клагет.

— А какво ще кажете за това? — посочи един графично изобразен шум Джоунс.

— Ами докато преследвахме „Омаха“, капитанът реши малко да ги поразтърси, като изстреля срещу тях въздух под налягане.

— Сериозно ли? — попита Джоунс. — Е, това обяснява реакцията им. Предполагам, че на „Омаха“ са си сменили бельото и са се отправили на север. Между другото, на мен никога нямаше да успеете да ми погодите такъв номер.

— Така ли мислите?

— Да, точно така — отвърна Джоунс. — Винаги съм обръщал особено внимание на обстановката. Аз съм се измъквал от „Охайо“, капитане, знаете ли това? Вие можете да бъдете проследени. Всеки може. Вижте сега тук.

Компютърната разпечатка представляваше какофония от точки, които в по-голямата си част, изглежда, показваха обикновен шум. Сякаш цял мравуняк се бе наговорил да върви през листите в продължение на часове. Както при всички случайни събития, и в това имаше несъответствия. Например виждаха се места, през които по една или друга причина мравките не бяха минали. А имаше и други, на които се бяха събрали и след това внезапно разпръснали.

— Ето, вижте тази линия — каза Джоунс. — Един и същ контур се повтаря осем пъти, и то само когато термоклинът изтънява.

Капитан Клагет се намръщи.

— Осем, казвате? Тези двата сигурно са отражения от рибарски корабчета или пък от много далечни контакти в конвергентната зона.

Клагет запрелиства страниците. Той познаваше сонара си.

— Тук слоят е тънък.

— Именно затова хората ви са го пропуснали. Както на борда, така и при проверките след патрула. Но, от друга страна, аз проверявам работата ви именно заради това — обясни Джоунс. — Кой е бил наблизо по това време?

— Комодоре? — попита Клагет и след утвърдителното кимване на Манкузо продължи: — Някъде в района трябва да е била лодка от клас „Акула“. „Омаха“ я е изгубила южно от Кодиак, което значи, че е била най-много на шестстотин мили от нас. Е, не е задължително да е била точно тази лодка.

— Коя?

— „Адмирал Лунин“ — отвърна Клагет.

— Капитан Дубинин?

— За бога, ти май знаеш всичко — намеси се Манкузо. — Казват, че е много добър.

— Сигурно е вярно. Имаме общ приятел. Капитан Клагет знае ли за случая?

— Не. Съжалявам, Холандец, но просто така се налага.

— Той трябва да го знае — каза Джоунс. — Тази секретност все повече ни пречи, Барт.

— Заповедите са си заповеди.

— Да, разбира се. Както и да е. Ето, тук ми прищрака нещо. Последната страница — поясни Рон и отново запрелиства. — Излезли сте на антенна дълбочина…

— Да, имахме учение с ракетите.

— Корпусът ви е издал шум.

— Издигахме се бързо, а корпусът е от стомана — не от пластмаса — отвърна леко раздразнен Клагет. — Е, и?

— И сте минали през слоя по-бързо от „опашката“ си. Апаратурата ви го е засякла.

Клагет и Манкузо млъкнаха. Те видяха неясната вертикална линия, която се намираше в честотния диапазон, издаващ акустичния почерк на съветска подводница. Нямаше съмнение, че доказателството е убедително, НО както и всичко останало, посочено от Джоунс, то бе в противоположна на курса на „Мейн“ посока.

— Ако бях комарджия, какъвто, слава богу, не съм, щях да ви дам възможност две към едно, че докато сте били под слоя, някой отгоре ви е дублирал. Той е уловил шумовете от корпуса ви, разбрал е, че излизате на плитко, и се е гмурнал под слоя точно в момента, в който вие сте се изкачи ли. Умно. Големият ъгъл на издигане обаче означава, че опашката ви е останала под слоя по-дълго от нормалното. Именно заради това имаме и следата.

— Но след нея няма нищо.

— Абсолютно нищо — призна Джоунс. — Повече не се появява. Оттук до края на лентата има само обикновен шум и регистрирани контакти.

— Разполагаш с твърде слабо доказателство, Рон — каза Манкузо и стана, за да изпъне гръб.

— Знам. Именно затова долетях тук. Ако ви бях писал, въобще нямаше ла ми обърнете внимание.

— Какво знаеш за руските сонари, което ние все още не сме научили?

— Стават все по-добри… Приближават се към нивото, на което ние бяхме преди десет-дванадесет години. Обръщат повече внимание на широката лента от нас, но ние вече наваксваме. Препоръчах на Пентагона да погледне по-внимателно широколентовата интеграционна система, която разработват „Тексас Инструментс“. А дето казахте, че сте черна дупка, капитане… Хмм, това не е непременно хубаво. Черната дупка не може да се види, но може да се прихване. Ами ако някой проследи „Охайо“ по това, което трябва да е там, а не е?

— Имате предвид обикновения шум ли?

— Да — кимна Джоунс. — Вие правите дупка в него. Правите черно петно, в което няма шум. Ако другият има добри филтри и отличен сонарен оператор, съществува възможност да ви проследят.

— Доста слаба.

Джоунс кимна утвърдително.

— Но съществува. Направих необходимите изчисления. Вероятността е малка, но я има. Освен това започват да пускат в действие нова голяма апертурна^[3] опашка, разработена от специалистите в Мурманск. Добра е колкото и BQR-15.

— Не може да бъде — реагира Манкузо.

— Може, капитане. Технологията не е нова. Какво още знаем за „Лунин“?

— В момента е в доковете. Да видим — каза Манкузо и се обърна към картата на стената. — Ако наистина е бил той и ако се е насочил право към базата си… От техническа гледна точка е възможно, но предположенията стават прекалено много.

— Просто казвам, че тази птичка е била наблизо, когато сте изстреляли въздух срещу „Омаха“. После сте се насочили на юг и те са ви последвали. Издали сте шум от корпуса си, на който руснакът е реагирал и след това е прекъснал контакта по собствена инициатива. Информацията е оскъдна, но съвпада. Може би — повтарям, — може би. Все пак за това ми плащат, момчета.

— Похвалих Рикс, задето е пораздрусал „Омаха“ — обади се Манкузо след минута. — Искам да имам агресивни капитани.

Джоунс цъкна с език, за да разсее напрежението в кабинета.

— Чудя се защо ли, Барт.

— Холандеца знае за онази работа, която свършихме на брега. За находката.

— Беше малко трудничко — призна Джоунс.

— Тридесет процента шанс…

— Ако приемем, че другият капитан също е умен, вероятността нараства. Дубинин е имал отличен учител.

— За кого говорите? — намеси се капитан трети ранг Клагет с леко нетърпение.

— Нали знаеш, че за руския клас „Тайфун“ разполагаме с изобилна информация. Много повече, отколкото имаме за торпедата им. Никога ли не си се питал откъде все пак сме я взели, капитане?

— По дяволите, Рон.

— Не съм нарушил правилата, капитане. Освен това той трябва да знае.

— Не мога да го направя. Просто не мога.

— Чудесно, Барт.

Джоунс направи пауза.

— Капитане, вие можете да направите един куп предположения как все пак сме получили толкова много информация наведнъж. Можете дори и да отгатнете.

Клагет, разбира се, бе чувал доста слухове. Например защо док № 810 в Норфолк преди години бе затворен за толкова дълго. Разправяха се най-различни истории, но само в каюткомпаниите на подводниците по време на плаване, и то дълбоко под водата. И още как американският флот се е сдобил с руска подводница ракетоносец. Или пък как във Военноморското училище по ядрена енергетика в Айдахо се е появил доста странен реактор, който след опитите отново изчезнал. Клагет бе чувал и за подробните схеми, а дори и за екземплярите от съветски торпеда, изникнали по странен начин в Гротън. Говореше се още, че по време на ракетна стрелба във военновъздушната база „Ванденберг“ някои от ракетите не приличали на американски. Освен това във флота се бяха получили доста ценни разузнавателни сведения от оперативен характер. Те явно идваха от човек, който знае за какво, по дяволите, говори. Разузнавателната информация във флота рядко биваше такава. Клагет погледна униформата на Манкузо, върху която висеше лента, означаваща медал за особени заслуги — най-голямата американска награда в мирно време. На лентата се виждаше звездичка, която означаваше, че наградите са две. Освен това Манкузо бе по-скоро млад за ескадрен командир и определено млад за контраадмирал. В кабинета му имаше и човек, който бе плавал с него и сега го наричаше Барт. Клагет кимна към доктор Джоунс.

— Разбрах ви. Благодаря. Значи е командирска грешка?

Джоунс се намръщи. Той не познаваше толкова добре Хари Рикс.

— Просто лош късмет. А защо не и добър? Не се е случило нищо страшно. Просто разбрахме нещо, което преди не знаехме. Сега познаваме клас „Акула“ по-добре. Куп странни обстоятелства са се събрали на едно място. Това се случва веднъж на сто години. Капитанът ви се е оказал жертва на обстоятелствата, а другият — ако друг въобще е имало — е бил дяволски прозорлив. Важното при грешките е да се вземе поука от тях, нали?

— Хари се връща след десет дни — обади се Манкузо. — Ще можеш ли да дойдеш тогава пак?

— Съжалявам — поклати глава Джоунс. — Ще бъда в Англия. Ще попътувам няколко дни с английската подводница „Турбулент“. Британците искат да проверят как работи новият им процесор и задачата се падна на мен.

— Надявам се, няма да ме накарате да представя сведенията на капитана, сър? — попита Клагет след неколкоминутен разговор.

— Не, Холандец… Да не би да искаш да ми кажеш нещо?

Сега бе ред на Клагет да помръкне.

— Сър, той ми е шеф и при това добър шеф, но е малко категоричен в мнението си.

„Майсторски казано — помисли си Джоунс. — Не е лош шеф… само малко категоричен. Клагет току-що нарече капитана си идиот, и то така, че никой да не може да го обвини в нелоялност.“ Рон се запита що за инженерно чудо по ядрена енергетика бе този Рикс. Хубаво, че поне помощник-капитанът му бе мъж на място. А умните капитани се вслушваха в помощниците си.

— Капитане, какво прави господин Чембърс?

— Наскоро пое командването на „Кий Уест“. Старши сонарен оператор му е едно момче, което е учило при теб. Били Зервински. Току-що е станал главен оператор.

— А, така ли? Това е чудесно. Предполагах, че господин Чембърс ще смени лодката, но Били да стане главен толкова скоро? Господи, накъде отива флотът?!

 

 

— Работите бавно като мравки — забеляза сърдито Куати. Кожата му бе станала почти бяла. Успокоителните, които вземаше, отново го мъчеха.

— Не е вярно — отвърна твърдо Фром. — Казах ви, че ще стане за няколко месеца, и ще удържа на думата си. Когато подобно съоръжение е било сглобено за пръв път, то е отнело три години и ресурсите на най-богатата нация в света. Аз ще ви го направя за осем пъти по-малък срок и за още по-малък бюджет. След няколко дни започваме да работим с родия. Тогава ще ни бъде по-лесно.

— Ами плутоният? — попита Гусн.

— Той ще бъде последната ни грижа — вече знаеш защо.

— Да, хер Фром. Ще трябва да бъдем изключително внимателни. Главната грижа при работа с критична маса е тя да не стане критична, докато я оформяш — отвърна Гусн, без да се опитва да прикрие раздразнението си. Работеше вече осемнадесети час. Трябваше да наблюдава операторите. — А тритият?

— Най-последен. Причините отново са очевидни. Той е относително нестабилен, а ние искаме да го имаме във възможно най-чист вид.

— Точно така — прозя се Гусн, без да обръща внимание на думите на Фром. Той дори не се запита защо немецът е отговорил по този начин.

От своя страна Фром си отбеляза нещо наум. Паладий. Трябваше му малко паладий. Как бе могъл да го пропусне? Манфред изръмжа. Дълги часове на работа, ужасен климат, навъсени работници и помощници. Но за възможността, с която разполагаше, всяка цена изглеждаше ниска. Вършеше нещо, което са имали шанс да направят изключително малко хора на планетата. Освен това вървеше по същия път, по който бяха работили Ферми и останалите през 1944–1945 година. Възможността да премериш ръст с гигантите и да не изглеждаш смешен в сравнение с тях не се отдаваше често. Понякога се улавяше, че мисли за какво ще бъде използвано оръжието, но това всъщност нямаше значение. Не и за него. Е, сега имаше друга работа.

Немецът влезе в помещението с фрезоващата машина. Тук работеше друг екип оператори. Парчето берилий, което трябваше да бъде оформено сега, имаше най-сложна форма. То трябваше да бъде с вдлъбнатини, изпъкналости и други причудливи извивки. Разбира се, машината се ръководеше от компютър, но въпреки това бе държана под постоянно наблюдение през плексигласовите щитове, отделящи я от всичко останало. Затвореното пространство се проветряваше посредством електростатичен вентилатор. Нямаше смисъл металният прах да се изхвърля направо навън. Всъщност това дори криеше опасности. Електростатичните хранилища за отпадъчни и прах се намираха на два метра дълбочина в земята. Берилият не бе радиоактивен, но за плутония не можеше да се каже същото. А след берилия на машината щеше да бъде обработван плутоний. Така че провежданата в момента операция бе едновременно необходима за устройството и полезна трепи ровка за по-нататъшните задачи.

Когато преди няколко седмици Фром поръча фрезоващата машина, той не можеше да мисли за друго освен за нея. Управляваните от компютър инструменти се контролираха с лазер и осигуряваха прецизност, за която допреди пет години само можеше да се мечтае. Повърхността на берилия вече бе полирана, но това бе само първата фаза. Информацията, излизаща на машинния компютър, показваше отклонението в ангстрьоми^[4]. Машинният нож се въртеше с 25 000 оборота в минута и не толкова изрязваше, колкото изгаряше неравностите. Отделни прибори следяха работата отново чрез компютър. Те едновременно измерваха отклонението и наблюдаваха признаците на изхабяване, които показваше ножът. В такъв случай машината автоматично спираше и острието се заменяше с ново. Въобще технологията бе прекрасна. Работата, която преди години се е вършела от специално обучени механици под ръководството на нобелови лауреати, сега се изпълняваше от микрочипове.

Корпусът на устройството вече бе готов. Той бе с елипсовидна форма дължина деветдесет и осем сантиметра и най-голяма широчина петдесет и два сантиметра. Изработен от стомана с дебелина един сантиметър, той трябваше да бъде със средна здравина. Задачата му бе да издържи на вакуума. Готови за монтиране бяха и различните по форма блокчета от полиетилен и полиуретанова пяна. Подобни устройства съчетаваха в себе си както най-твърди, така и най-крехки материали. Разбира се, бяха поизбързали, но, от друга страна, нямаше смисъл да се мотаят и да потриват ръце. На друга машина работниците се упражняваха да моделират цилиндъра от плутоний върху заготовки от неръждаема стомана. Правеха го за седми път. Въпреки прецизността на машините първите два опита се бяха оказали пълен провал — точно според очакванията на Фром. На петия път те вече бяха усвоили ПО голяма част от процеса. Шестият модел бе добър за работа, но не достатъчно добър за немеца. За изпълнението на цялата задача Фром имаше доста прост мислен модел — вече формулиран от НАСА при описанието на кацането на Луната. За да работи устройството както трябва, бе необходимо да се извършат серия от индивидуални действия, всяко от които със свръхчовешка точност. Той виждаше процеса като преминаване през няколко вратички. Колкото по-широка бе вратичката, толкова по-бързо щеше да бъде премината. Отклоненията влияеха слабо върху самите вратички. Фром искаше отклоненията да са равни на нула. Според него всяка част от устройството трябваше да се приближава до теоретичния модел точно толкова, колкото позволяваше използваната техника. Колкото по-близко до съвършенството се приближаваше, толкова повече се увеличаваше вероятността оръжието да задейства според очакванията… „А защо не и по-добре?“ — мислеше си част от него. Невъзможността да експериментира, неспособността да намери опитно разрешение на сложните теоретични проблеми го караха да усъвършенства оръжието от инженерна гледна точка. Да осигури няколко пъти по-голям енергиен бюджет от необходимия за проекта. Именно с това се обясняваше голямото количество тритий, което възнамеряваше да използва — почти пет пъти над обичайното за този модел устройства. Тук се появяваха и възможните отклонения. Запасът му от тритий вече бе престоял няколко години и някои от съставките му се бяха разпаднали на трихелий — определено нежелан изотоп на хелия. Но Фром смяташе да се справи с проблема, като филтрира трития през паладий и така да си осигури нужния заряд от тритий. Американските и съветските оръжейни инженери се измъкваха доста по-лесно, тъй като усилено експериментираха. Но Фром също имаше едно предимство. Той не трябваше да се грижи за ефектите, които можеше да има продължителното складиране върху устройството. Колкото и малко да изглеждаше това предимство пред американските и руските му съперници, Манфред бе решен да го използва в пълна степен. Както е с повечето предимства, и това си имаше обратна страна, но Фром бе сигурен, че напълно контролира бомбата. „Паладий — каза си той. — Не трябва да го забравям.“ Имаше достатъчно време.

— Готово.

Най-главният от работниците извика Фром, за да погледне. Заготовката от неръждаема стомана лесно излезе от машината и той я подаде на Фром. Беше дълга тридесет сантиметра и имаше сложна форма. Наподобяваше водна чаша, чийто горен край е извит надолу към основата й. В тази „чаша“ не можеше да се налива вода, тъй като тя щеше да изтече през отвора в центъра на дъното. Заготовката тежеше около три килограма и всеки милиметър от повърхността й бе гладък като огледало. Фром я вдигна към светлината, за да провери за евентуални неравности и неточности. Но зрението му не бе толкова добро. Качеството на работата се оценяваше по-добре по математически, отколкото по визуален път. Машината твърдеше, че повърхността на заготовката е изработена с точност една хилядна от микрона.

— Прилича на скъпоценен камък — обади се Гусн зад рамото на Фром.

Машинният оператор широко се усмихна.

— Става — прецени Фром. — Ще бъда доволен, когато изработите още пет със същото качество. Всяка метална част трябва да бъде такава. Започвайте нова — заповяда той на работниците. После подаде заготовката на Гусн и се отдалечи.

— Неверник — изсъска работникът.

— Вярно е — съгласи се Гусн, — но е най-умният човек, когото съм срещал.

— По-скоро бих работил за евреин.

— Справили сте се великолепно — каза Гусн, за да смени темата.

— Ако някой преди ми бе казал, че е възможно толкова гладко да се полира метал, нямаше да му повярвам. Тази машина е невероятна. С нея мога да направя всичко.

— Хубаво. Направи още една заготовка — усмихна се Гусн.

— Както наредиш.

Гусн се отправи към стаята на Куати. Командирът се бе вторачил в една чиния с храна, но не смееше да я докосне от страх, че ще повърне.

— Може би това ще облекчи болката ти — каза Гусн.

— И какво е то? — попита Куати и пое детайла.

— По такъв начин ще изглежда плутоният.

— Прилича на стъкло.

— Още по-гладък е. Достатъчно гладък, за да бъде лазерно огледало. Мога да ти кажа точността, с която е изработен, но ти никога не си виждал толкова малко нещо в живота си. Фром е гений.

— Той е арогантен, непоносим…

— Да, командире, но пък е точно човекът, от когото имаме нужда. Сам никога нямаше да се справя. Може би, ако имах година-две, щях да преработя израелската бомба в нещо. Проблемите се оказаха много по-сложни, отколкото си мислех само допреди няколко седмици. Но този Фром… колко неща научих от него! Когато свършим, ще съм в състояние да повторя целия процес, и то съвсем сам.

— Наистина ли?

— Командире, знаеш ли какво е да си инженер? — попита Гусн. — Прилича на готвенето. Всеки може да го направи, ако има продуктите, рецептата и готварската книга. Е, тук е малко по-трудно, но принципът е същият. Трябва да знаеш как да използваш различните математически формули, но те също са скрити в книгите. Всичко е въпрос на обучение. С компютрите, ма шините и добър учител — като това копеле Фром…

— Тогава защо повече хора не са…

— Съставките се набавят много трудно. Особено плутоний или уран-235 За набавянето им е необходим специален ядрен реактор или пък новата центрофужна технология. И двете съставки изискват големи капиталовложения и много се набиват на очи. Това обяснява и огромните предпазни мерки, взимани при транспортирането и съхраняването на бомбите и техните съставни части. Старата приказка, че бомбите се правят много трудно, е опашата лъжа.