Том Кланси
Всички страхове (14)

12.
ТЕНЕКЕДЖИИ

— Аз ще сложа още десет цента — каза Райън, като видя картите си.

— Блъфираш — обвини го Чавес и отпи от бирата си.

— Никога не блъфирам — отвърна Райън.

— Аз се отказвам — хвърли картите си Кларк.

— Всички правят така — забеляза сержантът от авиацията. — Плащам десетте цента и залагам четвърт долар отгоре.

— Хайде сваляйте картите си — каза Чавес.

— Тройка валета.

— Моите осмици са за никъде — измърмори сержантът.

— Но аз имам пет поредни, док — обади се Чавес и допи бирата си. — Я гледай ти, аз съм вече с петачка отгоре.

— Никога не брой печалбата си на масата, синко — посъветва го сериозно Кларк.

— Защо пък не — ухили се Чавес. — Хайде да продължаваме, играта ми харесва.

— Мислех, че пехотинците са слаби комарджии — обади се кисело сержантът.

Той вече бе изгубил три долара, а имаше репутация на добър играч. Политиците често го викаха да им партнира по време на дългите полети.

— Едно от първите неща, на които те учат в ЦРУ, е как да бележиш картите — осведоми го Кларк и стана да донесе още бира.

— Знаех си, че трябва да мина този курс във Фермата — каза Райън. Той не бе на загуба, но нямаше и печалба. Всеки път, когато му идваха добри карти, Чавес изваждаше по-добри от неговите.

— Следващия път ще те оставя да играеш срещу жена ми.

— Добра ли е? — попита Чавес.

— Тя е хирург. Раздава картите толкова ловко, че може да излъже и професионално крупие. Играе си с тях за сръчност — обясни усмихнато Райън — Никога не й позволявам да раздава.

— Госпожа Райън не е способна на такова нещо — обади се Кларк, който току-що се бе върнал с бирата.

— Ти си наред да раздаваш — каза Динг.

Кларк взе тестето в ръце.

— Какво мислиш, док?

— За Ерусалим ли? Мина по-добре, отколкото очаквах. А ти?

— Последния път, когато бях там — май беше през осемдесет и четвърта, — приличаше на Олонгапо^[1]. Напрежението се усещаше навсякъде. Не можеш да видиш нищо, но чувстваш опасността. Хорските погледи лазят по гърба ти. Сега обстановката е доста по-спокойна. Какво ще кажете за малко открит покер? — попита Кларк.

— Ти раздаваш, ти решаваш — отвърна сержантът.

Кларк размеси картите и започна първото раздаване.

— Сержантът получава деветка пика. Испанският ни приятел — петица каро. Док, на теб се пада дама трефа. А за раздавача… Какво ще кажете за това, а? Раздавачът получава асо и залага четвърт долар.

— Е, Джон? — попита Райън след първите залози.

— Ти май доста надценяваш наблюдателските ми способности, Джак? Със сигурност ще знаем след около два месеца, засега положението изглежда добро. — Той раздаде още четири карти. — Вероятна поредица, и то от пики за военновъздушните сили. Какво залагате, сър?

— Още четвърт долар — зарадва се сержантът. — Израелската охрана май също е поомекнала.

— Как така?

— Доктор Райън, израелците разбират от секретност. Всеки път, когато летим натам, те сякаш обграждат самолета ни с бетонна стена. Този път стената не бе толкова висока. Говорих с двама от тях и те казаха, че се чувстват по-спокойни. Нали разбирате, говорихме не като служители, а като обикновени хора. По-рано въобще не отваряха дума за това. Разговорът ми направи силно впечатление.

Райън се усмихна и реши да пропасува. Дамата, осмицата и двойката му не ставаха за нищо. Все пак тактиката винаги успяваше. Сержантите знаеха повече от генералите.

 

 

— Това, с което разполагаме — каза Гусн, докато прелистваше книгата, — е израелска модификация на американска ядрена бомба модел 12. Конструирана е така, че да изтиква атомните ядра.

— Какво означава това? — попита Куати.

— Означава, че тритият се впръсква във вътрешността веднага с взривяването. По този начин се генерират повече неутрони и се повишава ефективността на реакцията. В резултат за изработването на бомбата е необходимо твърде малко количество ядрен материал…

— Но… — попита Куати, изпреварвайки другаря си.

Гусн се облегна и погледна към вътрешността на устройството.

— Но механизмът за впръскване е унищожен от удара. Криптоновите превключватели са негодни за употреба и трябва да се подменят. Имаме достатъчно сведения, за да установим точните им размери, но изработката на нови ще бъде изключително трудна. За нещастие, не мога просто да сглобя устройството по обратния път. Първо трябва да възпроизведа теоретично оригиналния проект. Да установя възможностите на оръжието и да преоткрия процеса на изработка. Имаш ли представа колко усилия са били нужни, за да се достигне до първия проект на атомна бомба?

— Не — призна Куати, като знаеше, че веднага ще научи.

— Първото кацане на Луната определено е било по-лесно. С процеса са се занимавали най-брилянтните умове в човешката история: Айнщайн, Ферми, Бор, Опенхаймер, Телер, Алварес, Фон Нюман, Лоренц и стотици други! Гигантите на физиката в нашето столетие. Гигантите.

— Значи не можеш да се справиш?

Гусн се усмихна.

— Не, командире, точно обратното. Веднъж направено, гениалното изобретение лесно може да бъде повторено даже от обикновен тенекеджия. В началото е бил необходим гений именно защото се е правело откритие. И защото са разполагали с примитивна техника. По онова време всички изчисления са били правени на ръка с големи сметачни машини. Цялата работа по първата водородна бомба е извършена с помощта на примитивни компютри. Мисля, че са се казвали „Ениак“. Но днес? — засмя се Гусн. Наистина звучеше абсурдно. — Една проста видеоигра е по-мощна от „Ениак“. С помощта на персонален компютър мога за няколко секунди да извърша изчисленията, отнели на Айнщайн месеци. Но най-важното е, че те са се съмнявали дали проектът им въобще може да бъде осъществен. Аз знам, че може. Освен това те са записвали всичките си действия. Така аз имам готов шаблон и въпреки че не мога изцяло да възстановя производствения процес, мога да го използвам като теоретичен модел. Знаеш ли, че за две-три години съм в състояние съвсем сам да изобретя атомна бомба?

— Мислиш ли, че разполагаме с две-три години?

Гусн поклати глава. Вече бе докладвал за впечатленията си от Ерусалим.

— Не, командире. Със сигурност не.

Куати обясни каква задача е възложил на немския им приятел.

— Това е добре. Къде ще се преместим?

 

 

Берлин отново бе столица на Германия. Бок се бе надявал това да стане, но в друга Германия. Той бе долетял през Сирия, Гърция и Италия, без да има ни най-малки проблеми с митническите служители. От летището нае кола и излезе от Берлин по магистрала Е-74, водеща на север към Грайфсвалд.

Гюнтер бе наел „Мерцедес Бенц“. Все пак се представяше за бизнесмен и трябваше да прилича на такъв. Затова взе най-големия мерцедес. По магистралата обаче на няколко пъти съжали, че не е с велосипед. Правителството на бившата ГДР не полагаше особени грижи за пътищата, а и сега положението не бе по-различно. За сметка на това другото платно изглеждаше в отлично състояние. С периферното си зрение Бок улавяше стотици мощни мерцедеси и БМВ-та, препускащи на юг към Берлин. Западните капиталисти бързаха да си възвърнат икономическото господство над Изтока, сгромолясал се след политическото предателство.

При Грайфсвалд Бок излезе от магистралата и се насочи на изток към Кемниц. Както и очакваше, второстепенните пътища се намираха в още по-окаяно състояние. След като премина през половин дузина копки, Гюнтер спря, за да погледне картата. После продължи още около три километра, направи серия от завои и паркира мерцедеса в квартал, който при старата власт явно се бе радвал на благоденствие. На алеята пред къщата се виждаше спрян трабант. Тревата все още бе добре подрязана и постройката имаше приличен вид. Но във въздуха се усещаше духът на отчаянието и несполуката. Бок остави колата си малко по-надолу по улицата и се върна до къщата по обиколен път.

— Дошъл съм да се видя с хер доктор Фром — каза той на жената, която му отвори — вероятно фрау Фром.

— За кого да съобщя? — попита го тя.

Жената бе около четиридесет и пет годишна с все още стегната кожа, изпъната над острите й скули. Около сините очи и стиснатите безцветни устни обаче личаха множество бръчки. Тя огледа мъжа на прага си с любопитство и може би малко надежда. Въпреки че Бок нямаше и представа защо е обект на вниманието й, той реши да се възползва от него.

— Ние сме стари приятели — усмихна се той, за да подсили думите си. — Мога ли да го изненадам?

Жената се поколеба за момент, но добрите обноски явно надделяха.

— Моля, заповядайте.

Бок изчака в гостната и един бърз поглед му даде да разбере, че е преценил обстановката правилно. Но причината за това го разтърси. Обзавеждането на стаята му напомняше собствения му апартамент в Берлин. Същите ръчно изработени мебели, които преди години изглеждаха толкова добре на фона на стоките, достъпни за гражданите на бившата Германска демократична република. Сега обаче те не впечатляваха. „Може би причината е в мерцедеса, който карах“ — каза си Бок, докато се вслушваше в приближаващите се стъпки. Но не. Причината бе в праха. Фрау Фром не почистваше дома си, както подобава на всяка съвестна немска Hausfrau^[2]. Сигурен знак, че се е случило нещо ужасно лошо.

— Да? — обърна се към него доктор Манфред Фром още преди да е познал човека в гостната си. — Оо, колко се радвам, че те виждам.

— Чудех се дали все още помниш стария си приятел Ханс — цъкна с език Бок и протегна ръка. — Доста вода изтече, Манфред.

— Наистина не съм те виждал отдавна, Junge^[3]. Заповядай в кабинета ми. Двамата мъже влязоха в стаята, следвани от изпитателния поглед на фрау Фром. Доктор Фром затвори вратата след себе си и едва тогава заговори:

— Съжалявам за жена ти. Това, което се случи, е ужасно.

— Вече е минало. Как се справяш?

— Нима не си чул? Зелените ни съсипаха. Вече сме пред закриване.

По документи доктор Манфред Фром бе заместник-директор на атомната електроцентрала „Лубмин-Норд“. Тя бе построена двадесет години по-рано и оборудвана със съветските реактори ВВЕР-230. Колкото и примитивна да беше, екипът от немски експерти успяваше да осигури правилната експлоатация. Както и всички съветски електроцентрали от този период, реакторът й произвеждаше плутоний. Но за разлика от Чернобилската електроцентрала в немската се вземаха по-големи мерки за сигурност. Тя не бе нито много ефикасна, нито пък напълно безопасна, но произвеждаше материал за ядрено оръжие плюс 816 мегавата електроенергия, осигурявани от двата й функциониращи реактора.

— Зелените — повтори тихо Бок. — Значи те.

Партията на зелените бе естествена последица на немския национален дух, който, от една страна, уважаваше всякаква растителност, докато, от друга, усилено се опитваше да я унищожи. Основана от фанатични привърженици на движението за защита на околната среда, тя се бореше упорито и бе създала много проблеми и на комунистическия блок. Но макар и зелените да не бяха успели да предотвратят разполагането на ядрено оръжие с голям обсег на действие — което по-късно бе съкратено, — те сега твърде умело превръщаха територията на бившата ГДР в политически ад. Замърсяването в източните провинции преследваше зелените като натрапчив кошмар. Затова първи в списъка им фигурираха атомните електроцентрали, които според тях бяха „чудовищно несигурни“. Бок си припомни, че върху зелените никога не бе упражняван истински политически контрол. Партията никога нямаше да стане водеща сила в Германия и в момента бе използвана от същото това правителство, с което само преди години воюваше. Тогава зелените тръбяха срещу замърсяването на Рур и Рейн от заводите „Круп“ и разполагането на натовски ядрени оръжия във ФРГ. Сега пък нападаха източните провинции по-ожесточено, отколкото някога Барбароса бе тръгвал срещу светите земи. Постоянните им натяквания за бъркотията, царяща в Източна Германия, гарантираха, че социализмът няма скоро да се върне там. Поведението им караше двамата мъже с основание да се питат дали зелените от самото начало не са били прикрити капиталисти.

Последната среща между Бок и Фром бе отпреди пет години. Фракция „Червена армия“ имаше идеята да извърши саботаж в един от западногерманските ядрени реактори и се нуждаеше от експертен съвет как да го направи най-добре. Планът им бе провален в последната минута, въпреки че обществеността никога не научи за това. Шумът около успеха на немската полиция щеше да заплаши съществуването на немската ядрена индустрия.

— Спряха ни окончателно преди по-малко от година. Сега ходя там само три дни в седмицата. Замениха ме с „технически експерт“ от Запада. Той, разбира се, не ми позволява да го „съветвам“ — обясни Фром.

— Не всичко е загубено, Манфред — каза Бок. Освен всичко друго Фром бе участвал като главен инженер в най-надеждния от всички военни проекти на Ерих Хонекер. Макар и съюзници в световното социалистическо братство, руснаците и немците никога не станаха истински приятели. Кървавите битки между двете нации датираха още отпреди десет века. А имаше и друго: докато немците все пак записаха известни успехи в социализма, то руснаците се бяха провалили напълно. В резултат на всичко това източногерманската армия никога не достигна числеността и стандартите на западните си сънародници. Руснаците до последно се страхуваха от немците, дори и от тези, които бяха социалисти. Именно заради това съгласието им за обединението на Германия изненада мнозина. Ерих Хонекер бе сметнал руското недоверие за стратегически ход и бе решил да се застрахова, като запази за себе си част от плутония, произведен в Грайфсвалд и на други места. Макар и никога да не бе имал шанс да приложи знанията си на практика, Манфред Фром разбираше от атомни бомби не по-малко от руските и американските си колеги. В крайна сметка събираният десет години плутоний бе предаден на руснаците като последен марксистко-ленински жест. Разбира се, тук помогнаха и страховете, че ФРГ може да се добере до ядрения материал. Благородният жест обаче бе посрещнат с ожесточени обвинения от руска страна. Толкова ожесточени, че останалият плутоний въобще не им бе предаден. Така че връзките на Фром и колегите му със Съветския съюз вече не съществуваха.

— О, получих чудесно предложение — вдигна един плик от задръстеното си с книги бюро Фром. — Канят ме в Аржентина. Колегите ми от Запада работят там от години. Пък и някои от приятелите ми също са избрали този път.

— Колко ти предлагат?

Фром изсумтя:

— Един милион марки годишно до завършване на проекта. Няма да ме облагат с данъци, ще имам тлъста банкова сметка и въобще всички дежурни примамки — каза безстрастно Фром.

Но това, разбира се, бе невъзможно. Фром по-скоро би просил, отколкото да работи за фашистите. Дядо му — един от първите спартаковци^[4] — бе умрял в трудов лагер скоро след завземането на властта от Хитлер. Баща му пък бе участвал в нелегалната комунистическа шпионска мрежа „Червеният оркестър“. Оцелял въпреки систематичното преследване от Гестапо и Sicherheitsdienst^[5], той бе почетен член в местния партиен клуб до деня на смъртта си. Фром бе закърмен с марксистко-ленинското учение. Загубата на работата му не го накара да се влюби в новата политическа система, която бе учен да мрази. Сега нямаше работа, не бе постигнал целта в живота си и някакъв си розовобузест инженер от Гьотинген го третираше като чирак. Най-лошото бе, че жена му го караше да приеме работата в Аржентина и превръщаше живота му в ад, задето отказва. В крайна сметка Фром се престраши да зададе въпроса:

— Защо си дошъл, Гюнтер? Цялата полиция те търси и въпреки дегизировката тук съвсем не си в безопасност.

Бок се усмихна съучастнически.

— Направо е поразително как една перука и чифт очила могат да преобразят човек.

— Това не е отговор.

— Имам приятели, които се нуждаят от знанията ти.

— И какви са тези приятели? — попита мнително Фром.

— Политическите им възгледи са приемливи и за двама ни. Не съм забравил Петра — отвърна Бок.

— Онзи план, които направихме преди години, съвсем не беше лош. Какво стана тогава?

— Оказа се, че между нас е имало шпионин. Три дни преди акцията ни бяха променили разположението на охраната.

— От зелените ли беше?

Гюнтер се усмихна горчиво.

— Да. Тя беше се загрижила за вероятните жертви сред населението и за увреждането на околната среда. Но сега вече е част от тази околна среда.

Той си спомни, че Петра бе изпълнила присъдата. Нямаше нищо по-лошо от шпионите, пък и в случая Петра бе идеалната екзекуторка.

— Част от околната среда, казваш? Колко поетично — опита се да се пошегува Фром, макар да нямаше никакво чувство за хумор.

— Не мога да ти предложа пари. Всъщност не мога да ти кажа нищо повече. Решавай сам.

Бок не носеше пистолет, но имаше нож. Зачуди се дали Манфред се досеща за последствията от евентуален отказ. Вероятно не. Въпреки идеологическата си преданост Фром бе технократ и при това тесногръд.

— Кога заминаваме?

— Следят ли те?

— Не. Преди няколко дни трябваше да ходя в Швейцария по „предложението за работа“. Подобни неща не могат да се обсъждат в тази страна — обясни Манфред, — въпреки че сме щастливи и обединени. Сам уредих документите си за пътуването. Не, не мисля, че ме следят.

— Значи можем да тръгнем веднага. Ще вземеш ли някакъв багаж?

— Какво да кажа на жена си? — попита Фром, но веднага се упрекна за глупавия въпрос. Бракът му съвсем не беше от щастливите.

— Измисли сам.

— Тогава ще взема малко багаж. Така е по-лесно. Колко време…

— Не знам.

Забавиха се около половин час. Фром обясни на жена си, че ще отсъства няколко дни за по-нататъшни разговори във връзка с Аржентина. Тя го целуна обнадеждено. Аржентина сигурно бе хубава и още по-хубаво бе, че сигурно щяха да живеят добре. Може би този негов приятел щеше да му налее мозък в главата. Все пак караше мерцедес. Може би знаеше как да вкара мъжа й в правия път.

След три часа Бок и Фром се качиха на полета за Рим. След още един час спряха в Турция, откъдето отлетяха за Дамаск. Там се настаниха в хотел и се отдадоха на заслужена почивка.

 

 

„Ако не друго, то Марвин Ръсел изглежда още по-заплашителен отпреди.“ И малкото му наднормени килограми се бяха превърнали в пот. Всекидневните тренировки с бойците от движението бяха подобрили и без това отличната му физика, а слънчевият загар му придаваше вид на арабии Единственият недостатък бе религията. Другарите на Гусн съобщаваха, че американецът е истински езичник. Неверник, който се моли на слънцето. Мюсюлманите се дразнеха, но се отнасяха внимателно с новия си другар и се стремяха да му разкрият единствената права вяра в света — исляма. Марвин ги слушаше с уважение. Освен това стана ясно, че американецът е отличен стрелец от всяко разстояние и с всякакво оръжие. Че е изключително опасен в ръкопашен бой — едва не бе осакатил инструктора — и че на умението му да се маскира би завидяла всяка лисица. По всеобща преценка Марвин бе умен, хитър и роден за войник. Като оставим настрана религиозните му приумици, всички го харесваха и му се възхищаваха.

— Марвин, ако продължаваш да заякваш, ще започна да се плаша от теб — цъкна с език Гусн.

— Ибрахим, идването тук е най-умната постъпка в целия ми живот. Въобще не съм предполагал, че може да има и други хора, гонени като моя народ. Но твоите другари знаят как да се отбраняват. Те са истински мъже.

Гусн се учуди, че чува подобни думи от човек, пречупил врата на един полицейски сержант като клечка.

— Искам да ви помогна, човече. С всичко, което мога.

— При нас винаги ще има място за истински войници. — „Ако научи още малко арабски, от него ще излезе чудесен инструктор“, помисли си Гусн. — Е, аз трябва да тръгвам.

— Къде отиваш?

— Имаме друг лагер на изток оттук. — Всъщност бе на север. — Чака ме малко по-специална работа.

— Онази бомба, дето я изровихме ли? — попита нехайно Ръсел. „Прекалено нехайно — помисли си Гусн. — Не, това е невъзможно.“ Предпазливостта е едно, а параноята съвсем друго.

— Не, нещо друго. Съжалявам, приятелю, но не мога да говоря за това.

Марвин кимна.

— Няма проблеми, човече. Брат ми загина точно защото някой не знаеше да си държи устата затворена. Ще се видим, когато се върнеш.

Гусн се качи в колата си и излезе от лагера. Насочи се към Дамаск и кара в тази посока около час. Чужденците не разбираха колко е малък Близкият изток. Поне важните точки. Пътят от Ерусалим до Дамаск например би отнел само два часа по хубави пътища. Въпреки това в политическо отношение градовете сякаш се намираха на двата полюса… „Поне допреди известно време“ — напомни си Гусн. Напоследък дори и в Сирия се чуваха подозрителни шумове. Нима и правителството, което ги приютяваше, се бе уморило от борбата? Човек можеше лесно да продължи да се самозалъгва, но светът се бе променил.

Гусн забеляза колата на пет километра от Дамаск. Стоеше на уреченото място. Той я подмина и продължи още два километра, за да се убеди, че няма опашка. После обърна обратно и след две минути спря до колата. Верни на инструкциите, двамата мъже слязоха от нея, а шофьорът им — член на организацията — запали колата и си замина.

— Добро утро, Гюнтер.

— Добро утро, Ибрахим. Това е приятелят ми Манфред.

Двамата мъже влязоха в колата му и Гусн веднага потегли. Той огледа непознатия в огледалото. По-възрастен и по-слаб от Бок, с дълбоко хлътнали очи. Бе облечен неподходящо за климата и се потеше като прасе. Ибрахим им подаде пластмасова бутилка с вода. Преди да отпие, непознатият избърса отвора й с носната си кърпа. „Май арабите не ти се струват достатъчно чисти, а?“ — каза си Гусн. Е, в крайна сметка това не го бъркаше.

Пътуването до новия лагер им отне около два часа. Гусн нарочно мина по обиколен маршрут, въпреки че за един внимателен наблюдател слънцето отлично показваше посоката. Ибрахим не знаеше какви са познанията на този Манфред и затова благоразумно реши да използва всеки трик, който знаеше. В крайна сметка маршрутът стана толкова увъртян, че само един опитен разузнавач щеше да бъде в състояние да го повтори.

Куати бе избрал добро място. Допреди няколко месеца тук се бе помещавал командният център на „Хизбула“. Укритието бе издълбано в склона на хълм и покрито с ламаринен покрив. По него се виждаха малки храсти. Само опитно око, което знаеше какво точно търси, можеше да го забележи, но и това не бе сигурно. „Хизбула“ имаше опит в прочистването на редиците си от шпиони. Покрай входа минаваше черен път, водещ към изоставена ферма. Земята й бе толкова безплодна, че не ставаше дори за отглеждане на опиум и хашиш — главния поминък на местното население. В самата пещера имаше бетонна площадка с площ около сто квадратни метра. Виждаше се дори място за паркиране на коли. Единственият недостатък бе, че при земетресение убежището ставаше напълно уязвимо. А земетресенията в района не бяха рядкост. Гусн спря колата на сравнително скрито място. След като излязоха от нея, той я покри с камуфлажна мрежа. Да, Куати бе намерил добро място.

Най-трудното в подобни случаи бе да се избере по-малкото зло. От една страна, колкото по-малко хора знаеха за работата — толкова по-добре. От друга пък, без няколко души за охрана просто бе невъзможно да се върши нещо. Куати бе заложил на десетима от личните си бодигардове — хора, доказали предаността си. Те познаваха Гусн и Бок. Шефът им се приближи да поздрави Манфред.

— Това е новият ни приятел — осведоми го Гусн. Човекът огледа внимателно немеца и се отдалечи.

— Was gibst hier?^[6] — попита напрегнато Фром.

— Това, за което сме дошли — отвърна Гусн на английски, — е доста интересно.

Манфред си взе поука.

— Kommen sie mit, bitte.^[7]

Гусн ги поведе към една стена, в която имаше врата. Пред нея стоеше въоръжен часови, който явно вършеше по-добра работа от ключалка. Инженерът му кимна и войникът също кимна отсечено в отговор. Гусн ги въведе в една стая и включи флуоресцентната лампа. В средата се виждаше голяма работна маса, покрита с парче плат. Гусн го махна, без да каже и думичка. Вече се бе уморил от драматизъм. Беше време за работа.

— Gott im Himmel!^[8]

— Аз също не съм я виждал — призна Бок. — Значи така изглежда.

Фром сложи очилата си и огледа механизма в продължение на около минута, преди да вдигне глава.

— Проектът е американски, но изработката не — забеляза той. — Кабелите са свързани по друг начин. Устройството е старо. Може би на около тридесет години. О, не, проектът е дори и по-стар, но изработката е скорошна. Електрическата верига е от… шестдесетте или може би началото на седемдесетте години. Съветска ли е? Вероятно от азербайджанските.

Гусн почти незабележимо поклати глава.

— Израелска? Ist das moglich?^[9]

Този въпрос също получи кимване.

— Повече от възможно, приятелю. Тя е тук.

— Авиационна бомба. Тритият се използва за увеличаване на мощността — от петдесет до шестдесет килотона. Предполагам, че има радар и ударен взривател. Всъщност била е пусната, но не е експлодирала. Защо?

— Очевидно въобще не е била зареждана. Всичко, което открихме, е пред вас — отвърна Гусн, впечатлен от познанията на Манфред.

Фром пъхна ръка в корпуса на бомбата и пръстите му заопипваха за връзките.

— Прав сте. Колко интересно!

Последва дълга пауза.

— Знаете ли, че вероятно може да бъде поправена… и дори…

— Дори какво? — попита Гусн, макар и да знаеше отговора.

— Може да бъде реконструирана в експлозивно устройство.

— За какво? — попита Бок.

— За водородна бомба — отвърна Гусн. — Подозирах, че е така.

— Ще бъде ужасно тежка и няма да има нищо общо със съвременния дизайн. Както се казва груба, но ефикасна… — Фром вдигна поглед. — Значи искате да ви помогна да я поправите?

— Ще го сторите ли? — попита Гусн.

— Преди десет години… не, преди двадесет съм чел и мислил по този въпрос… Как ще бъде използвана?

— Това притеснява ли ви?

— Нали няма да бъде взривена в Германия?

— Разбира се, че не — отвърна раздразнено Гусн. В крайна сметка организацията нямаше какво да дели с Германия, нали?

В ума на Бок обаче нещо прищрака. Той затвори очи, за да оформи мисълта си.

— Да, ще ви помогна.

— И ще бъдете добре заплатен — обеща му Гусн. След момент видя, че е направил грешка, но в крайна сметка тя не бе от значение.

— Не върша подобни неща за пари. Да не ме мислите за продажен наемник? — попита с достойнство Фром.

— Извинете ме. Не исках да ви обиждам. Но уменията на един учен трябва да бъдат възнаградени. Ние не сме просяци.

„Нито пък аз“ — искаше да каже Фром, но благоразумието надделя. Тези хора нямаха нищо общо с аржентинците. Не бяха нито фашисти, нито пък капиталисти. Просто революционери, попаднали в лоша политическа обстановка. Въпреки че Манфред не се съмняваше във финансовите им възможности. Руснаците никога не бяха подарявали оръжието си на арабите. Те го бяха продавали срещу твърда валута. Дори и по времето на Брежнев и Андропов. А щом руснаците не са се срамували от това още докато изповядваха комунизма… значи…

— Извинете ме. Аз просто констатирах факта и също не съм възнамерявал да ви обиждам. Знам, че не сте просяци. Вие сте революционери, борци за свобода и за мен ще е чест да ви помогна с каквото мога. — Той махна с ръка. — Моля ви, чувствайте се свободни да ми платите колкото намерите за добре. — „Това сигурно ще е доста повече от мизерните един милион марки.“ — Но, моля ви, разберете, че аз не се продавам за пари.

— Удоволствие е да се работи с достоен човек — каза Гусн с радостен поглед.

Бок си помисли, че и двамата са започнали доста остро, но си замълча, Той вече подозираше какво точно ще е заплащането на Фром.

— И така — обади се отново Гусн. — Откъде ще започнем?

— Първо трябва да помислим. Ще ми трябват молив и хартия.

 

 

— И кой сте вие? — попита Райън.

— Бен Гудли, сър.

— От Бостън ли сте? — заинтересува се Джак. Акцентът на младежа го издаваше.

— Да, сър. От центъра „Кенеди“. Защитих дисертация и вече съм служител на Белия дом.

— Нанси? — обърна се Райън към секретарката си.

— Директорът го включи във вашата програма, доктор Райън.

— Добре, доктор Гудли — усмихна се Джак, — заповядайте.

Кларк огледа новия младеж и седна.

— Искате ли кафе?

— Имате ли без кофеин? — попита Гудли.

— Ако искаш да работиш тук, синко, по-добре е да свикнеш с истинските неща. Настанявай се тук. Сигурен ли си, че не искаш?

— Да, сър.

— Добре.

Райън напълни чашата си с кафе и седна зад бюрото.

— И така, какво правиш в този замък на загадките?

— Казано с две думи — търся си работа. Дисертацията ми се занимава с историята и перспективите на разузнавателните операции. Искам да науча още няколко неща, за да приключа с работата си в „Кенеди“, а също така да разбера дали ставам за разузнаването.

Джак кимна. Думите му звучаха познато.

— Направен ли ви е инструктаж?

— ПСД и СС. Това явно е ново. Вече имах един инструктаж за секретност в „Кенеди“, защото се рових в някои президентски архиви. Освен това част от материалите в Бостън също се класифицират като „секретни“. Дори участвах в екипа, който се занимаваше с кубинската „ракетна криза“.

— С доктор Никълъс Бледсоу ли?

— Точно така.

— Не съм съгласен с всичките му изводи, но не мога да отрека, че изследването беше дяволски добро — вдигна чашата си за поздрав Джак.

Гудли бе написал почти половината от тази монография, включително и изводите.

— Мога ли да ви попитам с какво точно не сте съгласен?

— Действията на Хрушчов бяха напълно безразсъдни. Мисля — пък и в протоколите го пише, — че разполагането на ракетите там е резултат на импулсивен подтик, а не на продължително обмисляне.

— Смятам, че грешите. В монографията се сочи, че главната грижа на Съветския съюз са били нашите балистични ракети със среден радиус на действие, разположени в Европа и по-специално в Турция. Логично е да мислим, че действието му е било продиктувано от стремеж да запази равновесието на силите.

— Вашата информация не разглежда всички аспекти на въпроса — каза Джак.

— Като кои например?

— Като разузнавателната информация, която получавахме от Пенковски и другите агенти. Тези документи са все още засекретени и ще останат такива още двадесет години.

— Струва ми се, че петдесет години са твърде много.

— Разбира се — съгласи се Райън, — но за това си има причини. Част от информацията е… е, не точно в употреба, но може да разкрие сведения, които не бихме желали.

— Не мислите ли, че този подход е малко краен? — попита колкото се може по-спокойно Гудли.

— Да речем, че тогава сме имали агент с кодовото наименование БАНАН. Добре, той може би вече е умрял от старост, но агент КРУША, вербуван от него, все още работи за нас. Ако руснаците разберат кой е БАНАН, това може да ги наведе на други следи. Освен това трябва да се съобразяваме със системата за предаване на информация. Хората играят бейзбол от сто и петдесет години, но правилата са си същите. По-рано и аз мислех като теб, Бен. Ще разбереш, че повечето от нещата, които правим тук, си имат причина.

„Пленник на системата“ — помисли си Гудли.

— Освен това сигурно си забелязал, че последните изказвания на Хрушчов доста сериозно противоречат на някои от изводите на Бледсоу. И още нещо.

— Да?

— Да речем, че през 1961 година Джон Кенеди е имал достоверна разузнавателна информация, че Хрушчов иска да промени системата. През 1958 година той е неутрализирал Червената армия и се е опитвал да реформира партията. Да предположим, че информацията на Кенеди е била изключително достоверна и една птичка му е казала, че ако подложи рамо, промените ще станат още през шестдесетте години. Та това е „гласността“ цели тридесет години по-рано! Да речем, че всичко се е случило точно така и президентът го е провалил, защото по политически причини е решил да не подкрепя Никита… Което означава, че шестдесетте години са една голяма грешка. Виетнам и всичко останало — просто гигантски провал.

— Не ви вярвам. Аз преглеждах президентските архиви. Това не съответства на всичко, което…

— Съответствие в политиката? — прекъсна го Райън. — Е, това вече е революционен възглед.

— Нима твърдите, че всичко това се е случило?

— Това беше само хипотеза — каза Джак.

„По дяволите — помисли си той. — Информацията е известна на всички. Но никой не си е направил труда да върже нещата едно с друго.“ Това бе проява на по-голям и сериозен проблем. Но частта, която го безпокоеше, бе в тази сграда. „Е, нека с историята се занимават историците… докато някои ден не реша да се присъединя към тях. И кога ще дойде този ден, Джак?“

— Никой няма да го повярва.

— Повечето от хората мислят, че Линдън Джонсън е загубил изборите в Ню Хампшир заради настъплението Тет във Виетнам. Добре дошъл в разузнаването, доктор Гудли. Знаеш ли защо е толкова трудно да се разпознае истината?

— Защо?

— Защото съвсем не е лесно да усетиш, че нещо те хапе отзад.

— А разпадането на Варшавския договор?

— Правилна забележка — съгласи се Райън. — Имаше стотици признаци, но никой от нас не успя да го предвиди. Е, в интерес на истината много млади служители в ДР — Дирекцията по разузнаване — обясни без нужда Джак, което се стори на Гудли като опекунство — тръбяха за това, но шефовете на отдели го потулиха.

— А вие, сър?

— Ако директорът се съгласи, можем да ти покажем част от информацията по въпроса. Всъщност по-голямата част. Болшинството от нашите агенти и офицери също се провалиха. Всички можехме да се представим по-добре и това се отнася както за мен, така и за останалите. Ако имаме слабост, то тя е, че твърде много се вглеждаме в нещата.

— Виждате дърветата, но не и гората?

— Точно — призна Райън. — Това е най-голямата клопка в занаята, но въпреки че знаем за нея, често не успяваме да я избегнем.

— Предполагам, затова са ме пратили тук — каза Гудли.

Джак се усмихна.

— По дяволите, аз май започнах по същия начин. Добре дошъл на борда, доктор Гудли. Откъде искаш да започнеш?

Бен вече знаеше отговора на въпроса. Ако Райън не можеше да се досети, то грешката си бе негова.

 

 

— И откъде ще вземете компютрите? — попита Бок, когато Фром се отдалечи на безопасно разстояние.

— Вероятно от Израел, но може и от Йордания или Турция — отвърна Гусн.

— Ще ви излезе доста скъпичко — предупреди го Бок.

— Вече проверих цените на компютрите и резервните части. Вярно, че са скъпи.

„Но не чак толкова“ — добави наум Гусн. Той разполагаше с парични суми, които щяха да размътят ума на този неверник.

— Ще видим какво ще поиска нашият приятел. Но каквото и да е, ще го намерим.