Том Кланси
Всички страхове (29)

27.
СВЪРЗВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА

— Казах каквото имам да казвам, Барт — обърна се към него Джоунс по пътя за летището.

— Толкова ли е зле?

— Екипажът го мрази. Подготовката, през която са преминали, не им помага особено. Самият аз бях там. Бях заедно с момчетата от сонарния му екип в тренировъчната зала. Той също бе с нас. Не ми се иска да работя с него. Той почти ми крещеше.

— Оо — учуди се Манкузо.

— Да, той каза нещо, с което не бях съгласен — нещо напълно погрешно, капитане. Аз му обърнах внимание и само да беше видял реакцията му. По дяволите, помислих си, че ще получи удар или нещо такова. А не беше прав, Барт. Лично аз бях изготвил лентата. Той ругаеше хората си, че не са проследили нещо, което просто не съществуваше на записа. Бях подготвил един от малките си номера, но те не се хванаха. Той обаче се върза и започна да сипе гръм и мълнии върху главите им. Момчетата му са добри. Апаратурата — също. Той не знае как да я използва, но обича да виси над главите им. Както и да е. Когато излезе, те започнаха да говорят. Но той не прави труден само техния живот. Чувам, че инженерите му се побъркват само и само да доставят удоволствие на този клоун. Вярно ли е, че са подобрили постижението си в ПССР?

Манкузо кимна, въпреки че не харесваше думите на приятеля си.

— Бяха на косъм от нов ескадрен рекорд.

— Но той не иска рекорд. Иска да постигне съвършенство. Иска да даде ново понятие за съвършенство. Казвам ти, Барт, ако аз служех на тази лодка, първото нещо, което щеше да излезе от нея след първото ми плаване, щеше да бъде моряшката торба. Щях да дезертирам пред перспективата да работя за него.

Джоунс се спря. Бе отишъл твърде далеч.

— Разбрах сигнала, който помощник-капитанът му ти даде онзи път. Тогава го помислих за развейпрах. Сгрешил съм. Помощник-капитанът е отличен. Рикс мрази един от младшите си офицери. Момчето е в проследяващия екип. Старшият, който го наблюдава — мисля, че се казваше мичман Шоу, — твърди, че момчето е добро. Капитанът просто го кастри за щяло и нещяло.

— Страхотно! И какво се очаква от мен?

„Уволни го“ — помисли си Джоунс, макар и да знаеше колко е трудно това. Манкузо можеше да освободи някого само с основателна причина.

— Ще поговоря с него — обеща Барт.

— Аз и друг път съм слушал истории за такива капитани, но никога не съм им вярвал. Службата с теб явно ме е разглезила — забеляза доктор Джоунс. — Знаеш ли, че въобще не си се променил? Все още изслушваш събеседника си.

— Трябва да го изслушвам, Рон. Не съм вездесъщ, за да знам всичко.

— Сега обаче разбрах, че не всички следват това правило. Имам още едно предложение.

— Да не му позволявам да преследва подводници ли?

— На твое място бих постъпил точно така. — Джоунс отвори вратата. — Не искам да стават гафове, капитане. А както е тръгнало, те няма да закъснеят. Той не разбира правилата на играта. Рикс въобще не се доближава до капитанската класа, която имаше ти.

„Която имаше ти“ — повтори наум Манкузо. Макар че миналото време му звучеше неуместно, то бе правилно. Подводницата бе сто пъти по-лесна за управление от една ескадра. И сто пъти по-хубава, разбира се.

— Трябва да побързаш, иначе ще изпуснеш самолета — подаде ръка Манкузо.

— Удоволствието, както винаги, бе мое.

Манкузо проследи отдалечаващия се приятел с поглед. Джоунс никога не му бе давал лош съвет. Още повече че сега бе станал по-умен отпреди. Жалко, че не остана на служба. „Защо се залъгваш, Манкузо?“ — каза си Барт. Рон наистина щеше да стане дяволски добър капитан, но просто нямаше никакъв шанс за това. Такава бе системата. Точка.

Шофьорът зави и пое по обратния път, без да чака нареждане. Манкузо остана на задната седалка сам с мислите си. Системата не се бе променила достатъчно. Самият той се бе издигнал по стария път — морско училище, инженерно образование, командване на подводница. Но, изглежда, флотът се бе напълнил с прекалено много инженери вместо с командири. Той и доста други се издигаха, но далеч не всички успяваха да го сторят. Между издигащите се имаше и хора, които смятаха екипажите си за машини. Отнасяха се с подчинените си като с роботи и ги събираха и изваждаха като цифри. Джим Росели и Барт Манкузо не бяха такива — за разлика от Хари Рикс.

„Така. Какво, по дяволите, да правя сега?“

Първо на първо нямаше никакво основание да освободи Рикс. Ако слуховете бяха дошли от който и да е друг, а не от Джоунс, Манкузо щеше да ги отмине като клевети. Но Джоунс имаше твърде опитно око, за да отхвърли обвиненията му. Манкузо се замисли над думите на приятеля си. Те идеално пасваха с необичайно многото молби за преместване от „Мейн“ и с неясните обяснения на „Холандеца“ Клагет. Помощник-капитанът се намираше в списъка на бъдещите командири… една лоша дума от Рикс и щеше да излезе от него. Тук се намесваше и предаността му към флота. Освен това трябваше да остане верен на капитана си дори когато флотът искаше да знае истината. С една дума, положението на Клагет бе невъзможно, но той правеше всичко по силите си.

Манкузо носеше цялата отговорност. Той бе ескадрен командир. Капитаните, лодките и екипажът бяха негови. Край.

Но дали постъпваше правилно? Разполагаше само със слухове и съвпадения. Ами ако Джоунс просто се бе ядосал на Рикс? Ако молбите за преместване бяха случайност?

„Опитваш се да се измъкнеш, Барт. Плащат ти, за да вземаш решения. Лесната работа е за мичманите. Старшите офицери трябва да знаят какво вършат.“ Последното бе една от най-комичните заблуди във флота.

Манкузо вдигна слушалката на телефона в колата си.

— Искам помощник-капитана на „Мейн“ след половин час в кабинета си.

— Тъй вярно, сър — отвърна му операторът.

Манкузо затвори очи и дрема през останалата част от пътя. Леката дрямка освежаваше мозъка по-добре от всичко друго. На „Далас“ винаги прилагаше този трик.

 

 

„Болнична храна“ — помисли си Кети. Дори и в „Хопкинс“ храната си оставаше болнична. Сигурно някъде имаше училище за главни готвачи в болници. Там вероятно се стремяха да избият от главите им всички свежи идеи, да ги отучат да слагат подправки и да изтрият от паметта им всички рецепти… Единственото нещо, което правеха добре, бе кисел.

— Берни, трябва ми съвет.

— Какво има, Кет?

Тонът и изражението на лицето й вече му бяха казали какъв е проблемът. Той се въоръжи с търпение и зачака. Кети бе горда жена и имаше пълното основание да е такава. Сигурно й бе ужасно тежко.

— Става въпрос за Джак — изстреля тя, сякаш сгърчена от спазъм, и пак млъкна, Болката в очите й се стори непоносима на Кац.

— Мислиш, че…

— Какво? Не… искам да кажа… как, откъде?

— Кети, не трябва да правя това, но ти си ми истинска приятелка. Майната им на законите. Миналата седмица тук идва някакъв човек, който ме разпитва за теб и Джак.

Болката се усили.

— Какво искаш да кажеш? Кой е бил тук? Откъде?

— Държавен служител. Май беше нещо като следовател. Кети, ужасно съжалявам, но той ме пита дали имаш някакви неприятности у дома. Проверяваше нещо за Джак и искаше да знае дали ти не си изпуснала някоя дума.

— И какво му каза?

— Че не знам нищо. Че ти си една от най-прекрасните жени, които познавам. Казах му истината, Кети. Ти не си сама. Имаш приятели и ако трябва да направя нещо — или въобще който и да е от нас, — няма да се поколебая да ти помогна. Кети, ти си ми като родна сестра. Сигурно се чувстваш ужасно наранена и ужасно объркана. Това е глупаво, Кети. Много глупаво. Знаеш какво означава „глупаво“, нали?

Кац видя, че прекрасните сини очи са пълни със сълзи, В този момент копнееше за възможността да убие Джак Райън. Да го убие върху операционната маса с много малък и много остър скалпел.

— Кети, няма смисъл да се затваряш в себе си. Нали затова сме приятели. Ти не си сама.

— Не мога да повярвам, Берни. Просто не мога.

— Хайде, ела да поговорим на спокойствие в кабинета ми. Обядът и без това е скапан.

Кац я измъкна от столовата, без да ги забележи никой. След две минути бяха в кабинета му. Той премести един куп папки от стола и я настани върху него.

— Просто напоследък се държи по-различно.

— Мислиш ли, че е възможно Джак да ходи по жени?

Отговорът се забави половин минута. Кети вдигна очи, а после бавно ги смъкна и погледът й остана забит в пода.

— Да, възможно е.

„Копеле!“

— Говорила ли си с него за това?

Кац се стараеше да говори тихо и разумно, но не и безстрастно. Кети имаше нужда от приятел, а приятелите трябваше да споделят болките.

— Не, не знам как да започна — поклати глава тя.

— Знаеш обаче, че трябва да го направиш.

— Да — почти изстена Кети.

— Няма да е лесно. Не забравяй — добави с обнадеждаваща нотка Кац, — че всичко може да е просто грешка. Просто някакво недоразумение. — Берни Кац въобще не си вярваше.

Кети вдигна глава. Сълзите й вече неудържимо се лееха.

— Берни, да не би на мен да ми има нещо?

— Не! — почти изкрещя Кац. — Кети, в тази болница няма по-добър човек от теб. Поне аз не съм го срещал. На теб ти няма нищо! Чуваш ли ме? Каквото и да е станало, вината не е у теб.

— Берни, искам още едно дете. Не искам да загубя Джак…

— Ако е така, трябва отново да го спечелиш.

— Не мога! Той не е, не иска…

Кети се разрида. Именно тогава Берни Кац научи, че гневът има твърде малко граници. Фактът, че не можеше да го излее върху никого, го разгневяваше още повече. Но в момента Кети имаше нужда от приятел, и то повече от всичко друго на света.

 

 

— Холандец, разговорът ни ще си остане само между нас.

Капитан трети ранг Клагет веднага застана нащрек.

— Както наредите, комодоре.

— Разкажи ми за капитан Рикс.

— Плавам под негова команда, сър.

— Знам това. Холандец — каза Манкузо. — Аз пък съм командир ни ескадрата. Ако възникнат проблеми с някой от капитаните ми, значи има проблем с лодката. Всяка от тях струва по един милиард и аз не мога да си позволя да я изгубя. Ясно ли е, капитане?

— Тъй вярно, сър.

— Говори. Това е заповед.

„Холандецът“ Клагет изпъна гръб и заговори бързо и отчетливо:

— Сър, той не може да заведе тригодишно хлапе до тоалетната. Отнася се с екипажа като с роботи. Изисква много, но никога не хвали момчетата. Дори ако са изпълнили задачите си. Мен не са ме учили да служа така. Не приема съвети. Нито от мен, нито пък от екипажа. Вярно е, че той е командирът и лодката му е поверена, но умните капитани се вслушват в думите на другите.

— Това ли е причината хората да се местят на други лодки?

— Да, сър. Той доста измъчи шефа на торпедния отсек и според мен не бе прав. Гети просто демонстрира инициатива. Оръжието му бе в отлично състояние, а хората — добре подготвени. Въпреки това Рикс не го хареса и се нахвърли върху него. Аз се възпротивих, но капитанът не ме послуша. Така че Гети подаде молба за преместване. Капитанът бе радостен, че се отърва от него, и я одобри.

— Вярваш ли му? — попита Манкузо.

— От техническа гледна точка е много добър. Брилянтен инженер. Просто не знае да работи с хора и не разбира от тактика.

— Рикс обаче иска да докаже обратното. Може ли?

— Сър, отивате много далеч. Не знам дали имам право да отговарям на подобен въпрос.

Клагет бе прав, но въпреки това Манкузо го натисна.

— Ти трябва вече да си готов за капитанския мостик, Холандец. Свиквай да поемаш отговорност.

— Дали може? Да, сър. Лодката е добра, екипажът също. Ако не успее да се справи, ние ще му помогнем.

Манкузо кимна и замълча за момент.

— Ако по време на следващия патрул имаш някакви проблеми, искам да ги знам. Според мен ти си по-добър помощник, отколкото заслужава Рикс.

— Той не е лош човек, сър. Чувам, че е добър баща и тъй нататък. Жена му е чудесна. Просто не се е научил как да работи с хората, пък и никой не си е направил труда да му обясни. Въпреки това е способен офицер. Ако стане съвсем малко по-човечен, няма да има никаква конкуренция.

— Доволен ли си от новите оперативни заповеди?

— Ако прихванем „Акула“, да я проследим — безопасно разстояние и тъй нататък. Дали съм доволен? Разбира се, че съм. Хайде, комодоре, ние сме толкова тихи, че няма от какво да се тревожим. Одобрението на Вашингтон ме изненада, но бюрократите са способни на всичко. С две думи, всеки може да управлява тази лодка. Е, може би капитан Рикс не е идеален, но в случай че подводницата не се пречупи на две, и Мики Маус може да я кара.

 

 

Първо сложиха втората степен, а след това и първата. Литиевите части се намираха в метален цилиндър с формата на сто и пет милиметров артилерийски снаряд. Той бе висок шестдесет и пет и имаше диаметър единадесет сантиметра. В долната му част дори бе излят метален ръб, за да може точно да пасне на мястото си. В дъното на цилиндъра се виждаше малка изкривена тръбичка, свързана с бъдещия резервоар за тритий. Към външната страна на цилиндъра прикрепиха перките, изработени от изразходван уран 238. Фром си мислеше, че изглеждат като гребла, изработени от черни плътни сламки. Задачата им, разбира се, бе да се стопят и да се превърнат в плазма. Под цилиндъра се намираха снопчетата със „сламки“. Дори и Фром бе започнал да ги нарича така. Дълги шестдесет сантиметра, те бяха подредени в снопчета по сто и защипани с тънки, но здрави ластици. Долният край на всяко снопче бе леко извит, така че то да бъде във формата на хеликс. Тази геометрична фигура наподобяваше спираловидна стълба. Трудното на този етап бе да се подредят хеликсите така, че идеално да пасват едни с други. Простата наглед задача отне на Фром цели два дни. В крайна сметка обаче и тази част от проекта му бе изпипана идеално. Тя приличаше на перфектно подредени една до друга пластмасови сламки. Немецът едва не се разсмя от гледката. С помощта на микрометър и тренираното зрение на Фром в повечето от детайлите бяха отбелязани необходимите знаци за ориентация. Когато немецът прецени, че всичко е готово, продължиха по-нататък. Първо се заеха с блокчетата от пластмасова пяна, оформени в съответствие с необходимите размери. Те прилепнаха точно в елипсовидната обвивка на бомбата. На този етап Гусн и Фром работеха съвсем сами. Бавно и внимателно двамата прикрепиха първото блокче с помощта на кукичките от вътрешната страна на корпуса. После дойде ред на „сламките“. Един по един сноповете заемаха местата си, като пасваха идеално с този под тях. При всеки следващ двамата мъже спираха, за да проверят работата си. Фром и Гусн един след друг разглеждаха устройството, проверяваха плановете си, после пак устройството и отново плановете.

Бок и Куати, които ги наблюдаваха от няколко метра, се съгласиха, че не са виждали по-отегчително нещо в живота си.

— Хората, които вършат тази работа в Америка и Русия, сигурно умират от досада — забеляза тихо Гюнтер.

— Може би.

— Следващият сноп. Номер 36 — обади се Фром.

— Тридесет и шест — отвърна Гусн и погледна трите табелки върху следващата връзка от сто сламки. — Сноп номер 36.

— Тридесет и шест — съгласи се Фром и погледна номерата.

После го пое и го сложи на място. Куати, който междувременно се бе приближил, видя, че снопчето пасва идеално. Сръчните ръце на немеца го закрепиха на мястото му. Щом свърши, той се надигна и Гусн погледна.

— Положението е добро — каза Ибрахим поне за стотен път през този ден.

— Съгласен съм — обяви Фром и двамата закрепиха снопчето окончателно.

— Сякаш сглобяват пушка — прошепна Куати на Гюнтер, докато се отдалечаваха от работната маса.

— Не — поклати глава Бок. — По-лошо. Прилича ми на детска играчка.

Двамата мъже се спогледаха и избухнаха в смях.

— Веднага престанете! — обади се раздразнено Фром. — Вършим сериозна работа и имаме нужда от тишина! Следващият сноп. Номер 37.

— Тридесет и седем — отвърна като ехо Гусн.

Бок и Куати излязоха от помещението.

— Сигурно и гледката на раждаща жена не е толкова мъчителна! — измърмори ядосано Куати, щом излязоха отвън.

Бок запали цигара.

— Не е. Знам го от опит. Жените действат по-бързо.

— Разбира се. Тези двамата не са квалифицирани.

Куати отново се разсмя. Скоро веселостта му изчезна и той стана сериозен.

— Жалко.

— Да, наистина. Всички си свършиха работата. Кога?

— Много скоро. — Куати направи пауза. — Гюнтер, ролята ти в плана… е много опасна.

Бок дръпна дълбоко от цигарата си и издуха дима в хладния въздух.

— Планът е мой, нали? Аз знам рисковете му.

— Аз не си падам по самоубийствени планове — забеляза след момент Куати.

— Нито пък аз. Вярно, че е опасен, но се надявам да оцелея. Исмаил, ако копнеехме за спокоен живот, щяхме да работим в кабинети и да не се познаваме. Свързва ни именно опасността и общата мисия. Загубих Петра, дъщерите си, но все още вярвам в мисията. Не твърдя, че имам достатъчно, но то е повече от доста други хора.

Гюнтер погледна към звездите.

— Често си мисля за това как може да се промени светът, приятелю. Не и ако се пазиш от неприятностите. Но именно тихите и смирените се възползват от труда ни. Те говорят колко са нещастни, но нямат кураж да се разбунтуват срещу живота. Ние сме тези, които действат. Ние рискуваме, гледаме опасността в лицето и се жертваме заради другите. Вече е твърде късно да мислим другояче.

— Гюнтер, за мен е още по-лесно. Аз умирам.

— Знам — отвърна той на приятеля си. — Всички сме смъртни. Досега и двамата сме успявали да излъжем смъртта, но в края на краищата победата й е неизбежна и ние няма да я посрещнем в леглото. И двамата сами сме избрали пътя си. Нима можем да се върнем назад?

— Не мога, но да гледаш смъртта в лицето е ужасно.

— Вярно — хвърли цигарата си Гюнтер, — но поне имаме предимството да го знаем. Малките хорица са лишени дори от това. Те си избират да не действат, което означава и да не знаят. Това си е тяхно право. Човек е или вестител на съдбата, или е нейна жертва. Всеки сам прави избора си. Ние сме направили нашия — заключи Бок и поведе приятеля си обратно в помещението.

— Сноп 38! — каза Фром.

— Тридесет и осем — потвърди Гусн.

 

 

— Да, комодоре?

— Седни, Хари, трябва да поговорим.

— Екипажът ми е готов. Сонарният отсек само чака заповеди.

Манкузо погледна подчинения си. „Интересно кога — помисли си той — готовността на хората ти се превръща в лъжа?“

— Загрижен съм от големия брой молби за преместване от „Мейн“.

Рикс не се смути.

— Някои от момчетата наистина имаха семейни проблеми. Няма смисъл да задържаме хора, чиито мисли са другаде. И преди ми се е случвало.

„Обзалагам се, че е така.“

— А как е дисциплината? — попита Манкузо.

— Видял си резултатите от упражненията и тренировките ни. Те говорят сами за себе си — отвърна капитан Рикс.

„Хитро копеле си ти.“

— Добре, ще говоря направо, Хари. Спречкал си се с доктор Джоунс.

— Е, и?

— Двамата си поговорихме за това.

— Разговорът ни официален ли е?

— Точно обратното, Хари.

— Чудесно. Този Джоунс е доста добър техник, но май забравя, че се е уволнил от флота като старшина. Ако му се иска да говори с мен като с равен, да се бе постарал да постигне нещо.

— Джоунс е доктор по физика в Калифорнийския технически университет, Хари.

Рикс го погледна изумено.

— Е, и?

— Той е един от най-интелигентните хора, които познавам, и със сигурност най-умният старшина, когото съм срещал.

— Е, ако старшините бяха умни колкото офицерите, щяхме да им плащаме повече.

Арогантността на Рикс разгневи Манкузо.

— Капитане, когато командвах „Далас“ и Джоунс ми казваше нещо, аз го слушах. Ако нещата се бяха развили малко по-иначе, в момента той щеше да плава като помощник-капитан на атакуваща подводница. От Рон би излязъл превъзходен капитан.

Рикс пусна думите покрай ушите си.

— Е, никога няма да разберем какъв капитан е щял да бъде, нали? Винаги съм се придържал към девиза, че тези, които могат, го правят, а другите просто си намират извинение. Вярно, че е добър техник. Не споря. Свърши хубава работа със сонарния екип и съм му благодарен, но нима трябва да го превъзнасям? Във флота има достатъчно много добри техници.

Манкузо видя, че така няма да стигнат доникъде. Време бе да свали картите.

— Виж, Хари, носят се слухове, че атмосферата на борда на „Мейн“ не е на нужното ниво. Виждам повишения брой молби за преместване и си мисля, че може би наистина има проблеми. Така че се поослушвам по-упорито и впечатленията ми се потвърждават. На „Мейн“ има проблеми, независимо дали го знаеш или не.

— Това, сър, са пълни глупости. Сякаш сме в отрезвителното. Алкохолиците твърдят, че нямат проблем с алкохола. Но лекарите качват, че отричането на алкохолизма е признание за него. Получава се затворен кръг. Ако атмосферата на лодката ми беше лоша, това щеше да проличи по показателите. Те обаче са добри. Досието ми е чисто. Аз си изкарвам прехраната с управляването на подводници. Откакто съм облякъл тази униформа, постоянно съм сред най-добрите. Вярно, че стилът ми не е като на другите. Аз не целувам задници и сам решавам проблемите си. Искам от хората си да работят и те изпълняват заповедите ми. Посочете ми само един показател, че не се справям добре, и ще ви повярвам. Но дотогава, сър, и пръста си няма да помръдна.

Бартоломео Вито Манкузо, контраадмирал от Флота на Съединените щати, не скочи от стола си само защото кръвта на сицилианските му прадеди се беше поразредила в Америка. В старата му родина прапрадядому сигурно вече щеше да е вдигнал своята лупара^[1] и да е пробил голяма кървава дупка в гърдите на Рикс. Вместо това Манкузо запази каменното си изражение и реши, че Рикс никога няма да прескочи по-нагоре от капитанското звание. Той разполагаше с властта да го направи. Кандидатите за адмиралски флаг бяха много, но само двама или може би трима щяха да го получат. В този списък Рикс щеше да се изкачи най-много до четвърто място. „Сигурно постъпвам нечестно — каза си искрено Манкузо, — но пък е правилно.“ Капитан Хари Рикс просто не бе достатъчно надежден за пост, по-висок от заемания в момента. Може би и това му бе много. Нямаше да е трудно. Рикс щеше да протестира бурно и на висок глас, че е едва четвърти в групата от четиринадесет капитани, но Манкузо щеше да му отвърне:

„Съжалявам, Хари! Не казвам, че не си достатъчно добър, но Анди, Бил и Чък са малко по-добри от теб. Просто си попаднал в ескадра от морски асове. Нямаш късмет, Хари. Трябва да преценя справедливо, а те са с един милиметър по-високо от теб.“

Рикс бе достатъчно съобразителен, за да разбере, че е прекалил. Във флота не съществуваха „неофициални“ разговори. Беше се изправил срещу ескадрения командир. Срещу човек, бягащ нагоре по стълбицата на успеха. Срещу човек, на когото вярваха както във флота, така и в Пентагона.

— Извинете, че бях толкова категоричен, сър. Просто никой не обича да го накисват, когато…

Манкузо го отряза с усмивка.

— Няма нищо, Хари. Ние, италианците, също лесно се палим.

„Закъснял си, синко…“

— Може би сте прав. Ще обмисля всичко още веднъж. А ако се натъкна на „Акула“, ще покажа на какво са способни моите момчета.

„А, сети се значи за «твоите момчета»“. Но Манкузо все пак трябваше да му даде шанс. Един много мъничък шанс. Ако се случеше чудо, можеше и да поразмисли. „Мога — каза си Барт, — но само ако това арогантно кретенче ме целуне по задника пред главния портал на Четвърти юли, докато преминава военноморският оркестър.“

— Подобни разговори не са приятни за никого — отвърна ескадреният командир.

Рикс щеше да приключи кариерата си като инженерен експерт. Просто нямаше да има друг избор. Пък и нима бе срамно да се пенсионираш като капитан първи ранг? Не и ако си добър човек.

 

 

— Това ли е всичко? — попита Головко.

— Абсолютно — отвърна полковникът.

— А нашият офицер?

— Видях се с вдовицата му преди два дни. Съобщих й, че е мъртъв, но че не сме успели да открием тялото. Прие новината ужасно. Не е лесно да гледаш толкова прекрасно същество обляно в сълзи — докладва тихо той.

— А пенсията и останалите привилегии?

— Ще се погрижа лично.

— Добре. Онези проклети писачи в администрацията по цял ден си клатят краката. Обади ми се, ако възникнат проблеми.

— Аз като че ли изчерпих идеите си — продължи полковникът. — Можете ли да продължите разследването по друга линия?

— Все още изграждаме мрежата си във военното им министерство. Предварителните сведения са, че обединена Германия напълно се е отказала от проекта на бившата ГДР — каза Головко. — Има признаци, че американците и англичаните са провели подобни на нашето разследвания и са останали доволни.

— Според мен англичаните и американците не са особено загрижени от евентуалното разработване на ядрено оръжие в Германия.

— Вярно. Ние все пак продължаваме да търсим, но не вярвам да постигнем особени резултати. Смятам, че там няма нищо.

— В такъв случай, Сергей Николаевич, как си обяснявате смъртта на нашия човек?

— Все още не сме сигурни в това, по дяволите!

— Да, сигурно сега работи за аржентинците…

— Полковник, не забравяйте къде се намирате!

— Не съм забравил. Както не съм забравил и факта, че когато някой убие офицер от разузнаването, обикновено има основателна причина за това.

— Но там няма нищо! Поне три разузнавателни служби са се ровили из Германия. Хората ми в Аржентина продължават да работят…

— А, да, кубинците.

— Правилно. Аржентина бе в тяхната зона, но сега вече ще трябва да се оправяме сами.

Полковникът затвори очи. В какво се бе превърнало КГБ?

— Все пак мисля, че не трябва да се отказваме.

— Забележката ти е взета под внимание. Операцията не е прекратена.

Головко не знаеше какво точно трябва да направи сега и по кой път да тръгне. Голяма част от хората му продължаваха да се ослушват и да търсят, но без резултат. Тази ужасна професия така приличаше на полицейската.

 

 

Марвин Ръсел прехвърляше наум спестяванията си. Тези хора наистина бяха изключително щедри. Парите, с които бе тръгнал от Америка, все още си стояха почти непокътнати. Той предложи на Куати да ги даде за организацията, но командирът отказа. Сега Марвин носеше куфарче с четиридесет хиляди долара в новички банкноти от по петдесет и двадесет. Щом пристигнеше в Америка, щеше да получи още толкова от някаква лондонска банка. Задачите му бяха доста лесни. Първо трябваше да набави нови документи за себе си и останалите. Това бе детска игра. Ако разполагаше с необходимото оборудване, дори и шофьорските книжки не бяха проблем. А Ръсел имаше достатъчно пари. Щеше да занесе матриците в напълно безопасна къща. Не му беше ясно защо трябва да прави резервация в хотела, щом щеше да осигури къща. Тези хора явно обичаха да усложняват нещата до крайност.

По пътя към летището Марвин спря в едно шивашко ателие. Въпреки войната Бейрут продължаваше да води пълноценен живот. Когато се качи на самолета за Лондон, той вече разполагаше с три чудесни костюма, два от които прибрани в куфара. Косата му бе модерно подстригана, а на краката му се виждаха скъпи обувки.

— Списание, господине? — предложи му стюардесата.

— Благодаря — усмихна се Ръсел.

— Американец ли сте?

— Точно така. Връщам се у дома.

— В Ливан сигурно е доста трудно?

— Да, по едно време стана напечено.

— Нещо за пиене?

— Бих изпил една бира — усмихна се Ръсел.

Вече усвояваше и речника на бизнесмена. Самолетът бе доста празен и стюардесата бе на път да го осинови. „Може би и тенът ми помага за това“ — помисли си Марвин.

— Заповядайте, сър. Ще останете ли дълго в Лондон?

— Страхувам се, че не. Два часа след кацането имам връзка с Чикаго.

— Е, жалко тогава.

Стюардесата явно бе разочарована. „Британците са приятни хора — помисли си Ръсел. — Явно са гостоприемни, както и арабите.“

 

 

Последният сноп зае мястото си малко след три часа сутринта. Фром постъпи с него по същия начин. Той го провери грижливо както и първия и го закрепи чак когато бе напълно доволен. После се изправи и се протегна.

— Достатъчно!

— Съгласен съм, Манфред.

— Утре по това време ще сме приключили със сглобяването. Остава ни само около четиринадесет часа работа.

— В такъв случай нека се наспим добре.

На излизане от помещението Гусн смигна на командира. Куати изчака, докато се отдалечат, и се приближи до шефа на охраната.

— Къде е Ахмед?

— Отиде при лекаря, нали помниш?

— Хмм. Кога се връща?

— Утре или вдругиден. Не съм сигурен.

— Много добре. Скоро ще имам специална задача за теб.

Пазачът изгледа отдалечаващите се от сградата хора и кимна безстрастно.

— Къде да изкопая дупките?