Том Кланси
Всички страхове (11)

9.
РЕШИТЕЛНОСТ

— Това е интересно.

— Мисля, че ни се представя уникална възможност — съгласи се Райън.

— А можем ли да се доверим на информацията? — попита Кабът.

Райън се усмихна.

— Такъв въпрос винаги съществува. Трябва да запомните правилата на играта. Никога не бива да си сигурен в нищо. Всъщност нещата, в които си сигурен, обикновено се потвърждават едва след години. Правилата на играта са малко на брой, но никой не знае какъв е резултатът. В този случай сме изправени пред нещо повече от измяна.

Името му бе Олег Юриевич Лялин, но Кабът все още не го знаеше. Той бе „нелегален“ агент на КГБ без дипломатически имунитет, действащ под прикритието на търговски представител. Лялин бе изградил цяла агентурна мрежа в Япония под кодовото название БОДИЛ.

— Човекът е истински разузнавач от предната линия. Мрежата му е по-добра дори и от тази на резидента на КГБ в Токио, а главният му информатор е източник в японското правителство.

— И?

— И ни предлага да използваме мрежата му.

— Нима е толкова важно, колкото започвам да си мисля? — попита директорът своя заместник.

— Виж, шефе, подобни възможности са голяма рядкост. Хората, говорещи японски и способни да превеждат документите им, са малко дори и при нас, в управлението. Освен това жизненоважните ни интереси винаги са били насочени другаде. Само процедурата по изграждане на инфраструктура за такава мрежа ще ни отнеме години. От своя страна пък руснаците работят в Япония още преди болшевиките да вземат властта. Причините са исторически: Япония и Русия са водили дълги войни и руснаците винаги са смятали японците за стратегически съперник. Именно затова се отнасят към тях с подчертано внимание още отпреди японския технологичен бум. Той ни предлага това, което получават и руснаците, на приемлива цена. Ще ни даде всичко: и хората, и информацията си. По-хубаво от това — здраве му кажи.

— Но това, което иска в замяна…

— Парите ли? Е, и какво? Та те не представляват и една стотна процент от цената, която ще има за нас информацията — забеляза Джак.

— Но това са един милион долара на месец! — запротестира Кабът. „За които няма да плаща данъци!“, едва не добави директорът на Централното разузнаване.

Райън с мъка сдържа смеха си.

— Е, значи мръсникът е алчен, добре! А как ще изглежда търговският ни дефицит с Япония, сравнен с тази сума? — попита Джак и въпросително повдигна вежди. — Той ни предлага всичко, което искаме, за неограничено време. Нашето задължение ще бъде единствено да приберем него и семейството му тук, когато стане напечено. Той не иска да се връща в Москва. Сега е на четиридесет и пет, а на тази възраст стават нервни. След десет години ще трябва да се върне у дома и какво ще намери там? През последните тринадесет години е живял почти непрекъснато в Япония. Обича силата на парите. Обича коли, видеокасетофони, а не да се реди на опашки за картофи. Освен това ни харесва. Май че единствените хора, които са му неприятни, са японците — направо ги мрази. Той смята, че дори не предава страната си, защото и те ще получават информацията, предназначена за нас. В сделката фигурира и условието да не ни продава нищо, свързано с Матюшка Рус. Отлично, аз нямам нищо против. — Райън спря и цъкна с език. — Та това си е чист капитализъм. Човекът слага началото на агенция за поверителна информация и тази информация ни е нужна.

— Да, но иска доста скъпичко.

— Сделката си струва, сър. Информацията, която ще получим, е оценима на милиарди долари в търговските ни преговори и ще донесе още милиарди във федералния данъчен фонд. Директоре, аз съм се занимавал с инвестиции и мога да те уверя, че точно по този начин печелех парите си. Подобни инвестиционни възможности идват веднъж на десет години. Оперативният отдел е съгласен с предложението. Аз също. Ще е пълна лудост да му откажем. Предварително представената информация е… но ти вече я прочете, нали?

Предварителната информация представляваше неколкоминутен запис от последното заседание на японското правителство. На него се чуваха всяка дума, всяко покашляне, всяко потропване. Ако не друго, то лентата бе отличен материал за психологически анализ. Репликите, разменяни по време на заседанията, можеха да покажат на американските психолози начина на мислене и вземане на решения на японското правителство. Такава информация се получаваше често, но не се потвърждаваше почти никога.

— Да, доста е добра, особено думите им по адрес на президента. За тях не докладвах. Няма смисъл да го ядосваме точно сега. Добре, операцията е одобрена, Джак. Как ще постъпим?

— Избрали сме кодовото име МУСАШИ. Между другото, така се е казвал известен самурай, майстор на боя с мечове. Операцията ще се нарича НИИТАКА. Използваме японски имена по разбираеми причини. — Джак реши да обясни. Въпреки че Кабът бе умен, той нямаше голям опит в разузнаването. — Ако случайно отнякъде изтече информация, искаме да оставим впечатлението, че източникът ни е японски, а не руски. Кодовите имена не трябва да напускат сградата. За външни лица, които евентуално могат да бъдат посветени в операцията, ще използваме други названия. Те ще бъдат вкарани в компютър и ще се сменят всеки месец.

— А как се казва агентът всъщност?

— Изборът е твой, шефе. Имаш право да го знаеш. Нарочно не ти го казах досега. Исках картината да ти е напълно ясна. Погледнато в исторически план, съществува равновесие. Половината директори искат да знаят истинските имена на агентите, а другата половина — не. Принцип в разузнаването е, че колкото по-малко хора знаят за операцията, толкова по-малък е рискът от провал. Адмирал Гриър твърдеше, че първият закон на разузнавателните операции е: „Вероятността за провал на операцията е равна на квадрата от броя на хората, знаещи за нея.“ Изборът е ваш, сър.

Кабът кимна замислено. Реши да спечели време.

— Ти обичаше Гриър, нали?

— Като баща, сър. След като загубих баща си в една самолетна катастрофа, адмиралът сякаш ме осинови. — „По-скоро аз го нарочих за баща“, помисли си Райън. — Може би ще искате да помислите повече за МУСАШИ.

— А ако Белият дом поиска да узнае подробностите? — попита Кабът.

— Директоре, въпреки мнението на МУСАШИ шефовете на КГБ ще сметнат постъпката му за държавна измяна, за която там наказват със смърт. Нармонов е добър човек и тъй нататък, но ние знаем, че руснаците са екзекутирали най-малко четиридесет човека по обвинение в шпионаж. В това число ГОЛЯМА ШАПКА, ПЪТЕШЕСТВЕНИК и един човек на име Толкачев. За нас всички те бяха безценни агенти. И в трите случая се опитахме да направим размяна, но те вече бяха мъртви още преди преговорите да са започнали. Апелационните съдилища в Съветския съюз май работят по доста съкратена процедура — обясни Райън. — С две думи, сър, ако този човек бъде разкрит, просто ще получи куршум в главата. Ето защо сме толкова взискателни по отношение самоличността на агентите. Ако объркаме нещо, човекът умира. Тук няма „гласност“. Повечето президенти добре разбират това. И още едно нещо.

— Да?

— Агентът ни каза и нещо друго. Иска всичките му рапорти да бъдат приемани лично, а не по телефона или чрез друго средство. Ако не се съгласим, той няма да играе с нас. Добре, от техническа гледна точка няма проблеми. Искането не е необичайно за агенти от такъв калибър. Освен това същността на информацията не изисква спешно предаване. Между Съединените щати и Япония има ежедневна връзка по въздуха. Самолетите на „Юнайтед еърлайнз“, „Норт уест еърлайнз“ и Японската национална авиокомпания кацат направо на международното летище „Дълес“

— Но… — намръщи се Кабът.

— Да — кимна Джак. — Той не се доверява на секретната ни свръзка. Това ме плаши.

— Нали не мислиш, че…

— Не знам. През последните години нямаме особени успехи в разчитането на съветските шифри. Агенцията за национална сигурност смята, че и те имат същите проблеми с нашите. Но подобни предположения са опасни. И преди сме получавали сигнали, че връзките ни не са напълно сигурни, но това сведение идва от много висш служител. Смятам, че трябва сериозно да се замислим.

— Каква опасност може да донесе подобно проникване?

— Огромна — отвърна лаконично Джак. — Директоре, по понятни причини разполагаме с многобройни системи за свръзка. На долния етаж се намира МЕРКУРИЙ, който обслужва нашите нужди. Останалата част от правителството използва главно Агенцията за национална сигурност. Системите на Уокър и Пелтън се провалиха доста отдавна. Генерал Олсън във форт „Мийд“ твърди, че вече са превъзмогнали неудачите и единствено финансови затруднения им пречат да внедрят системата СТЕП, над която работят от толкова време. Можем още веднъж да предупредим Агенцията за национална сигурност, макар че те сигурно отново няма да ни обърнат внимание. Мисля, че от наша страна трябва да бъдат предприети действия. Като за начало, сър, е добре да преразгледаме МЕРКУРИЙ.

Това бе собствена свързочна система на ЦРУ, която се намираше няколко етажа по-надолу и използваше свои шифри.

— Доста скъпичко ще ни излезе — забеляза сериозно Кабът. — С бюджетните ни проблеми…

— Няма да платим и половината цена от загубите, които ще ни донесе изтичането на информация. Директоре, няма нищо по-важно от сигурните съобщения. Без тях все едно сме голи. Разработили сме нова система. Всичко, от което се нуждаем, са средства, за да я пуснем в действие.

— Кажи ми подробностите, май не съм чувал за нея.

— Всъщност тя е нашата версия на СТЕП. Представлява еднократна система с данни, съхранявани на компактдиск. Разбъркването се постига с атмосферен радиошум, който се подсигурява с друг шум, записан същия ден. Атмосферен шум се наподобява доста трудно, а при два смесени шума е просто невъзможно. Освен това за смесването им се използва произволно избран компютърен алгоритъм. Математиците твърдят, че разшифроването на такова съобщение е в областта на фантастиката. Както казах, разместванията се осъществяват на компютър и се записват на компактдискове. Използваме различни дискове за всеки ден от годината. Всеки диск е уникален. Има само две копия — едното в МЕРКУРИЙ, другото — в приемащия съобщението. Компактдисковите устройства за разчитане приличат на обикновените, но са снабдени с по-мощен лазерен лъч. Те едновременно разчитат съобщението и го изтриват. Когато дискът е вече използван или пък денят свърши — а денят ще свърши по-бързо, тъй като на диска са записани милиони букви, — той се унищожава в микровълнова фурна. Процедурата отнема около две минути. Не съм чувал за по-сигурно нещо. Пробив в системата може да се получи само на три места. Първо, при производството на дисковете, второ — при съхраняването им тук и, трето — от съхраняването им при всеки от адресатите на съобщенията. Провалът в един от адресатите не застрашава другите. Опитахме се да се застраховаме от фалшифициране на дисковете, но не успяхме. Първо, операцията е доста скъпа и, второ, дисковете стават уязвими за случайни повреди. Другата страна на въпроса е, че ще трябва да наемем и обучим около двадесет нови специалисти по свръзките. Системата е сравнително трудна за експлоатация и именно това налага допълнителния брой специалисти. Но вече притежаваме основните компоненти. Служителите ни в чужбина предпочитат новата система, тъй като тя ще улесни работата им.

— И колко пари ще ни трябват?

— Петдесет милиона долара. Ще се наложи да увеличим размера на МЕРКУРИЙ и да монтираме записващата техника. Място има, но оборудването е скъпо. От момента, в който получим парите, до привеждането на системата в действие ще изминат най-малко три месеца.

— Разбирам. Може би тази нова система наистина е добра, но парите…

— С ваше позволение, сър, бих могъл да говоря с господин Трент.

— Хмм — заби поглед в бюрото си Кабът. — Добре, опипай почвата, но внимателно. Аз пък ще говоря с президента още щом се върне. Ще ти се доверя и за МУСАШИ. Кой друг освен теб знае истинското му име?

— Директорът на оперативния отдел, шефът на станцията в Токио и офицерът, който поддържа контакт с него.

Директорът на оперативния отдел се казваше Хенри Рен. Въпреки че той не допадаше много на Кабът, именно директорът на Централното разузнаване му бе поверил длъжността. В момента Рен се намираше на път за Европа. Преди година Джак мислеше, че изборът е неудачен, но Хенри се справяше добре. Освен това си бе избрал чудесен заместник. Всъщност те бяха двама: Ед и Мери Пат Фоли. Ако Джак имаше възможност, със сигурност би назначил един от двамата — колебаеше се кой точно — за директор на оперативния отдел. Ед се занимаваше с организацията, а Мери Пат — с действията на най-добрата съпружеска двойка, работила някога в управлението. Поверяването на ръководна длъжност в ръцете на Мери Пат щеше да бъде отличен избор и със сигурност щеше да си струва загубването на няколко гласа в Конгреса. Тя бе бременна вече за трети път, но това явно нямаше да попречи на активността й. Управлението си имаше собствена детска градина с шифрови ключалки, охрана и най-хубавите играчки, които Джак бе виждал.

— Звучи добре, Джак. Съжалявам, че се обадих на президента толкова бързо. Трябваше да изчакам.

— Няма проблеми, сър. Информацията бе грижливо изготвена, така че евентуалното й изтичане няма да предизвика провал.

— Обади ми се, когато разбереш мнението на Трент по финансовия въпрос.

— Да, сър.

Джак излезе от кабинета Ставаше все по-добър. В крайна сметка Кабът не се оказа чак такъв инат.

 

 

Гусн трябваше да помисли. Сега не бе време нито за възбуда, нито за прибързани действия. Той седна в един от ъглите на работилницата си и няколко часа пуши непрекъснато, без да откъсва поглед от блестящата метална сфера на пода. „Каква е степента на радиоактивност?“ — питаше почти непрекъснато една част от мозъка му, но този въпрос бе позакъснял. „Ако тежката метална сфера излъчва гама лъчи, вече съм мъртъв“ — реши друга част от мозъка му. Сега трябваше да мисли и да преценява. Нужно му бе огромно усилие на волята, за да стои неподвижно, но той успя.

За пръв път от много години насам Гусн се срамуваше от образованието си. Той бе експерт в областта на електронното и механично инженерство, но така и не си направи труда да прочете нещо за ядрения им еквивалент. „Пък и каква полза мога да имам от подобни знания?“ — се бе питал Ибрахим в редките случаи, когато му се приискваше да научи повече. Очевидно никаква. Затова Гусн се бе насочил към разширяване и задълбочаване на знанията си в области, касаещи го пряко — механични и електронни взриватели, електронни защитни устройства, взривни материали и висококачествени уреди за разпознаването им. Бе прочел всичко, свързано с апаратурата за откриване на експлозиви по летищата и други интересуващи го зони.

„Първо — каза си Гусн, запалвайки петдесет и четвъртата си цигара за деня, — трябва да се снабдя с всичко, издадено по въпроса за ядрените материали и техните физични и химични свойства. Технология за производство на бомби, качествата на бомбите, радиологични ефекти… Израелците сигурно знаят, че са изгубили бомбата. И то още през 1973! — помисли си удивено той. — Тогава защо… Но, разбира се. Големите възвишения имат вулканичен произход. Подземните скали, както и почвата, в която онези нещастни селяни се опитват да отглеждат зеленчуците си, са базалтови.

Базалтът абсорбира радиацията сравнително бързо… Бомбата е лежала на два-три метра под земята в каменистата почва. Излъчванията й трябва отдавна да са били погълнати от базалта…“

„Значи ще живея!“ — разбра Гусн.

„Разбира се! Ако оръжието бе чак толкова опасно, щеше да бъде защитено доста по-добре. Слава на Аллах!“

„Мога ли… мога ли?“ Това бе въпросът.

— Защо не? — каза гласно Гусн. — Защо не? Имам необходимите части. Повредени са, но…

Той загаси цигарата си в земята до всички останали и се изправи. Тялото му се разтресе от кашлица. Знаеше, че цигарите го убиват… бяха по-опасни и от това… но му помагаха да мисли.

Инженерът повдигна металната сфера. Какво щеше да прави с нея? Засега я остави в ъгъла и я покри с кутията за инструменти. След това излезе от работилницата и се запъти към джипа си. Пътят до щаба му отне петнадесет минути.

— Трябва да говоря с командира — каза Гусн на охраната.

— Той току-що си легна — отвърна му боецът.

Цялата част бе станала по-внимателна към командира си.

— Ще се наложи да го вдигна. — Гусн мина покрай него и влезе в сградата.

Стаята на Куати се намираше на втория етаж. Гусн изкачи стълбите, мина покрай друг войник и отвори вратата на спалнята. С влизането си чу шума от душа в банята.

— Аз съм, Гусн Трябва да поговорим.

— Не може ли утре?

Куати се появи от банята. Лицето му бе пръстеносиво. Въпросът не прозвуча като заповед и това говореше за състоянието на командира повече, отколкото Гусн можеше да си представи. Може би новината щеше да го накара да се почувства по-добре.

— Приятелю, трябва да ти покажа нещо. И то още тази вечер. — Гусн се опита гласът му да прозвучи спокойно.

— Наистина ли е толкова важно? — почти изстена Куати.

— Да.

— Разкажи ми.

Гусн само поклати глава и посочи ушите си.

— Отнася се за нещо интересно. Оказа се, че израелската бомба има нов детонатор. Едва не ме уби. Трябва да предупредим колегите си за него.

— Бомба ли? Мислех, че… — Куати спря по средата на изречението. За момент лицето му се проясни и командирът въпросително повдигна вежди. — Тази вечер, казваш?

— Ще те закарам с джипа си.

Желязната воля на Куати взе връх.

— Много добре. Изчакай да се облека.

Гусн слезе по стълбите.

— Двамата с командира ще отидем да видим нещо.

— Мохамед! — извика шефът на охраната, но Гусн го спря.

— Аз лично ще го закарам. В моята работилница няма опасности.

— Но…

— Тревожиш се като баба! Ако израелците бяха толкова умни, отдавна да си мъртъв, пък и командирът заедно с теб!

Тъмнината пречеше на Ибрахим да види изражението на шефа на охраната, но за сметка на това усети гневните вълни, които напираха в гърдите на стария и опитен боец.

— Ще видим какво ще заповяда командирът!

— Какво става тук? — появи се Куати на вратата с все още разпасана риза.

— Ще те закарам лично, командире. Няма нужда от охрана.

— Както кажеш, Ибрахим.

Куати се качи в джипа и Гусн подкара пред изумените погледи на охраната.

— За какво точно става въпрос?

— Оказа се, че не е електронно устройство, а бомба — отвърна инженерът.

— Е, и? Намирали сме толкова много бомби. Какво й е по-особеното на тази?

— По-лесно е да ти я покажа, отколкото да обяснявам — каза Гусн, като караше бързо и не откъсваше поглед от пътя. — Ако след като свършим, все още си мислиш, че съм ти изгубил времето, можеш спокойно да ме застреляш.

Куати учудено обърна глава. Всъщност тази мисъл вече му бе хрумнала, но той бе твърде опитен командир, за да убива хората си. Гусн определено не се отличаваше с бойни качества, но бе експерт в областта си. Командирът издържа останалата част от пътя, без да продума. Молеше се само лекарствата, които бе взел, да му позволят да яде. Грешка, да задържат в стомаха му погълнатата вече храна.

След петнадесет минути Гусн спря джипа на около петдесет метра от работилницата си и поведе командира по заобиколен път. Куати вече бе напълно объркан и доста нервен. Когато лампите светнаха, той видя корпуса на бомбата.

— Е, и какво?

— Ела тук — поведе го Гусн към ъгъла. Той се наведе и отмести кутията с инструменти. — Гледай!

— Какво е това?

Приличаше на малко оръдейно гюле. Просто метална сфера. Гусн, изглежда, се забавляваше. Куати се разгневи, но гневът му премина почти веднага.

— Това е плутоний.

Главата на командира отскочи назад, сякаш бе на пружини. — Какво? Какво си…

Гусн хвана ръката му и заговори бавно и успокоително:

— Това, което знам със сигурност, командире, е, че пред себе си имаш част от експлозивното устройство на атомна бомба. Израелска атомна бомба.

— Невъзможно! — прошепна Куати.

— Пипни го — предложи Гусн.

Командирът се наведе и докосна сферата с пръст.

— Топла е, защо?

— От разпадането на алфа частиците. Форма на радиация, която не е опасна. Във всеки случай не и тук. Това е плутоний, част от експлозивното устройство на атомна бомба. Не може да бъде нищо друго.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Убеден съм. Не може да бъде нищо друго. — Гусн се приближи до корпуса на бомбата. — Тези — вдигна той някакви малки части от електронно устройство — приличат на стъклени паяци, нали? Наричат се криптонови превключватели. Изпълняват функцията си със съвършена прецизност, а тя е необходима за едно-единствено устройство в бомбата. А това са активни експлозивни блокчета. Забележи, че някои от тях са петоъгълни, а други — шестоъгълни. Те имат задачата да придават точно определена форма. Трябва да бъде постигната идеална експлозивна сфера Подобно устройство е и РПГ, но тук силата е насочена навътре. Експлозивните блокчета са предназначени да смачкат онази сфера до размерите на орех.

— Но тя е метална. Това е невъзможно.

— Командире, наистина нямам необходимите по този въпрос знания, но поне това знам. Когато експлозивите се задействат, те смачкват сферата навътре, сякаш е гумена. Възможно е! Нали знаеш какво става, когато РПГ се удари в бронята на танка? Тук има достатъчно експлозив поне за сто РПГ-та. Те действат точно така, както ти казах. Когато сферата се свие, близостта на атомите поражда верижна ядрена реакция. Мисли, командире.

„Бомбата е паднала в градината на стареца през първия ден от Октомврийската война. Израелците са се уплашили от мощността на сирийската атака, а ефективността на руските ракети ги е изумила. Самолетът е бил свален и бомбата е паднала. Точните обстоятелства не са от значение. Важното е, Исмаил, че ние притежаваме частите на атомна бомба.“

Гусн извади нова цигара и я запали.

— Можеш ли…

— Вероятно — отвърна инженерът.

Лицето на Куати се проясни и болката, която го тормозеше повече от месец, изчезна.

— Аллах наистина е милостив.

— Милостив е. Командире, трябва да обмислим всичко много внимателно и много сериозно. Що се отнася до секретността…

Куати кимна.

— Да. Добре направи, че ме доведе тук сам. За това не можем да се доверим на никого… на никого… — Куати остави думите му да заглъхнат и се обърна към другаря си: — Какво ще ти трябва?

— На първо време информация, командире. Книги. И знаеш ли къде трябва да отида за тях?

— Русия?

Гусн поклати глава.

— Израел, командире. Къде другаде?

 

 

Конгресменът Ал Трент се срещна с Райън в заседателната зала на една от комисиите. Тя се използваше само за закрити заседания и всеки ден я пръскаха за дървеници.

— Как е животът, Джак? — попита Трент.

— Нямам големи оплаквания, Ал. Президентът имаше хубав ден.

— Наистина. Всъщност това се отнася за целия свят. Страната ти дължи благодарности, доктор Райън.

— Нека никой да не разбере за това — усмихна се иронично Джак.

— Такива са правилата на играта. Мислех, че вече си свикнал с тях. И така, какво те носи насам без предупреждение?

— Започнахме нова операция. Казва се НИИТАКА.

Райън обясни същността в продължение на няколко минути. По-късно трябваше да представи и документация. Засега обаче съобщението за започването и целта й бяха достатъчни.

— Един милион долара месечно. Само това ли иска? — засмя се гръмко Трент.

— Директорът бе ужасен — осведоми го Джак.

— Винаги съм харесвал Маркъс, но той е доста стиснато копеле. В комисията имаме двама японофили, Джак. Доста трудничко ще ги привлечем за каузата.

— С теб стават трима.

Трент се обиди.

— Аз японофил? Само защото в района ми има две телевизионни фабрики и защото директорът на автомобилния завод уволни половината си персонал? Защо, по дяволите, трябва да му се карам за това? Дай да видя документите от заседанието на японското правителство — нареди конгресменът.

Райън отвори куфарчето си.

— Не можеш да ги преснимаш и да ги цитираш. Виж, Ал, това е дългосрочна операция и…

— Джак, да не мислиш, че съм хванат от гората? Ти май си се превърнал в някакъв мрачен мухльо. Какво ти става?

— Много работа — обясни Джак и му поднесе доклада.

Ал Трент четеше бързо. Всъщност той направо препускаше из страниците. Лицето му остана безизразно и той се превърна в това, което всъщност бе — студен и пресметлив политик. Убежденията му клоняха наляво, но за разлика от съмишлениците си той не им позволяваше да вземат връх над разума. Пазеше страстите за пленарната зала и за леглото у дома си. Навсякъде другаде бе вледеняващо практичен.

— Ако види това, Фаулър ще подскочи като ужилен. Японците са най-високомерните хора. Чувал ли си друг път подобно нещо? — попита Трент.

— Само по време на политически спорове. Аз също се изненадах от езика им, но той сигурно е свързан с културата, не мислиш ли?

Конгресменът бързо вдигна поглед.

— Така е. Под добрите им обноски може би се крият диви и необуздани хора. Нещо като британците, но тези приличат направо на зоологическа градина… За бога, Джак, това е скандално. Кой го е вербувал?

— Както обикновено. Появил се е на няколко приема, шефът на станция Токио чул слуховете и изчакал малко, преди да направи хода си. Руснакът му е предал материалите и е казал условията си.

— А защо операцията се казва НИИТАКА? Май съм чувал това име и преди.

— Аз го избрах. Когато японските части са напредвали към Пърл Харбър, кодовият сигнал за начало на операцията е бил: „Изкачете връх Ниитака.“ Не забравяй, че ти си единственият човек в сградата, който знае тази дума. В случая ще приложим едномесечна смяна на кодовите имена. Фактът, че прибягваме до тази процедура, красноречиво говори за важността на операцията.

— Добре — съгласи се Трент. — Ами ако човекът се окаже провокатор?

— И това ни мина през главите. Възможно е, но не е за вярване. Ако КГБ се реши на такава стъпка, това ще означава нарушаване на правилата. Поне на установените досега.

— Чакай малко — каза Трент, докато дочиташе последната страница. — Какво, по дяволите, е това със сигурността на връзките?

— Доста страшничко звучи, а? — Райън му обясни плана си.

— Петдесет милиона. Сигурен ли си?

— Това е само цената на подготвителните работи. После трябва да се обучават нови специалисти. Годишната сума за поддръжка след започване на експлоатацията ще възлиза на около петнадесет милиона долара.

— Всъщност звучи разумно — поклати глава Трент. — Агенцията за национална сигурност иска доста повече за обновяване на системата си.

— Да, но те имат много голяма инфраструктура. Цифрите, които ти цитирах, са окончателни. МЕРКУРИЙ е доста малка система.

— В какъв срок искаш да се занимаем с проблема?

Трент знаеше, че Райън иска твърди суми от бюджета. „Това сигурно му е наследство от бизнеса — помисли си Ал. — Нещо, което повечето държавни служители не са опитвали.“

— Ако стане за една седмица, ще е чудесно, сър.

Трент кимна.

— Ще видя какво мога да направя. Разбира се, искаш всичко да е скрито-покрито, нали?

— Възможно най-скрито — отвърна Райън.

— По дяволите — изруга Трент. — Казвал съм на Олсън за това. Специалистите му постоянно извъртат и той ги търпи. Ами ако…

— Да, ако всичките ни връзки са пробити — изказа мисълта му Джак. — Благословена да е гласността, нали?

— Маркъс разбра ли какви могат да бъдат последствията?

— Обясних му тази сутрин. Разбра. Ал, Кабът може и да няма опита, който аз и ти бихме желали да има, но напредва бързо. Имал съм и по-лоши шефове.

— Твърде си предан. Сигурно ти е останало от времето в морската пехота — забеляза Трент. — От теб ще излезе добър директор.

— Никога няма да проверим думите ти.

— Вярно е. Сега, когато Лиз Елиът е съветник по националната сигурност, ще трябва да внимаваш. Нали знаеш?

— Аха.

— С какво, по дяволите, си я настроил срещу себе си? Не че е много трудно, разбира се.

— Беше точно след конгреса — обясни Райън. — Отидох в Чикаго, за да се срещна с Фаулър. Тя ме хвана в неподходящ момент — изморен от пътуването и тъй нататък. Разкрещя се насреща ми и аз не й останах длъжен.

— Научи се да бъдеш мил с нея — предложи Трент.

— Това са думи на адмирал Гриър.

Трент подаде документите обратно на Джак.

— Трудно е, нали?

— И още как.

— Но трябва да се научиш. По-добър съвет не мога да ти дам. — „Сигурно само ще си изгубиш времето“, добави мислено той.

— Да, сър.

— Молбата ти идва в добър момент. Останалите членове на комисията ще бъдат дяволски впечатлени от новата операция. Японофилите със сигурност ще се разшумят и ще проличи, че управлението не си губи времето. Ако имаме късмет, след две седмици парите ще са налице. Петдесет милиона долара — детска игра. Благодаря ти, че намина.

Райън затвори куфарчето си и се изправи.

— Удоволствието бе мое.

Трент стисна ръката му.

— Ти си добър човек, Райън. Жалко, че не си гей.

Джак се засмя.

— Никой не е идеален, Ал.

 

 

Райън се върна обратно в Ленгли, остави документите по операция НИИТАКА в секретна секция и с това приключи работата си за деня. Двамата с Кларк взеха асансьора и напуснаха сградата с един час по-рано от обичайното. Правеха това два пъти в месеца. След четиридесет минути спряха на паркинга пред една дрогерия между Вашингтон и Анаполис.

— Здравейте, доктор Райън! — посрещна го Карол Зимър иззад касата.

Един от синовете й я замести и тя поведе Джак към задната стая. Джон Кларк огледа магазина. Не се безпокоеше за сигурността на Райън, а за отношението на местните хулигани към собствеността на семейство Зимър. Той и Чавес се бяха погрижили за шефа на бандата, и то пред очите на трима от членовете й. Един от тях се бе опитал да му помогне и само доброто сърце на Чавес не го прати в болницата. „Това — прецени Кларк — е сигурен знак, че Динг поумнява.“

— Как върви бизнесът? — попита Джак.

— В сравнение с миналата година сме повишили оборота си с цели двадесет и шест процента.

Карол Зимър бе четиридесетгодишна жена, родена в Лаос. Точно по времето, когато северновиетнамската армия завземаше и последните позиции на американците в Лаос, тя бе спасена от крепостта, в която се намираше, от един американски хеликоптер.

Шестнадесетгодишната по онова време Карол бе единственото оцеляло дете на вожда на племето хмонг. Той пък от своя страна бе защитавал храбро и до смърт своите и американските интереси. Карол се омъжи за сержанта от военновъздушните сили Бък Зимър, загинал в друг хеликоптер и от друго предателство. Именно тогава Райън се появи в семейство Зимър. Въпреки дългите години държавна служба той явно не бе изгубил търговския си нюх. Сполучливо избраното място на дрогерията позволяваше на семейство Зимър да печели толкова, че да не прибягва до учредения от Райън образователен фонд за децата. С помощта на отец Тим Райли първият син на Карол получи пълна стипендия в Джорджтаунския колеж и вече бе пред завършване. Както при повечето азиатци, преклонението на Карол пред образованието граничеше с религиозен фанатизъм и децата й се бяха метнали на нея. Освен това тя ръководеше магазина си е машиналната точност на пруски сержант, командващ пехотинци. Тезгяхът бе толкова чист, че Кети Райън спокойно можеше да го ползва като операционна маса. Джак се усмихна на мислите си. Може би Лоурънс Алвин Зимър младши щеше да направи точно това.

Райън прегледа счетоводните книги. Вече не можеше да практикува като счетоводител, но все още разбираше от счетоводен баланс.

— Ще вечеря ли с нас?

— Не мога, Карол. Трябва да се прибирам у дома. Тази вечер синът ми има бейзболен мач. При теб всичко наред ли е? Имаш ли още проблеми с онези хулигани?

— Не се връщал. Господин Кларк ги изгонил завинаги.

— Ако се появят отново, искам да ми се обадиш веднага — каза сериозно Джак.

— Добре, добре. Научих урок — обеща му тя.

— Чудесно. Сега трябва да тръгвам — изправи се Райън.

— Доктор Райън?

— Да?

— Военните казва, че Бък умрял в нещастен случай. Аз никога не съм питала, но сега питам: нещастен случай или не нещастен случай?

— Карол, Бък загина, докато изпълняваше задачата си и спасяваше живота на други хора. Аз бях там. Господин Кларк също.

— Онези, дето убили Бък…

— Никога няма да чуеш нищо за тях — каза тихо Джак. — Нищо.

По погледа й личеше, че го е разбрала. Въпреки оскъдните си познания по английски Карол бе схванала подтекста.

— Благодаря, доктор Райън. Аз никога няма пита повече, но трябва знам.

— Няма нищо — отвърна Джак изненадан, че е чакала толкова дълго.

 

 

Интеркомът изпращя:

— „Сонар“ вика „Контрол“. Прехванат шум на нула-четири-седем. Контакт със „Сиера“-5. Засега нямаме повече информация. Ще ви държим в течение.

— Много добре — отвърна капитан Рикс. — Екипът за проследяване да започне анализа на обекта.

Капитанът огледа пулта си. Приборите показваха скорост от седем възела, дълбочина от сто и двадесет метра и курс три-нула-три. Контактът бе по траверса отдясно на борда.

Мичманът, командващ екипа за проследяване, веднага погледна миникомпютъра „Хюлет-Пакард“, инсталиран в задния десен ъгъл на кабината.

— Добре — обади се той. — Имам траекторията. Малко е неясна… сега се подобри. — Операцията отне на компютъра около две секунди. — Добре, сега получавам дистанцията… намира се в конвергентната зона^[1]. Обсегът е между тридесет и четиридесет хиляди метра, ако е в първа, и между петдесет и шестдесет хиляди метра, ако е във втора конвергентна зона.

— Та тя е почти до нас — обърна се помощник-капитанът към Рикс.

— Прав си, помощник. Изключете компютъра — заповяда командирът.

Капитан трети ранг Уолтър Клагет, помощник-командир от Златния екипаж на американската подводница „Мейн“, отиде до компютъра и го изключи.

— Имаме проблеми с хюлет-пакарда… Изглежда, че повредата няма да бъде отстранена с часове — обади се той. — Жалко.

— Чудесно — каза тихо мичман Кен Шоу на седящия до него кормчия.

— Спокойно, господин Шоу — също така шепнешком отвърна старшината. — Ще се погрижим за теб. И без това сега компютърът не ти трябва.

— По-тихо там в атакуващия отсек! — обади се капитан Рикс.

Курсът на подводницата я водеше в северозападна посока. Операторите на сонара подаваха информация към атакуващия отсек. След десет минути екипът за проследяване бе готов с решението си.

— Капитане — обади се мичман Шоу. — Установеният контакт „Сиера“-5 е в първа конвергентна зона. Дистанцията между нас е около тридесет и пет хиляди метра. Поддържа курс на юг със скорост десет възела.

— Можете да се справите и по-добре! — реагира остро командирът.

— „Сонарът“ на командира. „Сиера“-5, изглежда, е съветска атакуваща подводница от клас „Акула“. Предварителната информация я идентифицира като „Акула“ 6 — „Адмирал Лунин“. Изчакайте. — Последва кратко мълчание. — Вероятно изменение в положението на „Сиера“-5. Вероятен завой. Потвърждаваме изменението на позицията. „Сиера“-5 застава на траверса. Потвърждавам, на траверса.

— Капитане — каза помощникът, — това положение подобрява ефективността на кърмовия му сонар.

— Правилно. „Сонар“, тук „Контрол“. Искам проверка на шумовете, които излъчваме.

— Тук „Сонар“. Прието. Изчакайте, сър. — Изминаха още няколко секунди. — Капитане, излъчваме някакъв шум… не съм сигурен точно какъв. Прилича на тракане. Може би от задните цистерни. Появява се за пръв път, сър. Определено идва откъм кърмата. Металически е.

— „Контрол“, тук секторът за управление. Нещо ни безпокои. Чуваме шум откъм кърмата. Може би е в цистерните за баласт.

— Капитане — обади се Шоу. — „Сиера“-5 поема противоположен курс. Сега се движи на югоизток, приблизително едно-три-нула градуса.

— Може би ни чува — изръмжа Рикс. — Качваме се в горния слой. Дълбочина тридесет метра.

— Тридесет метра, прието. „Рул“, заемете петградусов наклон спрямо морското равнище.

— Пет градуса спрямо морското равнище, прието. Сър, наклонът към морското равнище е пет градуса, издигаме се на дълбочина тридесет метра.

— „Контрол“, тук секторът за управление. Тракането спря. Прекъсна в момента, когато корпусът се изправи леко нагоре.

— Какво, по дяволите, означава това… — изръмжа помощникът към Рикс.

— Сигурно някой тъпанар от работниците в доковете е забравил инструментите си в цистерните за баласт. Един приятел имаше такъв случай. — Рикс бе достатъчно ядосан, но в крайна сметка, ако щеше да има инцидент, то по-добре да се случи сега. — Когато достигнем горния слой, искам да поемем северен курс и да изясним причината.

— На ваше място бих изчакал, сър. Знаем къде е конвергентната зона. Нека обектът се измъкне от нея, и тогава ще можем да маневрираме, без да ни чува. Нека си помисли, че сме излезли от обсега му, преди да сме започнали да си играем игрички. Той вероятно смята, че още не сме го прехванали. Ако започнем да маневрираме усилено, сами проваляме шансовете си.

Рикс се замисли.

— Не. С изчезването на шума в кърмата вероятно вече ни е изгубил. Когато се изкачим в горния слой, ще се смесим с шумовете от повърхността и ще можем свободно да маневрираме. Сонарът му не е чак толкова добър Той просто е подушил нещо, без да знае какво. По този начин можем да увеличим дистанцията между нас.

— Ясно, сър — отвърна безстрастно помощник-капитанът. „Мейн“ застана успоредно на морското равнище на дълбочина тридесет метра. Тя вече бе доста над границата, деляща сравнително топлата вода на повърхността от дълбоките ледени води. Тази граница драстично променяше акустиката и Рикс прецени, че „Акула“ вече е изгубила всякакъв шанс да го засече.

— „Сонар“ вика „Контрол“. Контактът със „Сиера“-5 е прекъснат.

— Много добре. Аз поемам командването — обяви Рикс.

— Капитанът поема командването — повтори дежурният офицер.

— Рул десет градуса наляво. Нов курс три-пет-нула.

— Рул десет градуса наляво, прието. Нов курс три-пет-нула. Сър, рулят е с десет градуса наляво.

— Много добре. „Машинно“, тук капитанът. Увеличете скоростта на десет възела.

— „Машинно“, прието. Увеличаваме скоростта на десет възела.

„Мейн“ пое курс на север със скорост десет възела. На хидроакустиците им бяха необходими десет минути, за да се пригодят към новите условия. През това време американската подводница сякаш бе сляпа.

— Капитане, тук секторът за управление. Шумът се появи отново — обяви дежурният офицер.

— Намали на пет възела. Пълен напред с една трета.

— Пълен напред с една трета, прието. Сър, „Машинно“ потвърждава пълен напред с една трета.

— Много добре. Какво става с шума в сектора за управление?

— Все още го чуваме, сър.

— Ще изчакаме минута — обади се отново Рикс. — „Сонар“, тук капитанът. Нещо ново за „Сиера“-5?

— Съвсем не, сър. Контактът липсва.

Рикс бавно отпиваше от кафето си, без да откъсва поглед от часовника, докато не изминаха три минути.

— „Контрол“ вика „Машинно“. Какво става с шума?

— Без промяна, сър. Все още е тук.

— По дяволите. Помощник, намали скоростта с още един възел.

Клагет изпълни заповедта. Той разбра, че капитанът губи контрол над положението. Това бе лошо. Изминаха нови десет минути. Тревожният шум от кърмата намаля, но не изчезна.

— „Сонар“ до „Контрол“! Установен контакт на нула-едно-пет. Появи се изневиделица. Това е „Сиера“-5, сър. Подводницата със сигурност е от клас „Акула“. „Адмирал Лунин“. Оценявам контакта като директен. Корпусът й е леко наклонен. Вероятно току-що е навлязла в горния слой.

— Прехванала ли ни е?

— Твърде възможно, сър — отвърна операторът на сонара.

— Стоп! — извика нечий глас. Ескадреният командир Манкузо влезе в стаята. — Добре, спираме тренировката на този етап. Моля, офицерите да ме последват.

Когато лампите светнаха, всички въздъхнаха облекчено. Стаята се намираше в голяма квадратна сграда, която въобще не приличаше на подводница, въпреки че останалите й помещения абсолютно точно възпроизвеждаха важните отделения на лодките от клас „Охайо“. Манкузо поведе офицерите от атакуващия отсек към залата за разбор и затвори вратата след себе си.

— Лоша тактическа грешка, капитане. — Дипломацията не бе силната страна на Барт Манкузо. — Помощник-капитан, какъв съвет дадохте на командира си? — Клагет го повтори дума по дума. — Капитане, защо отхвърлихте това предложение?

— Сър, прецених, че акустичните ни предимства позволяват да го направим по този начин, така че да се отдалечим от целта.

— Уоли? — обърна се Манкузо към командира на Синия екипаж Уоли Чембърс, който бе на път да стане капитан на подводницата „Кий Уест“.

Чембърс бе работил и под ръководството на Манкузо на „Далас“. Той имаше всички качества да стане чудесен командир и току-що го бе доказал.

— Беше лесно предвидимо, капитане. Още повече че след като запазихте курса и променихте дълбочината, шумът ви достигна до мен. А прекъсващите сигнали, които прехванахме, със сигурност идваха от подводница. Щеше да бъде по-добре леко да повдигнете носа си, за да запазите дълбочината и да намалите скоростта. До този момент сведенията ми бяха доста мъгляви. Ако не бяхте увеличили скоростта си, никога нямаше да ви прехвана и идентифицирам. Но вие постъпихте точно обратното. Тогава забелязах излизането ви в горния слой, установих конвергентната зона и се промуших под вас. Капитане, не знаех, че сте наблизо, докато сам не ми подсказахте. Но вие направихте и нещо повече — позволихте ми да се приближа. Шумът от повърхността бе сравнително слаб и аз ви прехванах на около двадесет и шест хиляди метра от себе си. Чувах ви, без вие да можете да ме чуете. Остана ми само бързо да се приближа до вас и да ви хвана на мушка. Направо ви наврях в ъгъла.

— Целта на упражнението бе да ви покажем последиците от загубата на предимството в акустика. — Манкузо помълча около половин минута и отново заговори: — Добре, не беше честно. Но нима животът не е същият?

— „Акула“ е добра лодка, но дали притежава и добър сонар?

— Предполагам, че е на нивото на второто поколение 688.

„Няма начин“ — каза си Рикс.

— И какви други изненади мога да очаквам?

— Добър въпрос. Отговорът е, че не знаем. А щом не знаем, трябва да предполагаме, че са не по-малко опасни от нас.

„Няма начин“ — помисли си отново Рикс.

„Може би дори и по-опасни“ — добави наум Манкузо.

— Добре — обърна се контраадмиралът към екипа на атакуващия отсек. — Прегледайте информацията и след тридесет минути ще направим разбор.

Рикс проследи с поглед Чембърс и Манкузо, които излязоха от стаята. Манкузо бе умен и ефективен подводничар, но въпреки това си оставаше проклет жокей на атакуваща подводница. Той не заслужаваше командването на ескадра от ракетоносци, защото просто не мислеше както трябва. Бяха се наговорили с бившия си колега от Атлантическия флот. По дяволите. Рикс бе сигурен, че е постъпил правилно.

Условията при тренировка бяха нереални. Нима Росели не му каза, че „Мейн“ е неоткриваема? По дяволите! Първата му възможност да докаже на командира на ескадрата на какво е способен, пропадна. Бе провалена от някаква си измислена, нечестна тренировка. Бе провалена от екипажа му, с който Росели толкова се гордееше.

— Господин Шоу, дайте ми дневниците си със сведенията от анализа на целта.

— Заповядайте, сър.

Мичман Шоу, който само преди две седмици бе завършил подводничарското училище в Гротън, стоеше в ъгъла и стискаше дневниците в ръцете си. Рикс ги взе и ги разтвори на масата. Очите на капитана зашариха по страниците.

— Слабо. Можехте да го направите поне с една минута по-бързо.

— Да, сър — отвърна Шоу.

Не знаеше как би могъл да се справи по-бързо, но командирът твърдеше обратното, а той винаги имаше право.

— Това можеше да се окаже решаващо — каза с тих, но жлъчен глас Рикс.

— Съжалявам, сър.

Мичман Шоу за пръв път грешеше сериозно. Рикс се изправи, но въпреки това трябваше да вдигне поглед, за да погледне Шоу в очите. Фактът, че ТРЯбва да гледа отдолу нагоре, сякаш го ядоса още повече.

— Съжалението не оправя нещата, господинчо. Съжалението застрашава лодката и мисията ни. Съжалението отнема човешки животи. „Съжалявам“ е извинение за некадърници. Ясен ли съм, господин Шоу?

— Тъй вярно, сър.

— Чудесно. — Думата прозвуча като ругатня. — Да се надяваме, че това е последната ви грешка.

Следващият половин час премина в преглеждане на документите от занятието. След това офицерите преминаха в по-голяма стая, където щяха да чуят доклад за действията на Синия екипаж. Капитан трети ранг Клагет задържа началника си.

— Капитане, мисля, че беше малко остър с Шоу.

— Какво имаш предвид? — попита неприятно изненадан Рикс.

— Той не допусна никакви грешки. Самият аз бих могъл да се справя със задачата му едва с тридесет секунди по-бързо. Старшината, който бе с него, прави анализи на целта от пет години. Той също е завършил училището за подводничари. Наблюдавах работата и на двамата. Справиха се отлично.

— Значи тогава грешката е била моя? — попита Рикс с мамещо спокоен глас.

— Да, сър — отвърна честно както винаги помощник-капитанът.

— Значи така?

 

 

Рикс се отдалечи, без да каже нищо повече. Думата „нещастна“ бе твърде слаба, за да изрази състоянието на Петра Хаслер-Бок. Тя наближаваше четиридесет години, петнадесет от които бяха прекарани в бягство и криене от западногерманската полиция. Най-накрая се бе принудила да избяга в източната част — „бившата източна част“ — усмихна се следователят от Бундескриминаламт. Удивителното бе, че все още изглеждаше младолика. На всяка от снимките в дебелото досие се виждаше привлекателна, жизнерадостна, усмихната жена с по детски гладко лице, обрамчено от хубава кестенява коса. Същото това лице бе наблюдавало смъртта на трима души, единият от тях жестоко измъчван с нож в продължение на няколко дни, припомни си детективът. Убийството бе част от важен политически акт. По същото време трябваше да се гласува дали американците да разположат ракетите си „Круз“ и „Пършинг“-2 в Германия. Фракция „Червена армия“ се бе опитала да попречи, като ужаси гласоподавателите. Опитът, разбира се, се бе оказал безуспешен, но въпреки това жертвата бе умряла след средновековни мъчения.

— Кажи ми, Петра, достави ли ти удоволствие убийството на Вилхелм Манщайн? — попита детективът.

— Той беше свиня — отвърна предизвикателно тя. — Тлъста, потяща се, развратна свиня.

Детективът знаеше, че терористите бяха използвали именно последния порок на жертвата си, за да я хванат. Петра го бе привлякла в капана с кратка, но страстна любовна връзка. Манщайн не бе най-привлекателният представител на мъжкия пол в Германия, но пък идеите на Петра за женските права граничеха с реакционното. Най-жестоките членове на групата „Баадер-Майнхоф“ във фракция „Червена армия“ бяха именно жените. Може би твърденията на немските психолози, че това е реакция на отношението Kinder-Kuche-Kirche^[2] на мъжете към тях, не бяха далеч от истината. Въпреки това детективът никога не бе виждал по-хладнокръвен убиец от жената срещу себе си. Първите части от тялото на Манщайн, изпратени на семейството му по пощата, бяха онези, обидили най-силно Петра. Заключението на патолозите бе, че Манщайн е живял още десет дни след кастрирането, предлагайки на младоликата дама кърваво и крещящо зрелище.

— Е, сигурно лично ти си се погрижила за това, нали? Предполагам, че Гюнтер не е бил очарован от ревностната ти постъпка. В крайна сметка преди отвличането си прекарала, ако не се лъжа, пет нощи с хер Манщайн. И тази част от плана ли ти хареса, mein Schatz?^[3]

Детективът забеляза, че обидата му е попаднала в целта. Петра вече не бе толкова красива. Също както и цветето след откъсването му тя бе почти мъртва. Кожата й бе пожълтяла, около очите й се виждаха тъмни кръгове, а загубата на най-малко осем килограма явно не й се отразяваше добре. Въпреки това предизвикателността й не бе изчезнала.

— Предполагам, че е било точно така, щом си му се отдавала и си му позволявала да ти се наслаждава. Сигурно ти е харесвало, че се връща отново. Не вярвам само да си го примамвала. Имало е нещо повече от сношение. Хер Манщайн е бил изискан ухажор. И то с богат опит. Посещавал е само най-умелите проститутки. Кажи ми, Петра, откъде си придобила толкова много умения? Само от Гюнтер или е имало и други? Разбира се, всичко в било в името на революционната справедливост и революционното Kameradschaft, nicht wahr?^[4] Ти си безполезна отрепка, Петра. Дори и курвите имат морал, но ти не. Ами възлюблената ви революционна кауза? — изсмя се детективът. — Doch! Ама че кауза. Как се чувства човек, отритнат от целия немски Volk?

При забележката Петра се размърда неудобно, но не каза нищо.

— Какво става, Петра? Да не би да си изгубила героичното си дар слово? Ти винаги си говорила как си представяш свободата и демокрацията, нали? Нима фактът, че сега имаме истинска демокрация, те разочарова? Или пък не ти харесва това, че хората ви презират? Кажи ми, Петра, как се чувства човек, отритнат от цялото общество? Напълно отритнат. Това е истината — прибави инспекторът. — Знаеш, че не се шегувам. Двамата с Гюнтер сигурно сте наблюдавали хората, минаващи под прозорците ви. Ако не греша, една от демонстрациите се проведе точно под вашия блок. Какво си мислеше, докато ги гледахте, Петра? Какво си казахте с Гюнтер? Че това е просто контрареволюционен номер?

Детективът поклати глава и се наведе да погледне в празните безизразни очи, радвайки се на работата си точно както го бе правила и тя.

— Кажи ми, Петра, как си обясняваш резултатите от гласуването? Изборите бяха свободни. Ти, разбира се, го знаеш. Всичко, в което си вярвала, за което си се борила и убивала, е било грешка. Било е напразно! Е, поне не си си изгубила времето напразно. Поне си спала с Вилхелм Манщайн.

Детективът се облегна на стола си и запали тънка пура. Димът от устата му се заизкачва към тавана.

— И сега, Петра? Надявам се, че поне онази кратка среща ти е доставила удоволствие. Няма да напуснеш този затвор. Никога, Петра. Никой няма да те съжали дори и да си прикована към инвалидна количка. О, не, грешка. Те ще си спомнят престъпленията ти и ще си кажат, че не заслужаваш друго, освен да изгниеш тук заедно с останалата измет. За теб няма надежда. Ще умреш в тази сграда, Петра.

При тези думи Петра Хаслер-Бок потръпна. За миг очите й се разшириха и тя понечи да каже нещо, но остана безмълвна. Детективът спокойно продължи:

— Между другото изгубихме следите на Гюнтер. В България го изпуснахме само за тридесет часа. Забравих да ти кажа, че руснаците ни дадоха всичките си досиета за вас и вашите приятели. За месеците, прекарани в тренировъчни лагери. Във всеки случай Гюнтер продължава да бяга. Подозирам, че сега е в Ливан, където се е сдушил с тамошните ви приятелчета. Те са следващите — каза й детективът. — Не чу ли, че американците, руснаците и израелците ще работят заедно? Това е част от споразумението им. Нима не е чудесно? Мисля, че там ще хванем Гюнтер… Ако има късмет, ще се отбранява или ще, направи нещо също толкова глупаво и тогава ще можем да ти донесем снимки от тялото му… Снимки, точно така! Как можах да забравя? Имам нещо за теб — обяви следователят.

Той сложи една касета във видеото и пусна телевизора. Няколко секунди образът бе неясен, но след това на екрана се появи картина. Кадрите явно бяха любителски. Те показваха две малки близначки, обути в розови ританки, седнали върху типичен немски килим в типичен немски апартамент. Всичко бе в изряден Ordnung. Дори и списанията по масата бяха събрани в един ъгъл. Действието започна.

— Ела, Ерика. Ела, Урсула! — подкани ги един женски глас.

Двете момиченца се изправиха и с помощта на масичката се заклатушкаха към нея. Камерата проследи неуверените им, олюляващи се крачки към ръцете на жената.

— Мамо, мамо — казаха и двете почти в един глас. Детективът изключи телевизора.

— Вече вървят и говорят. Ist das nicht wunderbar?^[5] Новата им майка просто ги обожава, Петра. Е, помислих си, че ще искаш да видиш тези кадри. Това е за днес.

Детективът натисна скрит бутон и един пазач се появи да отведе окованата затворничка в килията й.

Килията представляваше голо помещение с боядисани в бяло тухлени стени. Нямаше прозорци. На масивната стоманена врата се виждаха шпионки и отвор, през който се подаваше храната. Петра не знаеше за скритата телевизионна камера. Тя бе монтирана близо до тавана и замаскирана като тухла. По пътя към килията Петра Хаслер-Бок успя да запази самообладание. После вратата зад гърба й се затръшна.

И тя рухна.

Празните й очи се загледаха в белия под. Беше твърде ужасена, за да плаче. Ужасът й препускаше през кошмара, в който се бе превърнал животът за нея. „Не може да е вярно“ — твърдеше един уверен и почти безумен глас някъде в главата й. Всичко, в което бе вярвала, за което бе работила, вече го нямаше. Гюнтер — изчезнал. Близначките — също. Клаузата й бе разбита на пух и прах. Животът й — опустошен.

Детективите от Бундескриминаламт я разпитваха само за удоволствие. И тя го знаеше. Те никога не се бяха опитвали да извлекат информация от Петра, но за това си имаше причина. Тя не знаеше нищо важно. Бяха й показали фотокопия от досиетата на Щази. Почти всичко, което притежаваха източногерманските й социалистически братя — а то бе доста много, — се намираше в ръцете на западногерманците. Имена, адреси, телефонни номера, факти отпреди двадесет години, неща за самата нея, които вече бе забравила, неща за Гюнтер, които никога не бе знаела… Всичко това бе в ръцете на полицията.

Край. Пълно поражение.

Петра се свлече на пода и започна да плаче. Нямаше ги дори Ерика и Урсула. Близначките й. Плът от нейната плът, физическо доказателство за вярата й в бъдещето и за любовта й към Гюнтер. Сега прохождаха в дома на някакви непознати. Наричаха някаква жена, мамо. Знаеше само, че е съпруга на капитан от Бундескриминаламт. Петра плака безшумно около половин час. Знаеше, че в тази проклета бяла дупка, която я лишаваше от сън, има микрофони.

Всичко бе загубено.

Да живее тук? Първия и единствен път, в който бе излязла на двора заедно с другите затворници, пазачите едва успяха да я спасят от тях. Още чуваше виковете им, докато охраната я водеше в лечебницата — „курва, убийца, животно“… Да живее тук четиридесет или повече години? Сама! Да очаква лудостта, старостта и погрозняването. За Петра животът означаваше живот. Бе сигурна в това. Никой нямаше да се смили над нея. Детективите й го показаха достатъчно ясно. Никаква милост. Никакви приятели. Изоставена и забравена… освен от онези, които я мразят.

Петра спокойно взе решението си. По начин, известен на всички затворници навсякъде по света, тя бе успяла да се снабди с остро парченце метал. То представляваше част от ножче за бръснене, отчупено от самобръсначката, с която й позволяваха да си бръсне краката веднъж месечно. Петра го извади от скривалището му и издърпа белия чаршаф от матрака. Матракът бе обикновен. Дебел около десет сантиметра, покрит с груб плат и натъпкан с конци. По ръбовете му имаше подобен на въже материал, който да придава здравина. С помощта на парченцето бръснарско ножче Петра започна да разпаря матрака. Малкото парченце метал постоянно режеше пръстите й, но въпреки кръвта след три часа тя разполагаше с около два метра импровизирано въже. Петра направи примката. После се качи на стола и завърза другия край на въжето за една малка издатина над вратата. Направи го едва от третия опит. След това скъси въжето достатъчно, за да й стигне.

Когато всичко бе готово, тя продължи, без да се замисля. Петра Хаслер-Бок свали затворническите дрехи и сутиена си. После коленичи на стола с гръб към вратата и стегна примката около врата си. Най-накрая пристегна краката около гърба си с помощта на сутиена. Не искаше нищо да й попречи. Трябваше да покаже смелостта и жертвоготовността си към каузата. Без да изчакат молитва или последна мисъл, ръцете й избутаха стола. Тялото увисна с около пет сантиметра по-надолу, преди въжето да се стегне и да го спре. И в този момент плътта надделя над волята. Краката й отчаяно започнаха да се борят със сутиена, но движението още повече затегна примката около врата на Петра.

Силната болка я изненада. Примката счупи ларинкса й, преди да спре точно под челюстта. Очите й се разтвориха широко към белите тухли на отсрещната стена. И тогава я обзе паника. Идеологията си имаше граници. Петра не можеше да умре, не искаше да умре, не искаше да…

Пръстите й посегнаха към врата. Това беше грешка. Те се опитаха да се проврат под въжето от матрака, но то бе толкова тънко, че се впиваше в меката плът и опитите й останаха безуспешни. Петра продължи да се бори, защото знаеше, че й остава още съвсем малко време, докато притокът на кръв към мозъка спре… Ето, зрението й вече се влошаваше. Тя не можеше да види процепите между тухлите на отсрещната стена. Ръцете й продължиха да опитват, разкъсвайки горните кръвоносни съдове по врата й. Кръвта направи въжето още по-хлъзгаво и му помогна да се впие още по-дълбоко и почти да прекъсне сънната артерия. Устата й се отвори и тя се опита да извика. Не, Петра не искаше да умира, не искаше. Имаше нужда от помощ. Никой ли не я чуваше? Нямаше ли кой да й помогне? Твърде късно. Само още две секунди. Може би една или пък николко. Едно отдалечено късче от съзнанието й й каза, че ако откопчае сутиена, ще освободи краката и…

Детективът, който следеше килията на монитора, видя, че ръцете безжизнено затърсиха закопчалката и после се отпуснаха. Последваха няколко конвулсии, след което тялото застана неподвижно. „Толкова близо — помисли си той. — Бе толкова близо до спасението.“ Жалко. Тя бе красива. Красиво момиче, избрало убийствата и мъченията. Избрало да умре от собствените си ръце, въпреки че в последния момент явно промени мнението си. Но в края на краищата всички го правеха — още едно доказателство, че страхливците са най-жестоки, nicht wahr?

Aber naturlich.^[6]

— Този телевизор е повреден — каза детективът и го изключи. — По-добре го сменете, за да не изгубим наблюдението върху затворничката Хаслер-Бок.

— Ще ни отнеме около половин час — отвърна началникът на охраната.

— Добре.

Детективът извади касетата от същото видео, което бе използвал, за да покаже вълнуващата семейна сцена. После я сложи в куфарчето си при другата, затвори го и стана. На лицето му нямаше усмивка, но следователят изглеждаше доволен. Вината, че Бундестагът и Бувдесратът не можеха да приемат един прост и ефективен закон за смъртното наказание, не бе негова. Тук, разбира се, пръст имаха и нацистите. Проклети варвари. Но дори и варварите не бяха пълни глупаци. Все пак в края на войната не бяха разрушили всички автомагистрали, нали? Разбира се, че не. Е, разбира се, бяха екзекутирали хора… Но между тях е имало и обикновени убийци, от които би се избавило всяко цивилизовано правителство. Ако някой обичаше смъртта, то това бе Петра Хаслер-Бок. Мъчителната смърт. Обесването. „Е — каза си детективът, — това поне е справедливо.“ Занимаваше се с убийството на Вилхелм Манщайн от самото начало. Още откакто гениталиите му бяха изпратени по пощата. Бе наблюдавал огледа на обезобразеното тяло, бе присъствал на погребението и добре си спомняше безсънните нощи, в които не можеше да прогони кошмарните видения. Добре, че поне двете момичета щяха да израснат в почтено семейство и никой никога нямаше да разбере каква е била майка им.

Детективът излезе от затвора и се насочи към колата си. Не искаше да е наблизо, когато охраната открие трупа. Случаят бе приключен.

 

 

— Хей, човече.

— Марвин. Чух, че добре се справяш с оръжието — каза Гусн на приятеля си.

— Лесна работа, човече. Аз стрелям още от дете. В моя край така си осигуряваме прехраната.

— Успял си да надминеш дори и най-добрия ни инструктор — възрази инженерът.

— Мишените ви са доста по-големи от заек, пък и не бягат. По дяволите, та аз застрелвах бягащите дългоушковци с двадесет и две милиметров пистолет. Ако трябва да убиваш прехраната си, доста бързо ще се научиш да стреляш точно, братче. Какво става с онази бомба? — попита Марвин Ръсел.

— Много труд за нищо — отвърна Гусн.

— Е, от цялата електроника все ще успееш да сглобиш едно радио — предположи американецът.

— Или нещо друго полезно.