Том Кланси
Всички страхове (28)

26.
СГЛОБЯВАНЕ

Сглобяването започна с доставката на необходимите допълнителни инструменти. Изгубиха цял ден, докато прикрепят блокче изразходван уран към далечната вътрешна страна на корпуса.

— Знам, че е отегчително — каза Фром с почти извинителен глас. — В Америка разполагат със специални инструменти, имат опитни работници и въобще всички предимства, с които за съжаление не разполагаме.

— А и тук, както и при тях, работата трябва да бъде изпипана перфектно, командире — добави Гусн.

— Младият ми приятел е прав. Физическите закони важат за всички.

— В такъв случай не искаме да ви пречим — каза Куати.

Фром незабавно се върна към работата си. Една част от мозъка му броеше парите, които щеше да получи, но по-голямата бе съсредоточена върху операциите. Само половината от операторите бяха работили върху заряда на бомбата. Останалите се занимаваха главно с производството на допълнителните приспособления. Повечето от тях можеха да бъдат наречени условно „подпори“. Те трябваше да придържат частите на бомбата в необходимото положение и се изработваха от неръждаема стомана за здравина. Всеки от детайлите бе монтиран в точно определено положение. Бомбата е много по-сложна от повечето машини и сглобяването й трябва да стане съгласно прецизна схема. И тук процесът се облекчаваше от точността на проекта и прецизните машини. Дори и операторите се изумиха, че детайлите пасват идеално. Те започнаха да мърморят, че какъвто и да е Фром — предположенията по въпроса бяха всевъзможни и причудливи, — той си остава нечовешки талантлив конструктор. Най-трудната част бе инсталирането на различните уранови блокчета. Монтирането на по-леките и меки материали мина далеч по-лесно.

— А кога ще поставим трития? — попита Гусн.

— Най-накрая, разбира се — отвърна Фром и вдигна поглед от корпуса, където правеше някакво измерване.

— Достатъчно е само да нагрея батериите, за да освободя газа, нали?

— Да — кимна Фром, — но… не, не по този начин.

— Сбърках ли нещо?

— Това трябва да се завърти — каза немецът на оператора и се приближи, за да му демонстрира. — Ето така, виждаш ли?

— Да, благодаря.

— Елипсовидните рефлектори се държат ето на тази…

— Да, благодаря, знам.

— Много добре.

Фром махна на Гусн.

— Ела тук. Виждаш как работи това, нали? — посочи немецът към две серии от елипсовидните повърхности, допрени една до друга. — Имаме общо деветнадесет такива — всяка, изработена от различен материал. Енергията от първичната реакция действа върху първата серия от тези повърхности, като ги разрушава една след друга, но в процеса…

— Да, винаги е по-лесно да видиш нагледно физичния модел, вместо да го извличаш от листа с изчисления.

Тази част на оръжието базираше полезното си действие на факта, че „светлинните“ вълни нямат маса, но притежават мощ. В техническия смисъл на думата вълните съвсем не бяха „светлинни“, но тъй като енергията им е под формата на фотони, принципът се прилага и тук. Енергията щеше да унищожи елипсовидните повърхности, но в този процес всяка щеше да пренасочи малък, но сигурен процент от нея в друга посока. Тя на свой ред щеше да се съедини с вече поелата по този път енергия от първичната реакция.

— Енергийният ви бюджет е доста разточителен, хер Фром — забеляза не за пръв път Гусн.

Немецът повдигна рамене.

— Да, сигурно е така. Ако не можеш да експериментираш, трябва да се презастраховаш! Първата американска бомба, хвърлена над Хирошима, също е била създадена без опити. Била е разхищение на материали, съчетано с ужасна неефективност, но е проработила. С добре подготвена експериментална програма…

С нея Фром можеше да установи емпиричните ефекти; да определи размера на нужния енергиен бюджет и необходимото разпределение; да разбере как точно ще действа всеки детайл; да подобри нуждаещите се от подобрение и да намали размера на твърде големите и масивни за определената цел детайли. Именно по този начин бяха действали американци, англичани, французи и руснаци в продължение на десетилетия. Затова сега оръжията им бяха така ефикасни, с такъв добър дизайн, по-леки, по-прости, по-надеждни, по-малки и по-евтини. „Това — помисли си Фром — е върховната инженерна дисциплина.“ Той бе безкрайно благодарен, че е получил възможност да изпробва силите си в тази област. Конструкцията му бе груба и тежка. Въпреки това щеше да действа — немецът бе абсолютно сигурен, — но ако имаше време, можеше да постигне съвсем други резултати…

— Да, разбирам. Човек с твоите способности може да смали целия корпус до размера на кофа за вода.

Комплиментът бе огромен.

— Благодаря, хер Гусн. Вероятно не чак толкова малък, но достатъчно малък, за да се вмести в носа на ракета.

— Ако нашите иракски братя се бяха потрудили…

— Наистина. Сега Израел можеше и да не съществува. Но се оказаха глупаци, нали?

— Оказаха се нетърпеливи — каза Гусн и мислено ги наруга за това.

— Човек трябва да обмисля спокойно и трезво подобни въпроси. Решенията му да се базират на логиката, не на чувствата.

— Точно така.

 

 

Ахмед се чувстваше ужасно зле. Той се извини и се упъти да види лекаря на командира, към когото го насочи самият Куати. Ахмед почти нямаше опит с лекарите. Според него срещите с тях трябваше всячески да се избягват. Той бе виждал много ранени или умиращи хора, но нещастието винаги го избягваше. Сега обаче Ахмед предпочиташе да е ранен. Човек можеше да види с очите си дупката от куршума или шрапнела, но не и нещото, което го изяждаше толкова бързо отвътре.

Докторът изслуша оплакванията му и зададе няколко въпроса, които не бяха съвсем глупави. После забеляза, че Ахмед е пушач, и поклати недоволно глава. Сякаш цигарите имаха нещо общо с болестта на войника, „Каква глупост“ — помисли си Ахмед. Нима не бягаше по шест километра на ден? Или поне го правеше доскоро.

След това докторът го прегледа. Той допря един стетоскоп до гърдите му и се заслуша.

Ахмед забеляза, че погледът на лекаря внезапно се промени. Заприлича му на поглед на храбър боец, който не иска да издава чувствата си.

— Вдишай — заповяда лекарят и Ахмед го послуша. — Сега бавно издишай.

Стетоскопът се придвижи.

— Още веднъж.

Процедурата се повтори още шест пъти както на гърдите, така и на гърба.

— Е? — попита Ахмед в края на прегледа.

— Не знам. Иска ми се да те заведа при специалист, който разбира състоянието на белите дробове по-добре от мен.

— Нямам време за това.

— Имаш време. Ако трябва, ще говоря с командира ти.

Ахмед едва се сдържа да не изръмжи.

— Добре.

 

 

Показателно за състоянието на Райън бе, че той не забеляза. И още по-точно — бе благодарен за малкото внимание, което му обръща жена му. Това му помагаше. Сваляше напрежението от плещите му. Може би Кети разбираше, че има нужда да бъде оставен за малко сам. Той си обеща да и се отблагодари за това. Разбира се, че щеше. Стига да оправеше другите проблеми около себе си. Джак бе сигурен, че ще ги оправи, или поне така си казваше. Само една малка част от съзнанието му като че ли не споделяше убеждението и се опитваше да предупреди съвестта, която не я чуваше, Райън реши да намали пиенето, но то му помагаше да заспива. А Джак имаше нужда от сън. Затова реши, че през пролетта ще започне отново със здравословния начин на живот. Точно това му трябваше. Кросове. Щеше да излиза през обедната почивка и да бяга с останалите маниаци на тема здраве. Да, обиколният път около ЦРУ бе идеален за целта. Кларк щеше да му бъде добър треньор. Кларк бе твърд като скала. По-добре с него, отколкото с Чавес. Чавес бе в безсрамно добра форма и крайно несимпатичен на всички страдащи от обездвижване. „Сигурно му е останала като наследство от пехотата“ — реши Райън. Динг щеше да разбере какъв е животът, когато достигне тридесетте. Тази възраст бе вододелът, на който вече не си млад и трябва да погледнеш в очите факта, че всичко си има граници.

„Коледата можеше да мине и по-добре“ — мислеше си Райън на бюрото в кабинета си. Но се случи в средата на седмицата, което означаваше двуседмичен престой у дома на хлапетата. Означаваше, че Кети трябваше за малко да се откъсне от работата си, а това не й се нравеше. Тя обичаше професията си. Въпреки че бе добра майка и обожаваше децата си, доктор Карълайн Райън мразеше да се откъсва често от „Хопкинс“ и пациентите. „Честно казано, Кети не е в много добро положение“ — призна пред себе си Джак. Тя също бе професионалистка, при това чудесна, а поемаше всички грижи по децата, докато той и за минута не се откъсваше от работата си. Но, от друга страна, имаше хиляди очни хирурзи. Дори неколкостотин професори по очна хирургия. А заместник-директорът на Централното разузнаване бе само един и това бе неоспорим факт. Вероятно не много справедлив, но факт.

„Е, няма да навреди, ако при това успея да свърша и нещо друго“ — каза си той. Не трябваше да позволява на Елизабет Елиът да се оправя с онзи проклет журналист. Не че от Маркъс Кабът можеше да се очаква нещо друго, но все пак. Директорът си бе чистокръвен търтей и нищо повече. Харесваше лаврите на поста си, но не правеше нищо. Райън вършеше по-голямата част от работата, не получаваше никакво признание и обираше калая. Може би положението му щеше да се промени? Мексиканската операция бе изцяло под негов контрол. Той я бе иззел от оперативния отдел и щеше да обере лаврите й, пък да става каквото ще. Може би тогава нещата щяха да потръгнат. Той взе документите по операцията и реши да провери всеки отделен детайл. Да се застрахова срещу всяка случайност. Тази операция щеше да стане и Джак щеше да накара онези мухльовци от Белия дом да го уважават.

 

 

— Заминавай в стаята си — извика Кети на малкия Джак.

Думите й бяха едновременно заповед и признание за слабост. Тя излезе от стаята, а в очите й напираха сълзи. Постъпваше глупаво. Крещеше на децата, вместо да го стори със съпруга си. Но как? Какво можеше да каже? Ами ако… ами ако беше истина? Тогава какво? Тя не спираше да си повтаря, че не може да е истина, но сама не си вярваше. Нима имаше друго обяснение? Джак никога в живота си не се бе провалял. Тя с гордост си спомняше как съпругът й рискува живота си, за да спаси нея и децата им. Тогава бе ужасена. В гърлото й имаше заседнала буца. А Джак се приближаваше към въоръжените мъже, заложил живота си в замяна на техните. Нима човек, способен на подобно нещо, можеше да предаде жена си? Нямаше логика.

Но нима съществуваше друго обяснение? Нима вече не го привличаше? Ако не, тогава защо? Не беше ли достатъчно хубава? Не правеше ли всичко — а дори и повече, — което се очаква от една съпруга? Не й стигаше отблъскването му, ами трябваше да понася и мисълта, че силите и страстите на Джак носят щастие на някаква непозната с евтин парфюм.

Трябваше да го предизвика. Да свали картите. Да разбере.

„Как?“ — запита се тя. Ето това беше въпросът. Можеше ли да го обсъди с някого в „Хопкинс“… може би с психиатър? Да получи професионален съвет?

И да рискува да се разчуе? Да рискува всички да разберат? Карълайн Райън, професор, хубавата, умна Кети Райън не може да задържи собствения си съпруг. „Къде, мислиш, е сбъркала?“ — щяха да шепнат приятелките й в нейно отсъствие. Разбира се, всички щяха да казват, че грешката не може да е нейна. След това обаче щяха да дойдат обърканите погледи и неизречените въпроси. Какво е можела да направи? Защо не е забелязала признаците? Защото в крайна сметка проваленият брак е общо дело, пък и Джак не бе човек, който се занася по чужди жени, нали? „Объркването ще бъде най-лошото нещо, което ми се е случвало“ — помисли си тя и за момент забрави другите доста по-страшни неща, които бе преживяла.

Просто нямаше смисъл. Не знаеше какво да прави, въпреки че разбираше безсмислието на бездействието. То като че ли бе най-лошо от всичко. Дали бе клопка? Имаше ли избор?

— Какво става, мамо? — попита Сали с куклата си в ръце.

— Нищо, миличко, просто остави мама за момент сама. Става ли?

— Джак казва, че съжалява, и пита дали може да излезе от стаята.

— Да, ако обещае, че ще слуша.

— Добре — каза Сали и затича към стаята си.

„Нима всичко е толкова просто?“ — запита се Кети. Можеше да му прости почти всичко. „Ами това?“ Не, защото не искаше да му прощава. Тук ставаше въпрос за нещо повече от гордост. Тук ставаше въпрос за децата, а те имаха нужда от баща. Кое бе по-важно? Гордостта й или нуждите им? От друга страна, какъв дом щеше да е този, в който мама и татко не се разбираха? Не беше ли по-лошо? В крайна сметка винаги можеше да си намери…

… друг Джак?

Кети отново се разплака. Плачеше за себе си, за нерешителностга си, за болката, която изпитваше. Плачът й обаче бе от тези, които не решават проблема, а само го усложняват. Една част от нея искаше Джак да си отиде. Друга искаше да го върне при себе си. Но никоя не знаеше какво да прави.

 

 

— Надявам се, разбирате, че разговорът ни ще бъде строго поверителен Думите на следователя прозвучаха по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. Човекът насреща му бе нисък, пълен, с меки розови ръце Бисмарковите мустаци явно имаха задачата да му придадат по-мъжествен вид. Всъщност той изглеждаше напълно незабележим, докато човек не се вгледаше по-внимателно в него. Черните му очи не пропускаха нищо.

— Лекарите са свикнали с поверителни разговори — отвърна Берни Кац и върна служебната карта. — Да започваме. След двадесет минути ще имам пациенти.

Следователят си помисли, че задачата му предоставя възможност за проява на елегантност, макар да не бе сигурен, че това му харесва. Проблемът бе, че ходенето по жени не е углавно престъпление. От друга страна, то компрометираше служителите от специалните ведомства. В края на краищата, ако човек можеше да престъпи обещание, дадено в църква, то какво оставаше за написаното на хартия? Берни Кац се облегна на стола и търпеливо зачака. Всъщност той не бе от най-търпеливите, защото лекарите са свикнали да вземат решения и да правят неща, без да чакат другите. Едната му ръка подръпваше мустака, а тялото му ритмично поклащаше стола под него.

— Познавате ли добре доктор Карълайн Райън?

— Кети ли? Работим заедно вече единадесет години.

— Какво можете да ми кажете за нея?

— Тя е прекрасен хирург — притежава изключителна преценка и оперира отлично. Един от най-добрите преподаватели в персонала ни. Освен това е добър приятел. Какъв е проблемът? — присви очи Кац и втренчи поглед в посетителя си.

— Съжалявам, но въпросите задавам аз.

— Да, личи си. Продължавайте — каза студено Кац.

Той оглеждаше човека срещу себе си и четеше езика на тялото — изражение на лицето, държание. Гледката не му хареса.

— Напоследък оплаквала ли се е от нещо? Да речем, неприятности вкъщи и тъй нататък.

— Надявам се, разбирате, че след като съм лекар, нещата, казани пред мен, си остават тайна.

— Да не би Кети Райън да ви е пациент?

— Преглеждал съм я. Тук всички го правим.

— Психиатър ли сте?

Кац бе раздразнителен човек и почти изкрещя отговора си.

— Много добре знаете!

Следователят вдигна поглед от листа си и заговори с официален тон:

— В този случай привилегиите не се зачитат. А сега, моля ви, отговорете на въпроса.

— Не.

— Не какво?

— Не, доколкото знам, напоследък не се е оплаквала.

— Да е говорила нещо за съпруга си? Държанието му, промяна в поведението?

— Не. Аз познавам доста добре Джак и го харесвам. Явно е добър съпруг. Имат две прекрасни деца, пък и сигурно знаете за преживяването им преди няколко години.

— Да, но хората се променят.

— Не и те — отвърна Кац с твърдостта на съдия, четящ смъртна присъда.

— Доста сте сигурен.

— Аз съм лекар. Изкарвам прехраната си от преценки. Предположенията ви са пълни безсмислици.

— Не предполагам нищо — отвърна следователят с пълното съзнание, че лъже и Кац го знае.

Беше преценил лекаря още от пръв поглед. Кац беше избухлив, темпераментен и нямаше да запази тайна, когато смяташе това за излишно. Явно бе и отличен психиатър.

— Връщам се към първия си въпрос. Имаше ли нещо особено в държани ето на Карълайн Райън, да речем, през последната година.

— Да, остаря с една година. Те имат деца, които също растат и създават проблеми. Аз също имам няколко и знам. Е, наддала е един-два килограма, но това е добре, тъй като е прекалено слаба. Освен това ми се вижда поуморена. Тя пътува дълго дотук, а работата е трудна. Особено пък за майка с две деца.

— Значи според вас това е всичко?

— По дяволите, аз съм лекар, а не брачен консултант. Това не е в моята област.

— Защо казвате, че не сте брачен консултант? Не си спомням да съм ви питал нещо за брак.

„Мислиш се за голям умник, а? — каза си Кац и пусна мустака си. — Може би си учил психология… не, сигурно си самоук. Ченгетата не са много надарени в разгадаването на характери. А ти искаш да ме разгадаеш.“

— За един женен човек неприятностите у дома означават лош брак — каза бавно Кац. — Тя обаче не е правила подобни коментари.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Добре, благодаря ви, че ми отделихте от времето си, доктор Кац. Извинете, че ви обезпокоих — каза следователят и му подаде една визитка. — Ако чуете нещо подобно, ще е добре да ни позвъните.

— Но какво става? — попита Кац. — Щом искате съдействието ми, и аз имам право на отговор. Шпионажът не е любимото ми хоби.

— Докторе, съпругът й заема изключително важен пост в управлението на страната. Следенето на такива хора е практика, продиктувана от съображения за сигурност. Вие постъпвате по същия начин, макар и да не го възприемате така. Ако например един хирург дойде на работа с дъх на алкохол, вие вземате мерки, нали?

— При нас няма подобни случаи — увери го Кац.

— Но, предполагам, ще забележите подобно нещо, нали?

— Можете да сте сигурен.

— Радвам се да го чуя. Както знаете, Джак Райън има достъп до различни източници на поверителна информация. Ако не следим хора като него, значи сме безотговорни. Ние… въпросът е изключително деликатен, доктор Кац.

— Разбирам.

— Имаме сведения, че съпругът й може би се държи… неадекватно. Трябва да ги проверим. Разбирате ли? Трябва.

— Добре.

— Това е всичко, което искаме.

— Много добре.

— Благодаря ви за съдействието.

Следователят раздруса ръката му и излезе.

Кац успя да задържи изчервяването си, докато вратата се затвори отвън. Той въобще не познаваше толкова добре Джак. Бяха се срещали пет-шест пъти по различни купони, бяха разменяли по някой друг виц, бяха говорили за бейзбол и може би за външна политика. Джак никога не бе отказвал да отговаря. Никога не бе казвал: „Не мога да обсъждам това.“ Берни го мислеше за приятен човек. И при всички положения добър баща. Но въобще не го познаваше.

За сметка на това познаваше добре Кети, както и всички други лекари. Тя бе прекрасен човек. Ако някога се наложеше децата му да се оперират при очен хирург, Кети бе една от тримата в света, на които Кац би се доверил. Това бе най-добрият комплимент, който Берни можеше да направи. Бяха си помагали взаимно по различни поводи. Когато някой се нуждаеше от съвет, винаги се бе обръщал към другия. Бяха приятели и колеги. Ако някога решеха да напуснат „Хопкинс-Уилмър“, сигурно щяха заедно да си отворят кабинет. А партньорството в медицината е доста по-трудно, отколкото, да речем, в брака. Кац си мислеше, че ако я бе срещнал по-рано, сигурно щяха да се оженят. Тя вероятно щеше да бъде чудесна съпруга. А сигурно и добра майка. При нея идваха неизброимо количество малки деца, защото понякога хирургът трябваше да има малки ръце. А ръцете на Кети бяха малки, нежни и невероятно сръчни. Тя не пестеше вниманието си към малките пациенти и с това си бе спечелила обичта на медицинските сестри. Всъщност всички я обичаха. Хирургическият й екип й бе напълно предан. Хора като Кети рядко се срещаха.

„Неприятности у дома? Джак й играе номера… наранява приятелката ми?“

— Тъпото му копеле.

 

 

Отново закъсняваше. Този път след девет. Нима не можеше да се прибере у дома в прилично време? И ако не, тогава защо?

— Здрасти, Кет — каза той с влизането си в спалнята. — Съжалявам, че закъснях.

Когато излезе, тя се приближи до гардероба, отвори вратата и провери палтото му. Нищо. Бе го занесъл на химическо чистене още на следващия ден с оправданието, че имало леке. Кети знаеше, че няма такова нещо, но, но, но…

Какво да прави?

Тя едва не се разплака отново.

Когато Джак влезе на път за кухнята, Кети седеше на стола си. Той не забеляза изражението й, нито пък му направи впечатление тишината. Жена му седеше на обичайното си място с вперен в телевизора поглед и невиждащи очи. Мисълта й отново се луташе напред-назад в търсене на отговор, но намираше само нова порция гняв.

Трябваше да се посъветва с някого. Не искаше бракът й да свърши ей така, нали? Чувстваше как емоциите и гневът й лека-полека вземат връх над разума и любовта. Знаеше, че не трябва да допуска това, че трябва да се опита да го спре, но нямаше сили за нищо. Влезе тихо в кухнята и си наля чаша алкохол. На другия ден нямаше процедури и можеше спокойно да си пийне. Тя отново погледна към съпруга си и той пак не я забеляза. Нима въобще не я забелязваше? Защо не я забелязваше? Тя не можеше да се задоволи с толкова малко. Добре, времето, прекарано в Англия, наистина бе хубаво. Тя с удоволствие си спомняше за преподавателската работа в болницата „Гайс“, която й позволи да запази формата си от „Хопкинс“. Но всичко останало? Та него го нямаше по цели дни. Всичките тези ходения в Русия при работата по договорите. Или пък си играеше на шпионин и я оставяше сама с децата. За Кети това означаваше откъсване от собствената й работа. Бе пропуснала две процедури и дори се принуди да кара друг колега да я замества за нещо, което трябваше да свърши лично.

И какво правеше Джак през цялото това време? Кети веднъж завинаги бе приела условието, че не трябва да го пита. Но какво наистина правеше. Може би се забавляваше? Или пък флиртуваше с някоя знойна агентка. Както по филмите. Ето го, седнал в някакъв сумрачен екзотичен бар. Чака срещата с друг агент. После нещата се навързват…

Кети се настани пред телевизора и отпи малка глътка от чашата си, но едва не я изплю. Не беше свикнала да пие бърбъна чист.

„Всичко това е грешка.“

Сякаш в мозъка й бе избухнала война. От една страна силите на доброто, а от друга — на злото. Или може би силите на наивността и реализма? Кети не знаеше. Бе твърде потисната, за да прецени.

„Е, поне това не е от значение. Не и тази вечер.“ Тя бе в цикъл и дори Джак да поискаше — което сигурно нямаше да направи, — тя щеше да откаже. Пък и защо да иска, щом си го получаваше другаде? И защо в такъв случай Кети трябваше да казва „да“? Защо да го търпи? Защо да бъде втора цигулка?

Тя отново отпи от бърбъна, но този път по-внимателно.

„Трябва да се посъветвам. Да поговоря с някого. Но с кого?“

„Може би с Берни“ — реши тя. На Берни можеше да се довери. Още при първата им среща. След два дни.

 

 

— Смятам, че това ще реши нещата в предварителните мачове.

— Разбира се, шефе — отвърна треньорът. — Какво става в Пентагона, Денис?

— Не ми е толкова весело, колкото на теб, Пол.

— Е, това вече е въпрос на личен избор. Да се забавляваш или да вършиш важни дела.

— Добре ли са всички?

— Да, сър! За този етап на сезона се намират в отлично състояние. Тази седмица всички ще са на крака. Иска ми се отново да се срещнем с „Викингите“.

— На мен също — отвърна министърът на отбраната Банкър от кабинета си. — Мислиш ли, че този път ще се справим с Тони Уилис?

— Със сигурност ще опитаме. Все пак той е чудесен, нали? Не съм виждал по-добър спринт още от времето на Гейл Сайърс. Опазването му е дяволски трудно.

— Да не мислим чак толкова напред. Просто искам след няколко седмици да съм в Денвър.

— Ще ги смачкаме по ред на номерата, Денис. Но все още не зная с кого точно ще играем. Предпочитам Лос Анджелис. С тях ще се справим лесно — увери го треньорът. — После ще се изправим срещу Маями. Там ще ни бъде по-трудничко, но можем да ги победим.

— И аз мисля така.

— Сега ще погледам малко видеозаписи.

— Добре. Само недей да забравяш — по ред на номерата, но още три победи.

— Ти само кажи на президента да дойде в Денвър. Аз ще го посрещна там. Това е годината на Сан Диего. „Кавалеристите“ ще бъдат на върха.

 

 

Дубинин наблюдаваше как докът се пълни с вода след отварянето на шлюзовете. „Адмирал Лунин“ бе готов. Новият сонар бе монтиран в капкообразния обтекател на хоризонталния рул. Седемлопатъчният винт бе прегледан и излъскан. Корпусът бе старателно изкърпен. Лодката му бе готова за поредното си плаване.

Екипажът също. Дубинин се бе освободил от осемнадесетте срочнослужещи моряци и ги бе заменил с осемнадесет офицери. Радикалното съкращаване на съветския подводен флот бе оставило доста хора без работа. Ако уволнените офицери се бяха върнали в цивилния живот, където и без това нямаше място за тях, загубата щеше да бъде голяма. Затова ги привлякоха отново и ги зачислиха като технически експерти към останалите подводници. Сега хидроакустичното отделение на „Адмирал Лунин“ щеше да се състои почти само от офицери — двамата мичмани щяха да се грижат за поддръжката. Така че в хидроакустичния пост на Дубинин щяха да седят само експерти, които се разбираха учудващо добре. Съветският клас „Акула“ разполагаше с изключително добри за руските стандарти условия. Новите членове на каюткомпанията вече бяха инструктирани за мисията на лодката и за това, което вече бе направила — „вероятно бе направила“, поправи се Дубинин — при предния си курс. Това сякаш събуди спортната им злоба. За един подводничар нямаше по-голямо изпитание. Щяха да дадат всичко от себе си, за да го постигнат.

Дубинин бе в същото настроение. По време на ремонта той извърши чудеса. Разбира се, не без помощта на директора на корабостроителницата и на собствения си богат опит. Всички койки бяха подменени. Корабът бе излъскан до блясък и прясно боядисан в приятни светли цветове. Дубинин говори с местните доставчици и осигури най-добрата възможна храна. Добре храненият екипаж бе доволен от службата, а освен това хората се отблагодаряваха на командир, който се грижи за тях. Именно такъв бе новият подход в съветската армия. Валентин Борисович Дубинин бе учил занаята от най-добрия учител в съветския флот и твърдо вярваше, че ще стане новият Марко Рамиус. Разполагаше с най-добрата лодка, с най-добрия екипаж и на това плаване щеше да установи нови стандарти за съветския тихоокеански флот.

Разбира се, малко късмет нямаше да е излишен.

 

 

— Основната работа е свършена — каза Фром. — Отсега нататък…

— Да, отсега нататък ще сглобяваме устройството. Виждам, че си направил промени в дизайна?

— Да, има два резервоара за трития. Предпочитам по-кратко впръскване. Механично погледнато, то не е много по-различно. Времето не е фатално, а налягането гарантира правилното функциониране.

— Освен това зареждането на трития става по-лесно — забеляза Гусн. — Сигурно затова си го направил.

— Правилно.

Вътрешността на бомбата наподобяваше полуразглобен извънземен самолет. Или поне така си мислеше Гусн. Имаше ги както прецизността на самолетните части, така и объркването от местата, на които стояха. „Все едно че гледам научнофантастичен филм — помисли си замечтано Гусн… — Но това наистина е фантастика. Или поне беше доскоро.“ Първите общодостъпни публикации за ядреното оръжие бяха дело на X. Дж. Уелс. Това не беше толкова отдавна.

— Командире, ходих при лекаря — каза Ахмед в далечния край на помещението.

— И какво? Все още изглеждаш зле, приятелю — забеляза Куати. — Какво ти има?

— Иска да ме заведе при друг лекар в Дамаск.

Думите не се понравиха на Куати. Но Ахмед воюваше за движението от години. Как можеше да откаже на човек, спасил живота му два пъти? Веднъж Ахмед дори бе препречил пътя на куршума със собственото си тяло.

— Знаеш, че работата ни тук е…

— Командире, преди да проговоря за това място, ще умра. Въпреки че не знам нищо за това… за този проект. Първо ще умра.

Куати не се съмняваше в думите на Ахмед, пък и сам знаеше какво е да си сериозно болен в разцвета на силите си. Не можеше да откаже на боеца си медицинска помощ, след като сам посещаваше лекаря редовно. Нима в противен случай Ахмед щеше да го уважава?

— Ще изпратя още двама други с теб. Ще ги избера лично.

— Благодаря ти, командире. Извинявай, че се показвам толкова слаб.

— Слабост? — сграбчи го за рамото Куати. — Та ти си най-силният измежду нас. Ще ми трябваш скоро и при това здрав. Утре заминаваш.

Ахмед кимна и се отдалечи, объркан и засрамен от болестта си. Той знаеше, че командирът му няма да живее още много. Сигурно бе болен от рак. Толкова често посещаваше лекаря, че не можеше да е друго. Но каквото и да бе, командирът не се съобразяваше с него. Той бе храбър човек.

— Ще спрем ли за през нощта? — попита Гусн.

Фром поклати отрицателно глава.

— Не. Хайде да поработим още час-два, докато сглобим гнездото на експлозивите. Трябва да успеем да направим поне част от него, докато вее опи не сме много изморени.

Двамата вдигнаха погледи и видяха, че Куати приближава.

— Все още ли се движите по график?

— Хер Куати, каквито и намерения да имате, ще бъдем готови един ден по-рано. Ибрахим ни го спести с работата си по експлозивите.

Фром вдигна едно от малките шестостенни блокчета. Взривателите вече бяха по местата си, а жиците стърчаха от тях. Фром погледна към двамата араби, наведе се и постави първото блокче на мястото му. После прикачи към жицата картонче с номер и я остави в кутия с няколко прегради. Гусн на свой ред свърза другия край на жицата с клема, като три пъти провери дали нейният номер съответства на номера на картончето. Фром го наблюдаваше. Електрическите детайли бяха проверени предварително. Не можеха да ги изпробват отново. Първата част от бомбата вече бе готова.