Том Кланси
Всички страхове (25)

23.
МНЕНИЯ

— Джак, изглеждаш ужасно зле — забеляза сър Базил Чарлстън.

— Ще пречукам следващия, който ми каже това.

— Лошо ли пътува?

— През цялото време подскачахме като трактор. Почти не можах да спя. — Черните кръгове под очите му убедително го подкрепяха.

— Е, дано обядът ти помогне.

— Хубав ден — каза Райън, докато вървяха по „Уестминстър бридж роуд“ към парламента.

Синьото безоблачно небе не бе характерно за Англия, особено пък в началото на зимата. От Темза духаше хаплив вятър, но той не пречеше на Райън. Джак носеше тежко палто и бе увил врата си с шал. Освен това пощипванията по лицето го разбудиха.

— Проблеми в службата ли имаш, Баз?

— Намерих микрофон. Представяш ли си? Микрофон! И то само на два етажа под мен. Преобърнахме сградата нагоре с краката.

— Вече не е лесно както преди. КГБ ли?

— Не съм сигурен — отвърна Чарлстън тъкмо когато прекосяваха моста. — Имахме неприятности с фасадата. Мазилката започна да пада. Точно както в Скотланд ярд преди няколко години. Работниците, които я оправяха, намерили някакъв странен кабел и го проследили… Руските ни приятели все още не са се отказали от занаята, пък и не са само те. При теб стават ли такива неща?

— Не. Помага ни фактът, че сме по-изолирани от Сенчъри хаус.

Джак имаше предвид, че британската разузнавателна служба се намира в толкова оживен квартал — до самата им сграда имаше жилищен блок, — та можеха да ги подслушват дори и с доста слаб микрофон. В Ленгли нещата стояха другояче. Главната квартира на ЦРУ се намираше в голяма гора. Освен това в сравнително скоро построената сграда бяха монтирани и многобройни предпазни устройства срещу вътрешни радиопредаватели.

— Трябва да направите като нас и да инсталирате устройства, насочващи радиовълните.

— Ще ни струва цяло състояние, което в момента нямаме.

— Е, тогава ще повървим пеша. Ако някой успее да ни подслуша и сега, значи вече сме загубили войната.

— Тя никога няма да свърши. Ето че спечелихме студената война, но въпреки това продължаваме.

— Кой беше онзи грък, който в ада бе обречен постоянно да търкаля нагоре по хълма голям камък и когато стигне върха, той да пада от другата страна?

— Сизиф? Или може би Тантал? Доста отдавна казах сбогом на Оксфорд, сър Джон. Но който и да е, ти си прав. Когато стигнеш върха на хълма, виждаш само още по-висок хълм.

Те продължиха разходката си далеч от парламента, но близо до обяда. Срещи от подобен род си имаха строго определен протокол. Към истинската работа можеше да се премине едва след кратък незначителен разговор и дълга многозначителна пауза. Близо до тях някакви закъснели за сезона американски туристи непрестанно щракаха с апаратите си. Чарлстън и Райън ги заобиколиха отдалеч.

— Имаме проблем, Баз.

— Какъв? — попита Чарлстън, без да го погледне.

Зад тях вървяха трима бодигардове. Други двама разчистваха пътя напред.

Джак също не се обърна.

— Имаме един човек в Кремъл. От време на време говори с Нармонов. Твърди, че Андрей Илич се опасява от заговор на армията и КГБ. Освен това казва, че могат да не спазят договора за съкращаване на стратегическото оръжие. И най-накрая, че е възможно от руските бази в Германия да са изчезнали тактически ядрени бойни глави.

— Наистина ли? Става весело. Достоверен ли е източникът ви?

— Абсолютно.

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че за пръв път чувам всичко това, доктор Райън.

— А как се справя вашият човек?

— Доста добре.

— И не е предал нищо подобно?

— Е, имаше някакви слухове. Искам да кажа, че Нармонов е затрупан с проблеми и слуховете са неизбежни. Първи се появиха балтийските републики, после Грузия, а и неговите мюсюлмани не са от най-смирените. Нали вие, янките, имахте някакъв израз за „едноръкия пощальон“? Ако наистина има такъв, то Нармонов може само да му завижда. Вярно е, че имаше проблем със силите за сигурност, но чак пък coup d’etat^[1] — поклати глава Чарлстън. — Не. Според нас нещата не стоят точно така.

— Но агентът ни твърди обратното. А какво ще кажеш за ядрените бойни глави?

— Страхувам се, че нашето момче не е чак в толкова изгодна позиция, за да има достъп до подобна информация. Той се занимава повече с политика.

Джак разбра, че Базил не може да му помогне с нищо повече.

— Сериозно ли гледате на всичко това?

— Доста сериозно. Налага се. Този агент ни дава отлична информация от години наред.

— Да не е от придобивките на госпожа Фоли? — цъкна с език Чарлстън. — Каква прекрасна млада дама. Разбрах, че съвсем наскоро е родила отново.

— Момиченце — Емили-Сара. Одрала е кожата на майка си.

Джак се похвали за сръчността, с която бе избягнал отговора на първия въпрос.

— Мери Пат трябва да се върне на работа веднага след Нова година.

— А, вярно, вие имахте детски ясли в управлението, нали?

— Едно от най-умните ни нововъведения. Съжалявам, че не съм го измислил аз.

— Какви хора сте само вие, американците? — засмя се сър Базил. — Изчезнали ядрени бойни глави. Да, това наистина трябва да се приема доста сериозно. Вероятен сблъсък между армията и КГБ, от една страна, и евентуален крадец на тактическо оръжие. Звучи страшничко, но въпреки това не сме чули нищо. Не мислиш ли, че подобни тайни се пазят доста трудно? Имам предвид, че е трудно да те изнудват, ако не знаеш, че си изнудван.

— Получихме и някакви слухове, че КГБ провежда операция, ориентирана към специалистите по ядрено оръжие в Германия. Но само слухове.

— Да, и ние чухме нещо подобно — позволи си Чарлстън, докато завиваха към „Татърсъл Касъл“ — стар параход, отдавна превърнат в ресторант.

— И?

— И предприехме собствена операция. Изглежда, че Ерих Хонекер е имал свой собствен мъничък манхатънски проект. За щастие, е умрял още преди да се роди. ГДР е върнала добития от нея плутоний на социалистическите си колеги точно преди промените. Предполагам, че КГБ разследва именно това.

— И защо не сте ни казали нищо?

„За бога, Баз — помисли си Джак. — Вие май страдате от амнезия, а?“

— Нямаше нищо за казване, Джак.

Чарлстън кимна към оберкелнера, който ги посрещна и ги придружи до предварително резервираната маса. Бодигардовете се настаниха между поверените им обекти и останалата част от обядващото човечество.

— Немските ни приятели са били доста предвидливи. Според тях проектът е бил свален от дневен ред напълно и завинаги. На свой ред нашите експерти провериха абсолютно всичко и изводите им съвпаднаха с думите на немските колеги.

— Кога е било това?

— Преди няколко месеца. Ял ли си някога тук, Джак? — попита Чарлстън, когато келнерът се появи.

— Тук не, но съм хапвал на няколко други ферибота.

Базил си поръча халба черна бира. Джак заложи на светлото пиво. Келнерът се отдалечи.

— Операцията на КГБ е по-скорошна.

— Интересно. Възможно е да се отнася за едно и също нещо. Може да са се движили в същата посока, но по-бавно от нас.

— За ядреното оръжие ли? — поклати глава Райън. — Руските ни приятели са доста умни, Баз, и проявяват далеч по-голям интерес по този въпрос от нас. Това е едно от нещата, заради които ги уважавам.

— Е, те трябваше да си вземат поука от урока с Китай, нали?

Чарлстън остави менюто на масата и махна с ръка на келнера да донесе бирата.

— Значи смяташ, че проблемът е сериозен?

— Положително.

— Преценките ти обикновено са на ниво, Джак. Благодаря — каза Базил на келнера. И двамата си поръчаха. — Мислиш ли, че трябва да се поровим малко по-старателно?

— Предложението ми звучи доста разумно.

— Много добре. Какво друго ще ми кажеш?

— Страхувам се, че това е всичко, Баз.

— Вашият източник явно е много добър — отпи от бирата си сър Базил. — Но според мен ти все пак имаш резерви.

— Имам, но… По дяволите, Базил, нима някога сме приемали информацията безрезервно?

— Разполагаш ли със сведения, които го оборват?

— Не. И въпреки това не сме успели да потвърдим думите му. Нашият източник е достатъчно добър, за да не можем да намерим аргументи в негова подкрепа от никъде другаде. Затова дойдох при теб. По информацията, която ни предоставяте, оставам с впечатлението, че вашият човек също не пада по-долу. Независимо кой е той, смятам, че единственият шанс за потвърждение сега е в неговите ръце.

— А ако не успее?

— Тогава вероятно ще вземем думите на нашия източник за чиста монета — каза Райън, макар че перспективата не го блазнеше особено.

— А съмненията ти?

— Ще бъдат без значение по две причини. Първо, самият аз не съм сигурен, че са основателни, и, второ — не всички се съобразяват с мнението ми.

— Сигурно затова не получи дължимото за работата си по Ватиканското споразумение.

Райън се усмихна уморено. През последните тридесет и шест часа сънят не бе основното му занимание.

— Няма да ме изненадаш с подобни въпроси, пък и няма смисъл да те питам как си се добрал до тази информация.

— Но?

— Но ми се искаше някой да го бе казал и на пресата — засмя се Райън.

— Страхувам се, че у нас не се занимаваме с подобни дела. Лично аз съм се доверил само на един човек.

— На министър-председателя?

— Не, на негово кралско височество. Доколкото знам, тази вечер ще вечеряте заедно, нали? Предположих, че ще иска да знае подробностите.

Джак се замисли. Принцът на Уелс нямаше да си позволи да споделя наученото с другиго. Джак никога не би му казал сам… но…

— Благодаря, приятелю.

— Всички се стремим към признание по един или друг начин. В интерес на истината и двамата сме лишени от него. Това не ми се вижда справедливо, но такъв е животът. В този случай наруших един от принципите си. Сигурно ще попиташ защо? Защото свърши работата си великолепно, Джак. Ако на света имаше справедливост, нейно величество щеше да те награди с Орден за заслуги.

— Не трябва да й казваш за това, Базил. В противен случай може наистина да го направи.

— Наистина може и тогава малката тайна ще се разчуе, нали?

Обядът пристигна и двамата отново млъкнаха.

— Заслугата не е само моя. Знаеш, че Чарли Алден също се справи чудесно. Както между другото Талбът, Банкър, Скот Адлер и доста други хора.

— Както винаги, си прекалено скромен, доктор Райън.

— Това „глупав“ ли означава, Баз?

Вместо отговор Джак получи усмивка. Англичаните обичаха да се измъкват така.

 

 

Фром никога не би го повярвал. Имаха на разположение пет заготовки от неръждаема стомана — точни копия на плутониевия цилиндър. Гусн приготви всички необходими експлозиви. Направиха пет опита, и петте излязоха успешни. Явно младежът бе изключително талантлив. Разбира се, той бе имал на разположение точните указания, изготвени от Фром с помощта на компютър. Но въпреки това успехът в инженерството рядко идваше от първи път.

Плутоният вече се намираше в първата фаза на обработка. Изглеждаше доста добре. Всъщност имаше вид на висококачествена част от автомобилен двигател. Добро начало. Механичната ръка на робота премести плутония в друга херметична кутия. Тя, разбира се, също бе пълна с аргон. Механичната ръка затвори кутията и я избута към вратичката. Фром я пое и я отнесе до друга обработваща машина. Процесът се повтори, но в обратен ред. Манфред пъхна кутията в затвореното пространство на машината. Включиха вакуумните помпи и докато те изсмукваха въздуха отгоре, от долната страна се подаваше аргон. Когато вътрешната атмосфера на машината стана напълно инертна, механичната ръка на робота отвори кутията и извади плутония. Следващата фаза от обработката протече по съвсем друг начин. Степента на точност имаше изключително голямо значение. Под наблюдението на Фром обработващият нож се завъртя и скоростта му постепенно нарасна до петнадесет хиляди оборота в минута.

— Изглежда, че… О, не!

Фром гневно изруга. Струваше му се, че е направил всичко необходимо. Той изключи машината и направи малки корекции. После внимателно провери баланса и отново я включи. Този път всичко бе наред. Фром бавно увеличи оборотите до двадесет и пет хиляди в минута.

— Първата обработка бе направена изключително добре — похвали през рамо операторите Фром.

— Колко маса изгубихме? — попита Гусн.

— 18,527 грама.

Фром изключи машината и се изправи.

— Работниците ни се справят великолепно. Не ми стигат думи да ги похваля. Предлагам да спрем и да изчакаме до утре за окончателното полиране. Глупаво е да избързваме. Всички сме изморени и смятам, че си заслужихме вечерята.

— Както кажете, хер Фром.

— Манфред — поправи го изненадващо немецът. — Ибрахим, искам да поговорим.

— Отвън ли?

Гусн и немецът излязоха. Слънцето вече бе залязло.

— Не трябва да убиваме тези хора. Те са изключително ценни. Представи си, че ни се открие нова възможност.

— Но ти се съгласи…

— Въобще не съм предполагал, че нещата могат да протекат толкова добре. Според графика, който изготвих, ти и аз… Не, ще бъда откровен. Възнамерявах сам да наблюдавам всички процеси. Ибрахим, ти направо ме изуми със способностите си. Ние сформирахме великолепен екип. Трябва да го запазим!

„И откъде ще вземем пак десет килограма плутоний?“ — искаше да попита Гусн.

— Мисля, че си прав, Манфред. Ще говоря с командира за това. Но не забравяй…

— Сигурността. Ich weiss es schon^[2]. На този етап нямаме право да поемаме рискове. Просто те моля в интерес на справедливостта — ако искаш дори и на професионализма — да разсъдите добре. Нали ме разбираш?

— Напълно, Манфред. Съгласен съм с теб.

„Немецът иска да проявим човечност“ — каза си Гусн. Жалко, че го изразява толкова късно.

— Във всеки случай съм съгласен и с предложението ти за порядъчна вечеря, преди да продължим с последната фаза. Тази вечер ще има прясно агнешко, а освен това и немска бира. Току-що я получихме. „Битбургер“, надявам се, че ще ти хареса.

— Доста добро светло пиво. Жалко, че религията ти не позволява да му се насладиш.

— Смятам, че тази вечер — каза Гусн — Аллах ще ми прости прегрешението. — „Освен това го правя, за да приспя съмненията на неверника“, добави мислено той.

 

 

— Струва ми се, че работиш прекалено много, Джак.

— От пътуването е, сър. Всеки ден прекарвам по два-три часа в колата.

— Защо не се преместиш да живееш по-наблизо — предложи предпазливо негово кралско височество.

— Да напусна Перегрийн Клиф? — поклати глава Райън. — Ами какво ще прави Кети с болницата? Освен това децата са свикнали с училището там. Не, това не е решение на проблема.

— Без съмнение си спомняш, че при първата ни среща изказа доста критики по адрес на физическото и психическото ми състояние. Не вярвам тогава да съм изглеждал толкова ужасно, колкото ти сега.

Джак забеляза, че принцът бе получил доста информация за него от сър Базил Чарлстън. Сигурно по тази причина с вечерята не бе сервиран алкохол.

— В службата ми обикновено духат топли или студени ветрове. Сега е ред на топлите.

— Защо тогава не послушаш съвета на Труман? „Ако ти е много топло, излез от кухнята.“

— Положението е подобно и при нас, сър, но скоро ще се захлади. Сега просто сме много заети. Това е всичко. Нима и при вас не е същото, когато управлявате кораба си?

— О, моето занимание е далеч по-здравословно. Освен това разстоянието до пулта за управление е далеч по-малко. Всъщност е около пет метра — цъкна с език той.

Райън се засмя малко уморено.

— Сигурно е хубаво. При мен на такова разстояние е само секретарката ми.

— А как е семейството?

Нямаше смисъл да лъже.

— Може да бъде и по-добре. Работата не ми помага особено в това отношение.

— Нещо те безпокои, Джак. Пише го на челото ти.

— Напоследък ми се събра повечко стрес. Освен това попрекалявам с пиенето и не се движа достатъчно. С една дума — обичайните проблеми. Ще се оправя, но в службата просто се случи по-дълъг период на усилена работа от обикновено. Оценявам загрижеността ви, сър, но ще се оправя.

Джак почти успя да се убеди в думите си. Почти.

— Както кажеш.

— Трябва да кажа, че от много време не съм ял толкова хубава вечеря. Кога мислите да наминете от нашата страна на океана? — попита Райън, доволен от възможността да смени темата.

— В края на пролетта. Обещали са ми коне от една ферма в Уайоминг. Всъщност понита за поло.

— Струва ми се, че не бива да играете тази игра. Лакрос^[3] на коне!

— Дава ми възможност да се полюбувам на природата. Уайоминг е чудесно място. Мисля да прескоча и до Йелоустоун.

— Никога не съм бил там — призна си Джак.

— Значи може би ще дойдеш с нас? Ще те науча да яздиш.

— Може би — отвърна Джак, като се чудеше как, по дяволите, ще изглежда на кон и как ще успее да се откъсне от службата за цяла седмица. — Само да не ми пробутате и някой чук в ръцете.

— Бухалка, Джак, бухалка. Обещавам да не те агитирам за полото. Ако решиш да играеш, сигурно ще убиеш някой нещастен кон. Предполагам, че ще намериш свободно време да дойдеш с нас.

— Със сигурност ще опитам. Ако имам късмет, дотогава светът малко ще се е поуспокоил.

— Той вече доста се поуспокои и твоята заслуга никак не е малка.

— Сър Базил може би е попреувеличил ролята ми. Аз съм просто винтче в голямата машина.

— Прекаляваш със скромността. Доста разочароващо е, че не получи полагащото ти се признание — забеляза принцът.

— Такъв е животът, нали? — каза малко неочаквано и за самия себе си Джак. Дори и на него не му се отдаваше постоянно да крие чувствата си.

— И аз така мисля. Да, Джак, това е животът. За съжаление, не винаги е справедлив. Не си ли мислил да промениш работата си поне за малко? Например да си вземеш отпуска.

Джак се усмихна.

— Е, не вярвам да изглеждам чак толкова зле. В службата все още имат нужда от мен.

Негово кралско височество изведнъж стана сериозен.

— Джак, ние с теб приятели ли сме?

Райън се изправи на стола си.

— Аз нямам много приятели, но вие сте един от тях.

— Вярваш ли на преценката ми?

— Да, сър, вярвам.

— Тогава се махни. Напусни. Винаги можеш да се върнеш. Човек с твоите качества никога не излиза от занаята завинаги. Ти го знаеш. Видът ти съвсем не ми харесва. Много ти се събра. Сигурно нямаш и представа колко е хубаво да можеш да напуснеш. Ти разполагаш с някаква свобода. Свобода, която аз например нямам.

— Хубава реч. Ако вие бяхте на мое място, нямаше да напуснете. По същите причини. Аз не обичам да се примирявам. Също като вас. Просто е.

— Гордостта може да разруши човека — забеляза принцът.

Джак се наведе напред.

— Това не е гордост. Това е факт. Аз наистина съм необходим. Иска ми се да не е така, но нима мога да направя нещо? Проблемът е, че те не го разбират.

— Толкова ли е лош новият директор?

— Маркъс не е лош човек, но е мързелив. Обича поста си повече, отколкото задълженията му. Предполагам, че това не е проблем само на американското управление. Аз обаче не съм такъв. Вие също. Задълженията винаги идват на първо място. Може би вие сте свързан с работата си просто защото сте роден с нея. Аз обаче също съм свързан — просто защото съм най-добрият.

— А вслушват ли се в думите ти? — попита остро негово височество.

Джак повдигна рамене.

— Не винаги. Е, понякога и аз греша, но там трябва да има човек, който да постъпва правилно или поне да се опитва. Този човек съм аз, сър. Така че не мога да се махна. Вие го знаете не по-зле от мен.

— Дори ако е за твоя сметка?

— Точно така.

— Чувството ти за дълг е възхитително, сър Джон.

— Имах двама добри учители. Когато знаеш, че си нечия мишена, не бива да бягаш и да се криеш. И вие сте можели да го направите…

— Не, не можех. Ако побегнех…

— Тогава лошите момчета печелят — завърши мисълта си Джак. — Моето положение е горе-долу същото. Част от този урок научих от вас. Изненадан ли сте? — попита Джак.

— Да — призна принцът.

— Вие рядко бягате от проблемите. Аз също.

— Словесните ти маневри както винаги са впечатляващи.

— Виждате ли? Значи все още не съм за изхвърляне.

Джак бе доволен от себе си.

— Настоявам да доведеш семейството си в Уайоминг с нас.

— Винаги можете да ме прескочите и да говорите с Кети.

Негово височество се засмя.

— Може би ще послушам съвета ти. Утре ли се връщаш?

— Да, сър. Но преди това ще намина към „Хамлис“ за играчки.

— Почини си добре, Джак. Догодина по същото време може би ще продължим спора.

 

 

Във Вашингтон бе с пет часа по-рано. Лиз Елиът бе в кабинета си заедно с Боб Холцман, който отразяваше събитията в Белия дом. Той доста приличаше на хората от обслужващия персонал — бе видял пристигането и заминаването на доста от обитателите му. Опитът му в събитията, разиграващи се в Белия дом, бе почти парадоксален. Въпреки че нямаше достъп до наистина интересния материал — Холцман знаеше, че някои от тайните ще бъдат разкрити едва когато вече нямаше да му вършат работа, — способността му да долавя нюансите на речта и носещите се из въздуха слухове би му осигурила място в което и да е разузнавателно управление. Но вестникът му плащаше доста по-добре от правителството. Освен това Холцман бе успял да напише няколко бестселъра за живота във висшите кръгове на властта.

— Значи пълна дискретност.

— Точно така — отвърна съветничката по националната сигурност.

Холцман кимна и си отбеляза нещо. Това изясняваше нещата. Без директни цитати. Елизабет Елиът можеше да бъде спомената само като „служител от администрацията“ или в множествено число „вътрешни източници“. Той вдигна поглед от листа — при подобни случаи не му позволяваха да използва касетофон — и зачака. Лиз Елиът обичаше драматизма. Тя бе умна жена, малко високомерна — качество, често срещано в Белия дом — и положително най-близкият до президента човек. Разбира се, ако правилно тълкуваше слуховете. Но това не беше работа на публиката. Вероятната любовна връзка между президента и съветничката му по националната сигурност вече бе излязла от кръга на пълната тайна. Но въпреки това служителите в Белия дом бяха дискретни както винаги. Дори и повече от обикновеното. Холцман смяташе поведението им за странно. Фаулър в никакъв случай не бе олицетворение на обичания от всички човек. Може би просто симпатизираха на мъжката му самота. Обстоятелствата около смъртта на жена му бяха добре известни и вероятната причина за няколко процента от гласовете в негова полза на последните избори. Може би служителите мислеха, че една здрава връзка щеше да го промени. А може би просто бяха добри професионалисти. („Именно това ги отличава от временните обитатели, за които няма нищо свято“ — помисли си Холцман.) А може би Фаулър и Елиът бяха прекалено внимателни. Във всеки случай журналистите, пишещи за Белия дом, не пропуснаха да обсъдят въпроса. Това стана в „Поверителен източник“ — бара на националния пресклуб, намиращ се на две пресечки от Белия дом. Там се достигна до съгласие, че щом интимният живот на Фаулър не влияе върху задълженията му, той не представлява интерес за публиката. В края на краищата изявите му във външната политика бяха доста добри. Еуфорията от Ватиканското споразумение и чудесните му резултати все още не бе отминала. Не можеха да критикуват президент, който вършеше работата си чудесно.

— Могат да възникнат проблеми с руснаците — започна Елиът.

— О? — изненада се за момент Холцман.

— Имаме основания да смятаме, че Нармонов трудно се справя с висшите си военни. Това може да окаже влияние върху заключителната част от изпълнението на договора за разоръжаване.

— Как така?

— Имаме основания да смятаме, че руснаците ще откажат унищожаването на някои от ракетите си СС-18. Те вече изостават от графика.

„Имаме основания да смятаме.“ Два пъти. Холцман се замисли за момент. Източникът вероятно бе важен. По-скоро шпионин, отколкото прехваната информация.

— Нали се оправдават с неуредици в завода за демонтиране? Нашите инспектори май им вярват.

— Вероятно фабриката е била построена с — как се казваше? — творческа некадърност.

— А какво мислят в управлението? — попита Холцман, който едва смогваше да записва.

— Оттам ни дадоха информацията, но все още не са успели да ни помогнат с твърдо становище.

— Ами Райън? Той е доста добър по въпросите, свързани със Съветския съюз.

— Райън все повече ни разочарова — отвърна Лиз. — Всъщност вече провеждаме малко разследване, което ще извади на бял свят доста смущаваща информация за него. Но не бива да пишете за това, нито пък да споменавате името му.

— И по-точно?

— Ами например: Висш служител на управлението има връзка с жена от чужд произход. Възможно е да се касае и за дете.

— Райън?

Съветничката по националната сигурност поклати глава.

— Не мога да го потвърдя или отрека. Не забравяйте правилата.

— Няма — отвърна Холцман и успя да скрие раздразнението си. „Да не би да мисли, че си има работа с Джими Олсен?“

— Проблемът е, че той явно се досеща, че не харесваме сведенията му. Затова се опитва да придаде по-голямо значение на информацията. Просто иска да се издигне в очите ни. Точно сега, когато се нуждаем от подкрепата на Ленгли, ние като че ли не я получаваме.

Холцман замислено кимна. Проблемите с Ленгли не бяха от вчера, но му се струваше, че Райън е по-различен от другите. Журналистът обаче прогони мислите си.

— А Нармонов?

— Ако в информацията ни има доза истина, той може би вече е на път да си тръгне. Дали ударът ще дойде отляво или отдясно, все още не знаем. Сигурно просто е изпуснал юздите.

— Нима положението е толкова зле?

— Така изглежда. Особено пък що се отнася до изнудването му от страна на силите за сигурност. Но проблемите ни с Ленгли… — вдигна театрално ръце Лиз.

— И то точно когато нещата потръгнаха, нали? Предполагам, че неприятностите ви са свързани с Кабът?

— Той доста бързо напредва в работата. Ако имаше по-голяма подкрепа, всичко щеше да е наред.

— Големи ли са опасенията ви? — попита Холцман.

— Доста. Сега имаме нужда от добра разузнавателна информация, но за съжаление не я получаваме. И как можем да преценим ситуацията с Нармонов, щом ни липсват сведения? Какво всъщност получавам? — попита раздразнено Лиз. — Нашият герой тича напред-назад, за да върши работа, която няма нищо общо с управлението. Дори за някои неща се е обръщал направо към Хълма, без да спази нужната процедура. Въобще се занимава със странични въпроси, като в същото време не предоставя на Кабът необходимия му анализ по изключително важни проблеми. Е, след като има кой да го развлича, разбира се…

„Нашият герой — помисли си Холцман. — Какъв интересен избор на изразни средства. Тя май наистина го мрази.“

Холцман знаеше факта, но не и причината. Елиът нямаше основание да завижда на Райън. Той никога не бе изявявал големи амбиции. Не и в политиката. Всички го смятаха за много добър човек. Журналистът си спомни единствената му публична faux pas^[4] — скандала с Ал Трент, за който Холцман бе почти сигурен, че е бил предварително подготвен. Сега Райън и Трент май се разбираха доста добре. Причината за инсценирането на подобен скандал трябва да е била доста сериозна, но каква? Райън имаше две разузнавателни звезди, за които Холцман също не знаеше нищо. Носеха се само слухове. По пет различни версии на четири различни истории — вероятно всичките измислени. Райън обаче не бе много популярен сред журналистите. Причината бе, че никога не успяваха да изкопчат нищо от него. Той приемаше секретността малко по-сериозно, отколкото трябва. От друга страна, никога не се бе опитвал да си спечели евтина слава — качество, което Холцман уважаваше. Но едно нещо бе вън от съмнение: журналистът напълно бе подценил антипатията към Райън, царяща в администрацията на Фаулър.

„Опитват се да ме манипулират.“

Бе просто като две и две четири. Разбира се, доста умело. Сведенията за руснаците вероятно бяха верни. Неспособността на ЦРУ да достави важна информация на Белия дом също не бе нова тема. Следователно и тя бе вярна. „Къде тогава е лъжата?“ И имаше ли въобще лъжа? Може би просто искаха да извадят на бял свят важна информация… и то по нормалния начин. Не му се случваше за пръв път да научава новини от северозападния ъгъл в Западното крило на Белия дом.

Можеше ли Холцман да не напише репортаж за това?

„Едва ли, Боби, едва ли“ — отговори си сам журналистът.

 

 

Обратното пътуване мина по мед и масло. Райън спа почти през цялото време, докато сержантът, който бе и стюард, четеше упътванията за играчките, купени от Джак.

— Хей, серж — извика му вторият пилот, който бе станал да се поразтъпче. — К’во правиш?

— Ами гледам тук играчките, които шефът е купил за децата си.

Сержантът подаде на пилота една от инструкциите: „Прикрепете детайл 1 към плоскост А със 7/8-болтове. Затегнете ги с френски ключ, като използвате…“

— Предпочитам да поправям развалени двигатели.

— И аз — съгласи се сержантът. — Трудни времена настанаха за децата.