Том Кланси
Всички страхове (30)

28.
ДОГОВОРНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

„Часовата разлика направо скапва човек“ — помисли си Марвин. Ръсел взе кола под наем от летище „О’Хара“ и спря в един мотел, източно от Де Мойн. Служителят на рецепцията се изненада, че му плащат в брой, по Марвин обясни, че е изгубил портфейла и кредитните си карти. Освен ТОМ извади чисто нов портфейл, за да подкрепи думите си. Регистраторът, подобно на всеки бизнесмен, не се колеба дълго дали да приеме парите. Тази нощ Ръсел заспа бързо. Събуди се към пет сутринта след десетчасов ободрителен сън и си поръча голяма американска закуска. Въпреки гостоприемството си хората в Ливан не знаеха да готвят. Марвин така и не разбра как живеят без бекон. След като закуси, той се отправи към Колорадо. Около обяд бе вече в средата на Небраска, като не преставаше да прехвърля задачите в ума си. Вечеря в град Рогън, който бе на около час път североизточно от Денвър. Изморен от пътуването, Марвин спря да прекара нощта в един мотел. Този път успя да погледа малко телевизия, включително и репортажите от НФЛ. Едва сега разбра колко му бе липсвал футболът. Почти колкото алкохола. Вторият проблем обаче бе бързо решен с бутилка „Джак Даниелс“, която си бе купил по пътя. Около полунощ Марвин се чувстваше напълно размекнат. Радваше се, че отново е в Америка. Още по-радостна обаче бе причината за завръщането му. Трябваше най-после да уреди НЯКОИ стари сметки. Ръсел не бе забравил кои са истинските собственици на Колорадо, нито клането край Санд Крийк.

 

 

Трябваше да се очаква. Всичко се бе развило прекалено гладко, а действителността рядко е идеална. Откриха малка грешка в една от частите на първата степен. Тя ги забави с около тридесет часа. Четиридесет минути от тях отидоха за изработването на нова част, а останалото време за разглобяване и сглобяване на оръжието. Противно на очакванията, Фром съвсем не прие нещата философски. Той нервничеше и настояваше сам да отстрани грешката. После дойде трудоемкото подменяне на експлозивите. Изработването им се стори още по-досадно от първия път.

— Само три милиметра — забеляза Гусн.

Просто бяха сбъркали при настройката и тъй като работата се извършваше ръчно, компютърът не бе отчел пропуска. Една от цифрите на Фром бе прочетена погрешно, а след това очите им не бяха съзрели отклонението.

— Забавихме се с цял ден.

Фром едва чуто изръмжа зад маската. Двамата с Гусн вдигнаха плутониевия детайл и внимателно го поставиха на мястото му. След пет минути стана ясно, че този път не са сгрешили. После дойде ред на блокчетата от волфрам-рений, берилиевите детайли и най-накрая тежкото полукълбо от изразходван уран, отделящо първата от втората степен. Още петдесет експлозива, и всичко щеше да е готово. Фром обяви почивка. Бяха работили достатъчно дълго. Операторите вече ги нямаше, тъй че всичко тежеше само на техните плещи.

— Досега трябваше да сме свършили — каза тихо немецът.

— Глупаво е да вярваме в съвършенството, Манфред.

— Онзи неграмотен глупак не е прочел както трябва.

— Цифрите на схемата не личаха ясно. — „И грешката е твоя“ — добави наум Гусн.

— Трябвало е да попита!

— Няма значение, Манфред. Сега не е време да се ядосваме. Движим се по график.

Младият арабин просто не разбираше. Кулминацията в живота на Фром вече трябваше да е настъпила!

— Хайде!

Работиха още десет часа, докато най-после и последният — седемдесети — експлозив легна на мястото си. Гусн свърза кабела му и всичко бе готово. Той протегна ръка и немецът я пое.

— Поздравления, хер доктор Фром.

— Да, благодаря ви, хер Гусн. Сега трябва само да заварим корпуса, да изтеглим въздуха… о, извинявай, тритият. Как можах да го забравя? Кой ще завари корпуса? — попита Манфред.

— Аз. Смятам, че ще се справя.

На горната страна на корпуса имаше голям фланец, който да улесни процедурата. Вече го бяха проверили. Въобще операторите бяха изработили всичко освен експлозивите. Всеки детайл — като се изключи погрешно изработената част — бе изпипан според изискванията на Фром. Корпусът на бомбата се затваряше плътно като капаче на часовник.

— Слагането на трития е лесна работа.

— Да, знам.

Гусн махна към немеца да излязат навън.

— Напълно ли си доволен от изработката и сглобяването?

— Абсолютно — заяви уверено Фром. — Бомбата ще действа точно както казах.

— Прекрасно — обади се Куати, който ги чакаше пред вратата заедно с един от бодигардовете.

Фром се извърна и видя командира, придружен от вездесъщата му охрана. Тя се състоеше от мръсни и опърпани хора. „Но са достойни за уважение“ — каза си Фром и погледна към тъмната долина. Полумесецът хвърляше достатъчно светлина, за да освети контурите на пейзажа. Насечени и изсушени хълмове. Е, местните хора нямаха вина за това. Земята наистина изглеждаше безплодна, но небето бе ясно. Фром погледна към звездите в безоблачната нощ. В Германия човек трудно можеше да види толкова много звезди. Особено пък в източната й част. Замърсяването им пречеше. Звездите накараха Манфред да се замисли за астрофизиката, която бе толкова близка до призванието му.

Гусн стоеше зад немеца. Той погледна Куати и му кимна. Командирът повтори движението към бодигарда си на име Абдула.

— Остана само тритият — каза Фром, без да се обръща към тях.

— Да — съгласи се Гусн. — Мога да го поставя и сам.

Фром тъкмо щеше да каже, че има и още нещо. Преди това направи малка пауза, без да обръща внимание на стъпките на Абдула. Пазачът безшумно извади пистолета със заглушител от кобура и от около метър разстояние го насочи към тила на Фром. Немецът започна да се обръща, за да каже на Гусн всичко за трития, но така и не успя. Абдула изпълни заповедта. Трябваше да го направи безболезнено, както и с операторите. „Жалко, че въобще се налага да го вършим — помисли си Куати, — но е неизбежно.“ Абдула не изпитваше подобни угризения. Той просто изпълняваше заповедта. Пръстът му бавно и умело натискаше спусъка, докато пистолетът гръмна. Куршумът прониза тила на Фром и излезе през челото му. Немецът безжизнено се строполи. Фонтанчето от кръв бликна настрани, без да опръска дрехите на Абдула. Пазачът изчака, докато кръвта спря, и извика двама от другарите си, за да натоварят тялото на камиона. Щяха да погребат Фром заедно с операторите. „Това поне е добре — помисли си Куати. — Всички на едно място.“

— Жалко — забеляза тихо Гусн.

— Нямаше да имаме повече никаква полза от него.

Ибрахим поклати глава.

— Вярно. Щеше да ни бъде само в тежест. Не можехме да му вярваме. Той бе неверник и скъперник. Хер Фром изпълни договора си.

— А устройството?

— Ще работи. Проверих изчисленията поне двадесет пъти. Аз не бих могъл да се справя така добре.

— Ами този тритий?

— Той е в батерии. Те просто трябва да се нагреят. Газът ще бъде вкаран в два резервоара. Останалото го знаеш.

Куати изръмжа.

— Ти ми обясни, но аз не го знам.

— Тази работа могат да я свършат и гимназисти. Съвсем проста е.

— А защо Фром я е оставил за най-накрая?

Гусн повдигна рамене.

— Все нещо трябваше да бъде последно. Тази операция е от леките. Може би затова. Ако искаш, мога да я извърша още сега.

— Добре.

Гусн сложи една след друга всички батерии в пещта и ги загря съвсем леко. С помощта на метална туба и вакуумна помпа газът бе събран. Всичко свърши за по-малко от час.

— Фром ни е излъгал — забеляза Гусн след като свърши.

— Какво? — попита ужасен Куати.

— Командире, тук има с около петнадесет процента повече тритий от обещаното. Още по-добре.

Следващата стъпка също бе проста. Гусн внимателно провери всеки от резервоарите. Това бе шестата подобна проверка — навик придобит от немския му учител. После прехвърли трития и затвори клапаните с винтове, така че вибрациите да не могат да ги помръднат.

— Край — обяви Гусн.

Пазачите вдигнаха капака на корпуса и го спуснаха върху долната част с малка лебедка. Частите паснаха идеално. Гусн го завари за около час. Последва нова проверка, която потвърди херметизацията на бомбата. Най-накрая Гусн свърза вакуумната помпа с корпуса.

— Какво точно искаш да постигнеш?

— Налягане равно на една милионна част от атмосферата.

— Можеш ли да го направиш? Няма ли да навреди…

За изненада на Бок и Куати Гусн заговори точно като Фром.

— Кога ще бъде готова за пренасяне?

— Утре сутринта. Кога тръгва корабът?

— След два дни.

— Ето, виждаш ли — усмихна се широко Гусн. — Разполагаш с два свободни дни.

 

 

Първата работа на Марвин бе да посети местния клон на Федералната банка в Колорадо. Директорът остана приятно изненадан от обаждането на Ръсел до Лондон, което автоматически прехвърли петстотин хиляди долара в банката му. Компютрите така улесняваха работата. За няколко секунди самоличността на господин Робърт Френд бе напълно потвърдена.

— Можете ли да ми препоръчате някоя добра фирма за търговия с недвижими имоти?

— Третата врата вдясно надолу по улицата. Когато се върнете, чековата ви книжка ще бъде готова.

Банкерът изчака излизането на клиента и побърза да се обади на жена си във фирмата за недвижими имоти. Когато Марвин отиде там, тя го чакаше на вратата.

— Добре дошли в Рогън, господин Френд.

— Благодаря ви. Хубаво е да се върнеш у дома.

— В чужбина ли сте били?

— Прекарах известно време в Саудитска Арабия — обясни Ръсел/Френд. — Но зимата определено ми липсваше.

— С какво мога да ви помогна?

— Трябва ми средно голямо ранчо, където ще мога да отглеждам крави.

— Къща и хамбари?

— Да, една прилична къща. Не, не толкова голяма… Ще живея сам. Да речем, около сто квадратни метра. Ако земята е хубава, мога да се задоволя и с по-малко.

— От този край ли сте?

— Не, от Дакота, но искам да живея близо до Денвър. Ще имам доста работа по летището. Дакота ми е твърде далеч.

— Смятате ли да вземете помощници за работа в ранчото?

— Да, може би един-двама души. Не повече. Хубаво би било да съм по-близо до града, но, от друга страна, искам сам да отглеждам телешкото за масата си.

— Разбирам ви — увери го жената. — Имам две места, които може би ще ви харесат.

— Ами да отидем да ги видим — усмихна се Ръсел.

Второто беше почти идеално. Намираше се близо до изхода от магистралата. Петстотин акра земя, хубава стара къща, но с нова кухня и три неугледни постройки. Къщата се намираше почти в средата на ранчото. На около половин километър от нея имаше малко езерце с дървета по брега. Кравите, които Ръсел никога нямаше да види, можеха да се разхождат на воля.

— Ранчото се продава от пет месеца. Собственикът иска четиристотин, но вероятно ще успеем да го смъкнем до триста и петдесет хиляди.

— Добре — съгласи се Ръсел и погледна изхода към седемдесет и шеста междущатска магистрала. — Кажете им, че ако подпишем договора още тази седмица, ще депозирам петдесет хиляди. Окончателно ще уредим сметките си най-много след четири-пет седмици. Парите не са проблем. Ще платя и останалата част, след като получа трансфера си. Но искам да се нанеса веднага. Господи, как мразя да живея по хотели. Мислите ли, че ще можете да се справите?

— Гарантирам ви — усмихна се жената.

— Чудесно. Как я карат „Мустангите“ тази година?

— Осем победи и осем загуби. Обновяват отбора. Със съпруга ми имаме абонаментни карти за всичките им мачове. Искате ли да гледате мача за суперкупата?

— Разбира се.

— Доста трудно ще си намерите билети — предупреди го тя.

— Ще уредим това.

След час и едно телефонно обаждане жената от фирмата за недвижими имоти вече разполагаше с чек за петдесет хиляди долара. Изпрати го съпругът й, работещ в банката. Ръсел пък се упъти към търговския център. Върна се оттам с микробус „Форд“, взет под наем. Паркира го в един от хамбарите. Щеше да преспи тази нощ в мотела и тогава щеше да се нанесе в ранчото. Имаше чувството, че не е свършил нищо. Оставаше му толкова много работа.

 

 

Кети Райън се улови, че напоследък чете вестниците по-внимателно. Те доста добре надушваха скандалите, а Кети вече се интересуваше от тях. Особено след статията на Робърт Холцман. Но новите публикации за ЦРУ не бяха толкова задълбочени. Занимаваха се главно с проблемите в Съветския съюз, а те я интересуваха твърде слабо. Освен това Кети трудно се ориентираше в политическата обстановка. Също както и Джак не знаеше нищо за тенденциите в очната хирургия, които живо занимаваха Кети. Най-накрая обаче попадна на няколко реда за финансови злоупотреби и „високопоставен служител“. Това беше втората подобна публикация и Кети разбра, че ако става дума за Джак, то всички необходими документи за следствието са у дома й. Тази неделя Джак отново бе на работа, а Кети и децата — за пореден път сами. Докато хлапетата предпочитаха да прекарат студената сутрин пред телевизора, тя реши да се порови из документите.

Положението се оказа почти безнадеждно. Финансите също бяха непозната територия за доктор Карълайн Райън. С тях по правило се занимаваше Джак, също както готвенето се падаше на нея. Тя дори не знаеше как точно са подредени папките. Джак със сигурност не бе и помислял, че жена му ще се заинтересува от документите. Лека-полека Кети научи, че фирмата, управляваща имуществото им, в момента се радва на значителни успехи. Всъщност тя погледна само годишните приходи. Парите не я занимаваха много. Къщата бе платена. Образованието на децата — също. Всъщност семейство Райън живееше от заплатите на двамата доктор Райън. Това увеличаваше приходите и усложняваше годишните им данъци. За тях също се грижеше Джак — който все още имаше диплома за счетоводител, — подпомаган от семейния адвокат. В последния отчет за финансовото им състояние също нямаше нищо. Кети прегледа и разходите по Коледа, но остана с празни ръце. Откри я едва в два следобед. Папката носеше надписа „Зимър“ и естествено лежеше в последното чекмедже, в което погледна. Беше дебела няколко сантиметра. Кети подви крака под себе си и седна на пода. Очите я боляха от дългото взиране и от липсата на тиленола, който бе пропуснала да вземе. Първият документ бе писмо от Джак до някакъв адвокат. Не беше семейният, който се занимаваше с данъците, завещанията и другите им проблеми. В писмото съпругът й искаше учредяването на образователен фонд в полза на седем деца. Сумата възлизаше на около половин милион, вложени в стоки и акции, поверени на същата компания, която се занимаваше със семейните им дела. Изненада я фактът, че по тази сметка Джак бе правил препоръки за парите — нещо, което не си позволяваше със семейните им доходи. Явно все още не бе изгубил търговския си нюх. Дивидентите от сметката на Зимър възлизаха на около двадесет и три процента. Други сто хиляди долара бяха инвестирани в бизнес фирмите „Саб-очаптърс“ и „Саутленд“. Кети разбра, че става дума за дрогерия. Адресът бе: Мериланд…

„Но това е само на няколко километра оттук!“ Всъщност мястото се намираше вдясно от магистралата и Джак минаваше покрай него два пъти дневно.

„Колко практично!“

Коя, по дяволите, бе Карол Зимър?

„Болнични такси? Акушерство?“

Доктор Марша Роузън! „Познавам я!“ Ако Кети не работеше в „Хопкинс“, тя също щеше да ползва услугите на Марша Роузън. Роузън бе завършила в Йейл и имаше чудесна репутация.

„Бебе? Джаклин Зимър? Джаклин“ — помисли си Кети и лицето й почервеня. Сълзите неудържимо се затъркаляха по бузите й.

„Копеле такова. На мен не можеш да направиш дете, а на нея можеш, така ли?“

Тя погледна датата и се зарови из паметта си. Същата тази вечер Джак се бе прибрал много късно. Спомняше си, защото трябваше да ходят на гости, а…

„Бил е там! Бил е там, за да присъства на раждането! Какво по-голямо доказателство от това?“ Триумфът от откритието незабавно се превърна в безнадеждно отчаяние.

„Светът може да се срути толкова бързо“ — помисли си Кети. Само един лист хартия, и край. Всичко свършва. „Нима бе свършило?“

Но можеше ли да бъде другояче? Дори и той все още да я желаеше, нима тя можеше да го приеме?

„Какво ще стане с децата?“ — запита се Кети. Тя затвори папката и без да става, я върна в чекмеджето.

— Ти си лекар — каза си Кети на глас. — Трябва да мислиш, преди да действаш.

Децата имаха нужда от баща. Но какъв баща можеше да им бъде той? Нямаше го по цял ден, понякога и седем дни в седмицата. Успя да заведе сина си на един — само един! — бейзболен мач въпреки безспирните молби на детето. Освободи се едва за половината срещи на малкия Джак. Пропускаше абсолютно всички училищни мероприятия — коледните представления и какво ли още не. Кети се изненада, че съпругът й си бе у дома в коледната сутрин. Вечерта обаче отново се напи и тя дори не си направи труда да го извика за опаковането на подаръците. Имаше ли смисъл? Подаръкът му за нея… Е, беше хубав, разбира се, но мъжете купуваха подобни неща след петнадесетминутно „обикаляне“ по магазините…

Пазаруване.

Кети стана и прегледа пощата върху бюрото на Джак. Сметките от кредитните му карти също бяха там. Тя разгъна една и видя, че на нея има покупки от… „Хамлис“ в Лондон. Шестстотин долара? Но той бе купил само една играчка за малкия Джак и две дребни подаръчета за Сали. Шестстотин долара!

„Пазаруваш за две семейства, Джак!“

— Колко доказателства ти трябват още, Кети? — изрече отново на глас тя. — О, Боже, о, Боже, о, Боже…

Кети още дълго време остана неподвижна, напълно невъзприемчива към външния свят. Само майката в нея подсъзнателно улавяше шума на децата във всекидневната.

Джак се прибра у дома към седем. Той бе доволен, че се връща цял час по-рано. Освен това подготовката за операцията в Мексико вървеше идеално, така че поводи за радост имаше. Оставаше само да запознае Белия дом с подробностите. Фаулър със сигурност щеше да я одобри. В нея имаше рискове и динамика, които не можеха да не допаднат на един политик. После Кларк Чавес щяха да я осъществят и Джак отново влизаше в играта. Нещата щяха да се подобрят. Да станат по-слънчеви. Тогава щеше да оправи всички бъркотии. Една отпуска му се струваше идеална за начало. Време беше. Една или две седмици стигаха. И ако някъде се появеше човек от службата с куфарче в ръка, Джак щеше да му извие врата. Искаше да си почине от работата и щеше го направи. Две дълги седмици. Щеше да вземе децата и да ги заведе в Дисниленд. Кларк имаше право. Още утре щеше да направи резервациите.

— Прибрах се — обяви Джак.

Тишина. Странно. Той слезе по стълбите и завари децата пред телевизора. Прекарваха прекалено много време пред него, но това бе грешка на баща им, нали? Трябваше да я поправи. Щеше да работи по-малко. В крайна сметка Маркъс не беше в ЦРУ за украшение. Джак достатъчно дълго бе вършил работата му.

— Къде е мама?

— Не знам — отвърна Сали, без да откъсва поглед от екрана.

Райън се качи в спалнята, за да се преоблече. От жена му нямаше и следа. Намери я в банята с една кофа пране в ръцете. Джак й препречи пътя и понечи да я целуне, но тя поклати глава. Е, не се бе случило нищо страшно.

— Какво има за вечеря, скъпа? — попита той.

— Не знам. Защо не си направиш нещо сам?

Тонът й издаваше, че влиза в бой без предупреждение.

— Какво съм направил? — попита Джак.

Той вече бе изненадан, но все още не успяваше да улови точно настроението й. В очите на Кети блестяха враждебни пламъци, а тонът на отговора направо го смрази.

— Нищо, Джак. Не си направил абсолютно нищо.

Тя го бутна с кофата и изчезна зад ъгъла. Джак остана като втрещен. Невиждащият му поглед се блъскаше в стената, а долната му устна висеше безпомощно. Той просто не можеше да си обясни защо жена му внезапно бе започнала да го презира.

 

 

Пътуването от Латакия до Пирея им отне само ден и половина. Бок бе намерил кораб, който отплаваше направо за нужното им пристанище. Така избягваха необходимостта от прехвърляне в Ротердам. Куати не обичаше да променя плановете си, но след като разбра, че петте спестени по този начин дни ще им бъдат от полза, се съгласи. Двамата с Гусн внимателно следяха крана, който вдигна контейнера и го премести на борда на „Кармен вита“. Контейнеровозът плаваше под гръцки флаг. Щеше да потегли с вечерния прилив и да пристигне в Съединените щати след единадесет дни. Куати знаеше, че могат да наемат чартърен полет и да пренесат товара с него, но опасността бе доста по-голяма. Единадесет дни. Щеше да успее още веднъж да посети лекаря си и да потегли за Америка навреме. Трябваше да провери дали всички приготовления са извършени по план. Докерите наместиха контейнера на мястото му. То бе в средата на кораба и добре защитено от другите контейнери около него. Освен това зимните ветрове нямаше да го блъскат. Двамата мъже седнаха в едно пристанищно барче и изчакаха отплаването на кораба. После взеха полета за Дамаск и се прибраха в лагера си. Работилницата вече я нямаше. Бяха прерязали захранващите кабели и затрупали входа на пещерата. Ако някой тежък камион минеше върху замаскирания покрив, щеше да остане доста неприятно изненадан. Но вероятността от това бе малка. Имаше някаква нищожна възможност отново да използват работилницата и затова не я разрушиха напълно. Просто я прикриха добре и оставиха машините вътре.

 

 

Ръсел излетя за Чикаго, за да хване първите мачове от плейофите. Носеше скъп фотоапарат „Никон F-4“ и изщрака две цветни филмчета ASA-100, за да снима репортерските коли на Ей Би Си. Шоуто се предаваше от спортния екип на телевизионната компания. След като свърши работа, Марвин хвана такси обратно до летището. Добре, че имаше късмет да изслуша края на мача по радиото, докато се прибираше от международното летище „Стейпълтън“ до новата си къща. „Мечките“ успяха да изтръгнат победата с 23:20 едва в продълженията. Това означаваше, че следващата седмица Чикаго щеше да има честта да загуби от „Викингите“ в „Метродоум“. Минесота записаха победа през първата седмица на плейофите. Контузията на Тони Уилис вече отшумяваше и както отбеляза коментаторът, той за малки не бе навъртял две ХИЛЯДИ ярда спринт през новобранския си сезон. Ръсел успя да хване почти целия мач, игран на Западното крайбрежие. Там нямаше изненади, но все пак футболът си оставаше непредсказуема игра.

 

 

Подводницата „Мейн“ излезе от базата без инциденти. Влекачите я извъртяха и насочиха към канала. После продължиха до нея, за да й окажат съдействие, ако се наложи. Капитан Рикс командваше подводницата от ходовия мостик. Капитан трети ранг Клагет бе на вахта в централния пост. Всъщност цялата работа вършеше щурманът, който с помощта на перископа уточняваше положението на лодката. Главният старшина усърдно му помагаше, като внимаваше подводницата да се движи точно в средата на канала. Пътят до морето съвсем не бе кратък. Екипажът се занимаваше с обичайната си работа. Тези, които не бяха на дежурство, се опитваха да подремнат. Скоро „Мейн“ щеше да влезе в нормалния си шестчасов цикъл. Моряците се стремяха да забравят сушата колкото се може по-бързо. Семействата и приятелите им спокойно можеха да бъдат на друга планета. През следващите два месеца светът им щеше да бъде ограничен от корпуса на подводницата.

Манкузо наблюдаваше отплаването. Той постъпваше така с всичките си подводници. Жалко, че не можеше да свали Рикс от лодката. Просто нямаше начин. След няколко дни щеше да се проведе редовно съвещание на командването. На него Барт щеше да изкаже опасенията си от Рикс. Разбира се, първия път нямаше да постигне нищо особено. Просто щеше да ги уведоми за съмненията си в качествата на капитана на Златния екипаж. Политическите маневри съвсем не бяха в стила на Манкузо. Той предпочиташе да казва мнението си честно и открито, като истински моряк. Но в моряшките среди също има правила на поведение и тъй като нямаше основателна причина, Манкузо можеше само да изрази загриженост от действията на Рикс. Освен това командването се оглавяваше от друг суперинженер, който сигурно нямаше да предаде Рикс така лесно.

Този път Манкузо не изпита никакви чувства. Тъмносивата сянка изчезваше на хоризонта. Тялото на подводницата се плъзгаше по гладката кит огледало вода в пристанището. „Мейн“ се отправяше на петия си патрул. Ето вече тридесет години американските подводници патрулираха из океана. Въпреки промените в света работата си беше работа. „Мейн“ отиваше, за да пази мира с най-ужасната сила, позната на човечеството. Манкузо поклати глава. Какъв ужасен начин за прокарване на път. Ето защо той винаги се бе смятал за член от кастата на атакуващите подводници. Но ракетоносците успешно изпълняваха задачите си и сигурно щяха да ги изпълняват още дълги години. И въпреки че не всеки капитан беше Маш Мортън, всички връщаха лодките си обратно в базата. Манкузо се качи в служебната си кола и нареди на шофьора да кара към службата. Бюрокрацията го зовеше.

 

 

„Добре, че поне децата не забелязват нищо“ — успокои се Джак. Те живееха като зрители в прекалено сложен свят, който изискваше години обучение, за да бъде разбран. Затова те обръщаха внимание на нещата, които разбират. Слава богу, между тях липсваха мама и татко, които не си говорят. Е, незнанието им нямаше да продължава вечно, но достатъчно дълго, за да се оправят нещата. „Вероятно ще се оправят“ — помисли си Джак. Разбира се, че щяха.

Той не знаеше какво се е случило, нито пък как да го оправи. Това, което трябваше да направи, бе да се прибере у дома в прилично време и да я изведе някъде на вечеря. Но с две малки деца вечерята бе просто невъзможна. Освен това никоя гувернантка не би се съгласила да дойде толкова далеч от града и при това в средата на седмицата. Другата възможност бе просто да се прибере у дома, да обърне повече внимание на жена си и да…

Но Джак като че ли вече не можеше да разчита на способностите си в тази област. А един пореден неуспех щеше още повече да усложни нещата.

Той погледна от прозореца на кабинета си към боровата горичка отвъд оградата на ЦРУ Там цареше идеална симетрия. А при него? Работата пречеше на личния му живот, а сега пък и семейството пречеше на работата. Сега вече не можеше да върши нищо като хората. Прекрасно, нали? Райън стана от бюрото си, излезе от кабинета и се запъти към близкото павилионче. Там си купи първия пакет цигари от… пет години? Или шест? Едно от удобствата на личния кабинет бе, че може да си пуши на спокойствие. В това отношение ЦРУ приличаше на всички други държавни учреждения — служителите можеха да пушат само на точно определени места. Джак се престори, че не вижда осъдителния поглед на Нанси, докато минаваше през стаята й. Той влезе в кабинета и преди да запали, заровичка в чекмеджето на бюрото си за пепелник.

След първите няколко дръпвания му се зави свят. Джак реши, че цигарите са още едно от обвързващите удоволствия в живота. Също както и алкохолът. След употребата им човек постигаше желания ефект, който го караше отново да ги търси въпреки опасностите за здравето си. Алкохол и никотин — две сили, които превръщаха непосилния живот в нещо друго. Освен това го скъсяваха.

Нима не бе чудесно? Райън едва не се изсмя на глупавите си мисли. Беше ли му останало нещо друго, което да разруши? Нима имаше значение?

Работата му имаше значение. Поне в това бе сигурен. Именно тя го натопи в тази каша. Тя бе главният разрушителен фактор в живота му, но Джак не можеше нито да я изостави, нито пък да я промени.

— Нанси, моля те, повикай господин Кларк при мен.

Джон се появи след две минути.

— О, по дяволите, док! — възкликна още щом видя цигарите. — И какво ще каже сега жена ти?

— Нищо.

— Въпреки това правиш грешка, че отново се хващаш за цигарите. Кларк се обърна и отвори прозореца. Самият той доста отдавна бе спрял да пуши. Този порок го плашеше, защото бе убил баща му.

— Какво искаш?

— Как е апаратурата?

— Чака заповедта ти да бъде монтирана.

— Давай тогава — каза просто Джак.

— Получи ли разрешение отгоре?

— Не, но не ми трябва. Ще им кажем, че правим изследване. Колко време ще е нужно?

— Казват, че ще се справят за три дни. Ще ни трябва и съдействието на авиацията.

— А по въпроса с компютъра?

— Програмата вече е изготвена. Взели са ленти от шест различни самолета и са заглушили шума. За един час запис им трябват два-три часа монтиране.

— От Мексико Сити до Вашингтон е…

— Зависи от времето, но най-много четири часа. За да сглобят цялата лента, ще им е необходима една нощ — прецени Кларк. — Каква е програмата на президента?

— Церемонията по посрещането е в понеделник следобед. Първата среща е на другата сутрин. Следва вечеря във вторник.

— Ти ще ходиш ли там?

— Не, канени сме на друга вечеря една седмица по-рано. Господи, това май е скоро, а? Ще се обадя в базата „Андрюс“. Те постоянно провеждат учебни полети. Няма да е проблем да качат екипа ти на един от тях.

— Всъщност аз разполагам с три екипа. Всички са бивши въздушни асове — обясни Кларк. — Така че познават работата.

— Добре, действай.

— Разбрано, док.

Джак го изчака да излезе и запали нова цигара.