Том Кланси
Всички страхове (17)

15.
РАЗВИТИЕ

Гусн успя само да поклати глава. Добре знаеше, че всичко е резултат от огромните политически промени в Европа, от отварянето на границите и падането на икономическите бариери, от разпадането на Варшавския договор и неудържимия стремеж за присъединяване към новото европейско семейство. И въпреки това не бе за вярване, че най-трудната част по пътя на машините от Германия до местоназначението им бе да се намери подходящ камион от Латакия до долината. И това наистина се оказа трудно, защото, улисани в подготовката, съвсем бяха забравили за този наглед лесен въпрос. „Включително и германецът“ — помисли си Гусн с известно задоволство. Сега Фром отблизо наблюдаваше няколко мъже, които се опитваха да закрепят последната от петте машини на подставката й. Макар и отвратително арогантен, Фром бе експерт в областта си. Масите, върху които щяха да стоят машините, бяха направени толкова добре, че всяка имаше по десет сантиметра свободно пространство в края, където човек можеше да остави бележника си. Подсигуряващите генератори и ПИЕ-тата бяха вече проверени и поставени на местата им. Оставаше само настройката и калибровката на машините, която вероятно щеше да отнеме около седмица.

Бок и Куати наблюдаваха целия процес от един далечен ъгъл, като внимаваха да не пречат.

— Започнах да нахвърлям първите щрихи от плана — каза Гюнтер.

— Значи не мислиш да използваме бомбата срещу Израел? — попита Куати.

В крайна сметка той беше този, който щеше да одобри или отхвърли плана. Но все пак щеше да изслуша приятеля си.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече?

— Да — отвърна Бок и му разказа.

— Интересно. А по въпроса за сигурността?

— Единственият проблем е нашият приятел Манфред. И по-точно жена му. Тя знае какви умения притежава съпругът й, а също и че е в чужбина. Някоя нейна макар и безобидна приказка може да привлече нечие внимание.

— Тя знае ли точно с какво се е занимавал преди?

— Манфред е изключително съвестен по отношение на секретността, но трябва да допуснем, че знае. Жените знаят всичко, нали?

— Продължавай — обади се уморено Куати.

— Ако открие трупа й, полицията със сигурност ще се заинтересува къде е мъжът й, а това също ще ни навлече неприятности. Тя трябва да изчезне. Така ще си помислят, че е отишла при мъжа си.

— Вместо в края на операцията да стане обратното — забеляза с измъчена усмивка Куати.

— Точно така.

— Що за жена е тя?

— Хитра, алчна и неверница.

Последният епитет учуди Куати, тъй като Бок бе атеист.

— Как смяташ да го направиш?

Бок набързо му обясни.

— По този начин имаме възможност да проверим доколко можем да разчитаме на хората, които ще използваме по-нататък в операцията. С подробностите ще се занимаят приятелите ми.

— Ами ако ни измамят? В подобни операции човек трябва да бъде изключително внимателен.

— Ако искаш, ще запишем премахването на видеокасета. Ще изискаме доказателства, които не могат да се подправят — предложи Бок, който и преди бе вършил подобни неща.

— Това е варварство — забеляза Куати, — но за съжаление ни е необходимо.

— Когато отида в Кипър, ще се погрижа за всичко.

— За това пътуване май ще имаш нужда от охрана, приятелю.

— Да, благодаря ти. Наистина ще имам.

Бок добре знаеше какво означават думите на Куати. Работата, с която се бе захванал, криеше сериозни рискове и Куати бе длъжен да се подсигури срещу евентуалното му залавяне. Особено пък сега, когато инициативата идваше от страна на Гюнтер.

— Всички машини си имат вградени устройства за нивелация — долетя от около петдесетина метра раздразненият глас на Гусн. — Апаратурата е отлична. Защо хвърлихме толкова труд за масите?

— Млади приятелю, имаме право само на един опит. Нима искаш да поемаме рискове?

Гусн кимна. Макар и отвратително покровителстващ, немецът имаше право.

— А тритият?

— Намира се в тези батерии. Държал съм ги на хладно място. А за да извадим трития, трябва да ги загреем. Процедурата изисква доста умения, но иначе не е сложна.

— А, да, знам как става — каза Гусн и в съзнанието му изникнаха опитите от университетските лаборатории.

Фром му подаде копие от инструкцията за експлоатация на първата машина.

— Сега и двамата трябва да понаучим доста нови неща, за да ги предадем на операторите.

 

 

Капитан Дубинин седеше в кабинета на директора на предприятието, известно като корабостроителница 199, „Ленински комсомол“ или просто Комсомолск. Именно тук бе построена „Адмирал Лунин“. Сам бивш капитан на подводница, директорът предпочиташе това обръщение пред „началник“. Затова още със заемането на поста преди две години бе сменил табелката на вратата си. Бе традиционалист, а освен това и отличен инженер. Днес се намираше в приповдигнато настроение.

— Докато ви нямаше, попаднах на нещо чудесно.

— И какво е то, адмирале?

— Прототип на нова захранваща помпа за реактора. Доста голяма и неудобна за инсталиране и поддръжка, но за сметка на това…

— Тиха?

— Като крадец — усмихна се адмиралът. — В сравнение със сегашната ти помпа тази ще издава около два пъти по-малко шум.

— Наистина ли? И от кого я открадна?

Директорът се разсмя.

— Не ти трябва да знаеш, Валентин Борисович. А сега имам един въпрос към теб. Чух, че си направил нещо доста умно, и то само преди десетина дни.

Дубинин се усмихна.

— Адмирале, това е нещо, което не мога…

— Можеш, разбира се. Говорих с ескадрения ти командир. Кажи сега на какво разстояние се приближи до американската „Невада“?

— Аз мисля, че беше „Мейн“ — възрази Дубинин. Разузнавателните му сведения си противоречаха, но той бе по-склонен да се довери на инстинкта си. — На около осем хиляди метра. Прихванахме го по металните смущения, които издаваше по време на учение. След това продължих по тях и по няколко налудничави предположения…

— Глупости! Не се подценявай, капитане. И после?

— След като проследихме това, което мислехме за цел, тя го потвърди с глух шум. Мисля, че излязоха на повърхността за учение по ракетна стрелба. При това положение, като взех предвид задачите си и тактическата ситуация, реших да прекъсна контакта, докато все още е възможно. Не исках да ни засекат.

— Това е бил най-умният ти ход — каза директорът на корабостроителницата и посочи госта си с пръст. — Взел си най-доброто решение. Следващия път, когато излезеш в морето, ще бъдеш с най-тихата подводница, която някога сме имали.

— Те все още ни превъзхождат — отбеляза искрено Дубинин.

— Вярно, но сега за пръв път разликата ще бъде по-малка от тази между двама командири. Точно както трябва да бъде. И двамата сме се учили от Марко Рамиус. Ех, само да можеше да види положението сега.

Дубинин кимна одобрително.

— Да, политическата обстановка наистина превърна играта ни по-скоро в състезание по сръчност, отколкото в смъртоносен дуел.

— Иска ми се да съм по-млад и още да мога да играя — въздъхна директорът на корабостроителницата.

— А новият хидролокатор?

— Моделът е наш — от лабораторията в Североморск. Чувствителността е подобрена приблизително с около четиридесет процента. Общо взето, ще бъдеш изравнен с американския клас „Лос Анжелис“ в почти всички области.

„Освен в екипаж“ — каза си Дубинин. Щяха да изминат години, докато страната му започне да обучава хората си по западните стандарти. А тогава капитан Дубинин вече нямаше да командва подводница, но… Само след три месеца щеше да бъде в морето с най-добрия кораб, който родината му някога бе поверявала на свой капитан. Ако успееше да убеди ескадрения си командир да му даде повече офицери, можеше да подобри качеството на екипажа си и да започне обучението му още сега. Да обучава и да води екипажа си — ето това беше работата му. Той командваше „Адмирал Лунин“. Него хвалеха, когато задачите се изпълняваха, но и него биеха през пръстите, когато станеше нещо непредвидено. Рамиус му го бе казал още при първия му ден в морето на борда на подводница. Съдбата беше в ръцете му. Нима можеше да иска повече?

„Следващата година, «Мейн», когато ужасните, студени зимни бури се втурнат в северния Пасифик. Тогава ще се срещнем отново.“

 

 

— Никакъв контакт — каза капитан Рикс в каюткомпанията.

— Като изключим „Омаха“ — поправи го Клагет, който преглеждаше някакви документи. — А тя май беше доста забързана.

— Иван вече не се показва. Сякаш са се пенсионирали — почти изхлипа щурманът.

— Струва ми се, че въобще не си правят труда да ни търсят — забеляза Рикс. — По дяволите, освен онази „Акула“, която изгубихме…

— Но ние ги проследихме за известно време — обади се пак щурманът.

— Е, следващия път може и да ги снимаме — забеляза един лейтенантът иззад списанието, което четеше.

Забележката му предизвика смеха на останалите. Някои от по-лудите капитани на атакуващи подводници се бяха приближавали достатъчно близко до съветски лодки, за да могат да ги снимат. Но това бе минало. Сега руснаците бяха доста по-добри, отколкото преди десет години. Макар и номер две в подводния занаят, те доста усложняваха живота на номер едно.

— А сега е време за следващата тренировка — обади се Рикс.

Помощник-капитанът забеляза, че физиономиите на колегите му не се промениха. Офицерите явно се учеха да не ръмжат и да не правят гримаси. Чувството за хумор на Рикс бе в оскъдно количество.

 

 

— Здрасти, Роби!

Джошуа Пейнтър стана от люлеещия се стол и отиде да се здрависа с госта си.

— Добро утро, сър.

— Хайде сядай.

Един стюард влезе и сервира кафе и на двамата мъже.

— Как изглежда твоето авиокрило днес?

— Мисля, че ще се справим навреме, сър.

Адмирал Джошуа Пейнтър от американския флот бе върховен главнокомандващ на ОВС на НАТО в Атлантика, главнокомандващ на въоръжените сили на САЩ в зоната на Атлантика и главнокомандващ американския атлантически флот. Въпреки че за него работеха три екипа съветници, адмиралът получаваше само една заплата. Авиатор от кариерата — летял главно на бомбардировачи, — той бе достигнал върха в служебното си израстване. Нямаше да го изберат за началник-щаб на морските операции. Службата щеше да заеме някой с по-пригладени политически ръбове. Но Пейнтър бе доволен. В резултат на доста ексцентричната армейска организация началник-щабът на морските операции, както и другите началник-щабове, само съветваха министъра на отбраната. А именно той даваше заповедите до съответните главнокомандващи. Върховен главнокомандващ на ОВС на НАТО в Атлантика — главнокомандващ ВС на САЩ в зоната на Атлантика — главнокомандващ американския атлантически флот, наистина бе странна, изморителна и неблагодарна длъжност, но все пак — командирска. Пейнтър притежаваше истински кораби, истински самолети и истински морски пехотинци, на които можеше да заповядва къде да ходят и какво да правят. Той командваше цели два флота: Втори и Шести. В тях влизаха: седем самолетоносача; линеен кораб; над сто кръстосвачи и разрушители; шестдесет подводници; дивизия и половина морски пехотинци и хиляда бойни самолета. Макар и бивш пилот, Пейнтър обичаше най-много линейния си кораб. Дядо му бе командвал такъв. В интерес на истината само една държава в света притежаваше повече ударна сила, отколкото адмиралът командваше в момента. Тази държава обаче вече не представляваше сериозна стратегическа опасност във времето на международно сътрудничество. Вече не му се налагаше непрекъснато да се съобразява с реалната заплаха от възможна война. Пейнтър бе щастлив човек. Той бе изпълнявал бойни задачи във Виетнам. Видял бе с очите си как след Втората световна война американската военна мощ се смъква почти до дъното през седемдесетте години, за да се изкачи отново до зенита на най-великата военна сила на планетата. Бе изпълнявал задълженията си както в славни, така и в тежки времена. А сега ситуацията бе по-добра отвсякога. Роби Джексън бе един от хората, на които американският флот можеше и щеше да разчита.

— Каква е тази история със съветските пилоти в Либия? — попита Джексън.

— Е, те всъщност никога не са си тръгвали оттам, нали? — попита реторично Пейнтър. — Нашият либийски приятел иска да притежава най-доброто им оръжие, за което плаща твърдо и в брой. А те имат нужда от пари. Бизнесът си е бизнес. Просто, нали?

— Мислиш ли, че ще се вразуми?! — попита Роби и невярващо поклати глава.

— Защо пък не… И то скоро. Ролята на последен мохикан сигурно му се струва доста самотна. Може би именно затова се запасява, докато не е станало късно. Поне така твърдят разузнавачите.

— А руснаците?

— Имат доста техници и инструктори, които работят там по договор. Особено многобройни са пилотите и специалистите по ракетни установки земя-въздух.

— Добри новини. Ако нашият приятел се опита да извърти някой номер, ще има доста солиден тил.

— Не достатъчно, за да те спре, Роби.

— Може и да си прав, но със сигурност ще ме накара да напиша няколко писма.

Джексън бе писал достатъчно такива. Като командир на авиационна група в тази операция — както и в другите, разбира се — той трябваше да внимава за смъртните случаи в авиокрилото си. Доколкото знаеше, все още нямаше прецедент на операция със самолетоносачи, в която да няма поне един фатален край. А като „собственик“ на авиокрило отговорността за смъртта на личния състав падаше върху него. „Ще е чудесно, ако именно аз направя този прецедент“ — помисли си Джексън. Освен че фактът щеше да изглежда добре в досието му, нямаше да се налага да казва на съпруги и родители, че Джони е загубил живота си в служба на родината… Но макар и примамлива, тази възможност изглеждаше доста невероятна. Морската авиация бе трудна и опасна работа. Джексън вече бе прескочил четиридесетте и добре знаеше, че безсмъртието е нещо средно между мит и шега. Все по-чест му се случваше да влиза в помещенията на екипажа и да се пита кое от хубавите и горди млади лица няма да бъде сред другарите си при завръщането на „Теодор Рузвелт“ във Вирджиния Кейпс. Чия красива бременна съпруга ще отвори входната си врата по обяд, за да посрещне свещеник, придружен от стар боен другар. Чия ръка ще бъде състрадателно държана от тази на друга вдовица. Чий млад свят ще изгори в далечната огнена и кървава битка. Възможният сблъсък с либийците бе просто още една от заплахите в тази част на света, от която смъртта никога не си тръгваше. Джексън неохотно си призна, че вече е твърде стар за подобен живот. Той все още бе твърде добър пилот — зрелостта не му позволяваше да се нарече най-добрият освен на чашка в компания, — но тъжните неща от живота продължаваха да се трупат. Скоро щеше да му се наложи да се премести — ако имаше късмет, в адмиралски кабинет. Тогава щеше да лети от време на време, колкото да не забрави и да се старае да взема правилното решение, за да предотврати посещението на нежеланата гостенка.

— Проблеми ли имаш? — обади се Пейнтър.

— С резервните части — отвърна полковник Джексън. — Поддръжката на самолетите става все по-трудна.

— Правим всичко възможно.

— Да, сър, знам. Ако правилно съм разбрал, положението май ще се влошава.

Изглежда, че три от самолетоносачите заедно с авиокрилата им щяха да бъдат съкратени.

— Всеки път, когато спечелим война, ни наказват — отвърна главнокомандващият. — Добре поне, че при последната не бяха толкова строги. Не се притеснявай. Когато ти дойде времето, ще ти намерим място. Ти си най-добрият ни командир на авиационна група.

— Благодаря ви, сър. Нямам нищо против подобни определения.

— Нито пък аз — засмя се Пейнтър.

 

 

— Англичаните имат една много хубава поговорка — каза Головко. — „Пази ме, Боже, от приятелите ми, от враговете си сам ще се опазя.“ Какво друго знаем?

— По всичко личи, че не са ни предали всичките си запаси от плутоний — отвърна другият мъж.

Той бе представител на института за научни изследвания и разработка на оръжие в „Арзамас-17“, южно от Горки. Въпреки това обаче не бе толкова военен инженер, колкото учен, занимаващ се с дейността на подобни учреждения извън Съветския съюз.

— Направих изчисленията лично. На теория е възможно да са получили и повече материал. Но това, което ни предадоха, надвишава годишното производство на плутониев реактор от същия тип у нас. Според мен не са скрили нищо.

— Това ми е известно. Какво те води при мен?

— В анализа са допуснати пропуски.

— И по-точно? — попита първият заместник-председател на Комитета за държавна сигурност.

— Тритият.

— Какво беше това? — поинтересува се Головко.

Той не бе експерт по ядрените продукти. Далеч по-добре се изявяваше като дипломат и разузнавач.

Човекът от „Арзамас-17“ не се бе занимавал с елементарна физика от години.

— Водородът е най-простото вещество. Един атом водород съдържа протон с положителен заряд и електрон с отрицателен. Ако към атома на водорода се прибави неутрон без електрически заряд, се получава деутерий. Ако се прибави още един — тритий. Той има три пъти по-голяма атомна маса от водорода заради прибавените неутрони. С две думи, от неутроните се прави атомно оръжие. Когато се освободят от атомните си ядра, те излизат навън, бомбардират други атомни ядра и освобождават други неутрони. Така се предизвиква верижна реакция, която произвежда огромно количество енергия. Тритият е полезен, защото водородният атом не трябва да съдържа никакви неутрони. Още по-малко пък два. Тоест става нестабилен и при определени условия се разпада. Периодът на полуразпад на трития е дванадесет години и четири месеца — обясни той. — И така, ако в детонатора се вкара тритий, допълнителните неутрони, прибавени към първоначалната реакция на разпада, увеличават взривната мощност на плутониевата или ураниевата реагираща маса от пет до четиридесет пъти. Това позволява по-ефикасното оползотворяване на тежките материали като плутоний или обогатен уран. Освен това допълнителните количества тритий, поставени на подходящо място в бомбата — тя се нарича „първична“, — слагат начало на термоядрена реакция. Разбира се, има и други начини за постигане на същия резултат. Могат да се използват литиев деутерид и литиев хидрат, който е по-стабилен. Но все пак тритият си остава изключително полезен за приложение в определени оръжейни производства.

— И как се получава тритий?

— Като се поставят големи количества литиев алуминат в ядрен реактор и се позволи на термичния неутронен поток — това е инженерният термин за разнопосочното движение на частиците — да облъчи и преобразува лития в тритий посредством прибавяне на неутрони. Появява се като малки мехурчета в метала. Смятам, че в немския завод край Грайфсвалд се е произвеждал точно тритий.

— Защо? Имаме ли доказателства?

— Изследвахме плутония, който ни изпратиха. Плутоният има два изотопа — 239 и 240. От съотношението им може да се установи неутронният поток в реактора. Намерените проби съдържаха твърде малко плутоний-240. Нещо е намалявало неутронния поток. Това „нещо“ почти сигурно е било тритий.

— Убеден ли си?

— Физиката в тази област е сложна, но предсказуема. Всъщност в повечето случаи заводът, произвел плутония, лесно може да се идентифицира по съотношението на различните съставки. Аз и хората от екипа ми сме уверени в изводите си.

— Заводите не бяха ли под международен контрол? Нима производството на тритий не се инспектира?

— Немците успяха да заблудят някои от плутониевите инспекции. Що се отнася до трития, за него няма международен контрол. Но дори и да имаше, той не би ни помогнал много. Укриването на тритий е детска игра.

Головко безшумно изруга.

— Колко?

Ученият повдигна рамене.

— Невъзможно е да се каже. Заводът е затворен. Вече нямаме достъп до него.

— А тритият може ли да се използва и за други цели?

— О, разбира се. Той е с голяма търговска стойност. Има фосфоресциращи качества — свети в тъмнината. Използва се за циферблати на часовници, различни инструменти и т.н. Пазарната му цена е около петдесет хиляди долара за грам.

Головко бе поразен.

— Чакай, чакай. Искаш да кажеш, че нашите социалистически братя в ГДР са работили не само върху собствена атомна, но и върху водородна бомба?

— Да, твърде е възможно.

— И един от елементите в този план се губи, така ли?

— Точно така. Не, вероятно е така — поправи се ученият.

— Вероятно? — „Все едно, че изтръгвам признание от дете“ — помисли си първият заместник-председател.

— Да. Ако бях на тяхно място с директивите, получени от Ерих Хонекер, аз сигурно щях да постъпя по същия начин. Още повече че от техническа гледна точка вече не съществуват трудности. В края на краищата ние дори им дадохме технологията на ядрения реактор.

— Къде, по дяволите, ни е бил умът? — измърмори Головко.

— Направихме същата грешка и с китайците, нали?

— Нима никой…

— Разбира се, имаше и предупреждения — прекъсна го инженерът. — От моя институт и от този в Кищим. Но никой не ни послуша. Прецениха, че политическата обстановка позволява да дадем технологиите на съюзниците си.

— И какво мислиш, че трябва да направим?

— Можем да се обърнем към колегите във външно министерство, но реших, че е по-добре да се направи нещо наистина полезно. Затова реших да дойда тук.

— Значи според теб немците — имам предвид обединена Германия — може би имат запаси от разпадащи се материали и тритий, с които могат да изфабрикуват свой собствен атомен арсенал?

— Вероятността е твърде голяма. Както знаете, доста немски ядрени специалисти в момента работят в Южна Америка. Там условията за тях просто са идеални. Намират се на дванадесет хиляди километра от родината и работят върху нещо, което спокойно може да бъде военна програма. С една дума, правят опити за чужда сметка. Ако наистина е така, нима можем спокойно да допуснем, че са там на честни начала? Възможно е и да е така, но по-вероятно е правителството им да знае с какво се занимават. Пък и какво друго може да допусне човек, след като правителството им знае с какво се занимават и явно не полага усилия да им попречи. А най-вероятната причина правителството да одобрява действието на своите специалисти е, че след това възнамерява да използва натрупания от тях опит за собствените си национални интереси.

Головко се намръщи. Посетителят му току-що бе свързал три предположения в една заплаха. Той разсъждаваше като офицер от разузнаването и при това параноичен. Но последните обикновено се оказваха най-добрите професионалисти.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Тридесет вероятни имена — отвърна инженерът и му подаде една папка. — Говорихме с нашите хора — тези, които са помагали на немците при строежа на завода в Грайфсвалд. Според тях именно хората в списъка са най-вероятните участници в проекта. Ако такъв въобще съществува, разбира се. За половината от тях се твърди, че са отлични професионалисти. Дотолкова добри, та да могат да работят в „Арзамас-17“.

— Някой от тях правил ли е официални изследвания в…

— Не, а и не е необходимо. Физиката си е физика. Разпадането си е разпадане. Научните закони не могат да ни помогнат. Не можеш да излъжеш природата, макар че тук сме изправени точно пред това. Ако тези хора могат да управляват ядрен реактор, значи най-добрите от тях са способни да конструират ядрено оръжие. Разбира се, трябва да имат необходимите материали. А нашият реактор е в състояние да им ги даде. Смятам, че трябва внимателно да разгледате случая. Какво са постигнали и какво имат. Това е най-добрият съвет, който мога да ви дам.

— В техническия отдел на Първо главно управление имам доста опитни хора — каза Головко. — След като подробно се запознаем с информацията, някои от тях, ще дойдат да говорят с вас.

„Арзамас-17“ бе само на няколко часа път с влак.

— Да, аз вече съм се срещал с някои от вашите аналитици. Трябва да призная, че между тях има доста добри специалисти. Надявам се, че все още имате доста добри връзки в Германия.

Головко не отговори. Той действително имаше добри връзки в Германия, но на колко от тях все още можеше да разчита? Съвсем наскоро бе проверил лоялността на бившите си двойни агенти в Щази. Изводът бе, че на никой от тях не може да се вярва. И по-точно, хората, които заслужаваха доверие, вече не заемаха предишните важни постове… Той реши, че операцията трябва да бъде проведена изключително с руски офицери.

— Да предположим, че са имали необходимите материали, колко време би им отнело производството на оръжието?

— Предвид техническото им ниво и факта, че вече имат достъп до някои от американските програми в НАТО, не виждам причина вече да нямат разработено оръжие. И то доста добро и прецизно. Ако бях на тяхно място и притежавах ядрения материал, щях да имам двустепенни оръжия само броени месеци след обединяването на Германия. За по-сложните тристепенни оръжия ще им е необходима може би… още година.

— И къде щеше да го направиш?

— В Източна Германия, разбира се. Там е по-сигурно. Точно къде ли? — замисли се инженерът за минута. — Търсете място, съоръжено с изключително прецизни машини. Като тези, които се използват при изработка на оптически инструменти. Инфрачервеният телескоп, който току-що изведохме в орбита, бе конструиран с машините, използвани в проекта за водородна бомба. Рентгеновата оптика е много важна в производството на многостепенно оръжие. Голяма част от информацията, свързана с американската технология за производство на ядрено оръжие, взехме от съвсем свободно разпространявани наръчници за фокусирането на рентгенови лъчи за астрофизически наблюдения. Както вече казах, всичко е физика. Информацията не може да бъде скрита, а само открита. След като веднъж е открита, всеки, който има интелекта и желанието да се възползва от нея, може спокойно да го направи.

— Благодаря за успокоението — забеляза сърдито Головко.

Но на кого можеше да се сърди? На този човек, че казва истината, или на природата, че толкова лесно разкрива тайните си.

— Извинете ме, професоре. Много съм ви благодарен, че отделихте толкова време, за да ни обърнете внимание върху фактите.

— Баща ми е учител по математика. Цял живот е живял в Киев. Все още помни германците.

Головко изпрати инженера до вратата, а след това се върна в кабинета си и се загледа през прозореца.

„Защо въобще им позволихме да се обединят? — запита се той. — Дали все още искат нови територии? Lebensraum^[1]? Дали все още искат да управляват Европа? Или пък се превръщаш в параноик, Сергей?“ Разбира се, на него му плащаха, за да бъде болезнено подозрителен. Головко седна на бюрото и вдигна телефона си.

 

 

— Това, което искаш, е малко и щом е необходимо, не виждам смисъл повече да говорим за него — отвърна на въпроса Кайтел.

— А хората?

— На мое разположение са. Мога да разчитам на тях. Всичките са работили в чужбина. Главно в Африка. Всичките са опитни. Трима полковници, шестима подполковници и двама майори. Пенсионирани са — както и самият аз.

— Най-важното е да можем да разчитаме на тях — напомни му Бок.

— Знам, Гюнтер. Всеки от тях някой ден непременно щеше да стане генерал. Пък и всички те имат безупречни партийни досиета. Пък и защо мислиш, че са ги пенсионирали, а? Просто нашата нова Германия не им вярва.

— Има ли опасност от агент-провокатори?

— Аз съм разузнавачът тук — напомни му Кайтел. — Аз не ти казвам как да си вършиш работата, нали? Така че и ти не се бъркай в моята. Моля те, приятелю, или ми вярвай, или не работи с мен. Изборът е твой.

— Знам, Ервин. Извинявай. Просто операцията е изключително важна.

— Вече ми го каза, Гюнтер.

— Кога можеш да го направиш?

— След пет дни. Предпочитам да работя внимателно, но ако искаш, можем и да ускорим нещата. Проблемът, разбира се, ще бъде да се отървем от тялото по подходящ начин.

Бок кимна. Досега не бе имал подобни грижи. Фракция „Червена армия“ рядко се тревожеше за това. Единственото изключение бе онази активистка на зелените, провалила акцията в атомната централа. Но тогава всичко стана по случайност и не бе предварително планирано. Заровиха я в гората просто за да проявят чувството си за хумор. Идеята бе на Петра. Тя искаше предателката да стане част от природата, която обичаше толкова много.

— А как да ти предам видеокасетата?

— Ще се срещнеш пак тук с един човек. Няма да бъда аз. Ще отседнеш в същия хотел точно след две седмици. Ще ти се обадят. Скрий видеокасетата в някоя книга.

— Чудесно.

Кайтел си помисли, че Бок преиграва. Многобройните застрахования привличаха повече аматьорите, защото за професионалистите рискът бе част от работата. Всичко можеше да бъде организирано далеч по-просто — например касетата да бъде замаскирана с някой филм.

— Скоро ще имам нужда от пари.

Бок му подаде един плик.

— Сто хиляди марки.

— Чудесно. Значи точно след две седмици.

Кайтел остави Бок да плати сметката и си замина. Гюнтер си поръча още една бира и погледът му се зарея по кобалтовосиньото море. На хоризонта се виждаха множество кораби. Един от тях бе презокеански, но не личеше точно какъв. Останалите — просто малки гемии, които мъкнеха стоката си от едно незнайно пристанище до друго.

Денят бе прекрасен, с топло слънце и хладен морски бриз. Недалеч от него се простираше финият като пудра пясък на плажа, където децата и влюбените можеха да се наслаждават на водата. Той се замисли за Петра, Ерика и Урсула. Лицето му обаче остана все така безизразно. Гюнтер сякаш нямаше повече сили външно да изразява емоциите от загубата си. Той достатъчно бе плакал и крещял, за да ги изгони. Сега в душата му имаше само студена ярост и желание за мъст. Денят бе толкова прекрасен, а Бок нямаше с кого да го сподели. Колко ли още такива дни щяха да преминат в самота? За него никога нямаше да има друга Петра. Можеше да си намери някое момиче, което да задоволява биологичните му потребности, но то нямаше да промени чувствата му. Щеше да остане самотник до края на живота си. Мисълта беше неприятна. Без деца, без любов, без бъдеще в личния живот. Половината от масичките на терасата около него бяха заети. Преобладаваха европейците, дошли на почивка със семействата си. Те се усмихваха, смееха се, пиеха бира, вино или коктейли, мислеха за очакващите ги нощни развлечения, за интимните вечери и меките памучни чаршафи, които идваха след тях. Смехът и обичта сякаш въплъщаваха всички радости на живота, отнети от Гюнтер Бок.

Мразеше ги. Седеше сам и ги оглеждаше точно както би правил в зоологическата градина пред клетките на животните. Бок ги ненавиждаше заради смеха, усмивките и… бъдещето им. Не беше честно. Той бе имал цел в живота си, нещо, за което да се бори. Те имаха работа. Като всички добри европейци пестяха парите си в банка за ежегодната ваканция на Егейско море, Майорка, Америка и въобще навсякъде, където имаше слънце, чист въздух и плаж. Колкото и безсмислен да изглеждаше на пръв поглед животът им, той бе щастлив. Щастието обаче бе отказано на самотния мъж, седнал под белия чадър, който бавно отпиваше от бирата си, впил поглед в морето. Не беше честно. Просто не беше честно. Той се бе посветил на благополучието им. Сега те го имаха, а той бе останал с по-малко от нищо.

Освен мисията си.

Бок реши да не се самозаблуждава по този въпрос, както не го правеше и по другите. Мразеше ги. Мразеше всички. Защо трябваше да имат бъдеще, след като самият той нямаше? Ако щастието не идваше при него, защо Трябваше да се въргаля в техните завивки? Мразеше ги, защото бяха отрит пали него, Петра, Куати и всички борци против несправедливостта и потисничеството. По този начин бяха избрали лошото пред доброто и сами се обричаха. Бок знаеше, че е нещо повече от тях. Че е по-добър, отколкото те някога са мечтали да бъдат. Той можеше да наблюдава отгоре както тях, така и безсмисленото им дребнаво съществуване. И решението, което щеше да вземе — все още вярваше, че е за тяхно добро, — зависеше единствено от него. Ако наранеше някой от тях — толкова по-зле. Всъщност те не бяха истниски хора. Те бяха просто празни сенки, пропуснали възможността да се напълнят със съдържание. Те не го бяха отритнали. Те бяха отритнали самите себе си, търсейки щастието в… живота, който водеха. Мързеливо. Като добитък. Бок си ги представи наредени един до друг, свели глави над яслите и издаващи доволно мучене, докато той ги отглеждаше. Ако някои от Тях трябваше да умрат — а някои трябваше да умрат! — нима това засягаше Гюнтер? „В никакъв случай“ — реши той.

 

 

— Господин президент…

— Да, Елизабет — отвърна Фаулър и цъкна с език.

— Кога за последен път са ви казвали колко добър любовник сте всъщност?

— Със сигурност не го чувам по време на заседанията с кабинета.

Докато говореше, устните на Фаулър докосваха главата й, положена върху гърдите му. Лявата й ръка го бе обгърнала, а неговата лява си играеше С русите коси на Елизабет. „Истината е — помисли си президентът, — че наистина съм доста добър в тази област.“

Той притежаваше търпение, което според него играеше главна роля в това изкуство. Тук нямаше еманципация и равни права. Работа на мъжа бе да накара жената да се почувства желана и уважавана.

— Не го чувам и в залата за пресконференции.

— Е, сега ти го казва съветничката по националната сигурност.

— Благодаря ви, доктор Елиът.

И двамата избухнаха в смях. Елизабет се придвижи нагоре да го целуне и потърка гърдите си в неговите.

— Боб, просто не знаеш какво означаваш за мен.

— Може би все пак знам — позволи си да каже президентът.

Елиът поклати невярващо глава.

— Всички тези безплодни години в колежа. Вечно нямах време, вечно бях заета. Заета да стана професор. Пропилях толкова много време…

Въздишка.

— Е, надявам се, че чакането си е струвало, скъпа.

— Струваше си и продължава да си струва.

Тя се претърколи през него, положи глава на рамото му и придърпа ръката на Фаулър към гърдите си, докато я настани удобно. Другата ръка на Боб зае същото положение и ръцете на Лиз се отпуснаха върху неговите.

„Какво да кажа сега?“ — запита се Е. Е. Беше казала истината. Боб Фаулър наистина бе търпелив, нежен и опитен любовник. Както бе истина и това, че след като чуе подобни думи, всеки мъж, дори и президентът, се предава. „Засега нищо“ — реши тя. Имаше достатъчно време както да му се наслади, така и да изследва чувствата си. Очите й почиваха върху тъмното петно на отсрещната стена, което бе картина с маслени бои от някакъв художник. Тя никога не си бе правила труда да погледне името му. Картината представляваше пейзаж от западните равнини, които свършваха в подножието на Скалистите планини. Ръцете му започнаха да се движат нежно, без да повдигат нейните. Ласките обляха тялото й с удоволствие, което тя прие, без да се мърда. Само от време на време наместваше глава върху рамото му, колкото да покаже, че не спи.

Започваше да се влюбва в него. Нима не бе странно? Тя се замисли върху този въпрос. Боб имаше много качества, които харесваше и които я караха да го уважава. Но имаше и доста объркващи неща. Той представляваше неразгадаема плетеница от топлота и хлад, а чувството му за хумор си оставаше необяснимо. Фаулър често изглеждаше объркан — и то съвсем искрено — от това, че другите не споделят възгледите му по даден въпрос. Приличаше на учител по математика, който не се сърди на незнанието на учениците си, а просто е озадачен от факта, че не успяват да видят красотата и симетрията на изчисленията. Понякога Фаулър показваше учудваща жестокост и безпардонна грубост, проявявани без дори сянка от угризение. Хората се изпречваха на пътя му и ако можеше, Фаулър ги унищожаваше. Досущ като в „Кръстника“. Никога нямаше лично отношение. Всичко бе просто бизнес. „Може би го е научил от мафиотите, които е пратил в затвора“ — каза си Лиз. Същият този човек можеше да се отнася към симпатизантите и верните си приятели с протоколна студенина и да награждава предаността им с… как можеше да го опише? Благодарността на счетоводител.

Въпреки всичко обаче в леглото бе прекрасен и нежен мъж. Лиз се намръщи на стената. Този човек просто не се поддаваше на класифициране.

— Видя ли онзи доклад от Япония? — попита президентът и върна Елиът отново към работата, преди да е успяла да достигне до смислен извод.

— Ъъм, радвам се, че подхвана темата. Онзи ден в канцеларията ми пристигна нещо смущаващо.

— За какво?

Интересът на Фаулър се изрази в по-осезателни движения на ръцете му. Сякаш се мъчеше да извлече информацията от тялото й.

— За Райън — отвърна Лиз.

— Пак ли той? И какво по-точно?

— Сведенията, които се отнасяха до нередовни финансови операции, се потвърдиха, но все пак е успял да се измъкне, като е намерил изход в някакви технически подробности. Те щяха да бъдат достатъчни за изваждането му от администрацията, но тъй като се е подготвил добре…

— Какво друго имате освен техническите подробности?

— Сексуална непристойност и вероятно използване на служители от управлението за разчистване на лични сметки.

— Сексуална непристойност… позор…

Елизабет се изхили. Това му хареса.

— Може би има замесено и дете.

Това вече не хареса на Фаулър. Той вземаше твърде на сериозно въпроса за детските права. Ръцете му спряха да се движат.

— Какво знаем?

— Малко. Въпреки това заслужава внимание — каза Лиз и отново задвижи ръцете му.

— Добре, нека ФБР направи безшумно разследване — произнесе се президентът и помисли, че е приключил въпроса.

— Няма да доведе до нищо.

— Защо?

— Райън поддържа доста тесни връзки с Бюрото. Приятелите му там могат да се намесят и да потулят нещата.

— Бил Шоу не е такъв човек. Той е най-доброто ченге, което някога съм виждал. Дори и аз самият не мога да повлияя на решенията му и точно така трябва да бъде.

Отново логика и принципи. Този човек бе непредсказуем.

— Шоу лично се е занимавал със случая на Райън. Имам предвид терористите. Намесване по лична инициатива през главата на Бюрото.

— Вярно — призна Фаулър.

Щеше да изглежда лошо. Конфликт на интереси и така нататък.

— Освен това личният съветник на Шоу е онзи Мъри. А те двама с Райън са доста близки.

— И какво тогава? — изръмжа Фаулър.

— Може би някой от Министерството на правосъдието?

— А защо не от Секретната служба? — попита Фаулър, който знаеше отговора, но любопитстваше дали тя също го знае.

— Ще изглежда като лов на вещици.

— Добре, убеди ме. Нека бъде някой от правосъдието. Обади се утре на Грег.

— Добре, Боб.

Време бе да смени темата. Тя притегли една от ръцете му към устните си и я целуна.

— Знаеш ли, че в моменти като този ужасно ми се пуши.

— Цигара след секса? — попита той и я придърпа по-плътно към себе си.

— Когато се любим, Боб, аз пуша по време на секса…

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Май че е време да щракна със запалката.

— Казват — измърка съветничката по националната сигурност и се примъкна да го целуне, — казват, че президентът на Съединените щати е най-силният мъж на света.

— Правя всичко, което е по силите ми, Елизабет.

Час и половина по-късно Елиът реши, че е вярно. Започваше да го обича. И тогава се запита какво ли изпитва той към нея…