Том Кланси
Всички страхове (38)

36.
ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ ВЗРИВА

Сержант Ед Янкевич трябваше пръв да забележи какво става. Той гледаше микробуса, вървеше към него и бе само на около петнадесет метра. Човешката нервна система обаче работи в границите на милисекундите.

Първата радиация достигна сержанта точно когато „съскането“ бе свършило. Тя се състоеше от гама-лъчи, които всъщност са фотони. Светлинните лъчи също са съставени от фотони, но са с далеч по-малко енергия от гама-лъчите. Те вече атакуваха каросерията на микробуса и накараха ламарината да флуоресцира като неон. Веднага след гама-лъчите дойдоха и рентгеновите лъчи, които също са съставени от фотони, но с по-малък енергиен заряд. Янкевич, който щеше да умре пръв, въобще не усети разликата. Интензивната радиация с готовност бе поета от костите му, които бързо се нажежиха до бяло. В същото време невроните на мозъка му бяха възбудени едновременно и всеки от тях се превърна в светеща електрическа крушка. Въпреки това сержант Янкевич не забелязваше нищо. Той просто се разпадна. Тялото му експлодира отвътре поради малкото количество енергия, което бе способно да побере, докато останалото минаваше през него. Но гама-лъчите се разпространяваха във всички посоки, и то със скоростта на светлината. Следващата им цел не бе предвидена от никого.

 

 

Точно до микробуса, чиято каросерия в момента се разпадаше на молекулярни късчета метал, се намираше камионът със сателитна техника на компанията Ей Би Си. В него имаше няколко човека, които също като Янкевич нямаше да успеят да разберат съдбата си. Това се отнасяше и до скъпото и разнообразно оборудване на камиона. Но в задната част на превозното средство имаше монтирана голяма параболична антенна чиния, която бе насочена на юг и нагоре. Подобни антени се използват и при радарите. В центъра й, подобно на тичинка на цвят, се намираше ретранслаторът — метална тръба, чийто вътрешен размер приблизително уподобяваше дължината на вълната, която антената насочваше към спътник на височина двадесет и две хиляди мили над екватора.

Ретранслаторът на екипа на Ей Би Си, както и на останалите единадесет камиона, подредени в западна посока, бяха достигнати от гама и рентгенови лъчи. В резултат на това атомите на метала изстреляха електрони — някои от ретранслаторите бяха със златно покритие, което ускори процеса. Те веднага отдадоха енергията си във формата на фотони. Фотоните оформиха вълна с честота, приблизително равна на сателитните предаватели. Обаче имаше още една разлика: камионите в никакъв случай не предаваха повече от хиляда вата радиочестотна енергия. Но промяната на енергията на ретранслатора на Ей Би Си освободи почти един милион вата енергия, и то само в един спазматичен импулс, който завърши за по-малко от една микросекунда. После антената и камионът също се превърнаха в пара от помитащия енергиен фронт. Следващата жертва бе вторият камион на Ей Би Си, й после и колата на Ти Ви Ай. Ен Ейч Кей, която предаваше мача за Япония, пострада четвърта. Последваха я останалите осем. Всички бяха унищожени. Процесът продължи приблизително петнадесет трептения. Спътниците, към които се предаваха сигналите, се намираха на огромно разстояние. Поради това на енергията щеше да бъде необходима цяла вечност, докато стигне до тях — приблизително една осма от секундата.

Следващата последица от експлозията — микробусът вече бе част от нея — бе светлинната и топлинната енергия. Първият светлинен блясък успя да избяга точно преди да бъде погълнат от разширяващото се огнено кълбо Вторият блясък се появи малко след това и се разпръсна във всички посоки. Така се образува двуфазов импулс, характерен за ядрените взривове.

Следващият енергиен ефект бе ударната вълна. Той всъщност е вторичен. Въздухът поглъща голяма част „меки“ рентгенови лъчи и се превръща в непрогледна маса, която спира по-нататъшната електромагнитна радиация и я превръща в механична енергия, разпространяваща се със скорост, няколко пъти по-голяма от тази на звука. Но преди тази енергия да успее да разруши нещо, се случиха други събития.

Основната видеовръзка на Ей Би Си се осъществяваше посредством фиброоптичен кабел. Той преминаваше през първата кола на компанията и бе прекъснат още преди стадионът да бъде унищожен. Резервната връзка минаваше през спътника „Телстар 301“, а тихоокеанското крайбрежие се обслужваше от „Телстар 302“. Ей Би Си използваше връзките „Нет-1 и «Нет-2» на всеки от двата спътника. «Телстар 301» се използваше и от Ти Ви Ай, която притежаваше правата за международните предавания на НФЛ и излъчваше мача в повечето европейски страни, включително Египет и Израел. Ти Ви Ай изпращаше един и същ видеосигнал до всичките си европейски клиенти, а освен това осигуряваше отделна аудиовръзка на различни европейски езици. Една страна обикновено не се задоволяваше с един аудиоканал. Испания например се нуждаеше от пет такива за обслужване на петте си диалекта. Ен Ейч Кей, предаваща за Япония, използваше както спътника ДЖИСО-F2/2, така и редовния си «Вестар 4», собственост на компанията «Хюз Аероспейс». Италианската телевизия пък работеше с първа лента от спътника «Телеглоуб» — собственост на конгломерата «Интелсат». Тя предаваше за Италия, Дубай и за израелците, които не харесваха Ти Ви Ай и «Телстар». Втора главна лента на «Телеглоуб» обслужваше по-голямата част от Южна Америка. Освен това на мача присъстваха екипи на Си Ен Ен, новинарският екип на Ей Би Си, Си Би Ес «Нюзнет» и И Ес Пи Ен. Местните денвърски станции, разбира се, също бяха тук, наети предимно от чужденци.

Общо около стадиона имаше тридесет и седем камиона със сателитна техника. Посредством микровълни или по друг начин те излъчваха четиридесет и осем видео и сто шестдесет и осем аудиосигнала, достигащи до над милиард футболни запалянковци в седемдесет и една страни. В този момент ги достигна потокът от гама и рентгенови лъчи. В повечето случаи въздействието породи сигнал в ретранслаторите, но шест от камионите излъчиха гигантски импулси на точно определени честоти. Впрочем дори и това нямаше значение. Резонансите и другите смущения в работата на ретранслаторите означаваха, че големи площи от сателитни честоти са покрити с шум. Само два от комуникационните спътници в Хита над западното полукълбо не се използваха от телевизионните екипи в Денвър. Това, което се случи с останалите, бе просто. Чувствителните им антени са програмирани да приемат милиарди ватове. Вместо това те изведнъж се оказаха бомбардирани с от хиляда до десет хиляди пъти по-големи стойности. И то едновременно на няколко различни канала. Това напрежение натовари съответния брой входни усилватели в спътниците. Компютрите, които ги управляваха, на свой ред започнаха да активират изолиращите прекъсвачи, за да предпазят чувствителната техника. Ако инцидентът бе засегнал само един такъв приемащ канал, то излъчването щеше да продължи без проблеми. Но комуникационните спътници са извънредно скъпи съоръжения, изискващи стотици милиони за построяването и още стотици милиони за извеждането им в орбита. Когато повече от пет усилвателя излязоха от строя, компютрите веднага започнаха да изключват вътрешните електрически вериги, за да предпазят спътника от по-нататъшно увреждане. Когато бяха поразени двадесет усилвателя, компютрите изключиха всички електрически вериги в спътниците и започнаха да изпращат сигнали за бедствие до управляващите ги земни станции. Всички компютри на спътниците работеха с различни варианти на една доста консервативна програма, предназначена да опази техника за милиарди долари. Само за частици от секундата голяма част от световните комуникационни спътници излязоха от строя. Кабелната телевизия и телекомуникационните системи престанаха да работят още преди операторите им да разберат, че се е случило нещо ужасно.

 

 

Пит Доукинс си почиваше за момент. Каза си, че сега всъщност охранява бронирания микробус. Служителят на «Уелс Фарго» бе отишъл да закара поредната количка, пълна с монети, а младият полицай седеше облегнат на един от рафтовете и слушаше радиото си. «Кавалеристите» се бяха придвижили напред в полето на «Викингите». В този момент смрачаващото се небе отвън се оцвети в ослепително жълто. После се превърна в червено — но не мекото червено на залеза, а огненото виолетово, което е по-ярко от който и да е друг цвят. Умът му едва успя да отбележи факта, когато бе нападнат от милиони други сигнали. Земята под него се надигна. Бронираният микробус полетя настрани и нагоре, като ритната детска играчка. Отворената задна врата се затръшна с оръдеен трясък. Каросерията на колата предпази Доукинс от удара. Същото направи и чашата на стадиона, макар че той нямаше време да го осъзнае. Въпреки това полицаят почти ослепя от огнените кълба и оглуша от високото налягане на вълната, която премина над него като помитаща великанска ръка. Ако Доукинс не бе толкова объркан, той може би щеше да си помисли: «земетресение». Но дори и тази идея не му хрумна. Инстинктът за самосъхранение обаче работеше. Шумът и люлеенето все още не бяха престанали, когато той осъзна, че е затворен в микробус, чийто резервоар съдържа около двеста литра бензин. Доукинс избърса очи и запълзя през разтрошените прозорци към най-светлата точка, която виждаше. Не успя да забележи, че ръцете му са ужасно изгорени. Не разбра, че не чува нищо. Всичко, което го интересуваше, бе да се добере до светлината.

 

 

Щабквартирата на съветската противовъздушна отбрана (ПВО) се намира близо до Москва в бункер, покрит с шестдесет метра бетон. Тъй като бе сравнително ново съоръжение, той доста наподобяваше на западните си събратя. Построяването му като киносалон имаше за цел възможно най-много хора да наблюдават информацията, подавана на голям екран. Електронният часовник на стената показваше 03,00,13 местно време, 00,00,13 по Гринуич и 19,00,13 във Вашингтон.

Дежурен бе генерал-лейтенант Иван Григориевич Куропаткин, бивш — според него настоящ — летец изтребител, петдесет и две годишен. Въпреки че над него имаше само двама началници, той предпочиташе да дава дежурства като всички останали. Генералският пост му позволяваше да работи и в по-нормални часове, но според него новата съветска армия трябваше да бъде изградена на професионална основа, а професионализмът означаваше даване на личен пример от страна на командващия състав. Около него се виждаха обичайните му помощници — полковници и майори, — както и няколко капитани и лейтенанти за черната работа.

Задачата на ПВО бе да защитава Съветския съюз от въздушно нападение. В епохата на ракетите обаче при липсата на противодействие срещу балистични ракети — и двете страни все още работеха по въпроса — ПВО по-скоро предупреждаваше, отколкото отбраняваше. Фактът съвсем не се нравеше на Куропаткин, но той не можеше да го промени. В геостационарна орбита над крайбрежието на Перу се намираха два съветски спътника — «Орел» I и II. Те трябваше да наблюдават Съединените щати и да съобщават за изстрелване на ракети веднага щом оръжието напуснеше силозите. Същите сателити можеха да регистрират и изстрелване на балистични ракети от борда на подводница в залива на Аляска. Поради голямото разстояние обаче тази им функция зависеше от времето, което в момента бе лошо. Изображението, сдавано от «Орел» I и II, бе в инфрачервения спектър, който отчиташе главно топлина. Картината се предаваше без друга компютърна информация, която според руските специалисти само обременяваше съзнанието и задръстваше екрана. Куропаткин не гледаше към него. Там имаше някакъв младши офицер, който се занимаваше с изчисления. Внезапно нещо привлече погледа му. Той инстинктивно вдигна глава и след секунда осъзна какво вижда.

В центъра на екрана имаше бяла точка.

— Что ето… — промълви устата му, но генералът веднага се съвзе. — Изолирайте помещението веднага! — извика той.

Полковникът, който седеше от дясната му страна, вече го правеше.

— Централните Съединени щати, генерале. Температурната графика показва вероятен ядрен взрив — каза механично полковникът, преди още разумът да е успял да отрече професионалната му преценка.

— Координати!

— Работим над тях, генерале.

Разстоянието между щабквартирата и спътниците гарантираше забавянето на информацията. Когато телескопните лещи на спътниците започнаха да фокусират, графиката на огненото кълбо вече бързо се разширяваше. Първото впечатление на Куропаткин бе, че за грешка не може да става и дума. В противовес на високата температура, отразена на екрана, стомахът му се свиваше в ледена буца.

— Централните Съединени щати. Изглежда, е в град Денвър.

— Денвър. Какво, по дяволите, има там? — попита Куропаткин. — Искам веднага да разберете.

— Тъй вярно, генерале.

Куропаткин вече бе вдигнал слушалката. Разполагаше с пряка линия до Министерството на отбраната и до президента. Той заговори бавно и отчетливо:

— Внимание! Обажда се генерал-лейтенант Куропаткин от московския център на ПВО. Току-що засякохме ядрен взрив в Съединените щати. Повтарям: току-що засякохме ядрен взрив в Съединените щати.

Някакъв глас отсреща изруга. Сигурно бе на дежурния при президента Нармонов.

Другият глас — на дежурния старши офицер в Министерството на отбраната — прозвуча по-разумно.

— Сигурни ли сте?

— Данните от екрана са недвусмислени — отвърна Куропаткин, учуден от собственото си хладнокръвие. — В момента пред очите ми огненото продължава да нараства. Това е ядрен взрив. Ще се обадя, когато събера повече информация… Какво? — обърна се генералът към младшия офицер.

— Генерале, «Орел» II току-що е понесъл мощен енергиен удар. По-нататъшната му експлоатация е невъзможна — каза един майор.

— Какво беше това? Какво става?

— Не знам.

— Разберете.

 

 

Картината изчезна точно когато Сан Диего нападаше. Фаулър довърши четвъртата си бира за следобеда и ядно остави чашата си на масата. Проклета телевизия! Някой сигурно се бе спънал в шнура и сега щеше да изпусне няколко минути от очертаващия се като чудесен мач. Все пак трябваше да отиде на стадиона въпреки предупрежденията на тайните агенти. Той погледна телевизора на Елизабет, за да види какво гледа тя, но там СЪЩО нямаше картина. Да не би някой от морските пехотинци да бе прекъснал кабела с малкия снегорин. «Все някой ще обърка нещо» — изръмжа наум президентът. Но не, това бе друго. Дъщерните станции на Ей Би Си — Балтиморски канал 13“ и Ви Джей Зет — показваха надписа „Техническа повреда. Моля, изчакайте“, докато върху телевизора на Елизабет просто нямаше нищо. Странно. Като всеки мъж, застанал пред телевизора в такъв момент, Фаулър взе дистанционното управление и започна да сменя каналите. Си Ен Ен също не бяха в ефир за разлика от местната балтиморска и вашингтонска станция. Той тъкмо започваше да се чуди какво ли означава това, когато един от телефоните му иззвъня. Звукът бе учудващо стържещ и неблогозвучен. Идваше от някой от четирите апарата, подредени на долната полица на масичката вдясно от кушетката. Фаулър посегна към слушалката преди да разбере кой от всичките звъни. От позакъснялото осъзнаване го побиха ледени тръпки. Беше червеният телефон от главното командване на ПВО за Северна Америка в планината Шайен, Колорадо.

— Тук е президентът — каза Фаулър с дрезгав, внезапно изплашен глас.

— Господин президент, обажда се генерал-майор Джо Борщайн. Аз съм старши дежурен в централата. Сър, току-що регистрирахме ядрен взрив в Централните Съединени щати.

— Какво? — попита президентът след няколко секунди пауза.

— Сър, имаше ядрена експлозия. В момента установяваме точното място, но явно е в района на Денвър.

— Сигурни ли сте? — попита президентът, като се стараеше да остане спокоен.

— В момента отново проверяваме уредите си, но да, сър, сигурни сме. Не знаем какво се е случило или пък как, но ядрена експлозия имаше. Моля ви веднага да отидете на сигурно място, докато изясним какво става.

Фаулър вдигна поглед. Телевизорите стояха все така безмълвни, но за сметка на това сирените за тревога вече огласяваха цялата резиденция с воя си.

 

 

Старото име на военновъздушната база „Офът“ край Омаха, Небраска, бе форт „Крук“. Бившето кавалерийско укрепление разполагаше с чудесни, макар и поостарели постройки от червени тухли за висшия офицерски състав. Зад тях се намираха ненужните вече конюшни, а отпред бе обширният плац, на който преди се провеждаха ученията на кавалеристите. На около миля от постройките бе щабквартирата на Стратегическото авиационно командване (САК). Тя също имаше своя антика. Пред входа й стоеше летяща крепост В-17 от Втората световна война. Също извън сградата, но под земята, бе разположен новият команден пункт, завършен през 1989 година. Офицерите се шегуваха, че разточително големите му помещения са по подобие на холивудските представи за командния пункт още отпреди построяването му. Архитектите явно бяха решили да не изневеряват на вече създадената представа за САК.

Генерал-майор Чък Тимънс, заместник началник-щаб (по оперативната част) се бе възползвал от възможността да изкара дежурството си тук вместо в кабинета си. Всъщност той гледаше с едно око мача за суперкупата на един от осемте широкоекранни телевизора. На други два вървяха данните от спътниците за подпомагане на отбраната, наречени за по-кратко СПО. Така че Тимънс видя огненото кълбо в Денвър по едно и също време с всички останали. Генералът изпусна молива, с който пишеше. Точно зад поста му се намираха остъклените кабини — те бяха на две нива, — в които работеха петдесетте човека персонал, обслужващи САК. Тимънс вдигна телефона си и натисна бутона за връзка с най-старшия офицер от разузнаването.

— Виждам го, сър.

— Възможна ли е грешка?

— Не, сър. Проверката показа, че спътникът функционира нормално.

— Дръжте ме в течение.

Тимънс се обърна към заместника си:

— Извикайте шефа веднага тук. Звънете на всички. Искам пълен екип за бързо реагиране и целия боен състав. Веднага!

После към друг офицер:

— Извадете незабавно „Огледалото“. Дежурните авиокрила да се приготвят за излитане. Оповестете всички.

В стъклената стая вляво зад генерала един сержант натисна няколко бутона. Въпреки че САК отдавна вече не държеше самолет във въздуха по двадесет и четири часа в денонощието, тридесет процента от наличната техника бе в постоянна бойна готовност. Заповедта до дежурните авиокрила бе изпратена по телефона. Чуха я от изкуствен компютърен глас, защото се смяташе, че човек в състояние на възбуда можеше да обърка думите. Заповедта бе предадена за около двадесет секунди и офицерите в дежурните авиочасти реагираха мигновено.

В този момент крилата бяха две. 416-о бомбардировъчно във военновъздушната база „Грифис“, Рим, Ню Йорк, което се състоеше от В-52, и 384-то с В-1В от военновъздушната база „Маконъл“. Канзас. Във втората заповедта завари повечето от пилотите пред телевизорите. Те се изстреляха към чакащите ги джипове, които ги откараха при самолетите. Първият от всеки четиричленен екипаж натискаше бутона за автоматично запалване на моторите при тревога, който се намираше до носа на самолета и продължаваше да бяга към стълбичката. Преди екипажите да бяха сложили коланите СИ, двигателите вече работеха. Обслужващият персонал махаше боядисаните в червено поставки за застопоряване на колесниците. Часовите, които досега бяха пазили самолетите, се обърнаха с гръб към тях и подготвиха оръжието си за всяка евентуална заплаха. До този момент все още никой не знаеше, че не участва в една от многобройните учебни тревоги.

Първият самолет, който трябваше да излети от „Маконъл“, бе на командира на авиокрилото. Атлетичният четиридесет и пет годишен полковник имаше предимството самолетът му да се намира най-близо до помещенията. Когато и четирите му двигателя заработиха и пред него бе чисто, той отпусна спирачките и се насочи към края на пистата. Това му отне две минути. Щом достигна съответното място, получи заповед да чака.

 

 

В „Офът“ дежурният КС-135 нямаше подобни заповеди. Приспособеният за новите си цели двадесет и пет годишен „Боинг 707“, наречен „Огледалото“, имаше на борда си един старши офицер и пълен (макар и поорязан) боен състав. Той вече се издигаше в спускащия се мрак. Радиовръзката на борда все още не бе осъществена и офицерът не знаеше за какво е цялата олелия. Над земята зад боинга останаха още три такива самолета, които се подготвяха за излитане.

— Какво става, Чък? — попита още с влизането си главнокомандващият САК. Той не носеше униформа и бе с развързани обувки.

— Ядрен взрив в Денвър. Освен това има някакви повреди по сателитните връзки, за които научихме преди малко. Оповестил съм дежурните авиокрила. „Огледалото“ вече излетя. Все още не знам какво, по дяволите, става, но Денвър просто експлодира.

— Вдигай ги във въздуха — заповяда главнокомандващият Стратегическото авиационно командване.

Тимънс махна с ръка на офицера за свръзка, който предаде заповедта. След двадесет секунди първият В-1В се засилваше по пистата в „Маконъл“.

 

 

Не беше време за любезности. Един капитан от морската пехота нахълта в стаята на президента и хвърли две бели шуби към него и Елиът. Тайният агент все още не се бе появил.

— Побързайте, сър — подкани го капитанът. — Хеликоптерът все още е повреден.

— Накъде? — попита Пит Конър, дошъл тъкмо навреме, за да чуе думите на морския пехотинец. Палтото му бе разкопчано.

— Към командния пункт. Освен ако не сте решили друго. Хеликоптерът е повреден — повтори капитанът. — Хайде, сър — почти изкрещя той на президента.

— Боб! — обади се разтревожено Елиът.

Тя не знаеше какво му бяха казали по телефона. Виждаше само бледото му и изплашено лице. Двамата навлякоха шубите си и излязоха навън. Пред входа бе налягал цял взвод морски пехотинци с готово за стрелба оръжие. Шестима други стояха около хеликоптера, чиито двигатели едва-едва похъркваха.

 

 

В базата „Анакостия“, Вашингтон, екипажът на „Морска пехота-две“ — хеликоптерът нямаше да стане „Морска пехота-едно“, докато президентът не се качеше на него — се издигаше сред облак сняг. След няколко секунди вертолетът вече бе над ефекта, предизвикан от перките му, и екипажът му можеше да вижда добре. Пилотът, който бе майор, се насочи на северозапад, без да знае какво, по дяволите, ставаше. Единствените хора, които знаеха нещо, можеха да му кажат, че все още не знаят много. В следващите няколко минути това нямаше да има голямо значение. Във всяка организация извънредните положения се репетират предварително с две цели: да се усвоят начините за реагиране и да се овладее паниката, която можеше да дойде от нерешителността пред приближаващата опасност.

— Какво, по дяволите, става в Денвър? — попита генерал Куропаткин в бункера си край Москва.

— Не знам — каза искрено офицерът от разузнаването.

„Всички страшно ми помагат“ — помисли си генералът. Той вдигна телефона и се свърза със съветското военно разузнаване.

— Дежурният слуша — обади се някакъв глас.

— Обажда се генерал Куропаткин от ПВО, Москва.

— Знам за какво се обаждате — увери го дежурният полковник.

— Какво става в Денвър? Има ли там склад за ядрено оръжие?

— Не, генерале. В близост до Денвър е арсеналът „Роки маунтин“. Там има химическо оръжие в процес на обезвреждане. Ще го превръщат в депо за американския военен резерв. Ще има танкове и друга механизирана техника. Освен това близо до Денвър се намира и „Роки Флатс“. Там произвеждат части за оръжие, но…

— Къде по-точно? — прекъсна го Куропаткин.

— Северозападно от града. Според сведенията ми обаче експлозията е в южната част на Денвър, генерале.

— Точно така, продължавайте.

— „Роки Флатс“ в момента също се унищожава. Доколкото знаем, там вече няма оръжейни части.

— Може би транспортират оръжие? Трябва да знам нещо! — изпусна най-сетне нервите си генералът.

— Не мога да ви кажа нищо повече. Ние сме също толкова на тъмно, колкото и вие. Може би КГБ знае нещо, но ние — не.

„Не можеш да застреляш човека само защото е искрен“ — помисли си Куропаткин. Трябваше отново да звъни. Както и всички професионални военни, генералът не обичаше шпионите, но следващият разговор бе наложителен.

— Държавна сигурност, команден център — каза мъжки глас.

— Искам да говоря с дежурния в американския отдел.

— Изчакайте малко.

Последва обичайното прещракване от прехвърляне на линии и един женски глас каза:

— Американски отдел.

— Обажда се генерал-лейтенант Куропаткин от московския център на ПВО — каза отново той. — Искам да знам какво става в Централните Съединени щати в град Денвър.

— Предполагам, нищо особено. Денвър е голям град и важен административен център за американското правителство. Всъщност в това отношение е на второ място след Вашингтон. В момента там е неделя вечер и не вярвам да става нещо особено.

Куропаткин чу шума от прелистването на страници.

— А, да.

— Да, какво?

— Финалният мач за първенството на Американската футболна лига. Играе се на стадиона в Денвър, който май е покрит.

Куропаткин едва сдържа ругатнята си заради глупостите, които му съобщаваха.

— За какво ми е притрябвал финалният им мач! Искам да знам има ли някакъв проблем, някакви безредици? Оръжеен склад, секретна база, въобще нещо от този сорт, което не знам.

— Генерале, всичките ни данни по този въпрос са на ваше разположение. Защо се интересувате?

— Момиче, преди малко там имаше ядрена експлозия.

— В Денвър?

— ДА!

— Къде по-точно? — попита тя с доста по-спокоен тон от Куропаткин.

— Изчакайте — обърна се той. — Искам координатите на експлозията. Веднага!

— Тридесет и девет градуса и четиридесет минути северна ширина и сто и пет градуса и шест минути западна дължина. Цифрите са приблизителни — прибави лейтенантът, отговарящ за спътниковата свръзка. — Видимостта ни в инфрачервения спектър не е много добра, генерале.

Куропаткин повтори данните.

— Изчакайте — каза жената. — Трябва да взема една карта.

 

 

Андрей Илич Нармонов спеше. В Москва бе 3,10 сутринта. Телефонът го събуди и миг по-късно вратата на спалнята му се отвори. Нармонов почти се панира. Досега никой не бе влизал в спалнята му без разрешение. Посетителят бе майор Павел Хрульов от КГБ — заместник-началник на личната президентска охрана.

— Господин президент, има обявена тревога. Трябва веднага да дойдете с мен.

— Какво става, Паша?

— В Америка има ядрена експлозия.

— Какво… кой?

— Не знам нищо повече. Трябва веднага да отидем в бункера. Колата ни чака. Не се обличайте.

Хрульов му хвърли един халат.

 

 

Райън загаси цигарата си, ядосан от надписа: „Техническа повреда. Моля, изчакайте.“ Гудли влезе при него с две кутии кола. Вечерята вече бе поръчана.

— Какво става? — попита Бен.

— Картината изчезна — обясни Райън и отвори колата си.

 

 

В щабквартирата на САК една жена полковник се взираше в телевизионния екран, без да изпуска дистанционното управление от ръцете си. Стаята разполагаше с осем телевизора, подредени в две редици по четири. Общо екраните им можеха да показват едновременно над петдесет отделни изображения. Жената бе офицер от разузнаването и инстинктите й подсказваха, че трябва да провери различните канали. С няколко бързи натискания на копчето тя установи, че Си Ен Ен и дъщерната й Си Ен Ен „Водещи новини“ не са в ефир. Тя знаеше, че двете програми използват различни спътници и фактът й се стори любопитен. Системата й позволяваше достъп и до други кабелни канали, така че тя започна да ги преглежда. Ейч Би О го нямаше. „Шоу Таим“ също. И Ес Пи Ен не бе в ефир. Тя провери в справочника и установи, че най-малко четири спътника не функционират. Жената стана и се приближи към главнокомандващия САК.

— Сър, струва ми се, че открих нещо странно.

— Какво? — попита я главнокомандващият, без да се обръща към нея.

— Най-малко четири телевизионни спътника не функционират. Включително „Телстар“, „Интелсат“ и „Хюз“. Просто ги няма, сър.

Забележката накара главнокомандващия да се обърне.

— Можете ли да ми кажете още нещо?

— Сър, от главното командване на ПВО за Северна Америка съобщиха, че експлозията е в градските черти на Денвър, и то много близо до „Скайдоум“, където е мачът за суперкупата. Там са държавният секретар и министърът на отбраната, сър.

— За бога, права сте — отвърна изумено главнокомандващият САК.

 

 

Във военновъздушната база „Андрюс“ Националният въздушен пункт за управление на въоръжените сили при извънредно положение — за по-кратко му казваха „Нийкап“ — стоеше на втора писта, а два от четирите му двигателя работеха. Екипажът чакаше някого, за да може да излети.

 

 

Когато кошмарът започна, от дежурството на капитан първи ранг Джим Росели бе изминал само един час. Той седеше в НВКЦ и си мечтаеше да има до себе си някой от генералския състав. Не знаеше, че мечтата му няма да се сбъдне. Преди известно време постоянното присъствие на генерал или адмирал в Националния военен команден център бе задължително. С намаляването на напрежението между Изтока и Запада обаче и със съкращенията в Пентагона ежедневната работа бе прехвърлена на капитани и полковници. Разбира се, винаги имаше човек от генералския състав на повикване. „Можеше да бъде и по-зле“ — помисли си Росели. Сега поне знаеше какво е да имаш огромно количество ядрено оръжие на свое разположение.

— Какво, на майната си, става? — попита стената подполковник Ричард Барнс. Вече бе задавал на Росели същия въпрос.

— Роки, защо не запазиш емоциите си за друг път? — попита спокойно Росели.

Гласът му бе удивително равен. Възбудата на капитана не се прокрадваше нито във вида, нито пък в интонацията му. И въпреки това дланите на бившия подводничар бяха толкова изпотени, че от бърсането им на панталоните му имаше две мокри петна. Но мастиленосиният цвят на униформата напълно ги скриваше.

— Извинявай, Джим.

— Обади се на генерал Уилкс. Той трябва да бъде тук.

— Точно така.

Барнс натисна един бутон от засекретения телефон и позвъни на бригаден генерал Пол Уилкс, бивш летец на бомбардировач. Гой живееше във военновъздушната база „Болинг“, която се намираше срещу националното летище, но от другата страна на река Потомак.

— Да — каза дрезгаво Уилкс.

— Обажда се Барне, сър. Трябва незабавно да дойдете в НВКЦ.

Думите на подполковника бяха достатъчни. За летците наречието „незабавно“ има особено значение.

— Тръгвам — затвори телефона Уилкс и измърмори: — Слава богу, че има джипове с двойно предаване.

Той с мъка навлече масленозелената си шуба и излезе, без да обува ботушите си. Имаше джип „Тойота ландкрузър“. Колата запали веднага и Уилкс излезе от гаража на все още непочистените пътища.

 

 

Президентският команден пункт в Кемп Дейвид бе анахронизъм от преминалите вече лоши времена. Поне така си бе помислил Боб Фаулър, когато го бе видял за пръв път преди година. Построен от администрацията на Айзенхауер, той бе проектиран така, че да издържи на ядрен удар във време, когато точността на ракетните атаки се измерваше в мили, а не в метри. Издълбан в гранитна скала в планината Катоктин, западен Мериленд, той се намираше под петдесетметрова солидна преграда. До 1975 година специалистите го смятаха за извънредно надежден и удобен за живеене. Той бе дълъг десет, широк дванадесет и висок около три метра. Обслужваше се от дванадесетчленен екипаж, набиран предимно от флота. Половината от него все още бе на редовна военна служба. Оборудването не бе толкова модерно, колкото на „Нийкап“ или някое друго от президентските убежища. Фаулър седна на едно кресло, което изглеждаше проектирано от НАСА още през 1960 година. На бюрото пред него дори имаше вграден пепелник. Срещу бюрото бяха наредени няколко телевизора. Все пак въпреки ситуацията столът бе удобен. Елизабет Елиът седна до президента.

— Добре — каза Дж. Робърт Фаулър. — Какво, по дяволите, става?

Към него се приближи един капитан трети ранг. Не започваше много обнадеждаващо.

— Сър, хеликоптерът ви има механична повреда. В момента към Кемп Дейвид пътува „Морска пехота-две“, който ще ви закара до „Нийкап“. Имаме връзка с главнокомандващите САК и ПВО за Северна Америка. Тези бутони ще ви осигурят директна линия до другите главнокомандващи.

Капитанът имаше предвид: главнокомандващия ВС на САЩ в зоната на Атлантика — адмирал Джошуа Пейнтър — и съответния главнокомандващ за Тихия океан. По традиция двата поста се заемаха от членове на военноморските сили. Главно командване ЮГ се намираше в Панама, главно командване ЦЕНТЪР — в Бахрейн, а главно командване СЕВЕР във форт „Макферсън“, Атланта, Джорджия. Тези три поста пък по традиция се заемаха от офицери на сухопътните войски. Имаше, разбира се, и други като главнокомандващия обединените въоръжени сили на НАТО в Европа. В момента постът се заемаше от генерал-полковник. В създалото се положение главнокомандващите на отделните звена фактически не разполагаха с никаква инициатива. Те трябваше просто да дават препоръки към министъра на отбраната, който на свой ред съветваше президента. Президентските заповеди се предаваха от министъра на отбраната към главнокомандващите.

Но министърът на отбраната…

Фаулър намери бутона с надпис „ПВО за Северна Америка“ и го натисна.

— Говори президентът. Намирам се в командния пункт на Кемп Дейвид.

— Господин президент, тук е генерал-майор Борщайн. Главнокомандващия го няма, сър. Беше на мача в Денвър. Господин президент, мой дълг е да ви кажа какво отчитат уредите ни. Експлозията е или на стадиона „Скайдоум“ в Денвър, или някъде много близо до него. Много вероятно е Банкър и Талбът да са мъртви заедно с главнокомандващия ПВО.

— Да — каза с равен тон Фаулър. Той вече бе достигнал до същото заключение.

— Заместник-главнокомандващият в момента пътува. През следващите няколко часа аз ще бъда най-висшият офицер в ПВО, поне докато не пристигне някой от началниците ми.

— Много добре. Сега: какво, по дяволите, става?

— Не знам, сър. Взривът не се предшестваше от нищо необичайно. Нямаше — повтарям, сър, нямаше — засечена траектория на балистична ракета. Опитваме се да се свържем с диспечерите на международното летище „Стейпълтън“. Ще ги накарам още веднъж да проверят данните от радарите си за възможно хвърляне на оръжието от самолет. Нашите уреди не са засекли нищо подобно.

— Щяхте ли да забележите такъв самолет?

— Не непременно, сър — отвърна генерал Борщайн. Системата е добра, но съществуват начини да се излъже. Особено ако се използва само един самолет. Във всеки случай, господин президент, трябва да се вземат някои спешни мерки. Можем ли да ги обсъдим сега?

— Да.

— Сър, на моя отговорност като временно изпълняващ длъжността „главнокомандващ ПВО“ обявих Бойна готовност — ЕДНО. Както знаете, ПВО за Северна Америка разполага с това правомощие, както и с правото да подготвя ядрено оръжие за употреба, но само като контрамярка.

— Няма да подготвяте никакво ядрено оръжие без мое разрешение — каза гневно Фаулър.

— Сър, единствените ядрени бойни глави, с които разполагаме в момента, са в силозите — каза Борщайн. Гласът му бе удивително спокоен и звучеше като механично устройство. — Предлагам да проведем съвместно съвещание с главнокомандващия САК.

— Направете го — заповяда Фаулър.

Операцията отне само секунда.

— Господин президент, тук е главнокомандващият САК — каза генерал Питър Фремънт със стегнат глас.

— Какво, по дяволите, става?

— Сър, все още не знаем, но трябва да се вземат някои неотложни мерки.

— Продължавайте.

— Сър, предлагам ви незабавно да приведете всичките ни стратегически сили в по-висока степен на бойна готовност. Препоръчвам Бойна готовност — ДВЕ. Ако сме изправени пред ядрена атака, трябва да сме максимално готови за отговор. Така ще можем да предотвратим още по-страшни последствия. Освен това мярката ще послужи като преграда срещу евентуалните по-нататъшни намерения за действие на възможния ни нападател.

Ако позволите да прибавя още нещо, сър, то тогава ще кажа, че трябва да увеличим бойната готовност и на конвенционалните ни сили. Ако не за друго, то поне за да окажат съдействие на населението и да намалят възможната паника. Препоръчвам Бойна готовност — ТРИ за конвенционалните сили.

— По-добре да го направим постепенно, Робърт — каза Лиз Елиът.

— Чий беше този глас? — попита Борщайн.

— Аз съм съветничката по националната сигурност — отвърна по-силно от необходимото Лиз.

Цветът на лицето й почти се сливаше с бялата копринена блуза. Фаулър все още се контролираше. Елиът се опитваше да прави същото.

— Не сме се срещали, доктор Елиът. За жалост системите ни за управление и контрол не ни позволяват да го извършим постепенно. Във всеки случай не и бързо. Ако оповестим войските си, веднага ще имаме на разположение всичките си части. После спокойно можем да подберем онези от тях, които са ни необходими. Така ще спестим поне един час. Това са препоръките ми.

— Съгласен съм с тях — обади се почти веднага генерал Фремънт.

— Много добре. Направете го — заповяда Фаулър. В крайна сметка звучеше разумно.

 

 

Връзките се осъществиха по различни канали. Главнокомандващият САК се зае със стратегическите сили. Първото съобщение бе изпратено чрез същия механичен глас, който бе оповестил дежурните авиационни крила на САК. Макар и военновъздушните бази с бомбардировачи да знаеха за тревогата, съобщението за Бойна готовност — ДВЕ прозвуча доста заплашително. Фиброоптичните кабели предадоха същото съобщение във военноморската нискочестотна радиосистема, разположена в района на горния полуостров на езерото Мичиган. Този сигнал трябваше да бъде препратен по морз. Същината на тази радиосистема бе, че посредством нея знаците можеха да се изпращат много бавно. Все едно че на ключа работеше начинаещ радист. Всъщност тя действаше като свързващ механизъм: казваше на подводниците да изплават на повърхността, за да получат по-подробни съобщения чрез спътникова връзка.

В Кингс Бей, Джорджия; Чарлстън, Южна Каролина; Гротън, Кънектикът и на още три места в Тихия океан сигналите бяха получени от дежурните в подводните ескадри. От тридесет и шестте ракетоносеца, с които разполагаше Америка в момента, деветнадесет патрулираха в морето. Два се намираха в сухи докове за ремонт и бяха напълно неизползваеми. Останалите стояха на кейовете. На борда на всички се намираха намалени по численост екипажи и нито един от командирите не бе в своята лодка през тази неделна вечер. Но това нямаше голямо значение. Ракетоносците разполагат с по два екипажа и по всяко време на денонощието един от двамата им капитани се намира в радиус четиридесет километра от лодката. На борда на всички подводници има алармени инсталации, които зазвъняха. Дежурният екипаж започна подготовка за незабавни бойни действия. Дежурният командир на всяка лодка бе преминал строгите тестове, изискващи се, за да бъде „одобрен за командир“. Тези офицери имаха ясни и точни заповеди за действие: когато се получи подобен сигнал за тревога, трябва възможно най-бързо до излязат в морето. Повечето хора решиха, че става въпрос за учение, но ученията в стратегическите части са нещо сериозно. Влекачите вече подгряваха дизелите си, за да помогнат на лодките да излязат от базата. Екипажите развързваха въжетата и кабелите за брегово закрепване. На борда офицерите проверяваха личния състав, за да видят с колко човека разполагат. В интерес на истината тези военни кораби, както и всички подобни, са излишно пренаселени. Те съвсем спокойно могат да функционират и с половината от екипажа си. Бойна готовност — ДВЕ означаваше, че трябва да направят точно това.

 

 

Капитан Джим Росели в НВКЦ се зае с конвенционалните сили. Предварително записаните съобщения се пуснаха на съответните части. В армията това означаваше на равнище дивизия. Във военновъздушните сили — на равнище авиокрила, а във флота — ескадри. Конвенционалните части преминаха към Бойна готовност — ТРИ. Капитан Росели и подполковник Барнс лично се свързаха по телефона с по-висшите командири. Но дори когато разговаряха с полковници и подполковници с по двадесет и пет години служба, те трябваше да обясняват на всекиго: „Не, сър, това не е — повтарям, — не е учение.“

Американските военни части навсякъде по света незабавно преминаха към по-висока степен на бойна готовност. Както можеше и да се очаква, тези от тях, които по принцип поддържаха по-висока от нормалната бойна готовност, реагираха най-бързо. Между тях бе и берлинската бригада.