Том Кланси
Всички страхове (33)

31.
ТАНЦЬОРИ

Когато се събуди от светлината през прозореца и шума на движението отвън, Райън вече знаеше, че е ужасно закъснял. Часовникът му показваше осем и петнадесет. Той панически се изправи в леглото си, но вече бе твърде късно да се паникьосва. Джак стана и отиде в хола, където жена му пиеше сутрешното си кафе.

— Не си ли на работа днес?

— Трябваше да помагам на една процедура, започнала преди няколко минути, но Берни обеща да ме замести. Няма да е зле да си облечеш нещо.

— А как ще отида на работа?

— Джон ще пристигне след няколко минути.

— Добре.

Джак се запъти към банята, за да си вземе душ и да се избръсне. По пътя надникна в гардероба, където го чакаха костюм, риза и вратовръзка. Жена му явно грижливо бе планирала всичко. Той се усмихна. Въобще не бе предполагал, че Кети е толкова добра конспираторка. В осем и четиридесет вече бе готов.

— Знаеш ли, че в единадесет трябва да бъда в сградата отсреща?

— Не знаех. Поздрави онази кучка Елиът от мен — усмихна се Кети.

— Май не я харесваш, а? — попита той.

— Няма много за харесване. Тя е просто калпава даскалица. Има проблеми с егото си.

— Забелязах. Тя не си пада много по мен.

— И аз така мисля. Снощи се посдърпахме и смятам, че спечелих битката — осведоми го Кети.

— За какво беше целият цирк все пак?

— Просто си поговорихме по женски — отвърна тя. — Джак…

— Да, скъпа?

— Мисля, че е време да напуснеш.

Райън погледна чинията си.

— Може би си права. Имам да довърша още едно-две неща… и после…

— След колко време? — попита Кети.

— Два месеца. Не мога просто да захвърля всичко и да си тръгна, скъпа. Все пак съм назначен от президента. Нали не си забравила, че съм одобрен и от Сената? Ако си тръгна ей така, ще приличам на дезертьор. Има правила, които трябва да се спазват.

Кети кимна. Бе спечелила.

— Разбирам те, Джак. Два месеца са разумен срок А какво смяташ да правиш после?

— Ще ме вземат на работа навсякъде. В центъра за стратегически и международни изследвания, в „Херитидж“ или пък в Центъра за международни проучвания „Джон Хопкинс“. Говорих по тези въпроси с Базил в Англия. Когато човек достигне моето положение, просто не може да остане на улицата. Хмм. Мога дори да напиша нова книга…

— Ще започнем с една хубава дълга почивка веднага след като децата свършат училище.

— Мислех, че…

— Няма да съм в толкова напреднала бременност, Джак.

— Наистина ли смяташ, че снощи…

Очите й заблестяха дяволито.

— Времето бе подходящо, пък и ти опита два пъти, нали? Какво има? Да не би да се чувстваш измамен?

Съпругът й се усмихна.

— Мамили са ме и по-лошо.

— Значи ще се видим довечера.

— Казвал ли съм ти колко обичам тази нощница?

— Брачната ли? Малко е официална, но се справи със задачата си. Жалко, че сега нямаме време, нали?

Джак реши да тръгва, преди да е станало твърде късно.

— Да, скъпа, но трябва да вървя на работа, а и ти също.

— Ооо — възкликна палаво Кети.

— Не мога да кажа на президента, че съм закъснял, защото съм се боричкал с жена си в отсрещния хотел.

Джак се приближи до Кети и я целуна.

— Благодаря ти, скъпа.

— Удоволствието бе мое, Джак.

Райън излезе от хотела, където Кларк вече го чакаше. Той влезе в колата.

— Добро утро, док.

— Здрасти, Джон. Допусна само една грешка.

— Каква?

— Кети знаеше малкото ти име. Откъде?

— Няма значение — отвърна Кларк и му подаде куфарчето с документи. — По дяволите, понякога ми се иска да се напъхам в това куфарче.

— Сигурен съм, че си нарушил някой закон.

— Правилно — потегли Кларк. — Кога ще получим официалното разрешение за мексиканската операция?

— Днес ще ходя в Белия дом за това.

— В единадесет ли?

Джак с удоволствие откри, че ЦРУ може да функционира и без него. Той пристигна на седмия етаж и видя, че всички работят. Дори и Маркъс бе на мястото си.

— Готов ли си за пътуването? — обърна се Джак към директора.

— Да. Полетът е тази вечер. Хората ни в Япония уреждат срещата с Лялин.

— Маркъс, моля те, не забравяй, че той е агент МУСАШИ, а информацията му е НИИТАКА. Не трябва да употребяваме истинското му име дори и в тази сграда.

— Да, Джак. Днес ли ще ходиш при президента за мексиканската операция?

— Да.

— Добре си я измислил. Харесва ми.

— Благодаря, Маркъс, но истинската заслуга ще бъде на Кларк и Чавес. Приемаш ли предложения? — попита Джак.

— Казвай.

— Защо не ги върнеш в оперативния отдел?

— Ако изпълнят задачата си успешно, президентът сигурно ще се съгласи. Аз също.

„Това стана доста лесно — каза си Джак. — Интересно защо.“

 

 

Доктор Камински прегледа рентгеновите снимки и се наруга за грешката си от предния ден. Изглеждаше малко вероятно, но…

Но това бе невъзможно. Не и тук. Нали? Докторът трябваше да извърши и няколко допълнителни проби, но преди това изгуби цял час, докато се свърже със сирийския си колега. Пациентът бе преместен в друга болница, разполагаща с ламинерна стая. Дори и Камински да грешеше, човекът пак трябваше да остане в изолация.

 

 

Ръсел включи крана и си поигра няколко минути, докато разбере как точно се управлява. Почуди се за какво ли го бе използвал предишният собственик, но бързо изостави мисълта. В газовите резервоари имаше достатъчно гориво, така че нямаше от какво да се притеснява. Той се върна в къщата.

Хората в Колорадо се оказаха доста дружелюбно настроени. Местният пощальон вече бе свършил работата си. Ръсел взе вестниците, за да ги прочете със сутрешното си кафе. Само след минута разбра, че пощите са голяма работа.

— Охо — възкликна тихо той.

— Какво има, Марвин?

— Никога не съм виждал подобно нещо. Запалянковците на „Викингите“ планират голямо шествие… над хиляда коли и автобуси. По дяволите — каза той. — Ще задръстят пътищата.

Ръсел обърна на седмичната прогноза за времето.

— Какво искаш да кажеш?

— За да дойдат в Денвър, ще минат по седемдесет и шеста магистрала. Ние възнамеряваме да отидем на стадиона по обяд или малко по-късно… Запалянковците ще пристигнат горе-долу по същото време.

— Шествие — какво означава това? — попита Куати. — За какво ще демонстрират?

— Не е такова шествие — обясни Ръсел. — Прилича повече на, ъъъ, парад на автомобили. Запалянковците от Минесота твърдо вярват, че ще спечелят мача. Вижте, защо не си резервираме стая до някой мотел близо да летището? Кога точно е полетът ни?

Марвин спря за момент.

— Господи, май не сме обмислили всичко както трябва.

— Какво искаш да кажеш? — попита отново Гусн.

— Времето — отвърна Ръсел. — Все пак сме в Колорадо, и то в средата на януари. Ами ако се извие нова снежна буря?

Той прегледа страницата.

— Ще имаме проблеми с придвижването, така ли?

— Да. Вижте, наистина трябва да си резервираме стаи в някой мотел край летището. Можем да отидем там предната вечер… Не, най-добре е да ги вземем за две-три нощи, за да не събуждаме подозрение. По дяволите, дано са останали свободни места.

Ръсел отиде до телефона и запрелиства указателя. Едва от четвъртия опит успя да намери стая с две двойни легла в малък мотел на километър и половина от летището. Трябваше обаче да потвърди резервацията си с кредитна карта, която досега не бе успял да използва. Това не му хареса. Оставяше нова следа.

 

 

— Добро утро, Лиз.

Райън влезе в кабинета й и седна.

— Как си днес?

Съветничката по националната сигурност съвсем не обичаше шегите за своя сметка. Предната вечер бе провела малка битка с жената на това копеле, и то пред журналисти, завършила катастрофално. Дори и Райън да нямаше нищо общо с нея, сигурно добре се бе посмял преди лягане. Още по-лошото бе, че думите на онази кльощава никаквица засягаха и президента. Поне така си помисли Фаулър, когато чу историята.

— Готов ли си с доклада?

— Разбира се.

— Да влизаме.

Щеше да остави Боб да се оправи с него.

Хелън д’Агустино изгледа двамата посетители на Овалния кабинет. Тя, разбира се, бе чула историята. Един от тайните агенти бе успял да подслуша целия разговор и злостните забележки по адрес на доктор Елиът вече дискретно се обсъждаха.

— Добро утро, господин президент — чу тя гласа на Райън след затварянето на вратата.

— Здравей, Райън. Да чуем доклада.

— Сър, планът ми е много прост. Изпращаме двама офицери на ЦРУ в Мексико Сити. Ще бъдат засекретени като членове на обслужващия персонал на летището. Ще вършат обичайната работа — почистване на тоалетни, на пепелници и тъй нататък. Преди да излязат, ще подменят цветята в горния салон. В новите цветя ще има скрити ето такива микрофони.

Райън извади пластмасовата пръчица от джоба си и я подаде на Фаулър.

— Те ще препращат прехванатото от тях на предавател, скрит в бутилка, Устройството ще излъчва по няколко канала на свръхвисока честота. Три наши самолета ще летят по различни курсове паралелно с боинга, за да прехващат информацията. В японския самолет ще има друг приемник със записващо устройство. Той ще изпълнява две задачи: да подсигурява предавания по въздуха сигнал и да служи за прикритие на операцията. Така че, ако открият микрофоните, сигурно ще ги припишат на японските журналисти, придружаващи министър-председателя. Разбира се, разкриването не е желателно. В „Дълес“ наши хора ще прикрият устройствата. Каквото и да стане обаче, прехванатата информация ще ви бъде предадена няколко часа след кацането на самолета.

— Много добре. Каква е вероятността за успех? — попита началникът на канцеларията Арнолд ван Дам.

Той, разбира се, трябваше да присъства. Операцията бе по-скоро упражнение по политика, отколкото държавен проблем. Рискът от политически усложнения бе сериозен, но евентуален успех щеше да донесе забележителни дивиденти.

— Сър, в подобни операции е безсмислено да се дават гаранции. Ако японците говорят, вероятно ще чуем думите им. Също толкова вероятно е обаче въпросът въобще да не се обсъжда. Екипировката е проверена и работи. Офицерът, провеждащ операцията е с богат опит. Не за пръв път ще изпълнява дискретни задачи.

— Какво друго е вършил? — попита Ван Дам.

— Ами измъкна жената и дъщерята на Герасимов от Съюза преди пет години.

Райън набързо им разказа и останалите подробности.

— А операцията заслужава ли си риска? — попита Фаулър.

Райън остана доста изненадан от въпроса.

— Сър, вие трябва да решите това.

— Помолих ви за мнение.

— Да, господин президент. Заслужава си. Информацията, получена от НИИТАКА, показва, че се държат арогантно. Евентуалният ни успех ще ги накара да се съобразяват с нас и да се придържат към правилата.

— Одобрявате ли политическата ни линия спрямо Япония? — намеси се изненадано Ван Дам.

— Одобрението или неодобрението ми е без значение, но отговорът на въпроса ви е „да“.

Началникът на кабинета искрено се удиви.

— Но предишната администрация… Защо не си ни казал?

— Не си ме питал, Арии. Забравяш, че не аз определям държавната политика. Аз съм шпионин. Изпълнявам заповедите ви, стига те да не противоречат на закона.

— И удовлетворен ли си от законността на операцията? — попита привидно спокоен Фаулър.

— Господин президент, юристът тук сте вие, а не аз. Ако не знам тънкостите на правото — а това наистина е така, — трябва да предположа, че вие с вашия богат опит в съда не можете да ми наредите да наруша законите.

— Това е най-добрият танцов номер, който съм виждал — разсмя се Ван Дам. — По-добър беше само балетът на театър „Киров“ миналото лято в центъра „Кенеди“.

— Райън, ти си достатъчно опитен и заради това давам разрешението си за операцията — каза Фаулър след кратка пауза. — А какво ще правим, ако опасенията ни се потвърдят?

— Ще трябва да се посъветваме с хората от Държавния департамент — обяви Лиз Елиът.

— Опасно е — отвърна Райън. — Японците отдавна наемат хора от секцията за търговски преговори. Логично е да имат свои хора вътре.

— Търговски шпионаж? — попита Фаулър.

— Разбира се. Защо не? НИИТАКА никога не ни е предоставял подобна информация. Но да речем, че аз съм бюрократ, който иска да се махне от държавната служба и да печели половин милион годишно, като представя японците. Как ще им докажа способностите си? По същия начин, по който един съветски функционер или шпионин доказва верността си към пас. Ще им предоставя някое ценно сведение за аперитив. Това е незаконно, но ние не предприемаме никакви мерки, за да спрем опитите в тази насока. Именно по тази причина широкото разгласяване на операцията е нецелесъобразно. Разбира се, че ще искате да разберете мнението на секретаря Талбът и някои други хора, но на ваше място не бих разширявал кръга на посветените. Освен това не забравяйте, че ако разкриете на министър-председателя, че знаете думите му — а той знае точно къде ги е казал, — ще компрометирате новата ни техника и методика.

Президентът прие последната забележка с учудено повдигане на вежди.

— Не можем ли да се престорим, че сме получили информацията от Мексико? — попита Ван Дам.

— Това е официалната версия — съгласи се Райън.

— Ами ако направо му го кажем в лицето? — попита Фаулър.

— Ще му бъде трудничко да бие каре аса, господин президент. От друга страна, ако Конгресът научи, всички там ще се изправят на нокти. Именно това е един от проблемите ми. Аз трябва да обсъдя операцията с Ал Трент и Сам Фелоус. Сам ще се съгласи, но Ал има политически причини да мрази японците.

— Мога да заповядам да не им казваш.

— Сър, това е закон, който в никакъв случай не мога да наруша.

— А ако все пак заповядам? — попита Фаулър.

Райън отново се изненада. И двамата с президента добре знаеха какви ще са последиците от подобна заповед. Кети искаше точно това. Всъщност подобно основание за оттегляне от държавна служба бе доста добро.

— Е, това може би няма да се наложи. Омръзна ми да си играя на шикалки с тези хора. Те сключиха споразумение с нас и трябва да го изпълнят. В противен случай ще си имат работа с един много раздразнен президент. Самата мисъл, че президент на една държава може да бъде купен по такъв долен начин, е достойна за презрение. По дяволите! Мразя корупцията.

— Точно така, шефе — обади се Ван Дам. — Гласоподавателите ще бъдат доволни.

— Онова копеле — продължи Фаулър след кратка пауза. Райън не можа да отгатне до каква степен са искрени думите му. — Казва ми, че идва да изясним някои детайли, да се опознаем по-добре, а всъщност възнамерява да провали сделката. Ще видим тази работа. Време е да го ударим през пръстите.

Словоизлиянието внезапно спря.

— Май не се видяхме снощи, а, Райън?

— Жена ми имаше пристъп на главоболие, сър. Трябваше да си тръгнем. Съжалявам.

— По-добре ли е сега?

— Да, сър, благодаря.

— Подготви хората си.

— Ще бъде направено, господин президент — изправи се Райън.

Ван Дам го последва и го придружи до западния изход.

— Добра работа свърши, Джак.

— Господи, да не би да са започнали да ме харесват? — попита сухо Райън. Срещата бе преминала прекалено гладко.

— Не знам какво се е случило снощи, но Лиз е бясна на жена ти.

— Говорили са нещо, но и аз не знам точно какво.

— Джак, искаш ли да говоря направо? — попита Ван Дам.

Райън знаеше, че приятелското изпращане бе твърде удобно, за да е истинско. Символизма си го биваше.

— Кога, Арни?

— Иска ми се да ти кажа, че няма нищо лично, но всъщност е точно обратното. Случва се, Джак. Президентът ще ти устрои отлично изпращане.

— Много мило от негова страна — отвърна равнодушно Райън.

— Опитах се, Джак. Знаеш, че те харесвам. Просто така се случи.

— Ще си отида без много шум. Но…

— Знам. Няма да има нападки нито по време, нито след оттеглянето ти. Ще те викаме периодично. Може би ще ти бъдат възлагани специални мисии. Въобще ще бъдеш уволнен достойно. Давам ти честната си дума, Джак, както и думата на президента. Той не е лош човек, Джак. Наистина не е. Просто е твърдоглав и добър политик, но е много честен. Единствената пречка да работите заедно е, че мислите по различен начин, а президентът е той.

Джак можеше да възрази, че мярата за интелектуална честност е способността да приемаш правилните чужди мнения, но вместо това каза:

— Ще се оттегля без излишен шум. И бездруго работя тук прекалено дълго. Време е да си почина и да се порадвам на небето и децата си.

— Добре — потупа го по рамото Ван Дам. — Само изкарай тази операция и прощалното писмо на шефа ще прелива от добри чувства. Сигурно ще го напише самата Кали Уестън.

— Ти си истински професионалист, Арни.

Райън раздруса десницата му и се упъти към колата си. Ако бе видял лицето му, Арни със сигурност щеше да се изненада от усмивката на него.

 

 

— Не можеше ли да го направиш по друг начин?

— Елизабет, независимо от идеологическите ни различия, той достойно служи на страната си. Не съм съгласен с него по редица въпроси, но никога не ме е лъгал и винаги се е стремял да ми дава добри съвети — отвърна Фаулър, без да откъсва поглед от подобния на сламка микрофон. Изведнъж се запита дали в момента не работи.

— Казах ти какво се случи снощи.

— И аз изпълних желанието ти. Той си отива. На това ниво не можеш просто да изриташ хората през вратата. Трябва да го направиш възпитано и с достойнство. Всичко друго е проява на дребнавост и политическа глупост. Съгласен съм с теб, че е динозавър, но дори и динозаврите имат място в музея.

— Но…

— Край. Добре, снощи сте си разменили някои остроти с жена му. Но кой наказва хората за постъпките на съпругите им?

— Боб, имам право да очаквам подкрепата ти.

Последното изречение не допадна особено на Фаулър, но той успя да отговори разумно:

— И аз ти я давам, Елизабет. Но тук не е нито времето, нито мястото за подобни разговори.

 

 

След обяд Маркъс Кабът пристигна във военновъздушната база „Андрюс“ за полета си до Корея. Подготовката бе по-старателна, отколкото изглеждаше. Самолетът бе С-141 В „Старлифтър“. Той имаше четири двигателя и странен корпус, подобен на тялото на влечуго. В багажното отделение бе натоварена цяла каравана с кухня, хол и спалня. Тя разполагаше и с отлична звукоизолация, тъй като С-141 В бе шумен самолет. Кабът влезе, за да се види с екипажа. Пилотът бе около тридесетгодишен капитан с руса коса. Всъщност на самолета щяха да летят два пълни екипажа, тъй като полетът бе продължителен. Първо се предвиждаше зареждане на гориво във военновъздушната база „Травис“, Калифорния, а след това презареждане във въздуха над океана. Въобще предстоеше един досаден полет, който Маркъс възнамеряваше да проспи. Той се зачуди дали в крайна сметка държавната служба си струва усилията. Арнолд ван Дам вече му бе съобщил за бъдещата оставка на Райън, на която Кабът нямаше поводи да се радва. Директорът на Централното разузнаване се настани в караваната си и започни да преглежда документите за пътуването. Един военен стюард му предложи чаша вино. Кабът я взе и докато отпиваше първата глътка, самолетът се издигна във въздуха.

 

 

По-късно същия следобед Джон Кларк и Доминго Чавес също се качиха на самолет, но за Мексико Сити. Джон си мислеше, че е добре да отидат по-рано, за да се настанят и аклиматизират. Мексико Сити бе поредният метрополис, разположен на голяма височина, в който разреденият въздух още повече влошаваше последствията от замърсяването. Екипировката за операцията бе грижливо опакована и двамата се надяваха, че няма да имат проблеми с митничарите. Разбира се, нито Кларк, нито пък Чавес бяха въоръжени — задачата им просто не изискваше употреба на оръжие.

 

 

Камионът излезе от междущатската магистрала точно тридесет и осем часа и четиридесет минути след като бе потеглил от търговското пристанище на Норфолк. Сега оставаше най-лесното. На шофьора му бяха необходими петнадесет минути и много майсторство, за да приближи задницата ни камиона до бетонната рампа на хамбара. Топлото слънце бе превърнало земята в кално мочурище и затова камионът успя да заеме нужното положение едва от трети път. Шофьорът излезе от кабината и се насочи към рампата.

— Как се отваря това чудо? — попита Ръсел.

— Сега ще ти покажа.

Шофьорът спря да изчисти калта от ботушите си и после отвори контейнера. — Искаш ли да ти помота при разтоварването?

— Не. Ще се оправя и сам. В къщата има кафе.

— Благодаря. Не бих отказал една чаша.

— Е, поне не беше трудно да го отпратим — каза Ръсел на Куати и отвори вратите на контейнера.

Вътре се виждаше един-единствен голям кашон с надпис „Сони“ и на четирите страни. По кашона имаше стрелкички, показващи къде е капакът, както и нарисувани чаши за шампанско, по които неграмотните да разберат, че товарът е чуплив. Кашонът стоеше върху дървен палет. Марвин затегна здраво въжетата и включи крана. Само за минута бомбата бе преместена от камиона в хамбара. Ръсел освободи въжетата и хвърли голямо парче брезент върху кашона. Когато шофьорът се върна, контейнерът вече бе затворен.

— Е, спечели си премията — каза Марвин и му подаде парите.

Шофьорът ги преброи. Сега трябваше да откара контейнера обратно в Норфолк. Преди това обаче щеше да спре на първия срещнат паркинг за камиони и да поспи осем часа.

— Приятно е да се работи с вас, сър. Споменахте, че след около месец може би отново ще ви трябва превоз.

— Точно така.

— В такъв случай ето как можете да ме намерите — подаде визитната си картичка шофьорът.

— Веднага ли се връщаш обратно?

— Първо ще се наспя. Току-що чух по радиото, че утре вечер ще има голяма снежна буря.

— Това е нормално за януари, нали?

— Разбира се. Приятен ден, сър.

— Приятно пътуване — отвърна Ръсел и отново раздруса ръката му.

— Правим грешка, че го пускаме да си иде — забеляза Гусн към командира на арабски.

— По-скоро, не. В крайна сметка той е виждал само лицето на Марвин.

— Вярно.

— Провери ли я? — попита Куати.

— По кашона не личи нищо. Утре ще я огледам по-подробно. Мисля, че сме почти готови.

— Да.

 

 

— Имам една добра и една лоша новина — обяви Джак.

— Първо добрата — каза Кети.

— Искат оставката ми.

— А каква е лошата?

— Че никога не можеш да се оттеглиш окончателно. От време на време ще ме викат за консултации и други подобни.

— Това ли искаше?

— Тази работа просто влиза в кръвта ти, Кети. Я си представи, че напуснеш „Хопкинс“, за да работиш в кабинет, да преглеждаш болни и да изписваш очила?

— И колко често?

— Предполагам, че около два пъти годишно. Само във връзка със случаи, за които разполагам с информация. Няма да е постоянна работа.

— Добре, съгласна съм… и, не, не бих могла да се откажа от преподавателската си дейност. Кога ще напуснеш?

— Имам да свърша още две неща. След това трябва да се подбере подходящ заместник… — „Защо не някой от семейство Фоли? — помисли си Джак. — Но кой точно?“

 

 

— „Сонар“ вика „Контрол“.

— Тук „Контрол“ — отвърна щурманът.

— Сър, мисля, че установих контакт на две-девет-пет. Много е слаб, но продължава да се чува.

— Идвам.

До кабината на сонара имаше само пет крачки.

— Покажи ми.

— Ето тук, сър — посочи операторът една линия на екрана.

Въпреки че изглеждаше смътно, тя всъщност бе съставена от малки жълти точици, подредени в определен честотен диапазон. С движението на часовата скала нагоре продължаваха да се появяват нови точици. Приличаха си само по това, че образуват смътна и неясна линия на екрана. Единствената промяна в нея бе лекото изменение на посоката.

— Все още не мога да кажа какво точно е това.

— Тогава кажи ми какво не е.

— Не е контакт с обект на повърхността, нито пък е естествен шум, сър.

Старшината очерта целия път на линията на екрана с мек молив.

— Ето тук, сър — посочи той. — Реших, че може да е нещо.

— Имаш ли нещо друго?

— „Сиера-15“ е търговски кораб с югоизточен курс, при това доста далеч от нас. Това е третият контакт в конвергентната зона, който проследяваме от последната вахта насам. Друго май няма, господин Питни. Предполагам, че на повърхността морето е доста бурно, защото рибарите са влезли навътре.

Лейтенант Питни сложи пръст на екрана.

— Това ще бъде „Сиера-16“. Ще наредя проследяване. Как е водата?

— На нашата дълбочина е добре, но шумовете от повърхността са по-силни. Ето например този сигнал е доста труден за прехващане.

— Внимавай да не го изгубиш.

— Тъй вярно, сър — отвърна операторът и отново се загледа в екрана.

Лейтенант Джеф Питни се върна в командния пункт, вдигна вътрешния телефон и натисна бутона за свръзка с каютата на капитан Рикс.

— Тук е дежурният, сър. Вероятен сонарен контакт на две-девет-пет. Много слаб. Нашият приятел може да ни е дошъл на гости, сър… Да, сър.

Питни затвори и включи оповестяващата уредба.

— Подгответе торпедния отсек.

Капитан Рикс се появи след минута, облечен в син гащеризон и обут с гуменки. Първата му работа бе да провери курса, скоростта и дълбочината. След това влезе в кабината на сонара.

— Къде е? — попита той.

— Проклетото нещо току-що изчезна отново, сър — отвърна смутено операторът.

Той взе парче тоалетна хартия — до всеки екран имаше по едно руло — и изтри отметките, които бе нанасял с молива. После направи нови.

— Мисля, че е ето тук, сър.

— Да се надяваме, че не сте ме събудили напразно — каза Рикс.

Лейтенант Питни улови погледите, които си размениха другите двама оператори.

— Ето го отново, сър. Ако това е „Акула“, би трябвало да излъчва шум от помпата си в този спектър тук…

— Разузнаването твърди, че току-що са излезли от ремонт. Иван започва да прави лодките си по-тихи — забеляза Рикс.

— Предполагам, че е така… Леко изместване на север. Сега е на две-девет-седем.

И двамата знаеха, че е възможна грешка до десет градуса и в двете посоки. Дори и с невероятно скъпата техника на „Мейн“ прехващанията на далечно разстояние бяха трудни.

— Има ли някой друг в този район? — попита Питни.

— „Омаха“ би трябвало да бъде някъде южно от Кодиак. Но този курс е различен. Не е тя. Сигурен ли си, че не е контакт на повърхността?

— Няма начин, капитане. Ако беше дизелов или парен двигател, веднага щеше да си проличи. Няма признаци от шум на повърхността. Единственото логично нещо е да е подводен контакт, капитане.

— Питни, сега на две-осем-едно ли сме?

— Тъй вярно, сър.

— Преминете на две-шест-пет. Ще си осигурим по-добра позиция за анализ на целта и ще се опитаме да определим разстоянието, преди да сме тръгнали към него.

„Да тръгнем след него?! — повтори наум Питни. — Ракетоносците не трябва да правят подобни неща.“ Но така или иначе той даде съответните заповеди.

— На какво разстояние сме от горния слой?

— На четиридесет и пет метра, сър. Ако съдя по шума на повърхността, там има кораби с газене седем метра — прибави операторът.

— Значи нашият човек стои надълбоко, за да си няма проблеми.

— По дяволите, отново го изгубих… Да видим какво ще стане, когато изправя опашката си.

Рикс подаде глава от сонарната кабина и каза една-единствена дума:

— Кафе!

Въобще не му хрумна, че операторите може би също искат.

— Аха, върна се. Поне така мисля — добави операторът. — Сега е на три-нула-две.

Рикс се приближи до масата. Мичман Шоу и щурманът се занимаваха с изчисленията.

— Трябва да е на повече от деветдесет хиляди метра. Предполагам, че държи североизточен курс със скорост, по-малка от десет възела. Със сигурност е на повече от деветдесет хиляди метра.

„Бързо и добре свършена работа“ — помислиха си Шоу и старшината. Рикс кимна отсечено и се върна при сонара.

— Изображението се стабилизира, а и от петдесетхерцовата линия започва да идва нещо. Май замирисва на господин „Акула“.

— Каналът ти сигурно е много добър.

— Тъй вярно, капитане. Освен това започва да се подобрява още повече. Но когато бурята даде отражение и на нашата дълбочина, със сигурност ще се промени, сър.

Рикс отново отиде до масата.

— Господин Шоу?

— Изчисленията ни са, че е на сто и три хиляди метра със североизточен курс. Скорост пет възела. Може би един-два повече. Ако скоростта му е по-голяма, отколкото предполагаме, значи е ужасно далеч, сър.

— Добре, искам да го заобиколим много внимателно. Дясно на борд към нула-осем-нула.

— Много добре.

Бавно и внимателно, без да прави остри завои, „Мейн“ промени курса си. След три минути вече държеше новата посока, предприемайки действия, които не бе вършил нито един американски ракетоносец досега. Скоро капитан трети ранг Клагет се появи в командния пункт.

— Според теб колко време ще държи този курс? — обърна се той към Рикс.

— Ти как би постъпил на негово място?

— Ще се движа стъпаловидно — отвърна Холандеца. — Освен това ще предпочета южно вместо северно направление. В Баренцово море правим точно обратното, нали? Интервала на слизанията му ще определим в зависимост от промените в положението на опашката. Това е доста солидна информация и ако е вярна, ще трябва да сме доста внимателни при преследването.

— Е, аз в никакъв случай няма да приближа на по-малко от тридесет хиляди метра. Като начало ще се доближим на петдесет хиляди, за да го хванем по-добре. След това ще скъсяваме в зависимост от обстановката. При това положение в командния пункт винаги трябва да бъде поне един от двама ни.

— Съгласен — кимна Клагет. Преди да продължи, той направи малка пауза. — Как, по дяволите — попита много тихо помощник-капитанът, — командването се е съгласило на подобно нещо?

— Светът стана по-безопасен, нали?

— Предполагам, че е така, сър.

— Да не би да ревнуваш, че ракетоносците могат да вършат работата на атакуващите подводници?

— Сър, според мен командването просто е превъртяло. Или пък се опитват да докажат на някого колко сме добри, гъвкави и тъй нататък.

— Значи идеята не ти харесва?

— Не, капитане. Знам, че сме в състояние да го направим, но въпреки това смятам, че не бива.

— За това ли говорихте с Манкузо?

— Какво? — попита Клагет и поклати глава. — Не, сър. Всъщност той наистина ме попита какво мисля и аз му отговорих, че ще се справим. Все още не съм в положение, от което мога да давам съвети.

„За какво тогава сте говорили?“ — искаше да попита Рикс, но не можеше.

 

 

Олег Кирилович Кадишев бе ужасно разочарован от американците. Бяха го вербували, за да им дава информация от кухнята на съветското правителство, и той го правеше вече години наред. Кадишев бе предвидил огромните политически промени в страната си, защото познаваше положителните качества на Андрей Илич Нармонов. Същото можеше да се каже и за отрицателните. Президентът на страната имаше удивителни политически способности. Той притежаваше лъвска храброст и котешка пъргавина. Липсваше му само правилна програма. Нармонов нямаше ни най-малка представа къде отива и в това се криеше слабостта му. Той бе разрушил стария политически ред и Варшавския договор просто с бездействието си. Въпреки че марксизмът се крепеше единствено на страха от съветската военна мощ, Нармонов си бе позволил да каже, че страната му няма да се намесва във вътрешните работи на друга държава. Комунистите от Източна Европа пък наивно вярваха в обичта и уважението на народите си. Така се сгромоляса една от най-внушителните прояви на масов лунатизъм в световната история. По ирония на съдбата обаче това не се случи и в Съветския съюз, защото тук оказваше влияние още една фатална променлива.

Съветските хора — термин без абсолютно никакво съдържание — живееха заедно благодарение на съветското оръжие. Единствено Червената армия гарантираше, че молдовци, латвийци, таджики и всички останали ще следват московската линия. Те мразеха комунистическите лидери дори повече, отколкото дедите им — царя. И така Нармонов премахна ръководната роля на партията в държавата, а с това и подчинението на хората. Лошото бе, че не можа да намери ново средство за консолидация. План — в държава, която цели осемдесет години бе живяла по план — просто липсваше. И естествено, когато безредието смени реда, просто нямаше какво да се направи. Липсваше мотивация, липсваше цел, към която да се върви. Блестящите политически маневри на Нармонов се оказаха абсолютно безплодни и Кадишев го знаеше. Защо обаче не го разбираха американците, рискували всичко, за да запазят „своя човек“ в Москва?

Четиридесет и шест годишният парламентарист изсумтя. Именно той бе техният човек, нали? Предупреждаваше ги в продължение на години. А те, вместо да го послушат, използваха докладите, за да подкрепят един умел, но късоглед политик. Но нима можеше да се ръководи без добро зрение?

Глупавите и слепи американци естествено се изненадаха от насилието в Грузия и Прибалтика. Те напълно пренебрегнаха заплахата от избухване на гражданска война в южните републики. При изтеглянето от Афганистан изчезнаха половин милион броя армейско оръжие. Основната част бяха автомати, но имаше и задигнати танкове! И съветската армия бе с вързани ръце. Нармонов ежедневно се бореше с военните по всевъзможни въпроси. Подобно на жонгльор, той притичваше от едно място на друго и с последни сили успяваше да задържи кеглите във въздуха. Нима американците не виждаха, че един прекрасен ден всички кегли щяха да изпопадат? И последствията обещаваха да бъдат ужасни за всички. Нармонов имаше нужда от перспектива, от план, но все още не можеше да го измисли.

Кадишев можеше и се бореше да го докаже. Съюзът трябваше да се разцепи и мюсюлманските републики да си идат. Също както и Прибалтика, както и Молдова. Нямаше нужда и от Западна Украйна, макар че Кадишев искаше да задържи източната част. Трябваше да измисли как да защити арменците от евентуално избиване и да намери достатъчно азербайджански нефт. Ако не завинаги, то поне докато Западът му помогнеше да разработи залежите си в Сибир.

Кадишев бе руснак и имаше руска душа. Русия бе майка на съюза и като всяка добра майка трябваше да пусне децата си, когато дойдеше време. А то бе дошло. Така страната щеше да се опира на Балтийско море и Тихия океан. Населението в голямата си част щеше да бъде хомогенно, а ресурси те огромни. Повечето от тях въобще не бяха описани, а още по-малко използвани. Родината му можеше и трябваше да бъде велика и могъща държава, с богати исторически и културни традиции и водещо място в науката. Тука виждаше бъдещето Кадишев. Той искаше да води една Русия, която е истинска велика сила, приятел и съюзник с цивилизованите европейски държави. Задачата бе да поведе страната си към свобода и благоденствие. Ако за това бе необходимо изхвърлянето зад борда на половината население и една четвърт от територията, значи така трябваше да се постъпи.

Но американците не му помагаха и той просто не разбираше защо. Трябваше най-после да схванат, че Нармонов е задънена улица. Път, който свършва… Може би свършва на ръба на пропастта.

Но ако американците не искаха да му помогнат, той щеше да ги накара. Именно заради това бе оставил да бъде вербуван от Мери Фоли.

В Москва бе ранно утро, но Кадишев от дълги години живееше с минимално количество сън. Той напечата доклада си на стара и тежка, но безшумна машина. Кадишев рядко сменяше платнената мастилена лента. Така никой нямаше да може да разчете буквите по нея. Хартията купуваше от книжарница, през която минаваха стотици хора на ден. Подобно на всички професионални комарджии, Кадишев бе внимателен. Когато свърши, той си сложи кожени ръкавици и изтри отпечатъците, оставени по невнимание върху листа. После го сгъна и го сложи в джоба на палтото си. След два часа докладът щеше да бъде предаден, а след още двадесет щеше да е в ръцете на адресата си.

 

 

Агент СПИНАКЪР напразно се притесняваше. КГБ имаше заповед да не следи народните депутати. Гардеробиерката прибра листа и по-късно го предаде на човек, чието име не знаеше. Той напусна сградата и отиде в кабинета си. Два часа по-късно листът се намираше у човек, който се качи на полета за Ню Йорк.

 

 

— Накъде, докторе? — попита шофьорът.

— Просто карай из града.

— Какво?

— Трябва да поговорим — каза Камински.

— За какво?

— Знам, че работиш за КГБ.

— Докторе — засмя се шофьорът, — аз съм просто шофьор в посолството.

— Медицинският ти картон е подписан от доктор Фьодор Илич Григориев. Той работи в КГБ. Съученици сме. Да продължавам ли?

— Казали ли сте на някого?

— Разбира се, че не.

Шофьорът въздъхна. Е, в крайна сметка не можеше да направи нищо.

— За какво искате да говорим?

— Работиш във външното управление, нали?

Офицерът се почувства като в задънена улица.

— Правилно. Дано наистина имате нещо важно.

— Може би е. Искам от Москва да бъде изпратен специалист. Един от пациентите ми има доста странно белодробно заболяване.

— И какво общо има това с нас?

— Сблъсквал съм се с проблема и преди. Лекувах един пациент от Белоярск. Промишлена авария. Бях повикан там като консултант.

— Да? Какво има в Белоярск?

— Завод за производство на атомно оръжие.

Шофьорът намали скоростта.

— Сериозно ли говорите?

— Може да е нещо друго, но изследванията, които трябва да бъдат направени, са доста специфични. Ако се касае за сирийски ядрен проект, няма да ми окажат необходимата помощ. Имам нужда от консултация с Москва и от апаратура.

— В какъв срок?

— Пациентът може да избяга единствено в земята. Страхувам се, че положението му е безнадеждно.

— Трябва да говоря с резидента, а той ще бъде тук едва в неделя.

— Достатъчно бързо.