Любомир Сагаев
Книга за операта (30)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Херман, ландграф на Тюрингия — бас

Танхойзер — тенор

Волфрам фон Ешенбах — баритон

Валтер фон дер Фогелвайде — тенор

Хайнрих дер Шрайбер рицари и певци — тенор

Битеролоф — бас

Райнмар фон Цветер — бас

Елизабет, племенница на ландграфа — сопран

Венера — сопран

Овчарче — сопран

Четири пажа на ландграфа — 2 сопрана и 2 алта

Тюрингски графове, рицари, благородници, придворни дами, стари и млади поклонници, сирени, нимфи, вакханки, сатири, фавни и др.

Действието се развива в Хьорзелската планина край Айзенах (първа картина), във Вартбург и около града в началото на XIII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Вагнер замисля създаването на опера върху легендата за Танхойзер през 1841 г., още когато живее в Париж. След завършването на „Летящият холандец“ композиторът има намерение отново да пише на исторически сюжет (като „Риенци“), но увлечението му по старинния епос на неговия народ го връща към първоначалната му идея. Вагнер започва работа над либретото на „Танхойзер“ още преди да са поставени в Дрезден „Риенци“ и „Летящият холандец“. На последната страница на либретото композиторът слага датата 22 май 1843 г. — неговият 30-ти рожден ден.

В основата на сюжета на операта са няколко легенди, между които и преданието за Танхойзер (историческо лице) и за състезанието на певците във Вартбург (действителна случка). Освен това Вагнер използува и литературни източници: новелата на любимия му поет-романтик Ернст Т. А. Хофман „Състезанието на минезингерите“, един разказ на същата тема от Лудвиг Тик, както и една приказка от сборника на Арним и Брентано „Чудесният рог на момчето“. В либретото са вмъкнати като действуващи лица историческите личности Волфрам фон Ешенбах и Валтер фон дер Фогелвайде. И двамата са минезингери (немски трубадури); част от творчеството им е запазено. В „Танхойзер“ Вагнер отново се задълбочава в любимата си тема за безпределната женска любов и вярност. Тази тема той разработва по-късно в „Лоенгрин“; тя доминира в цялото му творчество. В „Танхойзер“ композиторът поставя любовта на девойката над всичко. За него тя е по-силна и по-велика от справедливостта на църквата и нейния глава — папата. Не църквата, а душевната чистота на влюбената Елизабет изкупва греховете на рицаря-певец.

Музиката на „Танхойзер“ е завършена през април 1845 г., а първото й изпълнение е на 19 октомври с. г. под диригентството на автора. За поставянето на операта в Дрезден допринасят много прочутата певица Шрьодер-Девриент (участвувала в ролята на Леонора в операта на Бетховен „Фиделио“ 20 години преди това) и тенорът Тихачек. Премиерата на операта обаче е посрещната студено. Дори музиканти като Роберт Шуман не я приемат изцяло. Четири години по-късно, през 1849 г., Лист поставя „Танхойзер“ във Ваймар, където тя има триумфален успех. Вагнер пише по тоя случай: „За пръв път изпитах едно съвършено ново чувство, което стопли душата ми. Лист така дирижира и така беше подготвил моята драма, че аз почувствувах, че публиката истински я разбра и възприе.“ По-късно композиторът специално преработва „Танхойзер“ за Париж, като се съобразява с традициите на френската голяма опера — поставя балетна сцена в първа картина и една ария на Венера. На премиерата в Париж през 1861 г. творбата претърпява пълен провал; избухва истински скандал, който е станал нарицателен — „класически скандал“, т.е. както при премиерата на „Танхойзер“ в Париж.

Операта „Танхойзер“ е изнесена за първи път у нас през 1931 г. под диригентството на Херман Щанге и със сценична реализация на режисьора Н. Веков.

СЪДЪРЖАНИЕ

Пещера във Венерината планина край Айзенах. Танхойзер се пробужда след дълъг сън в обятията на Венера. По време на съня си той е чул камбаните на родното си място и у него пламва копнежът по родината. Танхойзер моли богинята да го пусне да си отиде. Венера иска да го задържи и му разкрива красотите на своето царство на любовта. Рицарят остава непреклонен. Богинята го заплашва, но и това не помага. Все пак предсказанието й за бъдещите му нещастия го смущава. Той споменава името на дева Мария и магията се разрушава — царството на Венера потъва в мрак.

Долина край Вартбург. Овчарче пее весела пролетна песен. Надалеч звучи песента на богомолците, които заминават на поклонение в Рим. Идва Танхойзер, който се е завърнал в родната земя. Преди да напусне замъка си във Вартбург, той е бил познат под името Хайнрих. Сега рицарят решава да тръгне с богомолците и да измоли прошка от папата за греховете си. В това време идва ландграфът на Тюрингия Херман. Преди да започне голямото състезание на рицарите-певци, той е бил на лов заедно с най-прочутите минезингери. Един от тях — Волфрам фон Ешенбах, познава Танхойзер и шумно изразява радостта си от неочакваната среща. Рицарите канят Танхойзер да участвува в състезанието, но той държи да отиде на поклонението в Рим и отказва. Волфрам му напомня, че Елизабет още го обича и го чака да се върне. Танхойзер не е и мечтал за такова щастие — той също е влюбен в Елизабет. Рицарят с радост се съгласява да остане и тръгва със старите си приятели към Вартбурт.

Залата за състезанията на певците във Вартбург. Откакто Танхойзер е изчезнал, Елизабет за пръв път присъствува на празненствата. Волфрам довежда Танхойзер. Рицарят възторжено поздравява Елизабет. Тя свенливо му признава любовта си. Елизабет се надява, че състезанието ще спечели Танхойзер. Щастливата среща изпълва Волфрам фон Ешенбах с печал. И той е влюбен в Елизабет. Тържествените фанфари известяват откриването на състезанието, а ландграфът обявява неговата тема — какво е любовта. Победителят ще получи определената от него награда. Волфрам трябва да започне пръв. След него пеят Валтер фон дер Фогелвайде и Битеролф. Всички възхваляват любовта като най-възвишено и нежно чувство, което никой не трябва да петни. Танхойзер скача възбуден и в песента си изказва своето разбиране за любовта — тя не е лъжливо себеотрицание, а нещо всеобемно, което създава радости и наслади. И въодушевен от своите думи, той запява възторжения химн на Венера — нека всички научат от нея какво значи любов. Рицарите са потресени. Това е нечувана наглост! С мечове в ръце те тръгват да му искат обяснение. В този миг Елизабет, макар и покрусена от думите на своя любим, застава пред него и с тялото си го предпазва от насочените мечове. Сега тя показва какво всъщност е любовта. Саможертвата за любимия — ето истинското й значение и величие. Ландграфът е трогнат от безпределната обич на Елизабет и пощадява живота на Танхойзер. Обаче младият рицар трябва да изкупи своя грях. Едва сега Танхойзер разбира силата на истинската любов и отново решава да отиде на поклонение в Рим. И не за себе си ще стори това, а за да бъде достоен за любовта на Елизабет.

Долината пред Вартбург. Елизабет се моли за Танхойзер. Поклонници се връщат от Рим — опростени и щастливи. Тя с тревога търси сред тях любимия си, но него го няма. Напразно Волфрам се старае да я утеши. Елизабет предчувствува близката си смърт. Волфрам страда, той все така силно обича Елизабет. Когато тя си отива, Волфрам запява тъжна песен за светлата звезда вечерница. Здрачава се. Бавно пристъпва още един богомолец, съсипан от умора, в дрипи. Волфрам разбира, че това е Танхойзер. Нещастникът разказва как е минало поклонението в Рим. „Както тоя сух жезъл никога няма да цъфне, така никога няма да бъде опростен твоят грях“ — му казал гневно папата. На рицаря-певец не остава нищо друго освен да се върне при Венера. Разкъсван от душевни терзания, Танхойзер вижда как богинята, заобиколена от красиви нимфи, го кани при себе си. Волфрам се принуждава да му разкаже за страданията на Елизабет, която може би вече умира от скръб по него. В тоя момент се дочува камбанен звън. Виденията на Танхойзер изчезват. Влизат поклонници, носещи тялото на Елизабет. Като обезумял се втурва Танхойзер след погребалното шествие. С горчиви думи на разкаяние той умира пред нейния ковчег. Идват други поклонници, които с вълнение разказват как жезълът на папата цъфнал. Това, което църквата не направила, извършва саможертвената, беззаветна и чиста любов на девойката.

МУЗИКА

„Танхойзер“ е постижение от най-голям мащаб в немската романтична опера. В тази и в следващата си музикално-сценична творба — „Лоенгрин“, Вагнер се явява като завършител на рицарскоромантичните тенденции в немското оперно творчество, намерили ярък израз преди това във Веберовата „Еврианта“. В „Танхойзер“ се преплитат реалистични и фантастични сцени, но и едните, и другите са използувани за разкриването на основната идея на произведението — борбата за свободна изява на човешките чувства, за изобличаването на този християнски морал, който, макар и да се прикрива зад въображаеми добродетели, съдържа в себе си много малко хуманност. Произведението възпява превъзходството на чистите душевни стремежи над тесногръдите църковни канони. Сам Рихард Вагнер пише: „Който открива в операта ми някакъв християнски романтизъм, той е видял само нейната външност, а не истинската й същност.“ В „Танхойзер“ са разкрити правдиво и с дълбоко психологическо вникване различни човешки чувства — любов, скръб, възторг, страдание, ликуваща радост. Също така значително място в операта заемат природните картини и битовите сцени, които създават подходяща атмосфера за развитието на действието. „Танхойзер“ е написана с още по-задълбочена и усъвършенствувана лайтмотивна техника. Тук Вагнер е направил нова крачка в симфонизацията на оперния оркестър. Оркестърът не само разкрива вътрешното развитие на драмата, но и притежава осезателна релефност.

Операта започва с прочутата увертюра, която отдавна си е извоювала най-широка популярност и като самостоятелно симфонично произведение. Увертюрата на „Танхойзер“ е изградена върху основните теми на операта и разкрива (разбира се, обобщено) цялата нейна драматична същност. Лист я нарича програмна симфонична поема със сюжет съдържанието на „Танхойзер“. Трите основни лайттеми тук са: хорът на пилигримите, сцената на вакханалията и химнът на Танхойзер. Увертюрата е написана във формата на сонатно алегро (с обърната реприза) в встъпление и заключителна част. Оркестрацията е бляскава и подпомага разкриването на програмното й съдържание.

Първата картина започва с оркестрово встъпление, което създава атмосферата в пещерата на Венера. Вакханалията е обрисувана музикално с изумително майсторство. Нейна връхна точка е прочувственият химн на Танхойзер. Дуетът на рицаря а Венера има завладяваща сила. Интересен е и хорът на нимфите. Във втората картина на първото действие силно впечатление прави хорът на богомолците — дълбоко поетичен хорал (използуван в началото и края на увертюрата), който е една от най-вдъхновените страници на цялото Вагнерово творчество. Поетичната песен на овчарчето поражда радостни и светли чувства. В края на картината е вълнуващият мъжки септет.

Във второ действие Вагнер изгражда с голяма обич образа на Елизабет — олицетворение на любовта, на женската вярност, на готовността за саможертва. Арията на Елизабет е последвана от големия дует с Танхойзер, издържан в същото настроение. Състезанието на минезингерите силно контрастира с първата част на действието. Тук отново прозвучава, но с още по-голяма сила, пламенният химн на Танхойзер, посветен на Венера. Финалната сцена е пълна с контрастни настроения и напрежение.

Встъплението към трето действие изобразява пътуването на Танхойзер до Рим. Това встъпление е изградено върху темата от арията на Танхойзер, в която той разказва на Волфрам резултата от своето пътуване. Действието започва с познатата тема на хора на богомолците, с която завършва и операта. Едно от най-прочувствените места в „Танхойзер“ е арията-молитва на Елизабет, която разкрива още по-пълно богатия образ на главната героиня. Наситена с много лирика и сърдечност е арията на Волфрам „Звезда-вечерница“, която си е спечелила голяма популярност и като концертна ария. Разказът на Танхойзер е богат с мелодически и емоционални нюанси. Силно въздействуваща е музиката по време на погребалната процесия. След нея контрастно звучи женският хор на богомолките, които съобщават за разцъфналия жезъл на папата. Операта завършва с познатия хор на богомолците.