Любомир Сагаев
Книга за операта (200)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Платон Ковальов, колежки инспектор — баритон

Иван Яковлевич, бръснар — бас

Прасковя Осшювна, негова жена — сопран

Квартален надзирател — тенор-алтино

Иван, лакей на Ковальов — тенор

Нос — бас

Редактор — баритон

Ярижкин — тенор

Лекар — баритон

Търговка — мецосопран

Подточина — алт

Дъщерята на Подточина — сопран

Соло в Казанския събор — сопран

Хозрев-Мирза, персийски принц — говорна роля

Стара госпожица — няма роля

Тъпичка дама, Съпровождаща дама, Заминаващ господин, Лакей на графинята, Баща, Майка, Син, Дъщеря, граждани, богомолци, полицаи, портиери, евнуси и др.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Операта е първият крупен музикален жанр, който привлича интереса на Шостакович. През 1920 г. четиринайсетгодишният композитор завършва операта си „Цигани“ по Пушкин, която показва на тогавашния си учител М. О. Шейнберг. Много по-късно — през 1956 г. в статията си „Размисли за изминатия път“, отпечатана в сп. „Съветска музика“, бр. 9, Шостакович пише: „В пристъп на разочарование аз унищожих почти всички свои ръкописи. Сега много съжалявам за това, тъй като сред тях беше и операта «Цигани» по стихове на Пушкин …“ Все пак като по някакво чудо в архивите на Шостакович са се запазили три фрагмента от тази негова младежка творба. През 1927 г. 21-годишният Шостакович, вече известен композитор, започва работа над втората си опера — „Нос“, по едноименната повест на Н. В. Гогол. Идеята за насочването към повестта на Гогол му дава Борис Асафиев. Особено значение за окончателния избрр на сюжета има и работата на Шостакович като пианист в театъра на Майерхолд в Москва. Общуването с големия режисьор-новатор и по-специално неговата постановка на „Ревизор“ дава възможност на младия композитор да си изясни точна концепция за характера на музиката на бъдещата си опера. „Достатъчно е да прочетеш тази повест — казва Шостакович, — за да се убедиш, че «Нос» като сатира на епохата на Николай I е по-силна от всички други повести на Гогол. Второ. На мек, като литератор-непрофесионалист, ми се стори, че тази повест може по-лесно да се преработи за опера, отколкото «Мъртви души». Трето. Текстът на «Нос» по език е ярко по-изразителен от другите «Петербургски повести» на Гогол и поставя много интересни задачи във връзка с «омузикаляването му…».“

В едно интервю преди премиерата на „Нос“ Шостакович съобщава как е било създадено либретото: „Текстът на първото действие е написан изцяло от мене, с изключение на сцената на пробуждането на Ковальов, която направи Е. И. Замятин. В операта е включена и забранената от николаевската цензура сцена в черквата. Второто действие на либретото е направено изцяло от мене, а третото — от Г. Йонин, Ал. Прейс и мен“. В цялото либрето няма нито една измислена от авторите реплика. Всичко, което е било необходимо да се вмъкне допълнително, е взето от други произведения на Гогол, като „Сорочински панаир“, „Тарас Бул-ба“, „Нощ пред рождество“, „Записките на един луд“, и то само като отделни фрази. Текстът на песента на Иван е взета от романа „Братя Карамазови“ от Достоевски.

Шостакович пише музиката на операта „Нос“ с голямо желание и много напрегнато. Първото действие съчинява за около един месец, второто — за още по-кратък срок, но третото му се удава по-трудно. След безброй скици и варианти на отделни номера и сцени, след моменти на колебание, отчаяние и въодушевление, през лятото на 1928 г. той завършва оцерата си. Показва я най-напред на композитора Николай Тимофеев, на когото по неговите собствени думи тя не се е харесала много. През есента Шостакович се пресвирва пред диригента С. Самосул и режисьора Смолич — тогава художествени ръководители на МАЛЕГОТ (съкратено наименование на Ленинградския Малий оперен театър), които остават възхитени от музиката. Общият художествен съвет на двата ленинградски оперни театра приема в репертоара „Нос“. През юни 1929 година операта се изнася в концертно изпълнение, след което било организирано обсъждане. Операта възбужда силно страстите на критиката — едни музиканти са я приемали възторжено, други особено от строгото академично направление, са я отричали. След половин година, на 18 януари 1930 г., се изнася първото представление на операта „Нос“ под диригентството на Самосуд. Публиката приема с интерес операта, но тя не се задържа дълго в репертоара, гьй като трудната партитура и особено сложността на вокалните партии е налагало да се правят допълнителни репетиции преди всяко представление и след шестнайсетия спектакъл тя бива свалена от сцената. Четвърт век по-късно отново се появява интерес към тази опера на Шостакович; тя се поставя в Италия — Флоренция и Рим, — в Щатсопер — Берлин, ФРГ и др. Но най-значителен художествен резултат постига диригентът Генадий Рождественски.

СЪДЪРЖАНИЕ

Прасковя Осиповна, жената на бръснаря Иван Яковлевич, вади от фурната на печката си прясно изпечения хляб. Ароматът на топлия хляб раздразва апетита й и тя го разчупва. И, о, ужас! В хляба намира нос, човешки нос! Прасковя Осиповна е обхваната от ярост. Тя мисли, че мъжът й по невнимание, като е бръснал някой от клиентите си, му е отрязъл носа. Извън себе си от гняв и възмущение, тя прогонва навън Иван Яковлевич заедно с отрязания нос.

Обхванат от силен страх, Иван Яковлевич върви по крайбрежната улица. В ръката си той държи завития в кърпа нос и дебне подходящ момент, за да се отърве от зловещия си багаж, но не успява да намери подходящ момент. Всички познати, които го срещат на улицата, със загриженост гледат унилия му вид. Когато разбират за какво става дума, те пожелават на Иван Яковлевич да изхвърли вързопчето с носа. Бръснарят изпада в истински ужас, когато пред него изниква квартадният надзирател.

Колежкият наместник Платон Ковальов блажено спи в квартирата си. Слугата му Иван с уважение слуша ритмичното хъркане на господаря си, произведен в майор. Хъркането спира и Ковальов в халат влиза, за да направи тоалета си. Днес той е в чудесно настроение. Не се смущава дори и от смъденето на носа и мисли, че му е излязла някаква пъпка. Той поисква огледало or Иван и когато се поглежда, не може да повярва на очите си, носът му е изчезнал. Той няма нос! Това е невъзможно! И все пак вместо нос се вижда някакво „глупаво празно място“. Като разбира, че това не е сън, Ковальов се облича бързо и като крие лицето си с ръка, тичешком се отправя към полицейския участък. Носът му трябва незабавно да бъде намерен.

Ковальов е дошъл на литургията в Казанския събор. Между пристигащите богомолци той изведнъж забелязва важно пристъпващ статски съветник. Ковальов е поразен: в статския съветник той открива своя нос. Той внимателно се приближава към важната особа. Статският съветник се моли заедно с всички посетители, а Ковальов не се решава да го заговори. Най-сетне той набира кураж и плахо помолва съветника да му върне носа. Възмутен, статският съветник отхвърля претенцията на колежкия инспектор с чин майор и изчезва сред богомолците.

Платон Ковальов не е успял да открие главния полицейски началник и сега решава, че единственият начин да намери изгубения си нос е да даде обявление във вестника. Той влиза в редакцията, където има твърде много хора: един лакей на графиня, който дава обявление за загубено куче, няколко портиери, изпратени по различни поводи и др. Идва ред на Ковальов. Редакторът обаче просто не може да разбере какво обявление иска да даде възбуденият посетител. Като няма друг начин да убеди редактора, Ковальов махва превръзката от лицето си и показва „глупавото празно място“ на носа си. Всички присъствуващи са поразени! За голяма изненада на колежкия инспектор, редакторът отказва да помести такова обявление. На всички молби той отказва любезно, но твърдо. Отчаян, Ковальов избягва навън. Всички коментират необикновеното явление, на което са станали свидетели.

Иван, слугата на Ковальов, е останал сам в къщи и се развлича, като си свири на балалайка. Връща се отчаяният колежки инспектор. Той още не може да повярва, че носът му е изчезнал. Внезапно го обхваща мисълта: ами ако всичко е било сън. Бързо взима огледалото и се поглежда. Уви, това не е сън, а горчива истина.

Кварталният надзирател е довел цял взвод полицаи на станцията на дилижанса и им дава последните си наставления къде и как да търсят изчезналия нос на колежкия инспектор. Към станцията се отправят много пътници, други излизат от нея. Полицаите се вглеждат внимателно в лицата на всички пристигащи и заминаващи пътници. Тук е дошла една стара госпожица, край нея минава изплашен господин с жена си. Но неизвестният похитител на чуждия нос не се появява. Настъпилото измерително очакване се нарушава от оживлението, създадено от пристигналата продавачка на хлебчета, но след това настава още по-тягостна умора. Кочияшът се качва на дилижанса и дръпва поводите. В този миг тичешком се доближава до дилижанса един статски съветник. Екват викове: „Ето го“. Кварталният и полицаите се впускат след статския съветник, който се опитва да избяга, но старата госпожица му препречва пътя. Всички се нахвърлят върху него. Когато се разпръскват, виждат в ръцете на старата госпожица изчезналия нос. Доволен, кварталният надзирател завива в кърпа носа, и се запътва към дома на Ковальов.

Радостта на Платон Ковальов е безгранична, когато кварталният надзирател му донася носа. Той му изказва своята дълбока благодарност. Веднага сяда пред огледалото и с голямо нетърпение поставя носа на мястото му. Но носът не се задържа. Ковальов упорито прави опити да го закрепи, но всичко е напразно. Носът не се задържа.

Отчаянието е обхванало напълно Ковальов. Внезапно му идва спасителна идея. Може би носът трябва да се постави от лекар. Той веднага праща да повикат доктора. Идва лекарят и внимателно оглежда мястото, дето по-рано е бил носът, и самия нос. Макар иронично, съветва пациента си: или да остави всичко на въздействието на природата, или най-добре да сложи носа в стъкленица със спирт. Докторът си отива, а Ковальов продължава опитите да залепи носа си. Неочаквано при него идва приятелят му Ярижкин и заварва Ковальов без превръзката на носа. Заинтересуван, Ярижкин пита нещастния майор как е станало това. Разказвайки, Ковальов е осенен от нова мисъл: виновна за всичко е щабс-капитаншата Подточина, която е накарала някоя магьосница да му отмъсти за отказа му да се ожени за дъщеря й. Ковальов и Ярижкин решават да напишат писмо на Подточина.

Подточина и дъщеря й играят на карти, Иван, слугата на Ковальов, донася писмото на господаря си. Двете жени са възмутени от известието, че колежкият инспектор ги обвинява за нещастието си. Те изпращат отговор, с който категорично отхвърлят обвиненията. Подточина обаче добавя, че ако Ковальов се ожени за дъщеря й, то тя е готова да му прости. След като Ковальов получава отговора, отсича: „Не, тя не е виновна!“

Слухът за необикновената история на изчезналия нос е предизвикал широк интерес сред петербургското общество. Голям брой любопитни дами и господа са се събрали на Невския проспект и чакат с нетърпение последните новини. Говори се, че изчезналият нос се разхожда из Петербург. Едни казват, че са го видели на Невския проспект, други в различни магазини. В това време един важен господин съобщава, че току-що е видял носът да се разхожда в Лятната градина. Тълпата от любопитни веднага се отправя натам. Тук е дошъл и персийския принц Хозрев Мирза^[67], който също е проявил интерес към необикновеното събитие. Полицията успява с мъка да възстанови реда. Дотичва щастливият Ковальов — носът му е заел своето място. Той поздравява всички познати, които разговарят любезно с него, сякаш нищо не е било. Среща го Подточина заедно с дъщеря си и му казва, че е готова да му даде дъщеря си за жена. Но Ковальов не смята да се жени …

МУЗИКА

Дмитрий Шостакович е дал твърде много обяснения за своята музика както по време на изнасянето на „Нос“, така и по-късно, особено при повторното й поставяне. Той отбелязва: „Когато пишех музиката, най-малко се ръководех от това, че операта е предимно музикално произведение. В «Нос» елементите действие и музика са изравнени. Нито едното, нито другото няма преобладаващо място. По такъв начин аз се опитах да създам един синтез на музика и театрално представление. Музиката е написана не на отделни номера, а като непрекъснато течащ симфоничен поток, но без система от лайтмотиви. Всяко действие представлява част от една единна музикално-театрална симфония, в която голяма роля играят хорът и ансамблите …“

Разглеждайки операта „Нос“ като единна музикално-театрална симфония, можем да определим следното разграничение в структурата: изложение и завръзка на действието (първите три картини), развитие на конфликта в два етапа — носът е изчезнал (четвъртата, пета и шеста картини); носът е намерен (седма картина), представляващ временна развръзка: оттук започва нов етап в развитието — носът не се задържа на своето място (осма картина и интермедията след нея), и развръзка-финал (девета и десета картина). Музикалната структура на „Нос“ е далеч от тази на традиционната опера. Албан Берг е написал първата си опера „Вецек“ преди Шостакович. В нейната структура са използувани инструменталните музикални форми. А младият съветски композитор полага началото на една нова по същество форма на музикално-театрална симфония.

Въпреки че музиката притежава единно симфонично изграждане в нея се открояват различни вокални сола, дуети, ансамбли — секстети, октети, масови сцени, смесени вокално-говорни сцени и др. Операта изобилствува с оркестрови епизоди, които органично са втъкани в музикалното действие, като антракта към трета картина (само за ударни инструменти), антракта към шеста картина, интер-медия №13 пред девета картина и др., а също и оркестровите епизоди, включени в самите картини — петнайсетгласният канон във втора картина, когато Иван Яковлевич иска да се отърве от носа; ксилофонният галоп от края на трета картина, когато Ковальов хуква да търси носа си; срещат се още инструментални форми — валс (срещата на Ковальов с Тъничката дама), полонеза при появата на призрака на полицая на Иван Яковлевич), както и песенни — например романсът на дъщерята на Подточина, частушките на слугата Иван и др.

Изключително художествени и оригинални са различните сцени на операта, например Октетът на портиерите завършва така неочаквано от средата на думата; квартетът от девета картина, когато Ковальов и Ярижкин едновременно с Подточина и дъщеря й четат писмата си (тук композиторът умишлено нарушава единство между време и място), сцената на заминаването на ди-лижанса, епизодът с продавачката и мн. др. Шостакович често използува повторения на думи и срички в текста и с разнообразното им омузикаляване постига изключително силно въздействие. В първа картина по време на скандала между бръснаря и жена му, тя, пъдейки го, повтаря повече от четиридесет пъти думата „вън!“, „вън!“, в седма картина, когато бият „носа“, десетки пъти се повтаря от всички „така“, „така“, като по този начин се получава едновременно ритмичен и полифоничен ефект.

Музиката на „Нос“ се отличава с изключително голямо професионално майсторство. Това е произведение напълно новаторско по структура, музикален език и организация на музикалния материал. Вокалните партии са написани по един съвършено нов начин, с остра и начупена мелодическа линия и класическа строгост на акцентите при интонационното движение. На времето си те са представлявали сериозна трудност за несвикналите на такава музика певци, но днес не са проблем за изпълнителите. Оркестърът е малък — единични духови дървени инструменти, тромпет, тромбон, щрайх и много ударни — и е извънредно колоритен. Вокалните и инструменталните партии са вплетени органично едни с други, както и пеенето с говора.

В едно интервю преди премиерата през 1930 г. Шостакович изтъква: „Аз не сметнах за необходимо да подсилвам с музиката си иронично и пародийно сатиричния текст на Гогол. Напротив, стремях се да му придам напълно сериозно съпровождане. Контрастът между комичното действие и сериозната музика трябва да създаде основния театрален ефект“. Трябва обаче да се изтъкне, че композиторът не винаги е бил в състояние да изпълни това свое намерение при създаването на музиката. Увличан от остро комедийния сюжет на Гогол, на отделни места той е написан с твърде иронични, пародийни и весели в музикално отношение епизоди.

В обяснеията за операта „Нос“ при постановката й в Берлинската Щатсопера, Шостакович изтъква: „Главният положителен герой тук е смехът и неговото въздействие върху зрителите.“