Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Основна корекция
- ira999 (2008)
- Сканиране
- Ивайло Маринов
- Начална корекция
- Надежда Иванова
Издание:
Любомир Константинов Сагаев. Книга за операта
Четвърто допълнено и преработено издание
Държавно издателство „Музика“, София, 1983
Редактор Николай Николов
Художник Григорий Зинченко
Технически редактор Лорет Прижибиловска
Коректори София Овчарова Мина Петрова
Дадена за набор на 9. XI. 1982 г.
Подписана за печат на 27. V, 1983 г.
Излязла от печат на 25. VI. 1983 г.
Печатни коли 44. Издателски коли 36,96. Условни издателски коли 56,29.
Формат 32/84/108. Тираж 60101. Издателски № 1244.
Литературна група III-8.
Код 09-9538571611/7090–18–83
Цена 4,46 лева.
Печат: ДПК „Д. Благоев“
ISBN: 954-8004-21-6
История
- — Добавяне
ЛУД ГИДИЯ
Опера в три действия
Либрето Иван Генов
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Радан, селски чорбаджия — бас
Раданица, негова жена — мецосопран
Зорница, тяхна дъщеря — сопран
Илия (Луд гидия), овчар и гуслар — тенор
Мечо, приятел на Илия — баритон
Куна, селска девойка, дружка на Зорница — мецосопран
Поп Матей — бас
Бей Осман, еничар и спахия — баритон
Кадия — тенор
Първи чорбаджия — тенор
Втори чорбаджия — баритон
Първи жътвар — тенор
Втори жътвар — баритон
Тъпанар — тенор
Жътвари, жътварки, косачи, овчари, пазванти на бея, писари на Кадията, заптиета, моми, момци, турци, народ.
Действието се развива по време на османското робство в село Султане близо до Пловдив.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
Случаят с първата оперета на Парашкев Хаджиев „Деляна“ — грубо критикувана и свалена от сцената чрез административно вмешателство през 1952 г. — довежда до естествено отдръпване на композиторите от музикално-сценичните жанрове. Появилото се чувство на страх и несигурност пръв преодолява „потърпевшият“ от това вмешателство Парашкев Хаджиев. Само три години след „Деляна“ на сцената на Музикалния театър в София е поставена втората му оперета „Айка“, която спечели огромен успех, а след още две години през 1957 г. отново в Музикалния театър се състоя премиерата на първата опера на композитора „Имало едно време“ или „През девет села в десето“ по либрето на писателя Павел Спасов. Тази привлекателна и достъпна комична опера спечели широка популярност и е поставяна в почти всички български оперни театри. След „Имало едно време“ започва истинския ренесанс на българската опера, за който главна причина е освобождаването на творческите сили на композиторите от административна опека, което днес наричаме „въздействието на априлската линия“. Една година след „Имало едно време“ Хаджиев поднася на любителите на музиката третата си оперета — „Мадам Сан-Жен“, с либрето по едноименната пиеса на Викториен Сарду от Павел Спасов.
Иван Генов, известен автор на текстове за песни, който сътрудничи на Хаджиев при написването на оперетата „Айка“, предлага на композитора да напише либрето за лирико-комична опера по сюжета на стихотворението на големия български поет класик Пенчо Славейков — „Луд гидия“. Идеята на Иван Генов допада на Хаджиев и той дава съгласието си. Иван Генов разработва твърде свободно популярното стихотворение на Славейков — изменя и значително допълва сюжетното действие, вмъква нови действуващи лица и др. Той не се придържа строго към духа на Славейковата поезия и фактически стихотворението се явява само повод за създаване на либретото. Литературният текст не се отличава с блестящи качества и стиховете, макар и гладки, ритмични и удобни за музика, са твърде примитивни по своята постройка. Ценното в либретото е, че в него има действие и интересни ситуации.
Парашкев Хаджиев работи бързо, напрегнато и с голямо увлечение върху тази опера, тъй като е привлечен от народностния характер, искрената лирика и комедийността. Композиторът завършва музиката си в много кратък срок — само за няколко седмици. Първото представление на операта „Луд гидия“ се състои на 30 ноември 1959 г. по време на IV преглед на българското музикално творчество в Софийската народна опера. Операта е поставена музикално от диригента Асен Найденов, а сценично — от режисьора Драган Кърджиев. Публиката посреща топло и сърдечно новата творба на Хаджиев и операта „Луд гидия“ влиза трайно в репертоара на всички български оперни театри. Поставяна е и в различни оперни театри в Европа.
СЪДЪРЖАНИЕ
По жътва. Ранно утро. Отдалеч долита песента на ратаите и жътварите от село Султане, които идват да работят на нивите на чорбаджиите. Неколцина от жътварите спират край герана, за да утолят жаждата си. Овчарят Мечо, ратай на чорбаджи Радан, застига спрелите жътвари и им разказва за голямата свада, станала снощи в село. Гусларят Илия, аргатин у чорбаджи Радан, който отдавна е влюбен в Зорница, дъщерята на чорбаджията, снощи засвирил под чардака на девойката, та събрал цялото село. Чул чорбаджи Радан свирнята и като разбрал, че неговият аргатин Илия е влюбен в дъщеря му, се разярил страшно. Той вдигнал голяма врява: тоя Луд гидия Илия да си позволи да обикаля дъщеря му — първата мома в село! Още Мечо не е довършил разказа си, и откъм нивите се задава Илия. Момъкът пее за любовта си към Зорница. Селяните обичат Илия, защото той ги весели с гуслата и с песните си, и сега го посрещат радостно и сърдечно. Мечо се страхува да не би да се случи нещо лошо на Илия, тъй като чорбаджи Радан снощи се заканил, и започва да убеждава приятеля си да се откаже от Зорница: та де се е чуло и видяло чорбаджия да даде дъщеря си за жена на прост овчар! Обаче гусларят Илия е на друго мнение — той ще се бори за своята любов. Жътварите обещават на Илия да му помагат във всичко и заедно тръгват към нивите. Дотичва запъхтяната Куна, изгората на Мечо, и спира своя любим. Куна също е ратайкиня на чорбаджи Радан. Сега тя бързо казва на младия овчар да намери Илия и да го доведе, защото Зорница иска да го види. Мечо й посочва накъде е тръгнал Илия и двамата хукват да го гонят. Идва Зорница и оплаква нещастната си съдба, баща й я принуждава да се раздели с любимия си.
Когато Илия идва, Зорница с мъка му разказва за гнева и поръката на баща си. Тя го моли да се разделят. Илия започва да утешава девойката. В този момент пристига чорбаджи Радан с двама други чорбаджии. Като вижда дъщеря си пак с Илия, отново обладан от гняв, той грубо нахоква Зорница и я праща в къщи, на Илия чорбаджията нарежда да се махне веднага от селото и никога да не се среща със Зорница. Той дори заявява, че по-скоро ще даде дъщеря си на турчин, отколкото на аргатина като него. Свадата е привлякла селяните от нивите. Те се възмущават дълбоко от думите на чорбаджията. Илия обаче не се страхува от заплахите на Радан и смело му отговаря — нека само посмее да даде Зорница на турчин, пък после ще види какво ще стане; след това момъкът запява шеговита песен. Радан вбесен се заканва да се оплаче от него на кадията, но Илия сякаш напук свири на гуслата и пее. Песента му увлича селяните, които заиграват весело хоро.
В дома на чорбаджи Радан. Отчаяната Зорница моли майка си да й помогне. Майката добре разбира мъката на чедото си; тя някога също е обичала беден момък, но баща и насила я задомил за чорбаджи Радан. Кадията на село Султане идва у Раданови да търси бей Осман, който снощи е отседнал тук. Когато беят излиза от къщи, Кадията му съобщава с радост, че по повелята на султана Осман вече е владетел на селото и че документите са изготвени. Кадията си позволява да попита бей Осман коя е причината за голямата щедрост на султана към него. Тогава бей Осман разказва, че в една битка турците били разбити и той заедно със своите еничери успял да спаси султана от явна смърт. За тоя му подвиг в знак на благодарност султанът му дал цялото село Султане. Любопитният Кадия обаче не се задоволява само с този отговор. Сега той запитва за рода на бея. С болка на душата си Осман разказва: откак се помни, той все е бил боец-еничарин, после станал спахия, но и досега не знае вито рода си, нито от къде е. Аллах му бил оставил един единствен знак — една муска от кажа, която е написана на непознато писмо и е белязана с незнаен печат. Беят напразно питал учени сирийци, гърци-граматици и знахари-персийци. Нито един от тях не могъл да разчете писмото. Кадията казва, че в село Султане има един стар поп-граматик на име Матей, който може би ще може да разчете написаното на муската. Осман веднага изпраща своя пазвантин да доведе поп Матей. В това време идва чорбаджи Радан заедно с двамата си приятели и се оплаква на Кадията от Илия — Луд гидия, който размирява селото. Чорбаджиите настояват Илия да бъде осъден да напусне селото, защото подбужда селяните да не работят на чорбаджийските ниви. Кадията обещава да осъди още днес Илия и отпраща чорбаджиите. Щом остава насаме с бея, Кадията му разкрива истинската причина за гнева на Радан — Илия обича дъщеря му. Сега Кадията сам не знае как да постъпи и иска съвет от бея: ако осъди Илия, народът ще бъде недоволен, защото обича своя гуслар, ако пък го оправдае, ще си навлече омразата на чорбаджиите. Беят, без да му отговори направо, му казва: „Дори в свитата на Сюлеймана, състояща се от първи храбреци, има и певци, които с песни делата му прославят … Осъдиш ли певец, ще сториш грях…“ Кадията си тръгва доволен; той е разбрал доброто разположение на бея към гусларя и решава да оправдае Илия.
Идва поп Матей. Беят го посреща с вълнение и му подава муската си, като го помолва да я разчете. Попът веднага вижда, че „муската“ е написана на български, а печатът е на църквата на село Султане. Беят е разтревожен — нима гяурите имат четмо и писмо? Величествено и с достойнство поп Матей разказва на Осман славното минало на поробения народ: „Българите са имали боляри, царе и учени мъже-знахари, войска напета и царство върху три морета.“ Осман с нетърпение го пита какво пише на муската. Поп Матей му казва, че трябва да провери в старите църковни книги и тогава ще му отговори. Тежко предчувствие започва да гнети бея: „Нима и аз съм гяурин?“ Размишленията му са прекъснати от чорбаджи Радан. Той моли бея да прогони Илия, но Осман не иска да се намесва в спора между чорбаджиите и гусларя, зад когото стои цялото село. В този миг край тях минава Зорница. Беят остава като захласнат от нейната красота — той никога не е виждал такава хубава девойка. Чорбаджи Радан веднага забелязва възторга на турчина от хубостта на Зорница и решава да се възползува от това. Той предлага на бея дъщеря си за жена при условие, че прогони гусларя завинаги от селото. Преди още Осман да отговори, Зорница донася кафе за госта и баща си. Радан веднага й представя бея и й нарежда да му целуне ръка, тъй като той ще бъде бъдещият й мъж и повелител. Думите на Радан поразяват девойката. Отчаяната Зорница сърцераздирателно моли баща си за милост, но той е непреклонен. Влюбеният в нея Осман започва да увещава девойката в красотите на бъдещия им живот. Зорница се окопитва и смело заявява, че тя обича друг, и избягва. Чорбаджи Радан успокоява Осман: той ще принуди дъщеря си да изпълни волята му. Отдалеч се дочуват виковете на Тъпанаря, който оповестява, че скоро ще започне съденето на Илия. Радан веднага се отправя към мястото на съда, за да присъствува като обвинител на Луд гидия. Осман решава да прогони гусларя от селото, тъй като това е начинът да спечели Зорница за себе си.
Селският тъпанар е тръгнал из село и приканва народа да се събере под стария чинар на мегдана. Там старият Кадия ще съди Илия. Зорница е изказала мъката си на приятелката си Куна, която търси Мечо, за да го помоли да спаси дружката й. Като чува за намеренията на чорбаджи Радан да омъжи дъщеря си за турчина, Мечо възмутен обещава да помогне на Зорница. Народът започва да се събира на мегдана. Селяните неспокойно и унило споделят помежду си за съдбата на гусларя. Идва Кадията, придружен от селските чорбаджии. Съдът заема местата си под сянката на големия чинар. Кадията заповядва да доведат обвиняемия. Заптиетата водят вързания Илия. Чорбаджиите започват своите обвинения. Илия — Лудият гидия, размирява раята и ратаите не искат да работят на чорбаджийските ниви. Затова те настояват да бъде прогонен от селото. След това Кадията дава думата на Илия. Гусларят казва, че той никога никого не е заплашвал и никому зло не е сторил. Напротив, като аргатин той е умножил стадото на чорбаджията си. Истината е, че Радан иска да го прогони, защото обича дъщеря му. Народът потвърждава думите на гусларя. Сега Кадията поисква да чуе свирнята на ратая и сам да се увери как с гъдулката си момъкът може да разиграе всичко живо. Той заповядва да го развържат и да му дадат гуслата.
Илия само това чака: гусларят засвирва така хубаво и весело, че разиграва всички. Даже и Кадията не може да се въздържи и заиграва, а след това и чорбаджиите. Най-после Илия спира и доволният Кадия го оправдава. Народът изказва радостта си от справедливата присъда, а Илия сърдечно благодари на Кадията. В този момент идва беят. Той заповядва да вържат Илия и да го прогонят от селото. Заптиетата се спущат към гусларя и в сборичкването скъсват ризата му. Беят с удивление вижда на гърдите на момъка същата муска като своята. Той с едно замахване на ханджара си отрязва муската на Илия и я подава на поп Матей. Осман с вълнение очаква отговора на свещеника. Поп Матей спокойно съобщава пред всички: едно време овчарят Борил от тяхното село имал двама синове — Слав и Илия. По-големият, Слав, бил взет от турците като кръвен данък. Този Слав сега е пред тях — това е Осман бей, а гусларят Илия е неговият брат. Всички са дълбоко развълнувани. В този момент се втурва Зорница. Тя се хвърля пред краката на бея и го моли да освободи Илия, а в замяна на това тя ще стане негова жена. За нейно голямо учудване Осман нежно я повдига и я завежда до Илия, когото сам развързва. Настава обща радост. Щастливият Илия прегръща и Зорница, и намерения си брат. Беят също така се чувствува щастлив — най-после той е открил кой е. Сега чорбаджи Радан е принуден да даде съгласието си за сватбата на Зорница и Илия. Народът честити радостно на всички. Най-неочаквано на мегдана се втурва Мечо заедно с група овчари и с високо вирнати криваци. Мечо нарежда на овчарите да заловят бея и извиква на Илия да бяга. Това внася още по-голямо оживление. Селяните се присмиват на закъснялата помощ на Мечо. Илия поканва цялото село на сватбата си със Зорница.
МУЗИКА
Операта „Луд гидия“ от Парашкев Хаджиев е произведение, предназначено за най-широките слушателски кръгове. Със свежия си мелодически и достъпен музикален език, с популярния си сюжет и със здравата си връзка с народното звукотворчество операта е придобила голяма привлекателност. „Луд гидия“ е значителна крачка напред в творческото развитие на композитора по отношение на no-предишните му музикално-сценични произведения. Тук е изградено едно стройно драматургично развитие на музикалното действие и музикалните образи, особено тези на главните действуващи лица; те са ярки и релефни. Музиката на операта има голяма завладяваща сила, но най-силни са лиричните сцени. Също така в многобройните комични сцени и епизоди композиторът е проявил голяма изобретателност и изтънчено чувство за хумор.
Операта започва с весела сцена, изградена в ярък народностен дух. Тук Мечо разказва за свадата между Илия и Радан, с което се подготвя появата на главния герой на операта. Влизането на Илия е дадено оригинално — с имитация на свирене на гъдулка. След това гусларят пее своето кратко, но силно лирично и наситено с дълбоко чувство ариозо, изградено върху темата на главния герой. Много остроумие има в сцената между Куна и Мечо. Шеговитата, в народен ритъм мелодия характеризира сполучливо двамата весели млади хора. Един от най-силно въздействуващите моменти в първо действие е голямата сцена на Зорница и Илия. Тя започва със смирената и поетична молитва на Зорница, която в средния дял става страстно патетична. (Средният дял на молитвата е изграден върху темата на Зорница, която играе важна роля в драматургичното развитие.) След това идва големият и наситен с дълбоки чувства дует. Финалната сцена на първо действие е весела и оптимистична въпреки напрегнатия до известна степен епизод при появата на чорбаджи Радан. Хороводната иронична песен на Илия, с която той отвръща на заканите на чорбаджията, е наситена с много бодрост и нейното радостно настроение се предава на всички.
Второто действие започва с кратко оркестрово встъпление, в което се долавя някакво напрежение. То сполучливо въвежда в атмосферата на сцената между разтревожените от решението на чорбаджи Радан майка и дъщеря. Влизането на кадията носи свеж аромат с интересната си ориенталска звучност. В следващата сцена е обрисуван живо и убедително Осман бей, чиято музикална характеристика, сурова и ярка, разкрива горещата натура на турчина. В краткото си ариозо поп Матей изпъква като мъдър, сериозен и горд човек, който обича и знае как да защити своя народ. Интересна е и сцената между бея и Зорница. Тя започва с ариетата, с която турчинът изказва възхищението си от красотата на девойката и се мъчи да я убеди в щастливия й живот с него. В отговора на Зорница, изграден върху нейната тема, са примесени молбата и твърдата решимост на девойката. Финалът на действието е напрегнат. Особено силно въздействува краткият, но страстен изблик на бея, в който той разкрива обхваналите го чувства.
Интересната песен на Тъпанаря и сцената между Мечо и Куна представляват своего рода въведение към трето действие. Песента на Тъпанаря е написана в духа на хороводните народни песни. Сцената между веселата двойка Мечо и Куна е изградена върху познатите от първо действие мелодии от техните партии, но тук в музиката се чувствуват и тревожни нотки. Третото действие започва с напрегнатата и наситена със скръб сцена, изразяваща настроението на народа, който се страхува за съдбата на своя любим гуслар. Забележителната сцена на съденето е написана в български и ориенталски дух; напрежението постепенно се разведрява и сцената завършва с истинско веселие. Тук хората са написани в разнообразните ритми на народния танцов фолклор, като са използувани и оригинални ритми на най-популярните турски танци. След този силно въздействуващ и пълен с настроение епизод при появата на турците отново се създава драматично напрежение. Темата на Зорница прозвучава по нов начин и много убедително, когато девойката решава да направи саможертва, но да спаси любимия си. След мъдрите слова на поп Матей идва щастливата развръзка, която донася радост. Втурването на Мечо и овчарите повишава още повече веселото настроение. Операта завършва с жива и оптимистична масова сцена.