Любомир Сагаев
Книга за операта (130)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Фра Дяволо, прочут разбойник, под името маркиз Сан Марко — тенор

Лорд Кукбърн, богат англичанин — баритон

Леди Памела, негова жена — мецосопран

Лоренцо, офицер — тенор

Матео, гостилничар — бас

Церлина, негова дъшеря — сопран

Джакомо, бандит — бас

Бепо, бандит — тенор

Войници, селяни, гости, слуги.

Действието се развива във и около една гостилница край Терачина, Италия, около 1830 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Жанрът на така наречената „опера на спасението“ или по-точно „опера на ужасите и спасението“ от последните десетилетия на XVIII в. в оперното творчество на Франция, която се характеризира с героична тематика, борбеност, пожертвувателност, спасение чрез мъжествено дело и т.н., дава отражение и в по-късното оперно творчество. Първа опера от този жанр е „Ужасите на манастира“ (1790) от Бертон. Към него принадлежи и „Водоносачът“ (1800) от Керубини, а също така до голяма степен може да се отнесе и единствената опера на Бетховен „Фиделио“, написана върху френско либрето. В романтичната френска опера също така са характерни героичните постъпки, подвизите, саможертвата. Има увлечения и по романтичните приключения, по разбойническите сюжети и т.н.

Именитият френски либретист Еужен Скриб взима за основа на сюжета на „Фра Дяволо“ една истинска история. Фра Дяволо е историческо лице, роден през 1760 г. и обесен в Неапол през 1806 г. Той е бил монах и се е наричал Фра Анджело, но после станал главатар на разбойници, придобил романтична слава и бил наречен Фра Дяволо (брат на дявола). Той не е бил обикновен разбойник, а е действувал и по политически подбуди, за което е бил подкрепян от населението на Абрузия — Средна Италия. Две години след обесването му в Париж вече се играе пиесата „Фра Дяволо — главатарят на бандитите“. Скриб взима само един епизод от живота на Фра Дяволо, като влага в изградения образ и черти от характера на героя на прочутия роман „Жил Бла“ от Ален Лесаж (1668–1747). Върху сюжета на този роман са написани две „опери на спасението“ с едно и също име „Пещерата“ от Жан Лесюйор (1760–1837), изпълнена през 1793 г., и от Етиен Меюл (1763–1817), чиято премиера е две години по-късно. Във „Фра Дяволо“ Скриб показва най-хубавите си качества на познавач на сцената и майстор-либретист.

Обер работи бързо и с увлечение над партитурата на „Фра Дяволо“. Операта се изнася точно две години след „Нямата от Портичи“, но този път в театър „Фейдо“ в Париж. От 28 януари 1830 г., когато е премиерата, операта „Фра Дяволо“ печели все по-голяма и по-голяма популярност и обикаля почти всички театрални сцени.

СЪДЪРЖАНИЕ

Пред странноприемницата на Матео край Терчина. Малък отред драгуни почиват преди да заминат за планините да търсят главатаря на разбойниците — прочутия Фра Дяволо. Младият офицер Лоренцо им съобщва, че е определена награда от десет хиляди пиастра за тези, които заловят Фра Дяволо. Това развеселява драгуните, които са сигурни в спечелването на наградата. Единствен техният командир Лоренцо е тъжен. Той отдавна обича хубавата Церлина — дъщерята на Матео, но старият кръчмар категорично е отказал да даде съгласие за този брак. Лоренцо, макар и офицер, е много беден, за да му стане зет. Матео е обещал ръката на Церлина на богатия Франческо и вече наближава денят на сватбата. Сега Лоренцо тъжно се прощава с Церлина, защото в предстоящото сражение с бандите на Фра Дяволо може и да загине. Неочаквано пред странноприемницата пристига пътническа кола. От нея слизат разтревожени мъж и жена англичани. Това са лорд Кукбърн със съпругата си леди Памела, които са били нападнати и обрани от разбойници. Нападателите са задигнали кутията със скъпоценностите на леди Памела. Драгуните разпитват къде е станало нападението и предполагайки, че е извършено от Фра Дяволо, веднага заминават да го търсят. Бързото им заминаване е продиктувано и от голямата награда, която обещавал лордът на този, който върне скъпоценностите. Но лорд Кукбърн е недоволен и от друго. По пътя един непознат, представил се като маркиз Сан Марко, си е позволил съвсем открито да ухажва жена му. Сега, когато отправя горчиви упреци към своята съпруга, пристига и сам маркизът. Колкото присъствието на непознатия дразни лорда, толкова то радва жена му: значи маркиз Сан Марко е влюбен в нея! Кукбърн побързва да отведе леди Памела в стаята им. В странноприемницата идват Джакомо и Бепо — бандити от дружината на Фра Дяволо, преоблечени като богомолци. Те молят Матео да ги подслони за през нощта, който с неудоволствие им посочва плевника. Джакомо и Бепо успяват да докладват на своя главатар, че нападението е излязло сполучливо и са задигнали кутия с брилянти. Обаче „маркиз Сан Марко“ е недоволен от своите бандити, тъй като не са успели да намерят и парите на лорда. Скоро от стаята си излиза леди Памела, която трябва да приготви нещо за пиене на своя съпруг. Веднага „маркизът“ започва отново ухажванията си. Той моли Памела да му подари за спомен своя медальон и без да чака съгласие, го сваля от шията й. Идва лорд Кукбърн да види защо жена му се бави. „Сан Марко“ със съчувствие го разпитва за грабежа, и подпитва не са ли му задигнали и златото. Но лордът отговаря, че той е бил предвидлив и е превърнал златото си в банкноти, които са зашити в дрехите му. Фра Дяволо вече замисля как да измъкне и парите, когато се дочува радостната песен на драгуните. Скоро те пристигат. Схватката им с бандата на Фра Дяволо е била спечелена от тях. Сам Лоренцо е успял да открие и вземе кутията с брилянтите. Сега той връща скъпоценностите на леди Памела. Лордът предлага обещаната награда, но Лоренцо отказва: това е бил негов войнишки дълг. Обаче Памела, която е разбрала за женитбата на Церлина с Лоренцо, дава парите на девойката. Церлина е щастлива — сега баща й няма причина да откаже ръката й на Лоренцо. Фра Дяволо и неговите бандити яростно се заклеват да отмъстят.

Стаята на Церлина. Всички са се прибрали да спят. Девойката мечтае за близкото си щастие. Внезапно тя се сеща, че е трябвало да занесе нещо на англичаните и бързо отива в тяхната стая. В това време в стаята й се вмъква „маркиз Сан Марко“. Хой се доближава до прозореца и повиква двамата си помощници Джакомо и Бепо. Оттук те ще се вмъкнат в стаята на англичаните, за да вземат кутията с брилянти и дрехите, в които са зашити парите. Когато Церлина се прибира, те се скриват в килера. Щастливата девойка се приготвя за сън и си ляга. Бандитите полека се измъкват и тихо се приближават към стаята на англичаните. Церлина обаче проговорва насън. Това ги стряска и Фра Дяволо праща Бепо да й завърже устата. В това време от двора се чува шум. Драгуните са се върнали и искат подслон за през нощта. Церлина става, за да посрещне Лоренцо. Сега двамата бандити избягват, а Фра Дяволо остава скрит. Лоренцо съобщава, че е научил от сигурно място, че Фра Дяволо се крие някъде в Терачина, и затова е върнал отряда си. Разговорът събужда лорда. В това време от килера се чува шум. Лоренцо и лорд Кукбърн отиват и откриват „маркиз Сан Марко“. На въпроса какво търси тук, Фра Дяволо отговаря шепнешком на лорда, че е имал нощна среща с жена му, а на Лоренцо — с Церлина. Възмутеният Лоренцо му предлага дуел. „Маркизът“ с усмивка приема предизвикателството.

Местност в планината край Терачина. Фра Дяволо очаква своите помощници Джакомо и Бепо. Той с гордост си спомня за подвизите си. Но определеното време е минало, а Джакомо и Бепо ги няма. Бандитът написва една бележка за тях и я скрива на определеното за такива случаи място — хралупата на един дъб. В бележката той им съобщава да ударят черковните камбани, щом драгуните се появят; тогава те ще нападнат англичаните и ще убият Лоренцо. Фра Дяволо вижда приближаването на група селяни и се оттегля. Това са богомолци, които отиват в днешния празничен ден към планинския параклис. С тях са и двамата англичани и Церлина с баща си. Щом отминават всички, скришом се промъкват Джакомо и Бепо. Те взимат бележката и понеже са доста пийнали, започват да се мъчат да прочетат написаното в нея. Несполучливите им опити са прекъснати от появата на Лоренцо. Младежът е много нещастен от „изневярата“ на Церлина. Двамата бандити се страхуват да не би Лоренцо да ги е видял с бележката на Фра Дяволо и започват да си тананикат някаква песничка. В това време селяните започват да се връщат. Като чува песента, която пеят двамата „богомолци“ (Джакомо и Бепо още се правят на пътуващи богомолци), Церлина се досеща, че това са хората, които снощи са били в стаята й. Та те пеят нейната песен. Уверена в своето предположение, девойката настоятелно моли Лоренцо да ги арестува. Младият офицер ги претърсва и намира бележката на Фра Дяволо. Той веднага организира залавянето на легендарния бандит: накарва драгуните да легнат в засада, а праща един войник с Джакомо да удари камбаните. Бепо остава при него. Когато се чува звънът на камбаните, Фра Дяволо се появява горе на скалите. Шефът на бандата вижда единствено Бепо и го запитва сам ли е. Принуден от Лоренцо, Бепо отговаря утвърдително. Фра Дяволо спокойно слиза и веднага се намира обграден от драгуните. Опасният бандит е заловен. Церлина се хвърля в обятията на любимия си Лоренцо.

МУЗИКА

„Фра Дяволо“ е образец на френската комична опера от първата половина на миналия век. С тази творба се влагат нови важни черти в най-демократичния и популярен жанр на операта. Обер е създал едно произведение, което със своята свежест, жизнерадост и комедийност, с искрената си и непринудено лееща се мелодичност, със зазвучаването на пленителните старинни романси, градски шансони и острите народно-танцови ритми възкресява интереса и любовта на широките слушателски кръгове към комичната и лиричната опера. С „Фра Дяволо“ Обер всъщност доказва, че е възможно да се съчетаят най-хубавите черти на комичната и лиричната опера. В тази си творба Обер, подпомогнат от Скриб, за пръв път влага и нов, по-демократичен елемент в музикално-сценичния жанр. Дотогава носители на лиричната линия в комичната опера са могли да бъдат само аристократите. Дори в една от първите му опери, в които главните герои са хора от народа („Масонът“)^[48], традиционният лиричен герой не с обикновен човек от народа, а аристократ. Тук лиричната линия е поверена на командира на драгуните, когото дори кръчмарят Матео не иска да вземе за зет. Тази наглед уж дребна подробност създава почва за ново демократизиране на оперното изкуство.

„Фра Дяволо“ започва с блестяща увертюра, която си спечелва огромна популярност и която и до днес звучи навсякъде. Цялата музика на операта, подобно на увертюрата, е изпълнена с жизненост, изящество и изразителност. Композиторът е използувал нашироко френската и италианската народнопесенност и ги е разработил с голяма изобретателност и остроумие. Тук звучат лирични песни, сантиментални баркароли, весели танцови напеви, бодри маршови песни и др. Във „Фра Дяволо“ Обер е написал големи разгърнати музикални номера — арии, дуети, ансамбли, масови сцени и др. Като вещ познавач на сцената той е създал великолепни музикални образи, сред които безспорно най-интересен и богат е този на романтичния разбойник. Фра Дяволо не е изцяло отрицателен образ; у него са вложени и симпатични черти. Той помага на бедните, притежава качества на герой и в края слушателят съжалява за трагичния му завършек. Фра Дяволо е остроумен, весел, но и нагъл. Понякога Обер иронизира с оркестъра действията на сцената на своя герой. Например, когато Фра Дяволо се кълне на Памела в любов, в оркестъра звучи ирония и присмех; когато страшният разбойник заплашва своите помощници, оркестърът пак издава неговата преструвка. Партията на Фра Дяволо, написана с голямо умение, е много привлекателна за тенорите.

Носителите на лиричната линия — Лоренцо и Церлина са обрисувани в по-меки тонове. В тях няма големи трагични моменти, въпреки че два пъти пред любовта им изникват пречки; лириката е ясна, прозрачна, без прекомерна емоционална натрупаност, но сърдечна и поетична. В тази си опера Обер си е позволил да вложи отрицателни черти и в представителите на аристокрацията: лордът е даден в комедийно-гротесков аспект, а леди Памела — лекомислена и глуповата.

Като най-интересни музикални номера във „Фра Дяволо“ мотат да се посочат: масовата сцена на драгуните в началото на първо действие, великолепният романс на Церлина за Фра Дяволо, дуетът на Фра Дяволо с Памела, тъжната песен на Лоренцо. В началото на второ действие е голямата сцена-ария на Церлина, пълна с бляскави колоратури и лирика, нелишена и от известно кокетство. Тук се откроява и серенадата на Фра Дяволо. Един от връхните пунктове в операта е голямата ария на Фра Дяволо в началото на третото действие, чиято музика е използувана и в увертюрата. Интересен е и вторият романс на Лоренцо в същото действие. Със своето внушително музикално изграждане изпъкват финалите на второ и трето действие. Отделните музикални номера в операта са свързани с говорни диалози.