Любомир Сагаев
Книга за операта (120)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Граф Алмавива — баритон

Графиня Розина, негова жена — сопран

Фигаро, прислужник на графа — баритон (висок бас)

Сузана, камериерка на графинята — сопран

Марцелина, икономка в двореца на графа — мецосопран

Керубино, паж — сопран

Бартоло, доктор — бас

Базилио, учител по музика — тенор

Дон Курцио, съдия — тенор

Антонио, градинар — бас

Барбарина, дъщеря на Антонио — сопран

Първо момиче — сопран

Второ момиче — мецосопран

Селяни, селянки, слуги, гости, ловци.

Действието се развива в двореца на граф Алмавива край Севиля в Испания в средата на XVIII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Историята на написването на операта „Сватбата на Фигаро“ е интересна и показателна. От нея може да се съди за разностранните интереси и прогресивните възгледи на гениалния композитор. Придворният поет — италианецът Лоренцо да Понте, автор на либретото на операта, описва нейното създаване. Той пише: „Към мене са се обръщали различни композитори с молба да им напиша либретото. Но по това време във Виена имаше само двама, които заслужаваха моето внимание — Мартини, любим композитор на император Йосиф, твърде много покровителствуван от него, и Волфганг Моцарт, с когото аз имах възможност да се запозная в дома на барон Веплар, негов голям приятел и почитател. Независимо от това, че Моцарт обладава най-голям талант в сравнение с който и да е композитор от миналото, настоящето и бъдещето, на него не му се удаваше да прояви във Виена своя божествен гений поради пречки, създавани от враговете му… Аз се отправих към поменатия Моцарт и го попитах не иска ли да напише музика върху една от моите драми.

— Аз бих направил това с голямо удоволствие — отвърна веднага той, — но съм уверен, че няма да получа разрешение да се постави.

— Грижата за това — отвърнах аз — ще бъде моя работа. И така аз се заех сериозно да обмисля създаването на две либрета за своите приятели Моцарт и Мартини. Веднага разбрах, че за всеобхващащия гений на Моцарт е нужен широк, многостранен материал. Когато един път беседвахме с него за това, той ме попита не мога ли без голям труд да преработя комедията на Бомарше «Сватбата на Фигаро» в оперно либрето.“

Значи Моцарт е познавал отлично литературата и е предложил за либрето втората, част от трилогията на Бомарше (1732–1799) — „Безумният ден, или Сватбата на Фигаро“ само пет години след написването й (1779) и една година след нейното изнасяне (1784). Още след пързите изпълнения на тази пиеса на Бомарше, която Наполеон нарича „първо действие на Френската революция“, тя е забранена във Франция и Австрия.

Лоренцо да Понте приема предложението на Моцарт, като се заема сам да издействува разрешение за постановката на операта. Поетът описва как е издействувал съгласието на императора: „В шест седмици всичко беше написано. Аз отидох при императора и му предадох «Фигаро».

— Не знаете ли, че аз забраних да се играе «Сватбата на Фигаро»? — ме запита той.

— Това ми е известно — отговорих аз, — но аз написах опера, не комедия и затова много сцени изхвърлих, а други съкратих. По такъв начин изчистих всичко, което е против приличието и морала.

— Добре, относно музиката разчитам на Вашия вкус, а що се касае до приличието — на Вашия ум …“

Действително Лоренцо да Понте пропуска редица от най-силно действуващите моменти от пиесата, което е станало не само поради спецификата на оперния жанр, но и по цензурни съображения. Обаче основната идея за превъзходството на човека от третото съсловие над аристокрацията е запазена.

Моцарт завършва музиката си само за пет месеца — от декември 1785 до април следната година. Премиерата е на 1 май във Виена, но преминава при твърде хладен прием. През декември същата година операта е изнесена в Прага с триумфален успех.

„Сватбата на Фигаро“ е изпълнена за пръв път в България от „Оперната дружба“ през 1911 г. под диригентството на Тодор Хаджиев. Режисьор е бил Георги Дончев.

СЪДЪРЖАНИЕ

В двореца на граф Алмавива. Графът е дал една стая на своя незаменим слуга Фигаро по случай предстоящата му сватба с камериерката на графинята — Сузана. Фигаро с радост подрежда бъдещото си жилище и мечтае за своето скорошно щастие. Сузана пробва пред огледалото венчалната си рокля. Нейната радост от предстоящата сватба е малко смутена от непрестанните ухажвания на графа. Тя споделя опасенията си с Фигаро: графът вероятно не случайно им е определил тази хубава стая; той сигурно има намерение да се възползува от „правото си на господар на първата брачна нощ“, тъй като жилището им е непосредствено до неговите покои. Това стряска Фигаро, но той скоро се окопитва и решава да се бори за запазването на своята семейна чест. Двамата млади отново се залавят за подготовката на днешната сватба. Те обаче имат и много врагове. Доктор Бартоло ужасно мрази Фигаро. Старикът още не може да му прости, че по-рано е помогнал на Алмавива да се ожени за неговата възпитаница Розина, която сам Бартоло е искал да направи своя жена. Сега той ще си отмъсти. Старата икономка Марцелина се е самоизмамвала, че Фигаро ще се ожени за нея, и още не се е отказала от намерението си да го спечели. Често тя е давала пари на Фигаро и той е подписвал разписка, с която уверява Марцелина, че ако не й върне парите, ще я вземе за жена. Сега старата икономка носи тази разписка. Доктор Бартоло подкрепя надеждите на Марцелина. Старицата разчита не само на разписката. Тя е убедена, че сам граф Алмавива ще осуети сватбата на Фигаро със Сузана, тъй като е разбрала, че той не е безразличен към прелестите на камериерката. Марцелина подхвърля ядни закачки към Сузана, но нейният език не е по-малко остър и икономката озлобена си отива. При Сузана се вмъква пажът Керубино. Младежът се влюбва веднага във всяка срещната хубава жена. Керубино безумно обича графинята, но не е лошо сега да пофлиртува и със Сузана. Обаче красивата камериерка бързо го умирява и тогава пажът и изказва болката си: снощи той е бил при Барбарина — дъщерята на градинаря Антонио, и там неочаквано го е сварил графът; раздразнен, че Керубино ухажва Барбарина, Алмавива го е изпъдил от замъка. Сега пажът моли Сузана да му помогне да го оставят тук. В тоя момент се чува гласът на графа и изплашеният Керубино се скрива зад облегалката на едно голямо кресло. Без да губи време, Алмавива започва да ухажва хубавата камериерка, но тъкмо я прегръща, и на вратата се почуква. Графът не трябва да бъде видян и се втурва зад креслото. Бдителният Керубино успява да мине отпред и застинал от страх, се свива на креслото. Сузана го покрива с някаква завивка и отваря вратата. Влиза дон Базилио. Старият интригант е дошъл тук на клюки. Той ехидно пита Сузана дали вече е отстъпила на ухажванията на графа, като й съобщава, че се надява и графинята да отстъпи на ухажванията на Керубино. Въпреки непрекъснатите си любовни похождения Алмавива е стреснат от мисълта, че и жена му може да му изневери. Сега, като чува думите на дон Базилио, той веднага изскача от скривалището си. За негова изненада първият човек, когото вижда, е изплашеният Керубино. Обзет от гняв, Алмавива веднага изпраща да извикат Фигаро: нека види как пажът е дошъл да съблазнява бъдещата му жена. Идва Фигаро, придружен от група селяни. Хитрият прислужник е довел своите приятели да изпеят благодарствена песен на графа и да го помолят да се откаже от правото си на „първата брачна нощ“. Макар и с неудоволствие, Алмавива обещава да изпълни молбата на селяните си. Когато всички излизат, Керубино помолва графа да не го изпъжда от замъка, но Алмавива е неумолим: пажът трябва още днес да напусне имението му.

Будоар на графинята. Графиня Розина дълбоко скърби за изгубената любов на своя мъж. Сузана, която е искрено предана на господарката си, й разказва за постоянните ухажвания на граф Алмавива. Идва Фигаро. Младият прислужник е много весел и доволен, защото е спечелил двубоя със своя господар. Фигаро разкрива плана си как да възвърнат любовта на графа към жена му. Той ще изпрати от името на графинята едно любовно писмо до някакъв въображаем неин обожател, което да попадне в ръцете на Базилио; старият интригант, без да се бави, ще го предаде на Алмавива. В писмото графинята ще определя на своя любовник среща в градината. От своя страна Сузана трябва да „отстъпи“ пред настояванията на графа и да му определи среща на същото място и по същото време. Обаче там вместо Сузана трябва да отиде преоблеченият като момиче Керубино. Всички радостни започват осъществяването на плана. Фигаро отива да приготви писмото, а графинята и Сузана се залавят с преобличането на Керубино. Още преди пажът да облече женската рокля, и на вратата се почуква. Това е граф Алмавива. Смутени жените скриват Керубино в съседната стая, Сузана се мушва зад една завеса и графинята отваря вратата. Фигаро е действувал бързо: графът вече е получил бележката на жена му. Сега заключената стая още повече увеличава подозренията му. Той поисква обяснения от жена си, а когато открива, че и вратата към нейната спалня е заключена, е обхванат от истинска ярост. На въпроса му, кой е в спалнята, Розина смутено отговаря, че вътре е Сузана, но отказва да отключи. Тогава Алмавива решава да разбие вратата. За да не успее жена му да пусне този, който е вътре, графът я взима със себе си и отива за инструменти. Щом двамата излизат, Сузана се измъква иззад завесата и пуска Керубино. Хитрата девойка накарва пажа да скочи от прозореца и сама влиза в спалнята: Алмавива се връща, въоръжен с необходимите инструменти. Той веднага се залавя за отварянето на вратата, но за голямо удивление на него и жена му от спалнята излиза наистина Сузана. Засраменият Алмавива поисква прошка от жена си. От своя страна Розина му признава, че писмото, което е получил за някаква нейна среща, е само шега. Идва Фигаро и моли своя господар да даде разрешение за започване на сватбеното тържество. В този момент влиза градинарят Антонио. Той казва на граф Алмавива, че преди малко някой е скочил от прозореца на графинята и дори е счупил една саксия. Сега за доказателство старикът носи счупената саксия. Фигаро веднага се намесва, като казва, че сам е скочил от прозореца. Младежът не е искал да го сварят в една стая със Сузана, преди още да е станала сватбата. Антонио настоява, че друг човек е счупил саксията, и изважда един лист хартия, който е изпаднал от джоба на бягащия. Графът го грабва и запитва своя прислужник да каже какво пише в загубената бележка. Вглеждайки се в знаците, правени му от двете жени, досетливият Фигаро открива кой е скочил и какво може да е загубил. Това е назначението на Керубино в полка, което сам пажът му е дал, за да му сложи печат. Графът отново е успокоен и всички отдъхват с облекчение. Но спокойствието не е за дълго. В стаята идват Марцелина, доктор Бартоло и дон Базилио. Старата икономка иска от граф Алмавива справедливост: Фигаро или трябва да изплати дълга си към нея, или да изпълни обещанието си, като я вземе за жена. Тя дава и писмото, което й е подписал Фигаро. Настава смущение. Графът нарежда да се отложи сватбата до разрешението на въпроса от съда.

Зала в двореца на Алмавива. Графът е смутен от настаналата бъркотия в дома му. Той подозира нещо недобро. На кого трябва да вярва! Идва Сузана и съобщава на Алмавива, че, е съгласна с предложението му да се срещнат довечера в градината. Графът се отдава на радостни мисли за предстоящата среща с хубавата девойка. Радва се и Сузана, която в случая помага на господарката си да отмъсти на неверния си съпруг. Самата графиня Розина ще се яви на срещата в роклята на Сузана. При граф Алмавива се явява съдията дон Курцио. Той съобщава решението на съда: Фигаро или трябва да изплати дълга си към Марцелина, или трябва да се ожени за старата жена. Графът е много доволен от разрешението на въпроса, тъй като с това се проваля сватбата на Фигаро и Сузана. За най-голяма изненада на всички обаче една случайност открива, че Фигаро всъщност е син на старата икономка. Развълнуваната Марцелина прегръща своя отдавна загубен син и му посочва неговия баща — доктор Бартоло. В тоя миг влиза Сузана. Като вижда любимия си в прегръдките на старата Марцелина, у нея кипва гняв. Но скоро всичко се изяснява и вместо една сватба се очертават две. Старият доктор Бартоло пожелава да се ожени за Марцелина. Графът дава съгласие да започнат сватбените празненства. Всички ликуват. Във веселието взима участие и Барбарина. Тя е довела тук Керубино, облечен в женска рокля. Обаче Антонио разбира, че това е преоблечен мъж, и съобщава на графа. Алмавива отново иска да изпъди пажа, но Барбарина го помолва да й разреши да се омъжи за него: нали графът толкова пъти, когато я е целувал, е обещавал да изпълни всяко нейно желание. Макар и с неудоволствие, Алмавива дава съгласието си. Сузана незабелязано се доближава до графа и пуска в ръката му записка, в която определя мястото на довечершната им среща. Писмото е забодено с карфица. Нея Алмавива трябва да върне в знак на съгласие, Фигаро вижда връчването на писъмцето. Той разбира, че се касае за среща, но не може да узнае от коя жена е насрочена.

В парка на графския замък. Късна вечер. Разплаканата Барбарина с фенер в ръка търси карфицата, която графът й е дал да предаде на Сузана, а тя е изпуснала. Девойката се натъква на Фигаро и в отчаянието си му разказва за изгубената карфица. Това хвърля Фигаро в истинска тревога: значи Сузана е тази, която е определила среща на графа. Той се заканва жестоко да отмъсти на невярната си годеница. Фигаро се скрива в храстите в очакване. След малко идват графинята, Сузана и Марцелина. Те също се скриват, за да чакат пристигането на Алмавива. Неочаквано се появява Керубино. Пажът е дошъл да търси Барбарина, а сега се натъква на графинята, облечена в роклята на Сузана. Мислейки я за камериерката, той започва да флиртува с нея. В този момент се задава графът и като вижда, че в тъмното двама си говорят интимно, незабелязано ги доближава. Точно в тоя миг Керубино иска да целуне мнимата Сузана, но графинята се дръпва и пажът целува Алмавива. Керубино веднага разбира грешката си и се опитва да избяга. Разяреният граф посяга да го удари. Той обаче удря Фигаро, който е помислил, че Сузана е в опасност, и се е хвърлил да я спасява. Графът високомерно го отблъсква, хваща под ръка „Сузана“ и я завежда в тъмния павилион. Фигаро остава като зашеметен. Докато се опомни, към него се приближава мнимата графиня. Развълнуван, Фигаро й обяснява подлостта на графа, но скоро разбира, че това е Сузана. Без да й открие, че я е познал, Фигаро започва да флиртува с нея. От своя страна Сузана мисли, че годеникът й й изневерява, и му удря звънка плесница. Накрая Фигаро й обяснява шегата. Двамата решават да продължат играта, за да види графът. Шумът, който те вдигат, накарва Алмавива да излезе от павилиона. Като вижда, че Фигаро целува „жена му“, той вдига скандал. От павилиона излиза мнимата Сузана и играта се изяснява. Но тук вече са всички: и Марцелина, и доктор Бартоло, и дон Базилио, и дон Курцио, и Варварина… Сега вече графът трябва да иска прошка от жена си. Графиня Розина му прощава и всички се отправят за сватбеното тържество…

МУЗИКА

Музиката на „Сватбата на Фигаро“ е едно от най-високите достижения на оперното творчество през XVIII в. При написването на това свое произведение Моцарт използува всички най-добри черти от италианската опера-сериа и опера-буфо, но вмъква и смели нововъведения. Тук вече няма противопоставяне на два вида музикални образи — аристократи и слуги, което е характерно за композиторите буфонисти. Напротив, гениалният творец изхожда от една общочовешка основа. Той пресъздава чувствата на героите независимо от какво съсловие са те. По такъв начин премахва разстоянието между хората, а подчертава остротата на техните взаимоотношения. Моцарт руши й най-здраво установените догми на италианските опера-сериа и опера-буфо. Така например в „Сватбата на Фигаро“ той пише „ария на ревността“ и за граф Алмавива, и за неговия слуга Фигаро, а според оперните традиции тя може да се използува само в партиите на високопоставените хора. Бляскавата патетична ария на примадоната не е дадена само на графинята; и Сузана има такава ария. За композитора преди всичко е важно да изгради верни и реалистични музикални образи. До каква тънкост той извайва музикалните характеристики на героите говори и следният факт: докато Марцелина не знае, че е майка на Фигаро, мелодиите й са някак превзети, студени; след това обаче нейната партия придобива подчертана сърдечност и топлота.

В музиката на операта звучат много немски интонации, като на места композиторът използува чисто виенски битови мелодии. Те се откриват особено в партията на Фигаро, на Керубино, на Сузана и на някои от другите герои. Във втората ария на Фигаро композиторът е използувал темата на една популярна войнишка песен.

Операта започва с изумителната по своята веселост и остроумие блестяща увертюра. Нейната първа тема е така стремителна и пълна с живот, че веднага завладява слушателя. Увертюрата е особено популярна и често се изпълнява и като самостоятелно оркестрово произведение.

Цялата музика на „Сватбата на Фигаро“ е една великолепна поредица от арии, дуети, ансамбли, всеки от които е образец на съвършенство във всяко отношение. Тези отделни музикални номера са наситени с разнообразни чувства и настроения и разкриват богатия душевен свят на така сполучливо обрисуваните герои. Оркестърът в операта има голяма изразителност и е богат откъм тембри и звукови краски. За разлика от „Отвличане от сарая“ на редица места той има и самостоятелна функция.

В първото действие изпъкват с красотата си двете арии на Фигаро — каватината. „Щом иска графът“ и веселата „Ти ще спреш“, написана в духа на военен марш. Двата дуета на Фигаро със Сузана разкриват чертите на двамата главни герои. Малката ария на Керубино прозвучава като откровение. Може би най-силно въздействуващ ансамблов номер тук е великолепният терцет на Сузана, Алмавива и дон Базилио.

Голямата ария на графинята в началото на второ действие, написана в традициите на арията на примадоната от италианската опера-сериа, е наситена с много емоционалност и красота. В нея се прави ярка музикална характеристика на борещата се за своята любов жена. Интересен и наситен с разнообразни чувства е големият дует между графа и графинята. Терцетът на графинята, Сузана и Фигаро е пълен с радостни чувства и оптимизъм. Арията на Керубино е изпълнена с лирика и поетичност, но същевременно в нея е вмъкнат и елемент на лека ирония. Действието завършва с големия ансамбъл, в който може би най-силно от музиката на цялото действие личат немските народни интонации.

В третото действие правят впечатление речитативът и арията на графа, както и дуетът му със Сузана; също така интересен е дуетът на графинята и Сузана. Връхна точка в музиката на трето действие е големият секстет във финала.

Четвъртото действие, в което се открояват двете женски арии — на Барбарина в началото и след това на Сузана, — е поредица от бляскави музикални номера. След тях кулминацията е финалът-кода, създаващ жизнеутвърждаващ завършек на произведението.