Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tristan Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Корекция
tanyaberb (2008)
Сканиране
?

Издание:

Робърт Лъдлъм. Предателството „Тристан“

Колекция „Робърт Лъдлъм“

Превод: Цветана Русева

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, 2004

Печат: Инвестпрес АД, София

463 с.; 20 см.

История

  1. — Добавяне

38

Москва, „Лубянка“

 

Дребничкият светлокос и призрачно блед мъж се обърна и излезе от камерата за екзекуции. При всичките екзекуции, на които бе присъствал от името на своя шеф, главния следовател Рубашов, той продължаваше да ги намира за ужасяващи. Въобще всичко, което в НКВД правеха, бе отблъскващо за него и той се чувстваше щастлив, че преди година му се отвори възможност да работи тайно за германците. Беше готов на всичко, за да разруши съветската машина за терор. За нацистите знаеше малко; единственото, което му трябваше да знае, за което му пукаше, бе фактът, че Хитлер беше решил да победи омразната съветска държава. Ако информацията, която тайно предоставяше на Берлин, можеше да ускори падането на Сталин, той щеше да смята себе си за щастлив човек.

Бледият мъж мислено запечата в съзнанието си часа на свъртта. Абверът щеше да иска да разбере всички подробности за смъртта. Те щяха да искат също протоколите от разпитите на жената. Тя беше изключително красива жена, една от най-великите балерини на Русия. Оказа се, че също е била агент на Берлин. Мъченията, които преживя, бяха ужасни, но накрая тя призна, че е откраднала свръхсекретни военни документи от своя баща генерал и ги е предала на своя любовник германски дипломат.

За светлокосия мъж балерината беше героиня. Таен враг на Кремъл и шпионин на Берлин точно като него. Но тя бе подложена на жестоки мъчения в продължение на часове, преди да си признае. Той се чудеше дали притежава силата и куража, които тази жена показа, преди накрая да се предаде и да си каже всичко, както в крайна сметка ставаше с всички.

Мушамата, която послаха на пода на камерата за екзекуции, беше изцапана с кръвта на красивата жена, образ, който остана в съзнанието му и щеше да остане там завинаги.

Скоро щяха да отнесат тялото, после чистачката щеше да измие. Всички подробности за екзекуцията на Светлана Баранова щяха да бъдат погребани от НКВД, смъртта й щеше да остане анонимна.

Но той щеше да се погрижи смъртта на тази смела жена да не бъде напразна.

Довечера, когато се върне у дома, ще напише своя доклад и ще го прати в Абвера. Там ще разкаже всичко, което знае за службата на жената в интерес на нацистите.

 

Берлин

 

Адмирал Канарис трябваше да признае, че изпитваше наслада от онова, което предстоеше да каже. Той адресира думите си към Райнхард Хайдрих, който през всичкото време поставяше въпроса за автентичността на източника в Москва.

— Нашият човек на „Лубянка“ току-що потвърди многобройните съобщения, които получихме от втора ръка, че източникът, който ни снабдяваше с толкова много и ценна информация за операцията на Сталин „Вълчи капан“, е бил екзекутиран.

— Значи петролопроводът пресъхна — извика фелдмаршал Вилхелм Кайтел. — Това е истинско бедствие.

Канарис наблюдаваше очите на Хайдрих, които бяха като на влечуго. Хайдрих беше зъл човек, но също много умен. Като Канарис той разбираше какво означава това. Но Хайдрих не каза нищо. Неговата кампания за подкопаване на Канарис и Абвера току-що бе сразена.

— Жалко — каза спокойно Канарис. — Твърде неприятна случка. Наистина е трагедия, че тази жена си даде живота за нашата кауза.

Не беше нужно да изрича онова, което почти всички осъзнаха; фактът, че източникът беше екзекутиран, потвърждаваше неговата автентичност.

Последва дълга тишина, след като изявлението на Канарис беше асимилирано. После Хитлер скочи на крака.

— Млада жена заплати с живота си цената за това, че ние трябваше да узнаем — предателството на Сталин. Да почетем нейната смелост. Трябва да дадем началото на т.нар. операция „Барбароса“ и да нахлуем в Съветския съюз. Тя ще започне и няма да има връщане назад. Някой около тази маса да е на друго мнение?

Някои поклатиха глави, но никой не поиска думата.

— Повярвайте ми — продължи фюрерът, — ние само трябва да ритнем вратата и цялата гнила сграда ще се разпадне.

— Чувате ли! Чувате ли! — извика Кайтел.

Към него се присъединиха още няколко души.

Широка усмивка озари лицето на фюрера.

— Нашата кампания срещу Русия ще е като детска игра на пясъка.

 

Ялта, Кримски полуостров, февруари 1945 г.

 

Разгромът на нацистите бе неизбежен. Официално Берлин не беше капитулирал, но всеки знаеше, че беше въпрос на време, вероятно месец или два. Самолетът на президента Рузвелт се приземи на летището в Крим няколко минути след обед. Сред многото помощници на борда се намираше млад мъж на име Стивън Меткалф, съветник на президента. След смъртта на Алфред Коркоран Регистърът се разпадна. Това бе добре дошло, тъй като Меткалф така или иначе след екзекутирането на Лана Баранова от НКВД щеше да напусне. Той знаеше, че е извършил нещо голямо, но цената бе твърде висока, за да я понесе. Беше оставил единствената жена, която бе обичал през живота си, в ръцете на злото и то се бе възползвало.

Меткалф се върна във Вашингтон отчаян и напълно съкрушен от вина човек.

За няколко месеца се усамоти в „Хей-Адамс“ и се наливаше с алкохол, не излизаше и не виждаше никого. Животът му бе свършил.

Но накрая многото му приятели се намесиха и го посъветваха да си намери работа. Семейният бизнес вървеше добре и без него, така че брат му Хауард му даде да разбере, че не се нуждае от помощта на Стивън. Меткалф не се нуждаеше от пари, а от смисъл. Един ден получи в хотелската си стая послание от човек, който бе най-важният член на Регистъра на Корки — президента Франклин Делано Рузвелт. Рузвелт искаше от Меткалф да посети Белия дом за кратък разговор.

До края на следващия ден Рузвелт го беше наел за младши помощник в Белия дом и Меткалф отново имаше цел.

Президентският кортеж измина разстоянието от летището до двореца в Ливадия в планините, където някога е била лятната резиденция на царя, за пет часа, като по целия път войници от двете страни на шосето поздравяваха с типичното съветско козируване.

Разрушенията, причинени от нацистите на съветска земя, рухналите сгради и развалините бяха впечатляващи. Когато пристигнаха в двореца, бе паднала вечерта. Германците бяха лишили двореца в Ливадия от всичко, което можеха — от арматурата на чешмите до дръжките на бравите, но руснаците възстановиха сградата навреме за конференцията на тримата големи — Сталин, Чърчил и Рузвелт, — които се надяваха да изгладят повечето от противоречията си и да изработят план за света след войната.

Едва на третата вечер Меткалф бе в състояние най-после да се разходи наоколо. Той беше доста унил заради всичко, което се случваше. Президентът беше сериозно болен и трудно се концентрираше. Публичните му изявления бяха несвързани. Нямаше да живее дълго, но малцина го знаеха. Главният му съветник Хари Хопкинс също беше сериозно болен. Рузвелт преследваше две цели: да убеди Сталин да се присъедини към последната битка на войната срещу Япония и да създаде международна организация, наречена Обединени нации.

Всичко останало бледнееше пред тези цели и в резултат на това президентът много лесно отстъпваше пред исканията на Сталин. Рузвелт поля Чърчил с леден душ, когато отказа да изслуша аргументите на британския премиер. Той настояваше да наричат Сталин „чичо Джо“, което показваше неговия наивитет във връзка със злото, което Сталин бе в действителност. Меткалф се мъчеше да изложи своите виждания, но бе прекалено млад. Никой не го слушаше, чувството му за безсилие растеше с всеки изминал ден.

Поне докато бях шпионин, успях да постигна нещо — мислеше си той. — Тук не съм нещо повече от чиновник.

Забеляза силуета на фигура, която се промъкваше към него откъм сенките. Старият му инстинкт заработи и той спря, адреналинът му се покачи. Но въздъхна с облекчение, когато видя, че беше еднокрак човек или по-точно човек с един дървен крак, който не можеше да му стори зло.

— Меткалф — извика еднокракият, доближавайки.

Меткалф онемя, когато забеляза пламтящата червена коса и гордата, почти арогантна уста.

— Лейтенант Кундров!

— Полковник Кундров вече.

— Боже мой — Меткалф разтърси ръката на Кундров. — И ти си бил тук? Какво се е случило с…?

— Случи се Сталинград. Битката за Сталинград. Бях късметлия, загубих само един крак. Повечето от моите другари си изгубиха живота. Но ние оцеляхме. Нахлуването на Хитлер в Съветския съюз беше най-голямата му грешка.

— Именно заради това загуби войната — съгласи се Меткалф с кимване.

— Ти беше прав — като че ли забеляза леко трепване в очите на Кундров.

— Сигурен съм, че разбираш за какво говоря.

— Наистина. Тези неща никога не бива да се изричат на глас. Тайната история на войната не бива да се разказва.

Меткалф пренебрегна забележката на Кундров.

— Чух, че Рудолф фон Шюслер бил екзекутиран като предател по заповед на Хитлер след Сталинградската битка.

— За нещастие.

— Но онова, което винаги ме е учудвало, е защо Червената армия не беше подготвена. Сталин трябва да е бил предупреждаван, че Хитлер планира нападение.

Изражението на Кундров стана официално.

— Мнозина се опитаха да предупредят Сталин. Чърчил го предупреди. Дори аз изпратих няколко телеграми с предупреждения до Кремъл, до самия Сталин, макар да се съмнявам, че са стигнали до него. Но предупреждения имаше. Изглежда, Сталин не е повярвал, че Хитлер може да извърши предателство спрямо него.

— Или че Хитлер ще направи нещо толкова глупаво от стратегическа гледна точка.

— Никога няма да узнаем, но е голям срам — замълча за миг. — Доколкото разбрах, сега работиш за Белия дом?

— Всеки човек трябва да работи нещо.

— А президентът вслушва ли се в мнението ти?

— Само от разстояние. Твърде млад съм, а президентът слуша само най-старшите си съветници, както трябва да бъде.

— За нещастие е така. Макар че ти разбираш Русия по-добре от тях.

— Вероятно. Знам, че мразя вашето правителство, но обичам руския народ.

Кундров не отговори, но Меткалф смяташе, че знае какво си мисли руснакът. Никой от двамата не спомена за опита на Кундров да избяга. Това също бе тайна, която беше по-добре да остане погребана.

— Какво съвпадение, че и двамата сме решили да се поразходим тъкмо тази вечер — каза Меткалф с хитра усмивка.

— Вашият президент умира — отговори Кундров. — Хопкинс също умира. И затова вероятно раздават сергията, как то се изразявате вие, американците.

— Какво имаш предвид? — попита Меткалф разтревожен.

— Позволявате на Сталин да получи в Берлин каквото си поиска. Оставяте ни Полша. Кремъл ще наложи контрол над цяла Източна Европа в резултат на вашето безхаберие — тук, можеш да ме цитираш, ако искаш. Вашият президент не се доверява на Чърчил и затова той е винаги в кисело настроение. Това само насърчава Сталин.

— Откъде знаеш за частните разговори на Чърчил с Рузвелт.

— Защо смяташ, че съм тук? Нашите разузнавачи работят по цяла нощ, записват частните разговори на Рузвелт, превеждат ги на руски и ги носят на Сталин на закуска.

— Подслушвате частния апартамент на президента?

— Сигурен съм, че не си толкова наивен, Меткалф. Ти много добре знаеш как работим. Всяка дума, която президентът ви изрича, се записва чрез подслушвателно устройство. Знам го, защото командвам тази операция.

Меткалф се усмихна.

— Иронията е, че съм безсилен да направя каквото и да било. Дори да предупредя Рузвелт, той няма да ми повярва.

— Точно както бяха пренебрегнати моите предупреждения до Сталин. Ние сме малки бурмички в огромна машина, нали така? Вероятно един ден и двамата ще имаме властта да влияем върху политиката на своите правителства. Дотогава трябва да правим каквото можем. И никога да не забравяме доброто, което сме сторили.

— Нито лошото!

Кундров се усмихна тъжно на Меткалф, но нищо не каза. Той извади от джоба си сгънат лист груба хартия.

— Точно преди да екзекутират мис Баранова, от НКВД й позволиха да напише едно писмо.

Той го подаде на Меткалф. Беше изписано с дребния почерк на Лана, макар че на места мастилото бе избледняло.

Кундров, виждайки повдигнатите вежди на Меткалф, каза тихо:

— Сълзите й са изтрили на места мастилото.

Меткалф го прочете на бледата лунна светлина, ръцете му трепереха, собствените му сълзи се стичаха от очите му. Когато приключи с четенето, прошепна:

— Боже мой! Колко смела жена.

— Тя знаеше, че планът, който измислихме, беше половинчата мярка. Той едва ли щеше да заблуди германците. Беше убедена, че само ако я екзекутират, Хитлер ще се увери, че е истински шпионин.

— Но тя можеше да живее! — викна Меткалф. — Можеше да дойде с мен в Америка…

Той не успя да продължи… Не можеше да изрече думите. Кундров поклати глава.

— Тя знаеше, че нейният дом е в Русия и искаше там да бъде погребана. Обичаше те дълбоко, но знаеше, че само със саможертвата си може да спаси плана ти. Направи го не само за Русия, но и за теб.

Меткалф усети, че краката му се подкосяват. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Сякаш силите го бяха напуснали.

— Трябва да се върнем в голямата бална зала — каза Кундров.

Докато влизаха, и двамата получиха по чаша от най-хубавия арменски коняк. Всеки момент явно щеше да започне поредната безсмислена серия от безкрайни тостове. Кундров вдигна чашата и каза тихичко на Меткалф:

— Саможертвата й беше много по-голяма, отколкото сме очаквали.

Меткалф кимна.

— И нейният подарък за теб — подаръка на любовта — бе по-голям, отколкото може да осъзнаеш.

— Не е вярно — каза Меткалф:

Но Кундров млъкна.

— Може би един ден ще научиш повече за това. Но дотогава нека и двамата пием за най-изключителната жена, която някога ще познаваме.

Меткалф се чукна с Кундров.

— За Лана — каза той.

Дълго двамата мъже не проговориха нито дума.

— За Лана, моята единствена любов — каза отново Меткалф, този път на себе си. — За Лана!

 

Москва, август 1991 година

 

Посланик Стивън Меткалф започна да разказва своята история на Степан Менилов, историята на млад американски бизнесмен, който се влюбва в красива руска балерина преди половин век.

Менилов слушаше с учудване и леко раздразнение. Скоро обаче разказът привлече вниманието му. Той не откъсваше очи от Меткалф.

Преди Меткалф да завърши, Диригента се разгорещи.

— Това трябва да е някакъв номер! Някаква тактика, измислена от американските психолози. Е, няма да успее.

С треперещи ръце Меткалф извади пистолета от джоба на сакото си.

Менилов се вторачи в него, сякаш го удари гръм.

— Боже мой — прошепна той.

Меткалф почувства пристъп на тъга, докато гледаше богато украсената дръжка на пистолета за дуел. Никога нямаше да забрави деня, в който, докато беше пиян в хотел „Хей-Адамс“ във Вашингтон, след като научи вестта за екзекутирането на Лана, получи тежкия пакет, изпратен по куриер от съветското посолство и получен от Москва чрез дипломатическата поща. В пакета, увит надлежно, беше античният пистолет с орнаментирана дръжка и дуло с гравирани пламъци. Веднага позна, че това бе единият от двойката пистолети за дуел, които Лана му бе показала. Те бяха принадлежали на нейния баща, спомни си той. От неподписаната бележка — от Кундров без никакво съмнение — той научи, че тя го е предала за него в последното писмо, което й позволили да напише на „Лубянка“. Беше развълнуван от този безценен последен жест, знаеше, че той означава, че баща й е убит.

Учуди се, че му беше изпратила само единия от двойката пистолети. Това винаги го изпълваше с дълбока тъга.

— Вземи го — нареди Меткалф.

Вместо това Менилов отвори едно чекмедже на бюрото си и извади от него идентичен пистолет за дуел, чиято дръжка от орех бе гравирана с листа от акант, а осмоъгълният стоманен барабан бе инкрустирай с пламъци.

— Липсващият пистолет от комплекта — каза руснакът.

— Майка ти ми каза, че те някога са принадлежали на Пушкин — отговори Меткалф.

Лицето на Менилов се озари. Той заговори бавно, с дълги прекъсвания.

— Никога не съм те познавал — каза той. — Майка ми те наричаше Стива — само Стива. Но ме е кръстила на теб. — Прозвуча така, сякаш бе изпаднал в транс. — Моята баба ми разказа, че мама не се учудила, когато чекистите дошли да я приберат, знаеш ли. Тръгнала с тях без съпротива. Каза, че нейният Стива я обича и това й стига. И че каквато и само жертва да в принудена да направи, я прави с гордост.

— Трябва да си бил на не повече от шест годинки — каза Меткалф накрая. В Русия на Сталин едно дете, чийто баща е американски бизнесмен, е гражданин от втора ръка, дори по-лошо. Той винаги ще бъде подозиран. Лана сигурно е знаела това и за да предпази детето си, не беше казала за него на Меткалф.

— Да, спомням си я съвсем смътно. Но имаше снимки и нейната баба — която аз наричах бабушка — винаги ми разказваше разни неща за нея, за да запазя спомена за майка си жив. Знам, че е била много смела жена.

Меткалф кимна.

— Смела колкото никой друг и аз съм убеден, че е предала своята смелост на теб. Историята на нашите две страни е пълна с толкова погрешни стъпки, толкова ужасни грешки. Имаш възможността да сложиш нещата в ред, да вземеш вярното решение, да направиш вярната стъпка. И аз съм убеден, че ще го направиш.

 

Лимузината на посланик Стивън Меткалф спря на летище „Шереметево“ край Москва. Нямаше фотографи да го чакат, нямаше телевизионни камери, никакви журналисти. По негово настояване. Той беше пристигнал в Москва незабелязано и искаше да напусне по същия начин. Нека другите дават интервюта и си приписват заслуги.

Един от най-взривоопасните моменти на двайсети век, век, изпълнен с взривоопасни моменти, беше отминал. Опитът за преврат се провали. Без подкрепата на човека, известен като Диригента, заговорниците не можеха да продължат. Статуите на старите тирани бяха свалени, улиците се изпълниха с радост.

Историята беше направена. Не беше нужно на когото и да било да знае кой я беше направил. Светът нямаше идея за ролята му, която промени историята, преди половин век. Нямаше да узнае и за ролята, която току-що изигра. Единствените, които знаеха, бяха синът му, когото той не познаваше, и старият приятел на Меткалф, червенокосият лейтенант от ГРУ на име Кундров, който сега бе побелял генерал с три звезди.

Пехотинецът, изпратен от посолството на САЩ, му помогна за багажа. Младежът се отнасяше с уважение към Меткалф и се притесняваше от присъствието на толкова важна клечка.

Меткалф се държеше сърдечно, но умът му бе другаде.

Специален подарък — беше казала Лана. Подаръкът на любовта.

И за първи път от осем десетилетия Стивън Меткалф разбра, че някои подаръци нямат цена.

Край
Читателите на „Предателството „Тристан““ са прочели и: