Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tristan Betrayal, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Русева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- tanyaberb (2008)
- Сканиране
- ?
Издание:
Робърт Лъдлъм. Предателството „Тристан“
Колекция „Робърт Лъдлъм“
Превод: Цветана Русева
Редактор: Марта Владова
Художник: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
Компютърен дизайн: Калина Павлова
ИК „Прозорец“, 2004
Печат: Инвестпрес АД, София
463 с.; 20 см.
История
- — Добавяне
37
Меткалф застана до вратата, през която влезе в замъка, оглеждайки се за кучета. Не се виждаше нито едно наблизо. Вероятно се бяха върнали на обичайното си място до портите и каменните стени на имението. Нямаше ги и гестаповците. Явно ги бяха изтеглили, след като не бяха успели да заловят Меткалф. Той бързо пробяга разстоянието до навеса и без да се налага да пали осветлението, намери ключовете на Даймлера на кукичката.
Запали двигателя. Изкара бавно и тихо колата изпод навеса и потегли към главната желязна порта, която беше заключена. Спря. Няколко немски овчарки и добермани изскочиха от тъмницата и занадничаха в колата, очите им светеха като фарове. Те застанаха на място, някои започнаха да ръмжат, явно не знаеха как да реагират, след като познаха автомобила, но не и шофьора. Ако Меткалф обаче излезеше от колата, за да отвори портата, кучетата щяха да го подушат, да го идентифицират като нарушител и да се нахвърлят върху него. Дори да стреля срещу тях, щеше да се вдигне шум и слугите щяха да се събудят, а вероятно и Фон Шюслер.
Кучетата наобиколиха колата, скимтейки и ръмжейки. Изглеждаха озадачени от непознатия шофьор в познатата кола. Бяха пет или шест, всичките застанали нащрек и наблюдаващи свирепо.
Беше в задънена улица. Всеки миг някое от кучетата щеше да се разлае, после и останалите и прислугата на Фон Шюслер щеше да се събуди. За да отвори вратата, трябваше да излезе от колата. Друга възможност нямаше, а минутите минаваха. Нямаше време за губене.
Изведнъж окото му бе привлечено от нещо светещо. Тънка метална тръбичка на контролното табло. Протегна се, беше свирка. Свирка за кучета.
Спомни си, че шофьорът я използва, за да разгони кучетата преди няколко часа. Сложи я между устните си и я наду с всичка сила. Не се чу никакъв звук, свирката излъчваше на честоти, доловими само за кучетата.
Изведнъж ръмженето спря. Кучетата се оттеглиха на прилично разстояние от колата и седнаха на задниците си.
Той отвори внимателно вратата на автомобила, в едната си ръка държеше свирката, в случай че му дотрябва. Излезе, отиде до портата и с облекчение видя огромния железен ключ в ключалката. Нямаше да е проблем да се справи с нея, но току-що си спести пет минути. А всяка минута беше ценна.
Водейки се по картата на Берлин, която му предостави Чип Нолън, той караше толкова бързо, колкото можеше да си позволи, без да привлича вниманието на пътната полиция.
Докато шофираше, си повтаряше наум разговорите, които беше провел с Корки и Кундров. Корки, който много трудно можеше да се развълнува, беше истински учуден, когато чу гласа на Меткалф по пряката линия от Берлин.
— Мили Боже, момче, да не се обаждаш от кабинета на фюрера?
Той посрещна искането на Меткалф с продължителна пауза. Меткалф очакваше, че Корки ще повдигне редица възражения срещу плана, но за негова изненада старецът не го направи. Дори не се оплака, че го е събудил посред нощ. Имаше само едно възражение.
— Това не е като да си извикаш такси, Стивън — застаряващият майстор на шпионажа остави телефона за няколко минути и когато отново вдигна слушалката каза: — „Лисандър“ ще излети всеки момент от базата на кралските ВВС в Тангмиър на английския бряг, пристигане в три часа след полунощ. Нямаш представа колко телефона трябваше да завъртя, за да уредя това.
Той даде точните координати на мястото, което бе избрал за кацането, и избоботи още серия инструкции.
След това Меткалф звънна на Кундров на телефона, който руснакът му беше дал. Говориха не повече от минута. И двамата знаеха какво да правят.
— Веднага ще се обадя в Москва — каза Кундров. — Но след като го направя, е необратимо. Няма връщане назад.
Докато доближаваше мястото, Меткалф се учудваше все повече. Корки го бе подготвил и все пак беше шокиращо.
Беше огромен комплекс от сгради, подредени под формата на подкова около широко поле, обрасло с трева. В центъра имаше голям бетонен хангар с тенекиен покрив. От двете му страни бяха наредени по-малки тухлени сгради. От многобройните им комини излизаше пушек. Сред сградите бяха разхвърляни контейнери за гориво и за отпадъци. Приличаше на индустриално предприятие, вероятно гигантски завод за боеприпаси.
Всъщност беше сценичен декор. Макар сградата в центъра да беше истинска, постройките от двете й страни бяха имитация, резервоарите, контейнерите и камионите вероятно също бяха фалшиви.
Беше изоставено филмово студио, иззето от нацистите и превърнато във фалшив обект за бомбардиране. Хората на Хитлер бяха издигнали десетки такива обекти из цяла Германия през последните няколко месеца — само край Берлин те бяха петнайсет. Нацистите се бяха вдъхновили от британците, които в неотдавнашната битка за Великобритания бяха издигнали петстотин бутафорни селища, — летища, корабостроителници и бази, построени в отдалечени райони от картон и ламарина, за да подмамят нацистите да бомбардират фалшивите инсталации вместо населени места. Стратегическата измама се оказа голям успех. Нацистите изгубиха ценно време и материали и така бяха намалени загубите в населените райони.
Древният китайски тактик Сун Цзу е казал, че военното изкуство се основава на измамата, и нацистите бяха възприели този принцип сериозно. В Берлин езерото Лайцензее между „Курфюрстендам“ и „Кайзердам“ беше полезен ориентировъчен знак за бомбардировачите, които идваха да бомбардират центъра на града, и за да обърка вражеските радари, Луфтвафе беше покрил езерото с огромни дървени плавени, които от въздуха приличаха на сгради. Бяха маскирали стълбовете на фенерите като иглолистни дървета и покрили с камуфлажна мрежа шосето „Шарлотенбергер“ от Тиргартен до Бранденбургската врата, изпъстрена с ивици зелен плат, за да прилича на гора.
Мними правителствени сгради бяха издигнати в околностите на Осткройц, за да се заблудят съюзническите разузнавателни самолети и да си помислят, че това е „Вилхелмщрасе“.
Но никой друг бутафорен обект в Германия не беше толкова прецизен като този.
Бранденбургското студио беше основано през 1921 година, когато германската филмова индустрия беше в апогея си и съперничеше на Холивуд. Там работеха такива легендарни звезди като Марлене Дитрих и Пола Негри, както и талантливи филмови продуценти като Фриц Ланг и Ернст Лубишч. След установяването на Третия райх, който пое контрола над филмовата индустрия, „неарийците“ бяха изгонени и Бранденбургското студио спря да функционира. Нацистите си присвоиха гигантската филмова площадка, която беше използвана за снимане на уестърни и библейски епоси. Огромното студио за озвучаване, разположено в бетонната сграда в центъра, беше натъпкано с декори, събирани по време на почти двайсетгодишната история на Бранденбургското студио. Зарязаха всичко ей така; декори, сред които бяха снимани толкова много класически немски филми, сега събираха прахоляк.
Но експертите по измама на Луфтвафе бяха създали от двете страни на звукозаписното студио серия от фалшиви тухлени сгради, превръщайки мястото в удивително копие на комплекс за производство на оръжия. Дори изкуственият дим, който излизаше от комините и чието предназначение беше да привлече вражеските самолети, беше убедителен. Оптическата измама беше гениална.
Този район на запад от Берлин беше идеално подбран за заблуда на британските бойни самолети, тъй като се намираше съвсем близо до много от оръжейните заводи. В съседство се намираха предприятия на „Сименс“, както и заводи на АЕГ, радиокомуникационни предприятия „Телефункен“, поточни линии за танкове „Алкет“ и заводи за двигатели „Майбах“.
Обектът беше изоставен, разбира се, като всички останали подобни бутафорни обекти. Това го правеше едно от най-безопасните места в Берлин за Меткалф, Лана и Кундров. Много по-важно беше откритото, засипано със сняг поле с площ неколкостотин квадратни метра, използвано някога от студиото като паркинг. Районът беше достатъчно голям за „Лисандър“ да се приземи и да излети. Малкият самолет се нуждаеше от не повече от двеста квадратни метра.
Луната светеше ярко на небето за късмет. Тя бе достатъчна за пилота да се ориентира, помисли си Меткалф. Кралските ВВС имаха подробни снимки на небето над Берлин. Този бутафорен обект беше добре известен на британското разузнаване. В края на краищата кралските ВВС бяха извършили най-малко четирийсет бойни полета над Берлин след август и с всеки рейд подобряваха точността си.
Но имаше процедури, които трябваше да се следват, за да може да се гарантира успешно измъкване. Корки беше възложил на Чип Нолън да помогне на Меткалф за приземяването. Агентът на ФБР щеше да донесе нужните уреди, включително фенерчета, за изпращане на предварително съгласувани сигнали до пилота с морзовия код. Ако пилотът на „Лисандър“ не забележеше сигнализацията на земята, която да го уведомява, че е безопасно да се приземи, щеше само да прелети, без дори да снижи машината, и да се върне в Англия. Нолън щеше да донесе и прожектори от склад в Берлин на антинацистката нелегална съпротива. Три прожектора според инструкциите на Корки трябваше да се разположат върху полето под формата на буквата „Ел“, за да очертаят пътеката за приземяване. Пилотът щеше да кацне до първия прожектор, после да се придвижи около сто и петдесет метра между другите два. Щеше да остави двигателите включени, тъй като при самолетите „Лисандър“ нерядко двигателите палеха трудно. Самолетът щеше да остане не повече от три минути, ако всичко минеше добре.
Но това предположение изглеждаше все по-съмнително. Имаше толкова много неща, които можеха да се издънят, твърде много човешки фактори.
Около цялата бутафорна подредба имаше ниска телена ограда не като охранителна мярка, а за да личи добре от към въздуха. Меткалф влезе с даймлера през една от отворените врати и паркира пред звукозаписното студио.
Оглеждайки внимателно, за да се увери, че няма неочаквани посетители, той слезе от колата и доближи до студиото, пред което имаше среща с Чип. Мина покрай една от фалшивите тухлени сгради. Дори отблизо боядисаните тухли изглеждаха като истински. Няколкото редици прозорци, боядисани върху картонената фасада, подсилваха ефекта. Сградите имаха стени и покриви, а с изрязаните врати и прозорци — ефектът беше невероятно реалистичен.
Погледна си часовника. Чип трябваше да е дошъл вече.
Отиде до входа на звукозаписното студио, който гледаше към полето. Отвътре се чу някакъв глас — на Нолън.
Агентът на ФБР държеше дървен сандък, застанал пред изумително реалистично копие на берлинска улица, дълга редица фасади на сгради от деветнайсети век, покрай павирана улица, с улични фенери, пощенски кутии и кафене на открито. Меткалф веднага разпозна декора от класически филм с Марлене Дитрих.
— Хей, ето те и теб — викна Меткалф. — Точно навреме. Радвам се, че си тук. Няма да е лесно.
Той огледа вътрешността на сградата изумен. Пространството беше с размерите на европейска жп гара, но препълнена с декори в дълги редици, някои бяха паднали и струпани на купчини, голяма част бяха просто изоставени, сякаш снимките на десетки филми бяха прекъснати в един и същ момент. Виждаше се редица от разкривени къщи, все едно рисувани от експресионист, наклонени на всички страни, с прозорци на случайни места — нещо, което можеше да послужи като декор за класическия ням филм „Кабинетът на д-р Калигари“. Интериор на модерен апартамент в Манхатън. Миниатюрно швейцарско планинско селце на фона на рисунка на Алпите. Витрината на сладкарница, надписът „Кондиторай“ изрисуван върху табелка със позлатени готически букви, рафтовете пълни със сладкиши. Върховете на покривите в Лондон в почти естествени размери. Чип му се усмихна скромно.
— Е, знаеш ли какво казват в Бюрото? Нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито тъмнината на нощта… Не, чакай малко — това е пощата.
Очите на Нолън бяха топли, но нащрек, докато оставяше сандъка.
— Все едно, радвам се, че си тук.
— Наистина ли? — Нолън се засмя. — Трябва да спазваш принципа на херметизацията и прочие. Но понякога да държиш колегите си на тъмно е най-опасното нещо на света.
Меткалф вдигна рамене.
— Възможно е.
— Знаеш ли, разбрах за срещата от моята служба преди час. И работата е там, че наистина съм обезпокоен за интегритета на операцията. Сигурността май е компрометирана на най-високо равнище.
— Искаш да кажеш, че току-що си разбрал? След като Корки вече загуби… — Меткалф се отдръпна. Старият майстор на шпионажа винаги беше склонен да поделя информацията в рамките на регистъра или без него. — Виж, има ли нещо, което трябва да ми кажеш? Тогава ми го кажи сега.
Погледна си часовника и се опита да изчисли над коя част от страната летеше в момента самолетът „Лисандър“. Нервите му бяха опънати.
— Не разбираш. Мисля, че ти имаш какво да ми кажеш.
— Не те разбирам.
— Мисля, че има много неща, които можем да съпоставим, ако си сверим бележките. Но ти трябва да сложиш картите си на масата. Като начало какво правиш в Берлин?
— Мисля, че знаеш — той показа с ръка наоколо. — Измъкване от страната.
— Да, но защо!
— Сложно е и не разполагам сега с време да навлизаме в подробности. Да кажем, че е свързано с наш агент от Русия.
— Руски агент, да. — Нолън пристъпи една крачка, лицето му беше ужасно напрегнато. — И ти използваш този руски агент?
Меткалф вдигна рамене неловко.
— Донякъде.
— Или руснаците те използват?
— Какви, по дяволите, ги дрънкаш?
— Искам да знам какво са ти казали, приятел. — Нолън говореше с равен тон.
— Не разбрах — Меткалф не си направи труда да прикрие учудването си.
Мъжът от ФБР го погледна смразяващо. Меткалф познаваше този поглед. Беше погледът на професионален следовател, който знае силата на напрегнатата тишина.
— Виж, видях ви с твоя приятел от ГРУ заедно. Кундров, така ли беше? Пред операта. Мислиш, че не знам, че работиш с него?
— Работя с него ли каза? Момче, много грешиш. Той работи с нас — помага ни, поемайки значителен риск за себе си.
Нолън се захили.
— Знаеш ли историята за оня тип, който намерил гърмяща змия на заснежен планински връх. Змията казала: „Замръзвам, умирам от глад. Заведи ме в долината и ти обещавам да не ти навредя. Аз не съм като другите.“ Момчето изпълнило молбата й. Скоро след като стигнали в долината, змията го ухапала за задника. Момчето казало: „Но ти ми обеща.“ Змията отвърнала: „Хей, ти много добре знаеше каква съм, когато ме взе със себе си.“
— Хей, благодаря за поучителната история от дивия свят. Ако не разположим прожекторите както трябва, при това веднага…
Нолън не обърна внимание на протестите му.
— Само искам да кажа, че не бива да вярваш на всичко, което ти казват. Всяко нещо има цел, а целта винаги е манипулация. Да всява раздор. Да обръща хората срещу истинските им приятели. — Нолън млъкна за миг. — И какво ти каза за мен?
— Какво? — изумлението на Меткалф отстъпи място на изблик на раздразнение. Той отново си погледна часовника.
— Въобще не сме говорили за теб. От какъв зор трябва да говорим за теб?
След миг обаче Меткалф си спомни, че всъщност Кундров го попита за Нолън. Някъде съм виждал лицето му. Може би в нашите албуми.
— Без причина — каза Нолън равнодушно. — Хей, аз съм като отворена книга. Поглеждаш и откриваш всичко.
— Ако мислиш, че съм предателят, си напълно откачил, разбра ли?
— Успокой се, хлапе. — Нолън продължи да наблюдава лицето на Меткалф и след няколко дълги мига намигна на младия мъж и му се усмихна, сякаш подозренията му бяха отпаднали. — Трябваше да се уверя.
— Слушай, ще ми помогнеш ли или няма да ми помогнеш? — попита Меткалф, предъвквайки думите.
— После, изкуството на шпионажа се състои в това да накараш хората да ти свършат мръсната работа, без да го осъзнаят дори. Руснаците са царе в това. Ето какво. През последните няколко седмици научих за тази шпионска мрежа. Много страховита и потайна. Оперира в цяла Европа и дори в САЩ и изцяло компрометира единството на американската външна политика. Един бомбардировач над Вашингтон не би могъл да нанесе повече щети.
— Господи, Чип, сигурен ли си?
— Сигурен като стрелба, приятел. Но ние напредваме срещу тях. Сгащваме копелетата едно по едно. Веднага щом науча някое име, действаме. Говоря за мрежа от високопоставени американци и европейци, повечето от стари, уважавани семейства, някои принадлежащи към вътрешните кръгове на властта.
— Но ако Съветите задействат тази мрежа…
— Не съм казал, че са го направили. Не е нужно да го правят. Спомни си другаря Ленин и любимия му въпрос: Кой печели? Когато печелиш от шпионска мрежа от тоя сорт, няма значение кой я ръководи.
— Как така Корки никога не е споменавал за нея?
— Може би защото е част от нея — Нолън намигна и направи една крачка към Меткалф. — Ти също си част от нея…
Кръвта нахлу в главата на Меткалф.
— Имаш ли представа колко ненормално звучиш? Няма време за твоите пароноични фантазии. И следващия път, когато ти се прииска да отправиш обвинения, те съветвам…
— Онова, което трябва да оцениш по достойнство, е, че следя радиосигналите ви. Знам модела. Повярвай ми, през всичкото време съм включен към вас по пет различни начина, дори не можеш да си ги представиш. Руското разузнава не разбива шифър, за който моите приятели в СД ме уверяват, че е неразбиваем, и изведнъж ГРУ изпраща свой човек в Берлин да ми види сметката. Следващото нещо, ти си на телефона и звъниш на Корки, който се свързва с мен и ми излиза с някакъв смешен претекст да се появя в изоставеното киностудио с прожектори. — Той поклати бавно глава, а върху лицето му имаше противна усмивка. — Извинявай, но се отказвам от глупостите на Корки. Да сме наясно с това, Джеймс или по-добре Стивън!
Меткалф беше като поразен от мълния. Моите приятели в СД. Изведнъж осъзна истината, връхлетя го като ураган. Нолън беше предателят.
— Мили Боже — викна Меткалф. — Ти си човекът, който ги предаде, всичките.
Пистолетът „Колт-45“ някак изникна в ръката на Нолън, преди Меткалф дори да го забележи. Беше насочен срещу челото му.
Телефонът иззвъня с пронизващ дразнещ звук.
Лана Баранова лежеше на леглото и го наблюдаваше как звъни, уплашена от обаждането. Знаейки за какво става дума, тя бе още по-ужасена.
След три извънявания някой вдигна слушалката, най-вероятно слуга. Последва тишина. Тя лежеше, треперейки, беше облечена и чакаше в готовност.
След няколко минути се почука на вратата.
— Да?
Вратата се отвори. Екберт, един от портиерите на Руди, застана на прага по халат и с разчорлена коса. Със странен поклон той каза:
— Извинете, мадам. Съжалявам за безпокойството, но ви търсят по телефона.
— Момчетата в парижката станция… Нацистите никога нямаше да проникват там без твоя помощ… Роджър Мартин… Амос Хилиард… Ти си бил.
Меткалф чуваше как сърцето му бие. Червендалестото лице на Чип блестеше от пот. Размитите му сиви очи изглеждаха мъртви.
— Ти ме надценяваш, приятел. Аз само подшушвам на СД правилната посока, съобщавам имената и местата. Те си имат хора, които почистват къщата.
— Почистват къщата… — повтори Меткалф. В главата мунахлу образът на Скуп Мартин, удушен. На Амос Хилиард. На Дерек Къмптън-Джоунс и на Джони Бетс в Париж… У него се надигна гняв. Погледна в дулото на пистолета, насочен срещу него. Беше като жестоко облещено черно око.
Погледна Чип в очите, които изглеждаха като още един комплект дула на пистолети.
— Свали оръжието, Чип — каза той.
— Виж, понякога патриотите трябва да правят гаден избор — каза Нолън. Пистолетът не помръдна. — Светът не е красиво място. Човек трябва да избира на чия страна е.
— Да избира на чия страна е… ти на чия страна си? На страната на фашистите? Нацистите? Адолф Хитлер?
— Аз съм на страната на реализма, приятел. На страната на по-силната Америка. А не на мекия социализъм в държавата на благоденствието, в каквато Рузвелт и неговите просъветски привърженици на новия курс се опитват да превърнат Америка. Виж, Меткалф, ако не беше толкова заслепен, можеше да видиш какво става наоколо, вероятно щеше да разбереш жестоката истина. Има хиляди комунисти на заплата във Вашингтон и Рузвелт го знае. И какво казва по този повод? Някои от най-добрите ми приятели са комунисти. Кой е най-близкият му съюзник?
— Хари Хопкинс. Свали пистолета, Чип.
— Правилно. Хари Хопкинс. Известен съветски агент. На практика живее в Белия дом. Повечето от мозъчния тръст на Рузвелт са членове на комунистическата партия с партийни книжки. Блюдолизци на своя „чичо Джо“. „Чичо Джо е добър човек“ — казват другарите. Кое е първото нещо, което Рузвелт направи, като встъпи в длъжност? Призна Съветския съюз — легитимира разбойниците, които ограбиха Русия, болшевиките, които дадоха да се разбере, че възнамеряват да разпространят комунизма в целия шибан свят. Рузвелт и неговите червени приятели искат да предадат света в ръцете на съветската робовладелска империя. Да установят едно-единствено правителство, което да управлява света от Москва. Разбираш ли, Меткалф?
— Разбирам, че си скапан фашист. — каза Меткалф спокойно.
— Това е само една дума — контрира го Чип. — Националсоциалисти, нацисти, фашисти — както искаш ги наричай, не ми пука. По-добре се моли бъдещето на света да е в техни ръце. Дали си съгласен с Хитлер или не, трябва да си глупак, ако не разбираш, че той пое една гнила, разкапана страна от ръцете на евреи и комунисти и я прочисти, превърна я в най-силната, най-могъщата нация в Европа.
— Тирания, ето в какво я превърна.
— Не, младежо. Тирания е онова, което славянските орди създават в Русия, с геноцида срещу бялата раса. Кажи ми нещо, Меткалф. Твоите богати родители как те отгледаха да си „розов“ или си се променил в Йейл? Меткалф се засмя.
— Значи това е, което си мислиш, че съм комунист.
— Не, ти не си комуняга, Меткалф. Знаеш ли какво си? Онова, което Ленин нарича „полезен идиот“. Така той наричаше всички безмозъчни просъветски апологети и блюдолизци в западните демокрации, които защитават Комунистическия интернационал, независимо колко е брутален. Сега всички вие полезни идиоти се опитвате да ни вкарате във война с нация, която не ни заплашва с нищо. Така милиони американски момчета може да умрат в чужбина, за да направят Европа безопасна за чичо Джо.
— Под нация, която не ни заплашва, имаш предвид нацистка Германия, така ли? Третият райх? Чиито танкове вече навлязоха във Франция и Полша, Норвегия и Дания, и Холандия…
— Лебенсраум. Наричам го пространство за дишане. Предполагам не си забелязал как твоят чичо Джо граби недвижими имоти наляво и надясно, но сме се вторачили в Хитлер, нали? Той вече нахлу във Финландия и Литва, Латвия и Естония, налапа големи парчета от Румъния, Полша… А войната едва е започнала.
Рузвелт и болшевишките господари искат да ни въвлекат в тази война. Това е титаничен световен конфликт, приятел, а Америка бива въвлечена на грешната страна. Белият дом и момченцата с гащи на райета в Държавния департамент блудстват заради чичо Джо, а Рузвелт и оня задник Алфред Коркоран пращат агенти по цял свят да се борят срещу Хитлер, единствения истински приятел, който имаме. Агенти като теб, Меткалф, са вредни. Ти си на терена, извършваш операции и това те прави истинска заплаха. Ако мъже като теб не бъдат спрени, вашите приятели в Москва скоро ще пометат Европа.
Меткалф само кимна.
— Сега разбирам. Затова се интересуваше за Кундров. Не беше сигурен дали съветското разузнаване не е по петите ти. Страхувал си се да не ти е провалил прикритието.
— А ти на чия страна си?
Нолън вдигна рамене.
— Имаше само един начин да съм сигурен. Трябваше да се срещна лично с теб и да те погледна в очите.
— Което означава, че сме сами — продължи Меткалф, мислейки почти на глас. — Никога не би се показал пред редовите. Не и ти. Ти май си най-високопоставеният шпионин на райха в разузнаването на САЩ. Твърде много са възможностите за разобличаване.
— Ти си прав, че не бих позволил да ме видят по този начин. Не, ако имам подкрепление, то ще е някой, на когото имам пълно доверие. Някой, с когото съм работил лично. Дискретността е естествено от огромно значение. Но ти знаеш какви сме ние от Гестапо. Вярваме в приятелството. Не като оня бърборко Коркоран с неговата херметизация. Какъв лъжец беше само. Проклет лъжец и заплаха.
— Беше? — каза Меткалф.
— А, да, минало свършено време. Точно така. Страхувам се, че мои приятели са го посетили преди няколко часа. И че вече не е между живите. Чух, че старецът напълнил гащите. Съжалявам също за икономката му фрау Шибли, то тя просто се изпречила на пътя.
— Ах ти, гадно копеле — изрева Меткалф.
Нолън пусна едната си ръка от пистолета и направи някакъв знак.
Меткалф долови някакво движение зад гърба си, като приглушен шум от нападаща змия, и изведнъж нещо го стисна около гърлото. Не можеше да диша! Някаква жица се бе врязала в гърлото му.
— Благодаря, хер Клайст — каза Нолън, направи нов жест с ръка и изведнъж жицата се разхлаби.
Меткалф се закашля. Болката върху гърлото му, където жицата се бе врязала, бе непоносима, пареше като огън.
— Моите германски приятели имат няколко въпроса към теб — каза Нолън. — Налага се да ти ги задам. И така още веднъж те питам какво правиш в Берлин?
— Пукни, гадно копеле — гласът на Меткалф беше дрезгав. Жицата беше наранила ларинкса му.
— След теб, хлапе — каза Нолън и му намигна отново гротескно. — След теб. Слушай, можеш да забравиш цялата игра. Благородни пориви? Надлежно забелязано. Ти изнасяш представление пред публика, която не е тук. Някога да си виждал теле, омотано в ограда, което бавно да се задушава? Предполагам не, не и там, откъдето идваш. Но е ужасна гледка. Има нещо изначално в нея. Все едно да се давиш бавно, да изпаднеш в паника, а това е най-гадното. Ужасен начин да умреш.
Само на ръка разстояние от Нолън жицата около врата му се затягаше все повече. Меткалф усещаше, че лицето му почервенява, все едно че изпомпваха кръв към главата му, но тя не можеше да излезе. Имаше усещането, че в скалпа му избухваха осколочни гранати на агонията.
Аз само насочвам СД в правилната посока… Те имат хора, които почистват къщите…
Това беше убиецът от Париж, от Москва! Човекът, който уби Роджър Мартин, Амос Хилиард, момчетата от парижката станция…
Гласът на Нолън звучеше отдалече, докато говореше неумолимо спокойно.
— Пусни ги да вървят по дяволите, Стивън — нареждаше той почти нежно. — Всичко, което си правил и което не си направил. Всички жени, които си чукал и които никога не си чукал, просто ги прати да пасат.
Още един сигнал. Жицата се разхлаби и агонията започна да изчезва.
— Започваш да разбираш какво ти говоря, нали? Разбери ме, мразя да правя подобни неща. Наистина мразя. Но както обичам да казвам, човек трябва да избере на чия страна е, а ти си избрал грешната. Сега ще се опиташ ли да поправиш грешката си? Не? — Погледна го съжалително. — Хер Клайст, бихте ли продължили, моля?
— Чакайте! — извика Меткалф.
— Съжалявам, Меткалф. Това въобще не ми доставя удоволствие. Но има много по-важни неща, за които човек трябва да помисли.
— Прав си — изпъшка Меткалф. — Бях използван. Бях инструмент.
Чип започна да го наблюдава с подозрение.
— Извинявай, ако се налага да добавяме по малко сол в раната.
— Истината е в главата ми от известно време — каза Меткалф. Говоренето му причиняваше болка, но той продължи: — Виж, човек не може да се самозаблуждава вечно. Аз не знаех в какво ме въвлече Корки. Той ме изпрати в Русия да привлека някои влиятелни правителствени служители в план за нападение срещу Германия. Но ти вече го знаеш, предполагам.
Нолън разучаваше внимателно лицето на Меткалф и от време на време кимаше.
— Продължавай.
— Над това работя. Господи, Чип, какво, по дяволите, знам аз? Бях колежанче със звезди в очите, мислех си, че ще спася света, и този стар покровител ме взе под крилото си. Господи. Бил съм сляп.
Сега Чип видимо проявяваше колебание. Той не свали пистолета, но Меткалф забеляза как съвсем мъничко мъжът от ФБР отслаби натиска на пръста си върху спусъка. Стръвта беше прекалено неустоима за Чип. Той не можеше да устои на изкушението.
— Разкажи ми за плана — каза той.
— Господи, направо е гениален. Искам да кажа, истински забавен — заяви Меткалф с доверителен тон. Той погледна на едната страна, после на другата, все едно да се увери, че никой не ги подслушва. Действието трябва да е два пъти по-бързо от противодействието — помисли си Меткалф. Внезапното, неочаквано движение. Това е единственият начин. И все пак къде беше убиецът зад гърба му? Ъгълът, под който затягаше примката около врата на Меткалф, под сказваше, че е на неговата височина. А фактът, че усещаше дъха на мъжа във врата си, говореше, че е на не повече от две стъпки назад.
— Тоя тип Кундров, с когото се срещнах по-рано днес, явно знаеш, че е от ГРУ?
Чип кимна.
Той в момента не се прицелва в мен, помисли си Меткалф. Той слуша внимателно, обръща внимание на онова, което му говоря: не може да се фокусира добре върху две неща.
— Е, сега следва най-умната част.
Той се наведе към Чип, естествен жест на човек, доверяващ тайна, и усети предупредително стягане около гърлото. Изведнъж, със скоростта на светкавица, сграбчи с дясната си ръка дулото на пистолета, близо до ударника, и го насочи нагоре. Същевременно блъсна с всичка сила с левия си лакът назад към мястото, където предполагаше, че е слънчевият сплит на неговия удушвач. Рязко изпускане на въздух му подсказа, че мощният му удар е бил точен. Сега измести бързо тялото си от линията на стрелбата, преди да се хвърли към Нолън. Колтът произведе изстрел, но куршумът се заби в ламаринения покрив точно когато Меткалф се отпусна с тежестта на тялото си върху Чип и го притисна към пода.
Свит върху пода, на няколко стъпки от него, лежеше красив мъж с аристократични черти.
— Ти, копеле — ръмжеше Чип, докато двамата мъже се мъчеха да докопат пистолета. С един последен напън ръката на Меткалф успя да издърпа колта от ръцете на Чип, но оръжието излетя във въздуха и се стовари с трясък върху циментовия под на около метър от тях. Чип се обърна, за да види къде е оръжието, и през това време Меткалф заби коляно в слабините му.
— Мръсен нацист — викна Меткалф, фрасна още едно коляно на Чип, за да подчертае думите си.
Чип изкрещя от болка и загуби съзнание. Меткалф се обърна към втория мъж — „хер Клайст“, както му викаше Нолън, който беше се надигнал на колене и неистово търсеше колта. Меткалф трябваше да го открие пръв. Изведнъж се втурна след него, очите му трескаво се оглеждаха. Къде ли беше? Оръжието не се виждаше никъде. А къде е германецът? И двамата сякаш бяха изчезнали.
Имаше твърде много места за криене, твърде много парчетии от машинарии, зад които можеше да се прикрие въоръжен убиец, а пистолетът му даваше предимство. Трябваше да изчезва веднага.
Меткалф затича покрай редица декори и после се шмугна в друга част от студиото. Той тичаше, краката му минаха дължина колкото половин футболно игрище. Трябваше да измисли план — да превърне себе си от плячка в хищник.
Последиците от един провал щяха да са огромни. Мястото за срещата се бе превърнало в лобно място, гарантиращо не само неговата смърт, но и смъртта на Лана.
Седна на пода до изрязан от картон алпийски връх, дишайки тежко. Сякаш двамата си бяха поделили студиото и се дебнеха. Но дали някой от тях го бе видял да влиза?
Слаб шум, после по-силен, послужи вместо отговор. Дочу стъпки и веднага разпозна тежката походка на Нолън.
Трябваше да се махне оттук незабелязано. В мрака мярна очертанията на дървена врата на около сто метра. Бързо, без да вдига шум, стигна до нея и хвана топката. Тя остана в ръката му.
Вратата беше фалшива. Не беше нищо повече от нарисувана дървена рамка и врата от тънък не повече от четвърт сантиметър шперплат, прикрепен с лепило към нея. Меткалф я побутна, но вероятно беше подсилена отвън. След това чу стъпките на Чип по-близо, видя го да тича по пътеката към него, отново с колта в ръка. Петдесет стъпки, трийсет стъпки…
Меткалф беше в капан.
Вляво от него имаше голям метален контейнер за боклук около метър висок и метър и половина дълъг. Беше нащърбен и ръждив, но все пак металът щеше да послужи като щит срещу куршумите от колта. Точно когато Чип застана пред него на един изстрел разстояние, Меткалф се мушна зад контейнера. Последва тишина. Вероятно Чип сменяше позицията си, за да се опита да стигне до него без металното прикритие по средата.
Меткалф се възползва от суматохата и зареди своя пистолет „Смит и Уесън“. Изведнъж последва стрелба и Меткалф усети пронизване като от игла в дясното рамо. Куршумът заседна точно над ключицата. Едва дишаше, болката беше непоносима. Как можа да се случи? Докато топлата кръв капеше върху дрехите му, осъзна с ужас, че това въобще не беше метален контейнер, а коприна, опъната върху дървена рамка. Куршумът лесно беше пробил плата, преди да се забие в тялото му.
Претьрколи тялото си по циментовия под, надявайки се, че поне промяната в позицията ще го спаси от нов залп куршуми. Още един изстрел и после още един проникнаха в декора, без да го улучат. Меткалф залази на колене по пода, декорът сега му служеше като завеса да го скрие от погледа на Чип.
Нова пауза. Дали Чип заемаше друга позиция, приближавайки се плътно? Защо просто не стреля? В края на краищата беше на не повече от десет-петнайсет стъпки от него?
В този миг Меткалф чу прещракване на метал и позна звука от смяната на пълнителите. Чип презареждаше. Меткалф скочи на крака и побягна по съседната пътека, без да смее да се обърне назад. За миг увеличи разстоянието си от Чип на трийсет или четирийсет стъпки. Знаеше, че може да разчита на неточността на оръжието на Чип на разстояние над двайсет стъпки. Започна да тича зигзагообразно, все едно че беше пиян, но имаше логика. Знаеше, че е трудно да се улучи мишена, която се движи в непредвидима посока, особено от голямо разстояние. Погледна назад и видя Нолън, който бе заел позиция за стрелба и се целеше ту напред, ту назад в бягащата мишена.
Чип разбра какво прави Меткалф и свали оръжието, после се затича след него. След миг Меткалф видя пред себе си модел на замък висок около три метра — любимия замък на лудия крал Лудвиг. Беше твърде близо. Нямаше как да спре навреме, преди да се бутне в него. Картонът се разкъса, наоколо се разпиля мазилка, един от шпиловете литна. С продължителен скърцащ звук замъкът се срина пред Чип. Меткалф си спечели няколко ценни секунди. Той се извърна към Чип и произведе внимателно премерен изстрел. Металическо кънтене, последвано от дълбок вик, му подсказа, че е улучил!
Отново натисна спусъка, но нищо.
Пистолетът беше празен!
Бръкна в джоба да извади патрони, но не намери нито един. Сигурно ги е загубил. Нямаше повече боеприпаси.
Не му оставаше нищо друго, освен да продължи да тича. Огледа се за някакъв изход и забеляза един на няколко пътеки по-надолу. Метална врата: беше сигурен, че е истинска, а дали въобще можеше да е сигурен.
Дълга редица от дървени сандъци отделяше тази пътека от съседната. Сандъците бяха твърде високи, за да скочи над тях, но пред всеки имаше дървена работна маса, достатъчно ниска, за да стъпи на нея и да я прескочи. Скочи върху една от масите — тя падна. Мамка му. Беше фалшива чуплива маса, още един декор, останал от някоя сладникава комедия.
Падна на колене върху циментовия под. Болката заля цялото му тяло от коленете до ключиците. Дишаше тежко, едва успяваше да си поеме дъх. Усещаше, че ризата му е подгизнала от кръв, доста кръв, която бе загубил.
Някой извика: гласът на Чип.
— Чух това — каза той, също дишайки тежко. — Нямаш амоняк. Кофти късмет, хлапе. Винаги трябва да си подготвен. Един от уроците, който обикновено научаваш прекалено късно, а?
Меткалф не отговори.
— Днес ще умреш, Меткалф. Но го погледни откъм светлата страна. Ще е най-ценното нещо, което някога си правил. Планетата ще е много по-безопасно място без тебе.
Докато Меткалф се изправяше на крака, очите му бяха привлечени от един сандък, на няколко сантиметра от главата му.
Беше пълен с оръжия.
Имаше древни пушки, повечето смешни и остарели. Няколко МС-34, няколко МР-43 и няколко револвера МР-38. Древни ръчни гранати и по-малки с формата на яйце. Всички бяха оръжия от времето на Първата световна война, използвани от бранденбургското студио за филмовите продукции за войната.
Тихичко Меткалф стигна до сандъка и извади от него полуавтоматичен пистолет „Лугър“, 9-милиметров „Парабе-лум“, Р-38. Също приблизително от времето на Великата война. Той обаче беше като истински. Не можеше да стреля, но изглеждаше автентичен. Поглеждайки наляво, той видя краката на Чип, който се опитваше да се освободи от рухналия замък. Пъхна лугъра в джоба на сакото си, после продължи да тича по пътеката, докато стигна до модел на апартамент от Манхатън с роял от слонова кост и огромен полюлей. Полилеят висеше ниско над пода, явно за да е в обектива на камерата, но беше закачен на грозно въж, привързано към нещо, което приличаше на висока желязна мачта на кораб, а друга част от мачтата стърчеше напред. Явно беше рамо за микрофон. Меткалф бутна желязната мачта и я насочи към мястото, където Чип тъкмо ставаше на крака. Не успя да го уцели, но препречи пътя му.
Той бутна бариерата от дървени сандъци, няколко поддадоха. Успя да мине през тях на съседната пътека. После побягна към металната врата.
Беше истинска, забеляза той с облекчение.
Отвори я и видя, че не води навън. Имаше тъмно стълбище, което се виеше надолу, вероятно към мазе, и нагоре. Нагоре накъде? Към покрива?
Покривът изглеждаше по-безопасна възможност от мазето, където можеше да попадне в капан. Побегна нагоре по стълбището, опитвайки се да не мисли за болката в рамото, която постоянно се усилваше, както и за тъпата болка в коленете. Скоро стигна до друга метална врата, отвори я и видя, че води към покрива на сградата. Плосък, покрит с чакъл и катран покрив. Лунната светлина осигуряваше достатъчно видимост и му позволяваше да тича по дължината на покрива. Когато наближи ръба, осъзна, че до земята имаше около три метра — достатъчни, за да се нарани така, че да не може да се движи. Една от фалшивите тухлени сгради обаче беше близо, на не повече от метър и половина. Четирите й комина бълваха пушек. Ако се засилеше, щеше да скочи върху нея. Беше прескачал далеч по-големи разстояния между покривите в Париж.
Тежко топуркане му подсказа, че Чип го е последвал до горе. Няколко секунди по-късно чип изкочи от вратата.
— Хайде, скачай, задник! — викна той. — По един или друг начин си мъртъв. Не ми пука как ще стане.
Той напредваше по настилката на покрива бавно, с насочен пистолет.
Меткалф се отдалечи няколко крачки, затича се и после скочи във въздуха с прибрани към тялото крака, подготвяйки се да омекоти падането.
После сякаш всичко се случи за миг. Той бе подхванат от въздушната струя и се приземи върху покрива от син камък на тухлената сграда точно когато Чип изкрещя:
— Умри, копеле!
Миг по-късно Чип стреля. Меткалф видя, че човекът от ФБР се прицели хладнокръвно и внимателно, и беше сигурен, че куршумът ще го улучи.
Но преди още крясъкът на Чип да свърши, Меткалф усети как краката му пробиха покрива от син камък, сякаш беше направен от марципан. Докато падаше надолу, усети минаването на куршума толкова близо до себе си, че чак въздухът се разклати.
В следващия миг Меткалф падна на нещо твърдо. Подът на сградата? Не, беше пръст, мека земя, скоро разорана. Той изстена и се зачуди дали не си счупи крак. Провери, почувства и двата си крака. Не бяха счупени. Усети остра болка. — Господи, още по-голяма болка, — но крайниците му не бяха пострадали.
Той знаеше, че тухлената сграда бе фалшива, но не знаеше колко е крехка. Явно за покрив служеше някакъв плат, боядисан така, че да прилича на син камък. Беше го скъсал, но все пак платът омекоти падането му и така не остана инвалид за цял живот.
Сега Меткалф се огледа с удивление. „Сградата“ не беше нищо повече от огромна кутия, скована от греди и напречни дъски, арматура, около която беше опънат брезент, нарисуван отвън така, че да изглежда като тухли. Когато очите му привикнаха към тъмнината, забеляза с ужас неколцина мъже, които стояха до един от прозорците на равнището на земята. После осъзна, че бяха манекени — кукли в човешки ръст, облечени в мъжки дрехи, които трябваше да минават за работници край изрязаните от брезента прозорци. На земята бяха подредени четири метални кутии, всяка свързана чрез къса тръба към високи двесталитрови варели за бензин. От всеки уред излизаше дълъг и широк маркуч, който стигаше до четирите фалшиви комина.
Той веднага се досети за какво служеха. Това бяха генераторите за механичния пушек, който излизаше през комините.
На бойното поле ги използваха обикновено върху танкове, за да генерират пушек над голям район за тактическа измама, да прикриват войските и за разузнавателните и наблюдателните мисии. Британците използваха груба версия на този механизъм, наречена димки, за да крият денем завода за двигатели „Воксхол“ в Лутън от вражеските бомбардировачи. Германците използваха хиляди от тези по-съвършени средства, за да замаскират петролните рафинерии, които завзеха в Плоещ, Румъния.
Машините работеха с дизелово гориво, което течеше от прикачените към тях варели. По този начин се затвърждаваше още една измама. Те създаваха илюзията за работеща фабрика.
Дочу стъпки, два чифта вече! Явно германският партньор на Нолън, убиецът от СД, бе чул шума и също бе дотичал.
Огледа наоколо и видя, че има само един вход. Нямаше да е безопасно да мине през него, тъй като преследвачът му — или преследвачите — явно щеше да влезе от там. Скри се зад някакъв склад точно когато избоботи гласът на Нолън.
— Ти си плъх, затиснат в ъгъла, Меткалф. Няма къде да избягаш. Хвърли оръжието, вдигни ръце и можем да поговорим.
Вероятно да обсъдим подробностите около погребението ми — помисли си Меткалф. Един от генераторите на пушека минаваше наблизо, свързан посредством маркучи към варела и комина точно над него.
Протегна ръка и отвъртя крана за пушека. Изведнъж бял дим започна да излиза от затвореното пространство и образува нисък бял облак.
Но Чип беше стигнал до другия край на склада. Меткалф го виждаше през една от цепките на склада. Човекът от ФБР куцукаше. Чип беше прострелян в крака, но концентрацията му явно не беше засегната. Оглеждаше се от всички страни, съобразявайки очевидно в каква посока да тръгне.
Меткалф не искаше да му даде предимство за избор.
Той извади своя фалшив лугър и ненадейно изскочи, опирайки оръжието в лицето на Чип. Чип се отдръпна и също насочи оръжието си.
Помещението се изпълваше с мъгла, която бе стигнала до равнището на коленете им.
— Казах ти, Стивън, че днес ще умреш — викна Чип.
— След теб, задник — отвърна Меткалф. — Изглежда ми като шикалкавене.
Очите на Чип се вторачиха в очите на Меткалф, но лицето му издаваше несигурност. Фалшивият пистолет си бе свършил работата. Не бе нужно човек да стреля, за да има ефект.
Меткалф продължи да се перчи, сякаш пистолетът му бе пълен с 9-милиметрови пълнители.
— Е, какъв ще е филмът, Чип? Кой ще победи?
— Зависи чии топки са по-големи — отговори Чип, опитвайки се да се усмихне.
Меткалф забеляза с периферното си зрение как германският убиец влиза вътре през входа.
— Или поне на кой му стиска да умре? — каза Меткалф. — Аз съм малка рибка, нали? Един от многото оперативни агенти, които се опитват да участват в битката. Докато ти си голямото зъбчато колело в машината. Един от любимите на нацистите ренегати. Ако бъдеш убит, ще е голяма загуба за фашисткия свят, нали?
Цигуларят пристъпваше тихо през дебелата бяла мъгла. Не виждаше нищо. По-лошото бе, че не усещаше никаква миризма. Парливият пушек беше блокирал деликатните носови мембрани, осигуряващи обонятелните му способности, неговото най-добро оръжие.
Без него беше загубен. Чувстваше странна дезориентация, граничеща с паника. Вървеше внимателно през мъглата с протегнати ръце, а в лявата ръка стискаше струната от цигулката.
Стори му се, че чу нещо.
По-бърз и от гърмяща змия, той нападна. Стискайки единия край на струната, за да направи примка, той я хвърли около врата на жертвата.
После осъзна, че души нещо твърдо, нещо от дърво.
Манекен.
Отвратен, разхлаби струната и продължи напред през облака.
Без обонянието си цигуларят знаеше, че е инвалид. Но това нямаше да го спре да извърши убийството.
Димът беше достигнал вече до раменете им. Беше зловещо усещане, сякаш бяха потопени в облак и само главите им стърчаха отгоре. Димът, още по-гъст и по-непроницаем от всяка естествена мъгла, замъгли очите на Меткалф. Къде беше вторият мъж, когото Нолън нарече хер Клайст? Трябваше да внимава да не допусне другият да се промъкне към него, докато е ангажиран с Чип.
— Всъщност днес не планирам да бъда убит. На теб обаче — Чип се поколеба, поглеждайки към оръжието на Меткалф — не съм ти давал лугър.
Меткалф вдигна рамене.
— Ти не си моят единствен източник за осигуряване на оръжие.
— Германски пистолет, а?
— Странно — заяви Меткалф в същия речовит стил. Дойчовците май само се правят, че имат оръжия, а? Можеш ли да се справиш с този?
— Това е антика.
— Вземаш онова, което ти предлагат. Военновременни доставки и прочие.
— Това е, Господи, това е… мамка му, фалшиво Проклетият отвор на цевта е запушен…!
Меткалф не изчака реакцията на Чип. Той се хвърли срещу Чип с цялата си тежест, сваляйки го на земята. И двамата бяха обгърнати от бензиновия пушек. Очите на Меткалф лютяха, докато се бореше с Чип за пистолета.
Цялото тяло го болеше, а това намаляваше значително силата му. Но Чип изглеждаше също толкова омаломощен. Все пак се изправи с огромни усилия, ръмжейки от гняв, не пускаше оръжието, въпреки че Меткалф беше успял да го обърне и то сега сочеше срещу самия Чип.
— Хей, момченце от Йейл, всичко ще стане на пух и прах Накрая.
Чип Нолън пъхтеше тежко, с подигравателна усмивка на устните си, дясната му ръка с оръжието трепереше от напъването, докато Меткалф се опитваше със сила да насочи пистолета в ръката на Нолън към самия него. Беше някакъв свиреп вариант на борба за отнемане на оръжието.
— Ти ще станеш на пух и прах.
Пистолетът, който твърдо бе в ръката на агента от ФБР, сочеше първоначално към Меткалф, после отново срещу Чип и така непрекъснато сменяше посоката си като в някаква детска игра. С внезапен неистов порив на сила Чип насочи пистолета срещу Меткалф и натисна спусъка. Ръката му трепереше. Пистолетът се разклати силно. Но Чип се беше надценил и не успя да устои на противодействието на Меткалф. В същия миг, в който Чип натисна спусъка, китката му се огъна назад, сочейки към очите му, които се разшириха от ужас, съзнавайки какво предстои да се случи.
Експлозията проглуши Меткалф, докато наблюдаваше ужасяващата сцена, при която част от главата на Чип се отдели и кръв заля лицето му. Той падна на земята, изцяло изтощен. Белият пушек го обгърна изцяло. Беше сляп: обездвижен от болката, мъчеше се да си поеме въздух. Дочу шум от тътрене на крака. Шептящ, плъзгащ се шум като от змия на пясъка. Някакъв първичен инстинкт го накара да дръпне назад ръката си. Почувства, че нещо докосна врата му, нещо студено и метално и изведнъж се стегна на гърлото. Някой го душеше, при това с десет пъти по-голяма сила отпреди. Той се изправи нагоре, после заизвива тялото си на едната и на другата страна. Впрегна резерви от сила, за които не подозираше, че притежава. Опита се да извика, но всичко, което се получи, бе бълбукане.
Няколко пръста на дясната му ръка бяха притиснати от жицата или каквото бе там, правейки цялата ръка безполезна. Заудря с лявата си ръка, свита в юмрук, наоколо, докато най-накрая напипа нападателя си.
Те имат хора, които почистват къщата. Това бе човекът, който почистваше къщата.
Убиецът от СД щеше да изпълни задачата си. Злокоб-ният убиец, който удуши момчетата в Париж, Амос Хи-лиард и неговия добър приятел Роджър Мартин… И който възнамеряваше да удуши Меткалф. Образите на умрелите мъже нахлуха в съзнанието му, докато металната жица разрязваше врата му. С пръстите на дясната ръка успяваше да опази сънната си артерия, докато жицата режеше деликатната плът на врата му. Не виждаше, очите му бяха замъглени от гъстия дим, всичко около него беше замъглено. Беше обграден от непрогледен бял дим, не виждаше по-далеч от няколко сантиметра пред себе си. Изви гърба си, извръщайки се яростно, ритайки в посока на своя убиец, опитвайки се да се докопа до тялото му. Но този път удушвачът беше застанал съвсем близо, за да могат ударите да имат някаква сила. Жицата го пристегна още повече, прекъсвайки притока на въздух, докато Меткалф усети главата си лека, а пред очите му пробляснаха мълнии сред непрогледния бял дим. Не можеше да диша!
Не, нямаше да се даде на убиеца, не можеше да позволи на човека от СД да успее да го надвие. Ами Лана, тя ще пристигне всеки момент с кола, шофирана от Кундров, а няколко минути след това ще се приземи британският „Лисандър“, двамата с Лана ще се качат на него и ще заминат в Англия в безопасност. Лана ще се спаси, ще е свободна и работата, която те свършиха, документите, които предадоха на Фон Шюслер, ще бъдат легитимирани. Нацистите ще повярват в тях.
Лана ще е в безопасност, а нацистката военна машина въвлечена в конфликт, който не можеше да спечели, и ще бъде победена. Трябваше да се случи, щеше да се случи. Всичко сега зависеше от това Лана да пристигне, двамата да се качат на онзи „Лисандър“ и да полетят към безопасността. Съдбата на двама души зависеше от това; съдбата на милиони също зависеше от това.
Не можеха да го убият точно сега!
Със свободната си ръка той успя да хване едната ръка на нападателя си, ръката, която стягаше примката неописуемо около гърлото на Меткалф. Извивайки отново тялото си и напъвайки всичките си сили, той докопа няколко пръста от ръцете на убиеца и успя да ги отдели от желязната хватка, дърпайки ги с всичка сила. Сега убиецът затягаше още по-силно примката около врата му, по-силно, отколкото Меткалф си представяше, че е възможно. Той беше на границата на припадъка. Притиснатата му дясна ръка беше безполезна в борбата, макар че в същото време го спасяваше, тъй като ако не бяха пръстите му, вратът му вече щеше да е прерязан.
Цялото тяло на Меткалф трепереше, побиваха го тръпки от усилие. Той не отслабваше нито за миг натиска върху пръстите на убиеца. Накрая успя да хване всичките му пръсти, изви ги назад, докато чу пукване. Беше счупил пръстите му. Убиецът изкрещя от болка и гняв и хватката му се разхлаби. Меткалф си пое дъх. Краката му се удариха в нещо, твърд предмет, който той не можеше да види, но осъзна, че е един от двесталитровите варели с гориво.
Да! Гориво! Дизелът!
Само ако можеше да пробие варела, за да изтече лепкавото му съдържание.
Хвана с двете си стъпала като с ножица варела, наклони се на една страна, макар така примката да го стягаше по-силно, и го изблъска. Той се обърна, маркучът се откъсна от отвора и течността започна да се излива наоколо свободно.
Но не беше дизел, а бензин! Не беше лепкава течност, нямаше да свърши работа!
Изведнъж жицата около врата му се отпусна. Убиецът крещеше, докато бензинът му влизаше в очите, ослепявайки го временно. Германецът отскочи назад, освобождавайки пътя. Меткалф, напълно свободен, залитна напред. Спъна се в твърд предмет, обвит целият в непрогледната мъгла. Един от генераторите за пушек. Виждаше синия пламък в основата му, все още догарящ бензина, който бе останал. Меткалф хвърли уреда към германеца. Той се удари в него и падна шумно на пода до краката му.
После проблясна светлина.
Оранжев отблясък, който за части от секундата експло-дира в огромна горяща точка. Дочу рев на ранено животно и видя кълбата от огън да доближават към него.
Болката беше неизмерима, невероятна, непоносима. Цигуларят съзнаваше, че гори жив. Виеше с всяка фибра от тялото си, сякаш виенето можеше да намали агонията, която бе нетърпима.
Но не толкова нетърпима като мисълта, че няма да изпълни задачата си да убие американеца.
Виеше, докато накрая гласните му струни спряха да издават звук, тъй като пламъците поглъщаха тялото му. Знаеше, че умира. Не беше в състояние да загаси пламъците, като се овъргаля в земята. Пожарът беше твърде голям, а и той вече не можеше да се движи.
В този миг обаче с удоволствие забеляза, че способността му да подушва миризми се завърна. Ноздрите му доловиха характерния мирис на горяща плът. Неговата собствена плът.
През светлия кръг около огъня Меткалф видя как крайниците на мъжа се стопиха. Крясъкът беше по-скоро писък, свръхестествено висок, ужасяващо виене, животински вик. След още няколко секунди огненото кълбо спря; избуча, разпръсквайки пламъци високо във въздуха, облизвайки дървената рамка на фалшивата сграда, която неизбежно също бе обхваната от пожар.
Меткалф се обърна и побягна точно когато цялата постройка избухна в пламъци.
Той не спря да тича, докато не стигна до уличната настилка и тогава рухна на земята. Структурата от шперплат и брезент се превърна в бушуващ огън. Той усещаше топлината дори от стотина метра разстояние.
Убиецът беше мъртъв.
И двамата убийци бяха мъртви. Но къде е Лана? Къде е Кундров? Погледна си часовника. Самолетът трябваше да кацне в този момент, а той дори не беше запалил прожекторите. Ако пилотът не видеше прожектори, можеше да си помисли, че срещата няма да се състои, и дори да не кацне.
Докато тичаше към пистата, която сега бе осветена от оранжевия огън на горящата сграда, чу изскърцване на спирачки. Обърна се и видя Кундров зад волана на черния автомобил. Вратата се отвори и Кундров изскочи отвътре.
— Боже мой — извика руснакът. — Пожар! — Дойде по-близо. — Ти си ранен! Какво стана?
— Къде е тя? — попита Меткалф.
Кундров тъжно поклати глава.
Меткалф го сграбчи за реверите.
— Къде е тя? — повтори той. Очите на Кундров бяха за червени. — Трябваше да я вземеш от замъка и да я доведеш. Какво стана? Какво си й сторил?
Кундров отново поклати глава.
— Тя не беше там.
— Какво искаш да кажеш?
— Там беше Фон Шюслер. Тя си бе заминала.
— Заминала? Какво, по дяволите, разбираш под заминала! Че от НКВД са те изпреварили и са я отвели, това ли искаш да ми кажеш? По дяволите, те я бяха отвели, нали? Как е могло да се случи?
— Не — кресна Кундров. — Тя казала на Фон Шюслер, че има спешна работа в Москва и че веднага трябва да се върне. Поискала да я откарат на гарата.
— Но нали това бе уловката, тя го разбра много добре?
Кундров говореше бавно и монотонно, сякаш беше хипнотизиран. Бавно поклати глава.
— Фон Шюслер бил против, но тя настояла веднага да я откарат на гарата. Той се съгласил накрая шофьорът му да я откара на Остбанхоф. Шофьорът видял, че даймлерът липсва — сега разбирам къде е отишъл — и я откарал с друга кола.
— Отвлякоха ли я?
— Съмнявам се. Тя отиде доброволно.
— Но защо? — кресна Меткалф. — Защо го е направила?
— Позволи ми да ти кажа нещо. Аз съм събрал вероятно две хиляди страници досиета за тази жена. Наблюденията ми над нея са може би най-подробните, които са правени по отношение на съветски гражданин. Наблюдавам я отблизо, интимно, от години. Но не мога да твърдя, че я познавам.
Меткалф погледна към осветеното от луната небе. Слабото жужене в далечината, което едва се долавяше преди около минута, се бе превърнало в отчетливо бръмчене на „Лисандър“. Той се появи на хоризонта.
— Прожекторите — викна Меткалф.
— За какво? — попита Кундров. — Без нея какъв е смисълът?
— Господи.
Двамата мъже останаха на място, загледани в небето, и видяха как лисандърът направи лек завой над полето и после изчезна.
Меткалф отново си погледна часовника.
— След по-малко от половин час влакът спира на Остбанхоф. Ако шофираш с максимална скорост, ще стигнем.
Пристигнаха на гарата, която приличаше на готическа катедрала. Зловещата й фасада беше неосветена. Жълта светлина се процеждаше само през високите прозорци. Гарата беше безлюдна; стъпките им отекваха, докато тичаха през нея, спирайки се само пред таблото с разписанията на влаковете, за да установят къде се намира указаният перон.
Перонът беше празен. Влакът чакаше; спящи пътници се виждаха през тъмните прозорци. Тъкмо прозвуча последният сигнал, когато пристигнаха до перона.
В края му имаше група мъже в тъмни костюми. Те бяха единствените, които се качваха на влака. Меткалф тичаше с такава бързина, с каквато никога не бе тичал през живота си. Чувстваше само болката, а пред очите му беше лицето на Лана. Но мъжете се бяха качили на влака, докато той успя да стигне до тях. Не видя да водят със себе си жена.
Дали наистина беше тук? Беше ли вече във влака?
Къде е тя? Искаше му се да извика името й, то звучеше вътре в него. Сърцето му биеше силно, страх завладя цялото му тяло. Къде ли е тя?
Кундров го настигна, пъхтейки.
— Тези мъже бяха от НКВД. Познавам този тип много добре. Тя сигурно е във влака. Те я придружават, следят я.
Меткалф кимна. Той се загледа във вагона, в който току-що влязоха мъжете, вървейки бавно, оглеждайки всяко купе отчаяно, ужасено.
Лана!
Той изкимтя тихичко.
— Лана! Лана!
С пневматично свистене на спирачките влакът се заклатушка и потегли. Той тичаше покрай него, гледайки в прозорците и викайки я по име.
— Моля те, Лана! Мили Боже!
И тогава я видя.
Тя седеше в купе, а от двете й страни бяха насядали мъжете с тъмните костюми. Очите им се срещнаха.
— лана! — извика той, но гласът му прокънтя глухо из цялата гара.
Тя носеше забрадка на главата си. Обърна глава.
— Лана! — викна още веднъж той.
Тя отново погледна към него, очите им се срещнаха, но този път Меткалф видя нещо в красивите й очи, което го вцепени. Това бе пробождащ поглед, който казваше: „Знам какво правя. Взех своето решение. Върни се.“
Това е моят живот, сякаш казваше изражението на очите й. — Смъртта също. Нищо няма да ме разколебае.
Той отново извика, този път въпросително.
— Лана?
Видя примирението и решимостта на лицето й. Тя поклати почти незабележимо глава и после отклони погледа си.
— Не — изкрещя той, а гласът му издаваше безкрайна агония.
Сега тя погледна напред с мрачна, желязна решимост. В озареното й лице имаше ужас и непоколебимост и колкото и да е любопитно, спокойствието на човек, който е взел своето решение.