Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (11)

10

Испанският дипломат беше бесен.

Хосе Феликс Антонио Мария ди Лигори-и-Ортис, министър на външните работи на военната хунта на испанския генералисимус Франсиско Франко, пристигна от Париж за поредица от тайни срещи с адмирал Жан Франсоа Дарлан, командващ въоръжените сили на режима във Виши. Частният му самолет по график трябваше да излети от летище „Орли“ след четвърт час, а лимузината му все още бе блокирана на южната магистрала по средата между Порт д’Орлеан и „Орли“.

При това колата направи засечка не другаде, а в тунел! Лъскавата черна лимузина „Ситроен“ Траксион Аван 11N просто спря, двигателят й угасна и сега шофьорът се бе навел под вдигнатия капак, опитвайки се да запали мотора.

Погледна часовника си и нервно докосна екстравагантните си мустаци.

— Мадре де Диос! — възкликна министърът. — Карай! Какво, по дяволите, става?

— Моите извинения, ваше превъзходителство! — викна шофьорът. — Изглежда, е предавката. Правя каквото мога.

— Самолетът ми излита след петнайсет минути! — припомни му испанецът. — Побързай!

— Да, господине, разбира се — каза шофьорът. След което промърмори на себе си на френски. — Проклетият самолет няма да тръгне без него.

В испанската делегация имаше още трима членове, а те чакаха в другата кола зад тях. Така че всички щяха да закъснеят. Много важно!

Шофьорът, който се казваше Анри Корбие, напсува надутия испански фашист със смешни мустачки. Откакто преди два дни пристигна в Париж, Ортис раздаваше заповеди наляво и надясно. Той наистина бе непоносим.

Днес шофьорът трябваше да виси осем часа в студа пред някаква шибана правителствена сграда, докато Ортис разговаряше с неколцина задници от правителството във Виши и с пасмина нацистки генерали. Испанецът не му разреши да отиде до кафенето. Не, трябвало да седи в студа и да чака. А при оскъдния бензин не можеше да си позволи да остави двигателя включен.

Така че, когато един от неговите приятели, който споделяше ненавистта му към швабите заради разрухата, която причиниха на Париж, помоли Анри за дребна услуга, той не само се съгласи, ами го направи с охота. Не искам нищо незаконно, увери го приятелят му. Само ще забавиш лимузината на път към летището. Нека шибаният испански фашист да закъснее. Така нашите хора на „Орли“ ще имат време да направят каквото е необходимо с фашисткия самолет „Юнкерс-52“. Не ти трябва да знаеш какво означава това. Незнанието е най-добрата защита. Никой няма да може да докаже, че двигателят на автомобила е бил в изправност.

Анри беше готов да направи това без пари, но когато му обещаха вкусна и тлъста коледна шунка, ако изпълни патриотичния си дълг, сърцето му се разтуптя. Да получиш една от най-ценните стоки — шунка, която въобще не се намираше, за нещо, което така или иначе си навит да направиш, какъв късмет.

— Защо се бавиш толкова — кресна министърът.

Анри бърникаше в двигателя, правейки се, че наглася един от цилиндрите.

— Скоро ще е готово. Мисля, че напипах повредата. — А наум добави: — Мръсна курва.

Старото рено спря до караулката, която блокираше достъпа до шосето към летище „Орли“. Двама германци полицаи веднага изскочиха отвътре.

Меткалф, облечен в откраднатата гестаповска униформа, свали стъклото.

— Хайл Хитлер! — викна той и показа значката на Гестапо с властно изражение.

Военните полицаи го поздравиха, отговаряйки „Хайл Хитлер!“ и махнаха на колата да продължи.

Стана така, както Меткалф очакваше. Въобще не провериха значката, не зададоха нито един въпрос. Никой полицай не би рискувал службата си или главата си да създава затруднения на офицер от Гестапо, който явно бе тръгнал по работа.

— Добре се справи — каза другият пътник в колата, който бе и нейният собственик.

Роджър „Скуп“ Мартин бе висок и едър като планина мъж с червена къдрава коса, преждевременно оредяла. Той беше на двайсет и осем години, колкото Меткалф. Лицето му имаше жълтеникав тен и белези от акне. Мартин бе ас от Кралските военновъздушни сили, току-що прикрепен към британската Служба за специални операции, създадена от Уинстън Чърчил няколко месеца по-рано за извършване на саботажи и диверсионни операции. Той живееше в Париж и за прикритие работеше като главен лекар на Войнишкия център, който се грижеше за прехраната на военнопленниците и посещаваше ранените в болниците. В качеството си на хуманитарен служител бе един от малцината в Париж, който разполагаше с разрешително да кара частния си автомобил.

— Това бе най-лесната част — каза Меткалф.

Очите му заоглеждаха асфалтирания паркинг. Откакто завладяха Франция, нацистите превърнаха „Орли“ от гражданско летище във военна база. Сега тук кацаха и излитаха единствено военни самолети и понякога самолети на високопоставени правителствени лица. Войници на Вермахта патрулираха из района с леки картечници МО-34, 9-милиметрови шмайзери или полуавтоматични пушки МР-38. Цялото поле бе задръстено от военни транспортни автомобили — камиони „Шкода“ и „Щаер“, както и тритонни камиони „Опел Блиц“

— Ето я — каза Роджър, сочейки към вратата в телената ограда, която пазеше пистите и хангарите.

Меткалф кимна и завъртя волана.

— Много мило от твоя страна, че правиш това за мен, Скуп — каза той.

— Да не би да имах избор? — измърмори Мартин. — Коркоран се обади на сър Франк и той веднага ме изстреля да летя до проклетата Силезия.

— Правиш го заради мен — отговори Меткалф с лукава усмивка.

Роджър използва каналите на Службата за специални операции, за да предаде на Коркоран спешно послание от Меткалф за кошмарната касапница в Пещерата, както и да го уведоми за промяната в плана. Сега Коркоран трябваше да уреди престой за двама души в Москва.

— Хм-м. И приятелството си има граници — отвърна начумерено пилотът.

Меткалф познаваше добре своя приятел и неговото тънко чувство за хумор. Роджър Мартин често се правеше на мъченик, оплакваше се от лошия си късмет в живота, но това бе поза. Играеше покер по същия начин, мрънкаше колко лоши карти са му се паднали точно преди да извади флош роял.

Беше роден и учил в Коняк в семейството на майка французойка и баща ирландец. Предците на Роджър бяха производители на коняк във Франция още от осемнадесети век. Имаше двойно гражданство, говореше френски като местен, но смяташе себе си за британец. Още първия път, когато видял безмоторен самолет да кръжи в небесата над Па дьо Кале, започнал да мечтае да лети. Семейният бизнес бил за него безинтересен и той станал пилот на „Ер Франс“, после служил във Френските военновъздушни сили в Сирия. След нахлуването на нацистите във Франция се присъединил към доброволния резерв на Кралските ВВС и след курс на обучение станал пилот за специални поръчения в „лунните ескадрили“ на Кралските ВВС. Базиран в Тангмър, на южния английски бряг, той летял на „Лиси“, малък едномоторен самолет „Уестланд Лисандър“, по време на евакуацията на Дюнкерк, пращайки доставки по въздуха на войските, отбраняващи Кале. Много самолети „Лисандър“ бяха свалени, но не и този на Скуп. Той бе навъртял хиляди часове нощни полети, изпълнявайки нелегални мисии в Европа по спускане или евакуиране на британски агенти. Никой не бе по-добър от Роджър Мартин в излитане или приземяване на неравни и кални терени във френски ферми под носа на врага, осветени само с факли. Но за Скуп беше типично да скромничи по отношение на невероятните си умения.

— Всеки хладнокръвен глупак може да спуска Джоевци над Франция — сподели той веднъж с Меткалф. — Но да ги измъкнеш е малко по-трудно.

Роджър бе прочут с това, че правеше и невъзможното, за да измъква агенти от най-трудните терени. Командирът на неговата ескадрила му измисли прякора Скуп Греблото и той много му отиваше.

— Не знам, по дяволите, как смяташ да измъкнеш това нещо — мърмореше Скуп, докато слизаха от реното. От едната страна на бронята бяха изрисувани логото на Войнишкия център и емблемата на „Червения кръст“.

— Всичко, което искам от теб, е да си държиш устата затворена — отговори Меткалф. — Това го можеш, мон виьо.

Скуп изсумтя.

— Ти си моят пилот. Останалото е моя работа.

Двамата доближиха до следващия контролно-пропускателен пункт, където военен полицай бдеше до вратата. Той поздрави Меткалф веднага щом го зърна и кимна, след като Меткалф му показа значката. Полицаят им отвори вратата.

— В кой хангар трябва да отидем? — прошепна Меткалф.

— Да пукна, ако знам! — отвърна Скуп. — Знаем номера от опашката на самолета и точния час на излитане.

Той млъкна в момента, в който стигнаха до друг контролно-пропускателен пункт. Този път Меткалф само махна с ръка за поздрав и полицаят му отвърна със същото.

След като преминаха през пункта и навлязоха в тревната площ край асфалтираната писта, Скуп продължи:

— Предлагам да спрем пред първия хангар и да попитаме. Ще се направя на пилот, повикан спешно за някаква задача, без да му дадат допълнителни разяснения.

Той снижи глас, докато минаваха покрай група германски офицери, които пушеха и се заливаха от смях. Те се любуваха на няколко френски картички, които групенфюрер от СС с топчесто лице държеше разперени като ветрило в пухкавите си ръце. Меткалф изтръпна от ужас, когато позна мъжа от СС. Беше един от многобройните му познати нацисти, възпълният бригаден генерал Иоханес Колер.

Меткалф бързо обърна лицето си, правейки се, че шепне нещо на Скуп. Той бе наясно, че е въпрос на време да се сблъска с някого, когото познава — но не сега, не тук!

Скуп забеляза притесненото изражение на Меткалф. Изглеждаше озадачен, но не каза нищо.

Не беше изключено групенфюрерът, който бе зает да показва своите картички, да не е забелязал Меткалф. Дори да бе мярнал лицето на Меткалф, гестаповската униформа щеше да го обърка; тъй като нямаше да е сигурен, вероятно Щеше да си затрае.

Най-после стигнаха до последния контролно-пропуска-телен пункт, който представляваше открита будка точно до чакълестата настилка, в която седяха двама полицаи. Щом я отминаха, оставаше само да открият хангара, който им трябваше. Меткалф се чувстваше напрегнат. Ако полицаите пожелаеха да проверят откраднатата значка или документите, всичко щеше да се провали. На снимката мъртвият гестаповски агент ни най-малко не приличаше на него.

Но единият от полицаите само им махна за поздрав и ги пусна да продължат. Меткалф въздъхна безшумно с облекчение, но точно в същия миг долови с крайчеца на окото си някакво движение. Беше Колер, вървеше бързо към него, другите офицери го следваха.

Меткалф ускори ход.

— Побързай — прошепна той на Скуп.

— Какво?

— Тичай напред. Ти си пилот, закъсняващ за полета си.

Аз не мога да тичам — ще изглежда подозрително.

— Ти си луд…

— Прави каквото ти казвам. Ще те настигна.

Скуп вдигна рамене, поклати глава в недоумение и забърза напред, полувървейки, полутичайки като човек, който закъснява. Меткалф продължи да върви с равномерни крачки.

— Извинете! Извинете!

Меткалф се обърна и видя полицая, който току-що им махна да минат. До полицая стоеше Колер и сочеше към него.

Меткалф вдигна рамене, погледна неразбиращо и не се помръдна. Наведе глава, правейки се, че търси нещо в джоба си. Трябва да крия лицето си колкото мога! Меткалф погледна през рамо, видя Скуп да влиза в един от хангарите и си помисли дали да не побегне. Но нямаше смисъл, просто щяха да ги хванат и двамата със Скуп. При всички случаи беше късно. Колер и полицаят приближаваха.

— Познавам този човек! — викаше групенфюрерът. Той е мошеник.

— Това да не е някаква шега? — отговори Меткалф със силен, решителен глас. — Побързайте. Имам много важна работа.

Двамата мъже стигнаха до него.

— Да, това е Ейхен! Даниел Ейхен, познавам го.

— Вашите документи, господине — повтори полицаят.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Ейхен? — каза Колер, вторачвайки се в него. — Твоите престъпни деяния са…

— Млъкни, глупак такъв — изкрещя Меткалф.

Той се наклони към групенфюрера и измъкна от джоба на куртката му неприличните картички. Размаха ги във въздуха. После изсумтя силно в лицето на германеца.

— Погледнете само как си прекарва времето този дегенерат — озъби се той на немски, обръщайки се към часовия. — И само му помиришете дъха на пиянде.

Лицето на Колер почервеня.

— Как смееш…

— Дали е някаква тъпа шега или обикновен саботаж, помислете само кой е източникът! Пиян дегенерат, който се опитва да забави дела, свързани с райха. — Той посочи към Колер. — Ти, който и да си и каквито и да са намеренията ти, нямаш право да се намесваш в работа от най-висш порядък! Както казва нашият фюрер, бъдещето принадлежи на бдителните. — Той поклати глава с отвращение. — Гот им Химел! Ти позориш всички ни.

След това Меткалф се обърна на токовете си и се отдалечи в посока към хангара, където бе видял да влиза Скуп. Но наостри уши, за да чуе евентуални викове, тичащи стъпки, въобще всякакъв знак, че хитростта му не е сполучила. Чуваше как Йоханес Колер продължава да спори с охраната, повишавайки тон, докато накрая се разкрещя от гняв. Контраударът на Меткалф бе проработил, но вероятно му бе спечелил не повече от минута-две.

Това бе по-добро от нищо. Понякога границата между успеха и провала може да се измери с няколко секунди.

Меткалф се затича. Хангарът пред него бе огромна сграда с формата на варел, построена от железобетонен. В отдавнашните времена тя бе служила за прибиране на дирижабли. Сега приютяваше самолета „Юнкерс Ju-52/3“, с който в този момент трябваше да отлети испанският министър на външните работи.

Но ел министро беше неочаквано възпрепятстван, а неговият пилот, както Меткалф забеляза, лежеше проснат на земята, чернокос мъж в кожено яке. Какво ли бе сторил Скуп на човека? Дали го бе убил? Скуп бе пилот, а не оперативен, но ако се наложеше да отнеме живот, щеше да го направи.

Когато Меткалф наближи, дочу рева на трите мощни двигателя на самолета. Грозната, издължена машина се раздруса и потегли напред. Скуп седеше в кабината, виждаше се ясно през люка от плексиглас, махаше му енергично да се качва и викаше, но ревът на моторите заглушаваше думите. Самолетът бе с дължина около двайсет метра и почти шест метра висок. Върху нагънатата му обвивка от лека сплав бяха изписани думите „ИБЕРИЯ-ЛИНЕАС АЕРЕАС ЕСПАНЬОЛАС“. Самолетът бе произведен в Германия по поръчка на испанския национален въздушен превозвач, вероятно останал от времето на Испанската гражданска война. Пълна лудост! Скуп очакваше от него да скочи в движещ се самолет. Нямаше друг избор; Меткалф забеляза няколко полицаи да тичат към него, размахвайки оръжията си. Предпазвайки се от гигантските остриета на перките, той се втурна с пълна скорост край ниските, носещи крила и се хвана за вратата на кабината, която стоеше отворена. Нямаше никаква рампа, а и не бе необходима. Той се повдигна, мушна се в кабината, докато самолетът набираше скорост по чакълестата настилка, затвори вратата и я заключи.

Чуваше експлозиите от куршумите, които удряха обшивката от дуралуминий. Самолетът беше леко блиндиран и можеше да устои на обикновена стрелба, но само толкова. Двигателите виеха, увеличавайки оборотите. През малкото прозорче от плексиглас наблюдаваше как пистата лети под тях. В предната част имаше дванадесет седалки и за стандартите на повечето самолети „Юнкерс“ интериорът беше почти луксозен. Меткалф тръгна напред, но внезапно залитна и се строполи на пода. Лазейки, най-накрая той стигна до пилотската кабина.

— Закопчай се! — викна му Скуп, след като Меткалф скочи в седалката на втория пилот.

Нов залп от картечен огън засипа кожуха на мотора. За късмет пилотската кабина сочеше нагоре и се оказа извън периметъра на стрелбата. През плексигласа той виждаше ясно източника на преградния огън: трима от четиримата военни полицаи стреляха с картечници от около триста метра разстояние.

Внезапно Меткалф осъзна, че самолетът се носеше точно срещу часовите. Скуп най-вероятно се целеше в тях. Тъкмо фучащата машина ги достигаше, когато полицаите побягнаха и се хвърлиха на земята встрани. Нямаха никакво желание да рискуват живота си с безразсъден опит да спрат самолет с тежина най-малко седем тона.

Докато Меткалф си закопчаваше коланите, чуваше как Скуп говори в микрофона, но не успя да разчлени думите. Ревът на двигателите стана още по-силен, тъй като машината набираше скорост и дроселът се отвори напълно. Скуп издърпа управляващия лост, за да осигури максимална въздушна тяга и подходящ ъгъл на издигане. Последва нов картечен огън по фюзелажа, някъде в задната част, след което самолетът се издигна.

Ревът на двигателите понамаля.

— Всесилни Боже! Меткалф, в какво, по дяволите, ме набута?

— Ти сам се набута, Скуп.

— Едва ли.

— Ти го направи. Имаме ли разрешение за излитане, между другото?

Скуп вдигна рамене.

— Полетът е разрешен, но се наложи да тръгнем малко по-рано. За известно време не би трябвало да имаме проблеми.

— За известно време!

— Не очаквам въздушният контрол на Луфтвафе да нареди да ни свалят. Твърде много са неизвестните. Испански самолет с разрешение за излитане, съобщенията ще са противоречиви…

— Не очакваш?

— Искаш или не искаш, Меткалф, ние сме във време на война. За щастие опознавателните ни знаци са граждански, така че моите приятелчета от Кралските ВВС няма да ни гръмнат. Притесняват ме повече нацистите. Летим в откраднат самолет през въздушно пространство, контролирано от германците. Знаеш ли какво може да се случи?

Меткалф предпочете да пренебрегне предупреждението. В края на краищата в този момент не можеше да се направи нищо. Всичко, което им оставаше, бе да се уповават на изключителните умения на Скуп.

— И преди си летял на такъв самолет, нали?

— Разбира се, „Танте ДО“. Набръчканият ковчег. Всъщност не съм летял точно с такъв, но с нещо подобно.

— Господи — изпъшка Меткалф. — Докъде може да ни отведе това чудо?

Скуп замълча за миг. Все още набираха височина.

— Осемстотин мили или нещо такова, заедно с резервното горивно.

— Тъкмо ще ни стигне до Силезия.

— Едвам.

— Ако предположим, че се доберем до там по живо по здраво и успеем да презаредим, пак ще е рисковано.

— Какви ги дрънкаш?

— Оттам ще ни останат още осемстотин мили. Почти същото разстояние.

— Осемстотин мили докъде? Мислех, че Силезия е крайната дестинация?

— Не — отговори Меткалф. — Имам среща. Със старо гадже.

— За слабоумен ли ме вземаш, Меткалф?

— Не. Ще ни отведеш до Москва.